GR - Grande Randonnée са дълги пешеходни маршрути прекосяващи територия на Франция https://www.gr-infos.com/gr-en.htm
Тук ще разкажа за своите преживявания по GR20 през 2019 година.
GR 20 е популярен туристически маршрут, прекосяващ остров Корсика от север на юг, като 180-те километра са разделени условно на 15 етапа.
Някои класифицират похода като най-трудният в Европа. Лично мен ме съмняваше да е толкова тежък, но не го подценявах. Два месеца преди похода започнах усилена физическа подготовка. Редовни кардио тренировки, съчетани с излети по родните планини.
Най-високата точка на планината е връх Монте Чинто 2706м. Съответно до Юни месец има сняг по маршрута, което налага носене на котки и пикел. Другият популярен месец е Август, обаче тогава изобилстват гръмотевични бури. Явно пълно щастие няма 😃
Основни правила и забрани:
Бивакуването може да се осъществи само в района на заслон.
Паленето на огън е забранено.
Късането на растения е забранено.
Къпането в езера и реки е разрешено.
Теглото на раницата и багажа в нея е 18кг, без 3те литра вода, които ще нося. Исках да сведа теглото до 15кг, но за такава продължителност на похода и с толкова храна явно няма как.
Храната, която бях взел включваше макарони, лио пакети и протеин на прах. Имах запаси за 8 дни, тъй като в средата на маршрута има магазин, от където мога да се запася.
Рано сутринта пристигнах в слънчева Ница. Много готин и спокоен град, само нещо с цените не може да се разберем. В момента прислаждам една бира за 15лв.
Животът тук започва след 10, преди това е пълно мъртвило. Даже не можах да си оставя багажа в гардероб и го разнасях с мен из града 3 часа 😀
Кацайки се загледах в околните планини и се успокоих, че дори и по някаква причина да не мога да отпътувам към Корсика, то със сигурност ще има къде да запълня времето си 😀
Минах през местният Декатлон да взема една бутилка газ и карта на маршрута и се отправих към ферибота. На входа на пристанището имаше скенер за багаж и ми призля при мисълта, че ще трябва да изхвърля току що купената бутилка и да нямам газ на острова. По някаква причина обаче не ми взеха бутилката.
Пътуването с ферибота беше безпроблемно, тъй като нямаше вълни. Иначе ме настаниха в някакво идиотско помещение широко 4 метра и дълго 40. Разбрах какво е чувството да си в подводница. Аз естествено се преместих на откритата палуба.
След около 2 часа наближихме острова и аз бях впечатлен от релефът. Вместо да си кажа „Къде по дяволите съм тръгнал“ се ентусиазирах час по-скоро да тръгна по маршрута.
Пристигнах на острова по тъмно без ясна идея как ще стигна до началото на маршрута. Вървях и мислих най-различни варианти и в един момент до мен спря кола с двойка туристи и ми предложиха да не закарат 🙂 Много любезни хора, говорихме за маршрута и за това какво ни очаква. И та благополучно успях да стигна началната точка на прехода- къмпингът в Каленцана.
След като легнах слушах известно време вълнолома, но в един момент се усетих, че това е всъщност гръмотевична буря. Явно времето може да е наистина непредвидимо.
Станах рано сутрин, хапвах и хванах гората.
Ден1:
Първата половина на пътеката към заслона върви от сенчестата западна страна на склона, който на скоро е бил изпепелен от пожар. Като видиш растителността и релефа разбира, колко трудно е да се спре тази стихия.
Движих се с много добро темпо, бавно но без почивка. Към 10 часа започнах да се замислям дали да не продължа към следващият заслон. Все пак имах още доста от светлата част на деня. Видях обаче на картата, че ме очакват 600м изкачване и след това слизане. Прецених, че ще ми дойде в повече. Ако бях на поход един или два дни как да е, но аз все пак трябва да си пестя силите.
Та в 12:30 бях на заслона, изморен от постоянното изкачване и жегата. Пристигайки погледнах назад, от където дойдох и забелязах, че целият склон е покрит в облаци. Зарадвах се, че не ме хвана мъглата и да трябва да търся маркировката. Маркировката не винаги води към логични на пръв поглед места. Може един час да се движиш по перфектна пътека и изведнъж маркировката да те отбива към безумни на пръв поглед скали. Най-важното е винаги да се следва маркировката. Постепенно всичко се покри в облаци и мъгла. Изглежда ранното тръгване наистина е важно.
Вечерта беше доста хладна, условията в заслона бяха по-добри от повечето хижи в България. Въпреки, че нямаше спални помещения, а само палатки към заслона, имаше общи кухненски помещения където има газови котлони и мивки. Съжалих, че носих котлон и бутилка. Оказа, се че такива са условията на всички заслони.
Тоалетните бяха чисти и не са на яма, а са с резервоар и периодично се източват.
На заслоните обикновено има по двама служители – един към парковата управа, който събира таксите за престой и един магазинер.
Ден 2:
След продължително изкачване достигнах билото, от където се разкри красива гледка към северният дял на планината. Периодично сравнявах местоположението си по картата, която купих от Декатлон, но се оказа, че има доста неточност в нея. И реших, да я ползвам само в краен случай. Пътеката ставаше все по-безумна докато не достигнах кулминацията- 800м спускане по сипей. Това спускане ми съсипа стъпалата и си казах, че такива участъци биха ме отказали да завърша.
Заслонът се намира в прохладно дере осеяно с борове и чемшир. Ранното пристигане ми даде възможност да избера добро място за палатка. До вечерта не останаха подходящи места за разпъване и хора спяха къде ли не.
Изкъпах се, изпрах и простнах дрехите и отидох да вечерям.
Обстановката на заслона много ми хареса и реших тази вечер да се поглезя с бутилка вино. Бях заел една от масите на заслона и кротко си пиех. Не след дълго на масата седнаха група французи и белгийци. Французите като цяло не обичат да говорят с някого, който не говори френски, но тъй като те дойдоха на моята маса, възпитанието изискваше да положат малко усилие в тази насока.
Говорихме си за маршрута и за това, кой как го е планирал. Имаше един, който каза, че за 5 дни ще премине целият маршрут. Малко се усъмних, но на следващият ден го видях да се движи с невероятна скорост по склона, носейки на гърба си изключително лека раница.
Ден 3:
Учудващо не ме боли глава от виното 😀
Станах в 5:00 и към 6 тръгнах по пътеката. Минах покрай вертолетна площадка, която първоначално реших, че е някакъв мега екстремен трамплин 😀
Минах по въженият мост, който съм виждал на доста снимки, но очаквах да е в южната част на планината. От там на горе започна технически трудно изкачване. Някаква смесица от нормална пътека и виа ферата по мокра скала 😀 И така 900 метра на горе. И след това надолу 😀 Поне на слизане пътеката беше предимно скалиста, а не ситни камъни като вчера.
Вече срещах познати хора по пътеката и в заслона, което е приятно.
Вечерта прекарах в ски курорта Аску, който е в подножието на най-високият връх на острова. Прекарвайки известно време тук, човек започва да се чуди в Алпите ли е или на средиземноморски остров 😀 Осеяно е с алпийски къщи и високи скалисти върхове, по чиито северни склонове тук таме се забелязва сняг.
Ден 4:
Знаейки, че днешният етап е най-трудният, реших да стана в 5:00 и в 6:00 да съм тръгнал. Събудих се към 4:30 от шума на хора трескаво събиращи багажа си. Нямах против, тъкмо ще мога спокойно да закуся и да се оправя.
В 6:00 тръгнах от заслона по маркирана пътека, на която обаче много рядко се срещаше маркировка. Бях проверил посоката на картата и знаех, че е правилната. Движих се с много добро темпо, но продължавах да се учудвам, как може маркировката да се среща толкова рядко. Не след дълго видях умишлено заличена маркировка и се усъмних дали съм на правилната пътека. В този момент погледнах на зад и виждах пътеката с километри, но нямаше други туристи по нея. Осъзнах, че съм тръгнал по старият маршрут, който преминава през прословутият Cirque de la Solitude (Циркус на самотата). В този момент ме обзе страх, защото осъзнах, че се намирам на опасно място съвсем сам. Но страхът бързо отмина, защото знаех, че все още не съм на място от където не мога да се върна. Защо е известен този циркус- когато маршрутът е минавал от тук е бил много технически сложен участък. Но преди години, при инцидент загиват петима туристи и управата на резервата решава да затвори участъка и прекарва нов маршрут. Всички осигурителни вериги и въжета не са налични. И така бях в подножието му и реших, че за половин час ходене ще успея да стигна вътрешността на циркуса и там ще преценя дали да се върна. Наистина неприятно, самотно място. Слънце почти не огрява, съответно няма растителност. Завет е и единственият шум, който се чува е от собствените ти стъпки. Като видях скалите през, които трябва да премина си казах, че това не е мястото, където искам да умра и се отправих обратно към заслона.
Спуснах се до заслона и хванах правилната пътека. Движих се много бързо, за да успея да прехвърля билото преди 13 часа, защото след това може да се струпат облаци. Ядосах се как може да си причиня такова объркване в най-тежкият етап, но после си казах, че така се трупа опит. Не може всичко винаги да върви по план. Стигнах подножието на огромният масив и започнах да се изкачвам. Чувствах се много уморен от бързото ходене и трябваше често да спирам и пия вода. Осъзнах, че бързането е било грешка. Около 2 часа катерих преди да успея да хвана темпото си. Изкачването беше много изтощително. Склонът, който трябва да се преодолее е с 1250м денивелация, а пътеката сипей. Отделно слънцето печеше силно. И така след дълго ходене и едно зареждане с вода от потока стигнах върха. Чувствах се сякаш съм изкачил някакъв 4000 метров връх. Не се заседях на върха, защото жегата беше безпощадна. След малко равнинен участък стигнах до началото на спускането. Там срещнах вече англоговорящ човек- Натали от англия, учителка, която, както сама каза, запълва свободното си време с приключения.
Тръгнахме надолу по пътеката, по която трябваше да спуснем 1230м. Жегата и камъните бяха ужасни. Стъпалата ме боляха, а в същото време и завираха. Откритите части на тялото започнаха леко да се зачервяват, а ако изгоря сериозно, ще трябва да остана на заслон поне един цял ден. Не използвам слънцезащитни кремове.
Вече достигаме подножието, като настигнахме и една двойка лекари от Дания. Заедно продължихме по пътеката, която ни отведе до кристално чист речен вир. Без особено замисляне се натопихте в хладките води. Беше невероятно преживяване.
Стигнахме заслона, където опънахме палатките. След като разпънах моята усетих, че слънцето много ме е напекло и реших да пийна вода. След каро отпих обаче ми се зави свят за момент и реших, че ще е най-добре да стоя на сянка. Явно жегата и голямото натоварване си оказват влияние. Домакинът Марвин (бивш военен от някакви планински отряди) ни посрещна много гостоприемно. Реших да се наградя тази вечер и пих две бири със салата и един от пакетите лиофелизирана храна 😃
Марвин е негър роден в континенталната част на Франция, а съпругата му, която беше готвачка в заслона, е от местно село. Много забавен тип, който единственото нещо, което мразеше повече от Франция е Корсика. Цяла вечер прекарахме заедно с него, който очевидно предпочиташе да разговря с не френско говорящи. Каза, че съм първият българин, който е идвал на заслона и това ме зарадва, но пък и малко се усъмних да съм единственият, който е преминавал по маршрута. Не след дълго се оказа, че работи на заслона от една година.
Ден 5:
Не особено интересен ден. Станах в 6:00 с идеята да поспя малко повече и да натрупам сили. Събрах багажа и тръгнах, другите искаха да отпочинат и тръгнат по-късно. Пътеката вървеше из сенчеста гора, но в един момент изви право на горе и така, след 600м денивелация достига най-високата си точка. Аз бях изненадан тъй като Натали предишната вечер прочете в пътеводителят си, че маршрутът е равнинен. Вечерта си говорихме, че и тя е останала учудена. И така беше ми доста тежко, не заради баира или умората, а защото имах някакви очаквания, които се оказаха грешни.
Маршрутът почти изцяло вървеше покрай планинска река, осеяна с вирове и къпещи се хора.
След около 6 часа ходене пристигнах до къмпинга. Беше ужасна жега. След около 3 часа пристигнаха и другите. Заговорихме се с Натали за най-различни неща. Достигнахме и темата за кучетата. Оказа се, че тя е в някакъв английски спасителен отряд и има куче, което е обучила да търси изгубени хора. Разпитвах я за маршрутите по Isle of Skye и ми препоръча да се подготвя за много, много дъжд.
Иначе къмпингът се намира в един ски курорт, значително по-малък от Аску. Има асфалтов път и проход свързващ западното с източното крайбрежие.
Ден 6:
Станах в 5:00 и в 6:10 тръгнах. Пътеката днес наистина се очакваше да няма брутални изкачвания. Не след дълго достигнах било, което много наподобява старопланинското било- в ниските части букова гора, а във високите само трева. На билото духаше студен вятър, а аз бях потен. В един момент усетих, че вратът ми е схванат и започвам да измръзвам. Това наложи да премина цялото било без да спирам за почивка. След като преодолях билото преминах през най-красивите места от целият поход до сега. Зеленина, реки, езера и животни на всякъде.
След 5 часа преход достигнах заслона Манганю, където възнамерявах да преспя. Беше обаче 11 часа и аз се чувствах в много добра форма и реших да продължа към следващият заслон, въпреки, че знаех, че преходът до него е доста труден. Това, което най-много ме възпираше да продължа беше това, че ще изгубя контактите, които си бях създал в тази група. Но губейки не знаеш какво ще спечелиш, т.е. все ще срещна нови съмишленици. И така тръгнах. За пореден път установих, че на изкачване вървя с лекота, обаче на слизане ми е много тежко. Пробвах различни техники, обаче все не се получава. Преминах покрай множество езера, пълни с плажуващи хора. След още 6 доста изморителни часа достигнах заслона Пиетра пиана. Направо рай на земята - приемат дебитни карти. Веднага литър вино и мезе 😀
Привечер лежах в палатката, пишех този текст и отпивах от виното. В съседната палатка някакъв французин тихо похърква. Не след дълго се събуди и започна да чете някаква книга на жена си. Почти съм готов да му вляза с крак в главата директно през палатката 😃
Ден 7:
Днешният ден ноже да се раздели на две части- късметлийска и ад.
Късметлийската част- събудих се към 5:30. Вечерта беше паднала роса и беше студено. Облаци покриваха небето, но не бяха дъждовни, съответно очаквах денят да е прохладен. Тръгнах по пътека, която е различна от основният маршрут GR20, тъй наречен “вариант” на маршрута. Тази пътека вървеше по голо било от където имаше красива гледка, а и спускаше по-малко от основната пътека, която върви в гористо било.
На пътеката намерих една шапка Саломон и си викам баси късмета, кой знае колко струва тази шапка 😀 Но после се замислих, че задължително трябва да намеря собственикът й и да му я дам, защото не мога да го оставя една седмица да върви без шапка в този пек. Не след дълго го намерих, оказа се едно момиче, французойка. Изпреварих я по пътеката и след около час ходене намерих 5 евро на пътеката. На тия пари вече не им търсих собственика, защото, който и да питам все ще са негови 😀
И така след около 4 часа достигнах заслона Лонда. От него започна стръмно изкачване към селището Визавона. След като се изкачих и прехвърлих билото започна адът. Стръмно слизане към селото. По едното време заваля и теренът стана страшно хлъзгав. Трябваше да се ходи бавно и внимателно.
Пътеката се движеше успоредно на кристално чиста река с перфектни вирове. Много къпещи се хора имаше по реката, явно на местните им е омръзнало морето. Спускането към селото ми се стори безкрайно. Изключително много се уморих и цялото тяло ме болеше. От горе на всичко виждах срещу мен склонът, който утре трябва да изкача и сляза и той изобщо не изглеждаше лесен. Това беше моментът, в който се пречупих. Реших да се откажа и да хвана влака преминаващ през Визавона. Идеята на този поход беше да ходя и да се забавлявам, а не да доказвам на себе си или някой друг, че мога да завърша. За мен вече нямаше забавление, а само болка. Знаех, че ако отделя време за почивка ще мога да продължа, но не исках да си причинявам още такива слизания. През цялото време си мислих, че това е поредният ден, в който съм слязал 1000м, но в последствие се оказа, че слизането този ден е 2200м. Просто не съм физически подготвен да понеса такива спускания с този товар на гърба си.
Днес заради дъжда и умората снимковият материал малко постен 😃
Сутринта хванах първият влак към Бастия с идеята да остана два дни на къмпинг на морето, но вали проливен дъжд и се очаква и утре цял ден да вали. Купих билет за ферибота към Ница и същият ден отплавах. За жалост прогнозата за времето за Ница е същата и това наложи промяна на датата на полета. На следващият ден кажнах в България.
Равносметката ми е, че не бях подготвен да нося такъв товар, но пък за мен беше много полезно да натрупам опит в разпределянето на дажбите храна и как да подбирам храната си, така че да е достатъчно разнообразна. Ако реша да ида отново определено няма да нося палатка и толкова много храна. Освен уморта, бях изгубил и мотивация да ходя и се замислих, че може би такива дълги самотни преходи не са ми по вкуса. Ще се фокусирам върху изкачвания на върхове...
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
.gif)
