Из върховете на Плана

	EXIIIT написа:
	И Котьо е там с Вангича.

Мисля сериозно се бъркаш Smile

Дали

	EXIIIT написа:
	Дали

Определено.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

....че още я боледува ТАЯ КУЧКА!

Дойде неделя, съответно време за планина. От няколко седмици имам план за една екзотична разходка, но за пореден път я отложих. От обичайните дестинации, избрах отново Плана и върхове, на които бях ходил, но нямах подходяща снимка на връхната точка, която да сложа в сайта. Всъщност имаше и един връх, до който не бях ходил никога и беше време да опитам да стигна до него.
Часът на тръгване от София, обичаен, мястото, както винаги баничарницата в Овча Купел.
Оставихме колата на уширение на асфалтовия път при Тодорова махала, място, което е основен изходен пункт за не малко върхове в Плана. Тръгнахме по ясно изразен коларски път в югоизточна посока. Зад нас изпъкваше масива на Витоша, както и върховете Дуралия и Манастирище...

Много скоро се отделихме от пътя, като тръгнахме вдясно, без пътека, към Мечитски камък, първия връх, на който искахме да се изкачим. Бързо достигнахме до най-високата му точка...

Върнахме се на пътя и продължихме по него, като тук е момента да спомена, че на картата е дадено, че се върви по червена маркировка. За цялата ни разходка видях само две марки, като интересното е, че те бяха на едно и също място от двете страни на пътя. Именно, заради това при описанието в сайта, за върховете, които изкачихме, не съм споменавал за маркировка въобще. По пътя има прекалено много разклонения и реално на тази маркировка не може да се разчита.

Редувахме ходене на открито, както и такова през гора и след 40 минути, стигнахме до мястото, където бях предвидил да се отделим от пътя и да отидем до Гробът, върха, на който не бях ходил никога. Тук тръгнахме вляво по едва личащ тревист път, като започнахме да заобикаляме безименна кота 1273 м, до която бях ходил преди години. Този път/пътека се губи на места и ако го изгубим за ориентир може да ни послужи гората вдясно, покрай която трябва да се движим. Скоро стигнахме до друг път, който също се отделя от основния и е по-ясно изразен. Не избрах да тръгнем по него, защото щеше да има излишно слизане, а и тогава не знаех, че този, по който вървяхме личи едва, едва.

На мястото, където двата пътя се срещат, на изток продължава друг път, който не е отбелязан на картата и по който тръгнахме. Него го гледах по сателитните снимки, но не бях сигурен до последно, дали е наличен. За радост това беше факт и продължихме по него, като започнахме стръмно слизане. Скоро излезнахме отново на равно, при полянка с иглолистни дръвчета по нея. В края и беше връх Гробът, като около връхната му точка има група скали, които може да ни послужат за ориентир...

Сега ще изкажа малко предположения, относно пътя, по който вървяхме. Без да бъда категоричен, за мен той слиза в долината на Планщица, като ако това е наистина така, то може би въпросният път ще бъде най-краткия вариант за разходка между Тодорова махала и Горни Окол. На сателитните снимки не си личи добре, но следите от МПС, ме карат да мисля така.

Много скоро се отделихме от пътя и се изкачихме на връхната точка на Гробът...

Върнахме се бързо на основния път от Плана за Алино и продължихме по него до поредния важен разклон. Тук лявото разклонение може да ни отведе до връх Рачов камък, а и не само. Ние обаче завихме вдясно и излезнахме на широка и равна поляна. Витоша се открояваше на северозапад...

... а върховете на Рила се белееха на юг, макар и гледката да не беше особено чиста...

Трябва да спомена, че въпреки необичайно високите температури, през целия ден духаше много силен вятър, който въпреки че беше топъл, не беше особено приятен. Скоро стигнахме до нов важен разклон, където пътят се разделя. Дясното разклонение води до въховете Кръста, Главева могила и Въжарска могила, а лявото продължава за Алино. На това място, обаче ние тръгнахме директно, без пътеки към връх Елхата, който беше право срещу нас...

За десетина минути слаломирайки между храсти и дървета, стигнахме и най-високата му точка, на която има вековно широколистно дърво...

На Елхата, която е изцяло в гора, беше завет и съответно използвахме това да се подсилим с храни и топли напитки. След което се върнахме на разклонението, хванахме пътя за Алино и към следващия връх, който имахме намерение да изкачим - Калето. Отново започнахме да слизаме, но и отново излезнахме на открито, откъдето се виждаше Рила...

След поредния равен участък и поредното влизане в гора, започнахме стръмно спускане. Така беше до мястото, на което трябваше да се отделим за Калето. На картата имеше обозначен път, който стига източно до върха и ние тръгнахме по него. Хубавото е, че той беше ясно изразен и продължи, като ни отведе до връхната точка, след което продължаваше на запад. Вечерта, като си обработвах траковете и сравнявах с предишното ми идване до тук през 2013 та година, установих, че пак съм се качил на върха от изток, но съвсем не е било по пътя. Спомените са ми никакви, но подозирам, че въпросният път, тогава не е бил наличен. Не бих бил категоричен в това, но по трака от 2013 та, от Калето съм тръгнал директно през гората надолу към пътя, който ме е отвел в Алино. А доколкото се познавам, ако е имало подобен път и то толкова ясно изразен, то със сигурност съм щял да го пробвам, още повече, че съм бил сам, а и ми е бил в посоката.

Връхната точка на Калето е почти изцяло в широколистна гора...

Постояхме малко на върха и тръгнахме обратно. В източните му подножия видяхме друг, по-слабо изразен път, който решихме да пробваме и за който предположихме, че ще ни отведе до основния път. Така и се получи и по този начин спестихме излишно слизане. Обратния път беше същия, като този път не се отделяхме от него и затова напредвахме бързо. Преди няколко седмици, след ходенето до Гарваница и Манастирище реших, че ще е полезно за сайта и потребителите, да направя канал в YouTube, на който да качвам кратък 30 секунден клип, от всеки връх, за който слагам описание в сайта. Осъществих тази си идея и започнах да качвам клиповете, като добавях и кратки субтитри към тях. Хубаво, ама на идване, малко преди Гробът, се сетих, че забравих да направя видео на Мечитски камък и като го наближих, оставих спътниците ми да продължат към автомобила и се качих да поправя това. Бързо слезнах отново на пътя, а моите хора знаеха, че има и още един връх, до който ще отидем и бяха запалили автомобила и отишли с него до подножието му. Става въпрос за съвсем близко издигащия се Могилата, на който те се бяха качили вече...

Качих се и аз, направих си клипчето и се върнах бързо при тях.

Получи се една хубава разходка, в която се изкачихме на пет върха, които тези дни добавих, като описание в сайта. Пускам линк към всеки един от тях тук:

Мечитски камък
Гробът
Елхата
Калето
Могилата

А таблицата за Плана започва да добива все по-привлекателен вид Very Happy

: Плана

Вишино бърдо е връх, до който исках да отида още преди много години, когато активно започнах да обикалям из Плана. Той беше единственият от десетте най-високи, до който не бях ходил. Не знам, може би заради това, че до горе има асфалтов път, но така и не се наканях да отида натам. Бях сигурен, обаче в едно, че когато и да се опитам, ще бъде по нещо различно от асфалта. Сателитните снимки не ми помагаха никак, но бях сигурен, че има начин. От онези славните и млади години имах една дружка Поли, от голямата група, с която не спирахме да обикаляме из планините. Та тя и семейството и, преди няколко лета си взеха къща в Рельово и реших да и пиша за върха. Тя ми каза, че има начин, но така си остана, това беше преди две, три години. Но зимния сезон и повечето сняг от обикновено, ме ограничават, относно избор на дестинация за разходка и беше редно, отново да направя връзка с нея. Тя ми прати даже и скрийн на маршрута до върха, по който е минавала и от мен се искаше просто да направя организация.

Така в студеното неделно утро паркирахме три автомобила в центъра на село Рельово. Ще вметна, че улиците все още бяха със сняг, но се минава спокойно по тях с автомобил. Поли ни чакаше там и след кратки приготовления тръгнахме по едно от шосетата в източна посока. Не след дълго излезнахме от селото и продължихме по коларски път, на който имаше следи от високопроходим автомобил. Времето беше страхотно, слънцето греееше ярко...

По следите от гуми вървяхме кратко. Трябваше да се отделим от този път и да завием вдясно по друг, по който обаче никой не беше минавал и се налагаше сами да си го пробиваме. Влезнахме в гориста местност и съвсем скоро пресякохме река Драголин...

След това продължихме в северна посока, следвайки очертанията на пътя. Всичко, около нас изглеждаше, като в приказка...

Ние продължавахме да вървим...

След като влезнахме за за по-дълго в гората, постоянно имахме препятствия от паднали дървета. Те бяха неотлъчна част от пейзажа до самия край на разходката...

Но пък в редките моменти, в които имаше някаква видимост, се наслаждавахме на гледки към едни по-високи масиви, до които ходихме преди две седмици...

Така малко повече от три часа, след като бяхме тръгнали от Рельово, стигнахме и връхната точка на Вишино бърдо...

Горе си направихме почивката за обяд и решихме, че спускането ще е по друг път, с идеята да отидем до още два върха и да направим една кръгова разходка. Но освен в посоката, в друго не бяхме сигурни. Поли беше стигала до Милоша, единия от върховете и от там без път и пътека се е качила на Вишино бърдо. Сега решихме да пробваме единият от пътищата, който си личеше горе долу през снега. Тръгнахме по него, но на места навяванията бяха големи и той се губеше. Ами изпуснахме го, или може би, просто е свършил. Нямаше как да разберем, снегът беше доста. Съответно хванахме посока, директно през гората и след десетина минути излезнахме на път, който може би беше нашия, въпреки че беше доста стръмен.

Все по него, стигнахме до разклон, на който завихме вдясно и за няколко минути бяхме и на най-високото място на Милоша. Южните му склоное са голи, което позволяваше да се открият гледки към по-високите масиви на юг от нас...

Интересно е да отбележим, че в района на върха се строи масивен заслон, който най-вероятно ще бъде използван от местните ловни дружинки. Ние не ходихме до него, а се върнахме но основното трасе и продължихме да се спускаме по него. Постепенно снежната покривка започна да намлява, а се появи и кал. Вървяхме по път, по който най-вероятно се изнасят материалите за заслона, а може би се използва и за дърводобив. Поради тази причина имаше големи коловози, където калта не беше никак приятна.

Малко повече от половин час, след като бяхме тръгнали от Милоша, се отклонихме от пътя вляво и за няколко минути се изкачихме и на гористия Караджов камък. След това отново започнахме да се спускаме и не след дълго излезнахме от гористия пояс. Срещу нас в целия си блясък се открояваше първенеца на Балканите...

...който не спирахме да снимаме при всяка отдала ни се възможност през целия ден. А хванахме и един малък самолет на фона на рилските масиви...

Малко преди да слезнем, Поли се обади да дойдат да ни вземат, тъй като пътят, по който се спуснахме, беше много преди началото на селото и трябваше да вървим няколко километра по асфалт. Скоро превозът ни дойде и в него се качихме тримата шофьори. Преди това снимах още един, последен път Мусала...

Бързо стигнахме при автомобилите и се върнахме да вземем спътниците ни. Получи се една страхотна зимна разходка, в която се изкачихме на три от върховете на планината, до които не бях ходил никога. А освен това, както миналата седмица за Люлин, така и сега, таблицата за върховете на Плана, придоби все по-приветлив и завършен вид Very Happy

А ето и филмчето от разходката.

Бъдете Здрави!

Първата снимка на Мусала, която е и приближена най ми хареса. Толкова добре си личи релефа на цялото било. Много е хубава. Дори тези към мальовица не са толкова хубави...

П.С Сега като ги преглеждам пак, и другите към Рила са много хубави. Някак си те пренасят на място.

Отново имах неделя, свободна неделя, която използвах по възможно най-добър начин. Този път бяхме два автомобила и малко преди 11 часа, тръгнахме от центъра на село Долни Окол. Идеята ми беше да се изкачим на четири върха, до които не бях ходил досега. Още в селото започнахме със сериозно изкачване по асфалтовите му улици. Измина не малко време преди да излезнем от него и да тръгнем по ясно изразен коларски път. Първата ни цел за деня беше връх Кръста, който е северозападно от населеното място. Това е връх, който лесно може да бъде пропуснат, ако даден турист не знае за него. Ние, обаче знаехме и на едно от малкото открити места, на които излезнахме, напуснахме пътя и без пътека за няколко минути достигнахме връхната му точка...

Не стояхме дълго тук и бързо се върнахме на пътя. Не след дълго се засякохме с друг път, идващ от местността Мечката, по който тръгнахме. Но това беше съвсем за кратко, тъй като се отделихме вляво по широка тревна алея. По нея имаше не малко паднали дървета, които ни затрудняваха в придвижването...

Целта ни беше втория връх за деня - Гърков чукар, за който знаех, че ще е най-високия, до който ще отидем през днешния ден. Въпреки препятствията, успяхме да стигнем и до най-високата му точка, която е на широка и равна поляна и не е ясно обозначена...

От него трябваше да се върнем на основния път и да продължим по него. Въртеше ме се в главата да цепим напряко и да си спестим дърветата, но се отказах, нямах идея какво ще е в гората и дали няма да стане по-зле.

Затова се върнахме на пътя и продължихме по него в северна посока. Въпреки мрачното време си намирахме какво да снимаме...

Следващата ни цел беше връх Синадиница, който е висок 1192 метра. Сравнително бързо стигнахме до място, откъдето трябваше да се отделим от пътя и да тръгнем към най-високата му точка. Пътят продължаваше към занемарената хижа Пейова бука, но ние се отделихме от него и тръгнахме вляво, директно към най-високото място. На него направихме и почивката за обяд...

Дотук добре, но ни оставаше и Гола чука, най-загадъчният от върховете, които искахме да изкачим. Колкото и да гледах сателитните снимки и карти, не успявах да намеря вариант, или някаква просека, по която да стигнем без проблеми до връхната му точка. Но все пак тръгнахме към него, като не след дълго влезнахме в гората. Гледайки изолиниите на картата знаех, че ще трябва да слизаме и да се качваме и съвсем скоро, започнахме да се спускаме стръмно в едно дере...

От него пък тръгнахме да се катерим, като идеята беше да се доближим до върха и да избягваме падналите дървета. Постепенно наклонът намаля и точно се питах, дали въобще е идвал някой тук, когато долу в шумата забелязах пластмасова бутилка. Докато се замисля, откога ли е, откъде ли е, видях и път, което ме учуди. Макар и не ясно изразен, бях сигурен, че навръщане ще се пробваме по него. Към онзи момент предполагах, че може би идва откъм хижата, но това тепърва щяхме да разберем.

Тръгнахме по въпросния път, който обаче скоро свърши и трябваше да продължим директно през растителността. Тя не беше гъста и бързо стигнахме и най-високото място на Гола чука...

След като постояхме малко тук се върнахме в обратна посока и хванахме пътя. Отново имаше стръмно изкачване, като по него си личаха орязани преди много години дървета. Това доказваше, че тук някога е имало някаква дейност, най-вероятно дърводобив. Вървейки по този път установихме, че той излиза на откритата поляна, откъдето преди час тръгнахме за Синадиница, както и за Гола чука. Тоест ако на идване бях избрал да тръгнем отляво на гората, а не отдясно, може би щяхме да си спестим преодоляването на някое и друго паднало дърво. Но здраве да е, маркирах този път на картата и описанието за върха го направих именно по него.

От поляната просто тръгнахме по основния път към селото, като отново си намирахме какво да снимаме...

Така за час и половина се спуснахме в Долни Окол, а по пътя направихме и разбор в едно крайпътно заведение Very Happy

След тази разходка, таблицата за Плана стана още по-запълнена.

А ето и филмчето от нея

Бъдете Здрави!

Усложнената пътна обстановка от февруарския сняг ме отказа от първоначалните планове за Любаш и къде, къде, отново избрах Плана. Само че този път го направихме един вид "романтично", или ходене с транспорт, както в едни отминали времена, когато постоянно бързахме да гоним влакове, автобуси, да спираме на автостоп...
Не тръгнахме рано, обаче, тъй като в онази неделя на февруари сутрешните температури се очакваха да бъдат доста ниски и нямаше смисъл. Исках да изкачим върховете Егеница и Русалията, пък ако ни останеше време щяхме да отидем и до първенеца на планината - връх Манастирище.
Именно по тази причина бях чертал само до Русалията и бях изчислил, че ще е около 7 км. За 14 км отиване и връщане, тръгване от София с автобус 3 в 09:53 ч, си беше нещо напълно нормално. Така и направихме и малко след 10:30 тръгнахме от Дяволския мост на Ведена, като ще вметна, че спирката там е по желание и трябва да предупредите шофьора.

По Ведена имаше лед и определено беше за снимки...

... а и времето беше страхотно, пътечката беше утъпкана...

Изкачвахме се в прилично темпо и за по-малко от 40 минути стигнахме до Кокалянския манастир, докъдето имаше стъпки. След него, обаче ние си ги правехме, но ниските температури бяха направили снега пръхкав и това не ни затрудняваше. Така неусетно излезнахме от гората, където също имаше какво да се снима. Витоша се извисяваше гордо на запад...

... а и околния пейзаж не беше за изпускане...

Нашата цел, обаче беше Егеница, връх с който имам история. Бърза справка в статистиката предишната вечер, ми показа, че на 03.03.2013 съм опитал да го изкача, но не съм успял. За съжаление, обаче не помня много от тогава, освен пишещото в таблицата, че съм тръгнал някъде от Селската река и е било в 11:25. Трак не можах да си намеря, но по бледи спомени, си правих някакъв импровизиран мост, по който пресякох реката. Но защо не съм се качил, вече наистина нямам идея. Или времето е било зле, или съм се набил в някаква растителност и съм се отказал. Уви, не мисля, че някога ще си спомня. Пак статистиката ми показа, че две седмици по-късно, на 16 ти съм се върнал, но този път от Дяволския мост и съм се качил успешно.
Сега отново тръгнахме от Дяволския мост и точно след два часа и двадесет минути от изходната точка, стигнахме и разлатото теме на връх Егеница...

Тук хапнахме и се наслаждавахме на открилите ни се гледки. Температурата по моему беше над нулата, което е идеално за почивка. Имахме, обаче още да вървим и след близо половин час пауза, продължихме към Русалията. Снимахме му масива на фона на първенеца на планината - връх Манастирище...

След кратко спускане заобиколихме масива му от изток и отново го снимахме...

А масива на Егеница остана зад нас...

Малко повече от 20 минути ни бяха нужни за да стигнем и на най-високата точка на връх Русалията, който също е полегат. Страхотното време, както и сравнително доброто темпо, което поддържахме, наклони везните да отидем и до първенеца Манастирище. Затова и без да се бавим много, тръгнахме натам. Появи се и иглолистна растителност...

За да стигнем до най-високия връх на планината, трябваше да заобиколим масива му и да го изкачим от югоизток. Това, обаче щеше да ни забави и след като стигнахме северните му подножия, тръгнахме без пътека директно към връхната му точка...

...до която въпреки стръмния склон стигнахме сравнително бързо...

Тук, обаче започнаха и дилемите. Правех план, ако все пак стигнем до Манастирище да се спуснем в Железница, където транспорта щеше да е доста по-удобен, отколкото ако слезнем на площада в село Плана. Но само един път до този момент и то преди много години бях минавал този маршрут и не бях сигурен как ще пресечем Егуля и дали въобще имаше такава опция. На онлайн картата на БГМ дадения път стигаше до някъде и изчезваше, което никак не ми се нравеше. Но тук Андро заяви, че в края на миналата година го е минавал и му се доверихме напълно, още повече че автобус 70 от Плана тръгваше след повече от два часа. А слънцето все повече клонеше на запад и температурите падаха, което значеше, че не трябва да спираме да се движим. Все пак отворих и Мапито и видях, че там е даден път, което разсея сякакви съмнения, относно посоката на вървене.
Спуснахме се по южните склонове на Манастирище и хванахме, пътят който го заобикаля от запад. На разклоненията гледах Мапито и така хващахме правилния път, като разбира се имаше и препятствия...

Но бяхме подготвени този път, а и падналите дървета са често срещана гледка през този сезон. Продължавахме да се спускаме, като това ми се стори безкрайно. Слизания в дерета, изкачвания, пак слизания, пак изкачвания. Гледах телефона, посоката беше правилна, но така го усещах. По някое време си погледнах и машинката и с учуда установих, че пътят по който се движим го има на картата. Веднага отворих онлайн версията на БГМ и видях, че там го няма, от което ми стана много странно, тъй като до този момент си мислех, че корекциите по картата се появяват първо на онлайн версията, след което и на тази за машинката. Но в случая го имаше на gps-а, а на телефона го нямаше. Но вече изчезнаха всякакви съмнения и най-накрая снигнахме и мястото, от което се притеснявах през цялото време, а именно река Егуля и това как ще я пресечем. Ами успокоих се, имаше стабилен дървен мост...

От тук нататък вече нямаше притеснения и малко повече от два часа и половина, след като тръгнахме от Манастирище, стигнахме и Железница, само за да видим как автобуса тръгва от първата си спирка, но без нас Laughing

Но пък затова решихме да направим един разбор в местната гостилница и да си кажем по едно наздраве Smile

Така завърши и тази разходка в Плана. Таблицата в сайта се позапълни и вече има информация за първите 13 по височина.
А ето и видеото от прехода.

Бъдете Здрави!