Маунтин-Байк.
Защо го свързвам с това? Защото за пръв път видях кадри от този връх именно с колело – даваха по телевизията Валери Тетевенски, който си беше изнесъл колелото горе, за да покара 20-30 метра по върховия гребен…
Сега по същество. Подобно на историята с Парадизо, и тази не е много за разказване, но щом настоявате...
Никога досега не бях си поставял за задача да се кача на този връх. Интересувал съм се кое как се прави, но интересът винаги е бил подчертано теоретичен. Повод за практически действия обаче възникна едва миналата година, на един от завоите по пътя от Понт към Аоста чудовището се показа в истинския си вид:
Също така бях изправен и пред друга угроза – или планина в централна Азия, или тоя звяр, затова приех по-малкото зло…
Тук е мястото да спомена, че представата ми, придобита от множеството публикации в интернет, които прочетох, и това което изпитах на собствен гръб, се различават съществено. За мен лично, това е един сериозен, труден и най-вече изключително опасен връх. Обективните опасности са цяла палитра и съществуват по всички възможни пътища. Безопасен път там няма. Прочетох излиянията на някои „тур-оператори“, а и форумци, според които „посещението“ му е почти като неделно ходене до Черни връх. Навсякъде се акцентира основно върху „техническите трудности“ и, особено клиентите на туроператорите, настойчиво се съветват да изкарат предварително някаква форма на курс. А всъщност технически трудности по обичайните пътища към този връх почти няма. Има една 30-40метра наклонена фирнова стена на Моди, съответно два-три много тесни ръба с някакви ледени стъпалца – около камилските гърбици по пътя през Гуте. Никой обаче не казва, че основните опасности са от съвсем друго естество и са ОБЕКТИВНИ: главно каменопади, крехки мостове и срутващи се сераци. За аджамии пък, каквито основно за целевите жертви на туроператорите, считам, че най-съществена опасност е недостатъчната физическа подготовка. За нея обаче или не се говори или се смотава нещо от сорта „хубаво би било еди какво си…“ В конкретния случай, при мен, страданията ми се дължаха именно на това основание. В продължение на една година преди ходенето не си мръднах нито краката, нито дори пръстите им, за да направя нещо в това отношение. А това на по-високо може и да ви изяде главата.
Нормалните хора обикновено се готвят – ходят, тичат и т.н. Другите, обикновено не правят това. Тъй като нямаше и изгледи за достатъчно финансово осигуряване, възможностите проявата да се осъществи, почти до средата на август, оставаха изключително имагинерни, затова не си давах никакъв зор за нищо. И когато изведнъж всичко се „оправи“ като с магесническа пръчица, се оказах в небрано лозе. И така, първо подхода – категорически отказвам да ходя повече в Алпите с кола. Сравнително еФтина алтернатива е летенето с Мизеър до Женева. С 20 кила чекиран багаж на човек, и две ръчни чанти, за двама излезе около 1500 лъва. Не съм сигурен дали при настоящите цени на нафтата плюс пътните такси и междинните спанета, ходенето с кола би излязло по-малко, освен ако не се набухате като в консерва 4-5 човека с едно МПС.
В Женева обаче е малко интересно, ако си неподготвен като нас. От летището до автогарата при отока на езерото се ходи с влак, който коства мисля 4-5 франка и от там има автобуси, които варират от 19 до 49 евро на човек до Шамони. Това е приличен вариант за придвижване. Когато обаче си пристигнал в късния следобед, може да се окаже, че си го загазил. Затова, без много да му мислим, намерихме, как му казваха, „шатълоподобен“ транспорт, който за 50 евро на човек … те откарва до вратата на хотела в Шамони. Като теглих чертата, май това, че дадохме малко повече пари, ми спести доста главоболия в Женева, пък и после с хотела, който … има рецепция с работно време. И ако се явиш след обявеното, може да спиш във фоайето. Както и да е, през септември в Шамони се намират учудващо ефтини хотелчета. За 1000лева наши пари си наехме за една седмица цяло студио на 200 метра от лифтовата станция на Егюи де Миди и на 50 крачки от автогара Шамони юг. А това не е без значение. Отделно, френският комунизъм е известен по цял свят. Това, че си гост на който и да било хотел, е основание да ти се даде карта, с която пътуваш по цялата долина с влак и рейс без пари…
Както и да е, вечерта бяхме в Шамони по план. Рано сутринта накупихме каквото трябва от магазините /прави впечатление, че консерва тон, която у нас е къде 9 лева, в Шамони, същата, си я купувате за скромното евро и 20цъ./ За шоколадите да не говорим… По прогноза, времето трябваше да е хубаво идните 2 денонощия. Планът ми включваше излизане с лифта на Миди, и две вечери на Космик, като атаката през Такюл и Моди бе предвидена за втората нощ. Аз си имам хронически проблеми с височината, а двадесетминутното изстрелване с оня психарски лифт на почти 3900м действа като чук между очите на угоено теле… Лифтовото удоволствие също си струва – 53 евро на човек в едната посока. Ако не искаш – ей там в гората се вие пътечка. След два дни плюс истински алпинизъм през втората половина от трасето, може и да стигнеш някак си до хижата. По обяд вече се нахождахме в заветната пещера, чиято врата е заключена с катинар и надпис – от тук насетне, много да се внимавало. Излязохме на ледения гребен.
В дупката се запознахме с един руснак и един литовец, които се готвеха съгласно „аклиматизационен план“. Слизането премина при засилени мерки за сигурност. На едно място имаше много гадно завъртане по камъни и натекъл лед, и се наложи 50% от експедиционния състав да бъде осигуряван на леден клин. Край нас минаваха гидове по щеки и присвиваха презрително жуки. Но за тез мизерници – по-късно. Слязохме на ледника. Само два дни бяха минали от чудовищното срутище на гребена Космик, чиито последици трябваше от една страна да прекосим, а от друга – да се полюбуваме с поглед закован високо вдясно, заради хубавия следобеден час, в който предстоеше да преминем под срутището:
https://www.planetmountain.com/en/news/alpinism/new-rockfall-on-cosmiques-arete-in-mont-blanc-massif.html
Засега цареше затишие.
Пристигнахме на хижата. Там – лоша поличба – само ние и хижарите. За да попаднеш в такава ситуация, по това време и на това място в Алпите, означава само едно – изпаднал си в голяма грешка. Предстоеше да разбера от какво естество е тя. Дали прогнозата ми е грешна, или има нещо друго. Доколкото бях подразбрал, кметът на Сен Жерве и виден монбланомраз бе затворил само хижите Гуте и Тет рус, но за Космик нищо не бе обявено. Сега за хижата – както и повечето други в ледниковата зона, тя е кацнала също на самия гребен, върху скалите. Отдалеч прилича на нещо като заседнал Ноев ковчег. Явно по тази причина, хижарят й също е в тон, щото се казва Ной. Хижарката е доста отзивчива, а и готви чудни манджи. Как да е, настаниха ни срещу 70 и кусур евро на човек. Никакви карти не важат, защото хижата била на някакъв глациологически институт. Обясниха ни също така, че от седмица по това трасе няма успешно изкачване. Питам – ама ония ламбички нощем, дето се виждат в архивите на камерите от Миди – отговор – ония ламбички угасват в 6 часа, след което по светло притежателите им се връщат обратно, основно от Такюл, най-много от Моди. Всъщност, още касиерката на лифта в Шамони, като ни видя, ни предупреди, че си дирим белята и много да внимаваме, защото нещата не били, както обикновено са. Каквото и да значи това… Аз и преди да тръгна си имах много сериозни подозрения. От архивите на камерата от Миди, се виждаше, че само преди 3 дни е станало нещо с ключовата ледена стена на Мон Моди и наместо познатия лед…се мъдри черна дупка… Сигурно към дълбините на космоса… Малко по-късно гостите на хижата станаха петима, защото дойдоха трима френци. Единият явно им беше водач, но не ми изглеждаше да е гид. Гидовете там се отличават отдалеч – едни криви мутри, каквито съм виждал на още две места по света - на гарата в Налчик и на автогарата в Самоков. Който е пътувал с маршрутка, добре ги знае и няма да ги сбърка. Разговорихме се с въпросния френец. Каза, че се е качвал 5 пъти, но оттатък, днес ще му бъде за сефте от тук. Обсъдихме черната дупка. Също я намери на подозрителна. Затова решил да катери стената малко по-вляво. Било по технично, но си носел две сечива, а за другите щял да пусне парапет. Аз бях предвидил подобен сценарий и възнамерявах същото, поради което за всеобща тежест носихме ледено оборудване, и освен двата пикела, имахме и комплект ледени сечива. Само, че в собствената ми експедиция имаше разногласия за датата на атаката. Французите бяха убедени, че на втория ден ще настъпи земен метеорологичен ад и те самите ще атакуват идната нощ. Хижарката също. Моето метеоблю обаче, твърдеше, че на Моди два дни ще бъде хубаво. Както и да е, бях заставен да приема атака идната нощ, уж по следите на френците. Длъжен съм да отбележа, че откъм аклиматизации и изначална поносимост, жена ми е завършен височинник. Всеки път, когато я закача на уредите, те показват зловещо спокойствие. При първо и внезапно попадане на 4000метра, при мен показват кръвно 140/160, пулс 120, сатурация 75%...Просто съм пътник с тия данни. Имам и последно предупреждение от доктор. При нея - 60/90, пулс 65, сатурация 95%.... Вече знам, че ако я пуснат на 5000 или повече, с парашут, ако няма някакви технически трудности, ще може да си слезе без проблем. Или да се качи на още по-високо. Такова нещо досега съм виждам само при Боян. Той също можеше да се качва докъм 6500-7000 без предварителна подготовка. Явно на някои хора това им е вродено. Други се мъчим и страдаме…
Т.е. наред със сераците на Такюл, дупката на Моди, студа и вятъра по финалния купол, всичките ужаси повторно на слизане… към списъка на смъртните опасности трябваше да добавя и пълната липса на собствена аклиматизация по време на атаката. След 18 часа падна мъгла, заваля, а през нощта валежът се усили. Около полунощ в района на Гран Комбен започна и зловеща гръмотовична буря, която не спря до 6 часа сутринта. Опасявах се да не дойде, защото периферията й вече забърсваше Гранд Жорас. В уречения час, хижарката ни направи закуска, след което тръгнахме. Френците бързо напреднаха и изчезнаха. Скоро ги видях да светят при първата голяма цепнатина на Такюла.
Аз умишлено се бавех, уж с надеждата да се срина поне на Моди и да не е резилът пълен. Неусетно склонът стана много стръмен и се изроди в леко катерене. Ако мога да го определя – като на Скакавишкия водопад в дясната част. Само че тук си само с един пикел и нямаш никакви цеви. Е имаш, но висят на кръста, защото няма време за подобни глезотии. А иначе – фронт за падане – бол. Ако я няма мъглата, спокойно можеш да пресмяташ колко точно ще изминеш, докато тленните ти останки достигнат Босон, далеч долу под скалната бариера… На няколко места се влиза в пукнатините на ледника, които спокойно могат да погълнат цял панелен блок от нашите. Без да се уригнат даже. Всъшност в пукнатините има друг микро свят, с малки и големи вторични пукнатини, образувани от рухнали предишни снежни мостове. Има и къде да се загубиш във всички посоки. Считам, че нормален човек няма работа в такъв релеф. Ако беше на друго място, в друга планина, щях да извадя цевите и да изкатеря ледената стена отляво, без значение 200-300 или 500метра. Поне е здрав и масивен лед, без никакви пукнатини, няма и серак отгоре. А тук, незнайно защо, всички се навират точно на мечката в г.за с тия пукнатини. Явно се разчита на късмета. Доколкото съм чувал обаче, невинаги Такюл е толкова милостив. Мой приятели са присъствали на операция по събиране на телесни части от петима, затиснати от паднал серак горе вдясно на същия склон. Изводът е, че Такюл лесно и по всяко време може да се превърне във ваша гробница. Нищо не е гарантирано…
Така в мъки изминаха цели три часа. Огромно закъснение. Обикновено от Миди до самия връх се стига за общо 5, а аз се мотая 3 часа до рамото на Такюла. От изток вече просветля.
Далеч напред, под долната пукнатина на Моди се виждаха френците. Стана ми ясно, че съм дотук. Покрай мен се чуха гласове – ама поне на Такюл – още 20 крачки. Двайсет, после 50, после още сто… Знам ги тия врътки. Знам и как завършват… Ядохме, пихме, снимахме. И ни замръзнаха ръцете и краката. Заслизахме.
Взе да изглежда реално страшно и опасно. В една от пукнатините спрях и нагло се събух – да си разтривам краката. Нищо не помогна, все още ги движа, но чувствителност никаква. Ясно, забравих да включа в списъка и риск от ампутации. Не че нямам топли обувки, не че не знам какво ще стане. Но слушам реплики, как тези обуща нямало да се носят, че били тежки и грозни /двойните обувки/. И затова пердашим с летните спортиви, които са просто една кожа…Към 8 вече сме на последната стръмнина. По дирята ни застига лице, или по-скоро необръснат задник с крива мутра. Забил съм сечивото и спускам въжето със злощастния му товар надолу по склона. Поздравявам. Гидът ме поглежда, презрително ми подритва въжето и продължава нагоре без да каже нищо. Сечивото му стърчи от раницата, а там се подпира с щека. Иска да ми каже – ей така се прави, къде сте тръгнали с тия сечива бе нещастници… Явно на тези хора им е голям проблем да гледат хора, които им се моткат в бащинията, без да са си платили и наели съответен „помощник“ от техните среди. С такова впечатление оставам, при всяка среща със специфично изглеждащите небръснати криви муцуни, ходещи по щеки из ледниците тъдява…
На последната стръмнина решавам да проведем „военни учения“. Хвърляме се надолу с главите и се опитваме да се обърнем по корем, със свити крака и лежащи върху пикелите.
Горе долу оттренирахме заданието. После, на ледника под Миди напече зверски. Толкова съм ударен от височината, че правя 10 крачки и спирам. Често получавам подкани от височинния алпинист да побързам, щото в хотела било по-добре. След като стигаме обратно до леденото „конче“ на Миди обаче, нещата се обръщат. Височинникът забавя своя ход и се катери само с осигуровка отгоре. Това е рай за мен, защото осигуряването е законен повод за поне 10 минути почивка на всяко въже. Най-накрая влизам в пещерата и връзвам въжето на табелата. Чувам някакви несвойствени звуци и се обръщам – откъм заключената решетка се чува щракане – три реда японци, с фотоапарати са се наредили на оградата и ме снимат. Изревавам. Не съм сигурен дали към другия край на въжето – да тръгва, или към фотолюбителите. Във всички случаи вече съм наясно какво му е на шимпанзето в зоопарка през натоварен неделен ден…
Само час по-късно, олекнали с още 100 евро, се разхождаме из Шамони, все едно никога не сме яли цяла нощ дървото на Такюля.
На следващия ден времето наистина подлежи на бърза развала. От обяд нататък. Което означаваше, че ако все пак бях постигнал мимолетна еднодневна адаптация, може би имахме и шанс да се пробваме. Било каквото било. Свърши. С безплатните карти хващаме влакчето до Валорсин. Дотам е безплатното. От там нататък то преминава границата и отива до Мартини в Швейцария. А там е скъпо, по телефона те уведомяват, че интернетът вече 20 лв за мегабайт, предлагат се и други божествено присъщи екстри с високо съдържание за злато в тях… Вземаме някакъв лифт в посока „държач на жартиер“ или някакво такова наименование на недостижимо за нас връхче с ледници в околията му. Гледката обаче не е толкова плашеща – заобиколени сме от „нормални“ хора – дядовци и бабички, чат пат колоездачи. Първите също са с щеки, но не са вързани и нямат криви мутри, с които да те гледат лошо. Напротив усмихват се и те поздравяват, дори без да ги заговориш ти пръв…
А кравите носят звънци с швейцарското знаме, отбелязва жена ми. Веднага изпадам в ужас, подобно на този от подхлюзване по Такюля – ръцете трескаво ровят в раницата, телефона търсят, данните дали са изключени проверяват…Кръстоносците са наблизо… Всичко е ОК. Облекчение, като след пикаене на син камък. После тръгваме към някакво връхче. Ниско е, затова не е получило статута на „Ейги“ и се ползва от ранга на „егюилетка“. Кръстоносците обаче ни разкриват, бесни, че не си плащаме, и ни пращат швейцарски дъжд и гръмотевици. Напускаме егюилетката и с бесен бяг търсим лифта. Оказва се, че на около 2500м дори и най-ударените от височината предния ден могат да бягат спринтово. Просто им прати подходящи гръмотевици…
Прибираме се в хотела. Аз съм доволен, че отървах кожата. Чуват се обаче гласове. Ама имаме още 4 дена… „Оттатък“ дали не може нещо… Назидателно показвам забраната на кмета – сенжервеец, той и монбланомраз. Казвам и че нямаме резервация. Както и че такава се прави година по-рано… Цъкват и ми показват, как забраната е отменена … вчера. Припомнят ми, че вчера руснакът е заявил, че също е нямал резервация, но е ползвал опцията „ластичен момент“ и сега е на Тет рус. Пробвам регистрация, отсвирват ме. Обаждаме се тук и там, уж ни отсвирват. Разговорът продължава, но не аз говоря. След малко се чува браво, найс, куул, мерси боку… Изведнъж пак в рамките на същия ден, взема да ми се досира, но без да съм ял развалено. Не са нужни пояснения, че за утре вечер имаме осигурена резервация в бъчвата на Гуте. А това означава най-малко 48 часа непрекъснат кошмар… Късно вечерта, с безплатния влак отиваме до селището Слез-Уж. Защо се казва така, ще разбера по възможно най-трудния начин само след два дни… Допитваме се до лифтажиите за работното време на белвюйския лифт … и пътя към ужаса е открит…
Прибираме се, изваждаме всичко от раниците. Натъпкваме ги отново. Това което е в тях обаче е така премерено, че в момента, който сме само метър над хижата Гуте, в тях ще има само резервни очила, фолио и шише вода… Правя ужасяващи компромиси с над 30 години установявани навици за оцеляване. Оставяме термоси, примуси, пухенки, резервни дрехи, ледени сечива. Всичко оставяме. Акъла си също. В пластмасови запечатани сандъчета.
Цяла нощ вали. Белчо изобщо не се вижда. Сега обаче и от Моди и Такюл също помен няма. Въжето на Миди изчезва някъде в облаците. Те пък се движат с непривична за тях скорост. Камерата на Миди нещо не мога да я заредя. Пък и да мога, то една гледка ще е. Рано сутринта висим пред гишето - кандидати за първата кофа на Белвю. Покрай нас само някакви с леки ранички. Има и с тежки, но по маратонки и без пикели. Ясно, пак ще сме единствените в грешната посока. На трамвая чакаме още час. Появява се някакъв мунчо. Със сериозни обуща и пикел. Плещи по шпаньолски. Има вид на „да бигест мексикан, дат евер сийн…“ Ясно, ще има и други малоумници за нагоре.
Идва тренът. Не след дълго спира в една купчина чакъл. Иззад купчината се появява някакъв субект, на по дрехите му пише „Банско“. Струва ми се, че разпознавам физиономията Бранкова. Ето значи где се крие от правосъдието тоз рецидивист. Качва се на трена и изчезва.
Това било НиДайгъл, сиреч на орела бърлогата. Високо къде наш Ботьов връх. От там насетне – невиждан камънак, мъгла и от време на време, над облаците се вижда нещо средно между летяща чиния и бъчва. С мъка констатирам, че там трябва да се качим, щем не щем, до довечера. За предпочитане по-бързичко…Само 1400 м денивелация от влакчето на ужасите, до бъчвата. Иначе за деня общо 2800м. Но половината не се брояло, защото била постигната с технически средства…
Постепенно по пътеката започва движение. Има доста хора. И всички изглеждат като нас. От една страна изглежда успокояващо – някак си няма логика толкова много хора да са се заблудили едновременно… От друга страна обаче, трябва и да си представим цялото това множество как цяла нощ, айде не, само до два часа среднощ, киха, кашля, мъчи се да спи, то не става, щот го боли главата, върти се, хърка, пърди, киха, кашля, вони… не ми се описва повече какво предстои довечера в бъчвата. Първо обаче да я стигнем. До Тет-рус, иди дойди, ядва се. Там ни пресреща жандармерията – стой, горе ръцете, кои сте, какви сте, имате ли резервация… Абе уж имаме. Ще ми се да нямаме… Появява се втори, очилатко, размахва някакви списъци. Дали ни има, или не, не ми става ясно, но разговорът отива на друга тема. Жандармата се съмнява в качеството на облеклото ни. Обяснява, че без даун нагоре е нельзя. Жена ми пък и се счува доун и започва да обяснава че има и още в раницата, сиреч доун ще има утре, след като първо има ъп. На мен ми е ясно, но си трая. Ченгето се съблича и ни показва, че има няколко поларя и пухенка. Все едно, казвам, това си е наша грижа. Ок, но внимавайте, отвръща полицаят. И препоръчвам котки още преди Гран-Кулоаря, защото нагоре всичко е покрито със сняг… А! Зяпвам. Да, отговарят ми, след малко, като се мафнат облаците, сам ще видиш… Обуваме се, подминаваме Тет рус и заставам на прага на първия истински ужас. Правилно, покрит е със сняг и днес камъни не летят. Не летят много. Пробягвам го и чакам да видя какво ще стане.
В кулояря на смъртта:
Жена ми не може да бяга по такива участъци, особено с котки на краката… и спира на средата. Скрит зад едни камъни, рева като обезумял да бяга и да се омита по най-бързия начин от там… Идва. Качихме се стотина метра, проясни се малко. Защо се проясни не ми стана ясно обаче. Огромно срутище, поне колкото две вихренски фунии виси над главите ни. За бонус, днес е и снежно.
Тук таме се вият ферати. Между тях, уж свободно преминаване, но презумпцията е, че всяко грешно движение или невнимание ще свърши доста зле… На места има дори катерене по малки винкелчета, ръбчета, камини.
Преобладават обаче трошляците от всякакво естество. Започва да се прояснява, слънцето напича гранита, руква вода и намокря единствените ни ръкавици. В продължение на часове се набираме по това почти километрово срутище. Над главите ни постоянно виси терасата на старата хижа, закована в скалите, високо, почти в небето… Докато се катерим, не знам дали заради леката раница или заради мизериите по Такюл, но не усещам изобщо височината. После разбирам защо – докато се катериш, явно си по-бавен, но я излез на ходене, веднага разбираш къде си. Или по-точно къде не трябва да си… В късния следобед вече сме на хижата.
Горе си е истински ледник и от старата до новата се движиш по всички правила на алпийското изкуство. Хижарски формалности, настаняване, 95 евро на човек, но признават някакви намаления при съответно картопритежание. Порядките са идиотски: инвентарът – долу. Но там пък се краде. Раниците – разхвърляни по коридорите и стъпалата – с раници в стаите е забранено. Цари хаос като в казарма без старшина. В столовата срещаме познатите ни литовец и руснак. Запознавам се и с един живеещ в германия турчин, който е роден в Бурса, но с дядо и баба от Кърджалийско… В хижата има хора. Уж пазят тишина. На практика нищо не пазят. Вечеряме, лягаме. Вечерта и частта от нощта, които сме в хижата е доста противно. Водата е 9 евро оката, инак няма. Уж има стаи, но са като сепарета. На всяко ниво на практика име по едно общо помещение. С всички последици от това… Едва издържам до 2 часа. Идва моментът на истината, всички стават, бутат се като говеда, никой на никого път не сторва. Ей така беше у нас преди 89-то година като идеш на кино без места… То и тук ако се заблееш, като нищо ще идеш на кино, но в друг смисъл… С изненада откривам, че някой ми е откраднал каската. Тогава вземам да се досещам какво е приложението на странните висящи метални издатъци с проволки и резета. Явно да се краде там е традиция, и който не иска това да го сполети, си нанизва инвентара, след което го заключва с катинар. Да ви е..м и порядките, гадове мръсни…Все едно, за нагоре каска надали ще ми трябва, пък ако оцелея до Гран Кулоаря обратно, все ще го изкарам някак си… Навън е ужас. Тъмно като в рог, мъгла, вали сняг на парцали, новонавалялото е 15 см и продължава. Навлечени, навързани, всички се изнасят. Какво беше следващите няколко часа не ми се пише. Знам, само, че ако не беше тъмата и мъглата, просто щях да си сляза. Но това го разбрах чак на връщане, когато облачността беше разсеяна и се виждаше огромния склон на вр. Дом дьо Гуте, който сме набирали през нощта. Дали е имало и лавинна опасност, освен вездесъщите сераци, оставям на свободната фантазия. Каквото и да си наумяхме, все нямаше да е невъзможно да ни падне на главите там. На слизане се виждаха и огромен брой пукнатини, замаскирани със снежни мостове, които през нощта и заради мъглата изобщо не сме им обръщали внимание.
Представете си човек без никаква подготовка/освен да яде и пие на корем/, със сили, свършили преди три дни по склоновете на Такюля, да го ръчкате да крачи в някаква пъртина, неизвестно от кого направена и неизвестно накъде отиваща.
По този повод, смятам, и е редно да се отбележи, както казват в милицията, „служебна благодарност“ на гида или който там беше пъртинобоец тази нощ. Приличаше на нощен зимен Ботев без жалони… Очевидно човекът беше едновременно и физически як и знаеше къде на мине. По проясняване вече не знаех къде се намирам, бяхме навлекли всички дрехи и въпреки това студът ни лазеше по гърбовете. Пръстите на краката ми отново ги нямаше, този път и ръцете нещо започнаха да правят проблеми. Кратката почивка в з.Вало ми докара безумна треска. Нямах нито чай, нито други дрехи. Водата в шишето беше станала на нещо което децата си купуват лятос по панаирите и именуват „скрежина“. Разликата е, че скрежината има и отровен цвят. От учестеното дишане, се оказа, че кожата в гърлото ми е изсъхнала, сбръчкала се е и се е отлепила. Всяко водопиене на ледена вода води до неприятни изживявания, задавяне, кашлица. Малко преди камилските гърбици излязохме от облаците.
Слънцето още не бе изгряло и студът откровено хапеше.
След гърбиците излязоха някакви ръбчета и участъци с натекъл лед, в който изтъпените от предишния ден котки изобщо не захващаха.
Вече ми беше станало все едно. Единствено се боях, заради височинната изнемога, да не се отнеса нанякъде и, както стана нарицателно, „да ида в Италия“, която от тези места се достигаше безпроблемно посредством няколко километрово падане към ледника Миаж. Не след дълго, страничните ребра взеха подозрително да се събират. Няколко крачки, почивка… и вече се виждаше долината на Аоста. Върхът не е добре изразен, а е един ръб, който много наподобява върха на Вихрен. Обикновено отиваш до другия му край, за да снимаш гледките към Аоста и Монте роза, затова където и да е бил под снега все ще си го преминал. Но това няма особено значение. Страшното тепърва предстои. Вече е 9 часа е, а ти все още си на мястото, откъдето няма път нагоре… Как и кога ще слизащ, къде ще спиш довечера… Това са въпроси, на които до момента, странно защо, не си им търсил отговор… Отделно, че скоростта ти е 10 крачки с 2 минути почивка. Странно, но за пръв път в историята, нямам главобол.
българо-руско-литовско присъствие:
Не е странно, щом няма, явно ще дойде по друго направление. И то не закъсня - получих височинно указание, че крайната ни дестинация е … хотела в Шамони. А? Я пак? Хотелът в Шамони. Мръсни, гладни, измръзнали няма къде да останем другаде. Ама те другите такова, в Тет рус обикновено спят. Бързите пък, дето бягат по камъните надолу, те пък направо влакчето хващат, ама ние първо не сме в 7 часа на върха, второ, ще слизаме по ронляците под Гуте с откатерване, сиреч до полунощ и т.н….
Не, Шамони и толкова. Изкуших се от Вало да тръгна по Гран Муле, което значително съкращава това слизане, но реших, че само две или три сериозни цептатини да има, които да на можем да преодолеем, и това ще ни е края. Затова приех познатото зло със слизането през Гран Кулоар пред непознатото на Гран Муле, с бонус - Бусонския ледник…
Слизането беше горе долу „контролирано“. На едно място нещо се замотах, завъртях и отлетях… към Италия. Добре, че преди това бях забил сечивото откъм дръжката в някакъв фирн, че се задържах в последния миг. Инак – Миаж отблизо…
един от неприятните пасажи с натекъл лед:
След Вало напече слънце, стана тегаво, имаше обратни изкачвания по Дом дьо Гуте, които хептен ми вземаха здравето. Схемата 5-10 крачки, почивка. Тегава работа. Безумно слизане към бъчвата, още по тегаво откатерване по заснежените ферати над Гран Кулоар. Часове мъка. Накрая стигнахме пасажа. Снегът се беше стопил, от време на време летяха камъни. Дали от кислородния глад сутринта, или от умората и недоспиването, но въпреки подозрителните шумове над главите, дълго се разснаряжавахме и оправяхме, докато накрая не го изприпкахме. Веднага след това се чу шум от свличане. Испанецът, който вчера засякохме, беше влязъл в кулоаря. Бавно, славно, накрая седна … в средата. Викам му – бягай, мъртъв си, а той – мъртъв съм, но няма да е днес… Демонстративно би един шут на едно паве, което предизвика каменопад, но надолу, и бавно излезе от кулоаря. Победител. Или тъпак. Не знам кое от двете, предвид обичайната за това място гледка:
https://www.youtube.com/watch?v=xNRkImOHkb8 https://www.youtube.com/watch?v=_LHwYupe_WE
След това, естествено, влакчето бе отървано, от там и лифта на Белвю… Оставаше ни дълго и мъчително слизане по пътеките до долината. До село „Слез-уж“. Извадих навигация, която ми извади някаква пътека с ферати през сипеи, почти над километър пропаст някаква, уж за да не ходим по линията, което било забранено „със закон“. Върнахме се, слязохме по линията, и от един от завоите й – по пътека право надолу. Право, но се оказа, че тя е пенсионерска, с много серпентини и в Слез-уж бяхме доста по-тъмно, къде 22 часа. Тук планинското бягане е много популярно. Оказа се, че табелката „Лезуш-2 ч 20 мин“ важи … при кросово бягане по пътеката надолу.
Ей тук е табелката:
Иначе е повече. Два пъти повече. Заради това, естествено, че и рейс нямаше, защото редовните са до по-рано. Ето сега разбрах, че уж сме слезли, но на практика, до Шамони имаме и 7 км магистрала /или селски път/, който пак да изминем пеш, с папуците и пришките. В крайна сметка дойде някакъв „нощен“ автобус. След 10 минути катерехме последните стъпала за деня – този на хотела. След 3800 м непрекъснато слизане в продължение на 13 часа…. Обзаложихме се – да питаме който и да било познат, бил там, кое е по-голямото безумие – качването, по какъвто и да било начин, или последните 13 часа. Отговорите бяха единодушни.
В крайна сметка, в наши дни подобни изкачвания се считат за тривиални и нищо особено. В хубаво време всеки ден излизат тълпи. И въпреки това този връх ежегодно взема жертви. За мен обаче пък, лично това преживяване се оказа голямо дърво. През цялото време се чувствах като болен от грип, заставен да ходи нанагорно по стълбите на висока сграда. Цяла година нищо неправене, залиняване, затлъстяване, след което уж неголямо изкачване и веднага след това идиотско слизане ми разказаха играта. Смятам, че чак такива извращения не трябва да се правят… Може да ви е смешно, може този разказ да се отличава от историите на всички други, направили същото, но в крайна сметка това е истината. Няма героизъм, няма лекота, само мъка като на елин-пелиновите селяни.
Ето така трябва да изглежда маратонецът-утиембеец в представите на шамонийския аптекар:
Сря Сеп 14, 2022 11:41 am
mitaka_g
Регистриран на: 28 Юни 2018 Мнения: 17
Четох, смях се, почивах, пак четох, пак се смях, ужасявах се, съчуствах. Исках да не свършва разказа!
Благодаря Владо, че сподели това приключение с нас! Бъди жив и здрав, да пишеш още много приживявания. От време на време и такива "страшни", за радост на нас и за ужас на теб, но винаги с хумор и мъдрост!
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Нед Сеп 18, 2022 8:39 pm
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3121
Да не кажете, че си измислям.
Обърнете внимание на маймуната вляво. Според мен два века от тогаз просто са крайно недостатъчни за настъпването на еволюционни изменения. Затова и в момента тия хора пак така си изглеждат. Подобия на чудомировите илюстрации, които обаче изобразяват криви от пиене люде... А тез от що са такива?
Пон Сеп 19, 2022 10:24 am
Митак
Регистриран на: 04 Мар 2014 Мнения: 584
Навремето в долината на Аоста е имало много кретени и гушави.
Гушавостта дори се е смятала за своего рода хубост и белег за благоденствие. Някъде през втората половина на 19 век се открила причината за гушавостта – липсата на йод и властите препоръчали да се приема такъв, но местното население предпочитало да се скатава понеже гушавите не ги вземали войници.
Кретенизмът пък се дължал на затворения живот и кръвосмешение. Интересното е, че кръвосмешение и кретенизъм се наблюдавали предимно в централните, богати села.
В крайните махали имало по-малко кретени, поради голямата бедност хората просто хващали пътя и си търсели късмета другаде.
Вто Сеп 20, 2022 8:53 am
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3121
Митак написа:
много кретени
Илиан Кинов, известен още като Цайко, има една теория - около всяка планина живеят кретени /той ползва еквивалентното понятие - идиоти/, в количества, по-големи от обичайното за други места. А височината на съответната планината е правопропорционална на бройката кретени, живеещи в подножието й... За пример даваше разни планини в централна Азия...
«In the Guide du Voyageur en Suisse (1788), Thomas Martyn observed: “These imbeciles, known as ‘cretins’, are plentiful (in the Valais region of Switzerland). Their body resembles that of a dwarf, they appear misshapen and sombre, their minds are devoid of all activity. Their smile only indicates that the cretin is merely a living animal.”»
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Вто Сеп 20, 2022 11:26 am
kaloyanv
Регистриран на: 22 Авг 2018 Мнения: 2559
Вие ги наредихте добре Швейцарските гидове, поне това което съм видял, са супер. Тези кривите са във Франция, има и много в Австрия.
Вто Сеп 20, 2022 2:28 pm
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3121
https://www.youtube.com/watch?v=7Gvb-GyTwqs
Оказа се, че сме се движили почти заедно с този човечец. На поне две места се разпознахме в киното му.
Аз пък имам негова снимка как се набира нагоре.
Намерил е начин да снима и боя на негри в тъмна нощ под и над Вало.
...се води част от "пътеката" до хижата. Не е кой знае какво, но е неприятно, когато има сняг по камъните, особено на слизане.
И странно, но там метално въже няма, въпреки че на доста по-лесни участъци нагоре и надолу по трасето има. Сигурно се очаква тия павета да се сринат скоро...
Вто Окт 04, 2022 11:44 am
joropc
Регистриран на: 25 Яну 2011 Мнения: 649
8201 - с велосипед на Чо Ою
Не знам дали сте чели този пътепис, но си струва. Това е опитът на Борис Петров да изкачи Чо Ою с велосипед на гръб и така да бие тогавашния рекорд за най-високо място изкатерено с колело.
Като познавам отлично Борката, гарантирам, че само лошото стечение на обстоятелствата, при които на 6800(лагер 1.5) буря му отнася палатката, заедно с велосипеда, височинния костюм и т.н. съм сигурен, че щеще да успее. Във форума за планинско колездене е с никнейм "Извънземният", което не е случайно име:
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
както винаги.
