Пирин 2019: един изстрадан успех

Публикувам отчета си с голямо закъснение отчасти защото в него има някои моменти, които не са за хвалба. Затова и отчетът е нещо средно между пътепис и изповед. Все пак е редно, преди да представя пътеписа си за 2020, да опиша пътешествието от миналата година.

В експедицията се включиха четиримата внуци. Вече са големи – Антон и Боян ще бъдат съответно в десети и девети клас, Мила в пети, а Максим в трети. По идея на Антон регламентът бе генерално променен: ще спим по хижите, за да не носим палатка и чували. По такъв начин няма да сме принудени да се връщаме в базата си, а ще правим по-дълги преходи. Чудесно, само че аз не си направих сметката, че разстоянията от хижа до хижа в Пирин са огромни, а маршрутите минават през няколко порти и безброй скални участъци. Не очаквах и да съм толкова отпаднал физически, макар че от предишни екскурзии в Пирин имах достатъчно индикации. Последиците не закъсняха.

Втората половина на август е. Времето е чудесно, денят все още е дълъг (но не достатъчно за нас, както ще се убедим). Дъщеря ми ни докара до хижа „Яворов”, където бяхме направили резервация за две нощи. Планът беше след това да спим на хижа „Вихрен” (също с резервация), на следващата нощ в заслона на Тевното езеро и да се прехвърлим към лифта от Безбог, като пътьом се изкачим на Дженгала. Планът претърпя голяма промяна, но за това по-нататък. В деня на пристигането се разходихме в околността, до извора на Бела река. На едно живописно мостче децата си разделиха за обяд две консерви. Съвсем по братски – комбинацията беше голямо дете с малко:

Привлекателно беше да отидем до Даутовото езеро, но в 6 следобед вече ставаше късно. Затова се ограничихме само с началото на Бела река. Един интересен извор, от който водата бълбука направо под един голям камък:

Върнахме се в хижата по прилично време, вечеряхме прилично, изкъпахме се и си легнахме сами в съвсем прилична самостоятелна стая, която хижарят любезно ни предостави. Дотук добре, както казал оня, знаете го…

Следващият ден бе предвиден за по-дълга разходка. Един приятел ме посъветва да минем по т. нар. кайзеров път, който Фердинанд бил построил, та да покаже на германския кайзер Вилхелм Втори прелестите на нашите планини. Кайзеровите пътища дори не са един, очевидно ентусиазмът на Бойко Борисов да се покажем с европейски шосета е дълбоко залегнал в българското държавно мислене. Минавал съм по единия от рилските пътища и помня, че беше много приятен и добре изграден. Сега научих и за пирински път от хижа „Яворов” нагоре към Мраморното било и може би до Кончето? Очаквах да видим най-недостъпните места, макар и отстрани – Средоноса, Байови дупки, разните суходоли… Малко се разминахме с очакванията, но за това по-нататък.

Тръгнахме от хижата към 9 след добра закуска. Мила не пропусна да се снима на едно живописно дърво:

Към 10 стигнахме до заслона „Бункера”. Дотук съвсем добро темпо!

Отсреща са страховитите зъбери на Стълбите (Събиците):

Стигаме до Суходолското езеро. Вода до глезените, ама си е езеро!

А и е на 2300 метра, изкачили сме се 550 метра. Хайде още 250 метра изкачване и сме на Суходолския превал. Часът е един и половина и е време за обяд. Децата отново в комбинация голямо+малко си делят консервата:

Има побит голям кръст, а няма най-проста табелка с името на това възлово място, височината му и посоките на пътеката. Елементарно! Започвам да се чудя на този показен християнски порив да се поставят кръстове из планините и покрай шосетата. Какво знаменува например новият кръст на брега Поповото езеро? Не стигат фантасмагориите за тракийски светилища…

Продължаваме по билото, но умората вече явно ме застига. Имаме още стотина метра изкачване до Каменитишкия превал, а аз вървя бавно. Тук се включваме в старата пътека към хижата, по която ще се върнем. Някъде отзад са отвесите на Байовите дупки, които съм виждал в нашия форум, но едва ли ще ги посетя отблизо:

Мила опитва първия метър, пък след време не се знае:

И така, вече би трябвало да сме на кайзеровия път. Синята маркировка, която е показана на картите, хич я няма. Слизаме по затревен склон без ясно очертана пътека, но това не ми пречи да показвам на децата: „Ето, виждате ли, тук е било подзидано, за да се качва царската каляска.” Фантазии! Чак като се прибрахме, хижарят ми каза, че от кайзеровия път са били направени няколкостотин метра близо до шосето и това е. В крайна сметка не останах особено въодушевен от слизането по пътеката, особено в нейната горска част (на запад към хижата), която ми се стори безкрайна. Две красоти обаче разнообразиха монотонното ходене. Едната беше голямото стадо диви кози, които предпазливо се оттеглиха по високия рид на север от Разложки суходол, но с любопитство ни заоглеждаха от височините:

А второто удоволствие бяха горските плодове, направо плодова салата!

Какво пък, 900 метра денивелация като за първи ден никак не е малко. Ама пък утре какво ни чака… При това с багаж…

Маршрутът е хижа „Яворов” – хижа „Вихрен” през мечтаното Конче. Планината ни обещава този път 1050 метра изкачване и съответното слизане. Тръгваме от хижата в прилично време, някъде към 8, защото по-рано няма как да закусим. Към 9 вече сме на „Бункера” с багажа:

Отсреща е великолепният поток:

Отново към един часа вече сме на равното и сядаме да обядваме под една от скалите на пътеката. Този път със супа и второ:

Нататък нема лабаво! Това ни чака – Мраморното било:

Над главите ни действително е саде мрамор:

Под краката ни – също:

Доста е горещо и камъните са напечени. Ние обаче сме приучени към тези обстоятелства и децата през целия огромен преход не мрънкат за вода. Като няма, няма! Ще има чак долу след разклона за хижа „Бъндерица”, ако изобщо им се пие...

Един приятел, добър познавач на Пирин, ми даде идеята да заобиколим Вихрен отдясно, като се спуснем в долината на Влахинска река, да се изкачим до езерата и оттам през Влахинския превал да се прехвърлим към хижата. Сигурно щеше да е живописно, но като видях какво гигантско слизане е, а после качване, се отказах:

Пък и нали бях обещал Кончето! Щеше да е обидно да слизаме отново до 1800, вместо да се движим на 2850.

Можехме ли да изпуснем тези гледки? Нищо, че са изтъркани от снимане – от нас не са!

Приближаваме се, макар че на мен теренът с изкачването, колкото и да е плавно, вече ми идва в повече:

Дори когато стигнахме под заслона, нямах сили да отида да го видя. Отбиха се децата, а аз седнах отпаднал на пътеката – камънакът ме беше изтощил. Слава богу, вече и той остана зад нас:

А ние се надвесихме от балкона, за да погледнем към марсианския пейзаж от непристъпни скали на Котешкия чал и вечен сняг в циркуса на Байови дупки:

Пред очите ни е поредната популярна гледка. Уж се доближаваме, а има още и още!

И ето че в шест часа, най-накрая, бяхме на въжето! Повечето от приятелите ми във форума по това време щяха да слизат от Вихрен, като преди това са се качили на Кутело, но моята скорост е такава. За да съм спокоен, носех въже с карабинери и как да е, привързах малките към себе си и ги закачих за стоманеното въже:

В началото ги държех за ръка и прехвърлях карабинерите през колчетата, но децата бързо свикнаха сами да ги отварят и затварят. Пък и, честно казано, съвсем не ми се видя толкова страшно това Конче! Пътеката е достатъчно широка и без въжето, а западният склон, над който вървим, съвсем не е чак такъв отвес като източния. Може втората половина на пътеката, тази до Кутело, да е по-опасна, но нея си спестихме. Максим е малко под мен, а големите са вече далече надолу:

Последна художествена фотография на Кончето към Кутело, защото поемаме по подсичащата пътека:

Усетих, че няма да имам нито сили, нито време да мина по цялото конче и да изкача Кутело. А ни чакаше още доста пъти до хижата. Вече става седем и половина, когато слизаме на Премката, а над нас се извисява пирамидата на Вихрен със съвършената си геометрия:

Както винаги, малко под Премката са нашите срещи с дивите кози. Понеже сме последните туристи, те ни доближават спокойно. Една от тях се приближи само на три-четири метра и доверчиво ни загледа. Хич не ми харесва тая работа! Дивото си е диво и трябва да си остане такова. Не само защото е пълно с лоши хора, но и защото популациите се израждат. Стават зависими от хората и уязвими от природата. Знаем какво се случва с мечките в Смолянско, които ровят в кофите за боклук! Ето я нашата приятелка:

Часът стана осем и половина, когато стигнахме разклона за хижа „Бъндерица”. Стъмни се и нататък карахме на фенери. А пътеката е хем стръмна, хем хлъзгава, хем… безкрайна. Минахме покрай първото изворче и там, както вече писах по друг повод, едната обувка ми поднесе и аз, допълнително тласнат от самара, се пльоснах с главата напред в камъните. Децата в ужас дотичаха да ме питат как съм (което беше деликатна форма на въпроса „Дядо, жив ли си?”). Да, уцелих един объл камък, в който да си ударя челото, отделно рамото и ръката – самарът ме притисна отзад с цялата си тежест!, но за моя радост все още съм запазил някаква пъргавина, та се претъркулих като котка. И продължихме надолу, надолу… В хижата пристигнахме чак в 10, когато ресторантът вече беше затворен. Туристите си бяха легнали, но хижарят още беше в столовата. Като ни видя, че трябва тепърва да вечеряме, а и щеше да е твърде неудобно да разбутваме спящите туристи в някоя обща спалня, ни настани в най-специалното бунгало: две спални плюс малко холче с маса и пейки. Така хем спокойно си направихме вечеря с чай, хем бяхме сами. Легнахме си доста късно, което пък се отрази на утрешното ни разписание, но това вече е следващата история.

В крайна сметка излезе, че разстоянието между двете хижи сме го взели за 14 часа. Ами колкото, толкова! Все пак не спахме в клековете, а пък други изобщо не биха тръгнали.

Безкрайно поне по три причини. Първо, защото самото разстояние е хем дълго, хем трудно. То не са порти, не е чудо! И върхове между тях… Второ, защото аз съм бавен и маршрут, който го дават за 6-7 часа, аз го взимам за 12-13. И трето, защото вместо да тръгнем от хижата в нормалното 7, ние тръгнахме в 10. Правете му сметката нататък! Докато се наспим – все пак си легнахме късно, докато се натуткаме с багажа, а и докато изпием традиционния фреш, ей го 10!

Величавият Вихрен, огрят от слънце без никакво облаче, вдъхна и у нас чувство за величие:

Започна живописното изкачване по реката и Бъндеришките езера. Маркировката е много важна, особено когато е поддържана с добавяне на поредното камъче:

Ами че то така стана два часа – време за къпане и обяд на Дългото езеро:

А отсреща се вижда какво ни чака – изкачване до 2600:

Последен поглед към Вихрен и езерата:

Вече сме горе на Башлийската порта. Тук отново искам да покажа изворчето, за което писах в една друга тема. Невероятно, на тази височина извира силна чиста вода!

И то не само една, съвсем наблизо има второ изворче. Не са нанесени на картата. За съжаление, когато тази година (2020) минахме по същия маршрут, но в обратна посока, не ги открихме. Вероятно е имало малки разминавания между пътищата ни нагоре и надолу, а и нямахме време да ги търсим. Ето снимка приблизително от мястото на изворите:

Заслужава си да бъдат нанесени на картата. По-нататък до Тевното езеро вода няма!
Децата са щастливи, че най-накрая ме дочакаха да се дотътря:

Въпреки че слизаха да ми вземат багажа, аз толкова бях бавен, че часът вече е пет, боже мой! Това си личи и по сянката, която хвърлям към Тевното Василашко езеро:

Започва герданът от красиви езера – Василашки, Типицки, Валявишки, Чаирски, хайде и Тевното, дай боже!…, но това е едва първото! А в посока Бъндеришкия чукар се вижда едно скрито в склона езерце. То има ли си име? Стои самотно такова…

Надвесихме се над Типицките езера, които вече са в сянка. Ами в шест и половина как да са?

Някъде в ниското съзряхме двама туристи, които бързо се спускаха по долината. Макар че бяха доста далече, се чувахме. Слизали към Сандански. Попитах ги за Тевното езеро, а те бая се учудиха. Само ни запитаха имаме ли фенери. Е, имахме естествено, но разбрах и намека във въпроса им. Повече жива душа не срещнахме.

Без да знаем, че този пасаж бил опасен и затова му казвали „Малкото конче”, го преминахме без особено вълнение. Все пак, за да ми е мирна главата, държех Максим за ръка, ама то десетина метра:.

Снимката на Големото Валявишко езеро беше сред последните, които направих към осем часа:

Защото вече взе да се смрачава, а аз изобщо не виждах края на целия преход. Отляво долина, отдясно долина, а напред само каменен рид. Изчезна ми всякакъв мерак да вадя фотоапарата от джоба. В полумрака мярнахме отляво Превалските езера, отметнахме ги като видени и продължихме да се тътрим. Вече съвсем се стъмни и включихме фенерите, а изкачването не свършваше. Докога, за бога! По-късно разбрах, че една порта не съм включил в сметката – Мозговишката. По едно време започнах да се съмнявам дали пък не сме хванали някаква друга пътека. Успокоих се чак когато прескочихме камъка с кръстатата маркировка от „Демяница” към „Беговица” (зелените стрелки) и от „Вихрен” към Тевното (червените). От езерото обаче нямаше и помен. Докъдето стигаше светлината от фенерчетата, само чукари. Часът стана 9, после 10…, а ние вървим и вървим. На децата също взе да им омръзва, а и от обяда на Дългото езеро не бяха яли нищо. Вече толкова бързахме, че дори не извадихме шоколада. По някое време Антон предложи да запалим огън и да спим на открито. Абсурд, разбира се, не само защото е опасно, но и как в тоя мрак щяхме да събираме сухи клечки, та да се стоплим? Можехме единствено да вървим, пък все някога ще стигнем!

Вече бях загубил всякаква надежда да прекараме нощта под покрив, когато децата извикаха: „Там свети лампа!” Трябваше яко да напрегна зрението си, за да забележа някаква светла точка на безкрайно разстояние от нас. Честно казано, тая светлинка още повече ме отчая, вместо да ме ободри. Стори ми се, че ще гоня звезда в небето. Толкова беше тъмно, че дори не разбирах къде точно е езерото и откъде ще го заобикаляме, та да стигнем до хижата. Децата обаче се ориентираха много по-добре и ми казаха, че не е много далече покрай брега. И наистина най-накрая, някъде към 11 и половина прекрачихме прага на заслона! За щастие беше отворен, но естествено всички спяха. Озовахме се в столовата и аз почнах да се оглеждам за някое одеяло, с което да се завием върху пейките. В този момент от една врата изскочи хижарят – сънен, по гащета и потресен от изненада. Първата му реакция беше да ни се скара, че сме с обувки. Но като преброи децата, бързо омекна и само вметна: „Помислих че е мечка, бе!” Запали лампите и веднага ни предложи да вечеряме. Каква ти вечеря в полунощ! Давай, казвам му, по един чай на децата и да лягат! Направи ни човекът чай, хайде още по един и децата се сафирясаха. После ни качи горе, намери пет свободни пролуки между спящите и ние се шмугнахме под одеялата. И тоя път оживяхме, брей!

Е, как няма да е безкрайно, като от 2500 трябваше да слезем до хижа „Беговица” на 1750 и оттам до хижа „Яне Сандански” на 1200? Че това са 1300 метра денивелация, без да броя неизбежната порта и без да отчитам камънака, който доста се различава по „настилката” си от пътеката, която слиза от „Алеко” през „Бай Кръстьо” до Драгалевци. Но да караме по хронологията. Събудихме сме в някакво прилично време към 8, изчакахме си реда във външната тоалетна (1 на брой!), измихме се и влязохме да закусваме. Ама па закуска ли беше! Всичко на корем: пържени филийки, мекици, омлети, палачинки… Хижарят се поти и готви за стотината гладници, които разбудихме посред нощ. И успява, бе! Едни с предварителни заявки, други като нас огладнели тепърва… В скоби да отбележа лошото впечатление, което ми направиха надменните чуждестранни групи. Едната беше от Израел. Десетина момчета и момичета, вероятно още ученици, бяха заели цялата маса и закусваха. Нормално, нямам нищо против. Ама свършиха със закуската, а си останаха на масата, сякаш са в кръчма на лаф моабет! Моите двама, големите, някак пренесоха меките пластмасови чинии отвън и седнаха на пейката пред заслона. Аз обаче с малките не можех, трябваше как да е да се сврем на един стол и да закусваме. Иностранните гости изобщо не понечиха с нещо да ни приобщят. Не, седяха си пред празните чинии и си говореха! А ръководителят им не намери за нужно да ги подкани да се отместят. Е, моите на какво ли не са свикнали, та това ли ще им направи впечатление? Важното за тях беше чудесната закуска. След като столовата се поопразни, отидох да се разплатя с хижаря Иван. Сметна той яденето, сметна и спането, и изведнъж спането излезе наполовина! Викам му, брей, Иване, това някаква промоция ли е? Явно беше компенсация за настървеното посрещане посред нощ. Всъщност трябваше ние да го компенсираме, ама както и да. Чудя се, това ли е същият Иван, за когото се написаха сериали за среднощни побоища в проливен дъжд? Не съм бил, не съдя… Съжалявам единствено, че тази година (2020), когато на Превалските езера срещнахме мъж с няколко коня да слиза към „Демяница”, аз само го поздравих, защото Мила прекалено късно ми каза „Абе, дядо, това беше хижарят от миналата година!”. Ако беше казала навреме, щях да го попитам „Ти помниш ли четирите деца, които приюти посред нощ? Е, това са половината от тях, по-малките! И те те помнят!” Както и да е, ако Иван прочете този мой пътепис, нека го приеме като благодарност. Пък ако някой негов познат го прочете, нека му предаде благодарността ни.

След като снощи не видяхме нищо в непрогледната тъмнина, задължително беше на сутринта да огледаме околността. Над заслона се извисяваше могъщата Каменица. Антон, който е решил да става художник, скицира пейзажа с езерото:

Казаха ми, че за да видим Дженгала, трябва да се изкачим до малкия превал към долината на Валявишките езера. Отбихме се това панорамно място, но понеже не знаех кой от всичките върхове е Дженгала, на снимката вместо него съм аз. Нищо, също е красиво!

Когато приключихме с огледа, вече беше 10 часа. И аз разбрах, че първоначалният план ще бъде радикално изменен. А той беше покрай езерото по оранжевите точки на маркировката да се изкачим на Дженгала, и от него да слезем по пътеката, по която се качихме, но не докрай, предишния път с Мила и Максим. Нататък предвиждах да стигнем до лифта и от долната станция да ни вземе дъщеря ми. Само че с моята скорост, краката да си потрошехме, нямаше да стигнем до лифта преди пет часа, за да го хванем! На следващата година (2020), когато се изкачихме на върха от Валявишките езера и погледнахме към пътеката за Тевното езеро, се убедих, че в най-добрия случай сме щели да спим някъде над Поповото езеро. (Всъщност точната дума е не да спим, а да нощуваме.) Отказах се дори от по-бързия маршрут през Краледворската порта към Поповото езеро. И по него нямаше да успеем за лифта. Възможно беше единствено да спим на хотела, но пък бяхме притеснени от времето. За тази екскурзия родителите бяха изключително скръндзави: отпуснаха ни само три пълни дни плюс два непълни за отиване и връщане, всичко от 18 до 22 август. (Накрая се оказа, че денят за връщане беше не само пълен, ами и препълнен!) Наивно помислих, че слизането през хижа „Беговица” ще е по-бързо, което се оказа голяма грешка. Като допълнение към нашите колебания за маршрута се добави и липсата на връзка с дъщеря ми. По някое време получих съобщение, че тя ще ни чака на долната станция на лифта и вече е тръгнала. Е да, ама ние щяхме да се покажем в другия край на Пирин, а нямахме връзка! Можехме единствено да бързаме надолу и непрекъснато да търсим връзка, ама може ли на Пирин да се бърза?

Първият проблем възникна на метри от хижата. Загубихме маркировката! Знаците упорито ни водеха към портата, за която беше очевидно, че ще ни прехвърли към хижа „Пирин”. Никакви други знаци по камъните нямаше. Пратих Боян да тича в заслона и да пита откъде е пътеката. Казали му, че е оттам, където сме. Бая лутане падна, докато открием истинското направление през един електропастир, който също объркваше. В началото пътеката вървеше по трева край езерца и децата беряха боровинки в количества:

Пирин обаче не закъсня да покаже истинския си образ: дойде камънакът! Тук Мила откри готов заслон, де да ни беше на пътя предишната нощ:

След камънака, както си е редно, на хоризонта се появи поредната порта, Беговишкият превал:

Часът стана два и си беше таман време за обяд. Седнахме край един буен ручей с красиви падчета:

Зад нас останаха разни порти, какво друго!

А върхът в далечината вероятно беше Дженгала:

Надолу вече всичко беше ясно: тичане покрай река Беговица и бой с дървени мечове. Децата се зарадваха, а и на мен ми олекна:

Когато пристигнахме към шест в хижата, ни посрещна едно дълго меню от всичко, което можехме да се сетим. Хапнахме богато, а хижарят настояваше да останем за нощта. Предлагаше ни хубава стая с баня. Чудесно предложение, ама дъщеря ми трябваше да ни вземе. А тя вече ни чакаше на долната станция на лифта! Бая сложно беше да ѝ обясня, че ние ще сме на хижа „Яне Сандански”, съвсем от другата страна! Тя пък се забутала по някакъв планински път преко планината, та едва стигнала до града и оттам към хижата. А нашият преход изобщо не беше свършил. Надолу продължихме по пътека край една река, а това последно подскачане по камъните – два часа! – вече психически ме съсипа. Трите деца избързаха напред да разучат пътя, а с мен остана Антон като бодигард. Естествено вече слизахме на фенери. Попаднахме в някаква вилна зона, после по някакво шосе без маркировка, а няма кого да питаме… Кошмар! Еле към 10 влязохме в ресторанта на хижата, а там никой. Все пак дойдоха момичетата, викам им, спасявайте ни – умираме от глад! След малко дойдоха и момчетата, та цялата бригада се втурна да ни храни: чорби, пържоли, кавърми, кисели млека… Подразбира се моето узо със салата… И вече към 11 като по уговорка довтаса дъщеря ми. Хайде и за нея една салата с чаша розе… Някъде в малките часове ме стовари с багажа пред къщи, но аз вече почти се бях наспал. Така, отново с пълно тържество на доброто, завърши и тази екскурзия.

Образно казано само, защото ние букети в планината не берем! Пиринските цветя, особено единствените в света, заслужават да завършат моя пътепис.

На първо място, разбира се, е еделвайсът, който срещнахме на Кончето:

Пак на Кончето видяхме пиринския мак – ендемит, в Червената книга:

Никога не пропускам да уважа дребнолюспестото карамфилче, също в Червената книга:

[/url]

До него беше непретенциозната незабравка, но на тази височина незабравима:

Жълтата тинтява също е много рядка и защитена:

Червеното омайниче е една от прелестите на високопланинските потоци. И колко точно отговаря на името си!

Разновидност на най-обикновената шипка с чудесни ярки цветове:

Тази красота пък е привлекателна и с цветовете си – цъфти още през февруари подобно на люляка, и с миризмата си – на зюмбюл, и с плодовете си. Няма нужда да е в Червената книга, защото храстчето само се пази: ужасно отровно е, особено с красивите си плодчета! Името му го подсказва – бясно дърво или вълча ягода. Помните ли „Горите Тилилейски” на Елин Пелин? Тилилей е същото това храстче, увековечено от писателя, който обичал да използва билки за псевдонимите си. Та ето го тилилея:

На тази естествена композиция от дънер и детелина сигурно би завидял всеки дзен будист:

И за завършек, Мила сред любимите си цветя. „Дядо, снимай ме, виж колко са красиви!”

Е, това беше за 2019. Следва пътеписът за 2020. Coming soon!

Много хубав разказ, а пък и особено в тази компания, нещата са идеални. Добре че не си послушал този "приятел" за Влахинския превал, сигурно го е гледал на картата основно. Аз брах тези ядове уж да мина напряко към Типиците и ми излезе през ушите Smile

а пък това за да стигнеш хижа Вихрен, е все едно да минеш от кончето през котешкия чал, за по направо Smile

Екстра ходене, Сотиров ! Важно е, че сте в Пирин, а останалото са подробности. Но все пак за бъдещи ходения :
- Вихрен много лесно се подсича от запад, от седливна до седловина. За 30-40 минути. Без да се слиза към езерата, напълно водоравно има един естествен праг, по който се върви . Винаги предпочитам този път, защото на върха е лудница : http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?p=134247#134247
- Кайзеровият път от х. Яворов е в съседната долина, вие сте хванали пътеката към под вр. Разложки суходол . От х. Яворов се слиза малко надолу - на изток,и там е пътека с маркировка http://planina.e-psylon.net/templates/GreenTech/images/post_old.gif
На едно възлово място точно в началото не е ясно означена и е възможно отиване на по-ниска пътека, която води до под Средоноса http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?p=121770#121770 . Най-големият малинаж на Пирин е там.
Това в Пирин не е кайзеров път за разлика двата такива пътя в Рила, по-скоро е било конска пътека. Вече е доста очукана от времето, но е много интересна за преминаване. Могло е да направите един интересен кръг с начало и край х. Яворов, този път свършва там, докъдето сте стигнали под вр Каменитица / опита на Мила в скалите /. Това е краят на пътеката , вие на отсрещната страна на вр. Каменитица и излиза на билото:

Много наблизо до мястото, където сте стигнали, е едно интерено образувание от огромни правоъгълни скални блокове и техни преспи -близнаци, което съм го кръстил " Хипопотамите" Може да се обикаля между тях като в лабиринт :

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Я, новата серия на "The Sheriff and His Deputies" излянала Smile

. Хем си има и сичко - и красавица, и екшън. А така! Да поздравиш юнаците!

Абе, да ви призная, половината ми амбиция идва от форума! Поза малко, що ли, ама как ще се представя пред баш туристите, толкова приятели са? Та, значи, благодаря ви за съпричастието! Ще ви отговоря на всички съвети, но да се съберат още няколко. Тука има и картографи, и алпинисти, и откачалки, дето ходях на една обувка над 500 метра отвес... А после следва "Пирин 2020". Не съм сдал багажа на долната лифтена, брей!

Сотиров, огромно удоволствие ми доставя да Ви чета пътеписите! Да сте жив и здрав и още дълги години да обикаляте планините, въпреки че, като гледам май юнаците един по един сами ще си хванат пътеките вече. Ама школовката, която сте им дали, е безценна.
Бъдете здрави всички!
Чакам тазгодишния "отчет" Wink

.

Последната промяна е направена от Yan4o на Вто Окт 13, 2020 12:52 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Благодаря за отзивите! Особено когато са от планинари, познаващи отвътре "материята", която описвам. Лъчко, вече няма нужда да предавам на внуците вашите поздрави - дори най-малкият е четвърти клас и сам чете форума.

Ангеле, благодаря ти за напътствията. За съжаление никои от пътеките, които описваш, не намирам на картата от "Къде си", която ползвам. Нещо повече, дори където има пътеки в района на Средоноза, баш преди последното изкачване към билото е пълно със знаци "улей", "сипей" и удивителни. Това означава да се изкача няколкостотин метра и после да се връщам до хижата, защото няма да мога да продължа в последния участък. Съжалявам, че дори не съм забелязал никаква индикация към тия интересни "хипопотами", които са ни били на пътя. Явно е трябвало да се допитам до форума, ама пропуснах. Отново прегледах старите ти снимки, ама ти си герой, когото не мога да последвам. Децата най-вероятно биха могли по скалните ръбове, но пък да ги карам и мен да ме държат на въжето, освен самара ми, вече ще из дойде много! Поразен съм от красотите, които си показал към Спано поле. Когато гледах надолу при разходката до Синанишката порта, ми се видя някаква скука без нищо особено. А то какви езера и канари имало. Снимката на бозаещото козле обаче е знаменита! Направо за корицата на "Нешънъл джеографик". Виждам, че и късметът ти работи.

Последната промяна е направена от ray на Чет Окт 15, 2020 8:52 pm; мнението е било променяно общо 1 път