..Според теб обидно ли и да се прави анализ на поведение, довело да смъртта на извършилия го, ако фактите недвусмислено сочат за, хайде да го кажем меко, недотам обмислено решение? ...
Не, не мисля, че е обидно или погрешно. Просто през годините се изписа невероятно много за личността и делото на Христо Проданов ... от всякакви знайни и незнайни "херои" . Нерядко тотални глупости, със зле прикрито злорадство. Нека просто му отдадем заслуженото! Бил е първият българин изкачил осемхилядник, без кислород, във време когато това е значело нещо. Изкачил е и Еверест, по крив маршрут, пак без кислород ... И ако беше слязал, аз съм сигурен, щеше да продължи с другите осемхилядници. Е, като е имало и по-титани от него - къде са им осемхилядниците, трудните маршрути и безкислородните изкачвания - питам аз. Добре, че в един момент се появи Боян Петров, та да има друг, "по-пресен" ... за одумване, злословене и плюене ...
Чет Сеп 20, 2018 1:19 pm
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3120
Доколкото зависи от мен, отчитам приноса и отдавам заслуженото. Той продължава и до днес да е единствения човек в света, изкачил безкислородно западния гребен и изобщо опитал да се върне пак от там. Отчитам и че не са му достигнали силите, както и че май се е надценил, което за моя голяма скръб ужасяващо еднакво се повтори с Христо Христов, и потрети с Боян. А за по-титаните не спори, а потърси и попрочети, ще останеш изненадан колко много още е направено, но просто не е отразявано достатъчно силно в медиите. Виж колко пъти и как Петко Тотев е изкачил вр.Комунизъм, поинтересувай се дали още някой, след като Иван Масларов, Николай Петков, Г.Господинов, Петър Петров и Петко Тотев последно през осемдесетте години изкачват маршрута на Мисловски по южната снета на Комунизъм изобщо е опитал пак да ходи там... доста има по тая тема и не е за тук.
Инглиш беше и бранник. Водеше секцията „Алпинизъм“ в тази патриотична организация.
Хм, доста интересно твърдение. Евреин по потекло и в ръководството на "Бранник". Не, че е изключено, но изглежда някак ... невероятно. И докато едното е сигурно, другото може и да не е съвсем вярно...
Интересно ми е други какво мислят?
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Пет Сеп 21, 2018 3:54 am
Митак
Регистриран на: 04 Мар 2014 Мнения: 583
Не си обърнал внимание, с баща австриец:
Цитат:
Човек с много странна съдба и име. Все пак българин до мозъка на костите. Неговият баща, австриец, служил в свитата на Фердинанд.
(Впрочем, вината донякъде е моя, защото предположението за еврейски произход го изказах аз преди време)
Цитат:
…къде са им осемхилядниците, трудните маршрути и безкислородните изкачвания- питам аз.
Като стана дума за осемхилядници, трябва да отбележим една подробност: За да качиш 8-хилядник, трябва да излезеш в чужбина, а през соца за да излезеш в чужбина първо трябваше да те пуснат от България.
Сега се сетих, че наскоро комисията по досиетата публикува документален сборник в две части за Държавна сигурност и спорта. Сборникът е свободно достъпен тук:
https://www.comdos.bg/%D0%9D%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F/ds-i-sportat
За борбата много документи има. За алпинизъм намерих само два, единият е за експедицията до Лхоце през 1981г.
Пет Сеп 21, 2018 8:32 am
Щуров
Регистриран на: 04 Авг 2010 Мнения: 58
Не знам дали си спомняте (обсъждахме го в друга тема), но името на Пепи Инглиш се появява в Държания архив във Фонда на Комисията за управление на конфискувано имущество след края на Втората световна война (отнета му е къщата, където е имало магазин за планинарска екипировка), т.е. по-скоро е третиран като "фашист", което е много слабо вероятно за евреин. Сега не откривам конкретната тема, но докато четях наличните документи тогава, ми се стори вероятно да е станал доброволец във Вермахта или просто да е заминал за Австрия при изтеглянето на германците от Балканите, както са направили и други българи с отчетливо десен актив.
Не си обърнал внимание, с баща австриец ... Впрочем, вината донякъде е моя, защото предположението за еврейски произход го изказах аз преди време
А, обърнах внимание, но приех това за очаквано, защото имаше такива податки и по други линии. Предположението за еврейски произход също придоби повече достоверност, поне в моите мисли, но едва сега си давам сметка, че преди време съм пропуснал да опиша разсъжденията си тук.
В предишна пращулка бях приложил няколко извадки от чехословашкия Věstník klubů alpistu československých, в които е споменат Пепи Енглиш. В една от тях името му е изписано така:
Преди време, след ровене из мрежата научих, че в онези години всред еврейската общност във Виена, "Pepi" е било доста широко възприето умалително име или прякор за Joseph (на български: Йосиф). Ето няколко примера:
Подобна практика е съществувала и другаде -- например "Pepe" в Испания, "Pepi, Peppi, Pep, Sepp" всред немскоговорящи в Унгария, южна Германия, Австрия.
По този начин бихме могли да погледнем в нова светлина и на документите от Държавния архив, за които Щуров беше дал подробности. Франц вероятно е било името на бащата на Пепи Енглиш. А пък прякора Пепи е заместил собственото му име Joseph. По принцип не е било нормално в документите да фигурира прякор вместо собственото му име, но вероятно се е появило желание за това, тъй като по една случайност Пепи звучи повече и като българско име. Възможно е дори наистина да е бил вписан по този начин в регистрите, но тогава пък възниква въпроса защо в Чехословакия го споменават като Joseph. Очевидно там се е представил така, вероятно това е било записано и в паспорта му. Много е възможно да си е служил и с двете имена според случая. Тук е важно да поясня също, че Piero Ghiglione се е срещнал за първи път с Пепи Енглиш на гарата в София, тъй че е по-скоро очаквано да го познава като "Peppo".
Поради гореспоменатите обстоятелства ми се струва, че еврейското потекло на Пепи Енглиш е една идея по-достоверно установено отколкото членството му в "Бранник", тъй като за последното имаме единствено неофициални сведения от втора-трета ръка, в които правят впечатление и разни очевидни неточности, например:
Румен Дамянов написа:
Казвал се е Петър Енглиш...
Името Петър не е споменавано в никой друг известен източник, а такива всъщност вече имаме доста на брой, както в страната, така и от чужбина. Ясно е как би могло разказвачът или преразказвачът по логически път да стигнат до "Петър" и това илюстрира как нещо съвсем хипотетично някак неусетно се превръща във факт в разказа им. Същото би могло да се отнася и за други обстоятелства в него...
Между другото, ако Пепи Енглиш действително е бил в управата на "Бранник", тази игра с имената би могла да му е позволила в известна степен да прикрие еврейския си произход. Но остава въпросът -- защо би предприел това?
Важно е да спомена също, че засега не съм попадал на никаква информация за майката на Пепи Енглиш. В частност не е ясно дали тя е била еврейка, а от това би могло да зависи и дали той, поне формално, е бил евреин. Ако някой има опит със световните бази данни за проследяване на семейни връзки, би било интересно да потърси нещо за Franz Englisch от Виена или Joseph (Pepi) Englisch от Русе. Също така, русенци биха могли да се поровят в техните местни архиви и да поразпитат по-възрастни хора за тези личности.
И накрая няколко думи и за тази част от разказа:
Румен Дамянов написа:
После този алпинист изчезва безследно. Тъй като е катерел сам, няма нищо чудно в това. В Алпите са изчезнали безследно хиляди хора.
Хора изчезват безследно не само в Алпите (или изобщо в планините) и това се случва особено често след окупацията на Източна Европа. Не е невъзможно например Пепи Енглиш да е продължил да се подвизава нейде с променена самоличност, особено ако е имал основания за притеснения от съветските другари и българските им послушници. С други думи да е изчезнал "нарочно". Или пък да е бил намерен от службите и наказан. Не е ясно и от къде идва сведението, че е "катерел сам". Във всички останали известни източници многократно е споменавано, че е катерел с други, поне в България. Има дори и снимка, публикувана в книгата на Piero Ghiglione, на която Пепи Енглиш вероятно води свръзката, съдейки по описаното в съответния текст изкачване:
Защо би променил тази практика в Алпите или другаде? Да не би там да е по-лесно, познато и безопасно? Или пък да не е владеел езици или пък да не е умеел да общува със съмишленици? Или пък да не е познавал лично известни имена в алпинизма, като Piero Ghiglione да речем? Или да не е успявал да си намери клиенти, които да води?
Засега не знаем със сигурност каква е била съдбата му след периода 20 февруари 1927 г. -- 16 декември 1940 г., за който имаме сведения от независими източници. Различните хипотези са си само предположения, еднакво недоказани. В този смисъл споменаването на само една хипотеза всред всички възможни без някакви доказателства или поне податки в нейна подкрепа би могло да бъде и подвеждащо...
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Пет Сеп 21, 2018 3:43 pm
pux
Регистриран на: 18 Ное 2009 Мнения: 104
Понеже, по-горе стана въпрос за "Титаните на българския алпинизъм", според виждането на г-н Румен Дамянов, мисля, че тази тема няма да загуби, ако добавя и какво е написал за останалите двама. Взето е от странцата му във Фейсбук:
Цитат:
Титаните на българския алпинизъм
Христо Проданов
Пиша за този голям българин, но не по начина, по който го описваха комунистическите слуги. Ще избегна всички клишета, набивани в главите на широките народни маси досега - за героя, покорителя и прочие…
Според мен не е възможно да се пише за този човек и неговата трагична съдба, без да се почне от неговото детство.
Както знаете, той е от Карлово, сърцето на България. Майка му е била чистачка във военния завод. Нейната безкрайна работа е била да събира стружките покрай металорежещите машини. Много вярваща православна българка. За нея ще стане дума и по-нататък. Баща му..., тук нещата тръгват надолу. Бонвиван, пияница и безделник. Той рядко се появявал вкъщи, а когато се появявал, било в деня, когато чистачката е получавала своята заплата. Ставал конфликт на интереси, защото майка му не желаела да си даде заплатата и нещата свършвали с бой, юмручни удари и ритници. Малкият Христо, естествено, искал да защити своето майче и получавал своята порция кютек. След това, без пари, идвали гладът и мизерията. Другите деца, тези на добрите семейства, на порядъчните люде де, ядяли на улицата дебели филийки с мед и масло. Той също бил гладен, но за него нямало такива екстри. И оттам излиза първият му прякор - „Филийката“ - „Дай филийка, няма да ти дам, махай се, ти си лош“…
И така започват първите сбивания, големите неприятности и лошата му репутация. Добрите родители забранявали на децата си да играят с това дрипаво, зло и гладно дете. Едно дете, което живее такъв ужасен живот, отхвърлено от всички, търси да си създаде свой свят, за да оцелее.
Неговият свят се казвал „Сучурум“.
Това са едни отвесни скали над Карлово. Там от 5-6-годишен той започва да катери. Не за спорт и постижения. Просто бягство от гадния свят. Сам, без въже и каквато и да е осигуровка. Катери и забравя всичката си мизерия.
Моцарт започва да свири на същата възраст, но за разлика от музиката, в катеренето не може да има фалшиви ноти. Изпуснеш ли една нота, падаш и умираш.
Докрая на живота си, според мен, той бягаше от жестокия свят в неговия, кьдето единствено се чувстваше добре.
Тази игра на живот и смърт от най-ранна възраст изковава един невероятен феномен в българския алпинизъм. Човекът, роден, за да катери, висок, много лек, с дълги ръце и крака, с пръсти като на пианист, които захващаха и най-малката издатина на скалата, с голямо Ботевско чело и стоманен поглед на гладиатор.
Зад този външен облик стоеше рядко чувствителен човек. Да беше ангел, ангел въобще не беше. Но алпинистите си го обичахме такъв, какъвто си беше. Викахме му „Мускулът“. За нас той беше ас, най-добрият, моторът и лидерът на цялото ни поколение. Говоря за малките алпинистчета, такива като мен и Русия. Защото там, горе, в националния отбор, беше борба за надмощие, за което той казваше: „Гнездо на оси, батка, нагаждачи, доносници и лизачи“…
Веднъж вече беше изхвърлен от националния отбор лично от Аврам, който заяви, че този човек не се сработва изобщо с колектива. Тогава беше наложен съветският алпинизъм и индивидуалисти не се търпяха. После пак го приеха, защото бе единствен и неповторим като катерач. Колкото и да не го харесваха, по-добър нямаше. Можеха да не обичат Моцарт, но обичаха неговата музика! А неговата музика бяха огромните алпийски стени на Алпите, които падаха една след друга. Където и да отидеше, имаше успехи - в Кавказ, Памир, Каракорум, Хималаите и т.н…
Христо Проданов имаше някакви непонятни изблици и беше пълен с противоречия. Едно от тях се набиваше в очи. Не обичаше своите сънародници и им даваше обидни епитети, например - дебели шопари, рая покорна, пияндурници, юнаци на маса, компетентни глупаци по всички въпроси и прочие… Казваше за тях, че са смели само пред по-слабите и беззащитните, а пред по-силните, подвиват опашка и се умилкват.
Трябваше да мине много време, за да разбера, че той като че ли говореше за един човек - баща си. Сънародниците си не обичаше, а обичаше България. Странно! „Майчица България!“.
Може би в България е виждал образа на жена като майка му, защитница от беди, удари и неволи. Към майка си беше много силно привързан. „Изпратих й запис с малко пари. Нейната пенсия е 80 лв.“ – споделяше той.
Впрочем, майка му непрестанно му плетеше ръкавици и чорапи от тепана вълна и той с гордост ги показваше. Показваше я и нея на една избеляла черно-бяла снимка. Стара жена, облечена като вдовица в черно с черна забрадка. На гърдите си имаше кръст.
За баща си - нито дума, и толкова. Всички знаехме, че тази тема е табу. Който не знаеше, получаваше този отговор – „Нямам баща, аз съм сираче“.
Друго противоречие в него беше, че стана член на БКП, тоест комунист. Заради кариерата ли, заради софийско жителство ли, той си знаеше. Веднъж му зададох този въпрос, защо се е записал в тая прокълната партия от антихристи, но той не благоволи да ми отговори. В същото време ходеше редовно на черква, където се молеше и палеше свещи. В Рилския манастир го засякохме пред олтара, молеше се и се кръстеше. Беше, преди да заминат за Хималаите.
Както знаем, Ленин е казал, че религията е опиум за народа, че Исус Xристос е шарлатанин и прочие. Би трябвало да е атеист. Така че, и в този случай, нямах обяснение. Човекът бе изтъкан от противоречия. Ако бяха само приказките, както и да е, но ставаха жестоки и необясними изцепки.
След една алпиниада на Страшното езеро всички си слязоха надолу. Останахме аз, Данчо Зашев от Кремиковци, един кюстендилец - Русия, с който аз катерех, и Христо. Стояхме до езерото и си бъбрехме. Кюстендилецът, където и да видеше Христо, веднага му се лепеше, за да му разказва за изкачвания. Така се вдъхновяваше. Данчо беше миньор, много як човек, копач в забой. Голям добряк и веселяк, на мравката път струваше.
„Батка, разказвай за ръба „Френе“, яко ли беше?
Започна се голяма раздувка за „Френе“. „Голям дувар, момци, нямам думи. Започваме да лазиме и гледам Райнхолд Меснер. Задминавам го, и газ нагоре“.
Ние с кюстендилецът се спогледахме - катерил „Френе“ - това е ясно, ама чак пък да е задминавал Меснер като пътен знак !... Но нищо не му казахме. „По-нагоре друс, извади ми се един клин…“.
И така той говорeше, а ние вече духом се бяхме пренесли там, в студените Алпите, и мечтаехме.
В заслона имаше туристи и на мощен касетофон дънеше сръбска музика. Тогава още нямаше чалга. По едно време вратата на заслона се отвори и излезе един мастит българин. Той хвърли две празни бутилки по посока езерото. Едната цопна във водата и заплува, другата недостигна и се разби в камъните до нас. После юнакът си го извади и започна да уринира. Уригна се шумно и се прибра в заслона. Данчо се засмя: „Ее-е-е-е, ама тоя май яко се е натряскал“! - заключи той.
Ние също се засмяхме. Така се смяхме, че ни заболяха коремите. Без Христо. Той стана мрачен като буреносен облак, разказът за „Френе“ внезапно прекъсна. По едно време Ицо тръгна към заслона. Отвори врата и влезе. Данчо поде друга тема, за Еверест, където смятаха да се изкачат заедно без кислород, щурмът щял да почне много ниско..., щели да се върнат през „Кулоара на Хорбейн“ и други алпийски глупости, дето си ги говорят алпинистите.
„Няма са се изкачваме оттам, дето се качват льольовците с килород и шерпи, и по парапети. По „Жестокият път“ в алпийски стил - там е за нас! Двама приятели срещу Чомолунгма“ - разгорещи се Данчо.
Изведнъж почна страхотна тупордия, крясъци и диви псувни се чуха от заслона. Данчо веднага скочи и се завтече към заслона. Ние също го последвахме. Като влязохме вътре, беше лудница. Масата с всичкото пиене и ядене беше обърната. Едни мацки истерично пищяха, два шопара от по 100 до 120 кг., както ги наричаше Ицо, го бяха притиснали и ударите валяха върху му като градушка. Не им смогваше и беше напът да загуби ситуацията, в която сам се беше забил. Данчо разпери ръце: „Хайде момчета, мили, стига толкова глупости! Престанете, моля ви се, мир и любов!“.
Призивът му не беше чут. Мир и любов, ама друг път. Двамата юнаци бяха бесни и един юмрук, голям като гюле, полетя в посока на Данчовата глава. Той отстъпи крачка назад. После отпусна рамене и посрещна нападателя с късо дясно кроше в брадата. Човекът се срина. Христо, освободен вече, се хвърли да довърши другия, но Данчо не му даде тази възможност. Хвана го под ръка и го изведе от заслона. „Какви ги вършиш, бе, Ицо? Защо нападаш хората, майка му стара?- запита го той.
„Хората са паплач“ – отговори Христо. Отиде да си мие лицето в езерото. Дадохме нашата аптечка на Зашев. Той отряза парче лейкопласт и му го залепи. Беше се отворила аркада. Не спираше да го гълчи. ,,Сега какво ще кажем на Джина долу в школата? Вирджиния беше малката приятелка на Христо. Красиво и добро момиче с естествено руси коси и сини очи. Кротка като кошута. И тя работеше в Кремиковци.
Христо, като го хванеше мълчанието, можеше с часове да мълчи. Мълча чак додолу, до школата дума не обели. Ние с кюстендилецът бяхме съкрушени.
Все пак той беше нашият Христо Проданов, големият ни катерач и тази необяснима постъпка, ни стъписа. Въпреки странния му нрав и поведение, никога не сме го мразели с Русия. Даже го обичахме. Аз го обичам и сега, беше пич и беше от тези българи, които никога няма да ти направят мръсно. Ако имаше нещо да ти каже, ще ти го каже право в лицето. Не се и надуваше като другите фукльовци от националния отбор. Имаше много хора, които го мразеха и злословеха зад гърба му. Даже и след неговата гибел. Страдал от Едиповия комплекс, бил анархист и други. Може и да е така, не съм психолог. Не говоря за неща, които не разбирам.
Такъв беше тогава българският алпинизъм, кoйто той охарактеризира като - „гнездо на оси“.
Колкото за ръба „Френе“, след години ми попадна книгата на Райнхолд Меснер със заглавие „Седмата степен“. Там той е написал същото, дето ни го каза Ицо: катерил е пред него, избива му се клин и пада.
После Данчо го повлече лавина в една стена и се разби. Христо замина за Еверест без приятеля си, изживя Голгота и не се завърна.
Но това е вече друга история. Моят приятел – Русия, падна от друга стена и също се погуби. Аз при едно изкачване в Алпите влязох в конфликт с агента на ДС. Такъв задължителен придружител имахме при всяко посещение в капиталистическите страни. Стигнахме до бой. Той си лежеше в Шамони пиеше бира и от къмпинга ми даваше акъл как да изкатеря Гранд Жорас .Oстанах в Савоя където съм и до днес .
Алпинизмът е свързан неотлъчно със смъртта. За мен алпинизмът не може да се нарече спорт. Христо сам го казваше – „Алпинизмът не е футбол“.
За мен е фатална диагноза за определен тип хора. Нещо като Fata Morgana прследване на един мираж . Ние сме горе, защото долу ни е още по-кофти. Привлича ни рискът и борбата, не върхът като самоцел. Tака, че - герои няма. Лично аз предпочитам живи хора пред мъртви герои.
Bъзможно е всичките тези журналистически глупости – за храброст и героизъм, развятите байраци и т.н., да са важни долу, за тълпата. Тя се нуждае от герои, за да си повдига ниското национално самочувствие. Всяка смърт на известен алпинист предизвиква лавина от дебати. В повечето случаи са негативни. Нормалните хора трудно приемат, че алпинистите зарязват всичко, което имат, семейство, жени и деца, близки, и се впускат в безумни авантюри.
Когато Христо Проданов остана горе, на Чомолунгма, нямаше един с кураж, който да каже на майка му, че е загинал. Другарите от партията идваха с лимузини и я лъжеха, че бил заминал там, пък онам, работел в чужбина, бил добре. Tя нямаше нито радио, нито телевизор, пък и недочуваше. По-добре да й бяха дали малко пари, за да не живее в мизерия, отколкото да й разправят врели-некипели. Ходеше на черква и го чакаше. Хората са паплач.
Цитат:
Титаните на българския алпинизъм
Боян Петров -Съни
Българският алпинизъм преживя голяма трансформация през последните 30г. От държавен се превърна в частен. Или обяснено по най-простия начин, промени се спонсорирането му. На Българската федерация по алпинизъм окастриха драстично бюджета и оттам вече можеше да се вземат само трохи. Българските алпинисти днес не се блъскат да превземат Федерацията, както беше в епохата на тоталитарната държава. Алпинизмът е дейност /или спорт/, свързана с много пари. Като пример, едно изкачване на Маунт Еверест днес струва около 50 000 долара. Малко българи са виждали толкова пари накуп. Епохата се промени драстично. Отмина времето на героичния, патриотичния или романтичния алпинизъм. Дойде новият полъх на професионалния алпинизъм, който е жесток и безмилостен. В него правилата са други. Tези, които дават парите на алпинистите, имат изисквания и диктуват до голяма степен развоя на събитията. Правилата са прости - не се връщай без победа над върха, защото иначе ти спираме парите...Инвестираните средства трябва да се оправдаят. Сумите са значителни, както видяхме.
Това задължава катерачът да предприема все по-големи рискове, за да може да осъществи планираната си програма.
За Боян Петров тя беше Хималайската корона.
На запад професионалният алпинизъм достигна невероятни успехи от спортна гледна точка. Но всички тези звезди имаха много къс живот върху небосвода на славата. Откакто живея в Алпите, поне десетина изчезнаха безследно, или се пребиха. Ще спомена само няколко от най-известните имена - Жан Марк Боавен, Пиер Бегин, Патрик Габару, Ерик Ескофие,Лафай… Да продължа с Бордмън и Таскър, Едхарт Лоретан и Ули Щек. Тези катерачи имаха спонсори от големи величини, сред тях бяха производители на алпийска екипировка - големи тръстове като „Пецел“, „Мийе“, „Мамут“, „Блек Даймънд“, „Салева“ и прочие...Също производители на лекарства, стимуланти, храни и напитки за алпинизъм като „Ред Бул“, „Циба –Гайги“, „Серженор“ и останалите…
Фактически професионалният алпинист в днешно време се оказва височинен рекламен агент на своите спонсори. Имената на спонсорите са върху екипировката на катерача, така че да се виждат от всички по клиповете и снимките, както и върху знамената, които веят от върховете.
Ако някой търси тук някаква романтика, такава няма. На него бих му препоръчал да чете книгите на Меснер. Там всичко е добре обяснено - за суетата и амбицията, за себелюбието, и смъртта. Да, смъртта, защото алпинизмът е свързан неотлъчно с нея.
След тези разяснителни редове да се върнем на Боян Петров.
Той бе първият ни професионален алпинист в нашата история. Това му прави чест - че успя да направи тази крачка, която другите преди него не успяха. Тази трансформация в него явно беше станала, след като не го приеха в националната експедиция за Еверест 2004г. Тази експедиция беше последният социалистически бълвоч, организиран от старите динозаври. Тя завърши с обвинения, закани, хули и смърт. За Боян е щастие, че не беше влючен, защото друг, също така млад и амбициозен като него, се погуби по склоновете на планината.
Тогава, предполагам, му е дошла идеята да стане професионалист. За да осъществи тази си идея, на това симпатично момче, са му трябвали спонсори. Спонсори да си намериш в България, е много трудна работа. В България няма производители на алпийска екипировка, въжета и т.н. Нито на храни и напитки за височинен алпинизъм. Който има пари в тази държава, е обикновено някой с тъмно минало. Някой с родители дипломати, например, или агенти на ДС, бивши доносници и висши пртийни функционери. Но това е положението. То няма да се промени. Искаш ли да катериш 8-хилядници, опираш до тях. Отиваш при тях и почва просия за пари. Тези мафиоти нищо не печелят от алпинизма, освен някакъв фалшив, патриотарски шовинизъм, че са помогнали българското знаме да се вее по върховете на Хималаите. И момчето го вееше. В замяна те го показваха тук и там, и по телевизията, направиха го мъж на годината. Тези неща са в правилата на играта в България. Българският народ е народ с много ниско самочувствие и алпинизмът винаги е ползван от управниците да му го пoвдигат.
Какво е мислил Боян за тази дандания около него, не мога да знам.Знам че е бил готов на всичко за да e можел да катери . Като професионалист безспорно постигна големи успехи. Надали ще бъдат повторени в скоро време от друг български алпинист. Изкачи три 8-хилядника, един след друг, в един сезон. Катереше сам, без кислород и шерпи носачи. Това е колосален труд, за който нямам думи. Не може да се отмине борбата му с К2. Излючително трудна планина. Все повече се приближаваше до своята заветна мечта - Хималайската корона.
Но, както писах по-горе, професионалните алпинисти не живеят дълго. Горчива истина, която трябва да се приеме. Загубата за българския алпинизъм е голяма. Сега, дали някой е решил да го направят посмъртно национален герой, това би било политическо решение. То няма нищо общо с катеренето.
До доволни старини в професионалния алпинизъм оцеляват само феномените и големите късметлии. Боян нямаше този късмет. Светла му памет!
От чисто спортна гледна точка, има български алпинисти с повече изкачени върхове и стени от него. Но аз гледам не само на шампионската, а и на човешката страна, която е от изключително значение за историята.
Боян Петров успя да се запази чист в една много мътна среда, каквато е българският алпинизъм. Той не каза лоша дума за свой колега и никого не наруга. Не пускаше доноси, както правеха динозаврите oт соца. Беше за защитата на българските планини от варварското разрушение и алчността на мутрите. След това човекът беше и учен - биолог. В страна, в която са на почит бруталността и наглостта, да бъдеш учен, е трудно!
Метачът на гарата в Шамони взима по-голяма заплата от един български учен. Не знам как се е чувствал Боян, търсейки непрестанно редки видове, буболечки и други живинки по най-високите планини на света! За него тези неща бяха много важни.
При него, в Природонаучния музей, идваха класове ученици и той търпеливо говореше на децата за значението на всяка форма на живот за околната среда и екологията. Това че отделяше време за дечурлига, доказва вярата му в бъдеща България.
Боян Петров беше голям оптимист и идеалист. Такива хора в България не останаха. Този негов идеализъм и оптимизъм не се разпаднаха, даже след всичките беди, които му се случиха – тежки болести, катастрофи и злополуки. Отново се изправяше след всяко нещастие, за да поеме към своята следваща цел.
Той безспорно е третият титан на българския алпинизъм след Пепи Енглиш и Христо Проданов.
След като изчезна, настана голяма бъркотия. На всички им беше мъчно. Беше прекалено симпатичен, за да умре тука-така. Надяваха се до последно, че ще бъде спасен. Даже тези, които го хулеха, го обвиняваха после само в едно - защо е допуснал да загине, и то, като има любима и деца, които го чакат, и прочие.
Но повечето хора не са наясно с алпинизма и тъмната му страна. Той е свързан с небитието и докато има хора, да тръгват към висините, така ще бъде.
Пет Сеп 21, 2018 5:13 pm
аngel
Регистриран на: 02 Юни 2015 Мнения: 1976
Митак написа:
Не си обърнал внимание, с баща австриец ... Впрочем, вината донякъде е моя, защото предположението за еврейски произход го изказах аз преди време
Австрийски офицер, австриец - преди 1918 год . Австро - Унгария, или Дунавската империя, има 14 / по спомен, може и да са повече, сърби и албанци не са ги признавали / официално признати народности и езици, нормално е даже офицер да не е от немската националност. Може би чех или унгарец, Йозеф не е много немско име. Не е невъзможно да е с еврейско потекло, в началото на националсоциализма има случаи и евреи да се включват в него, особено в Итатия и южните държави. Възможно е да е емигрирал в Израел, или ако е бил преследван от миналото си, като привърженик на националсоциализма да е потънал в Аржентина или Щатите...човек с широка култура , пътувал е, свят широк...
Който има пари в тази държава, е обикновено някой с тъмно минало. Някой с родители дипломати, например, или агенти на ДС, бивши доносници и висши партийни функционери. Но това е положението. То няма да се промени.
Черните краски по-горе сякаш са бая попресолени спрямо действителността днес. Лично познавам дарители, обикновени хора, които не се вписват по никакъв начин в горните определения, и които сериозно помагаха в планинарските начинания на Боян Петров. А що се отнася до бъдещето, не е редно то да бъде принасяно в жертва като удобно обяснение за вечната безпогрешност на минали решения в собствения житейски път. "Положението" е по-скоро нещо променливо, не непременно винаги към по-добро или по-лошо. И със сигурност не остава точно същото...
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Пет Сеп 21, 2018 5:54 pm
titipopo
Регистриран на: 07 Юли 2010 Мнения: 24 Местожителство: sofia
Според мен в дискусията се изпуска Дойчин Боянов-единствения българин изкачил и слезнал без кислород от Еверест.Беше съвсем близо до К2,има още два осемхилядника и много премиери.
Подариха ми за рождения ден луксозното издание на "Истории за началото на планинарството в България" от доц. Сандю Бешев и Списание 360. Запрелиствах го с любопитство и така попаднах на, за жалост, твърде оскъдните сведения за Пепи Енглиш на стр. 58:
«Тук считам за уместно да отворим една скоба и да обърнем внимание на едно име, за което по политически причини дълги години не биваше да се говори, поради което много от постиженията му остават скрити. Става дума за Пепи Енглиш. През 70-те години на миналия век събирах сведения за историята и развитието на българския алпинизъм. Тогава разговарях с всички учредители на алпийския клуб, както и с такива, които по това време са били най-активни, но по едни или други причини не са участвали в самото учредяване. Всички те бяха единодушни в оценката си:
"Пепи бе най-изявеният ни катерач".
Неговото име е винаги сред тези, които са правили опити на Злия зъб, Орловец, Мальовица, Еленин връх и Ушите, както и при прокарване на трудни маршрути на Лакатник, Черепиш и Витоша. През юли 1938 г. именно той придружава група немски алпинисти, с които са осъществени редица изкачвания в района на Мальовишкия дял на Рила. По време на социализма е забранено да се говори и пише за него.»
На същата страница е публикувана и снимка на Тони Видеман, Херман Хунд и д-р Любен Телчаров, направена според авторите от Пепи Енглиш непосредствено след третото изкачване на стената на Вихрен на 25 юли 1935 г.:
Наскоро Георги Георгиев - Черния сподели с мен ценни сведения по повод същата снимка:
«Немските алпинисти и П. Енглиш правят трето изкачване на С стена на Вихрен само няколко дни след повторението на Телчаров и Божинов. Очевидно Телчаров ги е чакал на върха - снимката е от там. Много вероятно е да е направена от П. Енглиш.»
Всъщност Георги насочи вниманието ми и към няколко други сведения и материали, за което сърдечно му благодаря!
Н. Гершон, Ганчо Игнатиев, Симон Шлезингер и П. Енглиш след изкачването на южната стена на Елени връх
Любопитна, може би най-вече с датата на публикуването ѝ, е статията в "Народен турист" (кн. 9, 1947 г.) "във връзка с първото изкачване на тур "~Варника " на Злия Зъб", по думите на Георги:
Явно, ако наистина е имало политическа забрана за споменаване на името и делата на П. Енглиш, тя се е появила след края на 1947 г. Това повдига доста интересния въпрос защо в такъв случай, както вече сме установили по-рано и в тази нишка, П. Енглиш изведнъж изчезва от журналистическите публикации в България в края на 1940 г... Друг нюанс, който прави впечатление, е споменаването в тази статия само на неуспехи на П. Енглиш, което загатва за възможни и други причини освен политическите за последвалото многодесетилетно пълно мълчание.
Друго интересно четиво, което Георги сподели с мен, са записките на Херман Хунд от пътуването до България през 1935 г.:
«Както вече често през изминалите няколко години, Рихтер и през лятото на 1935 г. беше успял да организира високопланинско пътешествие, този път с цел планините на България. Секцията, управителният съвет и железничарският спортен съюз бяха подпомогнали финансирането, за което им изказваме сърдечни благодарности. След благополучното преодоляване на затрудненията с валутите малката ни компания, състояща се от Рихтер, Грайндл, Вийдеман и мен, успя да натовари на 15-ти юли на бързия влак за Залцбург многобройния си багаж, съдържащ наред с алпинисткото ни оборудване и целия хранителен запас за три седмици. Този ден стигнахме до Вилах, а на следващия, прекосявайки Югославия в изключителна жега, се добрахме до Белград прегорели и каталясали; тричасовият престой беше оползотворен за разглеждане на града, а след това пътуването продължи към София, където пристигнахме преди обяд на 17-ти юли.
Тук прекарахме вечерта в кръга на алпийския клуб, където ни приеха изключително сърдечно и ни подпомогнаха във всяко отношение. Един от членовете на Б.А.К., Пепи Енглиш, който е с немско потекло, даже ни придружи в пътешествието ни из планината, което се оказа много ценно за нас. Енглиш е всъщност един от най-добрите познавачи на местата, които щяхме да посетим. За нас, незнаещи и дума български, той беше не само идеалният екскурзовод, но стана и наш добър приятел и спътник по маршрута.
Първоначално интересът ни беше насочен към Рила Даг, а след нейното прекосяване смятахме от Банско да се отправим към Пирин Даг. Затова изпратихме част от провизиите към Банско, а ние се отправихме с автобус на 18-ти юли към Самоков и оттам с малка кола към Говедарци. Така за пръв път имахме и възможността да онемеем пред равнодушното спокойствие, с което българските шофьори препускат по лошите пътища, приличащи на наш черен път. В Говедарци натоварихме част от багажа на кон и след 4-часов преход достигнахме хижата на Мальовица, където преспахме. На следващата сутрин се отправихме нагоре по долината на Мальовица, където на една хубава поляна разпънахме двете си палатки.
Така се озовахме в сърцето на Рила Даг, най-интересната планина в България, приютяваща Мусаллах (2930 м), най- високия връх на Балканите. Рила Даг не е усвоена в смисъла на нашите туристически дружества, има само два заслона, до които водят лоши, почти неразличими пътечки, но въпреки това чрез активността им на българските алпинисти се е удало да изкачат почти всички планини, включително и по трудните им страни. Само няколко проблема очакваха решение и без да губим време за ориентиране по неверни карти, се съсредоточихме веднага върху решението благодарение на придружителя ни Енглиш.
Грайндл и Рихтер се насочиха на 19-ти юли към Мальовица (2730 м), която изкачиха по северната стена на източния връх (2-ро изкачване). Енглиш, Вийдеман и аз тръгнахме за първо изкачване по североизточния ръб на Злия зъб (2685 м). Слизането ни преведе покрай още неизкачвания югозападен ръб на нашия връх, на чиято привлекателна сила не можахме да устоим. В началото ни се противопостави един дълъг, изключително тежък преход по ситно ронлива повърхност, но след преодоляването му се озовахме бързо повторно на Злия зъб.
На 20-ти юли с Енглиш и Вийдеман се изкачихме първи по 350-метровата северозападна стена на Орловец (2710 м) и срещнахме на върха Грайндл и Рихтер, които след преминаването на Превала (2680 м) се бяха изкачили по югозападния ръб. Енглиш, Грайндл, Вийдеман и аз след това продължихме с първото изкачване на директната северна стена на Злия зъб - нашето най-красиво и едновременно най-трудно алпийско изкачване в България, докато Рихтер, пострадал леко от каменопад и вече затруднен, стъпи на върха от юг.
21-ви юли беше посветен на опит да се изкачи Мальовица по източната стена. По нея вече напразно бяха прилагали уменията си различни български и словенски екипи, а и нас не ни сполетя нещо по-добро. След като бяхме напреднали до около 60 м, се отказахме поради невъзможност да продължим.
На 22-ри юли рано сутринта събрахме палатките и се натоварихме като добитък - всеки нарами по 70-80 фунта багаж, за да го довлечем до седловина близо до Еленин връх (около 2600 м). Слизането след това ни заведе през стръмна затревена местност 1500 м надолу до богато украсения Рилски манастир, в чиято близост разположихме лагера си. Нощта ни донесе силна буря, на която палатките ни не издържаха. Рихтер и аз се справихме с пороя, но Грайндл и Вийдеман трябваше да се преселят и след известно лутане се подслониха на сухо върху волска кола с ритли в манастирска плевня.
На 23-ти юли Рихтер ни остави, заминавайки за Румъния при близките си. Останалите четирима продължихме пътуването си към Банско. Там натоварихме багажа на две магарета и под проливен дъжд след два часа стигнахме до хижа Бондерица, където намерихме подслон за нощувка. Сутринта на 24-ти юли разгърнахме лагера си, а следобяда изкачихме при непрогледно време Кутело (2910 м).
На 25-ти юли проведохме третото изкачване на 500-метровата северна стена на Ел Тепе (2920 м), най-високия връх от групата, а вечерта се върнахме в Банско, за да се раздрусаме порядъчно на другия ден при дългото автомобилно пътуване до София.
Тук на 27-ми юли, в присъствието на адютанта на министъра на войната положихме венец пред паметника на загиналите във войните и посетихме гробището на германските войници. Следобеда отпътувахме за Лакатник, катерачната градина на София. Там Енглиш ни разведе из Лакатнишката пещера, която с размерите си може да се нареди до най-големите пещери в Алпите, без при това да има каквито и да е изкуствени съоръжения и точно заради естественото си състояние поразява посетителя с множеството си тесни коридори, потоци и езера.
В неделята на 28-ми юли дойде почти целият български алпийски клуб, за да гледа изкачванията ни. С Енглиш и Вийдеман представихме пред любопитната публика очакваната сензация, като прокарахме нов маршрут по отвесна стометрова стена.
29-ти юли беше посветен на София - разгледахме църквите и музеите ѝ, а вечерта след сърдечно сбогуване с българския алпийски клуб отпътувахме за дома.
Тъй като старият чудак на времето Св. Петър ни беше показал благосклонното си лице, а и с помощта на Енглиш спестихме много време, престоят ни в България се оказа по-кратък от планираното. Затова прекъснахме пътуването си в Йесенице и на 31-ви юли тръгнахме от Мойстрана навътре в долината Врата. На следващата сутрин при прекрасно време изкачихме Триглав по величествената му 1600-метрова северна стена. Грайндл си избра словенския маршрут, докато Вийдеман и аз решихме да катерим по пътя на Байерлендер, но поради липсващо описание малко рано се отклонихме по немския маршрут и остатъка преодоляхме без въже в ролята на ценители.
След това лирично отклонение продължихме по пътя към дома и на 3-ти август пристигнахме в Мюнхен, изпълнени с удовлетворение, че успяхме да задълбочим дружеските връзки между българските и германските алпинисти.
Рила Даг, Злият зъб (2685 м):
Първо изкачване по североизточния ръб от Пепи Енглиш, Херман Хунд и Тони Вийдеман на 19.7.1935 г. Постоянно плътно вдясно от ръба до върха. Много трудно. ½ час.
Първо изкачване по югозападния ръб от Пепи Енглиш, Херман Хунд и Тони Вийдеман на 19.7.1935 г. Придържаме се директно по ръба като само под намиращата се на 8-10 м височина козирка се отклоняваме вдясно по плитки цепнатини. На места изключително трудно и ронливо.
Първо изкачване по директната северна стена от Пепи Енглиш,Тони Грайндл, Херман Хунд и Тони Вийдеман на 20.7.1935 г. Северната стена се пресича в средата от обрасъл с трева комин, през който води изкачването. Леко в началото на комина до една пещера. По реброто, ограничаващо ръба отляво, нагоре до един тесен процеп. През него към един отвор и по една гладка плоча надясно. В нейния край през надвесен откос (откъм процепа е изключително трудно), след това леко няколко метра до дълбока пещера. Оттук се излиза надясно и с красиво катерене 15 метра нагоре до добра площадка. По-нататък право нагоре към билото, на което се стъпва няколко метра източно от върха. Височината на стената е 120 м, изключително трудна. 3-4 часа.
Орловец (2710 м):
Първо изкачване по северозападната стена от Пепи Енглиш, Херман Хунд и Тони Вийдеман на 20.7.1935 г. Стената e разделена на две от широка тревна полоса. Докато долната част е проходима на много места, горната се състои от гладка черна стена. През долната част е най-добре в дясната половина, по скалата с прораснала трева. Изкачването по горната половина се извършва във вдлъбнатина в стената, спускаща се малко вляво от линията на склона. Оттук по тревна полоса през влажна цепнатина и по стръмна скала до следващата тревна полоса. По полосата надясно и със завой обратно наляво по следващата полоса. Оттук стръмно право нагоре към върха. Височина на стената 350 м. Висока трудност, на места - изключително трудно. 1½ часа.»
И накрая, няколко снимки от немските алпинисти, с които П. Енглиш прави първите изкачвания на Зл. Зъб и Орловец:
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Последната промяна е направена от vedrin на Пон Юни 07, 2021 2:05 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница Предишна1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9Следваща
Страница 6 от 9
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
. Нерядко тотални глупости, със зле прикрито злорадство. Нека просто му отдадем заслуженото! Бил е първият българин изкачил осемхилядник, без кислород, във време когато това е значело нещо. Изкачил е и Еверест, по крив маршрут, пак без кислород ... И ако беше слязал, аз съм сигурен, щеше да продължи с другите осемхилядници. Е, като е имало и по-титани от него - къде са им осемхилядниците, трудните маршрути и безкислородните изкачвания - питам аз. Добре, че в един момент се появи Боян Петров, та да има друг, "по-пресен" ... за одумване, злословене и плюене ...
