Проклетия: премиера по източната стена на Мая Бриасет

Казвам се Иван Динков.
Пиша с истинското си име – фамилно и лично. Не харесвам псевдоними.
Нямам какво друго да добавя за себе си.
Това е първият ми пътепис. Извинявам се за дължината и качеството му.

Посвещавам на всички, които носят същия кръст като моя – лудостта.

Питер Брьогел Стари, „Вавилонската кула” на човешката лудост / Мая Бриасет.

„Питаш ме как станах луд.
Случи се така. Един ден, далеч преди много богове да бяха родени, събудих се от дълбок сън и открих, че всичките ми маски бяха откраднати – седемте маски, които бях измайсторил и които бях носил през седемте си живота. Втурнах се без маска из пълните с хора улици и закрещях: „Крадци! Крадци! Проклети крадци!”
Мъже и жени ми се присмиваха и някои от тях, в уплах от мен, се изпокриха по къщите си.
И когато стигнах пазара, младеж, стоящ на покрива на една къща, извика: „Той е луд”. Вдигнах нагоре очи да го видя и слънцето целуна за първи път моето голо лице. За първи път слънцето целуна моето собствено голо лице и душата ми се възпламени от любов към слънцето, и аз не исках повече моите маски. И сякаш в транс аз крещях: „Благословени, благословени да са крадците, които откраднаха моите маски”.
Така станах луд.”
Халил Джубран, „Лудият”, 1918 г.

Халил Джубран / Проклетия.

Влажен хлад. Режещ вятър. Безцветносиво небе. Облаци, разлетели се като вълна на стригана овца. Ситно натрошени и застлани като за римски друм камъни. Бледи. Една купчина от тях. Връх.
Стъпвах бавно, уморено и безразлично. Не усещах нищо освен спомена си. Тогава нямаше купчина камъни. Имаше мен. Сега имаше само купчина камъни. Сврях се на завет зад тях и запалих. Споменът отлетя с поредния порив на вятъра. Посвещението на сина ми оттогава остана. Далеч като него.
Аз също останах – безчувствено близо до себе си и се слях със сивотата наоколо.
Определих си половин час почивка зад камъните и после тръгнах надолу от другата страна на върха.

Мая Бриасет.

На върха.

Едно дете, момче някъде на осем-девет години, седеше зад бюрото в стаята си. (Много години по-късно жената, от която му се случи да има деца, щеше да го нарича именно така – „сухар зад бюро”.) Държеше химикалка в ръка. Срещу бюрото, облещен, се издигаше прозорецът, който никога не се отваряше. Момчето гледаше през него нощта – черна, непрогледна, беззвучна, есенна, с поръсен по клоните на черешата пред прозореца сив сняг. Отвори тетрадка и започна да пише. Въпроси. Как от нищото се вземаше нещото, как възникваше материята и от какво, а то от какво и така до безкрай. В какво пространство съществуваше Вселената, докъде се простираше то и в какво пространство се помещаваше самото то и така до безкрай. Откъде се вземаха доброто и злото и как се съотнасяше с тях истината, и всъщност какво значеше истина. Докато пишеше, момчето усети как отнякъде, неизвестно откъде, го прониза дълбоко болезнен спазъм, който щеше да остане в него до края на живота му – въпросът без никакъв отговор: кой беше то, защо беше то, какъв беше смисълът да го има, добро или лошо беше то и коя беше неговата лична истина. По-късно момчето научи, че това е бил първият пристъп на съзнанието, още по-късно, че това е било раждането на съвестта, днес – вече превалило билото на живота си – щеше да разбере, че това е била първичната имплозия на лудостта.

Йеронимус Бош / Мая Бриасет.

„Модерният човек повече не общува с лудия човек. Не съществува общ език или по-скоро такъв вече няма. Конституирането на лудостта като психическа болест в края на ХVІІІ в. предоставя доказателство за прекъснатия диалог, показва разделението като вече случило се и обрича на забрава всички тези заекващи, откъслечни думи без фиксиран синтаксис, чрез които общуването между лудостта и разума е течало. Езикът на психиатрията, който е монолог на разума върху лудостта, бива установен единствено на основата на това мълчание.”
Мишел Фуко, „История на лудостта в класическата епоха”, 1961 г.

Йеронимус Бош – „липсващите пет сантиметра”.

Този текст също е монолог – контрамонолог на лудостта върху разума, върху чувствата, през времето, чрез пространството, от полигона на тази лудост – една планина, Проклетия, от един връх, Бриасет, който се превръща в налудната фиксация на този луд, за когото дори монологът на разпадналия му се Аз пред собствената му лудост е отдавна прекъснат от собственото му мълчание, кънтящо от отломъци думи, които дори лудостта повече не разбира.

Йеронимус Бош.

Знаех, че ключът на маршрута е в самото начало – там, където стената рязко се отлепяше от основния, дълбок, изровен от лавините кулоар. Там нямаше камък, а плочи, там нямаше ронляк, а беше монолит. Не вярвах, но знаех, че промуша ли се от другата страна на кулоара, върхът просто щеше провисне над мен, докато стигна до него.
Забих здраво и докрай клина в скалата над кулоара. Изпя. Прехвърлих през близкия камък примка и я включих към карабинера на клина. Хвърлих в кулоара въжето. Стигаше. Закачих протриващото устройство към карабинера и се отпуснах в пропастта.
Тръгнах нагоре по кулоара. Вървях лесно, преодолявайки късите скални прагове. Предварително бях набелязал точката на влизане в стената – излъскана плоча със здрава, но релефна скала над нея. Не стигнах до тях. Кулоарът стана цепнатина, през която не можех да мина дори без раница. Върнах се и без да гледам нагоре започнах да се катеря по стената.

Бивакът в основата на стената.

Началото на стената.

Началото на маршрута: 15-метровия рапел в основния кулоар.

Кулоарът като цепка – непроходим.

Долната, стръмна част на стената.

Лудостта всъщност е проява на чиста човешка свобода – пробив на фантазията, на съня, на голата материализирала се психика чрез поведението в действителния живот, който пробив излиза вън от и де факто разрушава „нормите” и „нормалността”, но – което е най-лошо – показва, че именно те са въображаеми и противни на човешкия дух. Затова лудият е опасен в обществен план – той онагледява и доказва чрез себе си един напълно фактичен свят, който твърде често се оказва свят на бъдещето. Неслучайно всички пророци, визионери и пионери, реформатори и контрареформатори са били наричани първо „луди”. И съдбата им, разбира се, бива сходна – от Мартин Лутер до Мартин Лутер Кинг.

Халил Джубран / Проклетия.

Но нека не се лъжем, силата на „нормалността” днес е толкова голяма, че от VІІІ в. насам, от появата на Мохамед, последният голям пророк, човечеството не е в състояние да роди нова религия. Лудостта окончателно е закотвена в маргиналиите на живота и се редуцира до конвулсивни гърчове като малцинствени секти, фрагментарни идеологии, плитки течения в изкуството, единични напъни във философията – отличителна черта на всички които е липсата на универсализъм независимо от претенциите. Така в модерния свят за лудостта ще останат достъпни само две територии – на изкуството, където безопасно тя може да се манифестира, и на науката, където безопасно тя може да бъде диагностицирана.

Йеронимус Бош.

Опънах палатката на същото място като при втория опит. Мъничката грижливо заравнена площадка от ситен камък под стената ме чакаше. Имах всичко – най-вече достатъчно вода. А щях и да имам – от долината бях видял белите ивици сняг високо под самия връх. Ако стигнех дотам. Всичко вече зависеше от мен и върха – бях се оказал протестант в тази пустош и нямах посредник, все едно кой би бил той – църква или жена.
Бях стигнал рано, по светло. Бързо приготвих всичко и легнах да спя. Събуждах се периодично и виждах как една по една светлинките в долината угасваха. Вместо тях на нощното небе светваха други, нови.

Долината Валбона и Мая Йезерце, видяни от бивака.

Източната стена на Мая Бриасет, видяна от бивака.

Момчето порасна, с цялата условност на този дума, и стана юноша. В училище то получаваше отлични оценки с изключение на математика и то така и не се научи да пресмята живота – и своя, и хорския. Колкото повече растеше, толкова по-мълчаливо ставаше, докато накрая млъкна и минаваха дни без да издаде звук. За сметка на това започна неистово да рисува навсякъде – по тетрадките и учебниците си, по чина си, по чантата си и по тези на съучениците си, по дневника, който често крадеше, по стените на училището, в асансьора на блока, в който живееше. То направи от стаята си един огромен колаж – всички стени и таванът бяха облепени с репродукции на класически картини и скулптури, примесени с най-различни снимки. Искаше да зазида прозореца, който никога не се отваряше, но не намери приятел, който да му помогне, а сам не знаеше как. Някъде между всичко това момчето четеше също така неистово, но най-много се захласваше да отвори атласа и да пътува из него.
Хората имаха респект от юношата, защото изглеждаше умен, вглъбен и начетен и му предричаха блестящо бъдеще. Юношата никога не взе на сериозно тези приказки, още по-малко себе си и бъдещето не дойде.

Йеронимус Бош.

„Приятелю мой, аз не съм този, който ти изглеждам. Привидността е само дреха, която нося, изтъкана грижливо, пазеща ме от твоите въпроси, а теб – от моето безразличие.
Моето „Аз”, приятелю мой, обитава дома на мълчанието и в него ще остане завинаги непознаваемо и недостижимо.
Когато за теб е ден, приятелю мой, за мен е нощ. Но и тогава аз говоря за пладнето, което танцува по хълмовете, и за лилавата сянка, пълзяща из долината, защото за теб са недостъпни песните на моята тъмнина и ти не трябва да видиш как крилете ми удрят звездите. И аз се радвам, че ти нито чуваш, нито виждаш всичко това. Аз ще бъда с нощта насаме."
Халил Джубран, „Лудият”, 1918 г.

Халил Джубран / Проклетия.

Пътят нагоре ми беше до болка познат. Великата вярна Корсичка, паркирана на последната педя асфалт, после аз изтабанил черния път до основата на северния кулоар, после по кулоара до изворчето-капище, което само аз знам –местните хора дори не подозират, че съществува, после по трошляка на кулоара до двата му ръкава, после по левия до първата скала... И така вече за трети път чоплех нагоре с тежката раница – 50 метра въже, 7 клина, 5 френда, 6 примки, 3 резервни карабинера, палатка, спален чувал, 4 литра вода, храна, дрехи, седефения кръст на гърдите...
Този път заобиколих челната скала отляво и... налетях на стара пътека, а по нея – на ново изворче. Следите от дъжда и снега от предните дни още личаха по пълните с вода вдлъбнатини на камъните. Просто се навеждах и пиех. Заклех себе си да не бързам и пъплех като стоножка, правейки големи серпентини. Отминах последните дървета, проврях се през клека и продължих по тревистите склонове, по които все по-често заискачаха скали. Накрая останаха само те. Просто вървях до кулоара откъдето мога, забол поглед в надвисващата стена на Мая Бриасет. Всеки път я отгатвах наново и всеки път я усещах по-близка, и всеки път усещах, че тя ме усеща по-близък.

Пристигането – Мая Йезерце от долината Валбона.

Пристигането – Мая Бриасет.

Но нека не се лъжем, и над двете територии на лудостта – науката и изкуството виси неизказваната забрана да променят света. Науката – след вековни битки от Античността до Отвореното общество – е кастрирана от потенцията си да води нанякъде. Тя е сведена до анализ на наличното с ампутирана оценъчност и е откъсната от морала, за да бъдат изводите й количествени, а не качествени, научни, а не човешки. В социален план всяка претенция на науката да променя света е бламирана като социално инженерство с познати последици ала Оруел, ГУЛАГ и още някоя цъфнала антиутопия. В чисто психически план на психиатрията е позволено единствено вътрешно парадигмално развитие на класификаторите, но не и надскачане на тавана, т.е. критичност спрямо самото базово разделение на „нормалност” и „лудост”.
Всъщност, спрямо стерилизираната до стерилността на хермафродит модерната псхиатрия, българската изостанала наука в областта заслужава благодарността на своите пациенти, доколкото те понякога все още биват наричани „душевноболни”, т.е. под прашната завеса на старите книжни страници все още живее сянката на душите им.

Йеронимус Бош.

Йеронимус Бош.

Не се бях излъгал – макар и по-лесен от страховете ми, ключът се оказа неприятно рискован. След като бях преодолял челните плочи и скали – неочаквано леко – скалата се превърна в жив лабиринт. Бавно и методично чистех всяка хватка и всяка стъпка. Камъните политаха надолу с адски писък и увличаха други камъни, докато се превърнат всички заедно в една отекваща канонада из кулоара. Бях благодарен, че съм сам.
На две места окачих стълбичката, виждайки, че скалата няма да ме издържи. На едно място се препандюлих за няколко метра, заобикаляйки един огромен камък-огледало.
Не усещах умора, усещах, че щях да я усетя. Не мислех. Не гледах. Пипах студения камък, слушах го след всяко почукване със сечивото, ритах го с все сила. Вървях метър за метър.
Стигнах гладки плочи с обратни хватки. Тръгнах да забивам клин за начална фиксирана точка. Счупих го – отлетя, пищейки, на две в кулоара. Прекатерих надясно, намерих по-лек терен и бързо изплувах.
Това беше краят. Стената полегна. Знаех, че бях успял. Не бях радостен, нито щастлив, още по-малко удовлетворен от поредния си премиерен маршрут. Бях празен. Без сравнение – като Джусто Джервазути, като Стив Хаус, като себе си.
Продължих по навик нагоре.

По стената в долната й част.

Безименната кота на Мая Бриасет.

Излизането на по-лек терен.

„Поражение мое, моя самота и отдалеченост,
ти си ми по-скъпо от хиляди триумфи
и по-сладко за сърцето ми от цялата слава на света.

Поражение мое, мое себепознание и открито неподчинение,
чрез теб аз знам, че все още съм млад и бърз,
за да не вляза в капана на повяхващите лаври.
В теб намерих самотността
и радостта да бъда отритнат и презрян."
Халил Джубран, „Лудият”, 1918 г.

Халил Джубран / Проклетия.

Юношата, вече млад мъж, загуби девствеността си късно и трагично. Първата му любов, разбира се, дълга, несподелена и пълна с агония, завърши с личностна безизходица и младият мъж се самоуби. И до днес той не знае как и защо все още е жив. Лудостта беше отворила вратата на живота му и явно, категорично и недвусмислено беше влязла в него, но млад, сляп и пленник на тривиални човешки химери с псевдочовешко измерение, той не видя това. Когато двадесет и седем години по-късно се осмели да попита майка си какво всъщност се бе случило, тя му отговори с въпрос: „Не си ли чел „Страданията на младия Вертер” от Гьоте?” Той си спомни само мисълта му: „Няма нужда да отидем до лудницата, за да открием побъркани умове – нашата планета е психиатрията на Вселената”.
За негов късмет – и без той да има заслуга за това – жената, заради която се беше самоубил, стана най-близкият му човек на този свят, всъщност – с течение на времето – единственият му.

Йеронимус Бош.

В областта на изкуството лудостта има далеч по-големи права. Доколкото нейната реалност не може да бъде окончателно отречена, нито напълно скрита, още по-малко повсеместно натикана в лудници, тя бива канализирана като „един нов прекрасен свят”, стига да виси на стена като картина в „Прадо” с работно време, стига да бъде напечатана в книга, която да затвориш, когато ти се доспи, стига да бъде изсвирена без думи, което е най-добре, защото остава неясно какво точно ти казва. Изкуството всъщност е форма на „нормализирана” лудост, чиято „нормалност” е извисяването му до метафизика при твърд отказ да бъде физика – манифест, лозунг, бунт, въстание, революция. Именно в изкуството – и много по-рядко вече в науката – се появява феномена на „гения” като средищна точка между „нормалния” и „лудия”. Разбира се, на „добрия гений” – „злият гений” е оставен за детските книжки в образите на Баба Яга и Кощей Безсмъртни и за обществената дидактика с образите на плашилата Хитлер, йезуити и Пол Пот, та стадото да не кривне от пътя.
Но нека не забравяме, че дефиницията „гений” е дадена от „нормалността”. Затова неговият персонаж – каквато е съдбата на много гении – бързо се мести физически и бързо сменя етикета си, лепнат му от „нормата” и често се озовава в лудницата като напълно луд, а „творчеството” на „гения” бива разкачено от личната съдба на автора му, за да остане „красиво, значимо, велико” за радост, удоволствие и тема на разговор за „нормалните”. Критерият на „нормата” за гения е само един – безопасност.

Йеронимус Бош.

Йеронимус Бош.

Вървях нагоре по тревистите склонове. Спомнях си първия си опит, когато всичко бе в сняг и въпреки това бях закъснял – ранната априлска пролет вече беше излъскала горната част на стената, а по долната неудържимо и постоянно течаха лед, камъни и снежни дъски. По тревистите, тогава бели, склонове зееха дълбоки и широки по няколко метра улеи, които се точеха пред и зад мен и по тях като месомелачката на Пинк Флойд хрупаше със звук на трошени кости неспирен поток от бавни лавинни оттоци – аз пъплех нагоре, те, със същата скорост, на късове продължаваха надолу. Бивакувах в снега и на сутринта само надникнах в стената, колкото и да очертая линията си за в бъдеще. После се върнах съсипан надолу – аз слизах победен от една стена в Албания, а Аринета Мула слизаше някъде в снеговете на Аляска, победила Денали. Нямаше и нямаше и да има по-ясно свидетелство за края на една обречена от любов връзка. Никога няма да забравя това слизане и поражението си – трябваха ми месеци, за да вдигна поглед към планината.

Халил Джубран / Проклетия.

Годините щяха да минават в безвремие. Нейде из тях, без отново да разбере как и защо, младият мъж несъзнателно взе най-важното решение в живота си или по-скоро то взе него – той се влюби в планината, случайно, изведнъж и окончателно. Това негово решение щеше излишно да го оставя жив след всеки житейски капан, в който падаше като сляп вълк. Днес мъжът разбира, че решението отпреди двадесет и шест години е било взето от лудостта му, защото той постепенно, но неумолимо оставаше все по-сам в планината, докато сега броди единствено там, където няма да срещне други хора.
Нейде из тия години, връх след връх, до аскеза, младият мъж презря всички човешки амбиции на живота из ниското – успехи, признание, пари и себедоказване. Вместо това продължи да чете и рисува, като редуцира рисунъка си до графика – само молив и мастило, и пишеше есета и стихове – еднакво слаби. Лудостта вече властваше над него и живота му, но младият мъж се залъгваше с меланхолията, интровертността и поредния връх. Днес, в ретроспекция, той ясно вижда как лудостта се е наливала със сила, за да разбие прозореца, който никога не се отваряше, и влезе като ураганен вятър в стаята му с цялата си стихия.

Йеронимус Бош.

Но нека не се лъжем, и науката, и изкуството ще останат завинаги подозрителни за „нормалността”. Затова всяка крайна форма на рационалност и нормативност рано или късно стига до там да гилотинира науката и изкуството като автономни феномени на човешкото. Средновековието ще качи на кладата Джордано Бруно, Хитлер ще хвърли на кладата книгите на Франц Кафка и Томас Ман, днешният свят, след 11 септември, ще забрани Stairway to Heaven за излъчване по радиото... Всяка тирания – от Древността до Ирак – първо ще плячкоса музеите и ще затвори университетите, и ще избие интелигенцията.

Халил Джубран / Проклетия.

Бързо извървях гребена до края му и забих пети в ситния трошляк. Полетях надолу. Люспестото туловище на Мая Бриасет се надигаше зад гърба ми и опираше в облаците, където се изгубваше. Излязох на седлото и захапах безименната кота по ръба. Беше приятно нагоре и неприятно надолу по разчупения й релеф. Чучка по чучка, къде директно, къде подсичайки, напредвах, гледайки все по-често часовника си. Щеше ми се да стигна палатката по светло, а знаех, че ще закъснея с половин час. Накрая дойде последният тревист склон и седлото в края му. Оттам трябваше да си търся пътя из лабиринта на скалните прагове, докато стъпя на ледника в основата на стената. Разбира се, се обърках и излязох на прекрасна скала-наблюдателница, от която вече вярно разчертах линията на слизане. Бързо се върнах и заподскачах по камъните. Времето обаче също подскачаше, но пред мен.
Спрях над ледника и запалих цигара. Разбрах, че всичко това е суета, вятърна мелница, а не наблюдателница, спринт в кръг, гравюра на Дюрер за смърт, рицар и...морков, който смъртта държи на въдица пред очите му. Не исках да бъда нищо от всичко това и сочно, дълбоко изпивах тютюневия катран. На врата ми освен седефения кръст висеше челник. А над него висеше Луна.
Смях се дълго и запалих още една.

Мая Бриасет на слизане.

По гребена на Мая Бриасет – циркусът Васщефен и Кроя и Мертурит на заден план.

По гребена на Мая Бриасет – гребенът Красничес Жаборес в посока Мая Бошит.

По гребена на Мая Бриасет – Мая Пецмарес между облаците.

На слизане в циркуса – Мая Халил Бинакут по залез.

Всъщност лудостта е най-прекият, най-бързият и, трябва да призная, най-верният път, по който „нормалността” отхвърля, затваря, низвергва и в крайна сметка отрича правото на живот на друго човешко същество, дори по близост било то собствена кръв като син или баща на нечии деца. Лудостта е онази гъвкава и оптимална парадигма, която дава на „нормалността” безкрайното пространство, в което да натъпче всичко, което й хрумне, стига да й противоречи – защото за лудостта аргумент не е необходим: известно е, че само лудият твърди „аз не съм луд”, както крадецът вика „дръжте крадеца”.
Така лудият наистина няма право на живот, тъй като животът му не е нормален и оттам – не е живот. А само вреда, дисонанс, проблем, мъка за „нормалните”. По тази причина, докато е жив, лудият трябва да бъде държан в покрайнините на „нормалния” свят, където не може да пречи, злосторничи и цапа – в лудница, приют, в клетка при нужда, на лекарства, под надзор, под стража, ако е необходимо. Но не и оставен свободен.

Йеронимус Бош / Мая Бриасет.

Вече усещах върха без да го виждам. Сигурно ми оставаха двеста-триста метра по права линия. Спокойно излязох от стената и тръгнах по гребена. Без да знам защо винаги съм обичал повече гребените отколкото стените. Из сумрака на облаците виждах под себе си контурите на северната стена като студени, пепелни пламъци на преизподня. Прескачах живите камъни и малки скали. От другата ми страна източната стена се стесняваше и по праговете й на бели бразди лежеше снегът. Върхът идваше сам. Празнотата ми не се запълваше. Доказателството, че съм не дойде. Доказах се сам.
Накрая видях купчината камъни. Моят голям триъгълен камък оттогава – също. „Свърши се”, както казал Шопенхауер по повод смъртта на майка си.

Гледката от върха – гребенът Красничес Жаборес.

„Поражение мое, мой сияещ меч и щит,
в твоите очи прочетох,
че да бъдеш коронясан е да бъдеш поробен
и да бъдеш разбран е да бъдеш принизен,
и да бъдеш сграбчен е да задоволиш нечия пълнота,
и като зрял плод да паднеш и да бъдеш изяден.

Поражение мое, мой светъл спътнико,
ти ще чуеш моите песни и моите плачове, и моите мълчания
и никой освен теб не ще ми говори за плясъка на криле
и за призива на морета,
и за планини, които горят в нощта,
и само ти ще изкатериш моята стръмна и скалиста душа."
Халил Джубран, „Лудият”, 1918 г.

Халил Джибран / Проклетия.

„Нормалността” обаче трябва някак да обясни самото съществуване на лудостта. Наследствеността поставя „нормата” в риск, тъй като веригата на лудостта дрънчи назад и напред във времето и повлича още и още луди. Социалността – също, доколкото самата социалност е конструкт на „нормалността” (по същия начин „нормалността” ще обясни крайната форма на агресивната лудост – престъпността – чисто и просто като човешка патология, без социален корен). Затова „нормалността” приема за валидни само наполовина двете хипотези: лудостта може да е наследствена, но роднините могат да останат само под наблюдение и под подозрение; от живот може да полудее човек, но само този, който е податлив, неадаптивен, слаб, в крайна сметка негоден за живот. Доколкото, за съжаление, този довод поставя в риск всеки „нормален”, който изненадващо за себе си може да се окаже луд, то „нормалността” защитава с Фарадеев кафез всеки „нормален” – „Адът – това са другите”, според прекрасния израз на Жан Пол Сартър. Така всеки „нормален” може да остане „нормален” и да прехвърли лудостта си на всеки друг, като запази социалността и нейните плодове за себе си.

Йеронимус Бош.

„Бриасет” всъщност е най-неточното име на върха. Всички възрастни жители на долината Валбона без изключение наричат върха „Мая Маде е Жаборес” – „Големият връх на Жаборес”. „Жаборес” или по-точно „Красничес е Жаборес” е името на целия гребен, започващ от Мая Пецмарес и завършващ с Мая Бошит. По този гребен най-висок връх (2625 м.) е този, който днес носи името Грюка те Хапта (Грюкат е Хапура) – „Отворената клисура”. Всъщност именно той някога се е казвал Мая Бриясит по името на целия гребен в частта му, започваща от Мая Бриасет на изток до Грюка те Хапта. На албански „бри” или „бриза” означава „стръмно, стръмнина” – именно в тази си част гребенът е най-начупен с поредица от върхове и безименни коти. Но Мая Бриасет, макар че е трети по височина по гребена (2567 м., втори е Мая Халил Бинакут – 2570 м., по името на ловеца Халил Бинаку, който е бил гид на италианския алпинист Пиеро Гилионе през 1940 г.), е доминантата на гребена – най-изпъкващият, внушителен и масивен връх, особено като се има предвид огромната му 900 м. на 900 м. ромбоидна северна стена. Затова не е чудно, че именно той носи името Мая Маде е Жаборес и всички възрастни жители на Валбона поглеждат към него с респект.

Йеронимус Бош / Мая Бриасет / Маршрутът.

Всъщност моят маршрут е вариация на два маршрута, прокарани от словенци през 2013 г., без да копира техните линии. Най-важното, което те ми дадоха, беше увереността, че стената е проходима и че степента на трудност не е потресаваща. За съжаление на всички мои писма до всички участници в тази експедиция не получих нито един отговор.

Двете словенски линии по източната стена на Мая Бриасет. Моята се движи между двете, като тръгва по-високо от първата и по-ниско от втората и е с обща денивелация 550 м.

Доколкото мнозина луди все още сме случайно на свобода, нашата проекция на лудостта ни по определение трябва да е вън от „нормалния” свят. Изборът не е голям – това трябва да е среда, негодна за нормален живот, т.е. природна все още неовладяна от човека стихия: бездните и близката смърт на морето или планината. Моята лудост си избра второто. Хепицентър на моята душевна болест и налудни земетресения логично стана планината с най-налудничаво име наоколо – Проклетия: Mont Maudit, Maladeta и Monte Perdido са физически твърде далеч, а и твърде технически трудни за един луд. Логично, майката на децата ми, повтарям - доктор на науките, короняса тържеството на разума с тъждеството: „Ти си проклет, затова Проклетия е твоя любов – вие сте едно”. Всъщност „проклетия” е единствената допустима емоционално обагрена оценка на разума спрямо лудостта, тъй като лудостта е проклятие за всеки разум, непосилно бреме за издържане, нерешим проблем за справяне, необяснимо нещастие, връхлетяло един светъл състрадателен ум. Докато лудостта се шляе по улиците, това е максимумът на „нормалността” – търпимост по милост, ясна диагноза в замяна временно право на живот. И ушита усмирителна риза, доколкото всеки разум има праг на търпимост, а дори хуманността има свои условия. Известно е, че принудителната евтаназия възниква в най-развитите и най-човечни държави: Скандинавия и САЩ – като единствено решение за цялата палитра на лудостта: хомосексуални, стерилни, недъгави по рождение. Така лудият се превръща в обречен смъртник без усмирителната си риза – само в нея, нормализиран, етикиран, фиксиран, картотекиран, анихилиран, той може да доживее отпуснатото му от Бог време чрез посредничеството на добродетелността на разума.

Йеронимус Бош / Мая Бриасет / Маршрутът.

Катеренето в средната част на стената беше дълго, уморително и монотонно – еднотипен релеф с една и съща трудност, с един и същ наклон. Цялото ми внимание беше насочено към това да не направя грешка от недоглеждане или инерция. Спирах да пуша, когато облаците се разкъсваха и отваряха гледка. Както обикновено изкачването се свеждаше до психика, а не до физика. Учудвах се как моя пихтиест разсъдък все още ме държеше жив в планината – може би не беше той, а навикът и същата тази инерция, може би беше попилата с годините Проклетия, която сама ме водеше из себе си, а аз бях просто един Пинокио, измайсторен от нея и одушевяван само понякога, по случайност.
Вървях, прекатервах и продължавах нагоре.

Средната част на стената.

Пейзаж по пътя.

Дойде време мъжът да стане баща. По най-трудния и мъчителен начин. Неговата лудост беше и саркастична – тя щеше да му донесе две прекрасни, живи и здрави деца, но за тяхна сметка жената, която се случи да им е майка, щеше да се окаже палач на същността му, гробокопач на творчеството му, изкормвач на сърцето му, подпалвач на планините му, лешникотрошачка на мъжествеността му и сокоизстисквачка на живота му. Дотогава всичките му любови бяха логични и предсказуеми катастрофи и мъжът обичаше ва банк този път, знаейки, че любовта е единственият лек срещу лудостта, защото вади човек от самостта му и само една човешка близост може да прогони демона на поединичността. Резултатът след единадесет години не беше поредната катастрофа, нито нов черен кошмар – а директен екзистенциален разгром.

Халил Джубран – „Слепецът”.

Той беше разстрелван ежедневно от упор – от нескончаемо агресивен, мъстящ без кауза, но изпитващ оргазми в мъстта си монофазен егоизъм, от сляп, жилав, житейски врасъл се и жизнено пресметлив, оцеляващ във всякакви условия и на всяка цена селски ген. Редуциран до биологията си на последен подръчен влак за неанонимен донор на деца, той щеше да се качи на влакче на ужасите за възрастни без капка еротика и без последна спирка. Сведен до домашна притурка в ежедневието, точка по точка – боклук, чинии, пазар, почистена тоалетна. Принизен до винаги виновен и никога достатъчен. Отречен до никога равен и винаги неравностоен. Дефиниран окончателно като „трето дете”, което за разлика от другите две не пораства.
Всичко, което наизпроводяк усети, беше чисто човешки потрес, потресаваща погнуса и пълно самоунищожение. Сякаш минаваше бавно край обществена тоалетна и смрадта на клоака попиваше през голите му дрехи и разлагаше плътта му – сякаш по рождение ням и по живот сакат да реагира по какъвто и да е начин, освен да се остави на далечината.

Халил Джубран / Проклетия.

Днес мъжът осъзнава триумфа на лудостта си, хвърлила го обятията на смъртен враг на неговата природа, за когото дори смъртта му би била повод за мъст над праха му. Днес мъжът вижда лудостта си, чакаща го на прага да се завърне като блуден син. Днес той чува как тя му говори: „Не се крий повече, нямаш никого. Не ме крий повече, имаш мен”.

Йеронимус Бош.

„Приятелю мой, ти си добър, внимателен и мъдър, ти си съвършен и аз също говоря с теб мъдро и внимателно. И въпреки това аз съм луд. Но аз крия лудостта си под маска. И ще бъда луд насаме.
Приятелю мой, ти не си мой приятел, но как да те накарам да разбереш това? Моята пътека не е твоята пътека, въпреки че вървим заедно, ръка за ръка."
Халил Джубран, „Лудият”, 1918 г.

Халил Джубран / Проклетия.

Търкалях се надолу по широкия кулоар в падащия здрач. Бързо отминах ледника, далеч по-голям и по-дебел от тези под Мая Йезерце и все още неизвестен за науката. Оставаше ми още малко до палатката. Ставаше точно така, както бях предвидил – закъснявах с половин час. Хлопах по трошляка, докато накрая не стигнах големия единичен камък, който като долмен ми сочеше пътя към моя дом.
Сухата равносметка - бях се качил за пет часа, бях слязъл за три. Чевръсто подредих обратно всичко и се подготвих за сън. Но не заспивах. Пушех и гледах как нощта се сгъстяваше, ставайки все по-плътна и черна. Звездите неугледно изпъкваха постепенно. Бях изпреварил лошото време, което усещах по мириса на въздуха и издайническите облаци през изминалия дълъг ден.
Накрая заспах, за да ме събуди дъжда посред нощ.

Ледникът под Мая Бриасет.

Вляво безименната кота на Мая Бриасет, вдясно източната стена на Мая Бриасет.

Проклетия след залез от бивака.

Някога майката на баща ми, който беше поет, му рекла: „Сине, ако на това твоето му се вика талант, по-добре в чужда къща да влезе”. Уви – без да съм поет, а само душевноболен, думите на родната ми майка бяха доста по-ясни: „Отивай на 4-ти километър да те оправят, ако могат”. Аринета Мула, която ме опозна като плът и душа почти три години, беше щадяща и лаконична: „Ти не си нормален”, имайки предвид функционалностите ми на планинар, любовник и шофьор. Майката на децата ми, която не ме опозна като плът и душа единадесет години, ми пожела на сбогуване с добро единствено възможното: „Рисувай ужасите си, Иване, барем ги изхвърлиш навън, че иначе ще погубят съвсем и без това болния ти мозък”. В тези думи е побрана квинтесенцията на просветения ум от Новото време насам: езикът е клинифициран, творчеството е ужас, мозъкът е болест, векторът е експоненциално навън, а разумът – съдник и регулировчик на движението едновременно. Оттам и многократно поставяната от майката на децата ми, доктор на науките, точка в монолога на разума върху лудостта: „Ти си изрод”. В тази една-единствена дума лудият е лишен окончателно от всяка човешка характеристика и завинаги изхвърлен от биологичния вид „човеци”, без право на завръщане. И заема неполагащото му се място някъде из живата безсъзнателна материя.

Мая Бриасет.

На сутринта бързо и концентрирано прибрах в дъжда палатка, чувал и шалте и тръгнах надолу. Не се виждаше нищо и вървях по нюх в обратен ред – скалите, тревистите склонове, клека, рехавите дървета, ръкава на кулоара, основния кулоар. Не сбърках никъде. Дъждът се лееше ситен и гъст като бод на шевна машина. Малко по малко сивата пелена се сгъсти и дъждът стана порой. Нарочно не извадих якето и оставих анорака да прогизва, аз да прогизвам, раницата да прогизва и да се впива в раменете.
Спрях се за малко при моето изворче. Не пих, просто му се радвах – ако имаше някаква гордост в мен, тя беше от това изворче, което бях открил още преди години, а не стените, гребените и маршрутите, които хранеха с трици мъжката ми вече налудна и никому ненужна, най-малко на мен, суета.

Йеронимус Бош.

Всъщност единственият проблем, от който „нормалността” бяга на всяка цена, е саморефлексията, тъй като означава критичност спрямо и подсъмнителност на самата нея. А точно това ще вкара „нормалността” в капана лудостта – разумът трябва да се обърне срещу себе си, „нормалната” личност – да се деконструира, „Аз-ът” да разруши себе си... Истината не струва чак толкова.
Именно това е дълбоката причина на лудия да бъде забранено самоубийството. Тъй като то е акт на свободна воля, зад която стои съзнание, основано на личностен Аз, който си служи с разума като инструмент за достигане до определени изводи – всичко от което противоречи на дефиницията за луд: невменяем човек, който не е с акъла си. Именно затова въстанието на Спартак потресло толкова дълбоко Древния свят – то било отвъд мислимото: робът, не-човекът, лудият да открие в себе си свобода, която съзнателно и активно да артикулира, довеждайки я до осъзната саможертва и то в името на общочовешка кауза: всеобщата свобода за всички хора.

Йеронимус Бош.

Доколкото самоубийства стават под път и на път, „нормалността” трябва да сътвори друга „норма” при тяхната интерпретация. Така, ако някога (вкл. в Древния свят) самоубийството е било акт на достойнство, изискващ сила и доблест, акт на честност и поемане на отговорност, акт на вечна вярност (вж. традициите и видовете самоубийство в Япония, напр.) към кауза, вяра или даже конкретен човек, то днес самоубийството е сведено единствено до същото като лудостта – безотговорност към далечни и близки, слабост и страх на самия самоубиец, негодността му за живот, умопомрачение на разсъдъка му, бягството му от действителността... Така неизбежната скръб на всеки по условие хуманистичен разум по всеки загубен живот в крайна сметка извисява чистия морал на самия разум, докато на самоубиеца е забранено и да бъде погребан в светена църковна земя...

Йеронимус Бош.

Останал окончателно сам, мъжът не можеше да си представи своя бъдещ живот освен на един малък таван с още по-малка капандура, от която отново да вижда черната, непрогледна и беззвучна нощ. Без череша. Докато пише. Въпроси. Отговорите бяха на други въпроси. Обвиняван толкова пъти, че е лъжец, мъжът искаше да пише откровено до кокал, без премълчавания, с крясък и плач, без данък обществено мнение, без страх от загуба на „добро име” и пари – така, както пишеше някога.

Източната стена на Мая Бриасет вдясно в сянка.

Таванът го нямаше. Капандурата – също. Лудостта беше останала. Вярна, истинска, негова. Мъжът седеше зад същото бюро, още по-изсъхнал, вече чироз, пред същия прозорец, който никога не се отвори, а лудостта беше зазидала, в същата стая като онова дете. Държи химикалка. И пише този пътепис.
Не е написал нищо освен един въпрос : ако самият луд се признава за луд, луд ли е, щом само лудият твърди, че не е луд?
Усмихвам се – същият стар древногръцки парадокс като оня за критянина, който твърдял, че всички критяни лъжат... Истина или лъжа са – и критянинът, и лудият...
Гледайки отражението си в прозореца, детето разбра, че този въпрос е всичко, до което беше стигнал мъжът.
Нощ е.

Морис Утрильо – „Лудостта”.

Последната промяна е направена от Иван Динков на Нед Юни 13, 2021 1:42 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Добре дошъл, Иван Динков!

Добре заварил, от отвъдното.

Иване, а иначе как е там не за баирите, ами за живеене, как са им градовете, селата, хората, мацките...? Ако знаиш и е удобно да кажеш. Извинявай, че коментирам без да съм зачел коментара.

Отговорям ясно и без субективизъм - на Балканите няма по-читав народ от албанците. За 11 години бродене из Проклетия не видях лошо, а само добро от тях - католици или мюсюлмани, в Албания или Косово, или Черна гора.
Развиват се бързо - строят пътища на много добро ниво, хотели, къщи за гости, правят бизнес. Мъжете са възлести и мускулести, набити, жените - рядко красиви и често трътлести.
Има всичко - като житейски нужди и удобства. Макар следите от миналото да се виждат - в Албания. Косово е по-развито.
В основата на всичко стои албанската представа за лично достойнство,гостоприемство и готовност за помощ. Това е ,което липсва при нас и не само
Дано съм бил ясен.

Напълно. Което не означава, че няма да ти досаждам с още въпроси. Благодаря ти. А тази представа може и да е със специфична албанска окраска, ама не е само албанска, ами е представа без която няма личност, няма общност, няма цивилизация. Остави това - без тези представи няма оцеляване в най-буквалния смисъл. И като индивиди, и като общност. За жалост, в момента тва е нещо повече от празни приказки на хартия, сиреч от купчина конски фъшкии, само в такива островчета или у отделни личности навсякъде. Има ги и у нас. Но като цяло си напълно прав - изпедерастихме се, сиреч, отказахме се от себе си. И сега не издрусвам някоя псувня само защото не се сещам за някоя достатъчно силна.

Добавка: https://www.vesti.bg/lyubopitno/obet-za-devstvenost-albanskite-momicheta-koito-zhiveiat-kato-myzhe-6115107

Коментирам само добавката.
В някои свои по-стари пътеписи съм засегнал въпроса за "жените-мъже" и съм публикувал снимки на такива. Темата е експлоатирана много - има научни публикации, както и вестникарски статии, вкл. Washington Post И New York Times.
В село Никч в Албания пих кафе с такъв човек, което и събуди интереса ми към темата.
Истината е, че този феномен е бил разпространен и в Черна гора, Босна и дори Сърбия. Славянската дума е "остайница".
Днес е почти изчезнал даже в Албани.

Благодаря много, Иване!
"Коментирам само добавката." - ами то лошия лъчков тибиет лесно са научава. Smile

"В някои свои по-стари пътеписи съм засегнал..." - смятах, че ти е първият... Smile

Ще ги разгледам и другите. Извинявай, знаеш, че зачитам бавно и малко.
Обърнах внимание на този феномен щото ми се струва хубав.

Хубава вечер! Smile

Прав си.
Старите пътеписи не са мои. Друг човек им е автор. Аз вече не съм тоя човек.
Сега коментарът ми за основното. И за него си прав. Без достойнство, чест и взаимна помощ няма съвместен живот.
Всъщност не мога да коментирам тези ценности. Може би някога оня Иван ги е имал. Лудият със сигурност - не. Той може да ти каже едно, всъщност по спомен от Кант - без свобода също няма истински живот, все едно сам или с други, и тая свобода бива да бъде ограничена само от самия свободен човек по силата на собствената му воля, заради чувството му за дълг.
Спомням си, че аз постъпих така - като син, като брат, като мъж, като баща. Добро не видях, но и днес знам, че бях прав или пък иначе не можах да постъпя. Разбира се, никого не виня, най-вероятно изходните ми качества са били изначално недостатъчни за каквото и да е, за когото и да е.
Но това беше моята истина - със сигурност не е универсална. Днешна истина нямам. Утрешен живот - също.
Педераст не съм.
Тъй че за основното си питай други. Аз акъл нямам. А спомените ми не са мои.

Иване, благодаря ти. Отгоре се шегувах със себе си... - дано не си го приел като критика към теб или допълнителна молба да коментираш. Така или иначе, това което си написал е много хубаво. Обаче не съм съгласен с някои неща и когато мога ще ти кажа с кои. Хубав ден!

Ти се шегуваш със себе си. Аз съм сериозен. И откровен. И честен.
Разбира се, критика не съм усетил. А би било добре да има.
Несъгласието си изрази ясно и публично - затова и текстът ми е публичен. Да му се реже главата на показ.
Затова и форумът е форум. Затова и оня Иван толкова държа да остане форум.
P. S. Само нека поспрем с коментарите след като изразиш несъгласията си, че става налудно само двамата да си пишем. Ще станем за смях. А лудостта е общо взето самотно занятие.

Иване, да не отлагаме. Ето, кратко и ясно, с какво не съм съгласен в коментара ти, а вероятно подобни твърдения правиш и в пътеписа си.
Изобщо не си луд, а се радваш на чудно душевно здраве.
Утрешен живот, каквото и да разбираш под това, няма как да знаеш дали имаш или нямаш. И никой никога не може да знае това.
И още нещо. Всички страдаме от изначална недостатъчност. Ама от това, че си постъпил както трябва, а добро не си видял, да скокнеш на извода, че „най-вероятно изходните ми качества са били изначално недостатъчни за каквото и да е, за когото и да е“... Моля те, недей така.
А това, че акъл нямаш, дори няма да си направя труд да коментирам. Smile

И най-сетне, ок, нека спрем с коментарите. Щото така ни е кеф, а не щото е налудно или смешно. Smile

Отговорям по същество и оставям трибуната на другите, ако се намерят такива.
Уви - луд съм, с поставена диагноза : тежко депресивно разстройство. С три тежки депресивно епизода за последните пет години, през които пет години пия лекарства. Вина и отговорност за случилото ми се досегашната ми спътница в живота няма.
Утрешен живот нямам, доколкото моят живот все още се намира в обсега на моята воля и нейните решения. И моята отговорност, разбира се.
Да, твърдя, че изначално съм бил недостатъчен като син, брат, мъж и баща, доколкото съм получил такава оценка от сестра, майка и жена, която се случи майка на децата ми. Оценката, че съм постъпил с добро, а не съм видял добро е моя, т. е. субективна. Ако питаш горепосочените хора, те ще дадат друга.
Без обвинения - за мен остава потресът до ступор в името на каква кауза една майка може да убие бащата на децата си и да ги направи сираци. Няма да науча отговора.
Акъл нямам, щом съм се докарал до вече описаното положение. Инстинкт за самосъхранение - очевидно също.
С това приключвам. Надявам се, съм бил ясен.

.

Ок, луд си, ама най-вероятно си по-нормален от тия, дето са ти напльокали тая диагноза и които хахахаха, явно се провалят в „лечението“ ти. Другия път като ходиш да те диагностицират и лекуват те съветвам да се довериш на хора, които могат да кажат за какво става въпрос на коя да е страница по техен избор от коя да е работа на фуко. А че си бая по-нормален от 90% от хората, които днес си срещнал ти го гарантирам. Имай също така предвид, че ако при тези твои експерти отиде кой да е светец най-леката диагноза, която ще му бъде поставена е твоята. Хапчетаджии.
За вината и отговорността - хубаво е, че ти различаваш. Искаш ли да ти кажа колко от стотиците целенасочено наблюдавани от мен "нормални" хора го правят? За вината- не зная. А за отговорността - освен ти и С., я носим и всички ние, включително и аз, и затова ти пиша сега.

Между другото, според правилата на орума администраторите имат право да изтриват коментари без да дават каквито и да било обяснения на когото и да било и ако бях на тяхно място бих сторил точно това с горния коментар на иван.

Не мога, не искам и не бива да коментирам други хора, все едно конкретно или по принцип. А и вече съм в такъв етап от живота си, че не виждам и причина. Каквото имах да напиша за когото имах да го напиша, направих го. За мен остана и тоя шок обяснение в любов да се сваля и да се съди. Това за мен беше Рубикон.
Не се сравнявам с никого. Твърде дълго бях сравняван с кого ли не - все в негатив. Най-болеше, че беше и с приятели, с които съм висял на едно въже. Все едно.
Разбираш, надявам се, че когато цениш и не посягаш на чуждата свобода, държиш да запазиш поне малко от своята. Та, наистина съм в тоя етап от живота си, дето ми е безразлично с кого съм изгубил сравнението и защо. Мястото ми е свободно и всеки по-добър може да го заеме, ако вече не го е заел. Аз стоя във Валбона и чакам дъждът да спре, та да си чупя главата някъде по баирите без особени шансове.
Това за светците е интересен паралел. Мислех да го засегна в текста, но и така стана предълъг. Света Хилдегард, Откровението на Йоан, преражданията приживе на апостол Павел, на свети Августин и свети Франциск от Азиси, на Блез Паскал... не знам, не съм психиатър да кажа били ли са с диагноза.
Та в тая връзка, няма нужда администраторите да трият нищо. Написах и това - твърде дълго ме обвиняваха, че съм лъжец. Вече искам всичко да е честно, пък чисто - нищо не крия. Повтарям се, такъв ми дойде етапът - срам от искреност и откровеност нямам. Така или иначе враговете ми винаги са ме смятали за луд - нека сега официално празнуват и пият по едно на мой гръб.
Накрая, най-важното - отговорността и вината. Поемам и двете. Няма да ми тежат. Както вече и туй написах - жената, дето се случи майка на децата ми, вина и отговорност не носи. Конкретно в моя случай, а и по принцип - ампутирано й е това чувство, всъщност и двете. Не я срещнах девствена, но беше невинна. Така я и оставих и, мисля си, нищо няма да може да накърни невинността й, докато е жива. Това в крайна сметка е въпрос на вътрешна убеденост, а не на някаква фактология или диалог.
Съвсем накрая, там дето лудостта и вината се сливат. Помня смътно, преди години беше, разкаях се за лошото, дето бях причинил. Чакахме дете. Това беше отговорът, що чух : "Ти си луд."
Та още оттогава си го знам, без лекари. Просто сега си го казвам. Досега имах надежда. Сега е време за истини.