В онези времена, за да отидеш в Алпите, имаше повече перипетии и простотии, отколкото сега да отидеш на Луната. Даже предполагам, че на Луната е по-лесно. Някаква страшна романтика имаше тогава, покрай няколко книги, излезли в краят на 70-години. Валтер Бонати, един френска книга за водачите в Шамони / не я помня точно /. И след казармата веднага се организирахме да ги обикаляме тия Алпи.
Много буйни, силни младежи през соца виждаха в спорта един изход от сивата реалност, затова имаше толкова много спортни постижения. Инженерчето след Вуза го чакаше 5 години разпределение в някой завод, примерно в Червена могила и 130 лв на месец. Извън номеклатурата, която никой не знаше точно какво е, тя беше невидима / после се разбра структурата й / най-големи тарикати и връзкари бяха бармани и сервитьори. В сянка седяха истинските далавераджии - управителите на складове. А лекарчетата ги запокитваха в някое село за 10 години задължително разпределение,120 лева заплатка и сънуваш само баби как ти носят яйца на прегледи...друго няма. Как се измъкват оттам и има ли после измъкване...хваща те някоя селска мома, уж любов, а родата й чакат пред вратата с чеиза...
Сега се чудят що нямало вече спортисти, а преди защо имало... кой луд ще хвърля цялата сега си младост в идиотски тренировки, като кротко може да се стане едно ИТ и да си взима 4-5 бона, а да си джитка във фитнеса или по планините, като му се спортува. А профи-спортиста /сега други няма/ като стане на 35 години какво бъдеще има - развалина, общ работник? Единици са направили пачки, създали име и могат за продължат достойно в живота си със спорта.
И ей ме значи в спорта, още първата пролет след казармата имам задграничен / така му казваха / паспорт. Авери ме отвориха, че държавата не може да следи всяка твоя дейност. Фатката е: Покрай визата за някое състезание отиваш тихомълком в още 4-5 посолства, където веднага ти дават визи. Другият тънък момент беше, че се водех служител на БДЖ. Имаш право да пътуваш в целият свят безплатно, с едно черно БДЖ - паспортче. С паспорта и визите, хоп - в Транспортното министерство. Взимам билет до...Осло, колкото и парадоксално да звучи. Пътуването е с прекачване и важи 3 месеца, взимаш си билети от входен / изходен пункт за всяка държава. Бях ти научил наизуст....Домодосола, Путгартен...и.т. до безкрай. На място, в самата държава, си попълваш билета през кой град е. Въобще не е задължително да е права линия, можеш да слизаш и се качваш на всяка гара, която пожелае. Билетът не е за определен влак, а за време . Само трябва да си нахален, да не ти пука, пък служителят отсреща оставаха в впечатлението, че ти си някакъв фактор сигурно в МВР, щом така уверено искаш нещо.
Връщаш се от състезанието и си организирате с верни другари един круиз...такива круизи не ги пожелавам сега на никой, но като си млад е приключение.
Започва екипирането за Алпите. Няма достъп до алпийски клубове, те бяха много затворени общества. Един познат ни даде едно резервно въже от басейна на Спортната палата, ново. Дали е ставало за осигуряване, да те издържи...не знам, не се случи падане с него. От склада на музея на сатрапа дядо Благоев , който беше в махалата, един познат измъкна забутан непотребен ледокоп, сигурно от времето на Мълори. Трих го с шкурка цял час, ръждата падна и намазах здраво грес. Имах един корейски самар, в рамките на който си пренасях и валутата. За другата екипировка имахме смътно определение какво ще е, щяхме да купуваме в Австрия.
Започва се. Алпите обаче се смесват с едно моткане и простотии в няколко държави наоколо, защото освен Планина се гони и Келепир. По сигурен начин изкарваме голямо количество кафе в Белград / да кажем 60-70 кг, нали сме бедежейци, имаме сякакви ключове за влак и можем всичко да прекараме, а имаше един найлон от болкит за опаковка , дето му убиваше миризмата на кафето при превоза. / И го шиткаме на десеторна цена, обърната в зелено, за няколко часа, с помощта на състудентите от ВИФ Боре и Златко, при техни хора във фризьорски салони и месарници. От 7.50 лева /2 долара / правехме 20 зелено веднага. Не точно веднага, щото се продаваше в динари, но след това имаше друга врътка. Парадокса беше , че в Белград предпочитаха и вървеше по-скъпо виетнамското кафе, което в България никой не го пиеше, което беше и двойно по евтино от никарагуаското кафе. Аз пък уреждам състудентите в София с якета Елесе, маратонки Адидас и др подобни.
Правим значи една дебела пачка динари и привечер сядаме в един ресторан в стари Београд да се черпим с колегите от ВИФ, в курса имахме много сръбски и гръцки студенти. Никой обаче не е и помислял за пиене, ние не знаехме какво е това да пиеш. Като не си отварял бутилка или поръчвал чаши, то не ти е ясно как става, а и алкохола не ни влечеше. Но вифаджиите, много бяхме по яденето. Легенди се носеха за стрария стол на ВИФ, аз заварих новия. Имаше лами на яденето, унищожаха по 7 порции, аз го карах по -скромно, най-много до 3.
Наплюскваме се здраво в Белград, защото това е последно истинско ядене за няколко месеца напред. И после в нощният влак за Триест. Спи се или в влакове / избират се нощни влакове винаги / , или на палатка. Хотел йок, то е престъпление да се дава валута за хотел, а те си бяха тогава още по-скъпи от сега, ако съпоставим инфлацията. В Мюнхен нямаше стая под 100 марки. Даже с нашето изкривено от социализма подсъзначие, се смяташе, ако спиш в хотел, трябва да си тръгнеш с телевизора. Един отбор по водна топка беше изнесъл маса телевизори от един хотел, и ги бяха изправили в дружеството да ги порицават...смях...нали трябва да громим империализъма....
Влакът пращи от черноборсаджии, имах чувството, че цяла Югославия се изсипваше в Триест. Този град тогава беше това, което сега е Истанбул. Смемяме пачките динари за марки и малко лирети при един пенсионер, застанал пред банка. Тия пенсии-чейнчаджии ги курдисваше мафията, нарочно избираха старци-убитаци, леко сакати. Да си сигурен, че няма да те излъжат и избягат, даже ти даваха марките и лиретите предварително в ръце да ги гледаш колкото искаш. Карабинерите се правеха, че не ги виждат, сега като се замисля, може и да са ги пазели. В Италия доларите винаги имаха черен курс, много по-висок от този в банката, явно на мафията й бяха по-ценни доларите . Дойче марки се намираха при тия чейнчаджии лесно, на изгоден курс.
Сега нещата със смяна на валута на запад ви изглеждат лесни, а едно време не беше така. Чендж бюра имаше само 1 или 2 на голям град, а те работеха с много голям марж купува/продава, минимум 10 %. Отделно взимаха някакви неясни такси. В банките курсът беше още по-неизгоден. А с югославски динари се занимаваше само мафията. При старците купува/продава беше с минимална разлика, но долари само купуваха, не продаваха. Имахме някъв пич от тези пенсии даже ни стана аверче, поназнайваше сръбски. Аз сръббският го говорех тогава много добре, защото казармата изкарах на Връшка чука. Възклицания, глупости, носехме му и някакъв подарък, който ще е ценен в Италия, много се радваше човека. Сменяме парата при него, и той имаше много важна роля на връщане от пътешествието. Ние си го препредавахме, както ние бяхме ценни за него, така и той за нас, по-нататък ще стане ясно перке.
Един ден във Венеция, сега като смятам, 14 пъти съм ходил там. Беше хубаво, като ги нямаше тълпите китайци, сега не е за ходене. Взимаме си една пица, тя излиза фалшива - само тънка кора ляб, намазан с нещо неопределено. Големи измамници са в Италия, очи ти трябват и на гърба
Нощният влак /задължително, само нощни преходи, това е вторият / следва един ден расодка в Милано, но да не разводнявам, и оттам към първата цел :
Нямаш грешка! Голям симпатяга си на снимката... Благодарности. Чакаме и нататък - когато можеш.
Оправил си някои грешки, допълнил си - браво! Заглавието също е шест+. Може да казваш по нещо и за мацките, манджите.... А въпроси може ли?
Съб Фев 13, 2021 11:18 pm
lz1fw
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 713 Местожителство: София
Re: Монблан през соца
аngel написа:
Инженерчето след Вуза го чакаше 5 години разпределение в някой завод, примерно в Червена могила и 130 лв на месец.
Защо ти трябваше да пишеш това? Заплатите на инженерите по това време бяха доста по-високи от 130 лева, особено пък в завода в Червена могила.
През 1985 аз като млад инженер започнах работа със заплата от 185 лева (170+15). Колеги в провинцията взимаха по 220 лева (170+50). В АЕЦ Козлодуй и ЗТМ Червена могила добавките бяха още по-големи...
Нед Фев 14, 2021 10:54 am
баир_будала
Регистриран на: 22 Сеп 2012 Мнения: 252
Re: Монблан през соца
аngel написа:
...се водех служител на БДЖ. Имаш право да пътуваш в целият свят безплатно, с едно черно БДЖ - паспортче. .........
то ,,паспортчето,, си имаше име ,и не беше черно ,и не тя ти даваше право да пътуваш безплатно -а нещо друго и то само в Татковината ни
и ако не си спомняш какво е : Калодка ,Талер или пък Купла
то тогава ,наистина- ,,Защо ти трябваше да пишеш това?,, -вземайки въпроса от по-горе
Пич Рей ще стане дума и за твоите идеи по-нататък...Говорим за 1982 година, няколко десетки лева са подробности...А Червена могила, Кремиковци и всички подобни недомислици знаем къде ни доведоха...под кривата круша.
Баире паспортчето беше черно
, с него ако знаеш имаше и едно тетрадче с билети за вътрешни превози в България, което си попълваш сам. За чужбина направо трябваше да си вземеш билети. Същете документи ги има и сега, леко видоизменени. Някой бедежеец може да даде инфо.
За какво се пише това...да не го забравя, а може би да не изчезне спомена за Ганю в Алпите....знам ли.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Влизаме в Австрия, Филах, и обикаляме няколко магазинчета за планинска екипировка...страшна скъпотия за бедни соцстуденти , всичко, и най-обикновеното - котки, обувки, якета започва над 1000, а качествените даже 2 и 3 и 5 хилки шилинги / 1 марка - 7 шилинга винаги е бил курса /. Решаваме да караме с това, което имаме от България, докато се доберем до Мюнхен. То не е много, кара се на мускули, дето му викат. Обувките ми бяха обикновени зимни, меки, които даже и за нашите планини не стават. Те бяха и изтрити, вече за хвърляне, но удобни, мислех да ги сменя и изоставя на място. Имах в БГ едни вихренки на спортпром, ама те са с кожа гьон, метални капси , които пробиваха в стъпалото до кокал, каквито и чорапи да носиш. И никаква подплата, едно че смазваха краката, друго беше опасно да не измръзнат пръстите. Сполучливите за времето си високи Дахщайни излязоха доста след това в БГ, тук говорим за началото на 80-те години.
Яке даже не носех, също мислех да купя по път, но горе отлбелязах - не стана в Австрия. Та карах с една тънка ветровка от Източна Германия. Разчитах на един дебел пуловер, ама той пък с открит врат. Едни обикновени джинси и това е. Ръкавици и шапка - също за хвърляне.
Отново на влака, който ни откара до Хайлигенблут /ако не се лъжа в точното име/. Там от брошурата на някво хотелче бегло се ориентирахме накъде е Гросглокнер.
Най-големият ни проблем беше липсата на каквато и да е информация. Ние само смътно знаехме накъде отиваме. Нямаше тогава интернет, немски не знаех и дума. Карти на района , даже и малки, нямаше както сега по път и над път, а струваха по 7-8 долара, направо престъпление да се дава зелено за това, а и трудно се ориентира човек с тях. Нямаше откъде да науча, че има в Австрия и много подходящи за нас, по-леснодостъпни и красиви върхове - например Дахщайн.
Влак оттам нагоре няма, и тръгнахме неопределено по едно шосе на което имаше табела с върха. След час трамбоване по пътя , за късмет, един микробус ни взе на автостоп, и реално тази случайна среща избра маршрутът към първият ни връх . Бусът отиваше към някакви язовири в съседна долина и ни остави на няколко км преди този превал:
Дотук добре...каза голия, взе 5-те лева и скочи в копривата, както има лаф. Но още по пътя, започна да вали като из ведро, един много гъст, студен дъжд. Още го помня тоя дъжд, такова нещо не се забравя, на 10-тата минута всичко беше протекло и цяла вада течеше на голо по гърба, през гъза, та в обувките. Цял ден, стискаме зъби и жвакаме покрай пътя, а колите ни обливат допълнително. Бързо разбрахме, че няма кой да ни вземе на стоп, и зажвакахме по пътя. Имаше малка видимост, та даже подсичахме напряко през едни разводнени пасища и мокри останали преспи, беше краят на месец юни. Така цял ден, дъжда не мръдна, гъст и монотонен. Едно сиво, мрачно, тегаво....
Чак като притъмня, се появи характерният силует от една брошура, паркинг, знамена, та се зарадвахме, ориентирахме къде сме . Тогава го нямаше този бетонен мастодонт на това място, който е сега, мол ли е, паркинг ли е, тяхна си работа:
Наблизо знаехме, че има хижа, която намерихме в тъмницата. Май тази беше:
Бяхме предвидливо се записали като членове на БТС, едно зелено книжле, с членски внос. Това спестяваше 60-70% от цената на повечето хижи, някъде даже не ни таксуваха, а ако е пълно не ти казват да излезеш. Намираш си някво ъгълче и кюташ, както се оказа в случая.
В преддверието преживявам пореден потрес на соцгражданина - десетки чифтове обувки по 300-400 марки, все модерните по това време ярки пластмасови Кофлах, със страшна сила си стоят навън зарязани. Викам си как не ги е страх тия, всеки може да ги обуе и свие...оставям моите шлепки до тях.
Още една друга интересна закономерност в тези хижи установих, но това стана чак на третата хижа, а бат Рей доста ще е доволен да я разбере.
Разбираме по трудният начин, че няма печки на дърва още от това време в Алпите, та сушене на дрехи няма да има. То и неудобно пред чужденците, да се разхвърляш, пък от теб да текат локви вода. Намираме свободна пейка, водата леко се отцежда от дрехите ни по пода. Не носим никакви резервни дрехи, само едни чорапи и долни гащи, багажа ще стане много. Сядаме да апнем по едно русенско варено /класика/. С интерес ни зяпат ледокопа и целият ни допотопен изглед, западняри в цветни якета, мислят ни за някакви горяни-ексцентрици или не знам какво...Ние сме толкова уморени, че от учтивост само имаме сили да разменим някакви нечленоразделни думи на африкаанс. Скоро леко падаме от изтощение по пейките, които се освободиха напълно, и прилягваме. От казармата имах навика да спя дълбоко във всякакви положения - седнал, навън или както дойде.
На сутринта дрехите малко са поизсъхнали на телата, но обувките в студеното предверие-никак. Пак добре, времето се беше леко прояснило, но не много, колкото да се ориентираме в посоката. Сега се вижда, че ледникът там, където го пресякохме, е изчезнал. А беше грамада тогава:
На зиг-заг през снежно ледени грамади, без видими опасности, стигаме до хижата на билото преди върха, някъде над 3000 метра вече. Тя беше старовремска сграда, сега ми се струва, че там има друга постройка. Но много уютна - имаше легла, топло, готино. С картата на БТС беше 6-7 долара на човек, евтиния. Каква евтиния бе братя, по това време 5 долара като ги видят някои в България, очите им ставаха на понички...Но в чужбина свикваш да харчиш. Почиваме цял следобед и вечерта, малко ни притеснява че пак вали, вече сняг.
Другият голям минус ни беше правенето на снимки. Беше ни се втълпило в чутурите, че трябва да се снимаш задължително ти с малко фон отзад...а техниката - един ФЕД, който е допотопен, но не лош фотоапарат, но само който знае да снима с тази съветска техника. Резултатът се вижда.
Рано сутринта в пресен сняг до над коляно, бием нагоре в мъгла към върха. Тук-таме имаше ненавяти стъпки, та се ориентирахме. Точно накрая на снежното поле преди скалната пирамида на Глосглокнер, слънцето проблясна и започна да гони мъглата. Стана идеално, безветрено, топло, а високите върхове на Алпите светят в яркобяло от всички посоки. Това е раят, мамка му, за това дойдохме...
То добре, че затихна и се изчисти, че преди върха има едно тегаво място. От обилният сняг беше остро като нож,
отплеснеш ли се, чак на ледника си 1 км надолу. Май това е началото на кулоарът Палавичини. После разбрах, че обикновено е утъпкано, ако знаехме, щяхме да изчакаме да минат десетина човека и да се получи така :
Ледокопът беше само един. Допотопен, но върши работа, забих го до клюна, а и него даже зачекнах в една скала. Връзваме се през гърди и през чатала с въжето, другарят натиска ледокопа, аз поемам с меките цвички по острият като нож ръб. Имам си метод на успешно минаване на такива места,казах си подобно е като навее зимата разцепеното място преди върхът на Тодорка. Разчитам си пътя, отбелязвам приблизително местата на стъпване и так-так-так-так-так-так-так равномерно, нито бавно, нито бързо, без никакво чудене или спиране, до сигурна точка.
Завързах краят на въжето за някво желязо/май е това на снимката/ и дружката спокойно вече, премина.
В голям алпийски вече кеф седяхме с часове на върха и зяпахме в притома първият ни алпийски връх - Голямата камбана.
После си бихме камшика от върха надолу, без да спираме в хижи. Обаче слязохме от другата страна на върха, не през ледника Пастерце, а към дълбоката долина под него. Нямам спомен как сме се добрали до Хайлигенблут, май беше марш на скок.
И оттам - пак в австрийските Алпи, към...
Само малко уточнение, ако позволиш.
"... Няма достъп до алпийски клубове, те бяха много затворени общества...."
С това не съм съгласен, че около тия години ми е клубната закваска. Е, ако сте искали само да ви екипират за черните ви очи, без да сте членове и да сте участвали в поне няколко прояви, нямало е как да стане.
Наистина през 80-те почна да му се изпуска края и излизанията ставаха по-лесно. Пък и от казармата човек излизаше в много добра спортна форма (в общия случай) и това много ви е помогнало.
И аз как бях се същисал от купищата екипировка и обувки в предверието на хижите при първото ми излизане "оттатък"!
Чакам продължението!
Нед Фев 14, 2021 4:37 pm
аngel
Регистриран на: 02 Юни 2015 Мнения: 1979
Алдо сигурно си прав. Но нямаше как да се запишем в някое туристическо д.во, защото аз бях съвсем друг спорт задочник във ВИФ, а другарят ми учеше за инженерче. Свободното време отделяхме за ските, тогава не ходех толкова по планини в България, а на ски. А и никой не ти казваше нищо, навсякъде мълчаха като риби...
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
И оттам - пак в австрийските Алпи, все по железниците. Времето обаче много дъждовно, даже имаше наводнения. В Алпите зимата има повече ясни дни, лятото може да откара със седмици да е шльопавица.
Но въпреки това е интересно, спираме в Ишгл, Куфщайн, разучаваме наоколо, расодки. Влизаме в коткетни малки хотели и кметства, разглеждаме брошури и попиваме информация - кои са в близост забележителните върхове. Така в Шладминг видях, че пистите опират до самият главен път, и чак след 20 години на връщане от една командировка в Цел ам зее, оставихме буса на паргинга, направихме едни разкошни ски.
Много пари отиваха в градовете да се оставя багажа ни в автомати по гарите. В Австрия в малките гарички видяхме, че битниците / имаше такава категория - млади хора с раници и малко пари, повечето студенти, цяло лято обикаляха по Европа. Спяха по пейки, китари.../ та тия си оставяха багажа в някой ъгъл на гарата. И ние тоже, никой няма да пипне. Тарамбуките бяха още по дърветата в Африка и Азия, арапите бяха в копторите си...нямаше тая сволоч, която вършее навсякъде сега.
На 100 км оттам е Мюнхен. Отиваме на мястото, където са ни отворили в България - летните бачкатори се събираха на едно площадче до Фрауенкирхе привечер:
или другото подобно място в центъра на Мюнхен с обилна изворна вода , където ако е топло, може даже да си разквасиш краката. Там са поели навремето животните, преди да ги карат на близкият пазар, та има статуя на говеда за спомен:
Бързо ни ориентират, че както в София, така и в Мюнхен бачкатори наемат на импровизирана борса точно до Съдебната палата - в Мюнхен до Стахус. Един пич имаше голям номер- носи стълба, навапцани дрехи с боя и веднага го взимаха да боядисва.
През годините работех какво ли не - пренасях трупи по разни дворове, мебели, редил съм бордюри и плочи, разнасях бира. На втората година се специализирах в гипсаджийството и станах шпакловчик. Работата е убийствена, защото не се почива и минута, нито се яде - от 8 до 5 нонстоп. Гипса се бъркаше в огромно количество и се разнасяше с шпакли, дълги 2 метра и широки по 120 см, с резервоар за подаване и обиране. Цялата инсталация тежи десетина кила ти е цял ден в ръцете, направо от земята ходиш и шпакловаш тавана и после стените. Сега му викат японска мазилка. Или ставаш железен, или се отказваш. 100 марки на ден си бяха сума , за която в БГ се работеше повече от месец. И сега ми е кеф, в къщи сам да си шпакловам.
Уредихме се да спим в един микробус, който не беше в движение. 1-2 пъти седмично минавахме и през сбирките на горепосочените две места. Един път ни приближи един достолепен мъж, представи се като лекар ....../ не помня / , че е от емигранската организация. Подари ни чного хубава черна чанта с 2 дебели книги - Задочни репортажи за България от Георги Марков и Архипелагът ГУЛАГ на Солженицин. Тези книги трябва да се четат по 4-5 пъти. Разбрахме, че българският соц и съветският комунизъм е не само за подбив и майтап. А е една гадна бездна от безисходица, простотия и гавра с хората ... робовладелство в най-долният му вид.
Свикваш с местния живот. Пие се някакво странно питие Шпеци. И англичаните пият чай с мляко - бълвоч. Челентано ряпа да яде, че бил измислил филма Хляб и шоколад. Това стана доста по-късно. Това беше най-евтиното и бързо ядене - влизаш в някой супермаркет, взимаш 1 ляб от 40 пфенига, от най-скапания дунапренов, един шоколад за 69 пфенига и това ти е обяда, който в Германия е в 5 следобяд. Сутрин няма време за глезотии като ядене. По път ако ти предложат нещо - взимаш.
На другата година ме взе случайно на работа един предприемач, който 10 години е бил пленник от Вермахта в Русия. Беше му кеф са си говорим на руски, а другите шваби да гледат и се чудят като идиоти какво става. Малко по малко, зашпрехах и немския. Случайно му показах някакви кофи с боклук, в които турчоля бяха маскирали и подготвили за кражба огромно количество смесители Ханза. Малко по малко станах негов човек , и вече ходех директно при него. А след 1989 ме уреди веднага в неговата фирма, при нелоши условия даже по немските стандарти, с осигурено жилище. Мюнхен го знаех и още го знам много по-добре от София, навсякъде ходех с колело. Изкарах 2 години така, но после той се разболя и вече не се разбирах с наследниците му, а и в България се отвориха възможности и се прибрах.
Връщаме се на 1982 година. Всеки последен петък на юли започва намаление в Германия, и сега е моментът да се оборудваме. Най-добре става в Спортшек, магазин със 7-етажна стена за алпинисти срещу стълбището му.
Взимам си : яке 49 марки, котки Стубай 80 марки, ръкавици Ройш / още са като нови / 50 марки, удобни обувки Кастингер с бял вибрам / тогава нямаше черен / 49 марки, очила 9 марки, карабинери 2 - Бонати Х 10 марки. Хиляди цени помня като слон, независимо колко години са минали. Това ми е и работата понастоящем. Една палатка отпреди имах за 49 марки / с нея още ходя по Рила и Пирин, вече 40 години ! / раница имах отпреди. И други скромни неща се взеха. Каски не, не знаехме въобще за какво се употребява.
Скатахме излишният багаж и мощно отпрашихме с влака към Франция и Швайцарско в началото на август.
Последната промяна е направена от аngel на Вто Фев 16, 2021 9:25 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Вто Фев 16, 2021 9:10 pm
kaloyanv
Регистриран на: 22 Авг 2018 Мнения: 2559
Тук има няколко човека, които е редно, всеки един от вас да седне, да си спомни и да си систематизира нещата в една книга. Може и да не е най-тиражираната и да няма печалба, но си струва, има какво да се види и прочете и научи.
Най-малкото поне една глава стабилна може да напишеш за гъбите, а пък това е най-малкото
Взимаме си една пица, тя излиза фалшива - само тънка кора ляб, намазан с нещо неопределено. Големи измамници са в Италия, очи ти трябват и на гърба
Евала! В прав текст си е така! Като кажа на някой, че в България съм ял по-хубава пица отколкото в Италия, направо ме намразва. Веднъж ядох и ризото там, да не казвам точно къде, хич не знам как го изядох... Сладоледите им пък хич не ги броя, защото аз не им ги харесвам нито там, нито тук.
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Сря Фев 17, 2021 1:08 pm
tzezko
Регистриран на: 21 Фев 2012 Мнения: 1250 Местожителство: софия
Евалата ДЕсиденте!
аngel написа:
...............Разбрахме, че българският соц ..........
......дава възможност да извършваш безнаказано престъпления срещу финансовата система на страната си, да извършваш контрабанден износ на стоки, използвайки службицата си и т.н., и т.н., и пр.....
Сря Фев 17, 2021 3:12 pm
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6454
Re: Евалата ДЕсиденте!
tzezko написа:
аngel написа:
...............Разбрахме, че българският соц ..........
......дава възможност да извършваш безнаказано престъпления срещу финансовата система на страната си
За какви престъпления говориш?
_________________ Бутам след осмата бира
Сря Фев 17, 2021 4:56 pm
баир_будала
Регистриран на: 22 Сеп 2012 Мнения: 252
не че има значение
аngel написа:
....................................Баире паспортчето беше черно
.................................
...
Показваш снимка от Интернета '
повремето което описваш (70те-80те) години ,легитимациите бяха червени (дава право на 75% намаление ,
тетрадчето -5бр безплатни билети)
иначе ,какви ключове за вагони ,какви други ...
след като на всяка гранична гара работеха хора на смени (+превозни бригади) и от двете съседни Администрации
просто чрез колегите си пращаш/ти носят каквото да е
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3374 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
ray написа:
Ангеле, има и друго, да ти го кажа като читател. Значи вече хората свързват расказите ти с дарчето. Разбери, от маркетингова, а и друга гледна точка е важно да я включиш. Е да, ама как? Виж ся, например, когато не ти се ще да отговориш на някой въпрос или пък искаш да кажеш нещо тъй да се рече сензитивно, би мотъл да речеш нещо от сорта: аз исках (или, не исках) eди що си, ама на предварителното четене дарчето каза не (или, да). И да сложиш една снимка как тя чете на компютъра квото си написал изнапреди да го качиш в орума. А бе ти си бизнес човек, знаиш ги тия номера, ама за секи случай ти го казвам. Айде, успех!
аngel написа:
Пич Рей ще стане дума и за твоите идеи по-нататък...
ray написа:
Благодаря ангеле. Само не бързай за да не изпущаш....
dido написа:
tzezko написа:
аngel написа:
...............Разбрахме, че българският соц ..........
......дава възможност да извършваш безнаказано престъпления срещу финансовата система на страната си
За какви престъпления говориш?
аngel написа:
...
Започва се. Алпите обаче се смесват с едно моткане и простотии в няколко държави наоколо, защото освен Планина се гони и Келепир. По сигурен начин изкарваме голямо количество кафе в Белград / да кажем 60-70 кг, нали сме бедежейци, имаме сякакви ключове за влак и можем всичко да прекараме, а имаше един найлон от болкит за опаковка , дето му убиваше миризмата на кафето при превоза. / И го шиткаме на десеторна цена, обърната в зелено, за няколко часа, с помощта на състудентите от ВИФ Боре и Златко, при техни хора във фризьорски салони и месарници. От 7.50 лева /2 долара / правехме 20 зелено веднага. Не точно веднага, щото се продаваше в динари, но след това имаше друга врътка. Парадокса беше , че в Белград предпочитаха и вървеше по-скъпо виетнамското кафе, което в България никой не го пиеше, което беше и двойно по евтино от никарагуаското кафе. Аз пък уреждам състудентите в София с якета Елесе, маратонки Адидас и др подобни.
Правим значи една дебела пачка динари и...
...
Влакът пращи от черноборсаджии,...
Аngel, може в началото да се сложи един знак за внимание, че това е художествена литература, а не научна статия. Така би си спестил много обяснения.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Сря Фев 17, 2021 5:58 pm
t.hristov
Регистриран на: 23 Юни 2010 Мнения: 1095
Фоторазказа напомня за минали времена -редовите туристи са нямали пари за екипировка, ала са имали мерак и кураж
Поздравления за споделеното!
Сря Фев 17, 2021 6:58 pm
аngel
Регистриран на: 02 Юни 2015 Мнения: 1979
Баире моята легитимация беше черна. Може да е имало и други цветове, аз не бях железничар, а спортист към БДЖ. Затова и със стоката сами се оправяхме, нямахме познати железничари точно в Ориент - екпреса, кото минаваше през гара София сутринта около 10-11 часа. То и като вкараш повече хора да помагат в далавера, тогава става издънката.
Да не спорим, това е маловажно. Нещо ако не го ползувам 2-3 год го изхвърлям, изхвърлил съм и тази тапия, не държа вещи без стойност. Тетрадчето си прав, имаше известно количество билети безплатни, и много с намаление - всички бяха само втора класа. Ползувах го и за София-Банско с тестолинейката, пътуваше се цяла нощ. И един безплатен за чужбина, да не забравяме, че в случая той е София - Осло през маса дестинации и държави, едно тесте билети го съпровождаха - 90 % безплатни, в Швейцария някои се плащаха 50-75 %
Цецо, накара ме да повярвам за кой ли път, че доброто у хората преобладава. Адвокат, знае се, че вие сте чисти и безкористни души, да каже на прост човек като мен, че е мошеник.... значи има надежда за този свят Веруйем у любав ! како зове Миле Китич
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Скромно, но вече прилично екипирани, пак през нощта, прекосяваме Хелвеция, минаваме по долината на Рона по тъмно. Хубаво се спи в швейцарските влакове, чисто, за пръв път виждам дозатори СВС в тоалетните им, със сапун, хартиени кърпи за бързане на ръце. Знаел ли съм тогава, че след време ще съм служител на тази фирма....Сменяме влака в Мартини, започва едно изкачване до планински проход, после слизане.... и по светло, сме в долината на Арв във Франция . Вече е ден и пейзажът става страховит - снежни върхове, ледници проблясват улево...Аржантиер, това, онова...няма карта, не знаем какво е насреща. Все едно неграмотен синхал са го взели от пустинята, закарали го като чувал с картофи, изтъпанил се и гледа Хиндукуш насреща. Мрак....
Бързо се стига до Шамони, разпознаваме го. Слизаме на разходка в градчето, като омагьосани гледаме ледниците Босон и Такона, най-ниско слизащи в Алпите. Насреща са митичните чуки на Бреван. Търсим брошури-нема, никаква схема как се качва Моблан и откъде.... тия гидове, тия печалбари...пазят си леба. Като в Италия да търсиш хипермаркет в градовете - няма, извън околовръстното им са . Зорлем те набутват в ресторантите им / те са по-скоро закусвални с меню за 10- 15 евро, щеш не щеш. Ако сгрешиш да купиш храна от бутиковите магазинчета в градовете, разбираш, че е по-скъпо от ресторант.
Продължаваме по спомени от литературата с друг влак надолу по долината, знаем че се слиза наблизо, на Лез,уш. Но тея неграмотни французи, да ги ева, особено половината от тях, не могат ли да пишат точно, написали го с 15 букви - ЛессХоусеуснешеус, ходи го прочети и разбери, ако можеш. Тъпанари. Влакът го подмина, влиза в някаква много тясна клисура на река Арв, планината на Монблан остава назад, разбираме, че нещо не е у ред. Като разтревожени холандци, питаме кондуктора - Лез,уш, уере из Лез,уш!? Той в някаква униформа, същински Де Гол с ония кръглите каскети, само че висок кинта и 60, започва дълга тирада : О, мон дьо, жу поркуа па дьо...бже ви жибам по беж гажчички...жу травай дьо...Слизаме на първото възможно място и хващаме друг влак наобратно. Случваше се объркаме влак, прехвърлянията в Алпите са много чести, сменят се постоянно влакове, долините секат много линии , много направления са. Там народа много пътува с влак. Сега е друго, хората с лекота заговарят първо на английски. Тогава ... африкаанс , бате. Никой и на запад от простолюдието нямаше даже идея да говори на друг език освен своя, на чужденците. В случая Лез,уш беше близо и не ни провериха, но ако ни засече кондуктор, вадехме тестето билети, усмихнати обясняваме нещо, той разбира интуитивно, че се се объркали, не сме лоши хора, маха усмихнато и ни оставя да се оправяме. Няма глоби, няма намръщени лица...весело.
От градчето обаче накъде!? Тия неразбираеми френски надписи.....Налучкваме с питане някакъв лифт към Монблан, който прилича на този на Копитото. Цената е солена, 10 долара на чиляк, за доста малко разстояние се оказа, абе колкото Копитото. Затова гледаме за пътеки под лифта и местността, за да ги запомним на връщане. Лифтът ни качи на едно връхле, от което започва едно широко равномерно било. По него тръгва малка железница, която е още по-скъпа. Тоя път няма да ни излъжете , алчни жабари-печалбари, железницата върви съссем направо, а точно до нея има широка пътека. Бъхтим и се потим по пътеката, денят е много горещ и безветрен, а от преминаващите влакчета се чудят какви са тези прошляци- ексцентрици, дето отказват да се возят...
Насреща вдясно, се откриват импозантни гледки и ледници. Виждаме крайната гара на влакчето, до там по целият път беше зелено, с тучна трева. Оттам се влиза в една местност с малки каменни циркуси, един след друг. Жега. Направи ми впечатление, че никъде няма ни табела, ни маркировка, само тук-там, през километър, мацнато с ръждива червена избеляла боя някаква резка. Може би водачите в Шамони си пазят хляба, да няма много ориентири, за да им станеш клиент? Навсякъде в Алпите ми направи впичитление, че табели има само около туристическите поселения, нагоре почти нищо. Да не говорим за колове , както по нашите планини. Сега не знам как е.
Само скала нагоре. Започна един огромен митичен, снежно-леден баир, за който ни бяха уплашили, че бил като руска рулетка, падали камъни постоянно...бля бля. Следата в снега вие нагоре по този каменно-снежен склон :
Като гледам на снимката, този спартански живот в Германия, съставен от бачкане, малко ядене, спане къде завърнем, топи бузките на тръгване от лошия социализам...тия пътувания завършваха на минус 10-2 кг минимум. Обаче весело и интересно, мамка му, зяпаш света и попиваш....
Сега като гледам в нета, случайно попаднах на ходенето на професор Сотиров до същият заслон : http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?p=14415#14415. По пътят до Егюй дю Гуте няма вече нито сняг, нито лед, само скала....а тогава беше чист снежно -леден склон с малко камъни. Пресичат се два-три стръмни улея, и вече в краят на деня / добре, че бяха най-дългите дни в годината / се излиза на заслона Егюй дю Гуте. Сега като гледам в нета, там има огромна сграда. Тогава беше една тенекиена скромна барака, вярно модерна, нещо подобно на малък самолет. Една двуетажна алумиева тръба , я събираше 30 души, я не. Даже май не се плащаше нищо за нощувка, доколкото си спомням, нямаше постоянен персонал:
Якето ново, лъщи, ръкавици нови, цайси ...Искренов, както беше лафа.
Чу се отнякъде, че сечали по малко леда и го избутвали надолу по скалата. Защото големият ледник, идващ от Монблан и минаващ близо до заслона, ако се остави така, нараства от леда, идващ отгоре, и ще го бутне от ръба, на който е кацнал. Порази ме кенефа/точно кенеф/ на заслона. На ръбът на скалата, 2 клетки висят на кокили от трупи, яко сковани от дъски , поглеждаш в дупката на чинията, там е празно - поне 200 метра пропаст отдолу...
По едно време както гледам на залез към белите простори, абе алуминиевите прозорци на заслона имат много широки ниши отвътре, като витрини, с хубава дървена обшивка. Наредени в тях шоколади, консерви. Някъв пич, пресегна се небрежно и си взе. Други оставят...усетих се, че това са неща, които ги оставят туристите....Леле, ами сега, каквито сме лакоми гладници, особено аз...Леееко сядаме до една много заредена ниша, натрупана и пълна с неща, които опитвах за пръв път - Марс, Сникърс, Туикс....и глей кво стана...май измушках поне едно кило. Като че ли ми се видяха и стъкла с течности в тези витрини, водещи до алкохолен делириум, но както казах, въобще не се сещахме за пиене тия години. Сега Рей ще скочи, ами че това си е тежък криминален акт, да се оставят без уважение и подминава такова присъствие на силни течности.
На сутринта, отново топло, безветрено....жега. Набивам още огромно количество шоколадови боклуци в търбуха, трениран за такива подвизи във ВИФ, поливам с кока-кола. Имаше и някакви други течности, Изо-мизо, ама не ги разбирахме и ги оставяме.
Нагоре пътят е лесен, снежно плато с умерен наклон. Жега страшна настана, не съм си представял, че може да е сняг и жега на такава височина. Върви се все през снежни плата, тек там се стесняват до ребра. В една по-дълбока снежна долина, обаче закъсах. От много големият преход предният ден ли, от моткането по железниците ли...най-вече, според мен причината беше стерео-натъпкването с шоколади и кока-кола...направо се скапах, стана ми гадно, драйфане, лежане по горещият сняг. Кръгове около очите ми се мержелееха, ту оранжеви, жълти, червени , не стана по-добре. Ужасно главоболие. Викам на другаря - ходи до върха, той се виждаже вече на още 300-400 метра денивелация до него, аз или ще те чакам на място, или, ако съм по-добре, че се заклатя надолу към заслона. Нямам идеята на всяка цена да "покорявам", не разбирам този термин. За мен важен е пътят до някой връх, не толкова самият връх.
След 2 години, по същият път отново, го качих и аз Монблан. Отново случихме великолепно време, без грам облак и вятър.
Преди върха наклонът се увеличава малко, но не е нещо особено. Билото се стеснява до 1 метър, по спомен, в един гребен, с много стръмни склонове откъм Франция и Италия, но по самият гребен няма препятствия. Безкраен снежен ръб, няма връх. Разбираш, че си на върха на Монблан, когато усетиш, че се слиза. Защо няма снимки от върха, ще се разбере после. Спахме в алуминиевият заслон на ръба на ледника още един път вечерта, този път щоколади и кола не пипнах.
Страшна жега и на слизане от заслона Егюй дю Гуте към Лез,уш , което направихме следващият ден
В тия каменни тъжни циркуси, под снежната линия, имаше най-силната мараня, която съм виждал в живота си. Въздухът направо танцуваше от жегата. Но вече не могат да ни излъжат да се качим на лифта, пешачката през букова гора, където беше хладина. Оттам, се засилихме към Швейцарските Алпи...
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Благодарности. Чакаме и нататък - когато можеш. 
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
, с него ако знаеш имаше и едно тетрадче с билети за вътрешни превози в България, което си попълваш сам. За чужбина направо трябваше да си вземеш билети. Същете документи ги има и сега, леко видоизменени. Някой бедежеец може да даде инфо.
