Улудаа през зимата в Турция

В непосредствена близост до Бурса се намира планината Улудаа, известна и като Мизийският Олимп. Най-високият й връх е 2543 метра. Планината е известен ски курорт, който дава възможност на много ниски за европейските разбирания цени, да се практикуват зимни спортове. От Бурса до ски центъра има изграден 10 километров лифт.

Планинският курорт се оказа много рядко населен. За половин километър ходене срещнахме само една фадрома, която ринеше сняг и го трупаше на огромни купове край пътя. Указателни табели липсваха, какво оставаше за маркировка. Изоставихме асфалтирания път и поехме през преспите. Потънахме в сняг до кръста, а още не бяхме тръгнали. След няколко стотин метра, все пак успяхме да излезем на утъпкан от рактраците път, който водеше към някакъв хотел.
Надявахме се, там да намерим информация за Улудаа, но за съжаление отново не сполучихме. Оставени без избор, просто поехме нагоре.

От всички лифтове, точно този, който бе в нашата посока не работеше, така че получихме „подарък” от допълнителни 300 метра денивелация. Тук склонът бе югозападен и слънцето грееше приятно. Извън утъпканите пътеки, затъвахме ужасно, а не носехме с нас нито снегоходки, нито котки. Не, че последните щяха да ни помогнат с нещо точно тук.
В подножието на основния хребет, студът вече бе сковал снега, така че засилихме хода. На места бе хлъзгаво, но при здрава стъпка с носа на обувките и добра работа с щеките, нещата се получаваха.

След не повече от стотина метра, сякаш пресякохме невидима линия.

Изви се страховита вихрушка. Температурата сякаш за миг се срина с 15 градуса. Потънахме в мъгла, а може да бяхме и в облак. След няколко минути вихърът отмина и всичко се върна така, сякаш никога не се бе случвало. Толкова рязка смяна на времето, не ми се бе случвала никога.
Малко преди да излезем извън обхват, за последно проверих прогнозата за времето. Очакваше ни температура от -10, която щеше да се усеща, като – 17, но според мен, прогнозата не бе за върха, а за частта със ски пистите.
Тук някъде, вече вътрешно знаех, че няма да изкачим Улуда. С времето човек започва да разбира, че има неща в живота, които няма да успее да направи, така че просто трябва да ги приеме. За да не разочаровам Ваня толкова рано, реших просто да замълча.
Скоро бяхме на основния хребет, където отново ни обгърнаха мрежести облаци. От тук насетне тези резки промени във времето щяха да се повтарят на всеки 10-15 минути. Единственото, което нямаше да се промени, бе вятърът, който щеше да си брули все така жестоко.
При този студ, съхраняването на топлината бе изключително трудно, така че не ни оставаше нищо друго, освен да се опитваме да я произвеждаме сами. Поддържахме темпо, но бързането ни правеше невнимателни. Склонът бе доволно замръзнал и без котки на краката често се подхлъзвахме, но за щастие всеки път успявахме да се задържим прави.
След сякаш безкрайно изкачване най-после достигнахме до някаква постройка.

Може би заслон, а може би нещо друго??? На нея бе надраскано Uludag.
Някога бе имало врата, но тя бе отдавна избита. Вътре всичко бе запълнено със сняг и лед. Макар и трудно, все пак успяхме да влезем. Седнахме на снега. Там също духаше, но не толкова силно. Изядохме по сандвич и пихме малко вода, която бе ужасяващо студена. До час час щеше да е замръзнала.
В интернет пространството информацията, за този връх на практика липсвше. Така, че много внимателно бях изучавал планината през google maps. Нямаше как Улуда да бъде достигнат толкова бързо, особено при тези тежки зимни условия.
Всъщност се намирахме на Kesis Tepe. От долу виждахме точно този връх и си мислехме, че това е Улуда, но реално бяхме минали не повече от 1/3 от пътя.
Полежахме на замръзналия сняг още няколко минути и бе време да вземем решение.
Пред нас се бе ширнал безкраен бял океан. Ако не бе този забравен от боговете заслон, можехме да предположим, че сме на ледения спътник Европа. Там някъде, дълбоко под нас сигурно имаше живот, но не и тук горе.
Обрулени от стихиите, не бяхме срещнали и нямаше да срещнем ни човешка следа, ни маркировка, ни нищо. Знаехме, че Улуда е някъде там много далеч, забулен в облаци, мъгли, вятър и студ. Направеното до момента не бе никак малко. Телефоните ни отдавна бяха извън обхват. Нямахме снегоходки, нито пък котки. Ако тръгнехме, трябваше и да се върнем. Не можехме да разчитаме на нищо друго, освен на себе си. Щеше да бъде много трудно, дори опасно, но със сигурност не и невъзможно.

С бърза крачка поехме по склона надолу. Взетото решение бе вдигнало адреналина ни. На места дори не слизахме, а се пързаляхме на пети. В рамките на час преодоляхме солидно разстояние. Времето също бе отворило добър прозорец и сякаш не духаше толкова силно. При същото темпо и добро време определено щяхме да успеем.
Всичко вървеше перфектно, докато не излях шишето с вода в панталона си. Бях го скрил в един от вътрешните джобове на якето си, но при поредната глътка изпуснах капачката и тя за миг отлетя в небитието. Шишето бе изпито на половина, а джобът на якето дълбок, така че го наместих вътре и продължих. След 15-тина минути обаче забравих и при едно навеждане шишето се изля в левия крачол на панталона ми. Не цялото, но достатъчно. След няколко минути кракът ми започна да стене от студ, а тепърва пред нас се очертаваше нова поредица от хребети.
Улуда вече бе близо .... но само в мечтите ни.
Дори не можехме да разберем кой точно от зъберите е крайната ни цел.

При други обстоятелства, бихме се ориентирали по езерата, които се намираха под върха, но сега и това бе невъзможно. Страховити снежни шапки, бяха надвиснали по ръбовете на хребетите. Под тях зееха дълбоки пропасти.
Стояхме в двоумение и се чудехме какво да правим. Хвърлихме последен поглед към безкрайните канари и решихме, че непристъпният скален зъб, извисяващ се над останалите върхове би следвало да бъде крайната ни цел.

Изкачването до него щеше да ни глътне час и нещо, а трябваше и да се връщаме. Времето също бе решило да ни подскаже, че сме направили много повече отколкото трябва. Излезе още по- страховит насрещен вятър, много по-жесток от всичко, което ни бе брулило до момента. Да вървиш срещу това нещо, бе почти невъзможно.
И въпреки всичко стоях като същински истукан, и без да усещам арктическия студ, продължавах да се взирам в този скален зъбер. Ваня ме хвана за ръка и ме издърпа надолу. Говореше ми заваляно. Въпреки бъфа, лицето и бе замръзнало от студ.
Поехме по обратния път, който изглеждаше безкраен.
Времето бързо се влошаваше, а тук планинския хребет се разклоняваше. Ако ни хванеше тежка мъгла или влезнехме в гъста облачност, можеше да поемем по грешен път. Трябваше да бързаме, за да минем този опасен участък . Успяхме да се справим за около час, но този час буквално ни изцеди.
Ставите ни крещяха за почивка, а водата ни отдавна бе свършила. На последното голямо изкачване, точно преди ледения заслон, си дадох толкова зор, че започна да ми причернява. Ваня бе разпределила силите си по-правилно. Дойде малко по-късно, но не толкова изтощена. Завари ме в заслона, свит на снега. Макар и да измръзнах, успях малко да се посъвзема. Всъщност това бе втората ни почивка, ако изобщо това можеше да се нарече почивка, за целия ни преход.
От тук насетне слизането трябваше да бъде лесно, но не беше. Слънцето вече се бе скрило зад хребета на планината и мекият в средата на деня сняг, сега бе вкочанен. Бе стръмно и много хлъзгаво. На места стърчаха остри камъни. Слизането ни бе много бавно и по съвсем различен маршрут от качването ни. Макар и пистите да бяха все пред очите ни, ни трябваха почти два часа, за да се доберем до тях.
На лифта имаше много хора и чакахме. Бяхме смазани от умора и краката едва ни държаха. На тази надморска височина вече не бе толкова студено, но след като телата ни бяха спрели да се движат, изстивахме много бързо. Започнахме да треперим неудържимо. Добре, че едно момче разнасяше чай по едновремешен тертип - с чайника на гърба. Чаят бе горещ и се напарихме, но изобщо не ни направи впечатление.
Скоро лифтът ни пое в утробата си и бавно поехме към милионната Бурса, където животът продължаваше да кипи точно такъв, какъвто го бяхме оставили.

П.П. Въпреки, че не успяхме да качим върха, преходът бе много силен. Проблемът бе, че тръгнахме доста неподготвени. Едни най-обикновени котки, щяха да ни спестят купища усилия, но за съжаление не бяхме взели дори и това.

Приключенията не винаги завършват с ПОБЕДАААА!!!!
Отишли сте на интересно място, натрупали сте опит, станало ви е ясно, че дори и на юг, планината си е планина....
Живи и здрави, ще идете не само там, но и другаде и ще се получи.... Wink

tortomanin написа:

Приключенията не винаги завършват с ПОБЕДАААА!!!!
Отишли сте на интересно място, натрупали сте опит, станало ви е ясно, че дори и на юг, планината си е планина....
Живи и здрави, ще идете не само там, но и другаде и ще се получи.... Wink

Точно така се получи Very Happy

Планината Улудаа бе първата от поредицата турски планини, които направихме няколко месеца по-късно.