Олимп зимно: ръб Барбалас - Митикас - Св. Антоний

1 януари 2024 г. привечер – Митикас от Скала. Снимка: Виктор Гуцев.

Малкият каменен параклис бавно изплува от нощта. И застина на ръба между белия сняг и непрогледната тъмнина. Смътен контур на вяра. Ясен знак на спасение. Бавно стигнах до него и паднах под малкия кръст. След малко дойде Виктор и глухо каза: „Ако седна, няма да стана”. Махнах вяло и неопределено с ръка в нощта и му казах: „Хижата е там, на 500 метра.”
Бяхме се измъкнали от ръба Барбалас. Беше 21 часа. Бяхме вървяли 12 часа. Имахме 3 часа до Нова Година.
Запалих цигара. Долу сред светлинките на живота по селца и градчета изскачаха първите празнични фойерверки, бързо просветваха в шарени цветове и безследно угасваха.

Стефани вляво и Митикас вдясно, видяни от Сколио, 1914 г. Снимка: Френсис Фаркар.

В края на април 1914 г. двама млади випускници на Харвард тръгват към Олимп. След Балканската война през 1912 г. границата между Гърция и Османската империя най-накрая се отмества на север, след като векове е опирала в планината, превръщайки я в разбойническо гнездо, което е обричало всеки опит за изкачване.
Двамата тръгват от юг, от гръцката житница Тесалия. Единият е Аристидес Футридес, поет, преводач и доктор по философия. Другият е Френсис Фаркар, по произход шотландец, който по-късно ще има дълга и успешна кариера на планинар, издател и еколог в Калифорния.
Те отсядат в манастира „Света Троица” в Спармос в подножието на Олимп. Игуменът отец Никифор ще им каже след вечерня: „Живея тук от 30 години и очите ми са видели немалко. Аз не знам много неща, но знам какво е страданието. Всеки бял косъм на главата ми може да разкаже история. Разбойниците слизаха полудели от планината. Често потропваха на вратата нощем. Какво можехме да направим? Да откажем подслон? Те имаха пушки, а имаха и жестоки сърца. Те можеха да изгорят манастира, а нас да изгорят живи. И ние им давахме подслон. Те ядяха, пиеха и си отиваха. После идваха турците – да ни накажат. Те ни връзваха, биеха ни с кашмици и ни влачеха в затвора. Ако сваля расото, ще видите белезите – тридесет белязани години. Няма ли и Вашата коса да побелее от такъв живот?”

Западната страна на Олимп – в средата ръбът Барбалас.

Ръбът на Свети Илия – отстоящ северно от ръба Барбалас.

Ръбът Наум на преден план – отстоящ южно от ръба Барбалас.

Усмихнати, ведри и спокойни оставихме джипа пред хижа „Креватия” и тръгнахме нагоре по стръмната пътека в гората. Беше 9 часа сутринта на 31 декември. Времето беше неочаквано слънчево и подозрително топло. Раниците – уви – оставаха празнично тежки. Бавно и монотонно вървяхме нагоре, докато стигнем първия връх по ръба, за да видим колко дълъг е всъщност този ръб. Часовете се изнизваха неусетно и целият ни късмет се свеждаше до това, че сняг почти нямаше. Просто вървяхме – всеки със своето темпо, всеки със своите почивки. Изчаквахме се рядко – за добра дума и топла усмивка.
Тъжната особеност на не особено стръмните ръбове е, че винаги изглеждат по-полегати и по-къси. А не са.
Жадно попивах тази тъмна, западна, изрязана от ръбове и стени страна на Олимп, която виждах за първи път. И си казвах, че тепърва ще се връщам тук. Гледах малката фигурка на Виктор по ръба и знаех, че не бих бил сам.

По ръба Барбалас.

По ръба Барбалас – на заден план връх Папа Рахи.

Ръката ми се протегна и хвана здраво хватката. И през двойната ръкавица усещах, че това не е скала. Извърнах рязко глава и челникът ясно освети закачено на клин тънко метално въже, което се изгубваше нагоре. Извиках на Виктор да слага котките и да вади пикела. Изкатерих някак няколкото метра ронлива скала, покрита тук-там с лед, и на първото равно и достатъчно широко място направих същото.
Нощта отдавна беше паднала, челникът ми отдавна беше отслабнал, а голата скала жадно поглъщаше всяка светлина. Смътно усещах, че над нас има скални кули. Ясно разбирах, че пътеката е изчезнала без да знаем къде е, защото никога преди това не бяхме идвали тук.
Разделихме се с Виктор – той провери улея между две кули, аз траверсирах хоризонтално през снега и леда в тъмнината с надеждата да намера по-високо сложена върху скала маркировка. След като намерих, дълго го чаках да дойде.
Оттам нататък като призраци заблуждахме из скалите и сипеите кой където види знак. Отне ни часове. Бавни, преуморени, безтегловни плувахме на зиг-заг и периодично някой казваше „Маркировка!”, за да започне лутането отново.
Горчиво разбирах това, което бях виждал и мислел през целия ден – че последната част на ръба Барбалас ще минаваме през нощта, а тя ще е най-стръмна, най-трудна и най-скалиста.

Връх Свети Антоний в средата, 1914 г. Снимка: Френсис Фаркар.

През зимата нито една от двете хижи на Платото на Музите не работи. На по-високата – „Апостолидис” – винаги е отворена верандата. Не се влиза през вратата, а през прозореца на вратата, пред която е оставена удобна малка метална рампа за прекрачване. Помещението е с юго-източно изложение и при добро време се затопля от слънцето през деня. Оставени са две големи маси, една спасителна носилка и два букови дънера – за столове или вътрешна рампа за прекрачване на прозореца. Това е цялото удобство при зимно изкачване на Митикас и Стефани – и то е напълно достатъчно. От хижаря на по-ниската хижа „Какалос” разбрах, че през тази или следващата година ще бъде направена зимна стая и в нея.

1 януари 2024 г. сутринта – Платото на Музите и Стефани на заден план.

Виктор на фона на х. „Апостолидис”.

И на фона на х. „Какалос”.

По една капачка уиски. Това беше точната мярка на заслуженото, която със самоирония изпихме. Една запалена чаена свещ. Това беше целият ни новогодишен празник.
На сутринта станах късно и дълго се радвах с кафе и цигари на прекрасния слънчев първи ден от новата година. Виктор справедливо ме обвиняваше, че закъсняваме, но за мен вярно оставаше обратното – по-добре късно, но възстановени, отколкото рано, но изморени.
Бавно слязохме в безотточния циркус под Стефани и по реброто, което го затваря, излязохме до Зонария. Облаците вече се трупаха и скриваха слънцето. Вятърът се усилваше, късаше ги и ги захвърляше по скалите над нас. Ясно разбирах, че в това пътешествие няма да има ден, който да свърши по светло. И, виждайки бавно следващата ме фигура на моя приятел, това не ме притесни.

Под стената на Стефани. В средата връх Туба, вдясно х. „Апостолидис”.

Източната стена на Стефани.

Зонария.

Помня само това – късовете сочно синьо небе, което сивите парцали на облаците откриваха за миг или два под напора на бесния вятър. Там, горе, на върха, някъде далеч над мен. Това беше всичко, което неотклонно ме теглеше в тесния скалист кулоар, пълен с пръхкав, нестабилен и изтощителен сняг. Следите отдавна бяха свършили. Оставаше споменът, нюхът, късметът. И приятелят Виктор, чиято фигура се смаляваше далеч назад, там, някъде долу. И увереността, че той ще дойде.
Бавно и неуверено излязох на върха и влязох във въртопа на вятъра. Облаците ме блъскаха, откачаха се от една скала, за да се закачат на друга. Бързо се сврях на завет. И зачаках.

Началото на кулоара към Митикас. Снимка: Виктор Гуцев.

Горната част на кулоара.

Виктор бавно изскочи иззад скалата и спокойно стъпи на върха. Сред вихрушката на вятъра не бяхме многословни. Направихме няколко снимки, обменихме няколко думи. И Виктор тръгна по гребена. Отчетливо и щастливо виждах онова, което знаех от години – имам другар. След толкова години самота по планините вкочаняващо дълбоко усещах нейния студ. И геройското й безсмислие. И необятната й пустота. И съвсем ясно гледах онова, което вече бях видял от другата страна на върха – човешките следи. В кулоара мои – по гребена негови. Знаех, че той ще се качи по моите – знаех, че мога спокойно да вървя в неговите. Но най-вече – знаех, че когато моите прекъснат, неговите ще продължат. И че когато уморен или обезверен, или просто загубен спра, олюлявайки се на пикела, една ръка ще ме хване, една усмивка ще ме върне и една шега ще ме накара да запаля цигара. И да живея отново.

Виктор по гребена Какоскала.

Циркусът Мегали Казания – Големият Казан.

Виктор по гребена Какоскала – на заден план Скала.

Излизането от гребена – на заден план Митикас.

На 30 април 1914 г. в 4.30 ч. през нощта Футридес и Фаркар тръгват от манастира към върха. Те нямат карта, те не познават пътеките, те дори не знаят кой от неизвестните върхове, които ще видят, е най-високият в цялата планина просто защото към онзи момент не съществува топографско измерване на Олимп, а съществуващата карта е австрийска и съвсем приблизителна, правена с наблюдения от морския бряг. В дълбокия сняг по високото двамата стигат само до Сколио, където „се озовахме на самия ръб на ужасяваща пропаст. Тя се продънваше хиляда и повече стъпки. После падаше надолу и пак надолу по стръмни тераси към далечната долина в ниското. Вдясно от нас ръбът се превръщаше в остър като нож гребен, чиято извивка стигаше до две огромни кули от черен камък, които затваряха гледката на изток, докато в огромната бездна под тях облаците на мъглата се издигаха и падаха като парата на гигантски врящ казан.”
Запленени от гледката, несигурни кой точно е най-високият връх и обсебени от желанието да го изкачат независимо кой е той Футридес и Фаркар тръгват по ръба и стигат до Скала. Оттам стъпват на гребена, водещ към Митикас, но след минута се връщат. Липсата на време, умората, но най-вече неяснотата дали вече изкаченият от тях връх не е може би най-високият в цялата планина ги връщат назад.

Митикас вляво и Скала в средата, 1914 г. Снимка: Френсис Фаркар.

Нощта ни погълна съвсем бавно и неусетно, докато вървяхме по широкото било от Скала към Сколио. Всеки вървеше сам, дълбоко потънал в себе си – буквално, за да се скрие от вятъра, преносно, за да остане насаме с мислите си. Изчаквах Виктор край някой кол, по стъпките му разбирах дали е добре и мълчаливо продължавах. Той също. Плувахме преуморени и бавни в лепкавата мъгла и само изгряващата ниско на хоризонта зад нас Луна хвърляше по някой кос, блед и слаб сноп призрачна светлина, когато облаците се разкъсваха, захвърлени нависоко към върховете.
Накрая силуетът на заслона на връх Свети Антоний изплува от нощта. Влязох, оставих раницата и се върнах да посрещна Виктор.

Олимп, 1960 г. – вдясно връх Свети Антоний.

Заслонът на връх Свети Антоний 2815 м. представлява бивша военна база – двуетажна масивна постройка, която днес е напълно изкорубена и потънала в мръсотия. Само на втория етаж е останала една стая с двуетажни койки, маса, две пейки и три-четири стола, която е обитаема и става за подслон. По леглата има предостатъчно одеяла, но в стаята винаги е студено, защото постройката е бетонна. Влиза се през прозореца на друга стая, също на втория етаж и гледаща на изток, и оттам по коридора. Влизането от първия етаж през главната врата обикновено е затрупано от сняг през зимата. Военните все още качват големи газови бутилки, но нагревателният уред не работи.
Добрата алтернатива е малкият уютен заслон „Микодзидис” под върха в южна посока на около 2400 м.н.в. От билното седло под Свети Антоний нарядко има колове, които водят до него. Разстоянието се взема за 30-40 минути. В заслона има двуетажни койки, маса, пейка, стол и достатъчно одеяла, а през лятото военните обикновено оставят бутилки вода.

Олимп, 1965 г.

В продължение на 5 години Футридес и Фаркар живеят с мисълта – и илюзията на гордостта – че са първите хора, изкачили Олимп. През 1919 г. Френсис Фаркар получава по пощата подарък от Фредерик Бозон и Даниел Бод-Бови – тяхната книга „La Grece Immortelle”, в която е описано изкачването им до най-високата точка на Олимп – връх Митикас – на 2 август 1913 г. През 1921 г. Френсис Фаркар достойно ще приеме поражението си и честно ще оцени успеха на своите съперници: „Това е историята на едно великолепно постижение, грижливо планирано и брилянтно изпълнено, което ще остане в аналите на планинарството като първото изкачване на най-известната от всички планини.”

Олимп някога.

Един случаен поглед върху картата, залепена на стената в хижата на Платото на Музите, беше решаващ. Видях, че има пътека, неозначена никъде другаде, която води до заслон Христакис. Дълбоко в себе си знаех, че поне в началото й ще има кол.
Тръгнахме на сутринта от заслона на връх Свети Антоний в непрогледна виелица. Познавах билото наизуст и вървях спокойно. Накрая видях кола, изкривен от вятъра. Изчаках Виктор и заслизахме. Заискачаха и други колове. Снегът беше малко за големи лавини. Бяхме спасени и ни трябваха само търпение и инат. Друго така или иначе не ни беше останало.
В заслона си направихме кафе и поехме дъх преди да са затъркаляме по дългия улей, който свършва чак в гората повече от 1000 м. по-ниско. Виелицата, студът, облаците и влагата малко по малко оставаха във високото и бледото синьо небе започна да пробива все по-уверено. После дойдоха първите дървета, ниски и хилави. Накрая снегът се разреди на петна и постепенно изчезна, и остана само разстояние. И време. И двете бяха безнадеждно безкрайни. И неизбежни.

Виктор пред засл. Христакис.

Заслон „Христакис” на около 2400 м.н.в. представлява две каменни едноетажни постройки. По-малката е старата, по-голямата е новата. И двете не са заключени. В по-голямата има камина, маса, няколко стола и двуетажни койки с достатъчно одеяла. Дърва няма. До заслона стига дълъг черен път от юг, откъм военната база, който е проходим само за джипове. Това всъщност е най-високата и най-близка до Митикас точка, до която може да се стигне с кола. Доколкото знам, вода няма.

Под засл. Христакис.

Аристидес Футридес си отива рано от този свят – през 1923 г. Френсис Фаркар става катерач и планински деятел в Sierra Club, Калифорния (в ръководството му 1924-1951, президент 1933-1935, 1948-1949), дългогодишен издател на Sierra Club Bulletin (1926-1946) и American Alpine Journal (1957-1958) и радетел за опазване на природата (президент на Музея за естествена история на Калифорния 1950-1953 и президент на Историческото общество на Калифорния 1960-1962). В продължение на 40 години неговият дом в Йосемити е считан за щаб-квартира на Американския Алпийски Клуб в долината. А неговото гостоприемство става легендарно до степен, че често когато двама алпинисти се срещнат в някоя далечна планина, те си казват: „Помниш ли ме? Видяхме се при Фаркар”.
Френсис Фаркар стига до Северния полюс, но желанието му да се върне на Олимп не го напуска. През юни 1951 г. той се връща заедно с жена си. Негов водач е Христос Какалос – гръцкият ловец, който на бос крак извежда Бозон и Бод-Бови до върха през 1913 г.

Всъщност истината за завръщането на Френсис Фаркар на Олимп ще бъде разкрита от един грък – неговия спътник професорът по философия Илияс Венезис, водещ колумнист и радиокоментатор в Атина по онова време. Това е внезапната смърт на 12-годишния му син. „Попитах Фаркар: „Защо се върна на Олимп във времена на скръб? Нима дойде за шест метра, колкото е разликата между Сколио и Митикас? Или дойде да забравиш?” Фаркар не ми отговори, но аз виждах, че моят приятел плаче. Успокоено и дискретно. Накрая Фаркар каза: „Не съм дошъл да забравя. Дойдох с надеждата да разбера. Сред красотата на Олимп, сред красотата на простите хора, съпругата ми и аз, потънали в скръб, дойдохме да разберем човека. Да проумеем съдбата си тук, над вечните неща и над вечната красота.”

Сколио, 1914 г. Снимка: Френсис Фаркар.

Черният път под Големия Казан ни подхвана и като коловоз ни заклещи сякаш бяхме коне с капаци. Чакаха ни тринадесет протяжни километра в краткия януарски следобед. Оперираният ми бърек реши най-накрая да се включи в пътешествието и аз завървях според неговата максима „цигара пушиш – кръв пикаеш”. Окончателно уморени и притъпени от монотонната повтаряемост на пътя, спирахме през половин час за шеговити почивки, в които се смеехме, че не си казваме нищо ново. Просто вървяхме и всичко, което се променяше, беше чезненето на светлината. Ясно разбирах, че ще стигнем по тъмно до разклона, където трябва да напуснем пътя. Помолих бъбрека да заработи в режим „две цигари пушиш – кръв веднъж пикаеш” и тръгнах по-бързо. Стигнах разклона по зрак. Оня поглед върху картата отново беше решаващ – там имаше неотбелязана другаде пътека, която прехвърляше дълбоко дере и извеждаше към съседния рид, на който малко по-високо беше хижа „Креватия”. Огледах се край пътя и видях тясна маркирана пътека. Седнах щастлив на земята, извадих челника, запалих цигара и зачаках Виктор.

Дългият черен път – на заден план гребенът Наум.

На 26 юни 1934 г. Емилио Комичи и неговата съпруга Ана Ешер изкачват първия алпийски маршрут в Гърция – по средата на източната стена на Стефани. По-късно Комичи ще напише: „Останахме за малко на върха. Слънцето ни прегръщаше със сладката топлина на своите лъчи, нашепвайки ни тайнствената поезия на тишината и самотата, които царят над Олимп.”
Тази поезия от векове витае над Олимп и отеква по склоновете му. Тя е отговорът, който търси Фаркар, и тайната, която чува Комичи, и смисълът, който открих аз. И който сигурно всеки човек би провидял, стига да седне на някой камък, да отвори широко гърдите си, да успокои сърцето си, да остави очите си на хоризонта, да се заслуша в планината и да я проумее:
„Ако искаш цярът да изцели раните ти,
качи се на Олимп, на това красиво място,
защото мъжете тук не се поболяват, а болните стават мъже.”

Емилио Комичи на връх Свети Илия и неговият маршрут по стената на Стефани, 1934 г.

Беше агония, на която тъпият еднакъв ход на краката действаше като пълна упойка. Виктор уверено вървеше отпред по пътеката из гората и после по широките поляни, където накрая срещнахме черния път към хижата. Хвърлих в тъмнината раницата на земята и, събрал от това сила, му казах: „Изчакай ме тук. Само запали челника да не отмина.” И тръгнах нагоре да блъскам сам последния километър до хижата.
В тъмнината ме връхлиташе едно и също усещане, което ми даваше силите да вървя. Олимп е съвсем малка планина. А в нея има толкова безбрежен простор, толкова въздух. Да дишаш, да се рееш, да останеш, да живееш, да бъдеш.
Със сигурност всеки от нас би пожелал щастието за спътник в живота си, но горчивата истината е, че страданието ни открива смисъла, до който достигаме единствено в самота, и ни донася мъдростта, че цярът за нашите рани са хората; че всъщност нашият дълъг, криволичещ, пълен с толкова падания и падения път към хората е самото ни изцеление.
Нещо, до което „червеният” фотограф на Гръцката Гражданска война Спирос Милецис достига, изкачвайки шестнадесет пъти Олимп от 1948 г. до смъртта си през 2003 г. – само болката ражда съзнание, само осъзнатата самота води обратно при хората, само надживяното поражение извежда до прошката:
„Чувствам как черпя сила от твоята сила
въпреки че мисълта и сърцето ми изстиват все повече,
ненаситни да се превърнат в моята планина.”
Бързо запалих джипа и поех надолу. Скоро видях слабата светлинка на челник. Спрях. Бях стигнал.

Човекът и Олимп, 1970 г. Снимка: Спирос Милецис.

Браво, Иване! Върна се при себе си. Да си жив и здрав още да ни заведеш на такива твои върхове.

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Благодаря за добрите думи.
Да, върнах се. И друг път не видях.

Много добър разказ! Очакваме още!

Благодаря ви.
На път съм.

	Иван Динков написа:
	Благодаря ви. На път съм.

Е, ще почакаме. Заслужаваше си чакането досега Very Happy

Здрасти, Иване.
Интересен пътепис - благодаря за споделянето. Поздрави за упорството да извървиш това нелеко пътешествие и за труда да го опишеш.

Проследих трасето на ходенето ви, имам следните въпроси:

Защо избрахте за начало североизточното крайно разклонение на Барбалас (това с хижата), а не северозападното? На последното има път, който качва до 1400 метра, а при Креватия е 1000. Освен височина, би спестило километри на връщане.

В пътеписа споменаваш съвсем кратко излизането на ръба при Св. Илия. Срещал съм името проход Ади, Хадес за това място. Там планинският скат изглежда да е по-скалист. Можеш ли да дадеш повече детайли за това място - степен на трудност, някакви пречки като сняг, лед, тесни преминавания и други?

След заслона на Антоний слизате на Христаки. Предполагам сте следвали лятната пътека, която изглежда твърде неподходяща за зимно минаване, а и не виждам наоколо изявено ребро. Написал си, че снегът е малко. При по-сериозна снежна обстановка разумно ли е да се мине оттам? Още нещо - не е ли почти същото идвайки от Сколио да слезеш направо на Христаки, който се предполага да е по-скатан от билната панелка горе на Антоний?

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

ValeriPetkov написа:

	Иван Динков написа:
	Благодаря ви. На път съм.

Е, ще почакаме. Заслужаваше си чакането досега Very Happy

Току-що слизам от ръба Гомаросталос в Олимп. Но, казано честно, не знам дали това стига за пътепис... Поне ще опитам.

Последната промяна е направена от Иван Динков на Пет Фев 16, 2024 5:18 pm; мнението е било променяно общо 1 път

dido написа:

Здрасти, Иване.
Интересен пътепис - благодаря за споделянето. Поздрави за упорството да извървиш това нелеко пътешествие и за труда да го опишеш.

Проследих трасето на ходенето ви, имам следните въпроси:

Защо избрахте за начало североизточното крайно разклонение на Барбалас (това с хижата), а не северозападното? На последното има път, който качва до 1400 метра, а при Креватия е 1000. Освен височина, би спестило километри на връщане.

В пътеписа споменаваш съвсем кратко излизането на ръба при Св. Илия. Срещал съм името проход Ади, Хадес за това място. Там планинският скат изглежда да е по-скалист. Можеш ли да дадеш повече детайли за това място - степен на трудност, някакви пречки като сняг, лед, тесни преминавания и други?

След заслона на Антоний слизате на Христаки. Предполагам сте следвали лятната пътека, която изглежда твърде неподходяща за зимно минаване, а и не виждам наоколо изявено ребро. Написал си, че снегът е малко. При по-сериозна снежна обстановка разумно ли е да се мине оттам? Още нещо - не е ли почти същото идвайки от Сколио да слезеш направо на Христаки, който се предполага да е по-скатан от билната панелка горе на Антоний?

Привет, Дидо,
Радвам се, че не сме се забравили.
Благодаря ти за добрите думи за пътеписа.

Сега по същество на въпросите ти:
1. Избрах х. Креватия за начална точка, защото
- Не знаех колко сняг има. Още повече когато става дума за западни или северни изложения, където снегът се задържа по-дълго и обикновено е повече. Сметнах, че при наличие на сняг е най-добре да вървя по ръб/ребро/рид, където снегът е по-малко заради изветряне и слънцегреене.
- Макар че съм с джип, не знаех дали няма да има навявки сняг по пътя – една петдесет сантиметрова в някое дере и... дотам.
- Но основното беше, че беше Нова година, бях с приятел и исках един дълъг празничен панорамен маршрут.

2. Ръбът Барбалас завършва под връх Туба/Тумба, който е непосредствено над х. Апостолидис. Тъй като върхът всъщност е част от скален венец, пътеката подсича отляво (като се качваш) стеничката на Туба/Тумба и излиза на малко каменно параклисче. Мястото е огромната поляна зад хижата.
Името, което аз знам от хижарите на х. Апостолидис, които са ми приятели и са катерачи, е – „Траверса”. Вероятна причина е подсичането на жандармите по ръба в горната му част.
Според мен въпросният проход е лесен за минаване в летни условия (по ръба Барбалас слизат всички катерачи, които са катерили ръба на Св. Илия) и самоубийствен в зимни (освен ако не катериш жандармите). Пътеката е ясно видима и маркирана. В самото й начало (20-30 метра след като пътеката свие вляво под първия жандарм) е металното въже, което е десетина метра (възможен проблем – тънко е). Това е и тясното място, но след въжето пътеката върви хоризонтално. Нататък пътеката вие през сипеи с умерен наклон, тъй като има пространство за това. Реално минаването на този участък в нормални летни условия би било 30-40 минути. Останалото ти е ясно – трошляк като в почти всяка гръцка или просто варовикова планина.
За нас проблемът беше, че бяхме там за първи път, че вече беше нощ и че имаше сняг. За наше голямо щастие снегът не беше достатъчен за лавини – нарисувани са.

3. Отидохме в заслона на връх Св. Антоний, защото никога не бях ходил на заслон Христаки преди това и не знаех дали не е заключен. Реално Христаки е по-близо до Митикас от Св. Антоний и е само слизане.
Относно пътеката – да, лятна е. Странично ребро към Христаки няма. И, да, лятната пътека е опасна в зимни условия – дори на едно място има метален парапет, окачен на колове, около които пробиваше тревичка, като разриташ снега. Проблемът е, че коловете (всъщност те са за мъгла) следват зиг-зага на лятната пътека и при лоша видимост в зимни условия човек налита на най-лавиноопасните участъци, защото те са с най-умерен наклон и точно оттам минава пътеката. Като цяло – в зимни условия с добра видимост рисковите за лавина участъци са два и те могат да бъдат избегнати. Но – целият склон при липса на ребро си остава лавиноопасен по дефиниция.