Изкаченият връх (част ІІ)

Написах този текст сред живота на ниското. Не се слях с него.
Написаният текст е пътепис – за мълчанието, а не есе.
Всичко останало знам.

Графика Иван Динков.

Изкаченият връх

Изкаченият връх е известен за мен. И знам, че го няма. Искам да го изкача. Не искам да го гледам отдалеч от долината, да го оставя бленуван и само сънуван, не го искам девствен, нито горд. Искам да го открия и да го преоткрия след като го открия. И ще го търся – с очите и стъпките си, в кошмарите си и на сутринта отвъд хоризонта, тръгвайки към него.
Изкаченият връх е най-прозаичният. Не знам как Ви звучи. И най-измисленият. Не знам как Ви звучи.
Той е прозаично изкуство. А най-прозаичното изкуство е вече роденото. И така обречено на смърт, която е пълно мълчание. Най-красивата картина е „Черният квадрат” на Малевич – на нея не е нарисувано нищо. Най-добрият текст е Lessness на Бекет – в него е липсата на всичко. Най-гениалната музика е минималистичното пиано на Nik Bartsch – в него е лишението от живот. Най-изящната скулптура си остава „Пиета” на Микеланджело – и аз не знам защо.

Графика Иван Динков.

Представям си изкаченият връх като ясна, далеч от другите върхове, каменна пирамида с широка основа, огромна. Симетрично стръмна, твърда, уверена в заеманото си място, с тежестта на спокойния си характер. Свещена, като всички онези върхове из целия свят, които не са и не трябва да бъдат изкачени или, напротив, биват и трябва да бъдат изкачвани – Атон. Именно в отрицанието на тази традиция виждам най-дръзкото, дръзновено, плод на хилядолетия, отношение на човека към планината – порив към усмиряване на чудовищната й сила, полет към покоряване на недостижимата й височина, вчовечаването й до земен пантеон, безстрашието пред нея като лице на смъртта, което само доказва живота, близостта на простосмъртния с нея като терен за извисяването му до Бог. С една дума, ницшеанска – бунт. С един образ – буквален – на Прометей. С един липсващ лик – този на Бог.

Графика Иван Динков.

Разбира се, представям си изкаченият връх по една камениста пътека, но без знак, без надпис. С безкрайно спокойно море в подножието му, с голи, ясни до растер склонове, диплещи се по контура надолу от него. Представям си изкаченият връх обемно, какъвто самият той е. Фокус на безкрайни човешки проекции с изпълнени вторични, третични и последващи пространства, каквито преди малко разпънах, с епитетите, които не написах, със степените, които не употребих – сравнителни, превъзходни, невъзможни, въобще със всички възможни сравнения, с всички поетични, прозаични, епични фигури – метафори, алегории, алюзии. И притчи.

Графика Иван Динков.

Представям си изкаченият връх въображаемо. Без да го виждам. Един връх като нито един друг, напълно недействителен, огромен, и много висок. Изкачен само от мен, само за мен, само във мен. И искам да бъде свещен.
Искам другите хора да знаят какво този връх е за мен. Нека и те го изкачат, стига аз да не разбера какво е за тях.

Графика Иван Динков.

Не искам да си спомням своето планинарство така – с някакво безбрежно море, с изправила се пред взора ми планина и с един изкачен връх. Това никога няма да ми бъде достатъчно. Вече знам и, признавам, че аз и моят живот не бяхме измислица, нито фикция и презумпция на несъстоял се човек и живот, а живи човек и живот. Но нека върхът, морето и планината бъдат измислени – вътре в действителността, като булеварден роман, Библията, в който и децата не вярват. Нямам нужда от упование и надежда, че никога няма да изкача този връх – усмихнат, щастлив и изморен. Че ще спя на брега на морето на път към върха. Че ще предам щафетата на някой случайно срещнат да продължи да броди из планината. Че ще премълча мълчанието си пред някой друг да замълчи по-дълбоко и по-дълго и да измълчи планината като обиталище на човешкото богоборство, като люлка на човешкото примирение, като утроба на човешкия несподелим смисъл, като гнездо на съкровеното непреводимо мълчание. И после, на свой ред, тоя друг да остави мълчанието си в тишината, и то да бъде подхванато от следващия пилигрим – на нов глас, ням, още по-мълчаливо, без възможност за звук. И нека накрая край има – хората да се сменят всеки с отреденото му мълчание, но то да се предава като черен печат от ръка на ръка, да се носи от тоя изкачван връх и да се стеле надолу от него по склоновете, та до морето и още надолу от него до дъното, до пълната липса на движение, звук, предмет и живот. И там да остане. А хората да се връщат един по един, всеки мълчалив, и да слизат отново и отново от върха. И в тая автархия мълчанието да става по-гласно, с все по-повече думи, все по-речетативно и да низвергва човека и планината като едно, като неразделни. И то да бъде лъжа. И тая лъжа да бъде зло. И това зло да остава заключено у всеки отделно и затова да е зло. И това зло да пребъде, защото мълчанието е катинар без ключ.

Графика Иван Динков.

Така си представям изкаченият връх – мълчалив, а не словесен, във вечна сянка, хвърляна от залязващото в морето слънце. Безразличен към слизащите от него хора и те безразлични към него, Сизифовци, по навик, принуда, глупост, лудост. Представям си го връх-затворник – осъден на доотвъдживотно битие, но бесмъртен.
Представям си неизкаченият връх нежив. А съществуващ.
Изкаченият връх за мен няма име. Не може и няма да има, защото има безброй имена и нито едно. Изкаченият връх за мен е вътре, но камъкът му е вън, а сянката му още по-дълбоко вътре.

Графика Иван Динков.

И виждам в подножието му, на брега на морето, един ограден с каменна стена манастир. В него, насред калдъръма на двора, кула-камбанария. В нея оловна камбана. Под нея утробата на църквата. В нея отец в черно расо. Подстригва послушник на кръст. Наоколо застинали в тъмнината на слабите свещи монаси. Отецът мълчаливо предава на послушника мълчаливата вяра в Бог. А той още вярва в живота, по спомен и блуждаещи чувства. Новият кръст се полюшва на врата му, като нож над сърцето му. Утре той ще тръгне нагоре към изкаченият връх. В душата му ще е покълнала измислицата на вярата. Думите на молитвите ще са станали пауза в мълчанието и само то ще му казва всичко. А той няма да разбира нищо. На върха сигурно има параклис. Без Бог.

Графика Иван Динков.

Аз не намерих морето – навсякъде е. И на сушата.
Аз не намерих планината – навсякъде е. И на дъното.
Аз си вземам върха – моя измислица е. Аз мълча – Вашето мълчание. Слезте от върха. Бърборейки. Чужди думи. Роби сте.
Мой ред е. Да говоря.

Графика Иван Динков.

Моля те, Иване, претопи ги
тия стихове в катрана
и със него нови книги
напиши за бяла врана.

Ти кажи й, че предаден
победи веднъж живота
в името на безпощаден
враг на своята природа.

И признай си, че загуби
от смъртта на всичко живо
в името на честни думи,
че смъртта не е мерило.

Пък след края остави я
да изграчи, че в олово
от куршум на твойта шия
се отлива чисто слово.

Моля те, Иване, твойте книги
от олово на камбана
с пръстите си нарежи ги
за крила на бяла врана.

Графика Иван Динков.

Каква е разликата между един и същ връх – изкачен и неизкачен.
Не знам дали имах избор да не бъда себе си, нито дали изкачих неизкаченият връх или неизкачих изкаченият връх... не е игра на думи.
Знам, че греша, но върхът е човек и знам, че съм грешен, защото е друг човек, а не съм аз. И знам, че ще сляза смирен и мълчалив, но не и вярващ и щастлив, когато видя, че друг човек няма и съм останал само аз. ...не си трябвам сам. Или – преди това – ще зърна за миг от върха, че там някъде, съвсем близо, в облаците на живота, друг човек има и той е безкрайно далеч. ...тогава ще знам, че вече съм долу. И че съм изкачил всичко възможно. И невъзможно.
Тогава, в годната за живот равнина, сред мълчанието Ви, като Бекет, ще попитам влюбено непозната жена на улицата:
– Вярвате ли в бъдещия живот?
И ще отговоря вместо нея за себе си:
– Моят винаги беше такъв.

Графика Иван Динков.

Иване, извинявай за въпроса, че е страничен, ако искаш не отговаряй, расбирам те, ако искат да го изтъркат от управата. Но все ми е било интересно тези графики как ги създаваш? Нямам напредвид само тук , а и изобщо, които си давал във орума. Направо на екрана ли ги рисуваш или първо на хартия и след това заснемаш и даваш на екрана? Вероятно е съвсем ясно как става, но вервай ми, в това отношение съм голям невежа.
Успехи с върховете!
Между другото аз наскоро така се изложих на два различни върха... то върха силно казано, щото са леко по-ниски от хълмчета, че вече не коментирам върхове и баири.

Отговарям ясно и просто както и рисувам.
Графиките ми са два вида - графит (най-обикновен молив, поне 2В) и мастило (японска писалка Sailor със специално скосено златно перо за композитори така че по вертикала да дава дебела линия, а по хоризонтала - тънка).
Всички графики рисувам на най-обикновени бели листове за печат, размер А4.
Графиките с мастило рисувам от раз, т.е. без предварителна скица. След това ги сканирам в добра резолюция, след това ги правя grayscale, тъй като рисувам с тъмно синьо мастило Waterman, накрая ги правя bitmap, за да отчленя ясно чисто черното на графиката от чисто бялото на листа.
Графиките с молив рисувам бавно, но отново без предварителна скица. За разсейване на твърди линии и ясен контур използвам пръста си (търкам върху молива в желана посока с желан интензитет) и чрез него получавам този ефект, който наричам "перушина". След това ги сканирам в добра резолюция, след това ги правя invert, т.е. бялото на листа става черно, а бледо сивото на графита става мръсно бяло на графиката, след това ги правя grayscale. Накрая ползвам съвсем базови коректори на програма ArcSoft PhotoStudio на Canon - brightness/contrast, tone adjustment и sharpen filter при нужда.
Това е всичко.

Не луд, а безподобен. Ето това си ти. Освен ясно си обяснил и подробно. Нещо, което никой твой колега не би направил. Явно щото не сте колеги. Можеше просто да кажеш че първо на лист и след това слагаш на компютъра. Та, ако искаш, може да махнеш другото - след това и аз ще се коригирам.
Но кво нещо е шибания интернет... Аз не съм наясно с нито едно от нещата, които споменаваш, камо ли да мога да работя с тях. Разликата между нас е огромна. И сега остави глупостите как тва не е така.
Сиреч, благодаря.

Последната промяна е направена от ray на Вто Ное 03, 2020 10:25 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Не безподобен, а луд - май пак двамата си бъбрим...
Не знам кои са моите колеги, нито кому съм аз колега... безработен съм, а и занаят в ръцете нямам.
Нямам какво да крия, нито искам да крия... ако подозираш някого в "интелектуална кражба на чалъм", то е за него, не за мен. За мене си знам, че и 10 години да стоя по пленери до Клод Моне няма да нарисувам и една негова картина. А и не бих искал - смисълът е да нарисуваш своето или да го напишеш или все едно какво да го родиш и направиш.
Накрая, да, не е така - аз в интернет съм лаик, както сигурно във всичко. Ако знаех и можех повече, щях да имам сайт, да събирам лайкове и сърчица сякаш всеки ден е 14 февруари и щях да умувам навсякъде от високо кой какво защо къде как и кого... дано не звуча заядливо, не искам.
Фактите - работя на Windows XP, никога не съм ползвал друга програма от вече посочената (поне 15 години), нито съм ползвал други изразни средства (от дете), публикувам само тук, друго не се сещам - значи няма. Надали това значи, че съм "напред".

Ок, не расбирам, както казах, така че както кажеш....
А иначе е нормално да си бъбрим – ти луд (?), аз нонстоп накъркан, приятна компания сме си. Но нека спрем наистина че да могат и съфорумците да се вредят. Отделно че някои от тях може зарад рей да не коментират - извинявам се, не го правя нарочно, ама като стигне шишето до едно ниво и започвам да коментирам наред... някой би рекъл, да бърбориш глупости наред – не бих оспорил. Smile