Шар планина: 3-дневен зимен траверс по основното било

Съзрях през проход, който се отвори,
тез хубости, с кои небе блести;
излязохме тогава в ширните простори
и пак видяхме светлите звезди.

последната строфа от „Ад” на Данте Алигиери

Шар планина. На заден план връх Бориславец (Бриставец). Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г.

Видях ги. По изцъкленото от студ небе. През ураганния вятър. През веещия се отворен вход на палатката. От върха. Пръснати като скъсана броеница на богомолец. Светеха.
Виждах ги. По бездънното кантианско небе. През вихрушката, която трупаше сняг по чувала ми и го стягаше в топла ледена броня. Над върха. Пръснати като ситни бели мъниста на заиграло се по пода малко дете. Не угасваха.
Гледах ги. Разбирах ги. Вярвах им. Знаех, че не грешат. В отговора. В посоката. В истината. В свободата.

Зимната Шар планина, видяна от Скопие. Снимка: Ludwig von Buerkel, Hans Schmidt-Annaberg, „Bilder vom Mazedonischen Kriegsschauplatz”, 1916 г.

Планините на Македония бяха първите, из които забродих след нашите. Беше преди 12 години. Имаше нещо необяснимо, което ме притегли и задържа... обяснявах си го сега, под тези звезди.
Тогава бях млад, силен и бърз. Тогава бях дръзновен, свободен и лек. Тогава бях себе си. После се изгубих за 11 години... за да се намеря сега, под тези звезди.
Тогава първа беше Шар планина. Мека, тучна, пълна с вода по деретата си, раздиплена с гънките на билата и ръбовете си, сливаща наситено зеленото си с премрежено синьото на небето ни. Беше късното лято на сезоните. Беше ранната младост на планинарството ми. Беше златното време на свободата ми. Тичах нагоре и тичах надолу... до Титов връх и Турчин и на юруш надолу право по склона, после по речната долина през скалните прагове, та до Боговинье... И продължих нататък. Надвечер на същия ден бях на Мавровите Ханове, пих много кафе и пуших донасита, гледайки гладката шир на езерото, а нощта посрещнах в някаква гранична застава в пазвите на Кораб.
Сега лежах върху твърдия сняг като котва на дъно. С една ръка държах палатката да не литне, с другата пушех да не заспя.
Някой дойде без да почука. Приех го. Знаех защо е дошъл. Познавах го. Бях аз. И той ме позна. Беше минало много време, лошо време. Срещнахме се. И повече няма да се разделяме.

Безбрежните простори на Шар планина.

Тръгнах късно, някъде към 9 часа сутринта. Вече не бързах. Нито в планината, нито в живота. Попивах всяка стъпка. Попивах всяка гледка. Попивах всеки удар на сърцето си. И го оставях да потъне, и с ехото си да роди нов. Живеех бавно. И смисълът се връщаше бързо – сякаш не си беше отивал – без израз и образ, без превод и знак. Връщаше се с всеки добре дошъл слънчев лъч, с всяка добре казана с добро дума, с всеки разменен в тишина добър поглед по пътя нагоре. Връщаше се като вътрешна плътност, която ме уплътняваше отвътре.
Слънцето ясно и студено огряваше зимната Шар планина. А тя, бяла и полегата, се надигаше към небето и надвисваше над Тетовския Полог. По хоризонта, над юргана бели облаци, отчетливи в контура си се четяха Пирин и Рила.

Попова Шапка.

Попова Шапка, 1930-те / Henri Lebasque

Бях спал в албански хотел на Попова Шапка, сред винаги гостоприемни, усмихнати и добронамерени албанци. Уютно ми е сред тях. Свое ми е. Допих третото си кафе, допуших петата си цигара напреки всяка забрана, грейнах в едно „Falleminderit shume prej zemres” („Благодаря Ви от сърце”) и потеглих сам нагоре.

Основното било на Шар планина на север.

Попова Шапка, 1950-те / Henri Lebasque

Това ми беше казал Бате Боби още преди две години:
- Иване, бягай далеч с 200 км в час. Добро от нея няма да видиш, както не си видял. Тя ще разбира и откликва на всичките си бивши и бъдещи любовници, но няма да разбере и чуе теб, който си баща на децата й.
Две години не бях слушал. Единадесет години не бях гледал. Един живот за малко не бях пропилял. Своя.
Сега Бате Боби стоеше на същия стол пред същата маса и пак пиехме кафе.
- Иване, видя ли сега какво ти говорех. Просто трябваше да си по-категоричен и по-малко да мислиш. А всичко друго ще се нареди от само себе си. Нали виждаш, нарежда се.
Прав беше. Както винаги.
За тия 11 пропилени години съжалявах само за две неща. Че не бях дал децата си на която и да е друга жена. И че бях пожертвал чистите като изплаканите й сълзи, истинските й като виковете на болка, дълбоките й като кладенеца в очите й и беззаветните й като дадена клетва чувства на една албанка.
Първото беше грешка. Второто – грях.

Църквата в Гостивар, 1950-те. На заден план Шар планина. / Henri Lebasque

Вървях сам по широката следа на рактрака. Малко по малко Пашин връх се приближаваше. Малко по малко вятърът се усилваше. Малко по малко студът се втвърдяваше.
Един след друг срещу мен изникваха хора. Всички се връщаха. Без да са качили върха. Разменяхме по някоя дума. Без шовинизъм натъртвах на своето „българин”, а не „бугарин”. Учудени, те изреждаха своето: Кавадарци, Скопие, Битоля, Свети Никола, Куманово. И продължаваха надолу. А всички бяха с екипировка за каквато само бих могъл да мечтая, но не мечтая. За мен аноракът си остава единствената истинска планинарска екипировка.
Следата на рактрака свърши преди стръмното, право излитане към билото. Захапах срещу вятъра и за двайсетина минути бях горе. Оказа се връх Антени. Антени нямаше. Изпуших една цигара и продължих.
Нататък Шар планина се разля като бяла боза на небесен тезгях. Заоблена, голяма и бяла по билото вече стърчеше троицата Бакардан, Турчин и Титов връх.
Хората продължаваха да идват все така неизкачили върха.

По пътя нагоре – пътят надолу.

Връх Карабунар.

Бате Боби ми каза и това. Отново на чаша кафе, съвсем наскоро.
- Прости й и й благодари за всичкото зло, което ти причини. И не отговаряй със зло, за да останеш добро. Просто я забрави като прочетена книга, която слагаш на най-горната лавица в кюшето на библиотеката. И толкова.
Тук Бате Боби грешеше. За мен прошката идва с разкаянието за злината, с осъзнаването на причиненото, с изкореняването на злото от причинилия го.
А най-близкият ми човек ми каза съвсем тихо и много спокойно:
- Има неща, които можеш и да не простиш. Имаш това право. И ще си прав.

Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Мекият дълъг склон на Бакардан се изопна отпред. Зад него вече надзърташе Титов връх. Времето се изцъкли – вятърът бушуваше на воля, небето окончателно посиня от студ, снегът вилнееше на ситни остри игли, които се забиваха в очите ми. Вървях на инат, наведен и неотклонен.
Вече срещах малки групички хора, която бяха качили върха. Дори не разменяхме дума в урагана, само си кимвахме, а усмивките си отгатвахме по топлината на погледа. Въпреки това се чувствах неуютно – всички бяха с маски, котки, пикели, двойни обувки, маркови мембрани и прочее, а аз шляпах с анорака втора ръка и дебелешките котки, без пикел, без маска, със заскрежени брада, вежди и мигли. Но в планината има място за всеки и никой не е съдник на никого.

По билото.

Бакардан.

Финалното излитане към Бакардан.

На Бакардан седнах напук на всичко наоколо и някак запалих цигара. Титов връх стоеше отсреща в правилна пирамида. Ясно виждах характерната каменна кула, в която вече бях решил да спя. Времето само се влошаваше – облаците падаха по снега като мръсносиви вълма овча вълна, на талази се засипа ситен твърд сняг, вятърът се разбесня като гладно куче, студът стана вкочаняващ.
Юрнах се по склона надолу. Отминах последните хора и запъплих срещу вятъра във финалното изкачване към върха. Просто гледах в краката си и вървях. Не мислех, не чувствах, не спирах. Помнех наизуст терена отпреди 12 години, помнех наклона, отделните скали, усещах къде съм и колко остава. Вдигнах очи, когато каменната кула беше на 50 метра пред мен.
Отидох до открехнатата врата и влязох.

Траверсът през първия ден: вляво Бакардан, в средата Титов връх, на преден план леко вдясно Карабунар.

Цилиндричната кула на Титов връх е двуетажна. Така нареченият заслон е на втория етаж – две дълги пейки и една голяма маса върху дъсчен под. Прозорците не се отварят. Аз спах върху масата.
Студът извираше отвсякъде – статичен, всепроникващ, нескончаем, като ледена кълбовидна мълния, която обикаляше безспир из кръглата стая. Чакаха ме дълги часове, в които да пия кафе, да пуша и да мисля. Беше само 4 часа следобяд.
Бях си дал дума да се върна мислено при една жена. Дължах й толкова много. А се бяхме разминали в представите си за доверие и взаимност. Тя беше правата, аз бях сгрешил. Преди 15 години, които сякаш не бяха минали. Оттогава почти не се виждахме, нито се чувахме, нито си пишехме. Но връзката беше останала – и двамата го усещахме в редките си срещи. Вече не като любов, а като болка, зад която като доживотен затворник стои обич.

Тетово. На заден план вляво турският хамам. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Някога бях на 25 години, а тя беше на 50 години. Българка от Македония с корен от Шкодра. С нея изживях най-свободните си и изграждащи ме 7 години от живота си. Мнозина биха нарекли това Едипов комплекс – аз го наричам въплътения архетип на старата мъдра жена според Юнг. Сега, в тази каменна кула, като отшелник във размисъл, ясно си давах сметка, че съграденото от тази жена в мен ме беше спасило из катакомбите на тези каторжни 11 години – императивът на свободата като неотменно условие за смислен живот, съвестта като надстройка на свободата и светла обратна страна на монетата отговорност, достойнството като иманентно присъщо по рождение качество на човека, интроспекцията като единствен път към личната истина, авторитетът като репер, като референтна точка, като стожер срещу самозабравянето, срещу самоповярването, срещу простото вирване на носа, себеуважението като всичко, за което един човек си струва да живее и да умре... Именно тези начупени фрагменти, натрошени късове, разхвърляни парчетии от личността ми бяха оцелели някак си, когато тази личност, прекършена и болна, и тикана към дръвника през всичките тия 11 робски години, се бе изправила на ръба между живота и смъртта в резултат от безчовечната агресия, отричане и манипулация на една друга жена, вселени по-низка и примитивна от тази мъдра, възрастна, винаги тихо говореща жена.

Българки от Гостивар, 1930-те. / Henri Lebasque

Да, съграденото от нея за 7 години се бе оказало повече, по-здраво и по-дълбоко, но най-вече по-ценно и по-истинско от погрома на 11-те прекарани в студ години. И този студ беше по-студен от студа в кулата.
Усещах само чисто добро, безкрайна признателност и бездънно уважение. И горчивината на грешката си. И тежестта на прошката, която тази жена ми даде. И още по-тежката й цена, която горчеше от справедливост.
Накрая се пъхнах в чувала, нагласих примуса и цигарите наблизо и се унесох. Ураганът вилнееше зад прозорците и някак успяваше да промуши снега през тях, и той на малки купчинки се трупаше бял по грубата зидария.

Български свещеник от Гостивар. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Сутринта дойде кристално ясна, брутално студена и все така ветровита. Небето се изопна до безкрая и едно бурно вълнение от планини напълни хоризонта. Всички ми бяха познати и на всички се бях качвал – Кораб на юг, билото върхове на Шар планина на север, Якупица на изток, Джалица и Коритник на запад и зад тях бялото море на моята обетована Проклетия.
Отново тръгнах късно. Нарочно вървях бавно, поне три пъти по-бавно от обикновено. Вътрешно знаех, че този ден е денят – денят на дългия, спокоен, пълен с наслада в тялото, блаженство в душата, радост в очите, спокойствие на сърцето и тишина из пространството преход, през който няма да срещна човек, през който няма да видя следа, през който няма да се загубя, а бавно ще се намирам.

Панорамата от Титов връх на северо-запад към основното било на Шар планина.

Панорамата от Титов връх на юг – на преден план Турчин, зад него Бориславец.

Панорамата от Титов връх към изминатия път – Бакардан.

Плавно се спуснах до седлото под Турчин и още по-плавно изкачих следващия връх. Хвърлих последен поглед към Титов връх, някогашният Голям Българин, после Голям Турчин, после Александров вис и така нататък, както нататък се отнесох и аз. После върховете се заредиха един след друг – безименни или с имена – отделяни от меки, широки седла. Джинибег, Трапезница, Чубричево...
Не гледах часовника, търсех завет под някой подветрен склон и палех цигара. Само слънцето се местеше бавно по все така синьото чисто небе, пробивайки през вятъра и студа. Радвах се безмълвно на безкрая от планини, на безкрая от свобода, на безкрая от бъдеще.

Титов връх, видян от Турчин.

Траверсът напред – връх Трапезница в средата.

Поглед назад – Титов връх вляво, Турчин в средата, Бакардан вдясно.

Беше дошло времето да изляза от пасивния залог във живота си и да вляза в настояще деятелно време, да гледам ясно напред и нагоре, да дишам с пълни гърди, да пълня очи, да забивам котките и пикела в твърдия сняг. И да вървя. Така, както някога вървях из тая Шар планина, така, както вървях и сега – уверено въпреки умората, безспирно въпреки вятъра, неотклонно въпреки студа. Исках да изживея докрай и напълно този дълъг ден и да посрещна края му високо, с гледка, шир и въздух, с много и чист въздух.
Накрая в ранния следобяд пред мен се ширна необятната тепсия под масива на Рудока, по който обли се виждаха две коти. Слязох и просто легнах върху снега, и дълго гледах как небето не мръдва.

Траверсът напред – двете коти на връх Чубричево. На заден план Кораб.

Гледката по траверса на запад – вляво Джалица, вдясно Коритник и Пастрик. На заден план Проклетия.

Дългият гребен на връх Бориславец (най-вляво).

Станах и продължих още по-бавно. Вече знаех, че ще опъна палатката си на самия връх Велика Рудока. Нямаше значение, че е най-високият в Косово. Имаше значение, че е най-високият околовръз. И че ще гледам от него залеза и изгрева. Крачка по крачка набирах височина по разлатия ръб. Веднъж стигнал широкото било между двете коти, тръгнах в настъпващия здрач към дясната. Стигнах в подножието й и разбрах, че съм сбъркал от радост. Зад гърба ми лявата стърчеше по-висока. Виждах го ясно по големината на слънчевото петно, лепнало се на склона й. Засмях се на себе си, надмогнах натежаващата умора и нагазих обратно в следата си. В падащата вечер върху ми падна от немай къде и един вече тъп откъслек от спомен – като напукана, вече изветряла от слънцето нечетлива следа в дълбока кал: „Ти така и не разбра, че цял живот съм чакала теб, че още в началото знаех, че ще си баща на децата ми и че изобщо няма да търся друг баща, независимо колко красиво или трагично се развият отношенията ни.” Отръсках се по рефлекс като куче от кърлеж и се засмях в движение още по-пълно. Тия дошли от нищото и заглъхнали в лъжа думи не бяха нищо повече от една мазна фраза – тлъст червей на ръждясала от хвърляне кука тройка за влюбен шаран, ловен в клетка-аквариум.

Шар планина, видяна от Полог. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Масивът на Рудока – вляво Велика Рудока, най-вдясно Голема Враца, в средата втората, по-ниска кота на Рудока.

Погледът назад – вляво Трапезница, в в средата Турчин и Титов връх, вдясно Бакардан.

Не бях риба, а човек. Не бях ням, а говорящ и словесен. Не бях студенокръвно като рибаря без улов, а топлокръвен и пълнокръвен, но не жертва, а себе си.
Билото между котите свърши. Остана ми дългия, прав склон към върха. Слънцето падна зад Кораб и залезът му подпали хоризонта. В ураганния вятър и влудяващия студ се изпразних от глупостта на грешката си и глупостта на ненужния спомен и включих на автопилот. Намерих по усет пирамидата на върха, опаянтих до нея палатката на щека, пикел и снегоходки, подредих вътре шалте, чувал и цигари, напъхах вътре обуща и раница, пъхнах себе си в чувала и дръпнах ципа догоре. Оставих палатката да се вее свободно, запалих цигара и през отворения вход погледнах нагоре.
Там бяха. Изгрели и светещи. Безброй. Слушах ги. Не ми казваха нищо ново. Аз трябваше да си го кажа отново. След всичките тези бързо забравяни вече години. Казах си го. Засмях се. Този път наистина имаше защо.

Велика Рудока по залез.

Кораб от Велика Рудока.

Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Заедно със звездите изгря и засвети отвътре един друг спомен. Един образ. Един лик. Светъл като икона над свещ, топъл като широка усмивка. Аринета Мула. Наричам я с истинското й име, защото всичко помежду ни бе истина.
Шар планина се лееше наоколо надолу към долините и се сливаше с нощта, отнасяна и заобляна от нестихващия вятър. Тази моя някогашна първа планина се оказа единствената, в която не отидохме заедно. Липсваше ми. Скромността й в палатката – ядем, ако има какво, пием, ако има вода. Силата й в планината – без страх в очите, без спирка в крачката. Красотата й – сияеща по върховете, които качихме. Дрезгавият й глас – от чувала, засипван от сняг. Женското й – сляло ме с нея. Не ми липсваше. Пълнеше ме. Всичко, което се бе случило, беше останало живо в свой собствен живот. Ако обичаш остави птицата да лети. Ако си обичан, тя ще кацне отново на рамото ти. Ако ли не... ще дойде ден и ще я намеря в Прищина или където и да е, за да й целуна ръка и да й благодаря. Както целунах ръка на майка й. Че я е родила.
Всичко останало в тази дълга нощ беше борба. С вятъра, студа, палатката и цигарите. Оцелявах. В 4 часа през нощта се предадох и реших, че палатката може да стане и бивак-сак стига да оживея и да поспя поне малко, защото на сутринта ме чакаха още 4 километра гребен, чак отвъд който щях да се затъркалям като лавина неудържимо надолу.

С Аринета Мула в Писаната джамия в Тетово / Писаната джамия в Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г.

Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Сутринта беше сива. Видимостта – нулева. Студът и вятърът – все същите. На цигара внимателно подредих алгоритъма кое първо, кое второ, кое последно и бавно започнах да действам. Обувките, гетите, раницата, чувала, дреболиите, палатката, накрая котките. Бързо се изнесох от върха и се втурнах на завет, какъвто така и не намирах. За няма и час излязох в началото на гребена. Бях го огледал, преценил и пресметнал предварително предишния ден. Няколко скалисти коти преди последното, дълго изкачване към връх Бориславец.
Малко по малко облаците се оттичаха по склоновете и небето постепенно посиняваше. Една по една планините са показваха по хоризонта. Но вятърът така и не утихна. Студът така и не се вдигна. Чак долу, на чаша кафе в Тетово, по измръзналите си пръсти щях да разбера, че е било -26 градуса и към 100 км в час вятър, а колко е било усещането за студ, калкулирано от температурата по вятъра, така и нямаше да разбера.

Бивакът на Велика Рудока. Вляво на заден план Бориславец.

Велика Рудока, видяна на слизане.

Съвсем бавно тръгнах нагоре. Отдавна нямах вода, отдавна не се хранех. Втори ден го карах на хрупане сняг. Кота по кота, час подир час – не бързах и не исках да бързам. Спирах, пушех, почивах. Не исках да слизам. Кота по кота, час подир час – пред очите ми и през главата ми минаваха хората, които обичах и които уважавах, моите авторитети... Щастлив е този, който ги има. ...Покойният ми баща, най-близкият ми човек, покойният съдия Румен Янков, Аринета Мула, старата мъдра дама, Бате Боби. Всеки от тях ми казваше по нещо – за сбогом или добре дошъл, за лек път и късмет. Връщах се. Без илюзиите колко далече съм още – от нулата, от повърхността на водата, над която да дишам, от ведрия ден, в който ще съм забравил всичко лошо и ще мога да махна небрежно с ръка. Но вървях, плувах нагоре в снега, към върха. И отвъд него, където вечно се стелеше безбрежно небе и под него човешка земя.

Дългият гребен на Бориславец.

След 3 дълги часа вървеж накрая стигнах до връх Бориславец. Това беше. Траверсът беше приключен. Някакъв облак долетя и покри върха. Не изпитах нищо и бързо тръгнах надолу. Оставаха ми само няколко километра до селото, чучнато на стръмния скат над реката. Вече го виждах далеч долу. Бързо разчертах ясната линия на слизане и буквално се затъркалях, носен от ураганния вятър.
Изведнъж спрях и се скрих в завета на единична скала. Исках да изстискам докрай гнойта от пукналия се най-накрая цирей и със студен ум на хирург да дезинфекцирам. Тя беше само биологичен родител на децата ми и тя беше просто биологичен отпадък на връзката ми. Толкова. Децата ми само бяха престояли по 9 месеца всяко в един изтърбушен от употреба склад. И бяха заживели живота си. Толкова. Децата ми не бяха от нея, а от Бог. Тях ги имаше, нея повече не. Оставаше ми само да довърша интроспекцията и да видя себе си в тази 11-годишна булевардна бурлеска. Самокритично и откровено.
Прибрах фаса в джоба и продължих надолу.

Полог, теснолинейката, изградена от немците по време на Първата световна война. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Баща ми написа: „Животът няма синоним”. Аз ще напиша: Свободата няма аналог. И още: Свободата няма дубликат. И още: Свободата няма фалшификат.
Само вътрешно несвободният, дълбоко неосъзнат и нелечимо сляп човек може да иска като малко дете играчка единствено да налага своята свобода на други хора. Не съществува и няма да съществува исторически пример на истински свободен човек, който да не се е борил за свободата на всички ни – било като класа, било като народ, било като вяра, било като човечество. И тук Карл Попър греши в своя парадокс на свободата – не, абсолютната свобода на един не означава абсолютно робство за всички останали. Точно обратното – свободата на един не е свобода без свободата на всички останали.

Следите по гребена.

Склонът от Бориславец надолу беше безкраен. Снегът беше кокал и вървях бързо и леко. За час стигнах гората. Змията на пътя се виеше в нея. Още в първото дере изби извор. Пих дълго, щастливо. Видях в снега почервенял от плод шипков храст. Ядох дълго, щастливо.
Видях себе си и започнах интроспекцията. Толкова години бях играл карти в родината Младост и всеки път през смях бях казвал: „Кьорав карти не играе”. Аз бях кьорав 11 години и нищо не ме оправдаваше. Аз бях живял срещу себе си и грешката беше единствено моя. Аз не бях написал и един стих за 11 години. Аз бях вървял срещу себе си и никой не ме беше карал. Аз бях нарисувал само двайсетина графики за 11 години. Аз бях плащал недължимото никому заради собствените си криви представи за отговорност и дълг. Аз цедях по един-два пътеписа годишно за 11 години. Аз сам бях сложил глава на дръвника с илюзията за милост и добрина. Аз бях обичал ебем ти кого, проектирайки желано в несъществуващо. Поне в това липсващата ми вече майка беше права: „Иване, толкова евтино си хариза живота”. Но все още бях жив.

Българки в Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Така нареченият обект на моите някогашни чувства беше просто едно изоставено някога от баща си дете, което – разглезено и мущровано безогледно да властва, защото така и не беше проимало брат или сестра – така и не беше пораснало. Застинало в аналния стадий на Фройд като анално задържаща „личност”, то се бе превърнало – както простичко пише в wikipedia – в „свидлива (sic! какво съвпадение) с натрапливо търсене на ред и чистота, [...] основно ината и перфекционистка”. Уви – зад всичко това – никога не стоят личностни качества, каквито „личността” няма, защото няма дълбочина, а има само плитък, приложим инструментариум от житейски умения, които – като мимикрия и паразитизъм – осигуряват неоспорим житейски „успех”, в който няма смисъл, тъй като осъзнаване няма, а има само количество, а когато има само количество, човешката цена няма значение, защото няма как да бъде видяна, усетена и оценена, включително действителната цена на самата „личност”. А където няма място за друг човек, има само blind spot-ове, които кастрират най-важното – годността за attachment, за любов, за уважение, за свобода – своя и нечия. Защото ние, хората, живеем заедно, ама наистина, ако е истина. Така „личността” си остава една какафония от хипертрофирали или закърнели, или неразвили се плевели, които се бият помежду си и изхвърлят навън единствено и само агресия и насилие. В конкретния случай всичко това беше проигравано през фабрично завишен промискуитет, при това на посредствено ниво... По „мое време” бяха минали и си бяха заминали 4-ма мъже, поне за толкова знаех...

Велика Рудока, видяна от гребена на Бориславец.

Надолу. Бориславец в средата.

Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Странно, не усетих нищо под шипковия храст, нищо освен тъпо безразличие. Шипките бяха сладки и истински.
Без да има значение, поне за мен, трагедията на такава „личност” е в това, че може да избегне саморефлексията, на която не е годна, но не и уродливото си отражение в огледалото някой ден... когато децата са вече големи или когато възрастта си е свършила своето, или когато животът неизбежно е натежал на кантара с простичките си истини.
Сигурно звучи жестоко, не и за мен, но вече не помнех нищо. Знаех, че трябва да помня – концерта на AC/DC в Атина и Олимп, Стария мост в Мостар и чешмата в Дубровник, Черна гора, Северна Гърция, Монблан и още какво ли не – морета и планини, някакви празници заедно. А всичко беше изтекло в мръсния канал на забравата – без да го искам, без да го изливам, ей така – от само себе си и за нула време. В Шар планина.
Спомних си със сетни усилия само едно – казах й някога: „Пази си изворчето чисто”. А е било теч от канализационна тръба. Грешката си е моя.

Ново село.

Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Влязох в селската кръчма. Потънах в цигарен дим и мъжки приказки на албански. Бързо поръчах две кафета наведнъж и седнах. Запалих. Още по-бързо се заприказвах с мъжете, всичките млади и наперени албанци. Уредих си превоз до Попова Шапка, допих кафето и тръгнах.
В колата бях с две млади момчета. Говорихме дълго на някаква смесица от албански, сръбски и български по дългия заснежен път. Думите ми бяха познати:
- При нас жените не работят и не излизат от вкъщи, камо ли да влизат в кръчмата. Но в Тетово вече ходят по улиците, работят и даже пият кафе.
Разбирах правотата им – тази на веднъж завинаги раздадените житейски роли, които даваха на живота яснота, предвидимост и нормалност, и може би щастие. Но въпреки това вярвах в равенството – вроденото, в свободата – на избора, в пространството – отвореното, във времето – принадлежащо всекиму.
Нощта падна из пътя. Те отново изгряха. Отвориха друг път. Още по-дълъг от вече изминатия.

Шар планина, 1956 г. / Henri Lebasque

Вече в София, Бате Боби ми каза на нова чаша кафе:
- Ако искаш, върни се в Шар планина. Ще измръзнеш отново и ще останеш без пръсти.
Деляха ни 20 години възраст и един живот мъдрост. Неговата мъдрост още не беше моята. Имах да извървя и този път, който със сигурност ще се слее с другия.
Ще се върна в Шар планина.
Знаех защо се бях върнал след 12 години. Както бях разбрал защо бях отишъл преди 12 години. Бях го разбрал в палатката, под звездите. Беше просто. Каза ми го оня, който дойде без да почука.
Съм българин и именно в Македония се усещам такъв най-много. С цялата болка на безвъзвратно загубеното, с целия срам от несъстоялия се мой народ, с цялата погнуса от неговата държава. И обичта ми към една албанка и нейното племе няма да промени това. Съм мъж и именно в Шар планина се усещам такъв. Спокоен, саможив, пръснал егоизма си по меките склонове. Съм баща с вярна и истинска връзка с децата си и именно от върховете видях, че имам какво да кажа и покажа на тези деца – небето, цвета му, въздуха, чистият, свободата, която да им дам, сочейки хоризонта. Съм с корен, който бях сякъл, но не и отсякъл, и тоя корен още ме хранеше със сока си и именно в тия бели, безкрайни простори от планини се видях разлистен и зрящ.

Тетово. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Генерал Жеков в манастира Лешок в Шар планина, 1917 г. / Henri Lebasque

Тетово. Дете. Снимка: William Vandivert, сп. Life, 1939 г. / Henri Lebasque

Айрис Мърдок пише, че „насилието е родено от желанието да избягаш от себе си”. И е права.
Зра своя път. Той не е бягство, а връщане. Знам, че още се връщам към началната точка, от която започва завръщането. Нямам илюзии – загубеното е много, времето е пропиляно, проглеждането е късно, лечението ще е дълго. И все пак доброто е повече – чисто ми е отвътре, имам деца, ходя на планина, работя на Мусала, ще напиша все някога тия пусти книги за Проклетия и Кораб, имам своите близки за честна безжалостна дума и честен верен съвет, и протегната в нужда ръка, имам и кого да помоля за прошка или просто да потърся след време.
Но най-вече, както си обещахме с оня, който дойде без да почука, повече няма да се разделяме. Защото той ми каза само едно: „Каквото и да се случи или да не случи, твоят живот и твоята смърт трябва да останат в обсега на твоята воля, избор и съзнание. И това се нарича себеуважение.”

Звездите бяха съгласни.

Край.

Последната промяна е направена от Иван Динков на Нед Юни 13, 2021 1:38 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

..."оня, който дойде без да почука"!

Ако може отговор на един маловажен въпрос – на кои дати е бил преходът? Благодаря предварително.

П.П.
„... погледнах нагоре.
Там бяха. Изгрели и светещи. Безброй. Слушах ги...“

Ех, тези звезди...

____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!

Привет,
ако не ме лъже паметта (защото детайлите по снимките са грешни) датите са 17, 18 и 19 януари - големите студове.

Как си, Иване, какво става? Ходиш ли някъде, пишеш ли, работиш ли горе...? Ако ти се споделя. Надявам се, че си ОК. Дръвчетата цъфнаха, наваля и сняг... - а бе японска му работа. Smile

Привет,
отговарям си. Хващаш ме на Мусала. Чета биографията на Куртика, слушам Дженезис. Обмислям си пътеписа за Шар планина. Обмислям си и следващото ходене в Шар планина.
Та така - пресен сняг, чисто небе, чакам добра прогноза и тръгвам нагоре, като сляза отгоре...

Благодаря, Иване! Радвам се! Благодаря и за Куртика! Всичко добро!