Точно така, танго! Това опоетизирано заглавие ми хрумна, докато охках, пъшках, подскачах и се усмихвах по камънаците на Пирин. Ключовата дума е „усмихвам”. И крачките напред...
Всъщност, ключовете към нас самите владеят малцина извън нас. В контекста – единици са наясно, че когато откача вътрешно, хващам сокаците сама и си събирам мислите, докато предизвиквам живота. Една инжекция риск, който не предизвиква болест, а изостря сетивата, дава точните отговори в трудните моменти и връща силата. Без никакво насилие над природата ми, разбира се...
Част от тези мисли се опитвах да възпроизведа на един кротък евреин в командировка, взел ме на стоп от Княжево в посока Банско, който ококорено задаваше въпроси на база видимото. На Симитли с искрена неохота ме остави до следващата кола, с която нацелих джакпот – директен стоп до хижа Вихрен. За двете мацки, които ме качиха, поведението ми грам не беше удивително. Впрочем, с тях се „прескачахме” чак до хижа Синаница – което беше и моята първа цел – от хижа Вихрен през Бъндеришка порта.
Няма да цитирам времена – аз обикновено поставям рекорди по бавно предвижване, но искрено се кефя на панорамите и блея яко. Този път имах и добавъчно удоволствие – бях взела книгата на Ники Даутов – Speedy за Пирин и на всяка почивка я вадех и кълвях като примерна ученичка.
Всъщност, точно книгата му („Аууууууу, такава тухла не бихме носили в раницата си посмъртно” ) и въпросът дали познавам автора („Фук, фук, знаем се” ) беше повод да набараме общ познат от стопа и Планината, Андон, и нова култова реплика „И той не би направил твоето постижение от днес, даже ние ти завиждаме!”
Бях планирала две денонощия на Синаница, за да се поразходя по околните върхове. Чудесна програма, която не включваше атмосферното време, което използвах за оправдание на моите фобии... С други думи – на следващия ден почти се добрах до вр. Синаница, но когато достигнах Момин връх, мозъкът ми блокира от мъглата и пропастта под пътеката (демек, отвратната ми аерофобия се осмели да си покаже рогата – някои тук са чели разни самоиронични материалчета по повод повода...) и се изнесох първо бааааавно, а после като бито прасе към по-здравословна почва...
На сутринта леви-леви замарширувах към Тевно езеро – тази Синанишка порта наизуст я научих – през Спано поле, Чаирските езера, Превала и Мозговишка порта. Всичко наред, само където не открих в пътеводителя маршрута от Спано поле до Тевно езеро – после се оказа наличен, но „замаскиран” под друго име и на няколко пъти бях на милимунда от объркването в долината на р. Башлийца, но пък срещах хора, които питах. Лигла! Ами то като те свикнат какво да очакваш на всяка крачка, почваш да мрънкаш, естествено!
Във връзка с хората ярко ми се запечатиха разговорите с двама говедари. Първият: „Не се бой! Аз само две думи да разменя с човек...” Другият, бивш учител от Петрич, ме изпрати до Превала – не защото съм искала, и не спря да разказва за живота си. Накрая издои любимата си Ева – ама как ласкаво им говореше на кравите, не е истина! – и почерпи цяла тумба случайни планинари на ез. Бъбрека. Абе въпрос на Хора и липсата им, но ако се отплесна по темата, ще стане мазало...
Мазало настъпи и в мозъка ми след изкачване на Превала – няма отразяваща дума, отразяваща гледките, а за Тевно, Каменица и сие не си слагам грях на душата с описания...
И за там имах намерения за два дни с обиколка на околни върхове. Отказах се от маршрута през Краледворска порта и Малка Каменица в посока Голямата, а замених с Кози превал и подход от юг. Божей, какво драпане! Ако съм пропуснала да кажа основното предимство, когато съм сама е, че си пухтя и пръхтя бетер парен локомотив през Стара планина.
Извън самоиронията имаше няколко душевадчика, особено отсечката, водеща до премката между Каменица и безименната кота с Маненкото езеро отдолу, но обзорът към Яловарника, Зъбът и Куклите си струваха всяка капчица пот...
Извън шегите трябва да призная, че имаше наистина трудни участъци, но не им се тръшнах. До момента, в който мозъкът ми – не тялото, генерално отказа да продължи напред. Имаше-нямаше десет метра до върха. И защото ненавиждам насилието – и над мен, и над Планина, просто отстъпих крачка назад. Ще преглътна, че не са 2822 метра, а няколко по-малко. Само където сама се чудех докъде съм стигнала в битката със себе си, но не против себе си.
Последният траверс – Мозговишка порта, Превала, Превалски чукар, Типиците, Опрено, Възела и Башлийска порта, бях оставила за последния ден и като черешката на тортата. Не за друго, но сериозно проучих трудните места (Стаян, а си казал, че не си подготвям маршрутите, а съм ти кръцнала грацмуля! ) и знаех за едно уж незначително стеснение, само че съвсем значително си се притеснявах... „Притеснявах” не е думата, но да кажем – грижех се да нямам грижи. Бях оставила резервен вариант ако участъкът е непреодолим за мен – предищната вечер едни немци бяха спрели до там и бяха заобиколили през Спано поле, да се върна до Превала и спусна към Демяница. Отдавна не се срамувам да казвам Не.
Само че почти не предвиждах реално подобна опция. Маршрутът максимално кефеше, а аз наистина обожавам височини и скали. След Превалския чукар попаднах на едни камънаци точно на билото, където зорлем пазех равновесие и си викам – това ще да е проблема! И си се фукам вътрешно. Да, ама не! Имаше роман „Един наивник на средна възраст”, та и аз.
Щото хоп – докопах се до култовата теснина – Малкото или Незнамсикакво Конче и се бухнах директно, че ако почнех да мисля... То бухването хубаво, ама... Ама! Запецнах яко по едно време, яхнала една скаличка и ни напред, ни назад. Можеше само надолу – към река Мозговица или Типицките езера...
И к’во прайм ся? Ако имаше някой с мен, веднага щях да се разтреперя и размажа като масло на филийка...
Но! Когато си сам и бориш фобиите си, просто ги унищожаваш. Другата опция е те да ти светят маслото. И това се пренася за всичко и навсякъде в живота ни. За тази именно страховита, но красива философия говоря. Но наистина малко хора биха ме разбрали. Убедена съм, че има такива тук...
Щом ви досаждам, очевидно съм издрапала, ама по-добре не питайте как. Само че... Speedy бе, Ники бе, кви 5 минути за преминаване на т.нар. „стеснение” бе, готин? М’чи аз само пет минути – на всяко помръдване! – се убеждавах да продължа напред, бе! Помръдването отделно...
Факт е, че си струваше. И Типиците, и Опрено, и Възела, и Всичко! Обаче Башлийска порта скоро няма да я помириша! Два часа до хижа Вихрен... Хъх! Фафли! Фантазьори! То лазенето ми по камъните само толкова, бе...
Беше повече от прекрасно. Просто една инжекция серум, едва ваксина срещу душевни болежки...
Както обикновено от писаниците ти лъха позитивизъм и жизнерадост. Поздравявам те за чудесния преход и смелостта сама да бръмчиш из Пирина. Все така продължавай!
Относно 5-те минути какво да кажа. Ходенето сам си има и минуси и плюсове. Ако имаше един кавалер да ти подаде ръка за помощ на т.нар. стеснение съм убеден, че щеше да го изтичаш за 5 минути. Така че не ми се сърди за това. Никси ще го прелети за 2-3 минути, но всичко си е до човек.
Благодаря ви! С искрена усмивка и удоволствие ги пиша „щуротиите” именно заради усмивките в ответ, а за останалото удоволствие и собствена усмивка горе на баир мисля съмнение няма...
Speedy, ти с Никси вземи да ме сравняваш и да я вапцаме генерално, ако го приема за пътеводна звезда!
Сигурно си прав за минутите, аз просто те юркам закачливо. Отдавна не обръщам внимание на времето в Планина – скоростта си на движение визирам, а от чувството за самоирония по надеждно средство за приемане на собствените недостатъци и преодоляване на себе си не познавам...
Жив да си и нова, още по-хубава книга да напишеш!
Еlena, не знам за завистта на мъжете, но определено се чудеха какво ми има - и в Планина, и в града. Последните ми спират, качват ме без проблеми и почват да питат не ме ли е страх и прочие салати ала Емил Боев... хахахаа...
Това ми напомня преди две години, когато отидох сама на Созопол да се гмуркам. Шефът на школата ме гледаше адски подозрително – к’во не ми е наред като жена, за да хукна самосиндикално на море.
_________________ Сърцето има доводи, които разумът не признава. Блез Паскал
Чет Юли 22, 2010 12:37 pm
slavka jostova
Регистриран на: 06 Сеп 2009 Мнения: 6
"Последната стъпка на разума е да признае,че безкрайно много неща надхвърлят възможностите му."Блез Паскал
Поздравления!!!
Пет Юли 23, 2010 9:10 am
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6464
Жалко, че не си додрапала до Каменицата. Не заради метрите, но заради панорамата от върха най-вече - супер е Сложи я в списъка за следващия път.
_________________ Бутам след осмата бира
Пет Юли 23, 2010 11:12 am
Niksi
Регистриран на: 01 Окт 2007 Мнения: 562 Местожителство: софия
Галена написа:
Speedy, ти с Никси вземи да ме сравняваш и да я вапцаме генерално, ако го приема за пътеводна звезда!
Аааа...сакън. Не думай такива работи.
Пък и обикаляки сама, и изпадайки в разни ситуации, вече май си ме приела за такава ....
Цитат:
Но! Когато си сам и бориш фобиите си, просто ги унищожаваш. Другата опция е те да ти светят маслото. И това се пренася за всичко и навсякъде в живота ни. За тази именно страховита, но красива философия говоря. Но наистина малко хора биха ме разбрали. Убедена съм, че има такива тук...
Много добре казано /за целта трябва и да е изпитано/.
Увлекателно, и поучително. Браво и поздравления.
_________________ Планинското притегляне е обратно на земното - нагоре, а не надолу.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
и за пътеписа и за снимките и за прехода! 
