Пътеписа от Доломити

Предисловие, или как се раждат идеите.

В един слънчев и с нищо забележим августовски ден, един колега се върна от Мон Блан и аз се докопах до снимките му, които бяха доказателство, че и на най-красивото място могат да се направят лоши снимки. Но по-важното беше, че закачиха нещо в мен, то се раздрънча и събуди спящото чудовище, жадно за приключения. Отпуската ми не беше консумирана и времето беше пред мен. Започнах да се чудя къде да ида. Едно от местата, които ми се завъртяха в главата беше Патагония, но след кратки математически изчисления приложени върху времето и парите прецених, че е доста голяма крачка за все още невидялите ми път крака. Отложих го за по-добри времена и насочих вниманието си към Доломитите. Проучването показа, че задачата изглежда изпълнима, а след неуспешните опити да си намеря спътник реших, че и сам воинът е воин, и си купих самолетен билет до Венеция .

Ден -1 – Размисли за подготовките.

Интересно е как при всяка подготовка за пътуване, най-много работа остава за последния момент, макар допреди това да е изглеждало, че такава липсва. В моя случай работите за свършване са с дължината на избирателния лист на някой люлински микрорайон. Карта с роуминг за телефона, застраховка, купуване на батерии, дъждобран, храна и други консумативи, събиране от приятели на памет за фотоапарата, въвеждане на координати в GPS-а, подреждане на багажа, обмяна на пари и избор на музика за плеъра. Всичко това чака реда си.
Моята карта B-Connect не поддържа изходящи разговори в роуминг, затова преглеждам промоциите и се спирам на Прима, която върви с подарък раница – този подарък разрешава напълно и от раз един голям проблем, който до момента изглеждаше неразрешим – в какво да натъпча ръчния багаж така, че в последствие да мога да го сложа обратно в голямата раница, а на връщане да го извадя от там отново.
Докато изпълня повечето от останалите точки в списъка денят минава. Вече е 23 часа, а остава да приготвя багажа, да обменя пари, да въведа точките от маршрута в GPS-a и да подбера музика. Очевидно обмяната остава за следващия ден, а с останалите три точки се забавляваме до 6 сутринта... Остават 3 часа за спане.

Ден 0 – София – Рим – Венеция

Звъненето на телефона в 9 ми припомни с болезнена сила едно опитно установено от студентските години правило - имаш ли по-малко от 3 часа за спане, по-добре не лягай. Толкова ми е лошо, че едва ставам и се завличам до близката банка. За щастие обаче след час и нещо се освестявам, а след още малко става време за тръгване и звъня за такси. Пътьом, на червен светофар на на кръстовището на Черни връх и Сребърна, качваме по милост бързаща бабка, която била като нас за аерогарата. Да обаче, след около 10 секунди престой в колата се усеща, че не е за Аерогарата, а само за Гарата, и тъй като светофарът все още е червен, а гарата все още в противоположната посока, се изнася с тюхкане. По време на полета няма нищо интересно и към 14:30 местно време кацам в Рим. Тук трябва да убия около 4 часа, за което си помагам с един вестник, който след като беше прегледан в самолета от няколко човека премина в мое владение, със слушане на музика и четене на книгата, която нося с мен. А иначе летището в Рим изглежда прилично, въпреки поизтърканите седалки, надписите “сменяме мокетите” и търкалящите се боклуци по очевидно все още несменените мокети. Полетът до Венеция е кратък, белязан единствено от петното от червен портокалов сок, което остава върху жълтозелената ми тениска. За сметка на това обаче, гледката при кацането във Венеция е страшно красива – последните лъчи на залязващото слънце оцветяват в лилаво облачното небе над безбройните островчета и канали в лагуната, а далеч в морето проблясват последните светкавици на отминаващия дъжд. За контраст на красивия пейзаж, след кацането се сбъдва един от най-големите ми страхове. Багажът ми го няма. Всъщност не само моя... от целия полет пристигат само 6-7 куфара. На гишето за изгубен багаж вече се е заформила прилична опашка от около двайсетина човека, към които се присъединявам и аз. Ситуацията е красноречиво описана от изражението на лицето на един пенсионер, който след като приключвам описа на багажа, все още стои край лентата и гледа отчаяно. Вече минава осем и половина и навън отдавна е мръкнало. На дневен, или по-скоро на вечерен ред идва задачата да намеря къмпинга. Непознатото място, тъмнината и плетеницата от шосета пред летището ме карат да прибегна до помощта на GPS-a, и след двайсет минутно вървене край едно голямо шосе се озовавам пред къмпинг Alba d’Oro. Опасенията ми за затворена рецепция се оказват неоснователни и след 5 минути вече си търся бунгалцето с ключ в ръка. Къмпингът е голям – разполага с двуместни палатки тип къщички, триместни климатизирани бунгалца с баня и други по-големи бунгала. Всичките са направени от някаква пластмаса като цяло, разположени са под големи тополи, а наоколо пътеките са от чакъл. Освен това има и басейн, пералня, бар, ресторант и малък супермаркет. Аз съм в триместно бунгало, където намирам метнати две големи раници, чиито собственици липсват за момента. Проверявам дали има топла вода и тъкмо ме обзема радост, че ще се изкъпя, когато следващата мисъл бързо охлажда ентусиазма ми – кърпата ми е в раницата, шляеща се неизвестно къде. В ръчния ми багаж има само фотоапарат, разни батерии, зарядни, петдесетина листа с информация и кърпички. След известно време бъркам в джоба си и там освен петте евро, които дадох преди това за една пица в бара, установявам с ужас, че липсва и личната ми карта. Започвам да се чудя дали съм я забравил на рецепцията или съм я изгубил. Точно в този критичен момент на претърсване на джобовете се появява собственикът на едната раница – австралиец, тръгнал да обикаля Европа. Та той ме успокоява - на рецепцията задържали картата до напускане на къмпинга. Ама кой да забележи... Разменяме някоя друга приказка, оплаквам му се за багажа, след което лягаме да спим. По някое време се прибира и другия съквартирант. Нощта е спокойна, нарушавана само от хладното време (на леглото има само чаршафи, а не се сещам да погледна за одеяла в шкафа), и сутрешния вой на излитащи и кацащи самолети.

Ден 1 – Червени залези

Ставам към 10, оправям се набързо, дояждам остатъка от снощната пица, разменям някоя друга приказка с втория съквартирант, който се оказва също австралиец, след което плащам на рецепцията и запрашвам към летището да си търся багажа.
Слънчевата светлина разкрива изключително изобилие от маркировки, пътни знаци и табели, които изобщо не бях забелязал вечерта. На гишето за изгубен багаж се нареждам на малка опашка от хора, които нервно чакат липсващата в момента служителка. За разнообразие един от тях започва да хлопа по стъклото и това причинява свада с изгледи за шамарен завършек, но страстите бързо се успокояват и след още малко успешно си получавам раницата. Бегъл поглед върху лепенките засилва радостта ми, защото българският адрес, който бях дал вечерта, е толкова грешно изписан, че ако раницата трябваше да бъде пратена в България, едва ли някога щеше да ме намери.
Купувам си билетче и хващам автобус, който за малко повече от половин час ме откарва до островната, истинска стара Венеция. Всички автобуси водещи до там, завършват пътуването си на Пиацале Рома, което е една своеобразна автогара, където обръщат. Навътре в града няма никакви превозни средства, освен водоплавателни.
След почти неуспешен опит за зрителна ориентация правя кратка справка с картата и GPS-а, пресичам няколко моста, най-големия от които е двустранно превзет от негри със сергии и влизам в гарата. Въпреки електронните автомати за продажба на билети, опашката пред гишетата е с дължината на великата китайска стена, а аз решавам да дам своя принос в удължаването и, за да убия част от времето, което остава до влака. Дестинацията на билета е Калалцо ди Кадоре – малко градче на около 150 км северозападно от Венеция. Италианските влакове от клас “регионален”, са нещо средно между българските и германските си събратя, както по отношение на бързината, така и на чистотата и комфорта. След три часа път, тоест около 18, вече съм в Калалцо и се качвам на автобуса за Кортина Д’Ампецо, който чака пред гарата. Следват трийсетина километра по тясно, но гладко шосе, изкачващо се от 900 до 1200 метра височина, което е обсипано освен с обичайното количество знаци, със също такова количество изключително остри завои, каквито не съм виждал дори в Родопите.
Наоколо се рядят дивни гледки, една от които е малка католическа църква кацнала на ръба на пропаст, на фона на висок, плуващ в облаци връх, зачервен от наближаващия залез. Кортина Д’Ампецо е малко планинско градче, разположено в долината между три големи скални масива. Трудно може да се опише с думи красотата на зачервените зъбери, събрана в десетината минути, преди слънцето да се скрие под хоризонта. Хотелите са скъп вариант за нощуване, затова след двайсетина минути трамбоване по уличките на градчето, слизам в долния му край, където край реката има два къмпинга. Рецепцията на единия изглежда затворена, а на другия свети, но не се вижда никой вътре. Все пак се оказва отворено, а изборът ми се свежда до две възможности – да опъна собствената си палатка на хубава трева на открито, или на кофти трева под дърветата. Избирам първия вариант и с челник на главата опъвам палатката на росната тревица, и вкарвам всичкия багаж вътре. После удрям един душ в банята на къмпинга, навличам термоклина и термотениската, и след като ми поизсъхва косата се връщам в палатката. Време е за вечеря - хляб, пъстърма и шоколад. Това се оказва трудна операция, извършена в хоризонтално положение поради малките размери на палатката и добилия вселенски измерения хаос в нея. Завирам се в чувала, навивам телефона да звъни 1 час преди изгрев (някъде около 6 без нещо) и лягам да спя. В началото има изгледи, че ще е топло, но само след около час усещам как студа чука настойчиво по чувала (понеже няма врата по която да чука) и навличам полара, а навън вече ми се подава само устата колкото да дишам.

Ден 2 – Седем километра гладко ходене

Телефонът всъщност не успява да ме събуди, защото вече съм почти буден и потрепервам настойчиво. След известна борба със себе си и с отказващия от студа челник, излизам от чувала и започвам процедурата по събиране на багажа. Като резултат от нея стигам до два важни извода – първият е, че надуваемият дюшек има клапа, която трябва да се натисне с клечка, за да издиша по-бързо, а вторият е, че опъването на палатка под голо небе по това време на годината води до обилно заскрежаване. В крайна сметка се забавям доста повече от предвиденото и планът да посрещна изгрева някъде по-високо по околните склонове изглежда провален.
Затова се насочвам към шосето от където дойдох – там още вечерта си бях заплюл място за снимане. Следва над час потропване на едно място в чакане на подходящите светлинни условия. След като слънцето е вече достатъчно високо и успявам да направя снимката, започвам околоградско пътешествие по един черен път през ливадите от другата страна на реката. Нещото, което прави най-силно впечатление в Кортина, както и в другите градчета наоколо, са цветята. Цветята са навсякъде и то в невъобразими количества и цветове. Цветя в градинките, цветя край улиците, цветя по прозорците, цветя по балконите – червени, лилави, жълти, оранжеви - всякакви. Да се чуди човек, кой се занимава да ги поддържа. Другото, което се набива в очи е липсата на огради около къщите. Най-често има градинки и полянки, в които са набити табелки Proprieta privata (частна собственост) и толкова. Няма и следа от тежките дувари и зидове, с които се ограждаме тук.
Някъде по обяд завършвам разходката си на автогарата, като пътьом успявам да си купя и туристическите карти, които ще ми трябват по-нататък. 20 септември е извън сезона и тук установявам, че почти всички автобуси, които възнамерявах да ползвам за да обикалям областта, са вече спрени. При тия условия, се налага да приведа в действие план Б, който включва извървяването на 15 километрова отсечка по шосе, което изкачва около 600 метра денивелация. Събирам сили в едно сравнително евтино ресторантче на автогарата и тръгвам. Тук логичния въпрос, който си задавам е на къде ? Общо взето целта е ясна, но не е ясно как точно да изляза от града. В решаването на тая задача не успява да ми помогне нито GPS-a, нито картата и след един погрешен опит, и 15 изгубени минути, получавам помощ от един местен минувач.
И така започва дългото гладко ходене по серпентините на изкачващото се към прохода Тре Кроци шосе.
20 кила на гърба. Баир, жега, схванати рамене, болки в ходилата. Почивка... и айде пак наново. След 7 километра стигам до лифт, при това работещ. Едно голямо табло с рисунка показва, че той тръгва от тук - 1700 метра височина и се изкачва до ръба на един скален процеп на 3000 метра, където е кацнала малка хижа. Красиви гледки и удобно легло завладяват въображението ми, и питам на гишето на лифта дали мога да спя горе. След кратък телефонен разговор с хижата разбираме, че може. Докато се колебая, групичка от пет човека си купува еднопосочни билети пред мен - ако местата горе свършат докато се кача, това ще означава много диво и болезнено слизане по необикновено стръмния сипей. Този сценарий изглежда доста брутален, но въпреки това се мятам на лифта, който за около половин час ме качва горе. Хвърлям един поглед на гледката от другата страна на ръба, която изглежда, че ще бъде зашеметяваща и бързо влизам в хижата да питам за спането. Всичко е наред и места има. Захвърлям раницата на дъсчената платформа пред хижата и започвам да си чакам залеза.
Петимата се оказват англичани, тръгнали по фератите, а един от тях споделя, че преди години е изпил бая евтина водка в Боровец.
На 3000 метра времето е студено и духа вятър, а тук там има останал сняг. По небето се търкалят пухести облаци, а в кристално чистия въздух се виждат заснежените трихилядници в Австрия. По залез всичко се превръща в море от червени върхове, плуващи в собствените си сенки. А аз притичвам с опънат статив ту до хижата, ту до една цепка в скалите, до която се стига по метални стълбички. Името на хижата е Лоренци, кръстена на някой от пионерите на скалното катерене в областта. Освен че е електрифицирана и водоснабдена, е и изключително уютна. След като отказвам заявката за закуска, която струва колкото самата нощувка, се качвам в стаичката си, и решавам и да не вечерям. А когато осветлението изгасва в 22:00, оставам сам с размислите си върху липсата на чаршафи на олекотеното пухено одеяло, обещаващо топъл и сладък сън.

Ден 3 – Още 13 километра и как да се изкъпем в хижа Ауронцо.

Спането се оказа наистина много сладко и когато телефонът ме събужда, желанието да остана в леглото се подсилва от натрапчивото тракане на клатения от вятъра разпокъсан италиански флаг. Все пак не съм дошъл тук да спя, затова се изривам от леглото и след малко вече съм навън. Темпеатурата е -5 градуса, а вятърът не позволява дългото стоене на едно място, поради което трамбовам между двете вече отработени точки за снимане. Изгревът е също толкова красив колкото и залеза, така че съм напълно удовлетворен от решението си да се кача до това място. След като хапвам пак от пъстърмата и хляба плюс малко пастет, започва работното време на лифта и слизам долу, където вече с подновени сили, трябва да продължа пътя, по който бях поел вчера. Остават ми около 7 километра до Мизурина – малък комплекс от няколко магазинчета, хотелчета и други сгради, разположен на 1700 метра височина на брега на едноименното малко езеро. Около обяд стигам там и се търкулвам за малка почивка на една пейка на брега на езерото. След кратка преценка на пейзажа и разположението на скалните масиви решавам, че няма смисъл да нощувам тук, а ще се кача директно до хижа Ауронцо. Хапвам едно кроасанче с кайсиево сладко, скатавам в багажа още 2-3 такива, за да има за по-нататък и продължавам пътя си нагоре – чакат ме още около 6 километра, с денивелация от 1700 до 2300 метра. Първите три километра са пак по шосе, след което продължавам по камениста пътека, спестяваща доста път. В края и пак стигнам до меандрите на шосето, по което със сетни сили изминавам последния половин километър. Раменете ми са тотално схванати, краката ми са подбити и едва кретам.
Панаира е голям – автомобили, хора, велосипедисти... Наближава 5 часа когато влизам вътре с основателен страх, че няма да има места. Хижата обаче е много голяма и места ще има за всички от сърце. Оставям багажа в стаята, почивам двайсетина минути и излизам да обикалям наоколо да дебна залеза. Целият район на Доломитите е бил зона на военни сражения между Австрия и Италия през първата световна война. Поради на това са били изградени редица съоръжения - метални стълби, опънати стоманени въжета, висящи мостове и тунели през меките варовикови скали, улесняващи придвижването през скалните отвеси, пропасти и неизкачваеми върхове. Всъщност, планината е взела повече жерви, отколкото самите сражения. Останали и до днес, тези съоражения се поддържат с туристически цели. Наричат се “виа ферата” (железен път) и се използват от по-сериозно подготвените туристи за преминаване през трудния скален релеф. И докато в района на хижа Лоренци има въжета и стълбички, района на хижа Ауронцо е осеян с тунели през скалите. А самата хижа е разположена на 2300 метра в подножието на Тре Чиме ди Лаваредо – масив от три почти отвесни скални блока, най-високия от които е около 500 метра. Срещуположно на тях е разположен скалния масив – Кадини Ди Мизурина, чийто остри зъбери изглеждат изключително впечатляващо, а на юг пък се отваря много дълбока и стръмна долина към някакво градче.
След като мръква, се прибирам в хижата и решавам да хапна в столовата. Вземам си някаква плодова салата, голямо парче сирене (приличащо по-скоро на кашкавал) и 2 бутилки минерална вода – навсякъде пише, че водата в чешмите на хижата не е годна за пиене. Изборът на минерална вода в Италия ми се видя ограничен само до 2 марки, а тук има от едната марка, но два вида – със син и с розов етикет. С отварянето на едната бутилка, разбирам значението на думата “фризанте”, написана на синия етикет – водата е газирана. По-късно се убеждавам, че за разлика от България, в Италия газираната минерална вода е нещо нормално. След това стратегическо откритие, подменям втората синя бутилка с розова. Докато вечерям се случва още нещо – жената от рецепцията се появява и води към мен една друга жена, на която ме представя с думата “булгар”. Оказва се, че тя е българка, работеща в хижата. След не особено интересния ни разговор, аз решавам да ида да се изкъпя. А ето и каква е процедурата: първо трябва да си купиш жетон на цена 5 евро. С тоя жетон влизаш в банята, където на стената е монтирана странна кутия, в която влиза и излиза тръба. След кратки размисли върху надписа на кутията разбирам, че в вътре има някакъв вид водомер, който след като пуснеш жетона отмерва 30 литра вода с нагласена за къпане температура, и после я спира. Въпреки съмненията ми, 30 литра се оказават достатъчни за едно бързо къпане. Връщам се в стаята си, където има още 4 души, двама от които немско говорящи и не след дълго заспивам сладко сладко, приспан от мелодичните подпръцквания на единия от тях.

Ден 4 – Тълпи в планината

Четвъртият ден отново започва със снимане от зори. Времето е меко, няма и вятър. След като се наснимах, се връщам в хижата и намирам стаята вече опразнена – всички са се изнесли. Докато хапвам на крак, се зачитам в някакви инструкции, лепнати на вратата , където пише, че трябва да се изнеса до 9 часа, а вече е около 9 и 15. Събирам набързо багажа и излизам навън. Преходът за днешния ден ще бъде кратък и лесен – от хижа Ауронцо, покрай Тре Чиме ди Лаваредо, до хижа Локатели. Половината път е хоризонтален, после изкачва около 150 метра, а след това плавно ги слиза. Достъпната изходна точка, лесният маршрут и широкият равен път са предпоставката да остана втрещен. Но не от самия път, а от тълпите, които към 10 часа започват да пристигат с всякакви превозни средства. Същото това място, което по изгрев беше почти безлюдно, сега е като мравуняк. По пътя към хижа Локатели се точат безкрайни процесии от жени, мъже, баби, дядовци и внуци, групирани по 10-20-30 човека. Единствено първомайска манифестация би изглеждала по-респектиращо. И всичко това извън сезона. Тъй като вече не следя кой ден е, а само коя дата, чак на другия ден сутринта се усещам, че е било събота, което дава обяснение за неописуемото количество народ. Така смесен с тълпата, сред която се чува и италианска, и немска реч, яваш яваш, за около два часа и половина стигам до хижа Локатели – крайна точка за цялата маса туристи. Само че повечето от тях за мое щастие само отиват до там, хапват нещо и се връщат обратно, благодарение на което успявам да се вредя за място в едно от таванските помещение на хижата, в което има около 12 легла.
Следобеда прекарвам в лежане, четене и разходка до близките две езера (нещо рядко срещано в района). На запад пейзажа ми прилича на пирински, а на югоизток на рилски. Не пропускам и традиционния полуобяд-полувечеря с хляб и пъстърма.
От тук Тре Чиме ди Лаваредо изглеждат точно така, както се виждат по всички картички – три огромни масивни скални игли, със сравнително гладки челни стени, които би трябвало да станат ярко червени осветени от последните лъчи на залеза. Е да, ама не – през септември слънцето не залязва достатъчно северно и лъчите едва успяват да се плъзнат по скалите и да зачервят само малка част от площта им. За сметка на това обаче после, след залеза, хижа Локатели изглежда приказно в подножието на зъберите на Монте Патерно, над които изгрява луната.
Цялото място тук е много безводно, а хижата се водоснабдява с помпа от едното езеро, чиято вода не изглежда много годна за пиене. Затова съм принуден да се разделя с 1,60 евро за половинлитрова бутилка вода. Снабдяването с продукти пък става с някакви странни миниатюрни тракторчета, които долазват малко преди да се стъмни. В таванската стая е бая хладно, но пък има 2 одеяла, които са достатъчни да спя добре.

Ден 5 – Тучни поляни и блага вечеря

Още предния ден бях обзет от големи колебания – дали да сляза надолу до градчето Сан Кандидо пеш, което означава около 1000 метра денивелация, или да се върна от където дойдох предния ден и да хвана единствения движещ се автобус, който води до градчето Добиако. Избирам втория вариант. Върховете са така разположени, че няма изгледи за интересен изгрев, затова го проспивам. Ставам около 7:30, опъвам щеките и тръгвам към Ауронцо, а някъде по средата на пътя, започвам да срещам и първите групички хора за деня, все още малки и нарядко. След един кроасан и малко изчакване на хижа Ауронцо, се качвам на автобуса и към 10:40 съм в Добиако. Градчето Добиако е разположено в една равнина на десетина километра от Австрийската граница. От едната страна го подпират острите доломитови зъбери, а от другата заоблени хълмове, обсипани със зелени ливади, къщички и...кравеферми.. с две думи, алпийска идилия с дъх на “Милка”. Областта се нарича Южен Тирол и макар на италианска територия, атмосферата, както и самосъзнанието на хората са типично австрийски. Говоримият език е приоритетно немски, а градчетата и улиците си имат и италиански и немски имена.
Тръгвам към горния край на града с крайната цел да достигна до едно хотелче високо по хълмовете.Пътьом минавам край две телета, които пасат в оградено място до улица в града, както и край къщи-обори. Къщата-обор е къща, в която живеят хора, но половината от нея е обор за крави. Само че за разлика от нашите обори, в тамошните има фаянс по стените, сеното е прилежно балирано и складирано, а механизацията е на ниво. Сеното по ливадите се обръща с тракторчета, които имат закачена отпред приставка с въртящи се метални пръчки. Много неща виждам пътьом, но чешми – не. Като се отвори дума за чешми, няма как да не спомена за впечатленията си от крайпътните чешми из доломитите. Очевидно по тоя край дървото е много модно, защото всички чешми, които срещах по пътя си бяха направени долу горе по един и същ начин – корито с преливник, направено от ствола на голямо дърво, от едната страна на което излиза нагоре по-тънко дърво, от което стърчи тръбичката с шуртяща вода. Тарикатското е, че коритата винаги са пълни, за разлика от моето шишенце, което в момента е полупразно. В ГПС-а имам маркирано само положението на хотела, но не и самата пътека до там. Картата също не успява да помогне особено, пропускам една отбивка от пътя, и изкачвам целия склон до хотела по стръмни поляни под горещото слънце. Запотен, жаден и каталясал най-накрая влизам в хотела. Поради горните причини, цената от 50 евро за стаята, изглежда само дребна подробност.
Последва къпане и излежаване, по време на което доизчитам напълно книгата. Привечер излизам да се разходя и да поснимам наоколо по хълма. Нахлуващите от север тъмно сини плътни облаци подсилват оранжевата светлина и правят залеза неповторим. Освен залеза посрещам и стадо прибиращи се от паша крави “Милка”, при което забелязвам, че досега не съм видял никъде кравешки фъшкии по шосетата. Вечерята се оказва забележителна – посрещат ме с шампансо и пица, след което се редят салати, месо със зеленчуци, странни рулца от шунка и тесто сварени в някакъв бульон, макарони с месо, нещо като заснежено розово шампанско, пържола с картофи. А финалът е поставен от сладоледена торта, която има вид на бял броненосец, забучен с три бенгалски огъня, който обиколи ресторанта в тъмнина, съпроводен от ръкоплясканията на трийсетината гости. След това ядене, единственото нещо, което мога да направя е да легна да спя.

Ден 6 – Още червени залези

Ставам пак след изгрев, закусвам обилно вкусотии, плащам си и тръгвам да слизам към града. Вместо да вървя по серпентините на шосето, хващам един стръмен черен път, който ме извежда точно на мястото, където пропуснах предния ден отбивката и запраших през поляните. Сега обаче отново тръгвам през поляните, тоя път надолу, с цел да спестя обикалянето. Стратегията е добра и не след дълго влизам в града, където намирам и чешма, която също съм пропуснал предния ден. Изчаквам автобуса и след час съм отново на познатата автогара в Кортина. Тук ми правят силно впечатление две неща. Едното е плосък тач скрийн монитор зад стъклото на офиса за туристическа информация. Макар и стъклото да затруднява работата с него, все пак успявам да поразгледам кои хижи са отворени. Другото е група пресичащи улицата деца. И всъщност не толкова децата, колкотото полицая, който спира движението докато преминат. А улиците на градчето са малки и доста слабо натоварени. След преглед на картата решавам, че няма какво да правя тук и хващам автобуса за надолу – същият с който бях дошъл преди няколко дни, само че този път отивам до Сан Вито ди Кадоре.
Сан Вито е малко градче, разположено на 12 километра надолу по долината на реката, която минава и през Кортина. От едната страна се извисяват високите около 3200 метра скални масиви на Сорапис и монте Антелао, а от другата страна висок горист хълм. И тук лифтовете са затворени, а единствената отворена хижа е просто ресторантче, което не предлага нощувка. Затова се заемам да издиря евтин хотел. След два затворени и влизане в един, който се оказва заключен, съм пак в центъра, където в Алберго Антелао наемам двойна стая на цената на единична. Тук освен вечеря, няма и гости. За сметка на това има вана, в която си обещавам да се накисна по-късно. Преди това обаче, предприемам 3 километрова разходка-изкачване по шосето на отсрещния хълм, с цел да хвана зачервените от залеза върхове. Въпреки облаците, които се появяват и заплашват да развалят нещата, слънцето намира пролука преди да се гмурне зад хоризонта и оцветява в розово-червено двата върха. След това се връщам в града, директно си влизам в стаята и хапвам отново от ... хляба и пъстърмата, а след банята лягам спокойно да спя.

Ден 7 – Като цяло нищо интересно.

Закуската затвърждава впечатлението ми, че в хотела почти няма хора - докато хапвам понички и сладко, се появяват само още двама души. След това събирам багажа, разменяме по едно ариведерчи с прислужницата и излизам да чакам автобуса на спирката. Решил съм, че е време да се връщам към Венеция. Пътят от Калалцо до Венеция сега се състои от 3 влака с две прекачвания . В третия влак една типична циганка с татуирани кръстчета и буквички по ръцете, минава през вагона и раздава на всички по едно малко листче, на което има ръкописно изписан текст на италиански и нарисувано някакво цветенце. Единственото, което разбирам е, че става дума за някакви две деца и за помощ. То повече и няма нужда де – нещата са ясни като бял ден. След 5-6 минути минава отново, този път наобратно, за да си събере призивите заедно с евентуалната печалба. Показвам и, че листчето е вече в кошчето, а тя бърка вътре, изглажда го и продължава нататък. На следващата гара виждам през прозореца, че е слязла заедно с един циганин и двамата държат по една пачка такива листчета в ръка. Пристигам във Венеция късно след обяд, хапвам парче пица и отивам на Пиацале Рома да чакам автобусчето на къмпинг Алба Д’Оро. В чакането скоро се присъединяват и две английски бабки, а после и още народ. Системата на тоя автобус е следната – от къмпинга си купуваш двупосочен билет, който представлява листче с номер, и на връщане се качваш със същото това листче. Да ама нито аз, нито английските баби имат листчета. Шофьорът обаче ни пуска на аванта и след около 40-50 минути, по тъмно стигаме в къмпинга, където минавам по установената вече процедура и получавам ключ за бунгало 21 – предния път бях в съседното 22. Вътре заварвам един съквартирант – около 40 и няколко годишния бразилец Бруно. А понеже магическият ми хляб беше свършил, а още по-магическата пъстърма не, си купувам бял хляб и някакви кифлички. След доста разговори с Бруно, става време за лягане – този път завит с одеяло от шкафа. Планът за следващия ден е да обиколя Венеция.

Ден 8 – Колко мокър може да бъде един лабиринт.

Сутринта освен с обичайното бучене на излизащи и кацащи самолети, идва и с други две неща – грохот на гръмотевици, и хлопане на капки по пластмасовия покрив на бунгалото. И всичко това на фона на шума от бесен вятър, клатещ тополите навън. След неизвестно колко време прекарано в сън, сякаш бученето на самолети отпада от общата звукова картина, но за сметка на това пък останалите ефекти драматично се увеличават. След още неопределено време, самолетите се включват отново в пейзажа, а дъждът, гръмотевиците и вятърът намаляват, но все още не спират. Около 12 на обяд установяваме, че чакълената площ пред бунгалото е залята с 15 сантиметра вода, която изглежда невъзможна за преминаване. Бруно заключава, че ще ни трябва гондола, за да излезем и тъй като такава определено липсва, единодушно решаваме да продължим да правим това, което правихме до сега - тоест да спим. Около 2 и нещо дъждът спира - крайно време е да изляза навън. За щастие микроязовирът пред бунгалото е изчезнал и успешно хващам автобуса на къмпинга. Пътуването към островната част показва колко проливен е бил всъщност дъжда – край пътя се редуват дворове превърнати в езера, ниви – язовири, наводнени ниски къщи и дори един паркинг за продажба на коли на старо, които са потънали до праговете. На острова положението е почти нормално – града и без това си плува във вода, та по-наводнен явно няма как да бъде. Широко разпространено твърдение е, че във Венеция смърди на канали и отходни води, но това всъщност не е особено вярно, поне не и в момента. По-скоро мирише на водорасли, тиня и влага, но определено не е натрапчиво и лесно се свиква. Целта ми е да стигна до известния площад Сан Марко – тук се събират много туристи, и още повече гълъби. Тези два вида посетители на площада се комбинират в странна симбиоза с една продавачка на царевични зърна, които биват използвани за привличане на гълъбите върху ръцете и главите на туристите. В резултат на това настъпва един рай за снимане, по време на което на главата ми каца гълъб, а от гърба ми се ръсят царевични зърна. Венеция може да бъде описана най-точно и лесно с една единствена дума – лабиринт. Повечето хора, които не са ходили там си мислят, че каналите са много, но всъщност уличките са много повече и в комбинация с абсолютната си неподреденост и ширината си от 1 до 4 метра, се превръщат в най-лесното за изгубване място, което може да си представи човек. Решиш ли да се откложниш от стрелките, показващи пътя между Пиацале Рома и Сан Марко, е почти сигурно, че ще се изгубиш – точно както се случва и при мен. Решавам да се върна към Пиацале Рома “напряко” и не след дълго установявам, че вървя по улици, по които почти няма хора и магазини, а след още малко вече дори не знам в коя посока се движа. Случаен местен минувач ми показва на картата, която нося, къде точно се намирам, и оставам леко шокиран. Съвсем не се намирам там, където си мисля. Питам следващия срещнат човек, за посоката към Пиацале Рома, а той вдига ръце и ме насочва в посоката на площада Сан Марко – точно там от където идвам. След около петнайсетина минути го намирам, а от там насетне по стрелките се връщам и до Пиацале Рома. Вече е мръкнало и след известно чакане на автобуса за къмпинга се прибирам. Бруно се е запилял на някъде, но за сметка на това се появява нов – трети съквартирант – отново австралиец, с който успяваме да си поговорим доста.

Ден 9 – Венеция – Рим – София

Сутринта в 7 отново гърми и вали, но за радост доста по-слабо от предния ден.
Ставам около 10, Бруно и австралиеца са вече излезли, и аз без да успея да си кажа довиждане с тях, си тръгвам. Дъждът е спрял и дори грее слънце. След двайсетина минути съм на летището, където трябва да чакам около 4 часа. Полетът е леко друсащ, а час по-късно в Рим се изсипва дъждът, който се изсипа предната сутрин във Венеция. На летището има група български студенти, връщащи се от бригада в щатите, с които си уплътнявам чакането. Около 8 и нещо се качваме на самолета, а към 11 кацаме в София. След 20 минути чакане край лентата, най-накрая багажите пристигат, и моят този път си е на мястото. На входа на летището за малко да се излъжа да се кача на едно такси ОК суперШанс, което таксува повече от 3 лева на километър, ама се усещам на време и се качвам на правилната дума суперТРанс, а след още 30-40 минути съм си вкъщи, където брутално разочаровам съквартиранта и жена му с разкритието, че не съм им купил никакъв подарък.

Браво, написа го най-сетне. Добро описание, посмях се на бая места Laughing

. Снимките де са?

браво, бе Иване. Very Happy

.. а снимките.. доколкото знам са на слайда..

Е, това чакахме!

Кратък анализ и поуки: (трябваше да го напиша в самия пътепис, ама карай)

1. Багаж - митовете за изгубен и забавен багаж по летищата са реалност.
Извод: хубаво е в ръчния багаж да имаш поне някакви дрехи и кърпа, че като се забави/изгуби основния, да не си гол като пушка.

2. Палатка и спален чувал. Общо двете тежат около 3.5 кг. Използвах ги точно 1 път.
Извод - хубаво е да си направиш предварително добър разбор на маршрута и само при КРАЙНА необходимост да мъкнеш такива неща. Особено палатка.

3. GPS - много хубаво устройство, ама баш на това място е полезно точно колкото са полезни гумените ботуши в пустинята. Единственият вариант да се загубиш там е ако си сляп И глухоням Smile

. Освен това с GPS липсва тръпката Smile

Извод: когато имаш силно съмнение, че дадено нещо ще ти потрябва, то най-вероятно няма да ти потрябва.

4. Пастърмата се оказа много велико човешко откритие, и ако не откривателя и, то поне Дидо заслужава да бъде черпен, защото ме светна за нея. Да отбележа основните и качества - солена е, месо е, суха е и е лека. Заради това, с малко количество засища добре (ако не те засити, то поне ще ти омръзне да я преживяш) и освен това възстановява солта, изгубена от организма при потенето. Хлябът Бонус (да не се бърка с Бонукс), е нещо като малкото братче на пастърмата. Единственият му недостатък е, че е малко тежък.
Извод: така и не разбрах пАстърма ли се пише, или пЪстърма.

Бе както и да се пише, все си страдат едрите преживни животни... Very Happy

Иначе е добро наистина, особено за няколкодневни преходи с повечко багаж.

брат Иване, ще шушнеш ли каква ще е черпнята за Дидо?
...и дали ще има аванта и за нас?
.. щото да има само за него не е готино, пък да го обявяваш на всички Не, не, не!

и се пише пАстърма

даже ето ти една рецепта за направата й Wink

Пастърма - ІІ вид
Тип кухня: Морски полъх
Вид ястие: Телешко и говеждо
Регион: Южноафриканска република
ПродуктиГовеждо месо 6 кг. еленско или щраусово месо
Кориандър 1.5 с. л. счукан
Дафинови листа 3
Оцет 2 ч. ч. кафяв (малцов)
Бял пипер 1 ч. л.
Сода бикарбонат 0.75 ч. л.
Захар 2.5 с. л. кафява
Готварска сол 1.5 ч. ч. ПриготвянеСмесете продуктите.
Наредете месото (предварително нарязано на ивици) в достатъчно голям съд, като поръсвате с част от сместа след всеки пласт. Покрийте съда с плат и го дръжте така 2 дни преди да извадите месото да се суши. 3-4 пъти обръщайте и размествайте месото през 2-дневния период.
Сушете на проветриво място или като използвате вентилатори.