Какво се случи на 25 02 2023

Като пристигнах предната вечер на базата на училището заварих моят стар приятел Ванката, известен още като Сегмента, чиито подвизи неведнъж са цитирани и тук. Дългото му пребиваване във Франция му бе позволило да изкачи безчет тамошни върхове, стени и прочие. Оплака се обаче от липса на форма. Затова решихме да идем на любимото ми място – Централния ръб. Прогнозата до петък беше за горе долу читаво време. Вечерта обаче рязко се променила и вече не беше същата. Въпреки това, решихме да пробваме, като ако стане много напечено, да си слезем по самия тур – екипиран е с рапелен път и така сравнително бързо човек може да напусне мястото. Избягват се трудностите по борба с вятъра, което е неизменно за купола при лошо време, отделно че пътя за връщане се и съкращава с доста километри + безсмислени денивелации. С нас реши да дойде и Иван, известен във форума като ivanff1.
Тръгнахме навреме, позатъвахме из гората, но нищо необичайно нямаше. В края на гората излезе вятър.
Тъй като добре знам кое как се заобикаля, доста бързо се оказахме на рампата, само на две въжета преди края на тура. Сегментът тръгна по предпоследното въже, но вятърът вече се опитваше да го вдигне във въздуха.
Не че не сме преминавали и в такова време, но не е приятно и в крайна сметка това е само една безсмислена борба. Затова бързо обърнахме посоката и се заизнизахме по рампата наобратно. Всичко вървеше горе долу прилично като бързина и всякакви други условия. Вързахме въжетата на последния клин от малката чучка над Второ стъпало и тръгнах пръв, уж щото знам къде е следващата площадка. Слизаше се по наклонени тревни туфи с метър – два скални прагчета.
На около половината въже нещо се зялюлях и едната обувка влезе нейде из тревите. Залостена между два камъка, отказа да продължи, извъртях се и нещо хрясна. Друг път никога не съм чупил нищо и не знаех кок боли. Ами не боли. При изкълчване и навехване боли /там имам опит/, боли десетки пъти по-силно. Затова първо помислих, че съм се праснал леко някъде. След като слязох на метър по надолу, на един широк хоризонтален корниз и опитах да стъпя на крака, бързо се разбра какво е станало. Там където обувката свършваше, надолу, цялата част от крака се клатеше като в пазарска чанта. С години едно време сме се опитвали да предположим как ще реагираме, ще можем ли да останем адекватни и т.н. при такива ситуации. Мен лично най ме е плашело да съм свидетел на изпадащи в паника хора около мен, или пък започващи явно неадекватни действия. Седнах, и след секунди съставих план за остатъка от деня, а може би и живота, ако планът нещо се издъни… Мокри, с, да ги наречем иначе, „неекспедиционни дрехи“, в този вятър, стоейки на едно място, ще преживеем не повече от 5-6 часа, т.е. докато се стъмни, дори да се увием с каквито щеш фолия. В това време никаква служба, никакви хвърчила, дори и да ги има, нито катерещите наоколо познати, не могат да дойдат. От шока на счупването има някаква хормонално -стресова ситуация в организма, която поне няколко часа ще ме държи адекватен да се движа и да действам изобщо. Надолу имаме най-малко 8 рапела всеки по 50-60 метра. Ако успея да запазя спокойствие, т.е. да няма някаква болка, от която да се припада, имам всички шансове да сляза жив и в съзнание до гората. А от там надолу, колкото и да е стръмно, вече се стига пеш и не е алпинизъм. Погледнах часа – 15. Аха, до 18 да сме в гората. Отпуснах рапела, и се обадих на Мутафа да знае каква хубост ме е застигнала. Скоро и другите бяха на площадката. С помощта на ivanff1 поставих двете сечива отляво и отдясно на крака, така че да следват посоката на самия крак. С ластичен бинт ги заовивах здраво, отгоре лейкопласт и останалите бинтове. Стана зверска буца, нещо като ски обувка. Вярно не ставаше да се ходи и стъпва, но горе долу пазеше от блъскането в скалите по време на рапел. Продължих до площадката. Там обаче, клинът затрупан, няма го. Дойдоха и останалите. Сегментът е изключително опитен и знае как да прави рапели от нищото. Набързо набуха няколко клина. Точно преди да тръгна, го помолих за последно да разрови в една буца. Ама какво да има там, пита той? Рови и пробвай… Щрак – клиновете. Продължих надолу, а той остана да реорганизира рапела, така че да си вземе и клиновете. Не мога да кажа, че пускането на рапел там със счупен крак е кой знае какво удоволствие. Второ стъпало е около 100-120 метра, почти колкото цялата стена на Мальовица. На едно място „прелиташ“ през надвеси. Страшно е наглед, но за хората със счупени крайници е рай – няма къде да си блъскат потрошеностите. На втория рапел по стъпалото Сегментът мина пръв и се отклони леко на изток от ръба. След като слязох, разбрах че ни чакат почти стотина метра горе долу равен ръб. Пробвах да се държа за рамото на ivanff1. Едно движение и се отказах. Няма начин. Спасението е с пълзане. Ако е стръмно – по задник, счупеното стърчи нагоре, посоката контролираш с лакти. Ако е равно – пълзиш по колене и лакти, като на кашишка тактика. Мокриш се зверски. Криво ляво се оправихме с рапелите по първо стъпало. През два рапела се обаждах да запозная Мутафа къде се намираме. Тези, които бяха изпратени към нас трябваше да бъдат постоянно информирани къде точно сме, но и да са повече от сигурни, че там, където ще се засечем с тях ще е в гората, но и за тях няма да има нито катерене, нито рапели. Незнайно защо, те се обаждаха на Сегмента. В около 18 часа бяхме на поляната южно от „чамлъците“, т.е. там, където турът почва. Бяхме слезли от скалите. Песесарите ни накараха да викаме, за да се ориентират къде сме. Започнахме спускане по западния улей. След около 200 метра, които за пепесарите щяха да са ужасяващи на качване заради стръмнината, камъните и дупките между тях, се засякохме. Имаше още едно стъпало, което слязох сам, за да не се налага те да се чудят после как да изтътрузят шейната, и дойде моментът да я сглобят. Гумена шина върху моята, пухенка, фолио, ръкавици. Обичайните неща. И необичайно отвратителното слизане. Това го мразя дори със здрави крака, а сега се опитах да си представям те как го правят. Може да се каже, че го направиха максимално добре. Предупредих ги да не се стараят толкова, за да не губят време, всдякакви удари в камъните ще ги понеса, далеч по безобидни са от рапелите по-горе. Въпреки това, момчетата от време на време идваха да се извиняват, че са блъснали шейната тук или там. От което съдя, че може би не всички техни клиенти са непретенциозни. Благодаря им за всичко, което сториха. Ще трябва, като свърши всичко, и все още мога да ходя, да се организираме с тях за едно паметно събитие на Бъзов дял….
Долу – колата, обадих се на когото трябва, той – на друг и в крайна сметка след полунощ се оказах във вещите ръце на доктор Темелков. Не мога да не кажа няколко думи за този човек – освен изключителен ортопед-хирург, е и почитател на планининте. Член на ПСС, дава дежурства. Успял е да събуди интерес към планининте в почти цялото си отделение, сред лекарите от отделението му видях познати лица – катерещи се на стената на НСА. На думи е пестелив, но просто каза – опитвам се, доколкото мога да им покажа планината. Виждам че на някои им хареса, накупиха екипировка и вече ходят сами…
Какво последва след това, вече не е с планинарска насоченост, а тема за училищно есе – „Мотивът за страданието в творчеството на Мел Гибсън“. Започна със „Страстите христови“, а именно – поставяне на екстензия. Всеки който е виждал как се прави това, се чуди ама наистина ли? Ами наистина, щом няма друг начин. Я вижте какви изтъкнати ортопеди като римляните, щом те са намерили това упражнение като достойно да въздигне човека до бога, значи наистина е голяма работа. Влизането в хирургията пък причича на друг сюжет – от „Смело сърце“, дето му показваха кое съоръжение как ще му го приложат… За по-нататък не знам, трябва много време. Уповавам се изцяло на ръцете на доктор Темелков и колегите му. Това е всичко.
Относно поуките – ми няма поуки. Днес, пред очите на жена ми, една колоездачка е паднала на алеята около резиденция Бояна, където всеки ден играят деца, разхождат се старци и кучета. Пукнала си е главата. Говорела, че и е студено. Гледал съм военни филми и знам какво следва минута след тази реплика… Нищо не мога да кажа повече. Това което счетох, че трябва да стора, го сторих – слязох от стената със счупен крак и не допуснах да се рискува по нея живота на нито един спасител. Двамата Ивановци успаха безаварийно да слязат, нито се наложи да вися на гърба на някои от тях. Макар че знам, че ако се наложеше, щяха да го изтърпят. Аз също съм сигурен, че ако бе станало това с тях /между другото, те също се оплакаха, че са попаднали в оная дупка- счупикрак горе/, щяхме пак да слезем по същия начин. Ако ПСС не бяха толкова бързи, цяла нощ щяхме да лазим, но докато можех да се движа, аз нямаше да спра. В това съм сигурен. Ако на фона на толкова потрошавания ме питате при инцидент какво да се прави – бих отговорил – винаги се движете, не спирайте дори за миг, колкото и болка да ви струва това. Смятам, че ако бях останал горе, някъде около полунощ всичко щеше да свърши.

Екстензията я гледах на един колега по легло и дълго време не можах да повярвам че това жестоко мъчение помага нещо. Да пробиеш под тибията с дрелка и бургии и да вържеш това с въже за леглото. Струваше ми се като нещо от миналия век. При теб дано да е била по осъвършенствана. ..

Кажи някаква информация за теб какво става и какво е положението. В болница ли си още, мина ли основната операция ?

Ходих аз при моя доктор да махне конци по предните дни и той знаеше за случилото ти се. Явно там се информират всичките от ПСС. Даже той е правил операцията на Виктор, когато падна на скакавица на леда. Гледам всичките се оправят затова че стискам палци, глезена да не е чак толкова зле както ти го описа "сол"

отне ми известно време да ги преоразмеря, затова чак сега ги пускам. Поради динамиката на събитията последното нещо, което щеше да ми дойде на главата бе да снимам след 15 часа...
дватата Ивановци в основата на тура:

след повече от 14 години - пак заедно:

обходът на Второ стъпало:

По Рампата:

На около 30 метра над мястото на инцидента:

За тези двама алпинисти без да ги познавам, само по снимката, субективно за мен левият излъчва по-уверен вид.
Извинявай, vladofff, но ти май си десния?

Ти да не си някой ясновидец по снимка. Да взема да ти пратя и аз една снимка, да ми кажеш върху какво да работя и как ти се струвам ? Smile

Що за коментар.

	zaples14 написа:
	... левият излъчва по-уверен вид.

Що не каза по - рано? Толкоз мъка щеше да ми спестиш. Следващия път пращам снимка предварително, и въз основа на компетентното ти заключение решавам дали да тръгвам. Договорили?

Здрасти Владо, забележително добре си се измъкнал от тая крива ситуация, бързо и успешно възстановяване Smile

Разказът ти забавно контрастира на една планинарска история, случила се около мен преди 15-на години. Качваме се към Мальовица и нейде по терасите срещаме бай турист с навехнат крак. Аверът, Цецо Добружанче тук, самоотвержено решава да го носи на гръб до хижата. Туристът по едно време почва да мрънка, че се бил изморил да го носят Very Happy

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

	dido написа:
	.

Помним и по-лоши работи. Имаме опит в това отношение кога се чака, кога и как да се действа. Всеки ходещ по планините, дори по "маркираните туристически пътеки" трябва да е наясно, че ама никак не е застрахован от събитие като моето, но съответно да е подготвен не само откъм екипировка и медикаменти, а и като психика - че може да му се наложи дълги часове да лази полуизмръзнал и в адски мъки, докато дойде помощ. Всеки трябва да си носи обезболяващи, фолио, бинтове, да знае как се шинира и кръвоспира. Това са жизнено важни неща, от които зависи физическото оцеляване. Аз тоя разказ ви го описах не за да се плашите, нито да ме коментирате колко към бил глупав /това са най-честите коментари, от които на мен не ми пука хич/, а просто да имате едно наум, че понякога невинаги всичко е свършило, колкото и да ни се струва така. Че човек може понякога да зависи изключително и сам от себе си, а за да оцелее е необходимо предимно лична мобилизация. Ако просто легнеш на мястото на нещастието, да ревеш по-силно от мечка колко боляло, а и помощ да чакаш, първо рискуваш живота и на тези около теб, второ в такава зловеща обстановка често колкото и да си "велик", рано или късно инстинктът за лично самосъхранение на околните ще "проработи" и тогава майка ти жална /спомнете си последните часове на Дамян над х.В.Левски/.
Затова през цялото време живях с идеята, че трябва да се измъкна сам. Ако дойдат спасители, ок, но мястото бе такова, че ако и да дойдеха чак горе, щеше да е твърде късно и твърде рисковано за тях. Което пък е проблем за всички и определено, ако зависеше само от мен, нямаше да го допусна. Очевидно не съм имал избор за избора на правилния начин. А на хората на Христо Сливков дължа голяма благодарност за всичко, което сториха, то и за честното отношение после - казаха "помогнаха", а не "спасиха", защото всички които тогова ден бяха на тая стена бяха и наясно, че заради вятъра, спасителна акция там бе почти невъзможна с бързината, нужна за да се остане жив, а само такава за извозване на нещо друго...
Оня път през 2010 се набухахме в уж безснежните улеи само и само да не си счупим краката на Млечния чал по камъните в ураганния вятър. Някой път май просто имаш избор само за това къде да се почупиш, но не и да го предотвратиш.На мен това ми е наказание, защото точно сега, уж за олекотеност, не си носех повечето от нещата, които спасяват.

Но има и още нещо - върху което трябва всички да се замислят - има някакви навъдили се бензини, дизели, кофе-бабонета, които тичат насам там по ветровка и само с шише в ръката. Едно такова, да го наречем "отклонение от правата вяра" и са дотам. Айде те, може би добре го знаят, както и живеят постоянно с тоя риск. Но има и техни "почитатели", които не са виждали тъмната страна на Стара планина. Към тях ми е апела вижте ме на какво приличам сега, и пак помислете, дали наистина си струва да опитвате да подражавате на ония левове...

Драги Владо, историята ти наистина е подвиг! Ще я прочета отново с внуците, да видят реален пример на сървайвър, а не филмова постановка. Хората от моето поколение са отраснали с книгата за легендарния съветски летец Алексей Маресиев, който след няколко свалени германски самолета самият е свален нейде в безкрайнте гори. Зима. С два счупени крака пълзи на лакти осемнайсет денонощия, докато се добере до някакво село. Едва остава жив, но му отрязват двата крака. С невероятна воля обаче успява до такава степен да се пригоди към протезите, че отново полетява и отново сваля самолети! Поуката е, че и теб те виждам отново на същите скали. Оздравявай и само гледай да не духа силен вятър! Very Happy

https://m.youtube.com/watch?v=Xzk1FDlp5ns
Не се занимавайте с мен. Слаба история.
Изтеглете и гледай това с внуците - след този филм/по истинска история / наистина ще повярваш в идеята за свръхчовека

Владо, ще го изгледаме, разбира се. Макар че такива филми имат и опака страна - подтик към безумие. Много клипове съм гледал и винаги съм се опасявал да не се подмокря пред лаптопа. Хиляда метра абсолютно гладка стена, а оня се вкопчил в нея без никаква осигуровка. Баси! И го гледам как пълзи като паяк , и само чакам... За щастие дочаквам върха. А в други случаи, дето по-рядко ги показват? Затова не омаловажавай куража си и волята! Благородно споменаваш, че непрекъснато си мислел за риска на спасителите, ако ти ги бе чакал нейде си по скалите. Винаги са ме потрисали двете плочи по пътеката към Ловница. Едната е на загиналите алпинисти под Злия зъб, другата е на загиналите спасители... Прочетох им ги на внуците, които още не можеха да четат. Ситурен съм, че им е останал урок! В подобни случаи височините нямат значение. Спомням си за алпинист, който с премръзнали пръсти е дочакал утрото на един метър от терена! Висял цяла нощ... Може би някой от форума знае за този случай. Моят приятел Спас, овчар от Говедарци, който няколко пъти ни бе приютявал в колибата си на Урдини езера, тогава дъщеря ни бе на 3, на 4, на пет, леле, какво овче мляко... Да не се отклонявам! Та той, значи, една нощ чува викове от майната си. Запътва се и вижда двама провиснали от скалата, които зоват "Майко, майко!" Били и те на един метър от основата. Ама хайде скочи, де! Спасил ги човекът. Благодарни му били цял живот. Мисълта ми е, че волята и съвестта са качества, които спасяват и своя, и чуждия живот. А опасността за живота не се мери с надморското равнище.

Сотиров написа:

Макар че такива филми имат и опака страна - подтик към безумие. Много клипове съм гледал и винаги съм се опасявал да не се подмокря пред лаптопа. Хиляда метра абсолютно гладка стена, а оня се вкопчил в нея без никаква осигуровка...

Тук не е такъв случая. След средата на филма, когато слизат по Диамир, е истинско оцеляване. Гюнтер загива, Райнхолд едва оцелява, слизайки по чорапи... Това е един от може би най-добрите филми, по мое виждане.

Е, още не сме го гледали. Утре между математиката и българския. Very Happy

Аз обаче гледах един полудокументален филм за някакъв непалски супермен, който за няколко месеца изкачва всичките 8000-ници. Ще го покажа в съответната рубрика.

Бързо и успешно възстановяване и късмет и при следващите турове!

Дано процеса по възстановяне при Владо протича нормално и той скоро да се оправи напълно, за да може пак да се катери по любимите турове!