Провал на Олимп и неговият смисъл

Публикувах този текст във фейсбук. В разширен вариант го публикувам и тук, тъй като смятам темата за важна. Първо, защото днес човечеството е принудено постоянно да се намира в екзалтираната хипо-манийна фаза на своето биполярно разстройство. Второ, защото днешното планинарство уверено е на път да замести височинния кислород с ксенон и така окончателно да прекрачи границите на фалшивата честност и да влезе в налудничавата територия на наркоманията.

Олимп, 1934 г.

Всичко започна и завърши с провал. Атанас Далчев пише в своите „Фрагменти“, че „животът в крайна сметка е провал“. Прав е.

Теранозавърът отмина селцето Петра по северните склонове на Олимп и захапа черния път към планината. На 700 м.н.в. включих на четери по четири. На 800 м.н.в. включих бавните. После сложих четирите вериги. На 850 м.н.в. всичко приключи. Нарамихме с Виктор тежките раници и поехме по познатия от миналата нова година черен път. Бързо започнахме да потъваме до коляно в пресния, вече натежал сняг. Минахме три километра и половина. Опънахме палатката. Вече в чувалите казах на Виктор: „Няма да го бъде ръбът на Сколио. Ако въобще изгазим тоя сняг, ще посрещнем новата година нейде по ръба.“ Виктор се съгласи. На сутринта по тъмно се върнахме. Снимки не направихме.

Залезът от заслона „Микодзидис“.

Теранозавърът лесно се качи по излъскания асфалт до военната база по южните склонове на Олимп. Нарамихме с Виктор тежките раници и за два часа стигнахме заслона „Микодзидис“. Времето беше кристално ясно, адски студено и нескончаемо ветровито. Вече виждах колко бавен и неуверен е станал Виктор и как няма нищо общо със силата си от миналата нова година, когато водеше по гребена на Митикас към Скала. Премълчавах.

Виктор към седлото под Свети Антоний.

На сутринта тръгнахме нагоре. Бях разделил изкачването на Митикас на две с междинен бивак – заради Виктор. Носех цялата палатка, чувал, въже, клинове, френдове, шише уиски – за Виктор понесох и едно одеяло. Въпреки това виждах как моят приятел е бавен, потискащо бавен в студа и вятъра, из които търсех завет за поредна цигара. На седлото под Свети Антоний Виктор ми каза, че иска на спим в заслона на върха. Премълчах. Съгласих се.

Изгревът на 31 декември 2024 г. – вляво Митикас, вдясно Атон.

Отляво надясно: Микро Туба, Туба, Стефани и Митикас.

На следващата сутрин по тъмно тръгнахме към Митикас. Леки. За няма и час вече подсичах Сколио и виждах пред себе си Скала. Виктор вървеше далеч назад по следите ми. Седнах на Скала и го изчаках. После тръгнах по гребена. Твърд плътен фирн, покрил почти всички скали. Вятърът беше утихнал, студът беше омекнал и се лееше усмихнато слънце. Нямаше никой, нямаше и следи. След 200 метра, когато вече бях откатерил слизането от Скала до гребена, Виктор ми извика: „Отказвам се“. Седнах в снега, запалих цигара и погледнах прощално върха. Беше преди обяд на 31 декември.

Виктор на фона на Сколио.

Виктор по гребена към Митикас.

Премълчанието ми стана пълно мълчание. Не посрещнахме нова година. Легнахме в заслона още в седем часа вечерта. На сутринта бързо слязохме в базата, оттам бързо обратно в България. Не си казахме нищо на раздяла.
Това беше всичко.

Дали загубих приятел? Дали недохраних егото си? Дали болката ме победи? Дали един провал е всячески окончателен?

Останах сам с мълчанието и въпросите си. Те не са важни.
Личният пасив не е достатъчен предикат за общовалидни изводи.

Олимп и морето.

* * *

Още на първия Олимпийски конгрес, на 23 юни 1894 г., „планинарството“ е припознато като олимпийски спорт: „...трябва също така да има награда за планинарство, която да отличи най-доброто постижение за предишните 4 години“.
През 1911 г. е решено да бъде присъден първият Олимпийски медал за „най-доброто планинско изкачване през 1908-1911 гг.“

Олимпийският огън на Олимп, 1967 г.

Оттук нататък цитирам дословно официалния бюлетин на Международния Олимпийски Комитет:

„През септември 1911 г. Шведският Олимпийски Комитет [V Олимпийски игри са проведени в Стокхолм през 1912 г. – бел. моя] написа циркулярно писмо до различни Алпийски клубове от Европа и света, като дори Китай не беше забравен, с молба да предложат кандидати за наградата.
През януари 1912 г. на г-н Ерик Улен [шведски алпинист – бел. моя] беше поверена задачата да провери и оцени постъпилите предложения.
Още преди да приеме задачата г-н Улен изрази своите най-дълбоки съмнения както за възможността, така и за желателността на такава награда. Неговото мнение беше напълно споделено от известните алпинисти в чужбина, с които той беше имал възможността да обсъди въпроса. В резултат на получените от тях отговори неговото мнение само се потвърди и затвърди. Както можеше да се очаква, всички водещи клубове се бяха произнесли против присъждането на наградата, докато тези кандидати, които все пак бяха мислими като възможни участници в надпреварата, по правило доказваха претенциите си чрез поредици от повече или по-малко заслужаващи награда изкачвания, отколкото на, както беше замислено, наистина „Олимпийско” планинско постижение.“

Това, което постигнахме навръх Нова година – Сколио.

На 31 май 1912 г. Ерик Улен изпраща следния меморандум:

„Във връзка с получения от мен мандат от Комитета за планински изкачвания, същият Комитет заявява,
че според мнението на Комитета нито едно от предложените за наградата изкачвания, нито достойнствата им, които според условията на състезанието, бяха взети под внимание, не притежава изключителната значимост, на която всеки има право, както и дълг да претендира за Златен Олимпийски медал,
че Комитетът твърдо остава на мнението си, че не съществува задоволителна всеобщо приета основа за сравнение между различни изкачвания, в резултат на което справедлива награда не е възможна.
Основанията, на които Комитетът стъпва са:
1. Честата употреба на платени планински водачи, което прави неизбежен риска журито да награди аматьори за постижение, което в действителност е дело на професионалисти, както и прави невъзможно сравнението между изкачвания, направени със или без помощта на такива водачи.
2. Невъзможността за сравнение на различни по своя характер изкачвания – например, скално изкачване в Доломитите, снежно или ледено изкачване в Оберланд или изкачване в Хималаите.
3. Невъзможността за преценка на снежните условия и тези на времето по време на изкачването – фактори, които са от жизнена важност във всеки един случай.
4. Невъзможността от точна преценка на степента на сигурност, с която дадено изкачване е било направено, прави очевиден факта, че спортната стойност на изкачването следва да бъде намалена, ако катерачът се е изложил на опасности, които са можели да бъдат редуцирани или напълно избегнати от неговата по-добра преценка и по-добри умения.
5. Фактът, че същностната информация за изкачването следва да бъде дадена на журито от самия катерач – т.е. от самия състезател.
На тези основания Комитетът предлага:
Олимпийски Златен медал за „най-добро изпълнение на планинско изкачване през годините 1908-1911” не трябва да бъде присъждан и Шведският Олимпийски Комитет трябва да предложи за в бъдеще такова състезание да не бъде част от програмата на Олимпийските Игри.“

...и мнозина преди нас.

На 2 юли 1912 г. Шведският Олимпийски Комитет взема решение награда за планински изкачвания да не бъде присъдена:

„По очевидни причини самата възможност за присъждане на награда е под въпрос, но е очебийно, че дори това да би било възможно, няма да е желателно. Надеждата за извършване на изкачване, което се е смятало за невъзможно, е силно изкушение за младия и амбициозен планинар да изложи себе си на безотговорни рискове и много фатални инциденти могат без съмнение да бъдат приписани на тази кауза. Колко по-силно би било изкушението да се прескочат границите на оправданото и неоправданото, ако съществува и възможността за спечелването на Олимпийски медал с цялата слава, която той носи за победителя и неговата страна? Няма съмнение, че една Олимпийска планинарска награда ще доведе до загубата на много човешки животи.

Гръцки бивак под Свети Антовний, на който и ние спахме.

Съществува още една страна на въпроса, която не трябва да се пренебрегва.
Планинарят прави своите изкачвания на места далеч от публично наблюдение и по правило неговите постижения стават известни само на малък кръг от хора със сходни интереси.
Несъмнен факт е, че това е сложило своя отпечатък върху планинарството като спорт, както и върху алпийската литература. Когато планинарят описва своите изкачвания в списанието на своя клуб, той го прави с акуратност и грижа, и умереност при избора на изрази, което рязко контрастира с преувеличенията, самоизтъкването и големите думи, които толкова често описват неговия имитатор, когато последният се опитва да привлече вниманието към себе си в ежедневните или седмичните вестници. Ако планинарските постижения бъдат награждавани с Олимпийски медал, огромна е опасността някои кандидати с цел да направят впечатление на журито и да увеличат шансовете си да получат лелеяната награда биха били изкушени да забравят тази достойна традиция. Доказателства за това не липсваха в списъка с кандидати за наградата, изпратен до Комитета за планински изкачвания.

Неизбежният резултат от присъждането на подобна награда би бил, че стандартите на планинарството ще залязат.“

На път към Олимп.

Въпреки това през 1924 г. е присъден първият златен Олимпийски медал на участниците в неуспешна английска експедиция до Еверест през 1922 г. През 1932 г. – вторият на братята Франц и Тони Шмит за първото изкачване на северната стена на Матерхорн, през 1936 г. – третият на Гюнтер Диренфут и съпругата му Хети за техните изкачвания и научни експедиции в Хималаите. През 1988 г. са присъдени два сребърни – на Йежи Кукучка и Райнхолд Меснер като първите двама, изкачили всички 14 осемхилядника. Кукучка приема медала, Меснер отказва.
През 1992 г. е учредена наградата „Златен пикел“ – с популяризаторско-комерсиална цел според признанията на създателите й. През 2005 г. е учреден азиатският й аналог. През 2007 г. е учреден съветският й аналог. През 2008 г. – женският му аналог „Стоманен ангел“. И така нататък, и така нататък... В аритметична прогресия.

Олимп на заден план.

Известно е – и никому вече не прави впечатление – че почти всички изтъкнати алпинисти са рекламни лица на компании за туристическа екипировка и техните експедиции са спонсорирани от тези компании. Същото е с изтъкнатите планински и алпийски водачи. А публиката сякаш вижда – и се стреми да догони – само дългите опашки на комерсиалните експедиции под Еверест, които отдавна се продават – и купуват – за алпинизъм. А това е само най-високият връх... на айсберга.

Германски егери на Олимп, април 1941 г.

Създателят на днешното Олимпийско движение Пиер дю Кубертен е ясен: „Сърцевината на нашия проблем е егоизмът в нашите сърца“.

Аз смятам всяка награда за разврат на душата.
Защото я обладава с присъщата на всеки от нас жажда за безсмислена скоротечна слава, която издига стени помежду ни, тъй като един е на подиума, а други са в публиката.

Аз смятам всяка награда за поквара на разума.
Защото прави кривогледи очите да виждат преувеличена самооценка и в крайна сметка водят към елементарната грешка, че един струва повече от друг.

Аз смятам всяка награда за порок на сърцето.
Защото ударът на сърцето става аритмия на нарцистично самолюбуване, а аритмията в крайна сметка води до инфаркта на лъжата кой си.

Аз смятам всяка награда за окова на свободата.
Защото тя неизбежно плаща данък обществено мнение и съобразяване – или обратно – с арогантната поза на мнима скромност ги отхвърля, което е същото с обратен знак.

Аз смятам всяка награда за грешен пример.
Защото тя отличава един – единак, самец, хищник, хартиен тигър, измислен герой, а не издига на пиедестал общото благо на всички.

Аз смятам всяко признание за противно на всяко призвание.
Защото първото е неистовият глад на голата амбиция на посредствеността, а второто е свидна рожба на дарбата, дошла от Бога, покълнала и растяща в самота и наляла плод, който трябва да е за другите, колкото и да е илюзия за самоспасение.

Пиша всичко това с ясното съзнание на блуден и грешен човек, най-вероятно още дълго пленник на себе си.

По билото към Свети Антоний. Вляво част от Сколио, вдясно Митикас и Стефани.

Аз вярвам в аскезата на стоицизма като вярно пречистване по дългия и несигурен път на самоосъзнаването.
Аз вярвам в провала като верен репер на човешката стойност.
Аз вярвам в самотата като верен критерий на човешката същност.
Аз вярвам в приятелството и любовта като верен смисъл на човешкия живот.
Аз вярвам в планината като верен катарзис на чакано в смирение откровение.
Аз вярвам, че човек има свое лично лице – а не плитко усмихнато рекламно лице.

Пиер дю Кубертен е ясен: „Един по-добър свят може да бъде роден само от по-добри хора“.

Олимп.

* * *
Днес видях Виктор. Събрах сила и го погледнах в очите. Протегнах ръка. Казах му: „Извинявай. Сгреших. Проблемът е в мен, а не в теб.“
Усмихна се. Пое ръката ми.
Обещахме си да се върнем.
Ще се върнем.
Вече знам. Всяко отиване е връщане. Към това, което ни прави хора.

Под Олимп.

Много добро.
Благодаря!

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Благодаря.

Голямо и силно! Ударили сте по едно виски, предполага се Smile

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Уискито - уви - на върха. Значи - скоро.