Осоговска планина - вр.Белток и оранжевата есен 22.11.2020г.

Оранжево небето, оранжево морето,
оранжева тревата, оранжев и градът.
С оранжевите майки, оранжеви дечица,
оранжеви китари, оранжево звънят.

Детска песничка

Есента тази година дойде изненадващо бързо. И е на път да си замине.

По високите върхове вече имаше задържал се сняг, а температурите бяха отрицателни...

Следователно беше време за една (последна може би) есенна разходка в пожълтялата есенна гора...

Но къде ли да се отиде в късия ноемврийски ден?
Не трябваше да бъде много нависоко, за да не бъде студено.
Трябваше да има гора, но трябваше да има и гледки към далечни хоризонти...
Дълго се чудих кое място удовлетворява всички тези критерии, а и да е ново за мен.
Разглеждайки картата, попаднах на непознат за мене връх, носещ звучното име Белток.
Намираше се в Осоговска планина и беше висок 1524 м. По склоновете му имаше и гори, и поляни.
Проверих с програмата PeakFinder каква гледка се разкрива от върха - гледката беше многообещаваща...

В неделя наобяд - 22.11.2020 г. - тръгнах с колата към Осогово.
До местността Двете реки след Ново село пътят е асфалтов. След това продължава хубав макадамов път до село Савойски.
Макадамовият път става за всякаква кола, макар че е желателно колата да бъде по-висока. Разстоянието е около 6,4 километра.

Накрая стигнах до целта си - местността (или махала) Предел (Големи Предел) на 1239 метра н. в.

Имаше параклис на Света Марина. Хубаво начало за разходката ми.

Самото село Савойски се състои от пръснати махали с по няколко къщи. Не знам дали има постоянни жители.
Пътят към селото и към сградата на кметството обаче беше преграден с ограда, на която имаше табела с надпис:

ЧАСТЕН ИМОТ!
ВЛИЗАНЕТО СТРОГО
ЗАБНАНЕНО!

Това бе много странно, защото на картата имаше жълта маркировка, която продължаваше именно през въпросната ограда.
Осоговското туристическо дружество я беше подновило преди няколко години - в посока запад-северозапад към хотел „Руен“.

Моят път обаче беше по жълтата маркировка в противоположната ѝ посока - на североизток, към връх Белток, а там ограда нямаше:

Големи Предел се намираше на 1239 м н. в., а връх Белток - на 1524 м.
Разстоянието бе около 3,4 км с около 290 м положителна денивелация.
Предстоеше ми - около 1 час леко изкачване по хубав горски земен път.

НЕРАЗДЕЛНИ от Пенчо Славейков
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=105&WorkID=4750&Level=2

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

****************************************************************

Земният път вървеше от лявата (от западната) страна на Брезовски рид (който е с направление север-юг), малко под билото му.
Пътят бе хубав и имаше малко отбивки - други второстепенни горски пътища. Маркировката беше... оскъдна, нека така да я нарека.
Накрая пътят излезе на голяма поляна - билна седловина между вр. Кулицата 1499 м (оставащ зад гърба ми) и вр. Белток (пред мен).

На юг се показаха Влахина и Малешевска планини с първенците си Кадийца (1924-1932 м) и Ильов връх/Джама (1802 м):

А на запад се показа билото на Осоговска планина - от Църни камък до първенеца Руен и Царев връх в Маке... в Северна Македония:

Пътят продължи да се изкачва през рядка смесена гора и поляни в североизточна посока.
Маркировката тук се състоеше от малки кръпки, завързани по клоните на дървета и шипки.

Времето бе слънчево, но измамно топло - в действителност температурите не бяха високи - на места в сянка имаше нестопил се сняг:

А това е и самият връх Белток (1524 м) - обширна поляна, обградена със смесена гора, с 2 бетонни коти най-отгоре:

От връхната кота се откриваха гледки към планините Рила, Пирин (полускрит зад голямо дърво, но изцяло видим, ако се отдалечиш 30-тина метра на изток от котата), Славянка/Алиботуш, Малешевска, Влахина, Огражден, Беласица (едва видима в следобедната мараня, по-скоро с въображението), планините в Северна Македония Равна, Голак, Плачковица. Разбира се, виждаше се и по-голямата част от Осоговска планина - от връх Кюнек и Човеко през главното било до връх Руен и Царев връх, както и по-неизвестните южни върхове около границата с Република Северна Македония. На север имаше гора и гледка нямаше.

Панорама от връх Белток 1524 м, генерирана с програмата PeakFinder:
https://www.peakfinder.org/?lat=42.1553&lng=22.7044&off=20&azi=112&zoom=4&ele=1524&cfg=rs&date=2020-11-22T13:00Z&name=Beltok

Рила и Пирин на изток-югоизток:

Пирин, Славянка/Алиботуш, Малешевска, Влахина, Огражден, Беласица, Равна, Голак на юг:

Огражден, Равна, Голак, Плачковица и южната част на Осогово на югозапад:

Ято птици пред лъчите на слънцето и южната част на Осогово:

На изток: южната част на Осогово и главното било от Царев връх през Руен, Мали Руен, Шапка, Църни камък, Човеко, Кюнек:

На север - гора:

В близък план: Рила:

Пирин:

Славянка/Алиботуш, Малешевска, Влахина, Огражден (Беласица с по-голямо въображение):

Огражден, Равна, Голак, част от Плачковица:

Плачковица:

Южно Осогово:
Непознатите за мен върхове Куцолиница 1747 м, Просеченик 1752 м, Ждрапаница 1814 м и Балтаджийница 1984 м,
на заден план (на 21 км по права линия) вдясно от центъра - Царев връх (Султантепе) 2085 м в Северна Македония:

Първенецът на Осогово връх Руен 2252 м, връх Мали Руен 2230 м и връх Шапка 2188 м:

Връх Човеко 2047 м и връх Кюнек 1923 м:

Алчен е човек. Алчен и ненаситен! Жадно е човешкото око, колкото и да е видяло, все иска повече и още, още, още...
Ти му дадеш Рила, то пита защо не се вижда Витоша? Дадеш му Пирин и Македония - то отново недоволно - а къде е Стара планина?

Витоша все пак успях да видя - през една просека в гората 100-тина метра на север:

Но в гората видях и друго - на северния склон имаше сняг и беше усойно, Слънцето едвам светеше и не грееше.

Времето беше напреднало и трябваше да потеглям обратно, ако не исках да замръкна и след това да стане много студено.
Реших да не се връщам по същия път, а да сляза напряко през гората - без пътека и по стари горски пътища, за да ги разуча.
Това в началото не се оказа много добра идея, защото имаше храсталаци и млади израстъци, които препречваха пътя и деряха.
После обаче уцелих стар земен път, който не беше много обрасъл, но пък беше покрит с килим от изсъхнала оранжева мека шума.

И тогава забелязах, че около мен всичко е оранжево!
Слънцето беше слязло много ниско и караше всичко да блести с особена оранжева светлина!
Започнах да си тананикам песничката от детството ми - оранжево небето, оранжева тревата, оранжева гората, оранжево вървя!

Има една поговорка - кой каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи!
И в моя случай бе така. Отплеснах се, престанах да следя времето, бях безгрижен и не бързах.
Накрая се усетих и погледнах часовника си - той показваше 16:44. Залезът беше в около 17 часа.
А ми оставаше да измина разстояние от около 4 км по земни пътища до колата. Щях да замръкна!!!

Слънцето изведнъж слезе ниско и се скри, гората изведнъж помрачня, стана студено, пусто и мрачно...
Появиха се паднали дървета, които препречваха пътя ми с черните си прогнили стволове и ме спираха...

Ненадейно в краката ми се появи ухилен бял череп, който сякаш ми казваше - не можеш да избягаш, нощта се спуска, няма спасение...

Не знам защо ме налегнаха тези мрачни мисли и необяснимо безпокойство.
Не вярвам в духове, във вещици и във вампири, но сега... именно за тях си мислех.
Гората не ми се нравеше и необяснимо защо, но исках час по-скоро да се махна от нея.
Не беше добра идея да замръквам по тези места и заради дивите животни, например глиганите.

Все още имах достатъчно време да се добера с по-бързо ходене до главния път преди окончателното мръкване.
В краен случай - телефонът ми имаше фенерче и заредена на 80% батерия. Челник не носех, не мислех да замръквам.
Така че бодро закрачих по земния път, с надеждата да стигна, преди да е изгаснала и последната светлина на полумрака...

Всичко вървеше добре, докато изведнъж пътят не стигна до ограда.
А зад оградата имаше къщичка! И малка градинка с чешма и с пейка!

Това беше последното нещо, което очаквах да срещна тук!

Пътят преминаваше през къщата - влязох през оградата в двора и след 20-тина метра излязох през друга порта в оградата.

Но изненадите не спираха! От другата страна на къщата следваше новата изненада:

Как бе дошъл този москвич тук и откога стои на стража до къщата - за това сигурно може да се напише цял разказ или дори повест!

Като споменах, че изненадите не свършвали - стотина метра след това дойде и поредната:
Хубавият земен път изведнъж свърши! До място с тръби и маркучи, от което къщата взима вода:

Тук вече започнах леко да се притеснявам. Smile

Теренът бе силно пресечен, големи стръмни дерета, опадала хлъзгава шума навсякъде...
Трудно щеше да бъде да вървя в тази безпътица може би над 1 км, а и скоро щеше да се стъмни напълно...

Погледнах джипиеса и видях, че има вероятност пътят след къщата да е останал по-надолу от сегашното ми местоположение.
Тръгнах надолу без пътека с надеждата да изляза отново на пътя. Измамна надежда. Не се виждаше ни път, ни пътека. Нооооо...

Земята бе отрупана с паднали ябълки, а над мене видях още много ябълки в клоните на ябълково дърво:

Приех това за добра поличба. Изядох лакомо ябълката и чак сега се сетих, че цял ден нищо не бях ял! Колко сочна ябълка...

След 100-200 метра излязох на нещо като пътечка, която после стана стар обрасъл път. Зарадвах се и забързах по „новия“ път.
А пътят беше на места обрасъл, имаше паднали дървета и много поточета, около които кракът потъваше в мазна кал. Имаше и шума.

Оказа се, че ми остава да измина само още около километър и половина!
Пътят постепенно стана хубав и напредвах бързо. Размина ми се, без да включвам светлина.
Накрая пред мен видях да блещукат светлинки и излязох на главния път при къщите до параклиса.

Колата ми ме чакаше, а от капака ѝ се отразяваше лунната светлина - Луната беше половинка (фаза първа четвърт)...

Така завърши тази моя самотна разходка.
Много рядко ходя сам. Но сега така се получи.
А Осоговска планина продължава да ме удивлява!

П.П. На връщане с колата отбелязах няколко заслона и чешми. Има още какво да се види! Има още изненади! Дивете им се!

Връзка към 82-те снимки от пътеписа:

https://photos.app.goo.gl/HwQymGUaWmAwax729

Връзка към джипиес трака от излета:

GPS trak- Osogovska pl.- 22.11.2020g.- s.Savoyski,G.Predel1239m-v.Beltok1524m-bezpat,pat(otStefan

____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!

Много ми хареса разказа! Благодаря, че си споделил!

Има си предимства човек да скита сам. По друг начин ти върви мисълта.

Наскоро един познат беше споменал, че умишлено не взема челник при доста дълги преходи с идеята да държи темпо и да не се отпуска, съответно да си стигне навреме по светло до крайната точка.

Все пак за мене е ненужен риск. Преди седмица ми се случи в Пенкьовската планина, за която човек не би си помислил, че може да попадне в опасност, да се озова на стръмен терен след залез и без челник можеше по най-нелепия начин да се пребия.

МНого любим веломаршрут, само че аз си го правя целия Брезовски рид и обикновено слизам на Граничкия манастир. През Слокощица ми е по-тъпо. Но есента, есента там е чудна, даже мисля и тая събота да го направя, докато не е натрупал сняг.