Друг мой, брат мой, усталый, страдающий брат,
Кто б ты ни был, не падай душой.
Пусть неправда и зло полновластно царят
Над омытой слезами землей,
Пусть разбит и поруган святой идеал
И струится невинная кровь, –
Верь: настанет пора – и погибнет Ваал,
И вернется на землю любовь!
Не в терновом венце, не под гнетом цепей,
Не с крестом на согбенных плечах, –
В мир придет она в силе и славе своей,
С ярким светочем счастья в руках.
И не будет на свете ни слез, ни вражды,
Ни бескрестных могил, ни рабов,
Ни нужды, беспросветной, мертвящей нужды,
Ни меча, ни позорных столбов!
О мой друг! Не мечта этот светлый приход,
Не пустая надежда одна:
Оглянись, – зло вокруг чересчур уж гнетет,
Ночь вокруг чересчур уж темна!
Мир устанет от мук, захлебнется в крови,
Утомится безумной борьбой –
И поднимет к любви, к беззаветной любви,
Очи, полные скорбной мольбой!...
1880
Годината е 1915, дядо ми получава първи офицерски чин на 31-ви август като част от 35-и "Рилски" випуск на Военното на Н.В. Училище и заминава за македонския фронт, където командва пионерна дружина. Със себе си носи малка китара. Днес тя е в Бели Искър и понякога отново звучи, след като преди няколко години предизвика интерес с историята и възрастта си у лютиера, който я поправи. "Друг мой, брат мой" е била една от любимите песни на дядо ми, твърде трудно достигнала до мен през спомените на баща ми. Обичал е да я изпълнява и по-късно, чак до смъртта си в средата на 60-те. Допадна ми едно ново изпълнение на тази песен от Ростов на Дон, макар и да не съм сигурен дали мелодията и аранжимента ѝ са същите, каквито са били преди повече от век из Македония:
Вървейки по стъпките на брат ми станах челист под грижите на неговия учител -- Никола Димчев, а по-късно и артист-оркестрант в школата на Влади Симеонов. С филхармония "Пионер" обиколих света като юноша, започвайки десетгодишен с Мексико, САЩ и Швейцария, продължавайки с Германия, Франция, Италия, Бразилия и т.н. Всред многото случки от този период съм запомнил думите на Влади Симеонов, че "истинската музика е тиха и бавна". Днес си мисля, че може би той така се е опитвал да усмирява младата кръв на оркестъра, към който понякога от диригентския пулт долитаха и доста гневно изречени от него думи като "екзалтирани типове!". Продължаваме с втората част от седмата симфония на Бетховен в изпълнение на берлинската филхармония под диригентството на Wilhelm Furtwängler през 1943 г.:
Подетата от челите в началото тема е една от малкото музикални фрази, които и днес, над 40 години по-късно, бих могъл да възпроизведа прилично добре наизуст. Симфонията е била композирана между 1811 и 1812 г. При премиерата ѝ на 8 декември 1813 г. във Виена, на благотворителен концерт за ранени войници от битката при Hanau, Бетховен споделя, че това е едно от най-добрите му произведения. Втората ѝ част ("Allegretto") е толкова обикната от публиката, че често бива изпълнявана на бис или дори самостоятелно. Ако на някой му е интересно би могъл да чуе същото парче и в изпълнение на филхармония "Пионер" (записът е от 1967 г. в гр. Бари, Италия, и един от челистите е бил брат ми). Едно нещо, което прави впечатление още на пръв поглед, е че Wilhelm Furtwängler е избрал малко по-бавен ритъм от Влади Симеонов, забавно, нали? В днешно време, това Алегрето звучи и във филма от 2016 г. X-Men: Apocalypse при изстрелването на световните ядрени оръжия в космоса, може би като символ на непреходността на музиката въпреки войните, били те Наполеонови или някакви други...
Продължаваме с едно парче на американската рок-група Journey, която беше любимата на най-близкия ми приятел и съученик от гимназията. Тогава той имаше касетофон Унитра, а пък аз някаква куча марка портативен моно-уред донесен след турнето с оркестъра в Италия, който успявах някак да включа в усилвателя на съветския ни грамофон и така да озвучавам орталъка с непознати звуци. Много се чудих какво точно тяхно да спомена тук и накрая реших -- няма да е само едно парче, но все пак ще са от една епоха и по-точно -- от концерта им в Хюстън през 1981 г. Както някой е писал по повод първото "Putting this song as your alarm every morning is literally life changing":
Е, през 1983 г. нямаше как лесно да последваме меломанския съвет, нито как да видим тези убавци и тяхната наистина екзалтирана публика. Но и ние някак успявахме да бъдем една много далечна, почти недостижима част от нея. А и все пак точно две лета преди въпросния концерт бях видял Хюстън от високо и стъпих за няколко часа на летището му докато дозареждаха с гориво и пътници самолета на Air France от Париж за Мексико сити.
Другото им парче, което няма как да не споделя тук, е:
Както е писал един фен: "I think on that night in Houston in 1981, Journey was absolutely the best f*ing rock band in the world. Steve was beyond amazing and effortless, and Neil was/is a blazing melodist almost without equal. The whole band is just on fire. You don't even have to be a fan to see that. Incredible time for music."
Докато Веселин слушаше най-много Journey, аз пък опознавах плодовитото творчество на Genesis. Забавно беше, че за тях успяхме да отворим дума в гимназиален час, който дори им бе изцяло посветен във връзка с един съвсем неочакван репортаж в тогавашното българско списание за литература, изкуство и култура "ЛИК", който послужи за нещо като индулгенция, наред с някои междувременно издадени от Балкантон техни плочи. През 1983 г. Genesis издадоха едноименния си албум, а година по-късно при пътуването с оркестъра ни в Бразилия успях да се сдобия и с оригинален запис, който пазя и до днес:
Този албум е някак незаслужено по-малко известен, може би заради твърде многото стилови различия с по-ранното им творчество, но пък пожъна голям успех всред съучениците ми в гимназията и касетката буквално се изтърка от презаписване на все по-велики за времето си машини, за каквито аз можех само да сънувам, но все пак виждах и чувах понякога тук и там. А днес, възползвайки се от предимствата на Интернет, бих могъл да си позволя да споделя и цял албум, нещо съвсем непосилно за един късичък , но поне пък ежеседмичен, телевизионен формат.
Освен световните успехи (например девет поредни седмици номер едно в САЩ с първия им албум) Asia пожънаха немалки успехи и в България (прякорът на съученик от съседен клас и до днес си е Ейша). Вторият им албум не беше приет така радушно от публиката и критиката както първия, но успя да стане част от моята музикална съдба.
Освен, че в много отношения той е последен, друг характерен негов белег са "тайните" съобщения, вградени посредством backmasking, т.е. в обратна последователност или отзад напред, в отговор на отправени по-рано от християни-фундаменталисти обвинения за скрити послания от Сатаната в техните песни, които дори са довели до изслушвания в Конгреса в началото на 80-те. Има и мераклии, които са "разшифровали" някои от тези "тайни" съобщения, включително и в други албуми, например:
Интересно е как съвсем невинно шифриране води до изслушване в Конгреса, а също и е симптоматично за начина на мислене на разни видове фундаменталисти. И освен, че е смешно и забавно, също би могло да представлява ценностна оценка поне за някои от думите и действията им.
Много години по-късно случайно съм попадал на великолепното предаване на Сергей Шишов по БНР "Картини от една изложба". Спомням си, например, едно нощно завръщане по подбалканския път след поредното скитане из Балкана, под звуците на ELO и разни истории около тях.
Но да се върнем към бразилските съкровища. Книгата, с която се завърнах, беше 2010: Odyssey Two. Причината да избера точно нея беше, че е сравнително невинна, но все пак бе цензурирана в развита социалистическа България, както беше станало ясно за по-досетливите след едно интервю с автора ѝ, публикувано във в-к "Орбита". Разбира се, вече бях чел първата одисея няколко пъти, а и бях успял да видя едноименния филм на Стенли Кубрик, който, освен че е велик сам по себе си, е интересен и с това, че и до днес май не е съвсем ясно кое е било написано първо -- сценария или книгата.
И така, под звуците на Genesis, Asia и ELO четях втората одисея в оригинал и упражнявах английския си, който инак доста ръждясваше тогава под напора на френския (днес е по-скоро обратното -- няма оправия!). Винаги когато слушам тази музика се сещам за книгата и обратно. Тя, впрочем, беше издадена все пак и на български език, но не при перестройката, а чак през 1993 г.
Животът вървеше, появиха се у нас първите видеокасетофони, видяхме концерта на Pink Floyd в Помпей, който е бил заснет в продължение на четири дни през октомври 1971 г. И до днес го слушам с голямо удоволствие, наред с цялото им творчество:
Като музикант, макар и непрофесионален, бих споделил, че усещането на изпълнителя пред празни трибуни е някак особено докосващо. А и се случва доста по-често на истинските музиканти, които не си вадят хляба предимно из кръчмите (по някогашни думи на проф. Влади Симеонов).
Няма как да не спомена тук и втората поява на David Gilmour на същото място през 2016 г.:
След гимназията последваха две години в далечния кюстендилски югозапад и нейде в зората на XX в. (с електричество само за осветление и наблюдение, а и водоснабдяване с няколкомесечни зимни прекъсвания поради замръзнали водоизточници). Това сложи край на професионалните ми занимания с виолончелото, но все пак успявах известно време да слушам разни интересни радиостанции на малък преносим радиоприемник по време на 24-часовите дежурства в караулката на Цървен дол, поне докато все пак не ми го отнеха след нечий донос.
Деветдесетте преминаха предимно в Париж. Трудни, но хубави години, от които днес имам светли спомени, въпреки някои, сякаш неизбежни, горчиви преживявания. Всред безбрежните копнежи и откровения бих откроил творчеството на Jacques Brel чрез песента му Ne me quitte pas, създадена през 1959 г.:
Песента е била посветена на любимата му Suzanne Gabriello, с която са имали връзка от 1955 г. Един от музикалните мотиви в нея заимства началото на втората част на Унгарска рапсодия No 6 на Франц Лист, произведение, което Жак Брел е изпълнявал на пиано още като дете:
Изпълнителката от Аржентина, Martha Argerich, е определяна като една от най-великите пианисти на всички времена.
Според Eddy Przybylski, песента на Брел има също известна прилика и със Соната за пиано No 17 на Бетховен. За нея "давам думата" на незабравимия Glenn Gould (записът е от телевизионното предаване "Music For a Sunday Afternoon", излъчено на 19 март 1967 г.):
Така се е случило, че от ранна възраст съм се срещал с много различни музикални жанрове и днес се оказва, че не бих могъл да откроя който и да е било от тях особено много, но все пак бих определил класическата музика като първа между равни, най-малкото по исторически причини. Изисква се сякаш особена отвореност на ума, сърцето, и душата, за да бъде в състояние човек да съзре и оцени хубавото, макар и не непременно то винаги да му е най-любимото. Това качество е особено нужно да бъде насърчавано и развивано в твърде разделените общества. Свързано е сякаш по много начини и с Новото, за което брат ми дори написа кратка студия.
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Сря Яну 25, 2023 8:54 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Брей, чудесна тема! Много лична, но в същото време може да се нарече и общообразователна. Ще ми трябват обаче два-три дни, за да се включа "на живо" в нея. Имам с какво. Поздравления! Само ми напиши набора си, за да синхронизирам.
Е, аз почти съм го написал, но щом е нужно експлицитно -- 1969 г., кога друг път?
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Сря Яну 25, 2023 10:29 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Благодаря! Трябваше да пресмятам по косвените данни, а се заслушах в класиката. Че пък идва и "модерността". Аз съм 1944. Голяма разлика. Когато си свирил като пионерче през 1979, аз вече съм завършвал университета. Тесните ми връзки с оркестъра на Влади Симеонов бяха докъм годината на твоето раждане. Никога не съм свирил, но по други поводи познавах всички "пултове". Ще разказвам.
Сря Яну 25, 2023 11:42 pm
Antoon
Регистриран на: 25 Сеп 2007 Мнения: 428
Апропо, как е Ейшата? Не съм го засичал от началото на 90те.
Апропо, как е Ейшата? Не съм го засичал от началото на 90те.
Много отдавна не сме се чували/виждали, дори не се сещам точно откога... Сякаш откакто замина със семейството си за LA. Спомням си едно гости у тях, даваха "Каналето" на голям гълъбарник София-84. Имахме с него една насрочена среща под Айфеловата кула "след 20 години", на която така и никой не дойде, дори нашенците-парижани. Чувам сегиз-тогиз нещичко от други съученици, които се подвизават из социалните мрежи. Дано всички да са добре!
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Ето и моите истории с музика. За Сотиров, да си свери таймера - аз съм '64-ти набор.
================
Преваляше средата на 70-те, диско модата набираше инерция и в България. Ние бяхме ученици в пети-шести клас.
По това време слушахме всякаква музика, която беше популярна и достъпна. В класа се оформиха две групи, едната повече харесваше ABBA, а другата - Boney M. Аз бях от вторите.
Е имаше и трети, несъпричастни, нехаеха и за едните и за другите. Но за тях – по-късно. А как да не харесваш Boney M? Боби Фарел беше толкова магнетичен.
Boney M бяха от групите пробили някак завесата и песните им се въртяха тук, с изключение на култовото 7-минутно парче „Распутин“,
забранено за излъчване и пускане по дискотеките. Намериха място дори в сборна плоча на Балкантон. Аз обаче предлагам да чуем нещо друго от Boney M,
кавъра на Yardbirds – „Still i'm sad“. В онези години изобщо не съм знаел, че е кавър, още по-малко пък кои са Yardbirds. Това научих години по-късно.
Boney M - “Still I'm Sad”
Както вече споменах, слушахме музиката, която ни се предлагаше, рок – предимно български или соц.
Но имаше и рок групи, които пробиваха завесата и изглежда не бяха смятани за „проводник на вредно западно влияние“.
Такава беше британската мелъди-рок група Smokie. А проводник на интересът ми към групата беше съученик, луд фен, който имаше всичко от тях на запис.
Факт е, че и до ден днешен продължавам да слушам подборка на хитовете на Smokie, с неподражаемия Крис Норман. Предлагам един от големите хитове на групата – „Мексиканско момиче“
Smokie - “Mexican Girl”
Вече беше краят на десетилетието. Един приятел ме покани да слушаме музика на неговият ролков магнетофон „Унитра“.
Е, и той беше от несъпричастните.(С него вече сме колеги от 1 година, а приятели от 51 години!) Бях чувал за Pink Floyd, но никога не бях слушал тяхна музика.
Слушахме трите албума - “The Dark Side of the Moon”, „Wish You Were“ Here и „Animals“. Фантастична музика! Никога не бях слушал такава.
По-късно години наред въртях едни и същи касети с техни записи до изтъркване. След този случай започнах да слушам повече рок музика, много повече.
Следва прекрасната композиция на Дейвид Гилмор - Shine On You Crazy Diamond, посветена на „лудия диамант“ Сид Барет.
Pink Floyd – “Shine On You Crazy Diamond”
Бях вече ученик в техникума и както споменах вече слушах рок и то основно по-твърд.
Касети “Agfa” с албуми на AC/DC, Led Zeppelin, Black Sabbath и Uriah Heep се гърчеха нонстоп в касетофона, когато нашите ги намаше в къщи.
Трябва да отбележа, че по това време Uriah Heep бяха доста тачени сред ученическата общност. Казано по друг начин, без две тяхни парчета не минаваше рожден ден.
Едната, баладата „Come Back To Me“, ясно защо , но другата „Sympathy“....ами просто беше хит. Затова избрах да чуем точно нея:
Uriah Heep – “Sympathy”
Беше началото на 80-те, „Щурците“ бяха на върха на славата, а ние бяхме на поредния концерт на групата, този път под цирков купол!
С любимата група и музика, друго не ни трябваше. Години по-късно броих и изкарах, че съм бил на 13 концерта на Щурците. Може и да греша с бройката,
но като се замисля, животът ми мина с тяхната музика. От ранна детска възраст познавах „Щурците“ от радио, а по-късно и телевизия.
Няма и не може да има друга група, оказала по-голямо влияние върху мен от „Щурците“! Думите не стигат за тази Епоха в българския рок!
Тук избрах да чуем нещо носталгично, по музика на незабравимия Пеци Гюзелев:
Щурците – “Слънчево пътуване”
По онова време често в сладкарницата на х-л Тримонциум организираха джаз срещи с „Бели, зелени, червени“ –
една от водещите джаз формации в България за онези години. Канеха и гости-музиканти. Един следобед съученици ме замъкнаха на такова събитие.
Беше доста интересно. За първи път се докоснах до импровизаторския усет на големи джазмени като Огнян Видев и Ко. Започнах да надавам ухо за джаза.
Скоро бях гледал някакъв филм за Луис Армстронг, заинтересувах се, намерих записи, слушах. Много ми хареса и харесвам до днес онзи ранен джаз от началото на 20-ти век.
Чудил съм се, какво би станало, ако Кинг Оливър не беше открил Луис Армстронг за големия джаз? Може би сам щеше да намери пътя, защото носеше музиката в себе си,
нищо че не беше надарен с голям и звънлив глас. То пък някои като са, хич да не бяха запяли... Нека да почетем големия Сачмо с класиката - C'est si bon, защото наистина е добро.
Louis Armstrong – “C'est si bon”
Втората половина на 80-те е време, когато и в България започваше да „се кове стоманата“. Вече бях студент в Габрово.
Казармата не се беше отразила особено благоприятно върху мен, но това е друга история. По това време се шегувахме често с този виц:
Между слепи:
- Какво ще правим тази вечер?
- Ще видим.
Беше съвсем ясно обаче ние какво ще правим – ще ходим на концерт на „Импулс“! Навалица. Залата – неподходяща за събитието.
Звукът – отвратителен. Но на кого му пука? Слушахме хеви метъл и то български! Чист, директен, с цялата наивност на времето метъл, за първи път.
И вездесъщият Георги Енчев! Какво повече? Избрах, от метъл периода на групата да чуем парчето „Всекидневие“ от първия хеви метъл албум в България “Гладиатор“:
ИМПУЛС – “Всекидневие“
Беше 1988-ма година, напреднала Перестройка. Ние, като студенти бяхме на разменни начала по оста Ленинград – Москва – Киев.
Аз за втори път ходех в СССР (първи път – 1982, на екскурзия). В Москва(ако не се лъжа), портиерът на хотела слушаше музика – Висоцки.
Бяхме слушали и преди няколко популярни в България негови песни, но тези бяха други и звучаха чак като апокрифни. Аз и един колега прекарахме доста време около портиера, заради тази музика.
Години по-късно си бях събрал подборка на песни на Висоцки по мой вкус и си ги въртях, когато ми се слушаше. От богагатото творчество на барда избрах да чуем една песен с по-близка до нас тематика:
Высоцкий - "Здесь вам не равнина"
Влизам в студентската квартира на колеги, а вътре гърми-трещи музика, нищо не се разбира. Питам:
- Какво слушате тук?
- Само AC/DC и Twisted Sister!
- Ами давайте Dee Snider тогава!
Такива бяха засуканите сестри по това време, не като сегашните чалга-братя. Но всеки трябва да е готов да плати цената в житейски план, за което се пее в следващото любимо парче – „The Price“:
Twisted Sister – „The Price“
Седя си, чопля си нещо с поялника, а за фон звучи „Любопитно петолиние“. Тома Спространов пусна едно парче, което ме накара да наостря уши.
Представи го, че е от наскоро излезлия албум на “McAuley Schenker Group”. Кой? Не бях ги слушал, а много ми хареса. Наложи се да слушам и повторението на предаването.
Сигурен съм, че парчето беше "I Am Your Radio" от албумът “Save Yourself” (1989). Разбира се намерих и записах албума и по-късно, когато излезе следващия им албум, се сдобих и с него.
Точно тези двата са много приятни за слушане. Както се оказа по-късно, аз бях слушал вече Майкъл Шенкър в “UFO”, Без да съм знаел, че свири той.
Това е един от любимите ми китаристи, дал толкова много на рок китарното свирене, превърнал се в пример и школа за много следващи музиканти,
между които „Metallica” и „Iron Maiden”. Певецът Робин Маколи не бях слушал преди това, но рязко влезе в Топ 3 на любими рок вокали, където е и до днес.
И двамата са активни музиканти и до днес и сякаш възрастта не им пречи. Предлагам обаче да чуем прекрасната балада “When The Rain Came”,
от първия самостоятелен албум на Робин, излязъл през 1999 г.(вторият излезе през 2021 г.) На китарата – Вас...опа...Франки Съливан(Сървайвър)!
Robin Mcauley – „When The Rain Came“
Подариха ми една аудио касета със записи на “Dokken”, естествено - „пиратка“, омазана обложка, принт на списъка с песни и нищо друго.
Честно казано, не помня кой албум беше(по-късно си намерих някакъв бест, който въртях), но слушах и ми хареса. На следващият ден питам:
- Кой е китаристът, свири страхотно?
- Абе това е Джордж Линч, бе човек!
- Еми, де да знам, не бях го слушал...
Парчето, което избрах за илюстрация е знаковия инструментал „Mr. Scary“. Създадено от Джордж Линч и Джеф Пилзен(бас) нормално, да бъде с вокал,
но Дон Докън не успял да го изпее и казал, че не му подхожда на гласа. Така остава инструментал, в който Линч и Пилзен се вихрят в ритъма:
Dokken – “Mr. Scary”
Имах стерео тунер. Лежах на дивана и слушах Велин-Рок-Блок, а Велин Станев започна да представя финландската група „Stratovarius”.
Реагирах бързо и с няколко щракания вече записвах предаването на касета. Толкова бях впечатлен от музиката и историята на групата,
че още преди края на предаването им бях фен със сигурност. После слушах записа на предаването и дори споделих с приятел.
И до ден днешен слушам онзи Stratovarius с гениалния Тимо Толки. Предлгам да чуем едноименната песен от любимият ми албум “Visions”.
Stratovarius – “Visions” (Southern Cross)
Годината е 1999-а. След работа се товарим няколко човека на старата шкода на един наш познат. Идеята е, да не ни пука,
навлизайки в навалицата от коли и хора, пъплещи към градския стадион “Пловдив“, тогава все още функциониращ и най-големият в България, а сега тънещ в разруха, от години...
Събитието е ясно – първият концерт на Metallica в България! Да ти дойдат на крака, на върха на славата си и да не отидеш – няма начин!
Сякаш цялата българска рок гилдия се беше изсипала там, разпознахме много известни лица. Звукът беше убийствен, а парчетата – любимите.
Крещяхме, но не си чувахме гласовете, беше нереално! Това се помни цял живот!
Скромно избрах да чуем любимото ми парче на Металика – “One”:
Metallica – “One”(Не е от концерта в Пловдив)
Ако някой ме попита(веднъж се случи), на кой минал период на съвременната музика бих искал да съм съвременник,
знам и съм сигурен в отговора – ранният рокендрол(50-те)! Смятам това време за очарователно и особено интересно за мен и мислено съм се пренасял
във времето на големите звезди на рокендрола – Чък Бери, Литъл Ричард, Джери Лий Луис и неуспелите да разгърнат таланта си до край Бъди Холи и Ричи Валенс.
Искам да акцентирам върху най-големият в жанра, според мен, нареченият приживе „Бащата на рокендрола“ – Чък Бери! Човекът,
който до край не измени на любимия рокендрол и се превърна във вдъхновител за цяло поколение следващи музиканти,
много от които са включвали в репертоара си кавъри на Чък Бери, например „Битълс“( “Rock and Roll Music”).
Аз ще се огранича до неговият „Johnny B. Goode“, който сте слушали всички, но могат да чуят и още други, защото пътува в космоса!
Chuck Berry – „Johnny B. Goode“
Ето че на принципа „пожелахМЕ да чуеТЕ“, приближаваме края на тази история. Ако някой си е помислил дори за миг, че ще мина без Него,
въведен е в голямо заблуждение. Разбира се, че няма да пропусна да отдам почит на огромната фигура в тежката музика – Рони Джеймс Дио!
Толкова много е казано и писано за него, че не бих могъл да добавя нищо. Препрочитайки отново и отново автобиографията на Дио, ще цитирам следното:
„Ала искам да ви кажа нещо. Вие ще сте ми свидетели, че дори утре да умра, няма да съжалявам, защото изживях живота си на максимум“
Нека се докоснем до магията на малкият човек с голям глас с парчето „All The Fools Sailed Away“( Всички глупаци отплаваха),
а за мен остава удовлетворението, че бях съвременник на този човек.
Dio – „All The Fools Sailed Away“
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Последната промяна е направена от mislesht на Вто Яну 31, 2023 8:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Изживяна тема, ама отклонения по актуалности и злободневности, пусти! Следя ви с любов и чакам момента да се вкключа.
Ние пък чакаме теб!
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Вто Яну 31, 2023 8:57 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Подреждам си партитурите.
Вто Яну 31, 2023 9:43 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Моят музикантски род
Честно мога да кажа, че детството ми мина в зала „България“. А у дома – цял ден уроци по пиано. Майка ми преподаваше пиано в Музикалното училище, а имаше и безброй частни ученици. Това бяха денонощни ноти! От Байер и Черни до Моцарт и Шопен. С баща ми бяха разделени, което означаваше прекарване на вечерите – поне три пъти седмично! – в зала „България“! Освен това, като учителка тя беше длъжна да участва във ваканционните мероприятия, най-важното от които бяха, естествено, бригадите. Цял месец берем череши в Бобошево заедно с нейните ученици! Имаше и летни лагери. Помня бараките на прохода „Витиня“. Майка ми бе, така да се каже, надзирател. А аз – неин придружител, но връстник на всичките ѝ ученици. А те бяха неимоверни таланти! Най-великият, Симо Банана. Боже, какъв джазист! Нататък всички от оркестъра на Влади Симеонов. Цигулари, духачи... всеки ден бях с тях и на лагерите, и на репетициите им в Пионерския дворец, и на хапването в шкембеджийниците, и на пийването по частни партита... Като си направя сметката, те ми бяха компанията през цялата гимназия! Не на всички помня фамилиите – бяхме на малки имена, например обоиста Емил. Някои от тях се загубиха, но не мога да забравя Сашо Цуга (умря млад, жал ми е!) и Кольо Цуга! Невероятни музиканти! Какви пиянства, какви майтапи! Кольо живееше на ъгъла на „Аксаков“ и „Раковски“, на петия етаж, с балкон баш към Двореца. И все го подбъзвах по време на репетициите на парадите посред нощ: „Айде, бе, Кольо, издърпай един „Танхойзер“ към парада!“ Няма да забравя и Калчо Гадевски, виолончелист, дано Ведрин го знае. Божествен талант, свирел ни е с часове, докато ни разплаче! Тоя човек умееше да извлича от виолончелото си най-нежните звуци на цигулката (която понякога е цивреща лигла, сори!), та до профундото на контрабаса! Изчезна тоя човек, изчезна и моят свят...
Е, това е, така да се каже, моят бекграунд. За съжаление като детето на обущаря, аз останах със скъсани обувки. Майка ми така и не ме научи на пиано. За което безкрайно съжалявам. Чувствам се половин човек, но все пак и половина ми е достойна. Фамилията обаче поддържа традициите си. А моята фамилия е богата и на личности, и на история. Баба ми Катя е единствената дъщеря заедно с 12 братя, при това близнак с единия. Такъв мъжки ген, такова чудо! На снимката са моите прабаба Ленка и прадядо ми Михаил Ковачев, училищен инспектор в София. Вижте какво лице има тази жена, родила 13 деца. Какво достойнство се чете у мъжа ѝ. Забележете нюансите във фотографията на 125 години: покафенялата сребърна емулсия откроява блясъка на израза, като скрива натурализма на излишните подробности, които съвременните милиони цветни пиксели биха ни натрапили. По-късно баба ми е начална учителка, но си купува висш клас пиано “Rönisch”. Така е било прието тогава, учителите да свирят на инструмент! Това пиано стана професия на майка ми. Тежащо един тон заради лятата чугунена конструкция, днес то чака някой мой правнук да го просвири. Не си представям, уви!
Трима от братята ѝ са офицери. Най-отляво е Славче Ковачев, убит като македонски войвода. Всички по-възрастни бяха свързани с македонското освободително движение, има ги в Уикипедията. Отзад е Владимир, поет и според поверието математик, комуто дължа гена си. Нелепо убит на фронта край Силистра, защото телеграмата за примирието закъснява. Десният е ген. Антон Ковачев, основателят и командир на Инженерните войски в България, които, както е известно, са камуфлажното военно образувание, което замаскирва забранената от Ньойския договор българска военна армия. Той заедно с безброй логистични обекти построява легендарната теснолинейка до Рилския манастир, също и теснолинейката Септември-Добринище, както и шосето до Драгалевския манастир, където е и гробът му.
Е, негов внук бе най-именитият български пианист тогава Антон Диков. Мой еди-някакъв си братовчед, но по-важното бе, че фамилията поддържаше връзките си още от времената на нашите баби. Всяка Коледа се събирахме в семейната къща на генерала на „Ами Буе“ 3 (още стои!), а на Заговезни – у нас в „идеалния център“. Естествено, 13-те постни манджи са на масата на „Ами Буе“, а 7-те месни от жена ми са у нас... Кое както си следва! Някъде към 1 през нощна обаче започваше духовната част, сиреч музикалната. Разбира се, в генералската къща това не беше проблем. Там всички бяха пианисти плюс един цугтромбонист. За щастие обаче това не беше проблем и в моята кооперация. Нямам думи за благодарността си към толерантността на съседите през всичките десетилетия! Да, те бяха свикнали с целодневните сричания на учениците на майка ми с арпежите и гамите, но в 1 през нощта започваше истинският концерт! В началото бяха изпълненията на „Котешкия марш“ на осем ръце: Антон Диковите плюс двете ръце на дъщеря му и още на двете ѝ лели! Фантастично! Е, не забравяхме „Големите булеварди“ на Ив Монтан и прочие „джазове“ от нашата младост.
Сря Фев 08, 2023 12:24 am
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Часът на Йохан Себастиян Бах
Към един и половина обаче идваше моментът на „сериозната“ музика и тук ще ви помоля за внимание. Аз като домакин имах право на три желания. Първото бе ре-минорният концерт за пиано на Бах. Естествено, при липсата на оркестър цялостното изпълнение беше немислимо. Затова Антон заместваше оркестъра с пеене („тука оркестърът свири това...“), а от клавирната партия бяха изпълнявани тези фрагменти, в която пръстите се движат със скоростта на светлината. Слушайте водопада от ноти в основната тема и ще разберете за какво говоря (тук изпълнението е на Полина Осетинская):
А на 2:30 минута започва една уникална музикална бродерия (уникална за световната музика, но не за Бах). Мелодията продължава на четири пръста, като двата леви се промушват между двата десни и майсторски везат шевица: бод зад игла, бод пред игла... Чудо на чудесата! Скочете на тази минута и се възхищавайте. През това време оркестърът е почти заспал, просто защото е излишен. Но когато бродерията свърши, отново ни залива водопадът от тонове. Заслушайте се какво става на 4:30. Това вече не е водопад, а лавина! Към 6:30 оркестърът отново млъква, защото започват каденците. Пак с няколко пръста, Антон няма нужда да пее... Но на седмата минута, когато е краят на първата част, той вече е във вихъра си. Съжалявам, трудно е да си представите какво е клавишите да подскачат на половин метър от очите ви! „Баховата“ част завършваше с третата част на самия концерт. Тука вече Бах е на върха си с всичките си изобретения в контрапункта, канона, огледалните мелодии и какво ли още не, което караше културните троглодити от 50-те години да го недолюбват, защото бил „формалист“. И прави бяха, но резултатите от този „формализъм“ са ненадминати! Пуснете на 16:00 и имайте седем минути търпение до края. Оприличих първата част на водопад и лавина, но тук върху главата ви ще се изсипе истински каменопад! Концертът обаче продължава...
Сря Фев 08, 2023 12:31 am
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Звучи Моцарт
Следвайки хронологията, идваше ред на Моцарт. Втората ми заявка винаги беше за неговия ре-минорен (20-и) клавирен концерт. Ако си спомняте, с него завършваше "Амадеус" на Милош Форман. Всичко има в този финал – и лудостта на Салиери, и двете лопати вар върху трупа на Моцарт, изсипан от ковчега... Спирахме се на втората част, която е, бих казал, най-трагична. Опитайте се да елиминирате оркестъра и ще получите съвсем прилично "сонатно" изпълнение – онова, което слушахме след полунощ от Антон Диков. Разбира се, и в този концерт има виртуозност, но след Бах тя не ни беше необходима. Стигаха ни първите няколко минути, които ни просълзяваха. Отчасти поради алкохола, но и поради умението на един младеж да изтъче само от няколко ноти космическата музика, която не можа да му прости Салиери. Там някъде, високо в облаците, духовете на нашите близки слушат тази музика и са блажени.Тук свири и дирижира Фридрих Гулда. Е, Антон не ставаше, защото нямаше оркестър, но си тананикаше:
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
