Проклетия: Премиера на Мая Лангойве 2519 м.

Посвещавам на баща си Иван Динков (1931 - 2005).
Маршрутът носи признанието Ad Patrem.

Иван Динков на фона на францискански свещеник в долината Шала, Проклетия, 1940 г. Вляво Мая Радохинес, вдясно Мая Харапит.

* * *
Жесток и просълзен,
или дете без детство,
един измислен клен
е моето наследство.

Когато сред злини
замръкна в живи рани,
намирам топли дни
в прохладните му длани.

Там някога живях
с езическото чувство,
че който го е страх,
е праведник напусто.

Един красив орел
гребеше нашироко
и всяка светла цел
поставяше високо.

Когато си без мен,
качи детето горе
на този мъдър клен,
за който ти говоря.

Иван Динков, „Признания пред Белла Цонева”.

Думите са на баща ми. Признанията са пред майка ми. Детето съм аз.

Иван Динков на фона на дете в долината Бога, Проклетия, 1940 г.

* * *
Не съм писал по-труден и по-честен текст. И надали ще напиша. Ако въобще съм успял да го напиша.
Ще започна с най-простото, с искреното и с вярното, и с най-личното – Липсваш ми. Вече петнайсет години. Мълчанието ти. Стаената, овладяна топла усмивка. Дълбокият отдалечаващ се поглед отвъд, с очи като негаснещи въглени. Откъслечните ти думи. Всичко.
Стъпих на върха и изкрещях: „Татко”. Три пъти. После седнах на първия камък и запалих цигара, като теб. Без епигонство, без сравнения, без съизмерване, без почит, ако щеш.
Наситено синьо небе. Хладен повей на вятъра. Отлитащ, разсейващ се във въздуха дим на цигарата. Камъни-прародители, както ти казваше, разхвърляни по земята като предсътворение. Нито един по-висок връх наоколо.
Ти. Аз.
Поговорихме. Знаех че си тук, макар и някъде там, където не те виждах и не те чувах.
Разбрахме се.

Мая Лангойве – фронтално.

* * *
Беше просъница. Беше транс. Може би лудост. Вектор през хаоса. Безусловен синовен инстинкт. Притегляне на кръвта към кръв. Дълг. Път.
Беше дълго очакване. И изчакване. Докато ферментира от само себе си. Докато се избистря. Да се изправя и да поема. Да те настигна по пътя – все още от отсамната му страна. Да те срещна отново.
Беше и е. И ще остане да бъде. Край пътят, този насрещен път, няма и не може да има. По него няма кръстовища. Той продължава отвъд гроба. Както е започнал преди раждането – в майчината утроба.
Беше и е. И ще пребъде. Няма глаголно време да го пресъздаде. Нито каквото и да е време да го обеме.

Вляво баща и син, Южна Гърция, 1982 г. Вдясно катерач на фона на Мая Йезерце, 1950-те.

* * *
Беше ми отнело две години. Измислянето, изфантазирането, изнамирането, изкачването. Стигането.
Купища снимки от различни ъгли, от различни сезони, от различни хора. Отгатване какво се крие зад гребен, стена или кулоар. Отхвърляне на невъзможни маршрути. Растящо предусещане, че път има. Растящо съмнение, че път няма.
Два покосени още в зародиш опита. Единият преди две седмици. Другият преди седмица. Категоричният вътрешен глас, че трябва да се върна за трети, последен. Или отново предпоследен.
Не ми беше отнело две години. Беше ми ги дало. Да го направя.

Групата Шкурц: от ляво на дясно Мая Шкурц, Мая Лангойве, L3 и Мая Вукочес. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

* * *
Погребението ти в оная зима беше панаир. Отстоях гробът ти да бъде нисък, скромен, сив. Както си го представяше. Както го искаше.
Лумпена следобедна жега. Оправих гроба ти – насипах чакъл, оплевих, подлепих разклатилите се плочи, боядисах излинялите букви на името ти. Вече можех да тръгна. Спокоен. Освободен. Издължен.
Потеглих същата вечер.

Иван Динков на фона изповед (горе) и литийно шествие (долу), манастир Високи Дечани, Проклетия, 1998 г.

* * *
Опънах палатката на същото място като преди две седмици, като преди една седмица. Тревата още лежеше измачкана. Същите върхове висяха над нея. Същата тиха, топла нощ падна.
Първите стъпки на сутринта също бяха познати. После започнаха новите. Същите като старите. Една стъпка нагоре – половин крачка надолу. По ситния сипей с ужасен наклон. Държах са за скалите през които изтичаше. Подминах първия излитащ към върха тревист кулоар. Знаех, подушвах, че има втори – по-високо, по-широк, по-мек. Накрая стигнах превала между Мая Шкурц и Мая Лангойве. Видях го – втория кулоар. Значи е имало смисъл – цялото чегъртане през мозъка: откъде, как, дали...
Запалих цигара. Предварителната радост и парализиращият страх са най-големите врагове. Успокоих се от малката си „победа”. Не я отпразнувах. Продължих.

Проклетия на сутринта. Вляво Скокища, вдясно Мая Йезерце.

„Входът” към Мая Лангойве – тесният процеп към скрития циркус и кулоарите на върха.

Вторият кулоар в „лабиринта” на Мая Лангойве.

* * *
Излязох на втората порта. Отново трябваше да запаля цигара. Да сподавя голямата си „победа”. Значи имаше смисъл – преораването на мозъка: откъдето, както, не дали, а в края на краищата едно утвърдително „да”...
Отвъд портата се отваряше като разширяваща се фуния дългият стръмен склон между двата върха на Мая Лангойве, който извираше от централния скален кулоар. Пътят беше отворен. Беше въпрос на време, концентрация, впит в детайлите поглед, точни движения, никаква емоция и запаметяване на маршрута, за да го имам надолу.
Преодолях разтрошената стена и над нея излязох на склона. Хрътката в мен теглеше наляво, към гребена, където знаех, че наклонът щеше да падне. Провирах се, чистех камъните, които с потискащ писък се търкаляха надолу като отсечени глави. Движех се. Бях жив.
Небето ставаше все по-голямо, все по-синьо, изправяше се и заемаше все повече и повече от пространството. Въздухът се разреждаше и ставаше все по-свободен, все по-лек. Върхът полягаше и се снишаваше.
Бях близо.

Гледката от първата порта – гребенът към Шкурц, зад него вдясно Мая Маде, долу вляво превалът.

Втората порта. На заден план вляво Мая Йезерце, вдясно от него Мая Поплукс.

Последният склон към върха. Вдясно по-ниската кота на Мая Лангойве.

* * *
Ключът се появи изведнъж, неочаквано рано. Огромен гладък камък запушваше кулоара още в самото му начало, в най-тясната му скалиста част. Изтръпнах. Път отдругаде нямаше. Отидох при камъка – нали казваше, че той е наша обща прародина. Покрай него се процеждаше тънка цепка нагоре. Това беше пътят. Изкатерих тия десетина метра на един дъх – без да съм катерач. Не мислех за падането.
Забих рапелен клин над камъка. Отвъд него кулоарът се губеше в трева и скални прагове все тъй нагоре. Бавно и внимателно го захапах. Напрягах само сухожилията, не мускулите. Всичко се движеше или хлъзгаше. Клюнът на пикела потъваше методично в земята с ефимерна сигурност.
Вървях като хрътка, превръщах се в хрътка – наведен, душещ, настървен. Без плячка, без жертва.
Слънцето блесна и излязох от дълбоката сянка на кулоара. Бях стигнал малка порта в един от многобройните гребени на Мая Лангойве. Отвъд нея, през стръмен тревист склон, се виждаше втора, в друг гребен.
Тръгнах натам.

„Ключът”.

Кулоарът отвъд „ключа”.

* * *
Вече вървях надолу. Върхът се отдалечаваше нагоре и се връщаше към исконното си битие на връх – без мен и без теб той беше нищо. Засмях се на себе си – самоиронията е хубаво чувство – не бях постигнал нищо, а бях направил всичко.
Не харесвам думата „мечта”. Човек трябва да вземе всичките си мечти и да ги закопае под някое дърво на полето. Харесвам думичките „порив”, „копнеж”, „блян”. Смътното, мътното, едва доловимо предусещане, едва осезаемо предчувствие по ускоряващия се ритъм в предсърдието, които бавно заливат като нощен прилив, неудържимо, учестено, помитащо всичко, като потоп. Спасението е едно – осъзнаването, преводът в думи, преносът в смисъл, преходът в свяст. Пътят е също един – сетната воля на втораченото, обърнато да види себе си око. И търпението на китайската капка. И стъпката след стъпка. Дори на сляпо, дори понякога надолу, дори по-често през спънка, но натам, накъдето влачи този поток на съзнанието към някаква собствена истина, към някаква лична цел.

Баща и син, Микена, 1982 г., вдясно и Охрид, 1982 г., вляво.

Обърнах се с лице към склона и бавно откатервах падащи камъни, рушащи се скали, вадещи се треви. Спомних си какво пееха някога „Мерилиън”: „Къде са пророците, къде са визионерите, къде са поетите – които да спрат нашествието на сантименталния наемник.” Оръжието на този наемник бяха мечтите.
За нас оставаше да докажем, че отсамното е отвъд и че отвъдното може да е отсам. Че човек навътре има дамар, жила, която го свързва за корена и от тоя корен по тая жила го пълни със сила, която като подземна река е самодостатъчна да остане там и да тече в себе си.

Иван Динков на фона на католишка изповед в Проклетия, 1990-те, вляво и Сребреница, Босна, 2000-те, долу.

* * *
Ще го напиша автоцинично – бях превърнал Проклетия в „полигон на своите сбъднати мечти”. Но вътрешният свят оставаше по-истински, по-просторен и по-нужен от външния. Психическите изживявания се оглеждаха в тая планина и погледнати в кривото от назъбени върхове огледало изглеждаха безсмислени и за мен, но насъщни за един платоничен танц на неверен любовник с вярна жена.

Иван Динков на фона на Проклетия, Косово, 1999 г.

* * *
Предварително знаех, че изкачването щеше да е колкото слизането. Безропотно го приех и изпълнявах. Стигнах първата порта в гребена, изпуших цигара, стигнах втората порта и продължих все така надолу. Хрътката беше утолила преносния си апетит и натежала от умората, вниманието и жегата на разпъпилия ден слизаше бавно.
Стигнах големия камък. Извадих въжето. Нямах седалка и просто го вързах през кръста си. Пуснах рапел през забития клин. Продължих по тревистия наклонен склон. Ясно виждах пред себе си превала между Мая Лангойве и Мая Шкурц. Стигнах го, натъпках сняг по шишетата от близката преспа, запалих нова цигара.
Това беше всичко. Забравих цигарите и запалката на превала.
Затворих очи и – както някога на Мая Ершелит – си присъних, че ситният сипей е сняг. Заключих колянните стави, изпънах глезените в контрашпиц, забих пети в първите камъначета.
Отлетях надолу лек, осмислен и може би щастлив.
Не паднах никъде.

Гледките от върха – Мая Йезерце.

Гледките от върха – долината Гърбая, на заден плана Визитор.

Гледките от върха – от ляво на дясно Мая Шкурц, Мая Коприщит, Мая Вижньес, Мая Радохинес, Мая Рескулит, Мая Тат, Мая Ливадит и Мая Куч.

Гледките от върха – тепсията на Коприщит и Мая Маде над нея.

* * *
Татко, ти написа, че „всеки човек трябва да намери място, на което само той да му знае значението”. За теб това беше Средна гора, из която се изгубваше със седмици. За мен се оказа Проклетия. За теб се оказа България. За мен – уви – не. Но аз ще се върна. Или ще остана в моята Проклетия с моята проклетия.

Димчо Дебелянов – „мъртвият не ни е враг", Иван Динков – „никоя победа не връща мъртвите”. На фона на Босна, 1990-те.

* * *
Лежах пред палатката и стегнато пушех. Мая Лангойве се беше отдръпнал в края на циркуса, високомерен във височината си и леко скрит от околните върхове, затворил отново вратата си.
Всичко ми беше отнело шест часа – три нагоре и три надолу. Не беше телесно, нито физично, нито метафизично. Мнозина водят активен – и праведен – физически и/или сексуален Smile

живот. Аз водя психически – периодично с цената на собствената си психика. Такъв е изборът ми – нося си го, периодично с цената на близките си. И с лични пасиви – може би целият ми живот.
Допуших, стегнах раницата и след половин час бях сред хора, там, долу, в катуна. Ти остана реален колкото тях, там, горе, на върха.

Мая Лангойве в дъното. Вдясно от него L3 и Мая Вукочес.

Първата ти стихосбирка – нереална. Недействителна – претопена в печатницата. Един оцелял екземпляр – вкъщи. На фона на жена в Проклетия, чакаща изпълнението на кръвно отмъщение, 1998 г.

* * *
Ранния следобяд насред жегата се изсипах в катуна Фуша Руницес. Останал без запалка, чевръсто се бях затъркалял надолу. Мая Лангойве бързо се скри и само самият му връх остана да стърчи по целия път.
Посрещнаха ме сърдечно – както всеки път, като стар вече приятел. С прясно и кисело мляко, с кафе и ръчно свита цигара, с домашно сирене и току-що опечен на дърва хляб.
Подкарахме някак разговор под сянката на окършените върху навеса клони. В него имаше повече неподправена истина от дебелите книги и по-искрени доказателства за нея по лицата и ръцете на събеседниците ми. Чувствах се неудобно с моята.

Фуша Руницес – всичко с добри хора.

За контраст се появиха двама германци. Стандартно нахилени, със стандартен маршрут, със стандартни емоции. Не можаха сами да си налеят вода от извора.
Видели пикела, ме попитаха какво правя тук. Отговорих им без да мисля:
– От 12 години си измислям по нещо.
Чух само едно:
– Аууу.
Бях сбъркал. Трябваше да се бях замислил и престорил на овчар. А може би отдавна и наистина трябваше да бях станал. Отново се чувствах неудобно с моята истина, макар и по друга причина.
За щастие бързо си тръгнаха.

Гледката от Фуша Руницес – Мая Лангойве го няма. В средата L3, вдясно Мая Вукочес. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

Попитах най-младия овчар дали е завършил университет. Отговори баща му с едно небрежно махване на ръката към юг:
– Мая Харапит е неговият университет.
Наизпроводяк спазарих пет кила прясно сирене за децата. Поискаха ми смешните десет евро. Помолих младия овчар да дойде с мен, тъй като нямаше къде да го сложа, а и бях забравил парите в колата. Като вярно куче той вдигна сиренето и го понесе надолу. Беше далеч по-бърз и силен от мен. Не говореше. Постоянно го черпех цигари от неудобство.
Сбогувахме с кратка усмивка. Оставих му двадесет евро. Колкото и да бях дал, не стигаха.

Иван Динков на фона на унищожения от албанците манастир Девич, Косово, 2004 г.

* * *
Вечерта останах насаме с нощта. Вече бях взел ключовете за хижата в Гърбая. Залезът ме срещна отново с Мая Лангойве, който се издигаше последен и най-висок в дъното на долината, преди хоризонта.
Усмихнах се тъжно – колко близо съм бил до смъртта. Звучи патетично, а е било буквално. Едно малко изкълчване на крак е щяло да ме остави там, под, край или на – все едно – Мая Лангойве.
Спомних си как майката на децата ми ме кълнеше ежедневно, че пред очите ми все се мержелеят кръстове, гробове, смърт. Как можех да обясня обратното?
Повтарям се в цитата – както Юнг пишеше, че „никой освен самотника не познава по-добре цената на човешкото общуване”, както Теяр дьо Шарден пишеше, че „в сърцевината на християнството стои не светецът, а грешникът”, така и за мен само оня, който болезнено се докосваше до смъртта, пък било то и само с мисъл, с чувство, с вродена като на кислорода втора, за след живота, валентност, разбираше до безкрай чупливата крехкост, девствената уязвимост и винаги преждевременния край на живота и виждаше до пълно отчаяние колко е тънка нишката, която висеше над бездната и свързваше смърт и живот, но и същият този в своята първа, жизнена, доживотна, животинска, ако щете, валентност човек виждаше и колко здрава на опън е нишката, как животът с непоколебима сила се вкопчва дори в карста, разцепва го и просто вирее дори без смисъл, дори като бурен на гроб, който изяжда околната смърт, за да оживее и да живее, как животът се лее като най-страшната стихия, водата, и продължава нататък с всяка смърт, която предава щафетата на живот, не на смърт.
Предполагам, всичко това е въпрос на вродена сетивност. И на непоправима неадаптивност.

Долината Гърбая надвечер. От ляво на дясно – Карамфилите, Мая Джевахирит, Мая Прехт, Мая Лангойве, Мая Застанит, Мая Ваюшес.

Знаех и това – като ненужно социално наблюдение – че именно ония вкопчили се в живота си жизнелюбци на живота като такъв хвърляха с най-лека ръка, с липсваща съвест и с жизнеутвърждаващи красноречия живота на другите – като слама във огън. Тия песнопойци, фалцетни славеи и косове – виждах ясно Косово поле от почти всеки връх в Проклетия – бяха глашатаите на всяко мракобесие и робство. Аз предпочитах „Гарванът” на Едгар Алън По. Предпочитах и онези – Кафка, Бекет, Андрей Платонов и Джоузеф Конрад – които, довеждайки до абсурд и невъзможност живота, всъщност го обичаха, ценяха и познаваха повече от всеки един от нас, защото знаеха или най-малкото интуитивно усещаха, че в сърцето на мрака се крие светлината и топлината на човешкото сърце и с цялата си болка казваха най-простото: колко прекрасен е животът или най-малкото колко прекрасен може да бъде.

Животът. Иван Динков и Белла Цонева на фона майка в Джаковица, Косово, 1999 г.

Най-близкият ми човек, от две хиляди километра, една нощ ми рече: „Депресивният човек се докосва до истини, които за нас, нормалните, остават недостижими.” Не знам дали са истини, но със сигурност не помагат в живота, или поне не в този, или поне не в такъв като този.
Което не е оправдание.

Иван Динков – „обратната страна на раната също е рана”. Обратната страна на живота също е рана – за живите. На фона на Босна, 1995 г.

* * *
Никой не е пророк в собственото си село.
И твоята слава течеше така – подземно. Стиховете ти се отцеждаха на дълги паузи, а в паузите бяха премълчавани и отричани и аз израснах в мълчание.
Повечето българи – водачи и планинари ме мразят. Заради мен си. И може би ми завиждат. Малко. И неискрено. Заради Проклетия. Че им я открих. Повечето албанци също ме намразиха. Заради Метохия. И може би ми завиждат. Не знам колко. Със сигурност неискрено. Пак заради Проклетия. Че им я преоткрих.

На върха.

„Признанието” дойде неочаквано. И искрено. Без завист. От сърби и черногорци. Въпреки думите ми за Калемегдан и Газиместан – че на българите се пада първото, на сърбите – последното. От хора, които не познавам лично. Може би заради това. Майката на децата ми казва: „Ти си идиот, с когото никой не иска да общува, ако те познава”. Вече не боли, но се помни. А и няма като Ван Гог да си режа ухото от общуване със себе си.
Първо получих това. От малка група планинари, които правят сериозни премиерни изкачвания на слабо известни върхове в Проклетия: „Рекох на приятелите: „Ще качи Иван Мая Лангойве, щом се върти около него.” Жалко, че малцина въобще разбират какво си изкачил сам. А си изкачил най-голямото предизвикателство в този дял на Проклетия. Поздравления. Шапки долу пред Иван.” Отговорих. Искрено: „Моля те, недей така. Аз съм обикновен човек и като такъв обичам планините. Всичко друго е панаир на суетата. А Мая Лангойве не е труден, а рискован. Така че отивайте и го качете. Това вие можете по-добре от мен. А шапката си дръж на главата. Долу е само в църквата пред Бог.”

Твоето признание не дойде, когато „триумфираха” идеите, в които вярваше. А после, когато ми каза: „Проблемът на комунизма не е в насилието – той е доктринален”. На фона на манастира Грачаница, Косово, 2000-те.

После получих това. От напълно непознат ми човек: „Поздравявам те за подготвеността, храбростта и посветеността на планините, за усърдния ти подход и подготовка. А изкачването на Мая Лангойве е скромна награда за всички тези качества. Браво за прекрасните пътеписи. Много хора изпитват голяма любов към Проклетия, но нямат това желание и готовност за жертва и отрицание. Проклетия за нас е на една ръка разстояние, но, както виждам, ти си изкачил почти всеки труден връх в северната част на Проклетия (и няколко в южната) – повече от всеки, когото познавам. И то често сам. Още веднъж поздравления, само щастие в планините и в живота.”
Отговорих. Откровено: „Ще бъда искрен – друго няма. Аз съм обикновен човек – нищо повече. Случи се преди дванайсет години. Един ден отворих атласа и започнах да търся какво още да изкача по Балканите. Намерих само едно голо име – Проклетия. Днес знам, че още в онзи миг бях обикнал тази планина за цял живот. И така започна. Хората, с които тръгнах из Проклетия, продължиха по своите пътища и аз останах сам с планината. Това беше късмет. Така че вие грешите, че съм храбър или готов на жертва и отрицание – истината е проста: това е любов. А когато е любов, нищо друго не същестува, нито нещо друго остава. Моето кредо в планините също е просто – да сънувам, да търся, понякога да успявам, да вярвам в Бог и всичко това сам. Благодаря ви за добрите думи, но мисля, че не ги заслужавам.”
Получих още няколко подобни „признания”.
Топлите думи топлят, не от суета. Но ги отричам, не от суета. Признание, без кавичките, прави този, който обича, а не онзи, който е обичан.

Най-топлото признание: в овчарската къщурка на албанеца Шпан в Гърбая с жена му – „права пьечка дьевойка” – Зюля, дето ме храни всеки път...

...и в кръчмата на Евлиян Бектешевич в Гусинье, дето насила си плащам ракията и винаги намирам ключа от хижата.

* * *
32 години след като баща ми написа своя стих и 9 години след като аз написах своя, след изкачването на тоя връх – без нищо преносно, без нищо сравнително – мога публично да отговоря на своя баща като негов син.

Един възчерен клен
е моето наследство
от чест, инат и в плен
на порива към детство.

Под него си мечтах
за спомени от чувства,
които с малко страх
и днес са стихоблудства.

В прохладните листа
едва познах по памет
родилните петна
на истини без завет.

На клона му седях
с фалшивата представа:
за всеки казан грях
е прошката пощада.

Пред сянката му вълк
отсъждаше по право,
че всеки има дълг
за личност изначално.

И чак сега разбрах
от корена му възлест,
че Лилиев е прав
и ужасът е съвест.

Когато си без мен,
срежи, Иване, клена,
от който си роден,
и хващай друга тема.

* * *
Всъщност и до днес не знам името на върха, който качих. Мая Лакойве или Мая Лагойве, или Мая Лангойве. На албански „лакой” означава „кривина”, на специфично гегски диалект „лагой” значи „човек, който не е сит” – буквално и преносно, на албански „лангой” означава „хрътка”.
Аз предпочитам последното. Върхът не беше плячка, аз бях хрътка. Стигнах до теб.

Иван Динков на фона на осквернено християнско гробище в Косово, 1999 г., вляво и Сребреница, Босна, 2000-те, в средата.

* * *
Връщах се към колата. Минавах през вечно изсъхналото Езеро на билките, през което пък минаваше границата между Черна гора и Албания. Елементарна метафора – сухо до без цяр, но поцепено на две. Днес, татко, знам какво е да се разродиш с майка, родина и деца. Да си опроверган от кръвта си и да й останеш верен. Това, което не знам – и може би не притежавам – е как продължаваше да живееш. До край в пустош. Това, което знам и мога е като теб да обичам през болката си.
Някога ти написа: „Из тъмното докосвам живи и мъртви българи. В един миг извиквам от болка, защото докосвам сестра си Мария. Помня всички подробности по погребението на Мария. Късно през нощта приседнах до малката могила, извадих цигара и запуших, загледан в разцъфтелите акации. "Батко, – провикна се през студените зими 7-годишната Мария, – облечи си палтото, защото мама е далече, а татко е близо". Снегът, който се сипе по спомена, е виолетов, защото е пролетен. Внезапно от небето, без да отекне гърмеж, върху малкото гробче на Мария падна мъртва яребица. Погледът ми запомни мястото, където падна, но след това се оказа, че мъртвата птица е паднала върху живота ми..."
Намерих кръщелното й свидетелство вкъщи. Пазил си го цял живот. И аз ще го запазя. Не знам каква птица – нито къде – падна и върху моя живот – знам, че не е кос или славей. Майката на децата ми в мигове на крайна откровеност ми казва: „Ти си проклет, неспасяемо, по рождение проклет”. Сестра ми, твоята дъщеря, Слава Богу е жива. Може би аз съм птицата – със сигурност не кос или славей.

Иван Динков на фона на кръщене, долината Шала, Проклетия, 1939 г.

* * *
Защо ни е съвест, ако тя е бесило за тоя, който я има. А прошката е от друг, дори от Бог да я чакаш накрая. Защо ни е поезия, щом е прокоба за оня, дето я пише. А никого не променя, хеле читател. Ти написа, че „след поезията и съвестта няма трети ад”. Има – първи – любовта – като илюзия за спасение на човека от самия него.
Или птицата е жена. На твоето рамо кацна. Една единствена. От моето отлетя. Единствена, но друга.

Иван Динков на фона на разрушена църква, Косово, 1999 г.

* * *
Татко, казваше и написа: „Животът няма синоним”. Сянката ти е плътна и тежка. Но не орехова. Твой син, от ниската си камбанария, ще добавя и напиша от свое име: „Само не се вживявайте”.
Край.

Иван Динков на фона на Сребреница, Босна, 1995 г.

Книгата вече трябва да се издава....

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Бях решил да не коментирам текстовете на Иван Динков, тъй като опасността да изпадна в глуповато многословие е доста над стопроцентова. Освен това не мога да измисля за какво да го разкритикувам. Но, спокойно, I'll be back. Затова засега само ще кажа: страхотна работа. И ще се запитам (не се правете на неразбрали - и вас ви питам) дали изобщо има нещо подобно в световната литература.
Благодаря много, Иване.
Всичко хубаво на всички.

Наистина не се смятам за суетен човек - напротив, с времето се отдалечавам все повече и от хората, и от себе си. А къде отивам не знам - планина голяма, място за всеки.
Сигурно ще дойде ден, когато някой ще напише тук, че новият ми пътепис е новата дреха на царя. Тогава ще знам, че трябва да спра, докъдето и да съм стигнал. Дотогава ще вървя.

не спирай!!!