ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ всичко за планината

Недовършен разказ за КЕ от 2015-та с автор boris_borisov      ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема Следващата тема Недовършен разказ за КЕ от 2015-та с автор boris_borisov Автор Съобщение Mariana1000 Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София Недовършен разказ за КЕ от 2015-та с автор boris_borisov Драги читатетели, мисля, че авторът е добре известен сред ком-еминейските среди и не се налага обширно представяне. Колкото до произведенията му... дори сега, след популярзирането на Пътеката и изобилието от пътеписи, видеоклипове и снимков материал, неговите пътеписи се отличават и остават едни от най-добрите. Приятно четене! _________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!... Нед Май 09, 2021 10:43 pm Mariana1000 Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София Един недовършен разказ от далечната вече 2015-та... "Един недовършен разказ от далечната вече 2015-та..." автор: boris_borisov 2014-та не го минах. Беше дъждовна година, имах си други ангажименти и въпреки намерението ми да го минавам на части през уикендите, ей така, колкото да не е нулева годината, не се получи. В резултат апетитът ми през 2015-та бе огромен! Исках обаче да е нещо, което не съм правил досега. Да е рекорд! Личен, естествено, няма как да се опитвам да бъркам в паницата на Големите, нека сме реалисти все пак Да е с минимално количество багаж, нищо излишно или дублиращо се. Това донякъде е рисковано, но рискът също е нещо ново, стига сме играли на сигурно Планирах също да съм сам, както Първия път, през 2010-та. Това ми намерение беше на път да се осъществи, но Митака изяви желание да ме придружи, а неговата компания не мога да я откажа Дълги месеци го подготвях психически как трябва да сме бързи, как не трябва да спираме за ягоди, малини и прочие изкушения, да спим по-малко и в крайна сметка да стигнем за под 8 дни Накрая се оказа, че поради семейни причини Митака няма да тръгне с мен от Ком. Имаше намерение да се присъедини по-късно, след вр.Ботев. Имах си ново колело. Легендарната рамка на Стампата, минавала вече два пъти по маршрута и носителка на множество награди от състезания. Чисто нова твърда вилка. Нови дискови спирачки. Надежден монтаж. Много яко колело, като за рекорд За пръв път щях да се движа с GPS. Приятел от форума ми го осигури назаем. Без да се познаваме лично, ей така, просто ми го даде, след като разбра, че един друг човек няма да ми даде неговия, както беше по първоначален план. За пръв път освен челника, щях да имам и втора светлина, в случая – фар. Него ми го осигури друг приятел от форума „Една му с билки раната върже, друга го плисне с вода студена…“ Третата обаче нямаше да ме в уста целуне бърже, а щеше да ми пренесе колелото от Кашана до вр.Ботев Не ми се минаваше пак в тоя участък с колело, пък и ми се искаше най-после да мина през Купена по нормалния начин За разлика от друг път, сега щях да тръгна с поне някаква предварителна подготовка. За това допринесе случайността – дъщеря ми трябваше наесен да тръгне на училище и в резултат не искаха да я гледат през лятото в детската градина. Жена ми пък беше по майчинство и гледаше бебето вкъщи. Това ми отвори шанса всеки ден (или почти) да си ходя на работа от село до Враца и обратно сам, с колелото. За два месеца каране по 20-ина км дневно не направих крака като на Ланс , но все пак задобрях доста. Въртенето на педалите вече не ме плашеше. Както казах, стремежът беше да се изпили багажа до минимум, раницата да не е по-тежка от 5 кг. Без карта и компас, само навигацията и спомените. Без резервни обувки, само по сандали. А, и нови сандали си взех, по-точно тъщата ми ги купи И резервна гума дори не взех. Сипах по 100 мл Боро грунд във вътрешните си гуми (специализирани за фрийрайд, по-дебели от нормалните) и това трябваше да ме подсигури допълнително срещу пукане. Хората си правят безкамерни гуми с „боза“, ама това ми идваше по-скъпо като решение и се отказах. Много мислих за дрехите, какво да взема. Като цяло чуденката се сведе до това дали да си взема една поларена жилетка срещу евентуален студ или не. Не я взех. Оказа се, че не съм сбъркал, но и късметът беше с мен през цялото време – нямаше нито дъжд, нито студ. С храната се издъних – пак взех повече, отколкото първоначално мислех. Няколко дни след похода продължавах да доизяждам остатъците Дори и в момента шишето с меда е на бюрото ми и в него на дъното има 20-30 гр от Оня Мед ------------------------------- Цял ден бях на работа и имах лоши изживявания в кабинета на Директора, които оставиха груба следа в съзнанието ми, в резултат на което случката в кабинета го бе окупирала и не успях пълноценно да се насладя на началото на маршрута. Идва жена ми да ме вземе от службата в Монтана и поемаме към Берковица и х.Ком. За първи път цялото семейство ме изпраща, тъщата тоже Пристигаме на хижата, петък вечерта е и там се заформя редовния купон. Хвърлям от себе си чиновническия костюм и надявам гейското клинче. Щерката си играе с други деца по катерушките. Жената и тъщата поръчват хапване, а аз разхождам малкия с количката Нещо не ми е добре на стомаха, дали от напрежение от това, което ми предстои, дали от нещо друго, не знам, но се чувствам некомфортно. Накрая намирам решението в тоалетната на хижата Хапваме всички, снимаме се, щерка ми се гуши в мен и не иска да ме пусне Към 8 вечерта е, време е да поемам към върха, докато още е светло. Стартът е определен за в полунощ Семейството се товари в колата и тръгва по обратния път, а аз почвам бутането нагоре. Последен поглед назад и виждам една кола, от която се стоварват двама младежи с колелета и раници Не ги познавам, но си махаме взаимно за поздрав, прекрасно знаем какви сме и за къде сме тръгнали, както е казал народът – краставите магарета през девет баира се подушват Усещам адреналина в себе си, въпреки че за кой? – май за шести път минавам по тая пътечка. По пътя към старата хижа дори правя опит да карам. Баирът е ужасен, но аз се усещам трениран и колелото върви. Ей, пич, я слизай и бутай, не хаби сили без смисъл, ще ти трябват, а и защо напиняш толкова отсега, я си представи, че примерно скъсаш веригата? Слушам и чинно изпълнявам заръката на вътрешния си глас. Драпам нагоре по познатата пътечка и си мисля за случилото се днес в стаята на Директора. И колкото и да си казвам, човече, тръгнал си на Ком-Емине в опит за рекорд, не мисли за глупости, съсредоточи се, наслаждавай се… не ми се получава. Излизам горе при пейките и нахлуват спомените от 2011-та – тук, сред силен, студен вятър и прехвърчащи капки дъжд, Стампата и брат му помагаха на Любо да си закрепи багажа за колелото. Пак тук на Митака преди две години за пръв път му отказаха спирачките. Спомени… Сега пак духа силен вятър, макар и да не е студено. Тук допускам първата си по-сериозна грешка – подцених вятъра, като подпирах колелото на жалона за снимката и в резултат то пада, а съдържанието на чантичката, която не бе добре затворена с ципа, се изсипва на земята – телефон, GPS и т.н. Нищо не е пострадало, но съм недоволен от себе си – как може да допускам такива детински грешки още в самото начало? Завъртам педалите по пътеката през Среден Ком. Почти се е стъмнило вече. В подножието на Ком е спряна една жигула, а ромляните са вътре в нея. Не ме закачат. По стръмното нагоре към върха се разминавам с Лада Нива, пак пълна с боровинкаджии. „Горе ли ще спиш?“ – пита ме без предисловие през отвореното стъкло шофьорът . Мек говор, не е от тукашните. Наясно е очевидно накъде съм тръгнал с това колело, пита за подробностите „Не, тръгвам в полунощ“ – му отговарям, като с интерес наблюдавам за реакцията му Нищо не казва, но лицето му говори – тоя не е нормален Стори ми се симпатяга, другите в колата не изглеждаха дружелюбни. Тъй или иначе, не ме интересуват, само трябва да внимавам да не решат да ме посетят на върха. Ето го и него, часът е десет без двайсет и пет. Не са се получили снимките от върха, може би заради вятъра. Пускам челника и почвам да събирам камъчета – за всички, които са ми помогнали по някакъв начин в настоящото начинание. Оставям колелото до паметника и тръгвам наоколо в търсене на заветното местенце южно от върха, където да се скрия от вятъра, докато дойде време за Старта. Намирам го. Има следи от пален огън. Неравно е, трудно си намирам място за по-комфортно настаняване. Повече от два часа трябва да прекарам тук, но намерението ми е твърдо – тръгвам точно в полунощ! Не след дълго дочувам шум и виждам светлини от челници горе при паметника. Бързо се качвам горе, обзет от подозрения, че някой може да ми отмъкне колелото. Оказват се двамата младежи, които видях на хижата, Стамен и Тодор, ето и техния разказ 😊 https://truestory.bg/%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%88%D1%80%D1%83%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%BC-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D1%81%D1%82%D1%8A/ Имат намерение да спят на чували в същата падинка, в която и аз съм се настанил, ще тръгват сутринта в 6. Приказваме си с тях, авиационни инженери от Варна, станали софиянци. За сефте опитват да минат маршрута, големи раници, шалтета, чували… нормалните подсигуровки, от които аз се отказах за пръв път тази година. Дори ми предлагат да си дозаредя телефона (бях пропуснал покрай нервите в работата) от допълнителна батерия, която също си носят, но отказвам – ще се справя и така, и без това почти няма да го включвам, само ще снимам с него. С цел оптимизация на багажа не нося и фотоапарат. Разпитват ме за маршрута, разменяме телефони… Постепенно разговорът замира, те вадят чувалите, увиват се в тях и настъпва тишина, нарушавана само от силния вятър. Става ми студено, босите ми крака в сандалите са на лед, вадя чорапите и ги обувам. Оттук насетне до края на похода все съм с чорапи в сандалите, колкото и неестетично да изглежда Оказва се добра идея, случайните камъчета се усещат по-слабо, риска от наранявания и издрасквания от клони и тръни по пътеката е намален. Слагам си ръкавиците с дълги пръсти, обличам си всичките налични дрехи и най-отгоре лекото жълто найлоново и запарващо яке с качулка, определено за дъждобран. Само че сега въобще не може да ме запари, студено ми е много, започвам да треперя, зъбите ми тракат и по никакъв начин не мога да ги накарам да спрат. И което е най-интересното – пръстите на ръцете ми изтръпват. И то до степен, в която не усещам нищо, не мога да пусна челника, защото не усещам къде е копчето! Притеснявам се, това пък защо се случва? Нахлува ми някакъв далечен спомен, дежавю някакво, че поне още веднъж в живота ми са ми изтръпвали пръстите по такъв начин, но кога и колко време е продължило, не помня. Дали е от напрежение и страх от нощното каране, което ми предстои, и то в голямата си част по път, по който никога не съм минавал? Тази година планът е да не минавам по билото след Петрохан. Не ми се слиза от Червената локва надолу, знам колко е стръмно и обрасло там, а после ми се щеше да си спестя и друсането по тъмно покрай р.Пробойница надолу до Лакатник. Планът е от Петрохан да тръгна към с.Заселе и оттам до Бов, откъдето да се кача до Издремец и да го заобиколя от запад с цел да проверя дали не е по-добър пътя за колело. До Издремец имам трак, любезно предоставен ми от съфорумник от Планинарския форум. За подсичането от запад ще разчитам на хартиени разпечатки на карти и GPS-a, тъй като колегата отказа да ми го начертае – не бил сигурен дали там изобщо има път и не искал да ме вкарва в беля То аз откакто се влюбих в Ком-Емине все съм си в белята, ама нейсе… Та така, може и от напрежението да ми изтръпват пръстите. Лошото е, че изтръпването не спира и почвам да се чудя как ще карам надолу от Ком, като не си усещам ръцете? Най-после настъпва полунощ. Изправям се, целия вкочанен от студ и тръгвам към колелото си на върха. Докато пусна машинката и тръгна, става 12:02. Закъснях вече с две минути Стартът е даден, приключението започва! Тая година спирачките ми са добри, но предпочитам да бутам – тъмно е, има камъни и малки камъчета, свличащи се надолу, не е безопасно за човек с моите възможности. И към средата на спускането се случва отново – усещам гадна болка в лявото коляно! ЗАЩО, какво стана, не съм падал, още съм в самото начало! Предните месеци карах почти всеки ден и не ме е боляло, ЗАЩО ТОЧНО СЕГА?!!! Пак ли ще се провали похода заради болка в коляното, както първия път, през 2010-а? Много съм разочарован, пръстите на ръцете не ги усещам, болка в коляното – „прекрасен“ старт! Но… докъдето стигна, дотам, в крайна сметка… Минавам тихо покрай спрелите коли в подножието на върха. Никой не ме закача, опънали са и палатка. Качвам се на колелото, при въртене почти не усещам болката, това поне е добре. Още ми е много студено и съм с всичките си дрехи, но се надявам по-нататък от въртенето да се стопля. Без да разбера как и защо, пътечката сред хвойните, която много добре познавам, се превръща в път, който не познавам и според мен не трябва да го има. Бързо вадя GPS-a за сверка, но той ми дава, че съм точно на Пътеката. Пътят обаче води в правилната посока и по него се придвижвам по-бързо, така че съм доволен. Оказва се, че тоя път е успореден на „моята“ си пътечка, но е малко по в ниското и се ползва от колите на боровинкаджиите. През нощта всичко е различно, непознато, затова спирам отвреме-навреме да поглеждам машинката. Чантичката на горната тръба на рамката на колелото беше купена с основна цел съхранение на GPS-a, но за конкретния модел (Етрекс 20) се оказа неудачна – Етрекса има стърчаща нагоре „ръчка“ за управление, която прозрачния капак на чантичката постоянно натиска и задава нежелани команди. А понеже тази нощ разчитам единствено на GPS-a да ме води в тъмнината по непознатия терен и трябва много често да го вадя и поглеждам, го връзвам с едно въженце на врата си. По-голямо удобство от това не успявам да измисля, макар че и постоянното кандилкане под дрехите и притеснението да не й стане нещо на машинката от влагата от потта (все пак не е моя) не е толкова приятно. Заобикалям Мали Ком от запад и въпреки тъмницата и изровения от дъждовете път, стичащата се вода на места и стърчащите камъни, не падам нито веднъж. Най-вече от стискането на спирачките и напрежението от взирането в тъмнината съм се стоплил и мога да сваля част от дрехите. Изтръпването на пръстите също е понамаляло. Излизам на пътя между хижата и прохода и по-бавно от обикновено заради тъмнината поемам по него. Без произшествия към 2 и нещо стигам до чешмата на Петрохан, където за малко си почивам и хапвам. Да ядеш в два и половина през нощта е странно, но съм гладен и реално погледнато, последното ми ядене е било преди цели 7 часа Дотук беше добре, сега започва непознатото. Представям си го като много дълго и полегато спускане от планината до гара Бов, по утъпкани черни пътища, по които ще се движа бързо и без да хабя много енергия, която ще ми трябва, защото целта минимум днес е Зла поляна, а при добро стечение на обстоятелствата – дори и Витиня, макар че ми е трудно дори да си помисля, че е възможно да направя Ком-Витиня за един ден. След кратката почивка на чешмата продължавам по пътя към хижата, от който знам, че някъде вдясно трябва да има отбивка. Движа се бавно и често спирам и гледам GPS-a. Няма как, никога не съм минавал оттук и съм изцяло зависим от машинката. А пък то и нея използвам за първи път в реални условия. Човекът ми го даде доста по-рано с цел да се науча да го ползвам преди да тръгна, но… като спускам към Враца или катеря обратно нагоре при пусната машинка човек не може да научи много Нацелвам най-накрая вярната отбивка и поемам по хубав път с лек наклон надолу. Ехеей, кеф, 30 км те така и съм на Бов , това е целта на занятието, а не да се друсам по камънаците покрай Пробойница. Е, да, това не е истинския маршрут, но… аз съм човек със скромни възможности, а искам да поставя рекорд, няма как да стане без ползването на непозволени средства Следя пак за отбивка вдясно на GPS-a. Машинката показва, че уж съм достигнал до мястото, но там не виждам път, продължавам напред с повишено внимание и търся, стигам до някакъв мост… Хваща ме яд, защото според картата съм подминал с доста търсената отбивка. Връщам се обратно точно до мястото, където по трака трябва да завия и виждам, че може би някога е имало път, но сега всичко е обрасло и такъв няма. Виждам на картата на GPS-a, че по-напред има друга отбивка, ще хвана нея, в което този път успявам. Вече съм на трака, но съм изгубил ценно време. Следват две кръстовища и тук допускам втората грешка – вместо да тръгна по правилния път, погрешка хващам нещо като път, обаче силно затревено и се кара трудно. Карам-карам напред, ама мъка, това е някаква окосена високопланинска ливада. По едно време стигам до някакъв фургон и трактор. Продължавам упорито напред, вече бутайки, но разочарованието от трудния терен и бавното придвижване ме завладява. Гледам GPS-a, уж съм на трака. Подозирам, че истинския път върви успоредно на моята посока вдясно от мен и на 2-3 пъти криввам натам в опит да го намеря, но не мога да го видя и това си е! След около половин километър (ама това сега го знам, тогава нямах представа колко път съм минал през тая ливада) стигам до място с много висока трева и бабуни и се отказвам, решавам да се върна обратно до кръстовището. И там вече виждам грешката си – истинския път си е хубав, но върви малко по-надолу, аз съм тръгнал по следите на оня трактор в ливадата Изнервям се още повече. После тръгвам в правилната посока по трака и пак следя за отбивка, този път вляво. Намирам нещо като път, тръгвам по него, но сверката с GPS-a ме връща обратно – малко по-нататък е. Това тук са все някакви ливади, които са окосени и сеното още не е прибрано. Следва още един „тризъбец“ и отново греша, пропускайки верния среден път. Все пак бързо се коригирам и се връщам. Следва спускане, но не се налага да натискам спирачките, сеното, върху което карам, е много меко и колелото не може да набере висока скорост върху него. Карам така известно време, правилно пропускам първа, втора отбивка и… на третата пак почвам да се въртя като пумпал и да не знам коя е моята посока Пътят пак се губи в окосена ливада и не мога да го намеря, мамка му! Вече почвам да съжалявам, че съм избрал този маршрут. Не е по-интересен, а, както изглежда, не е и много по-лесен. И определено не мисля, че по него съм по-бърз, поне засега. Оправям се все пак, бутам, катерейки някакво връхче не съвсем по трака, но вече ми е много криво. Къде отиде 30-километровото плавно спускане по хубави пътища от Петрохан до Бов? Илюзия… След перипетиите пак карам известно време без произшествия. И пак стигам до кръстопът, до който има един джип и още един автомобил от ония, туристическите бусове, тип „къща на колела“. Напред, където може би трябва да продължа, има бариера, а отстрани – ел.пастир. И тук се забърквам яко, тръгвам по пътя вляво, връщам се, чудя се, прескачам оградата, пак се връщам, а GPS-a чертае някакви прави линии и само ме обърква още повече Определено сгафих, напускайки билото Все още е дълбока нощ, но има някаква видимост и сред очертанията на околните хълмове виждам някакъв водоем. Ха, че колко пъти съм гледал картата, никъде в тоя район няма нито язовир, нито езеро. Ама аз на картата ли да вярвам или на очите си. Ето го там, голяма бяла водна площ, заобиколена от хълмове. И тоя път, затворен от бариерата, тръгва надолу, право към „язовира“. Хващам го и след малко GPS-a показва, че трака е точно оттук. А оня „язовир“ отсреща не е никакъв язовир, а е просто мъгла. Само че е толкова „плоска“, че прилича на водна повърхност. След малко се гмурвам в нея и ми става студено. Налага се пак да се облека по-дебело и да сложа качулка. Карам по лек наклон надолу покрай ел.ограда и по едно време челника ми осветява едно бяло петно, от което в първия момент ми настръхва косата. Оказа се умряла крава, може би в момент на раждане. Кракът й беше закачен на ел.пастира. Чуваше се и някакъв звук на равни интервали от време. Чак след малко осъзнавам, че това вероятно се дължи на преминаващия ток през жиците. Продължавам напред в студената, влажна мъгла. Всички треви наоколо са плувнали в обилна роса и само фактът, че съм върху колелото, а не пеша, е причината и краката ми да не са съвсем мокри. Естествено, на следващото кръстовище пак поемам първо в грешната посока, но веднага се поправям. Карам по дъното на нещо като долина, заобиколена отвсякъде с хълмове. Преминавам през някаква рекичка, след която пътят се губи. Според машинката път има, но реално газя из висока трева на туфи и сред камъни, път няма. Виждам отдясно на мен някакви бетонни остатъци от бивши сгради, но нямам представа какво е това. Според GPS-a малко по-напред има чешма, но теренът е толкова наклонен и труден за ходене и тикане на колелото, че се връщам малко назад и тръгвам без път и пътека през туфите трева. Поне е равно и посоката е… някъде натам Тук най-после осъзнавам защо толкова ме дразни тоя GPS и за какво си говореха във форума някои, обсъждайки недостатъците на Етрекс 20 – като стоиш на едно място, машинката се дезориентира и не ти показва посоката на движение. Трябва да се движиш и тогава стрелката показва вярно. Само че как хем да тикам колелото и да вървя из високите туфи и камъните, хем да държа и да гледам екрана на GPS-a? А остава още много път из непознатото. Колко много – не знам. Утрото скоро ще настъпи. По това време вече трябваше да съм някъде около Бов и да почвам да се катеря към Издремец. Вместо това съм се наврял между някакви непознати хълмове и даже и път няма. Ей така, без път изминавам повече от километър сред тревите, гледайки да съм около трака. Отдясно има висок хълм. Тракът продължава от другата му страна и след като така и не намирам пътищата, които иначе ги има на картата, решавам да мина напряко през върха му. Първо се изкачвам малко нагоре по нещо като път и след това поемам напряко през баира. Настроението е лошо. Подобрява се за малко, след като виждам силуета на един елен или голяма сърна безшумно да препуска върху тъмните очертания на хълма. След малко и аз съм на върха му и следвайки що-годе хоризонталата, леко се спускам към пътя, който виждам само на картата на GPS-a. Уф, ето го най-после и него. Вече трябва да наближавам населено място, виждам следите на стада от крави по тоя път. Просто вече „мирише“ на цивилизация, след като преминах през отдавна изоставените хълмисти „прерии“ на Дивия запад. Тук вече само карам, има и качвания, и спускания, и усещам умората в краката си, макар че изтощението ми е повече психическо. Утрото настъпва неумолимо и гася челника. Мисля си, ей-сега прехвърлям тоя последен хълм и съм в селото. А нататък е лесно, ще летя по асфалта. Да, ама не. Появява се истинска плетеница от пътища и не знам кой да хвана. Отново допускам грешки, тръгвайки по много стари пътища, отдавна неизползвани, обрасли и каменисти. Друсам се върху колелото и само гледам да не се пребия, посоката е предимно надолу. Вече съм изтощен, нямам сили и да се ядосвам. Най-после, с триста мъки, влизам в някакво село. Трябва да е Заселе, но умишлено не търся да питам някой. Иначе в ранния час тук-там имаше по някой човек. На кръстовищата пак имам чуденки, но не допускам големи грешки. Излизам на асфалта и сядам за почивка на пейката на една спирка. Чета залепените некролози в опит да се убедя, че това е с.Заселе, но те не дават еднозначен отговор. Продължавам нататък по асфалта вече с по-добра скорост и след няколко километра влизам… в с.Заселе! И таз добра, ми кое тогаз беше онова, предишното село? Ами Зимевица е било… Както и да е, след толкова много грешки и загубено време вече съм претръпнал. В Заселе пак пропускам една отбивка на трака и се коригирам по другата улица. На площада има ловци в зелени дрехи и с пушки, гледат ме странно, но аз не им обръщам внимание и си търся моя път без да разпитвам. В края на селото все пак решавам да питам дали е това пътя към Бов. Човекът казва, че е той, ама бил лош, по-добре било по асфалта. Успокоявам го, че и този ще ми свърши работа Продължавам напред и след малко се озовавам пред тези 2 гледки: Часът е 6:55, слънцето изгрява от изток, а Гара Бов е долу… МНОГО НАДОЛУ! Снимката не дава реална представа за денивелацията. Разочарованието се надига за пореден път – е, аз затова ли напуснах маркираното трасе, нали исках да избегна каменистия път покрай Пробойница? И сега какво, да се друсам по много по-стръмния трошляк на Вазовата екопътека и да си хабя спирачките! Някой ще каже, какво толкова, нали си с колело, няма да трамбоваш пеш надолу? Така е, ама моето колело е твърдак отвсякъде, всички вибрации ги поемат горките ми кокали и телеса… Предпочитам да въртя педалите по лек баир, отколкото да спускам по каменисти пътища. Ама никой не ми е виновен, сам си го избрах. Мислех, че ще ударя кьоравото, а то какво излезе? Все си мисля, че по маркирания път щях да съм ако не по-бърз, поне нямаше да съм по-бавен, отколкото оттук, само че всичко щеше да си е законно и неподлежащо на критика. И с тия мисли в главата си стягам задника, образно казано, и се спускам надолу по трошляка… В 7:23 ч. вече съм долу. Поглед назад: Реката, мостът… ама не е ОНЯ МОСТ: Увековечаваме се пред гарата: Нагоре по улицата намирам отворено магазинче и си купувам едни евтини кифлички-изкуственяци. Не че ги смятам за най-добрата възможна храна, ама то какво ли друго би могъл да си купи човек от такъв магазин… Звъня на жената да я успокоя, че съм жив и здрав, криво-ляво съм минал през непознатия терен през нощта, за 8 часа от началото на опита за рекорд толкоз съм постигнал… Не че на нея тия работи нещо й говорят Те са добре с децата, снощи са се прибрали от х.Ком вкъщи без произшествия, което пък мен ме успокои. И след кратка почивка поемам нагоре към с.Бов. На едно-две места се чудя дали да карам/бутам по асфалта или да съкращавам завоите по преки пътеки, но не ми стига воля да нося колелото по твърде стръмните пътечки и се отказвам от тях. Гардът ми е паднал, чувствам се уморен и разочарован. 8 часа от Ком до Бов… Ама кой можеше да знае, че е така? Останала ми е много малко вода. Оглеждам се за хора по къщите, да питам някой да си налея от чешмата му. Не намирам такъв, но и не се притеснявам особено – по-нагоре е с.Бов, там не може да не намеря вода, пък и не съм останал съвсем без… На един завой ми се струва, че има чешма в дерето и може би пряка пътечка. Оставям колелото и тръгвам да проверя, но не я намирам и се отказвам. На друг завой намирам една чешма, която едвам покапва, но си слагам бутилката в коритото, докато хапвам от къпините до нея. Към 9 часа вече съм в селото и си пълня бутилките от чешма на улицата. После продължавам по трака към Издремец. Поглед назад, където на отсрещния баир са Заселе, Зимевица… Но със смесени чувства ги гледам, те не са на истинската Пътека, а и толкова се забавих… Пътят след селото е пак каменист, макар и с една идея по-добър от оня след с.Лакатник. Успявам да карам колелото по него и с нетърпение искам да стигна до Издремец. На места постигам добра скорост, повдига ми се малко настроението. Поглеждам на нещата от друг ъгъл - свежо утро е, първи ден ми е, още няма 10 сутринта, а аз съм недалеч от х.Тръстеная. Други хора по това време тръгват от Ком… С такива мисли в главата най-сетне достигам до разрушените сгради на бивши мини. Тук допускам поредната грешка – вместо да продължа напред по пътя и да заобиколя сградите отзад, свивам вдясно още тук. Достигам до… нищото – някаква обрасла долчина и никакъв път. Връщам се обратно при сградите, зуумвам машинката и разбирам защо загубих още 15-ина минутки… „Влизам в релси“ и след малко, о, радост – най-сетне съм в началото на пътя заобикалящ западно Издремец. Тук тракът ми свършва, вече разчитам на хартиени разпечатки от уикимапиата и картата в машинката. Това е началото на въпросния път. Сенчесто, лек наклон нагоре, кара се добре, въобще – кеф! По-нататък камъните стават по-големи и слизам от колелото, но някой по-техничен и як в краката от мен ентусиаст би могъл да кара и тук. Доволен съм, теорията ми, че от запад е може би по-добрия вариант за колело, засега се потвърждава. Внимавам много да не хвана някоя грешна отбивка, каквито има няколко и успявам. Не след дълго пътя ме извежда на по-обзорно място, откъдето почва да се спуска стръмничко надолу, като е обрасъл с висока трева. Изглежда запустяло, вероятно скоро не са минавали превозни средства оттук. Все пак машинката ме убеждава, че това е правилното продължение. Спускам надолу и стигам до една друга радост за ком-еминееца: Значи, поне дотук, за мен няма съмнение – западния вариант е по-добър. Пийвам от водата в бидончето, че е по-топла и доливам от чешмата. Тя е в ниското, оттук следва изкачване по плетеница от черни пътища, които трябва да ме изведат след Издремец на Пътеката. Пак не минавам без грешка през „плетеницата“, но машинката помага и не допускам да загубя много време. На това изкачване не мога да карам, вече съм доста уморен, все пак почти половин денонощие не съм спрял, кажи-режи. Поглед назад: Не е истинската Пътека, ама… така съм решил, така съм направил. Другият път – по-добре Малко остава до билото, установявам, че вече наклонът е лек и мога да карам. Излизам в южния край на Издремец и се убеждавам колко несъстоятелен би бил един опит за преминаване с колело по самия му гръб: След около 20-минутно изкачване, считано от чешмата долу, вече съм на Пътеката и радост се разлива по жилите ми Поради натрупаната умора не успявам да карам много бързо, но поне вече ми е спокойно на душата. Времето е прекрасно, колелото е здраво, като изключим болката в коляното, която не е проблем при каране, общо взето, всичко ми е наред. Следвам си добре познатия път, но се чувствам изтощен. Към обяд стигам до беседката на разрушения горски дом Чукава и решавам, че тук ще почина малко и ще „презаредя батериите“. Разсъбличам се, че дрехите ми са мокри от пот и вадя обяда – варени яйца, хляб, сладки работи… Седнал съм на пейката и кротко си преживям… и в един момент се събуждам със залъка в устата! Толкова съм уморен, че заспивам, докато ям. След като по същия начин заспивам и се събуждам още 1-2 пъти, решавам, че е безсмислено да се опитвам да продължавам при тая чудовищна умора. Подлагам си раницата под главата и се опъвам на пейката. Обличам си сухото горнище с дълъг ръкав, все пак съм на билото и на сянка, не е трудно да се отпусна и да настина. И се опитвам да заспя. Телефонът е изключен, а GPS-a и километража са на колелото – мързи ме да ставам и да проверявам колко е часа. Някак не ме интересува особено, мисля, че съм добре с времето, няма да си засичам почивката, искам просто да се посъвзема, дори и с цената на изгубено време. Все пак по-добре да изгубя някой час, отколкото да се напъвам до откат, да се контузя и да съм дотам. Не ми се получава много съня, по-скоро съм в едно полубудно състояние, от което излизам веднага щом заспя по-дълбоко. Отварям очи, не знам колко е часа, но виждам ярката слънчева светлина и пак се отпускам. И така малко повече от час. При поредното пробуждане се усещам вече поотпочинал, с по-свежа глава и със сили в мускулите. Фланелката ми е изсъхнала на топлото слънце и лекия ветрец, обличам я пак, стягам раницата и тръгвам. Към час и половина излиза почивката ми тук, но не съм недоволен, пак мога да въртя педалите и това е по-важното. Коляното ме боли, но се търпи, все още не го считам за критично голям проблем. На Хайдушкото кладенче се отбивам да налея бидончетата до горе. За всеки случай, не ми тежи, нали колелото носи водата… За пръв път виждам тая чешма, но в планинарския форум имаше много полемика за нея и този път не искам да я пропускам. Подсичам Чукава и продължавам без спирания и без бутане към Лескова. Хубаво е човек да е потренирал, преди да тръгне с колело, приятно е, тогава в много по-пълна степен може да се усети удоволствието от планинското колоездене. Мога да направя разликата, защото имам детайлни спомени как при предишни преминавания съм слизал да бутам на всяко едно баирче. Определено обаче и „хардуера“ има значение – повечето предавки (в моя случай – 27), особено малките, са много важни. Има ли ги, не слизаш от колелото, само забавяш скоростта. На старото ми колело не беше така (21 скорости), там дори най-ниската предавка ми идваше в повече, когато съм уморен. В сравнително добро темпо и още преди три часа следобед съм на билото над х.Лескова, което ми носи голямо удоволствие, защото целта минимум за днес – Зла поляна, вече изглежда лесна цел. Дори и немислимото преди време, възможността да стигна до Витиня – цел максимум – е съвсем реална. Знам, че тук има обхват и го използвам за връзка с жена ми и Пацко. Вкъщи всичко е наред. Пацко ме осведомява с СМС, че довечера може да няма никой на говедарника, но имам разрешението на шефовете да се разполагам, както ми е удобно, и да ползвам всякакви хранителни и нехранителни запаси, които намеря там Чудесно, подсигурихме спането и вечерята, макар че… искам да стигна до Витиня И се понасям натам. Спирачките си вършат работата перфектно по баира надолу, времето е обещаващо, а аз съм надъхан да успея. В гората преди връх Бигла ме настига АТВ. На него млади мъж и жена. Задминават ме, но спират малко напред и ме изчакват. Тръгнали са за Мургаш, но за първи път идват тук и ме питат дали е проходимо за машината им. Казвам им, че според мен ако следват плътно червената маркировка, ще стигнат до места, през които няма да могат да се проврат. Те обаче имали трак, даден им от техни колеги. Ми, карайте по трака тогава, сигурно е подходящо подбран маршрута… И отминават напред, пък аз продължавам да тикам по кратките, но стръмни баирчета. Ех, спомени… В това чакало спахме с Митака през 2013-та. Ще ми се да го подсека поне този път това връхче, че мразя слизането от него, ама не видях подсечката… Колкото и да са ми добри спирачките, тук не смея да се спускам, дребните камъни се свличат надолу и не е за мене тая работа. Но пък и крака ме боли, та и другата работа не е работа… Ама имам ли избор? Криво-ляво успявам да премина. А по-нататък ме очаква КОЙ? – червеноармеецът, разбира се! ДА! Мечулица тече слабо, но тече. Изяждам една вафла. Големи купони ставаха тук, ама за жалост ни веднъж не успях да дойда И се очертава да е така и занапред, като знам колко дини съм се заел да нося. Продължаваме напред. Приятен участък следва, все през гора, рядко слизам да бутам или да прекоча нещо, което не искам да минавам, качен върху колелото. До оградата на ловното стопанство, където беше паднала гората преди години и беше затрупала пътеката, се разминавам с трима мотористи, които лепят спукана гума. И тяхната не е лесна – машините им тежки, гумите дебели, трябват инструменти… Друго си е с колелото, по-хубаво Към 5 следобед вече излизам от гората и се набивам в тръните на… Циганска поляна ли му викат на това? Не, тя е по-нататък, под Белия камък… Не знам. Личи си, че някой е правил опит да чисти, но... Това е проблемно място, ниско, има влага, открито е и се пече от слънцето, просто рай за храсталаци и буренаци и не е лесна поддръжката на пътеката. Леко и с много внимание заради страничния наклон напредвам към газопровода. На доста места успявам да покарвам, въпреки липсата на техника, каквато тук се изисква, но успявам да се опазя от падания. Изобщо, добре се справям засега, нито едно падане, и то напук на това, че колелото ми е пълен твърдак и нямам нищо, което да омекотява и да поема вибрациите от терена. Може пък и точно това да е причината – като знам, че не мога да разчитам на колелото и всеки удар или грешка рикошират директно на задника и китките ми, внимавам много повече и въобще не допускам да се стига до рискови ситуации, в които мога да падна. Стигам до газопровода и за първи път забелязвам накъде продължава макировката. Досега все тръгвах наляво около 140 метра и оттам хващах стръмен път нагоре. Сега забутвам по маркировката и ми харесва повече. Не става за каране, но то и по пътя не става, така че не е загуба. Струва ми се, че оттук е по-бързо. Доволен съм, след толкова минавания по един и същи път, е приятно да пробваш и нови варианти. Това може да е последното ми Ком-Емине за в близките години, та ми се иска да пробвам пътеки, по които не съм минавал досега. В шест и половина съм на Белия камък и звъня на човека, дето стопанисва почивната база на Енергото на Витиня. Питам го мога ли да разчитам на спане при него тая вечер, той мрънка нещо, че си тръгвал, но щом ще ходя, щял да остане… но да знам, че нощувката е 11 лв и храна няма ОК де, 11 – 11, няма да се пазарим, пък аз храна си имам, не е проблем Пита ме къде съм. Ми, до Мургаш съм и мисля до 2-3 часа да съм при него. Той се пули отсреща, как ще стигна от Мургаш до Витиня за 2-3 часа? Ами така, с колелото Уредил вече спането и с настроение, защото се очертава този ден да направя невероятно лично постижение – Ком-Витиня за един ден!, продължавам по пътеката към Зла поляна. Очаква ме приятна изненада – тясната пътечка се е превърнала в широк царски път! Явно работа на дървосекачите. По него се придвижвам бързичко. За радост душевадското финално изкачване до Зла поляна е елиминирано от новия път – той е прокаран по склона и излиза на поляната точно зад говедарника. А там, противно на очакванията ми, освен кучетата и говедата, намирам и двама човека. Единият настойчиво ме кани да остана да спя при тях – явно са свикнали с ком-еминейците и ни обичат Но аз въобще не спирам, 7 часа минава и трябва да се смъкна по светло до Витиня, ако не искам да имам пак нощни приключения на фарове. Умората е голяма, но стискам зъби в името на великата цел – Витиня! За един ден! Не мога да повярвам! Години наред съм смятал това за постижимо само от най-добрите, от най-големите, като Райко. А сега съм на път и аз да го постигна! Е, вярно, те тръгват сутринта в 6 и стигат дори по-далече, до Чавдар, до Мургана, а аз карах цяла нощ, и то не по маршрута първите 50-ина км, но пак за мен това си е нечувано постижение. В 7:15 вече съм оставил Мургаш далеч назад. Газ, газ и газ, колкото мога, като внимавам и да не се пребия, защото на места скоростта е плашещо висока. По едно време срещам куче, което тръгва след мен. Не ме лае, просто ме следва отзад. Като намаля скоростта, и то намаля. Като се спусна по някое надолнище и то също тича по-бързо и винаги ме настига. Не мога да повярвам, нищо и никакво куче, някакъв помияр с тъжен поглед, а тича след колелото и дори не се задъхва! Спирам да пусна една вода и то също спира без да показва признаци на умора. А ме следва от километри! Започвам да му се възхищавам на това животинче. Какво ли прави тук, чие ли е? И откъде черпи тая енергия? Аз вече съм се трупясал и то при положение, че само се возя, а то тича със собствените си крака. Но нямам време за него, нито пък имам нещо подходящо да му дам да хапне, продължавам напред, че времето ме притиска. Още дълго то продължи да тича след мен, но на новия баластриран път вече нямаше шанс – много дълги отсечки с висока скорост, която не ми позволява да се обърна назад нито за миг, за да не изпусна контрола над кормилото, и явно се е отказало. И все пак това куче много ме впечатли. Малко след 8 вечерта, много уморен и още по-щастлив от постигнатото, акостирам на Витиня при мечката. Отправям се към портала на горското стопанство да питам за пътя към базата на Енергото. Човекът там ме насочва и ме осведомява, че таман преди малко е изпратил към нея и още една групичка, сред която имало и две германки. Отправям се надолу по пътя към базата. След отбивката от шосето има малко изкачване към базата, където вече се влача като черво – толкова съм изтощен. Намирам сградата и човекът вътре ме посреща. Малко не се разбираме, той говори тихо, пък аз не чувам добре, ама нейсе Следващите две снимки са от другата сутрин, просто вечерта нямам сили и желание да снимам. Пък и като цяло снимките не са ми приоритет на това Ком-Емине. Стаята е хубава, има баня с топла вода, макар и да трябва да почакам докато се сгрее. В съседната стая са настанени двама младежи, чувам ги да си говорят, а германките, като разбрали, че няма вечеря, решили да продължат и да спят по-нататък на палатка. Изяждам консервата с риба тон, която мъкна цял ден в раницата. Утре сестра ми ще ме посрещне на Кашана и ще ми даде манджа, няма защо да пестя храна. Изпирам почернелите от мръсотия чорапи, гащите и фланелата и се изкъпвам с гореща вода. Благодат! Иска ми се да мога, както някои други, след такъв дълъг и тежък ден да мога просто да се свия в чувала и да захъркам в палатката, а на другия ден пак да правя геройства с пресни сили и същите дрехи, но явно не мога – по-добре ми е да спя в легло, с топла завивка, след горещ душ, с изпрани дрехи… явно цивилизацията е проникнала по-дълбоко в мен, отколкото ми се иска Заспивам доволен. За 20 часа изминах 120 км по планинското било. Стигнах от Ком до Витиня за един ден. Не можех и да мечтая за по-добро начало на опита ми за личен рекорд тази година! _________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!... Последната промяна е направена от Mariana1000 на Вто Май 11, 2021 12:35 am; мнението е било променяно общо 1 път Нед Май 09, 2021 10:45 pm boris_borisov Регистриран на: 23 Ное 2010 Мнения: 636 Първо искам да благодаря на Яни, че отново се зае с трудоемката задача да пусне този разказ във форума. Колкото повече минава времето и се развиват технологиите, толкова по на "вие" съм с тях и да го пусна сам ми е почти непосилна задача Това е и една от причините да види бял свят чак сега. Отново, Яница, БЛАГОДАРЯ!!! Защо е недовършен разказът? Защото стана жертва на желанието ми да съм максимално подробен, да отразя всичките си емоции и впечатления, доколкото ми е възможно. Това беше трудна задача, изискваше максимално съсредоточаване и по някое време се изтощих и го зарязах. Чак след години отново се върнах към него и, с вече поизличени спомени от изминалото време, написах още няколко дни. И отново го зарязах, та чак до днес. Затова е недовършен. Но! След като пуснем с Яни всичко, което имам вече написано, ще продължим и със следващите дни до края, просто в тях ще преобладават повече снимките, с кратки обяснения към тях. Не ми е възможно след 6 години да имам толкова детайлни спомени, пък и може би не е нужно, предполагам, че малко хора ще имат търпението да изчетат всичко, а още по-малко ще го разберат Та така, който има желание да чете, да заповяда, разказът все пак ще има някакъв край Пон Май 10, 2021 10:24 am Mariana1000 Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София Ден втори Ставам късно, доста след първоначалния звън на алармата. Малко след 6 часа е, но е късно – навън е светло. Можеше да се очаква, предвид вчерашното натоварване. Намерението ми е на това Ком-Емине да спя по-малко и да се движа повече. Понеже не мисля, че мога да карам по-бързо, само така бих могъл да разчитам да поставя личен рекорд, по-добър от постижението от 2011-та (8 дни, 23 часа и 37 минути ). Тогава бях със Стампата, човек-боец със спортен дух, който ме „теглеше“ напред. Сега съм сам и няма кой да ме тегли, но поне се съобразявам само със себе си и с часовника. Набързо прибирам багажа в раницата, смазвам веригата, попила обилно витинския пепеляк и се спускам надолу по шосето към Горно Камарци. Сутрин в 7 часа е бая хладно по тоя баир надолу. Вчерашният ден ме е изпил откъм емоции и сега ми е трудно да се мотивирам. Но все пак съм успял да отпочина и за около 40 минути преодолявам асфалтовия път до Арабаконак. Според първоначалния план трябваше да стигна до х.Паскал. Вижда ми се твърде близка цел обаче. Отворени са опциите за х.Момина поляна и най-вероятната – х.Планински извори. Само че за там ще ми трябва някакво одеяло поне, аз не нося нищо, освен едно термо-фолио. От един разказ на наскоро пренощувал там знам, че в Планински извори имало стая с пружина от легло, на която можело да се спи. Много ми се ще обаче да стигна до х.Бенковски, въпреки че дори в съзнанието ми тя е толкова далеч, че не мога да си представя за реална една такава възможност. Ще видим, сега е 7:45 и съм още на Арабаконак… Спускам се от паметника надолу и хващам черния път към Звездец, който ме изненадва приятно с това, че е разширен и подравнен от тежки машини. Неприятното обаче е, че същите тия тежки машини са минавали толкова много пъти и са били толкова тежки, че почвата под гумите им се е превърнала в дебел няколко пръста слой фин прах, в който гумите ми затъват до каплите. Старая се да карам колкото мога по-дълго време, за да не ми се налага да стъпвам със сандалите и чорапите в тоя прах – бих потънал до глезените и хич не би ми станало кеф. Тук-там, където прахът липсва или е по-малко, позволявам на краката и на задника си да отпочинат, като побутвам по някой и друг метър. Малко нагоре настигам групичка възрастни туристи. Поздравявам пътьом и ги задминавам, въртейки енергично педалите, създавайки у тях погрешни впечатления за физическите си възможности Отзад чувам одобрителни възгласи и възхитeни коментари по мой адрес И в същото време си мисля – дали и аз, когато стана на 60-70 години, на колкото са тия хора, ще мога така като тях да се натоваря с раницата и да тръгна нагоре по Балкана? Дали ще съм в състояние да правя подобни неща (ако изобщо доживея такава възраст) при днешния начин на живот – напрежение, стрес, лоша храна, никакво движение през по-голямата част от годината и т.н.? Едва ли… Така че не те трябва да ми се възхищават, а аз на тях. С такива мисли в главата продължавам по пътя нагоре. Като преценявам, че вече е достатъчно късно, за да си позволява сестра ми още да спи , й се обаждам да й кажа, че към 12-12:30 някъде очаквам да съм на Кашана, да ме чака там да ми вземе колелото и да ми донесе манджа и едно старо, непотребно одеяло. Поръчвам й домашна храна – нещо готвено, баница, яйца, каквото тя прецени, но да е домашно, не ми се ядат пакетирани боклуци или сухи ядки. Тя обещава да ме чака в уречения час с поръчките и мога спокойно да продължа. Минавам покрай онова бунгало „20 метра наляво през копривите“, но тоя път нямам намерение да си усложнявам живота и продължавам по пътя. Спускането към Стъргелската седловина ми се вижда безкрайно, а и пътя е страшно изровен, но пак успявам да не се изтърся от колелото. Почвам да се гордея със себе си, може пък и да съм задобрял А на небето облаците са с интересна форма: По серпентините нагоре не чувствам Силата да е с мен и не съм от най-бързите. Наливам си вода от оная чешма, дето е малко преди да се излезе на Етрополската седловина, понеже няма да слизам до х.Чавдар и водата ще ми е нужна. Най-после в 10 часа съм на билото. Задачата ми е да изследвам ей оня път, дето тръгва вляво и напред. Според предварителните ми проучвания това трябва да ми спести поне един час в сравнение със слизането до х.Чавдар и последващото изкачване към вр.Баба. Поемам по непознатата пътека. Добре е в началото, макар и да има коприви и къпини отстрани, които ми задират крачолите. Стигам до място с паднало дърво, което трябва да се заобиколи отстрани през гората и си мисля, че това сигурно ще е най-голямото ми нещастие по тая пътека Като цяло пътеката е неподдържана, макар и да си личи. Няма големи наклони в първата й част и слизам от колелото само за да заобикалям или прескачам твърде големите камъни или клони. Неравно е, камъните се движат и подскачат под гумите, много внимавам с тях. И така до един момент, когато почва някакво изкачване. Не мога да карам, стръмно е, бутам, бутам, бутам… Айде стига бе, к‘ъв е тоя баир, никой не ми каза, че тука има такива баири? Почвам да се изнервям и да отпадам физически, настроението ми се влошава, а баирът не свършва. И в един момент, когато съм вече почти на върха, поглеждам машинката и установявам, че съм подминал някакъв разклон на пътеката, а маркираното на картата е някъде по-надолу. Оффф, айде обратно надолу… Ама къде надолу, никъде не я виждам тая изпусната пътека? Машинката пак почва да ме ядосва, да си чертае разни прави и криви линии и да ме обърква още повече. Първо спускам с колелото, но после решавам да го оставя и да сляза пеша, та ако се окаже, че съм сбъркал, да не го бутам пак и него нагоре. Слизам още надолу, гледам, ядосвам се… Ей, мама му стара, един път да се отделя от царския път и веднага допускам грешка и губя време! Най-сетне виждам къде е била отбивката, взимам колелото и тръгвам натам, има и чешма на това място. След малко излизам на поляна с фургон в единия край и пак губя представа накъде върви пътеката, която трябва да следвам. Тръгвам по някакви кравешки пътеки, но те слизат надолу и в един момент това престава да ми харесва – къде надолу съм тръгнал, току-виж съм се озовал на х.Чавдар! Много се ядосвам заради бутането по нападалата шума и клечки, загубата на време и допуснатите грешки, и свивам вляво към билото, като се старая хем да следвам хоризонталата на склона, хем лекичко да се изкачвам нагоре. По едно време виждам от дясната си страна добре познатия ми път от х.Чавдар и яда ми се усилва – е, за чий тогава хванах тая пътека, като си излизам пак тук, в ниското, на същия път? Много съм разочарован, очаквах да премина бързо и лесно от Етрополския проход до Баба по билната пътека, а то… Излизам от гората, пак си бутам без пътека по тревата, а времето си лети, и лети… Мамка му! Без настроение достигам до паметника на Хаджийца. Днес нещо не ми върви. Тръгнах късно, чувствам се уморен, допускам грешки и се бавя. Няма как в 12 часа да съм на Кашана, та то сега е 11 и половина. Кажи-речи се движа със същата скорост, с която се движеше групата ни през 2011-а, може би дори по-бавно. Опитвам се да карам тук-там към Баба, но ми е тежко, нямам енергия. Качвам се на широкия билен път и с изненада установявам, че и по него ми е тежко карането, а имам спомени как тук съм карал в предишни години. Оптимизмът ми, че стигна ли дотук, ще летя, както предишните пъти, се изпарява с бързи темпове. Бутам, бутам, бутам… А като се почва карането, е още по-зле – пътят е в ужасно състояние. Май по него вече не минават много камиони да го утъпкват и пороите го съсипват малко по малко. Което обаче не пречи очевидно на мургавите братя боровинкари, понеже се разминах с една лада, пълна с тях, пък и с джип по-нататък. Към 13 часа се спускам до прохода Кашана, където ме чака сестрата и зет ми. Сестра ми се учудва колко неподготвен изглеждам с тия сандали насред Балкана и без каска По-надолу по пътя се били разминали с някакъв колоездач, ама бил натокан, имал си всичко, не като мене Донесли са ми печено пиле, домашна баница, хляб, сирене, мляко, някакви БИРЕНИ СУДЖУЧЕТА и какво ли още не, спуквам се от ядене Пък сестра ми се прави на ком-еминейка Бързо отлита един час, че и повече. Време е да предавам колелото и да ставам пешеходец. Такъв е коварния ми план Където е трудно – пеша. Където е лесно – с колелото И имаме рекорд Голям праз, че никой няма да ми го признае Тяхната задача е да свалят колелото в Челопеч, откъдето по-късно ще мине Пацко да го вземе и да го качи на вр.Ботев. А след 2 дни аз ще си го взема оттам и продължавам към морето пак на две колела. За операцията по пренасянето Пацко е написал едно хубаво фото-пътеписче: https://picasaweb.google.com/108017202705050994046/UKnpKC Съгласно уговорката ни от сутринта сестра ми ме снабдява и с една стара олекотена завивка, чиято мисия беше да ме задържи жив през цялата нощ на Планински извори, след което трябваше да бъде изоставена там на волята на другите обитатели на тая дивна хижа. Сбогуваме се и поемам нагоре пеша. За пръв път ще се изкачвам по тая пътека, която познавам само от разказите за маркирания във форума. Хващам покрай чешмата нагоре и излизам на някаква бетонова основа, където губя марките и се забърквам за момент. Айдее, пак се почва… Напусна ли познатия път, веднага се обърквам. Намирам си един сух клон, който трябва да играе ролята на щека и да помогне на болното ми коляно да издържи до Ботев. Намирам все пак марките и поемам по склона над гората. Пътеката на места личи, на други – не, но грижовна ръка е трупала до нея пирамидки от камъчета и те насочват заблудения турист. Пресичат се няколко по-влажни места, където има извори и е кално. Заобикалям ги от горната страна, за да не си мокря краката в сандалите. Но продължава да не ми спори ходенето. Дали защото се наядох така зверски или защото коляното ме наболва, нещо нямам настроение и сили и ми се струва, че се движа по-бавно отколкото е нужно. При излизането на билото в подножието на Свищи плаз правя първа почивка, нещо ми е много уморено. Ден-антипод на вчерашния, който и занапред ще си остане най-успешния за целия поход. Сръбвам водица, отмарям без раницата на гърба и като се надигам отново, се чувствам доста по-добре. Нататък снимките говорят достатъчно – хубаво време, следвам си маркировката, подсичам тук-там връхчетата, където може, като гледам да не се отдалечавам много от билото… Има добра видимост и съзирам в далечината Врачанския Балкан. Там някъде се е сгушило и селото, в което живея, Челопек Звъня на жената в една от кратките почивки и й казвам, че я виждам Обичам да гледам билото на Стара планина, когато съм си на село и да разпознавам върховете. При ясно време и от горния край на селото се виждат дори Купена и Ботев. Е, сега съм по тия върхове и гледам в обратната посока Изкачвам Косица към 19:30. Разчетът на времето показва, че реалната цел днес, с оглед на състоянието ми, което не е много добро, е х.Планински извори. Слизане до Момина поляна е безсмислено, само ще загубя много време и денивелация, а така и така съм подсигурил завивката и я мъкна вече часове с мен. Не че е толкова тежка… Хижите Паскал и Момина поляна така си остават непознати за мен и до днес. Просто няма сила, която да ме смъкне от билото Към 20:30 ч. слънцето отива да огрява другата половина на земното кълбо, а моята крайна цел за днес вече е близо. На спускането към хижата усещам краката си много уморени. Не виждам никакъв реален шанс да продължа напред към х.Бенковски в тъмното. Това е, дотук съм. За съжаление не успявам да направя нещо повече от онова, което вече направих през 2010-а и 2011-а – Витиня-Планински извори за един ден, въпреки по-леката раница, по-удобните обувки и по-големия опит. Карай, дано утре да се справя по-добре от преди. Сега задачата ми е да оцелея тук през нощта. В хижата, както може да се очаква, няма никой. Вижда се, че по стаите е чистено и не е същата мизерия, както предни години. Но не е и много по-добре. Стълбището към горния етаж е затворено от натрупани боклуци и метални предмети (може би за да не се качват животни нагоре), та се катеря през перилата. Намирам стаята, за която говореше Тошко, с голата пружина в средата. Не ме устройва обаче – стаята има огромен прозорец на външната стена, от който много духа и става течение, а като легна на пружината, тя опира в земята и пак гърба ми ще измръзне. Тръгвам да търся по-подходящи стаи. Намирам една точно под покрива, която няма външен прозорец и не става течение, и е осезаемо по-топла. Таванът се снижава към единия й край и трябва да ходя приведен, но това не ме притеснява. По-лошото е, че е напълно празна и няма къде да легна, а на голия цимент не ми се иска. Не намирам подходящ дюшек, който да подложа на пода. Решавам да изследвам и другите стаи. Тогава попадам на онова, което ми е нужно – малка стаичка с триъгълно прозорче и пружина с две табли, макар и едната откачена. Позакрепвам пружината за нея и се получава все пак някакво легло. Намирам един парцал, с който затискам дупката на прозореца и домъквам от съседната стая голямо парче балатум, с което ограничавам вятъра откъм вратата. Сега вече мога да си „оправя“ леглото и да разчитам, че може би ще успея да поспя тази нощ в мизерната си стаичка Опъвам олекотената завивка от сестра ми върху ръждивата пружина вместо дюшек. Идеята по принцип бе да се завивам с нея, ама да лежа върху голата пружина не е работа – сега е още топло, но през нощта стените ще изстинат и ще се вдървя от студ на тая гола тел. Ще се завивам с термо-фолиото, което за първи път ще използвам. Помислих си да сложа фолиото отдолу, но не искам да рискувам да го скъсам върху пружината, че може и занапред да ми потрябва. Преди време бях много скептичен към това фолио, но след мнението на maratonec, че това е едно от малкото неща, които са задължителен багаж за бегачите в състезания на свръхдълги разстояния, се снабдих с такова. Пък и Зецето малко преди мен беше минал по пътеката и беше спал няколко пъти увит само с него, така че трябва да стане. Преди да си легна, вечерям с провизиите, дадени от сестра ми. Установявам, че суджуковите пръчици са с току-що изтекъл срок на годност и трябва моментално да бъдат унищожени. А по-вкусна баница през живота си не съм ял! От тоя момент насетне получавам някакъв фетиш към баниците, който ще продължи месеци наред и в цивилизацията, и само смърдящите мазнини и откровено лошия вкус на изфабрикуваните монтански банички по-късно ще ме откажат от страстта ми към това кулинарно изкушение След вечерята часът вече е към 10 и нещо. Увивам се с фолиото и се опитвам да заспя. Наистина това нещо спира и връща топлината обратно към тялото и се получава усещане, сякаш се топлиш на печка, но… все пак не е печка Свивам се на топка и прекарвам нощта в полубудно състояние и в опити да не оставям пролуки на „одеялото“ си, от които да нахлува нощния студ. _________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!... Вто Май 11, 2021 1:04 am Светозар Регистриран на: 03 Окт 2020 Мнения: 18 Местожителство: Стара Загора Браво, Борка! Пътеписите, както и самия преход, не е добре да остават незавършени. Давай да видим какво стана по-нататък Пет Май 14, 2021 9:03 am Mariana1000 Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София Ден трети Към 5:30 сутринта, при едно от поредните си пробуждания, ми прави впечатление, че е по-светло в стаята, значи денят е настъпил и е време за ставане. Тялото ми е вдървено, но се чувствам отпочинал. Прибирането на багажа ми отнема известно време, главно поради трудността да върна фолиото-одеяло във фабричното му сгънато състояние, което накрая все пак успявам да постигна. В 6:20 вече съм на път, но неизминал и 100 м, се връщам – забравил съм си тояжката, а за къде съм без нея с тоя крак? На Петте чучура спирам да се измия, да закуся и да напълня шишетата с ледената вода. И закуцуквам нататък по пътеката. Идеята на това Ком-Емине беше, както е модерно напоследък да се казва, да достигна лимита си Да се изцедя докрай, да продължавам да се движа дори и след като всички мускулчета и сухожилия ми казват, че нямат повече сили и трябва да спра. Е, не ми се получава. Коляното ме боли от самото начало и нещо по-силно вътре в мен от желанието да стигна до предела на възможностите си ме ограничава в усилията ми и ме кара да бъда предпазлив. Очевидно целта да се раздам докрай няма да бъде постигната. Дано поне да успея да стигна до края на маршрута и това да стане за по-малко време, отколкото ми отне през 2011 г. До момента се движа добре, но това се дължи изцяло на добрия първи ден, когато надминах очакванията си. За днес планът минимум беше Дерменка (това съм го правил вече на първото си КЕ през 2010, но тогава след Троянския проход бях с колелото, което Жоро бе така любезен да ми докара), но много се надявам да стигна до Добрила. Зецето се гордееше най-много с деня, в който бе тръгнал от Паскал и стигнал до Орлово гнездо. Е, вярно, че със старт от Планински извори ми е далеч по-леко, а и раницата ми като тегло е наполовина на неговата, но все пак аз не съм тренирал ходене и бягане месеци наред, пък и съм с контузено коляно. Ще видим, ще се постарая поне, но в 7:00 часа сутринта да съм още на Петте чучура по принцип не е добър старт. При достигането до първата отбивка за х.Бенковски ме хваща яд – мамка му, гледай колко близо е било, ако снощи бях продължил, ако се бях насилил, можех да стигна до тая хижа! Никога не съм ходил до нея, а после можех да продължа през х.Вежен и да изляза на билото. Хем щях да разнообразя маршрута и да видя нови неща, хем да отхвърля повече път през този ден. Реално обаче си знам, че това са глупости. Снощи краката вече много ме боляха и ако бях продължил след Планински извори, щеше да е агония. Пък и отдолу стъпалата се обаждаха. Пари ми, сякаш имам мазол. А нямам, няколко пъти и вчера, и днес събувам чорапите да проверя какво става и нямам пришки. Обаче си ми пари. Отделно от това снощи вече беше полутъмно, като стигнах до Планински извори, продължаването напред щеше да стане в пълна тъмница по непознати пътеки. Като нищо можеше да изпадна в ситуация, предвид лошото ми ориентиране в непознати местности. Не, постъпих правилно и го знам много добре. Тая година съм решил, че ще опитам да използвам всички възможности за подсичане на върховете от „Делфинариума“. След Антоновския превал правя първи такъв опит, но без успех – хващам пътечка вдясно, но след около 100 м губя кураж да я следвам, става ясно, че заобикалянето, дори и да го има, ще е твърде отдалеч и ще загубя много време. Връщам се на маркировката и катеря баира. Почти веднага обаче намирам друга пътечка, подсичаща отляво върха и без колебание тръгвам по нея. Не че спестява кой знае колко, но все пак 20-30 м денивелация по-малко – кой ти ги дава? При Булуваня вече си хващам още отначало правилната подсечка и съм щастлив. Спомен от миналото – една емблематична нощувка през 2012-та с Митака на Хайдушките камъни. На Безименния се издънвам – чак след като съм набрал височина поглед в машинката ми показва, че съм изпуснал подсечката, като веднага се поправям, криввайки вдясно към нея. При връхчето преди Кончето пак правя опит да следвам плътно подсичащата „пътека“, нарисувана на GPS-a, но тя в началото, че и по-нататък, изобщо не личи, де факто си ходя из тревата. Чак накрая, малко преди да се излезе в началото на Кончето, пътеката става ясна, но като цяло теренът е ужасен – много стръмен страничен наклон, туфи с висока трева, камъни… Тук ми става ясно, че тая подсечка е малко безсмислена при такъв терен, но пък и свирепото слизане от върха малко по-нагоре не е оферта, особено за калпави колена като моите. При Кончето следвам билната маркировка, но по-сложния терен във втората половина не ми е по вкуса с това коляно и предпочитам да сляза до северната подсичаща пътека. И днес, както и вчера, настроението ми не е много на ниво, липсва ентусиазъм. Отдавам го най-вече на това пусто коляно, което не ми позволява да полетя като вятъра напред по Пътеката. След Кончето ни се пресичат пътищата с тая приятелка, която е така добра да ме изчака да я снимам, преди да изчезне в тревата. Вече е минало 10:00 ч., а Вежен още е далеч. Поне имам късмет с времето. Обикновено когато съм тук, все е мъгливо, духа вятър, а понякога и вали слабо. След по-малко от час решавам, че след изкачването по камъните на път към върха, ще посетя чешмата в подножието му. Там, на пейката, се разполагам за кратка почивка и презареждане. Много съм изненадан, но оттук се открива невероятна гледка към всичко, което съм минал през последните 24 часа, чак до връх Баба! То не че е толкова странно, след като от билото над Челопеч виждам ясно Вежен, би следвало да се вижда също толкова ясно и в обратната посока, но… просто не очаквах, че от мястото на тая чешма, уж закътана в ниското, ще се открие такава гледка назад. След почивката поемам нагоре и към 12 без четвърт вече съм близо до темето на гиганта. При това ясно време оттук гледката във всички посоки е невероятна! По някакъв странен начин върхът ме зарежда с положителна енергия, изпълвам се с така липсващия ми досега ентусиазъм и, най-странното и най-необяснимото – болката в коляното ми сякаш изчезна! Вече мога да скачам по камъните надолу и да се придвижвам бързо, точно така, както исках да бъде от самото начало, да стъпвам смело и сигурно без да ми е нужна тоягата. Два пъти досега ми се е случвало подобно нещо, но то винаги е било в последния ден, малко преди Емине, когато виждах морето и сякаш добивах крила, а всякакви болки моментално изчезваха. Докато слизам надолу си мисля за това как психиката влияе върху тялото и не мога да си го обясня. Това ще да е някаква тайна, която със сигурност някои владеят, но не и аз. Но пък се възползвам по най-добрия начин от ефекта и напредвам бързо, преди нещата пак да са се върнали в обичайното си състояние По пътя нататък настигам и задминавам първо групичка от двама младежи, отдадени на снимане, а после и още един. С последния, натокано момче с модерна туристическа екипировка, ярко контрастираща на моите дрехи от левчето, сандалите и дървената тояжка в ръка, мислено си обявявам състезание по бързо придвижване по Пътеката Но той няма шанс, набрал съм страхотна скорост и не спирам и за миг. В подножието на Юмрука вече съм го изгубил от поглед, някъде назад е. Естествено, той надали знае, че е участник в състезание и вероятно не бърза, но какво от това, важното е аз да съм победител! Подсичам Юмрука все така на скорост и една минута преди 14:00 ч. съм пред х.Ехо. Доволен съм от себе си, най-вече от ходенето след връх Вежен. На масичките отпред се е събрала компания и всички погледи са обърнати към мен, но нямам никакво намерение да се отбивам – тая хижа като цяло нещо не я харесвам. Спирам само колкото да направя една снимка и продължавам нататък. Преди 3 часа съм ял на чешмата под Вежен, имам си и вода, не съм на зор ни за едното, ни за другото. Тоя път слизането по каменистата пътечка след Ехо ми се вижда бая дълго, с колелото става доста по-неусетно като време. Почвам вече да усещам умората след над 7 часа ходене. Папратите тук са все така гъсти и високи над човешки бой. Продължавам напред и без колебание поемам по „опасната“ пътека между Ехо и Козя стена. Всъщност, по „безопасната“ никога не съм минавал Стигам хижа Козя стена за що-годе нормалното време, като отчитам леко забавяне в сравнение с времето си през 2010-а. Явно опитът и по-леката раница сега са „успешно“ неутрализирани от болката в коляното, която пак почва да се усеща. В хижата няма гости, само хижарят се е изтегнал удобно на един от висящите от тавана хамаци и чете книга. При влизането ми в столовата той бързо слиза от хамака и уговаряме менюто. Приятно съм изненадан от белия шкаф на стената с надпис „В помощ на ком-еминейците“ Движението ни се разраства! Отпускам се тежко на един от столовете, докато чакам манджата. Определено се уморих за тия 10-ина часа вървене. А Добрила не е никак близо. Гледам картата в столовата и времената между отделните точки, ами, възможно е по принцип да се стигне в рамките на деня, но дали аз ще успея, е спорно. Обикновено тук хората си планират преход Ехо-Добрила за цял ден, а аз имам половин, че и по-малко. Ама няма как, нали гоня рекорд, за разлика от обикновените туристи. Хапвам кюфтета с много хляб и за десерт печена ябълка. Наливам вода и пак тръгвам. В 17:12 ч. съм при локвата, в която пак няма вода – сушаво лято е, за разлика от предното. Без произшествия минавам по лятната пътека на вр.Козя стена. От другата страна на върха изпитвам желание да се изкача до билото вляво и да погледна оттам, защото имам чувството, че може би гледката на север ще е едно скрито съкровище, но бързо се отказвам – друг път ще е, сега трябва да вървя, че вечерта наближава, Дерменка не е чак толкова близо, а колелото не е с мен. ----------------------------------------------------------------------------------------------------- ПРОДЪЛЖЕНО НА 17.01.2018 Г. СПОМЕНИТЕ ИЗБЛЕДНЕЛИ… След Бальовата планина се отбивам до чешмата да налея вода. Уж чешмата е наблизо, пък… тя хич не е толкова близо, едни 300-ина метра встрани от пътеката, увидя ми се, докато стигна до нея. Тук ясно чувствам разликата между пешеходеца и колоездача – едни нищо и никакви 300 метра, които с колело не се усещат, но пешакът трябва да изкрачи всеки сантиметър от тях с уморените си крака… Малко след 6 и половина достигам Беклемето и Добрила все повече се превръща в мираж за днес… Поглед назад в търсене на ефекта „Малиии, гледай колко път съм минал днеска!“ Ето я, сериозната част, заради която основно се наложи упражнението с пренасянето на колелото: С парещи вече ходила отдолу продължавам към Орлово гнездо. Подминавам го без да спирам, освен за снимка, часът е почти 8 вечерта и умората ме гази сериозно. Понеже съм пешак, си следвам маркировката и за първи път минавам след Орлово гнездо по пътека, която ми е непозната, тъй като досега с колелото винаги съм минавал по пътя, прокаран от другата страна на хълма. Става ми приятно, гледките са хубави. Става ми ясно, че нямам сили да се напъвам за Добрила тая вечер. Е, ще тръгна утре по-раничко и ще компенсирам донякъде. Поне пристигам по човешко време на Дерменка, там има баня, ядене, топла стая, завивки… ще мога да отпочина. Към 9 часа стигам хижата и едвам се влача. Това психиката е голяма работа. Знам, че съм пристигнал или почти, и изведнъж се оказвам без никакви сили, не мога да дишам и всичко ме боли ужасно, едвам се влача. В същото това физическо състояние, но ако не съм пред хижата, а някъде по средата на пътя примерно, където не искам да замръквам, ще се мобилизирам и ще продължа да се движа, все едно нищо ми няма. Напрежението от това да си сам, постоянно нащрек, да знаеш, че няма на кой да разчиташ, ако допуснеш грешка, те кара да си в състояние на една постоянна възбуда, която е като допинг, позволява ти да вършиш неща, които иначе би смятал за невъзможни. Това състояние е едно от нещата, които харесвам най-много в приключението Ком-Емине и към които се стремя, тръгвайки по Пътеката. В цивилизацията и нормалното си ежедневие не мога да достигна до такова състояние. Едно миене на чиниите и минаване с прахосмукачката например така ме уморяват и ми дотяга, че веднага след това се излягам пред телевизора и не мръдвам до вечерта. Или решавам за разнообразие вместо с колата, да се прибера пеша от града до село – 10-ина км. Минавам ги, ама след час ходене почвам да чувствам болки в краката, а като се прибера съм много уморен и някак нещастен. А ето в планината не 10, а над 40 км минавам, по неравности, с големи изкачвания и слизания, с раница на гръб, и вярно, пак съм уморен, и то смъртно уморен почти, но е някак приятно, много, много приятно... В хижата ме настаняват в стая, където ще бъда сам. Прекрасно, няма да се съобразявам с никой. Къпане, пране, вечеря, след мизерията на Планински извори снощи имам право на глезотийки, зареждане на батерии, уговорка за сух пакет за другия ден и… лека нощ _________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!... Пет Май 28, 2021 2:34 am Svetlix Регистриран на: 22 Фев 2013 Мнения: 818 Местожителство: Плевен Следим с интерес, чакаме следващия епизод _________________ Маршрут E3: Ком - Емине Маршрут Е4: Витоша - Верила - Рила - Пирин - Славянка Маршрут Е8: Рила - Родопи Пет Май 28, 2021 11:03 am Mariana1000 Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София Ден четвърти Ставането тоя път е по часовник, нямам право на много разтакаване, защото отсечката до Добрила ми е наследство от вчера. Отпочинал и готов за път, в 5:49 съм вече пред хижата. Изтокът ме зове. Кой си ги познава? Аз очила не нося, гледам света такъв, какъвто е… В 7:15 и Райчо ме огрява. Ходя си аз по пътечката, подсичайки Гердектепе и някъде нататък, когато почва да ми писва това ходене вече, а Добрила нийде се не вижда, установявам, че се намирам на непозната и дори току-що свършила пътека в борова гора, през която нямам спомен да съм минавал предните 4 пъти, когато съм идвал тъдява. Ха, да объркам пътя между Дерменка и Добрила, един от най-посещаваните, утъпкани и маркирани маршрути в цяла Стара планина, това сигурно само на мен може да ми се случи… Мързи ме да се връщам назад към последната марка, на машинката виждам, че Пътеката е малко по-нагоре вдясно от мен и се наемам напряко по баира, провирайки се между сухите долни клони на боровете, които ми дращят дрехите и раницата. Ами, така е, като не внимавам… Чак в 8:30 ч., по-късно от желаното, стигам до Добрила. Окончателно се убеждавам, че снощи нямаше как да успея да дойда дотук с болките в краката след дългия ден. Отбивам се в хижата за закуска и вода. Ясно е, че и днес ще се влача и няма да съм много доволен от темпото и времето си, но… толкова мога, толкова правя. След закуската закуцуквам нагоре към Амбарица, където стигам малко преди 10:00 ч. и увековечавам вярната си тояга, вече олющена и заоблена отдолу, която ми е неизменен помощник от Кашана насам. Алпийското било на изток се изправя пред мен в пълното си изящество, но не успявам да се отдам напълно на удоволствието от гледката, затормозен от болката в коляното…  Идеята със сложните гимнастики с прекарването на колелото беше тук именно да съм бърз като пешак и да спечеля ценни часове, а то какво се оказва… Машинката ми показва, че има пътечка вляво от билото от север, с помощта на която ще съкратя някой метър денивелация, и тръгвам по нея, като стриктно внимавам да не се отклоня някъде. Няколко минутки по-късно равното свършва и се изправям пред стръмен кошмар надолу. При здрави крака бих се радвал, но… Забелязвам долу в ниското голяма група хора да идват по пътека отляво, мисля, че вероятно идват от х.Амбарица, без да има как да съм сигурен – нито съм ходил на тая хижа, нито познавам пътеките от/до нея. Хората обаче не тръгват в моята посока, а пресичат билото и се спускат вдясно. Интересното е, че не се движат нормално в група, ами… правят някакви странни браунови движения – някой се затичва по поляната надолу, спира, връща се обратно, други се затичват, гонят се… Почвам да мисля, че вероятно са ученици и се забавляват в някаква странна игра на гоненица, правилата на която така и не успявам да схвана. А Онзи отсреща стърчи страховито и ме очаква. По равната пътечка към него болката в коляното ми се усилва и настроението ми хич го няма. Не се движа достатъчно бързо и чак след 11 ч. се добирам до подножието на гиганта. Поемам нагоре без емоция. Някак си съм се настроил, че като съм без колелото да го мъкна и да ми пречи, ще мина безпроблемно през всичките му там Купени, Кръстци, Костенурки и т.н. В близост до пътечката забелязвам и дупката на баба Меца Оказва се, че настройката ми за лесно, бързо и безпроблемно минаване оттук само поради факта, че съм пешак, е дълбоко погрешна. Сякаш за пръв път забелязвам колко високо на скалата е закрепено първото въже. Дори и за човек с моя ръст е проблем да го достигне. Аз не се и опитвам, защото виждам, че с малко заобикаляне отляво ще набера нужната височина. Правя го без особена страст, но мястото е стръмно и опасно и ме отрезвява. Спомням си за предните години, когато съм се катерил тук с колелото и се запитвам с кой акъл съм го правил това??? Знам обаче отговора – когато си поставен натясно и не искаш да се връщаш назад, мобилизираш всичките си сили, отхвърляш всички страхове, продължаваш напред и успяваш, правиш наглед невъзможното. Това е нещото, което винаги ще ме връща на тая Пътека. Това е нещото, което ежедневният живот не може да ми даде. В 11:33 вече съм горе. Има нова кутия и книга /вероятно често се налага подмяна при толкова планинари-драскачи /. Оставам горе към 15-ина минутки да се насладя на гледките и да отморя. Че после следва гадното спускане надолу с това ш..но коляно… Движа се бавно и внимавам да не допускам грешки. След Голям Кръстец има едно стръмно спускане по скали и големи камъни. Долу, в ниското, забелязвам групичка от 4 човека, лъскаво екипирани, с бая големи раници. Наблюдават ме как куцукам надолу, подпирайки се с тояжката по камъните и не мърдат оттам. Стигам до тях – три момчета и едно много красиво момиче, вероятно гадже или съпруга на едно от момчетата. Поздравявам ги, а те с леко отчаяние ме питат как е терена нататък към Купена. Разбирам, че сутринта са тръгнали от заслон Ботев насам, но явно теренът хич не им понася и се чудят дали изобщо да продължават напред. Казвам им, че нататък е по-трудно, отколкото дотук, има скали, въжета… не е кой знае какво, но с тия огромни раници и ако пътят дотук им се е сторил труден… Те остават да умуват какво да правят, а аз продължавам напред, мислейки си за тях, заради което поемам по грешна пътека вляво, за която знам, че води… в цивилизацията (Хмм, сега, като гледам картата, виждам, че пътеката всъщност е просто подсичаща и може би по нея дори би ми било по-добре, ако съм минал, но тогава наистина си мислех, че по нея ще сляза от планината). След около 50-ина метра се усещам, че не съм на маркировката и се връщам обратно. Виждам, че младежите са се разделили – двете момчета са тръгнали пред мен по билото на изток в моята посока, а двойката се кани да слиза от Балкана в северна посока. Казвам им, че ей тая пътечка, от която аз се връщам, ще ги заведе до кв.Видима и те тръгват по нея. Дано не съм ги излъгал… Бяха видимо отчаяни. Аз продължавам напред и някак си успявам да изгубя от поглед двамата младежи, които тръгнаха по билото на изток. Къде отидоха… така и не разбрах, сякаш се изпариха. На седловината между Костенурката и Жълтец спирам за обяд. Към 14:00 часа е, крайно време, няма сили. Сухият пакет, приготвен ми от хижарката на Дерменка, заминава в празния ми стомах, но не се наяждам. Все пак почивката ми се отразява добре и с нова енергия се наемам по Жълтеца. Всеки път се каня да го изкача право нагоре и всеки път се отклонявам по подсичащата пътечка, та и сега така В три без четвърт вече виждам Ботев и се изпълвам с настроение, крачката почва да спори, болката изчезва, получавам прилив на енергия. Решавам да подсека билото навсякъде, където е възможно, без да слизам твърде ниско. Не виждам пътека, но тревата е ниска и се ходи лесно. Напредвам бързо. Безименният връх преди заслон Ботев обаче ми се вижда твърде дълго да го заобикалям отдясно, още повече, че не виждам пътека оттам. Ща-не ща, качвам се на билото и се пробвам да го заобиколя отляво. Бързо ми става ясно защо и оттам няма пътека, а хората си минават отгоре – много е стръмно, има големи туфи с трева и духа ужасен вятър, който може да те отвее. Обаче е безумно красиво! В 15:42 вече съм намерил кой да ме снима на заслон Ботев В заслона не влизам, знам, че горе на върха ме чакат провизии, само пълня малко вода и газ нагоре. За пръв път не минавам по заобиколната пътечка, но и за пръв път съм без колело За 25 минути съм изкачил Ботев право нагоре и съм доволен от себе си. По картите пише, че качването е 40-50 минути, Райко с колело на гръб го качва за 20, аз съм доволен и от 25 без двуколесното А там, на върха, вързан с верига за стара разнебитена макара, ме чака … моят Росинант! Ура, мисията по извозването на колелото от Кашана до връх Ботев се е увенчала с успех! Шансовете за личен рекорд са съхранени, закъснението ми в сравнение с плана е минимално и имам възможност тази вечер да стигна до Мазалат! Обаче къде е виновникът, заради който се случва всичко това? Къде е Пацко? Отговорът идва от съдържанието на следната бележка, пъхната в чантичката на рамката на колелото (снимката на бележката е направена три години по-късно от описаните събития). А ето и разказ какво се е случвало междувременно, докато аз бъхтя пеша из Централен Балкан: https://get.google.com/albumarchive/108017202705050994046/album/AF1QipNwg4-JcVrz722dvInVXHfz3SR3VNabIKaHfL0q/AF1QipPHLd7f0wqsMpU-YtHv1nTxX-2GO-5IDbQBE08- Бях помолил Пацко да ми донесе домати и комбинирано зарядно за малки и големи батерии, а той самоинициативно е качил и ябълки, и банани, и резервна гума, и… една верига Доматите ги изяждам на място, че са се поразмекнали, другото го слагам в раницата. Намирането на ключа от веригата ми отнема известно време, въпреки подробното описание в бележката, но се увенчава с успех. Готов съм за снимка и да потеглям. Снимката ми я прави един чичо, част от по-голяма компания, която заварвам на пейките пред наблюдателницата. Пускам се надолу по жалоните, после решавам да се прехвърля на друсавия път отляво. Друго си е вече с колелото. Половин час по-късно Ботев е вече само отдалечаваща се гледка някъде там отзад. До Юрушка грамада карам все по пътя, като само тук-там съкращавам по някой завой. Тук обаче виждам жалоните на зимната маркировка недалеч вляво от мен и решавам да се кача и да продължа по тях, за по-пряко. Иначе друг път все съм продължавал още напред по пътя, като следя внимателно за отбивка вляво, откъдето само с каране, но и с доста заобикаляне, стигам до Русалийските гробища. Изкачването през тревата нагоре не е много лесно заради туфите с трева, но качил се вече на билото при Юрушка грамада, съм доволен от решението си, ще спестя малко време и дори пак ще карам. И оттук насетне вече ми почват проблемите, само че още не го знам... Карането по билото ми е що-годе приятно само докато е равно. Слизането от Юрушка грамада до Русалийските гробища започва от едно време нататък да става стръмно, по много каменист път, някъде и през хвойните, а аз в такива условия не се чувствам никак комфортно. Тук-там на по-стръмните места слизам да побутвам, но настроението ми не е на ниво при тия условия. Криво-ляво се добирам до Русалийте и тук взимам следващото си решение, което после ще оценя като много погрешно – да се спусна по пряката пътека към х.Тъжа, вместо да заобикалям по пътя. Правя го, защото вече часът гони 6 вечерта и за Тъжа ми е твърде рано, а за Мазалат положението се влошава. Както обикновено се случва, в началото потръгва добре, друсаво малко, но бързо. После обаче пътеката се забива сред хвойните и е много изровена от дъждовете. Нямам техниката да карам по такива места и единственото, което ми остава, е да разперя крака и да се подпирам с тях отстрани, като в същото време гледам да не удрям педалите в камъните на дъното и стените на „браздата“. Така обаче цялата тежест на тялото ми пада върху задните части и всяко пропадане в дупка, всяка вибрация на колелото по неравностите означава силен удар в задника ми. Не издържам дълго и скоро почва да ме боли сериозно, но нямам друг избор, вече съм го направил. Едвам оцелявам, уморен съм, раздрусан и в лошо настроение. Към 18:30 вече съм долу при реката. Пак премислям какво да правя, дали да се върна в х.Тъжа или да продължа напред с перспективата да ме хване тъмното. Последните няколко километра стръмно спускане през камъни и хвойни са ми убили духа, но решавам, че личен рекорд няма да постигна, ако се лигавя така и трябва да продължа. Изяждам всичките банани, че пак съм прегладнял междувременно, и се спускам надолу към Смесите. Оттам поемам по някога асфалтовия път, но за неприятна изненада установявам, че той е вече в много лошо състояние и не успявам да карам по него. И след като така и така си бутам, решавам да съкратя малко, минавайки по маркировката през Гърмящата гора. Поредна грешка за тази вечер. Много е стръмно, а аз съм уморен, едвам си поемам дъх и чувствам голямо изтощение, а коляното почва много да ме боли. Едва успявам да издрапам догоре, където продължавам по пътя. Кога успя тоя път така да се разруши, преди съм си карал по него, сега въобще не мога, много камънак, много нещо… Часът вече е 8 вечерта, скоро и слънцето залязва зад гърба ми. Бързам колкото мога, целта ми е по видело да мина през Пеещите скали. Там маркировката минава през самите скали, но на мен не ми се влачи колелото отгоре и понеже знам за една подсичаща пътечка, скрита в тревата, целта ми е да стигна навреме и да намеря пътечката. Не успявам. Стигайки до Пеещите, вече е тъмно. Оставям колелото в тревата и тръгвам да търся пътеката. Не я намирам. Връщам се за колелото, сега пък него не мога да намеря и се лутам в тъмното, вперил поглед в GPS-a, докато накрая с облекчение се натъквам на него. Извадил си поука, тръгвам, мъкнейки колелото с мен, да подсичам скалите отляво. Много голям страничен наклон, висока трева, напредвам много бавно, с изострени сетива и страх. Виждам толкова, колкото ми позволява светлината от челника, а то не е много и не мога да добия цялостна представа за околността. Стигам до нещо като улей, през който не мога да продължа, прекалено е стръмно. Решавам да се спусна надолу през тревата с надеждата, че все някъде ще пресека пътеката, която не можах да намеря в началото. Стигам малко по-надолу до кота, която ми позволява да продължа да се движа по хоризонтал във вярната посока. След малко се появява и пътечка, което ме успокоява малко, а по-нататък тя се влива в маркировката и си отдъхвам за момента. Пеещите скали са зад гърба ми, но до Мазалат има още път, не мога да карам в тая тъмница, а кракът ме боли. Криво-ляво, движейки се доста по-бавно от желаното, стигам до разклона, където пътеката за хижата се разделя на север и юг от вр.Вълчата глава. От юг съм минавал само веднъж, през 2010-та, на първото си Ком-Емине, беше в една мъгла… не бих повторил, особено сега в тъмното и с тая контузия. Тръгвам по северната пътека, тя е почти равна. Вече съм смъртно уморен, а в такива случаи започва и кръста да ме боли. Едвам си влача краката. Отстрани на тая пътека има една висока и жилава трева, която е полегнала и върху пътеката. Ходейки, често с десния си крак настъпвам тревата и понеже левият много ме боли и не мога да го вдигам, го провлачвам, стъпалото ми се спъва в настъпената с другия крак трева и от дръпването следва ужасна болка! Критичен момент е. Питам се дали изобщо ще успея да продължа прехода при тия болки в коляното. Но това е тема за размисъл в хижата, сега работата ми е да стигна до нея… ….Късно, чак след полунощ, успявам да вляза в хижата. Там ме очакват, видели са ми светлините горе на билото. Учудили са се колко време ми е било нужно, за да стигна до хижата, но състоянието ми обяснява нещата. Хижарят ме пита: „При това положение, май… е време за слизане?“. „А-а, не“, опитвам се да звуча убедително аз, „само ми е нужна малко почивка и храна, и продължавам. Боли ме като ходя, но да карам мога, а оттук почва много каране“. Той клати глава неодобрително („Ще видим…“), но нищо не казва. За мен всяко движение вече представлява огромно усилие, но успявам да погълна вечерята, да се поизмия и да се мушна в леглото. Нека мине нощта, пък утре ще видим, все пак дотук предварителния ми график е изпълнен… _________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!... Пет Юни 04, 2021 2:13 am Mariana1000 Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София Ден пети Предвид тежкото състояние, в което пристигнах на хижата снощи, сега си позволявам по-късно ставане. Сънят в планината е животворен, за няколко часа се връщаш към живота, което в цивилизацията не се случва. В 7:17 вече съм готов за тръгване. Надеждите ми се оправдават, при каране коляното не ме боли толкова и мога да продължа. Тая заран изгревът го изпускам за малко. На Корита спирам за наливане на хубава вода и дребен ремонт по колелото. Към 9 часа съм на Партизанска песен, където поглъщам една голяма паница с бобена чорба. Оттам по стандартното за колело трасе по асфалта стигам до Узана, където снимам отдалеч Географския център и продължавам покрай хижата на общината (въпреки че се бях мераклосал тая година за сефте да мина през Шадраваните, за разнообразие, моя приятел Кибикоф ме разубеди – нямало смисъл, а в неговите думи никога не съм имал причина да се съмнявам). Движа се добре, макар и не особено бързо, имам сили в краката и почти не слизам от колелото. За около час от Узана стигам до Шипка, където следва почивка и ново хапване. Рънъта прави борбъта, ей! Оттам изцяло по шосето, в 12 и четвърт се добирам до Бузлужда, а пет минути по-късно съм на чешмата при хижата, където водата е на силни струи и много студена. Жегата ме натиска и уморява допълнително. След половинчасова почивка на чешмата продължавам към Бедеците, като този път си карам по шосето, а не както всеки от предните пъти – по ски-пистата. Оказа се по-лесно. Половин час по-късно вече съм сред вятърните великани. Докато обикалям покрай перките, за пореден път днес се опитвам да се свържа по телефона с Митака, който ми беше казал предните дни, че вероятно ще се присъедини към мен на Хаинбоаз. Телефонът му обаче дава свободно и цял ден никой не го вдига, не знам какво става и какво да мисля… По-късно чак разбирам, че Митака си е забравил телефона и той не е бил с него целия ден, но така или иначе не е успял да се освободи от ангажиментите си и ще трябва да продължавам сам. Затова пък се чуваме със Стампата, стария ми боен комеминейски другар, на когото се оплаквам от болките в крака и от хлопането, появило се някъде в чашките на вилката ми. За първото той ми дава кураж, омаловажавайки страданията ми , а за техническия проблем ми дава напътствия за отстраняването му, но аз съм си с две леви ръце и нямам смелост да бърникам по колелото Докато си приказваме по телефона, съм спрял или бутам бавничко, заради което губя време. Вероятно заради разговора, който още звучи в главата ми и след като е свършил, се отплесвам и допускам навигационна грешка на един обратен ляв завой под първия връх Бедек, където пътя обикаля около километър в повече, за да избегне качването през върха. Минавал съм оттук няколко пъти, но въпреки това не се ориентирам добре, връщам се за малко, тръгвам по грешен път, пак се връщам, въртя се на място, опитвайки се да накарам GPS-a да помогне… накрая се оправям все пак. По пътя през гората към г.д.Българка вече съм адски уморен. Днешният ден карах много, задникът ме боли, краката ме болят и се чувствам изтощен, а още е едва средата на деня. Едвам успявам да изкатеря и малкото баири, които ги има в тоя участък. Като цяло тук има предимно спускания, но с натрупана голяма умора и те не са приятни, защото е стръмно, камъни поддават под гумите… И именно на едно такова спускане, когато съм се вдървил от напрежение да не изпусна контрола и ръцете ми ме болят от натискане на лостчетата на спирачките, изведнъж ме прорязва силна болна в дясното бедро, точно над коляното. Ама много силна болка! Викам си, край, скъсах някое сухожилие, кво прайм сега? Нещата с физическото състояние очевидно са много зле. Споменът за кошмарното преминаване от Пеещите скали до Мазалат ми е твърде пресен. Днес гледах да не слизам от колелото, за да не ходя и да не ме боли левия крак, но очевидно съм се претоварил. Мисля, че това е края. Не мога повече. На Кръстец си слизам, не мога да продължавам така. И дотук изкарах, кажи-речи, на един крак, ама сега и той вече отказа. Не мога да стигна до морето в това състояние… Добре, обаче в такъв случай какъв беше смисъла да товаря Пацко със задачата да ми прекарва колелото, което той направи толкова съвестно и при това съвсем безкористно? Онова, другото момче, без да ме познава изобщо, ми даде ГПС-а си да го ползвам. Пеню – фара си. Отказвайки се, ще ги предам всички тях. И петото ми преминаване по Пътеката ще се превърне в първия ми провал по нея. Добре, нещата че са зле, зле са, нека поне устискам до Българка, пък там ще видим какво ще правя… В три без пет следобед съм вече пред горския дом. Питам хижаря, който мете вътре, дали има нещо за ядене, той ми отвръща, че няма нищо. Настанявам се отвън на масата с пейките. Без да ме интересуват ни хижар, ни работниците, разтоварващи някакви материали над хижата, си подпирам главата върху масата и правя опит да заспя и да не мисля за нищо. Получава ми се за някакви периоди от време, между които се събуждам, поглеждам и пак се унасям. След около час се пробуждам окончателно и се чувствам малко по-добре. Хапвам нещо от запасите в раницата, наливам вода догоре и тръгвам за Кръстец. Планът е тази вечер леко и без бързане и рискове, щадейки се колкото мога, да стигна до някоя от хижите на Хаинбоаз – ски-базата, Грамадлива, Химик или Предела. Ще остана там, където могат да ми предложат гореща баня и добра вечеря. Ще се напаря хубаво, ще се наям добре и ще спя повече часове. Надявам се това да ме вдигне и да ми позволи да си довърша мисията. С тоя план в главата, в 17:07 ч. слизам на гара Кръстец. Оттам нагоре по познатата Иванчова пътека. Поглед от Конарското към билото на изток, по което ми предстои да карам сега. Малко преди достигането на крайната цел за деня, поглед назад към залязващото слънце. Още на първото от 4-те възможни места за нощувка в района, ски-база Грамадлива, имат онова, което ми трябваше – топла баня и добра храна, съответно разпрягам коня тук (снимката е от следващата сутрин, във вечерта на пристигането ми хич не ми е до снимки). Бай Марин, стопанинът на мястото, го няма в момента, но по-късно ще дойде. Посрещат ме едно малко момиче с майка си, които помагат в работата на хижата. Отвън мястото прилича повече на някаква барака в гората и съвсем не дава основание на случайния пътник дори да си помисли колко е хубаво вътре. Има локално парно за цялата сграда, горния етаж е уютно украсен с дървена ламперия, номерата на стаите по вратите всъщност са горски клонки с формата на цифри… много приятно място. Изкъпвам се с гореща вода, изпирам мръсните дрехи, малко от малко идвам на себе си след дългия ден и критичния момент на Българка. Идва бай Марин, запознаваме се… наш човек е. Научавам, че Галин, за когото съм чувал само добри думи от други комеминейци и си мислех, че той стопанисва базата, е изгонен от хижата поради… немарливост в работата. А де, кой крив и кой прав сега… не разсъждавам по темата, нямам лични впечатления. Вечерята е разкошна, вкарвам и една бира и съм готов за лягане. Оказва се, че зарядното, което ми е донесъл Пацко, не работи съвсем както очаквам и не мога да зареждам различните размери батерии едновременно. Карай, не е толкова важно, лягам и се завивам добре, да ми е топло… А, сега се сещам, веригата, с която беше вързано колелото на Ботев, си я носех с мен, въпреки теглото й. Знам, че Пацко беше написал да я оставя „до поискване“ на Тъжа или Мазалат, ама, викам си, те хората ми закараха колелото чак до Ботев и не ми искаха една стотинка за това, сега да оставям веригата на хижата и човекът да трябва да се качи дотам, за да си я вземе… не върви някак. Ще я нося с мен, пък ще видим, ако стигна до Котел в подходящо време, ще я изпратя по пощата, че си тежи, пущината, а не ми трябва… _________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!... Нед Юни 20, 2021 6:35 pm packo packov Регистриран на: 04 Юли 2013 Мнения: 1262 Местожителство: 144 м денивелация под и на 580 м или 10 мин от Витоша 100 Много пък си принципен... Кажи ся, че заради нас тримата си продължил - колелото, джипиеса и фара не заради личния си кеф. А пустата верига ми осигуряваше алиби за още един безпроблемен уикенд в Балкана. Ама твоята змия, като не е като моята... И носиш верига (в раницата) хихи. _________________ Не мога да спра. http://ke-2013.blogspot.com/ Пон Юни 21, 2021 11:12 pm Покажи мнения от преди:  Всички мнения1 Ден7 Дни2 Седмици1 Месеца3 Месеца6 Месеца1 Година  Първо най-старитеПърво най-новите     ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Страница 1 от 1   Идете на:  Изберете форум ЗА ФОРУМА----------------Правилата на форумаПроблеми и препоръки БЪЛГАРСКИ ПЛАНИНИ----------------ПиринРилаСтара планинаРодопиВитошаВсички останали НАЦИОНАЛНИ МАРШРУТИ И СПОРТНИ ПРОЯВИ----------------E-3 Ком-ЕминеЕ-4 Витоша-Верила-Рила-Пирин-Алиботуш(Славянка)E-8 Рила-РодопиСпортни прояви ПЛАНИНИТЕ ПО СВЕТА----------------Планини в ГърцияПланини в АлбанияПланини в Република Северна МакедонияПланини в РумънияПланини в ТурцияАлпиПланини, планини ОБЩА----------------Обща дискусияЛитература, карти, GPS ресурсиЕкипировка, необходими нещаВелотуризъмВръзкиПредлагам / ТърсяДруги туристически забележителности РАЗНИ----------------ЛафчеСрещи и уговоркиДоброволчески дейности Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети ВРЕМЕТО: вр.Ботев вр.Мургаш вр.Мусала гр.Сандански Черни връх  Вземи рекламен банер

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.