Проклетия: Кърши Коцайве-Кърши Зи-Гусанит-Джеравица-Стреоц

– Рекох да се изповядам... Така ме научиха.
Изповедникът се облещи насреща му.
– Кой те научи?
– Там, в планината...

Елин Пелин, „Изповед”

Джеравица, 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak.

Тръгнах без да погледна прогнозата и поех по оня път, който за мнозина беше станал сам по себе си смисъл, а за мен просто един познат до непознаване път, който бях пътувал толкова пъти, че всичко по него беше загубило триизмерността и живинката си, та се бе превърнало в един плосък шпалир ала Потьомкин.
И все пак нещо не беше така, както обикновено.
Из зноя на летния ден беше пусто по тоя път, рехаво по кръчметата, а хората някак бавно и отнесено се носеха из сокаците на селцата и паланките, сякаш бяха изпосталяли от дълъг глад или от лятна премала по нивята. Великата вярна Корсичка пореше километрите без да разбира тая лепкава замрялост на битието и бързо ме отнасяше нататък.

Проклетия, 1999 г. Пътят, каньонът на Дрин. Снимка: Marco di Lauro.

Малко по малко започвах да разбирам как безсмъртните човешки атавизми бяха избили като бурени за нов живот в тая чума, дето отнасяше човешки животи. Човек за човека вече не беше вълк, а чумав, такъв, дето избикаляш отдалеч и комуто говориш с неверие и слушаш наужким и без съпричастност. Човек за човека не беше вече враг ни на война, ни за педя синор в селската мера, нито другар в беда или за чаша ракия във кръчмата, дето сладките приказки се лееха на килограм и бяха толкова повече, колкото по-малко беше истината във тях, нито съратник в каузи без минало, ни ортак за гешефти със бъдеще. Сред хората, между всеки и всеки беше зинала някаква тъмна бездна и тия хора стояха пред нея без брод или мост, а със страх, озъртане, одумване или недомлъвка и на прибежки по сенките. Даже въздухът беше някак празен и се пълнеше само от зноя, който пареше и съвсем изпокриваше всичко живо в това късно пладне.

Косовска Проклетия, 1960 г. Животът. На заден план Хайла. Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Проклетия, 1999 г. Атавизмът на войната – винаги преди чумата. И след нея.

Проклетия, манастирът Високи Дечани, 1998 г. Молитвата по време на война и на чума. Снимка: Giovanni Cocco.

И аз не знам откъде пред очите ми се напълни един ден отпреди много години. Беше Черешова задушница. Бях в Прилеп. Смъртен задух беше затиснал цялото Прилепско поле и не мърдаше от него. Блъсках по прашния чер път към манастира над града, та да го видя. Пътят минаваше покрай гробищата и в тях ми беше надеждицата да се наплискам с вода. Гробищата, големи и равни, ширнали се до под склона на Крали Марковите кули, чернееха от народ и хората се щураха обезумели, мълчаливи и прегърбени из тях, кой да оплеви, кой да накисне вече повехнали цветя, кой да изправи килнатия кръст на някой паметник, кой просто да си почине от тоя живот под сянката на хилавите дървета без и да разбира неизбежността на смъртта, а само да я приема по навик със скръб.

Прилеп, 1917 г. Българи на помен.

Прилепско поле, 1920-те. Българи под сръбски хомот.

Слънцето висеше там някъде, горе, но от маранята на зноя не се виждаше и под това пепеляво небе въздухът съскаше от жега. Манастирът беше отдавна изпепелен от някакъв случаен пожар и по ниските му вече зидове нащърбени и почернели от огъня се въдеха змии. Халтав монах невнятно ми обясни, че не съм добре дошъл и се залости в малка къщурка, скована на две на три под скалата. Това беше всичко, що бе оцеляло. Поех обратно надолу във прахоляка, когото гравитация така и не хвана и който неудържимо ме пълнеше до препълване, до повръщане, сякаш с безплътната си плът въплъщаваше ония думи на Андрей Платонов, че „не можем да чувстваме и всичко, което остава вътре в нас е прах”. Отново стигнах до гробищата и сам замаян и притъпен до изнемога паднах в детската сянка на една крехка фиданка...

Прилеп, началото на ХХ в. Манастирът Трескавец.

Скопие притихнало живееше отвъд околовръстното, сгушено под фалшивия кръст, хакнат навръх Водно, после стигнах и отминах границата, на която лъскави албанци пушеха в скъпите си коли и хвърляха фасове по асфалта. Слънцето все така безжалостно печеше, сякаш и то искаше да помогне на хората или да умрат в тая чума или да я забравят слънчасали, та животът да продължи все така по инерция, без много смисъл, ала напред в омарата и да се изправи и отръска от тоя навлек, който като кърлеж пиеше същия тоя живот. Унесен на автопилот в омагьосания сюрреалистичен нов за мене балкански свят не бригах ни пътен знак, ни полиция, ни закон, ни разум и Великата вярна Корсичка летеше и по двулетновите пътища с по сто и петдесет, сто и шейсет километра в час. Тъй за пет часа, още по светло, видях назъбения контур на Проклетия по притъмняващия хоризонт и влязох в Печ под нея.

Косовска Проклетия, вдясно Мая Ропс. Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Проклетия, Печ, 1939 г. Разклонът на пътя. Снимка: Marie-Louise Pasquino-Joubier.

Проклетия, манастирът Високи Дечани, 1998 г. Чешмата, на която си налях вода преди лягане. Снимка: Giovanni Cocco.

След още петнадесет минути бях в Дечани, седнах да пия кафе под учудените погледи на албанците и да пуша донасита на крайната маса. Чак после разбрах от острия поглед на келнера към гърдите ми. Седефеният ми кръст се люлееше на показ и бодеше очите на тия незабравящи войната хора, които всичко християнско и славянско биха турили на дръвник, както и техните глави са се търкулвали от дръвника. Към полунощ опънах палатката на завет до дувара на манастира Високи Дечани и отмалял заспах.

Косовска Проклетия, 1960 г. Жути Камен. Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Сутринта рано-рано, преди изгрев, ме събудиха албанци, които току-що нахълтваха в гората да секат на воля и без право. Не поздравих, те също. Събрах си нещата, подпалих Великата вярна Корсичка и забягнах. Зелените дипли на планината ме поеха след първия завой на черния път, тишината се върна, а с нея и слънцето надникна над гористите още баири. Отминах новопоникнали ресторанти по станалия вече асфалт път, после го зарязах и подкарах по макадана нагоре към познатия ми катун, чиито път за щастие обърках и се озовах в друг катун, който беше много по-близо до моята цел. Стари дървени, вече рухнали пастирски къщурки съседстваха с нови вили, изляти на бетонни плочи и грижливо оградени. Забодох поглед по комините, барем зърна дим и под него живот, видях и тръгнах към дима.

Проклетия, катунът Плочица, 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Посрещна ме стар албанец и ме покани да седна на сянка. Жена му чинно стоеше във пруста, далеч от нас, и като овчарско куче чакаше знак да донесе ракия, кафе и храна. Отне ми време любезност, деликатност и пресметливост, докато мина на сръбски. Накрая албанецът се усмихна и, цъкайки с език, каза:
– Не вярвам, че си българин. Така добре говориш сръбски. Пък и що ще чини българин тука.
Не бях горд от комплимента и се опитах се да му обясня, като посочих номера на Великата вярна Корсичка. Недоверието си остана. Жена му се вторачи в сребърните ми гривни и съвсем го задълбочи. Уви, набитото от планината гостоприемство и селската чест на албанеца не му даваха право да ме вдигне от масата. Дълго говорихме за всичко банално в тоя живот – за привидно зарасналите белези на войната, за почти един и същия ни Бог, за децата, що всички имаме, за днешния живот, който като листна гъсеница вече пълзеше по планината със своите пътища, ВЕЦ-ове и гранични пунктове и я изяждаше.

Проклетия, гледката от катуна Плочица, 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Накрая стигнахме дотам, закъдето бях дошъл – самата планина. Сгреших. Почнах да ръкомахам по хоризонта и да соча на стария албанец имената на разни върхове и превали. Той отново зацъка с език и каза:
– Не вярвам, че си българин. Познаваш планината по-добре от мен. Ма и сърбин що ще чини тука, освен да си дири гроба.
Не бях горд от комплимента, нито сполучих да получа нужната ми информация, тъй като за първи път бях в тоя дял на Проклетия, нарамих раницата и тръгнах наслуки. Албанецът ме изпрати до Великата вярна Корсичка, погледна номера и каза:
– Не вярвам, че си българин, но си добре дошъл отново.

Великата вярна Корсичка на 2100 м.н.в. Катунът Плочица. На заден план масивът на Джеравица.

Поех право нагоре по тревистия склон, наоколо шуртяха пълни поточета, гората редееше и оставаше назад. Уви, сладката раздумка беше изяла хубавите часове за ходене, прохладата и ведрината бяха отлетели и останали само по росата на тревата. Мазният склон се излегна нагоре и аз болезнено разбирах, че ме чака дълъг, скучен път. Умората дойде преди да се уморя. Пред очите ми се върна задухът на Прилепското поле и слънчевият удар, който получих преди години пак тук, в Проклетия, и който пак беше от много ракия, кафе и цигари. Поне бях сам или само така се лъжех, тъй като рояк мухи бръмчеше край мен и не ме остави до пороя надвечер. Блуждаех на зиг-заг из поляните, спирах за по цигара край някой поток и кротко попивах красотата на тая раззеленила се планина, която тук беше друга, някак мека, надиплена, водна и сгодна за човека и стоката му.

По мазния склон – централно вдясно Ветерник, вляво Връх Чвърле. Вдясно Курвала.

По мазния склон – Мая Ропс.

Накрая хванах поредната граничарска пътека и запъплих нагоре. Къщите на катуна бавно се смаляваха и накрая изчезнаха под склона, после отминах последните извори и накрая граничното било се просна отпред. Отказах се да вървя към превала и тръгнах към неизвестния ми връх, който по-късно научих, че носи името на овчаря Рама Маруш. Руините на стара югославска застава буренясваха на един хвърлей място под самия връх, а отвъд него погледът хлътваше в необятните простори на вижданата за пръв път планина. Спрях се задълго на върха и почнах да гледам и запечатвам това, което виждах. Беше пасторално, по истински красиво и лесно, достъпно и безкрайно. Някакъв чер път виеше като кафеникава пепелянка между върховете и езерата и свързваше разхвърляните долу къщурки, които познавах единствено по блесналите от слънцето ламаринени покриви.

Гледката от Мая Рама Марушит към Албания – Кърши и Коцайве на преден план, Албанска Проклетия на заден.

Гледката от Мая Рама Марушит към Албания – местността Добердол.

Гледката от Мая Рама Марушит към Косово – Джеравица вляво и Мая Гусанит вдясно.

Спомних си човека, за когото така и не намерих вярната дума нито приживе, нито след смъртта му, и за неизпълненото му желание да види тия планини и се запитах дали щяха да му харесат, ако сега беше тук, на тоя объл, тревясал връх. Щяха. Изпитвах нещо като вина, че така и не го доведох тук, че така и не настоях достатъчно твърдо да го доведа, а беше твърде деликатен да приеме от първите няколко пъти. Спомних си и дългите ни епизодични разговори из софийските улици под сенките на дърветата и тръгването ни за Пирин, когато жена му, видяла ни по брезентови анораци и с кални обуща, беше казала:
– Абе, вие двамата кво ви трябва да живеете – една землянка на баира, по една книга и кофичка кисело мляко.

Джеравица, 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak.

Аз книга в раницата носех, ала него го отдавна нямаше. Правото на хората, справедливостта между тях, що-годе човешкото устройство на живота им заедно... всичко това беше императив на живота му и си беше и останало химера, спомен от вагоните прочетени книги и много загубени битки. Това ми и беше рекъл към края си: „Ей го на, четиридесет и кусур години само разнасям кожената чанта от къщи до съда и обратно, прокъса се, а в нея делата и, както и да ги реша, все инак излиза”. Опитах се да сменя темата, ала от вагоните прочетени книги се отцеди само лаконичното: „Айде байгън от история, че ражда само ялово бъдеще”. И после с топлото си чувство за хумор добави, та да не ме обиди: „Па без нея сам знаеш – бързата кучка все слепи ги ражда”.

Косовска Проклетия, 1960 г. Човекът. Снимка: проф. Zeljko Poljak.

А животът все излиза битка на Косово поле.

Трябваше да си призная, стоейки на тоя безименен връх, че Румен Янков ми липсваше и то най-вече именно в тия окастрени от живот и цивилизация мигове и места и с него си беше отишъл човек, какъвто знаех още докато беше жив, че няма да срещна. Беше останала само планината и във вдлъбнатината й между стърчащите върхове, баш където пътят преваляше, беше се заклещило невидимо и безплътно онова, което е било, което е могло да бъде и което никога не беше било.

Проклетия, манастирът Високи Дечани, 1998 г. Протегнатите на сляпо ръце...което е могло да бъде. Снимка: Giovanni Cocco.

Чевръсто наредих под купчина камъни да не литнат ненужните вещи от раницата и потеглих надолу по начертаната линия на маршрута, който бях сглобил на върха. Нисък долу превал разделяше на две долината, отвъд която наново се надигаше тревист гребен върхове, под които блещукаше по някое езерце. Всичко това беше вече в Албания. Тия върхове исках да кача колкото да завъртя перспективата и да вкуся от новото и невидяното още, и после да си се върна обратно и да продължа все по граничното било, барем сколасам да стигна Джеравица.

Кърши Коцайве и езерото Даш.

Билото към Кърши Зи. Вдясно на заден плана Мая Радешес.

Затъркалях се надолу с мисълта как ще се връщам нагоре, бързо стигнах превала и зачоплих нагоре към първия връх, който красив, сякаш пиеше за сила вода от езерото, се заостряше в стръмни скали над това езеро, и който с ръбовете си като с топли ръце го прегръщаше. За няма и час по скалистия гребен, прекатервайки тук-там из финалната пирамида, се озовах на върха. Нещо в името му подсказваше нещо славянско – Кърши и Коцайве. Първата дума сякаш идеше от сръбското „кърш”, което пък беше зле сътворен превод по звук на немското „карст”... или всичко си идеше от нашето си „кърша” в смисъла му, чут от горанците над Призрен – „одялвам, осичам, оформям”. Поне така ми изглеждаха върховете наоколо – като окълцани с теслата на ерозията, която се беше утаила по езерата под тях.

На Кърши Коцайве. На заден план Джеравица.

Гледката от Кърши Коцайве към албанска Проклетия.

Гледката от Кърши Коцайве към албанска Проклетия.

Бързо се свлякох надолу и поех по другото рамо на гребена към следващия връх. Монотонно прекатервах кота по кота и след всяка изскачаше по още една, по-висока. След третата нямаше повече. Оставаше само слънцето, което все тъй немилостиво лееше пек и ме задушаваше. Обърнах поглед назад и се прицелих в най-високото езеро, а дотогава запрелиствах панорамата наоколо, в която нямаше нищо ново, а само вече изходено, избродено и наизустено. Карстова Проклетия се ширеше на хоризонта все още белееща се от сняг, далечна и чужда в различието си. Чудех се какво ли са чувствали първите планинари, дошли тук – англичани, немци, австрийци – или с присъщата им студенина само са съзерцавали досконално планината и са изкачвали връх подир връх, безразлични и високомерни към примитивния тогава, а и днес живот, мъчещ се да вирее из карста.

По пътя към Кърши Зи – езерата Сюлбица.

Кърши Зи в близък план.

Гледката от Кърши Зи – Шкелзен вляво и Мая Радешес вдясно.

Заслизах надолу, стигнах до езерото и накиснах крака в него. Дълго пих от водата му и гонех безуспешно мухите. Накрая се надигнах и поех обратно нагоре към границата. Точно под нея захилени, педантични и неотклонни като термити слизаха двамина германци с по две щеки всеки. Дори тук, в това безлюдие и девственост природна, те си оставаха без чувство за хумор. Усмихнато и с добро им рекох:
- Браво ви, и тук ви виждам, Grosse Deutsche Reich!
Те посърнаха и на мига сериозно и отричащо ми казаха:
– No more Reich.
На което аз продължаващо нахилен им отвърнах:
– But there still is Reichstag and it’s still working, isn’t it?
Караха по план, по карта, пленници на рекламата на модната тия дни пътека “Peaks of the Balkans”, по която нямаше нито един връх. Мнозина бяха изкарали пари от нея, познавах неколцина от тях, мнозина бяха и похарчили пари за нея, сега се запознавах с още неколцина от тях.
Разделихме с добро. Дори опитаха да ми върнах комплимента:
– You look like you are making first ascents here.
Не бях горд от него, а и не беше верен. За щастие повече хора не срещнах из тая пустош. По черния път се зададе претоварен джип, аз бързо се изнизах и оставих немците да уточняват картата си с албанците на някакъв техен език, който дочувах нагоре по склона.

Това, което ме чакаше – гребенът към Мая Гусанит, видяно откъм бивша Югославия. Джеравица вляво. Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Мъчно и бавно се дотътрих обратно на върха, прередих раницата, натъпквайки оставените вещи, и тръгнах по това, за което всъщност бях дошъл. Още преди години отдалеч, от албанските върхове на Проклетия, бях гледал тоя дълъг гребен, свързващ триграничната точка на Албания, Черна гора и Косово с Джеравица, но годините си минаваха, както и аз все минавах встрани от тоя гребен, който не изглеждаше труден, но беше висок, елегантен и наистина дълъг. Сега можех да мина поне половината от него.

Проклетия от гребена преди дъжда.

Междувременно беше захладняло, наситено сиви дъждовни облаци бяха уплътнили небето и се надвесваха все по-ниско. Турих анорака, който все не се скъсваше вече повече от петнайсет години, и тръгнах невярващ по гребена, преценявайки трезво силите си и оставащия кратък отрязък от читаво време. Заклиних се още на първия жандарм, когото вместо да подсека я отдясно, а отляво, прехвърлих направо и трябваше да откатервам надвес. Окачих си тая обица на ухото и продължих нататък. Следващите по-малки жандарми минавах спокойно, предварително оглеждайки къде мога да се провра между скалите. Винаги имаше откъде. Като хрътка драпах да стигна по сухо до края на гребена, който се свършваше на Мая Гусанит, но раницата теглеше наобратно.

По гребена и оставащата част от гребена. Вляво Джеравица.

Панорамата оставаше същата – Джеравица стърчеше вляво от мен все по-тъмна и отдалечаваща се, карстова албанска Проклетия вдясно ограпавяваше растера си от контраста на светлината и се зъбеше. Долу, далеч в ниското, вятърът донасяше и отнасяше я лая на куче, я подранилото кукуригане на петел, я моторна резачка или някой двигател на джип. Продължавах, забол поглед в Мая Гусанит отпред, но гребенът сякаш нямаше край и от него изскачаха още и още жандарми, които ставаха все по-високи и по-големи, а по тях се оголваше все повече скала, която неминуемо трябваше да прекатервам на сляпо без да знам какво е отвъд. Така стигнах ключа на тоя траверс – последният озъбен жандарм, който ми глътна половин час проби ту оттук, ту оттам, докато се провра през скалите му и ги сляза от другата му страна.

Ключовият жандарм.

Езерото Сърцето и Джеравица.

„Колеги” по траверса – Мая Гусанит на заден план. Снимка: сп.”Хърватски планинар”, 1955 г., бр. 1

Оставаше ми само Мая Гусанит, който стърчеше пред мен стръмен и каменист. Надявах се дъждът да ме изтърпи, докато се кача и хвърля последен поглед към оная Проклетия, която нескромно бях започнал да наричам своя. По икиндия излязох на върха, озърнах се, запечатах и бързо заслизах надолу, крепен от възкръсналата надежда да кача и Джеравица в тоя ден, па макар и по тъмно.
Капките ме почнаха скоро, изпървом на рядко и малки, после наситно и плътно, докато накрая не ме удари градушка колкото лешник. Джеравица потъна в бледо сивата пелена на пороя, камънакът стана хлъзгав, а умората и отегчението окончателно дръпнаха ръчната спирачка на седлото под върха. Захвърлих всичко и опънах мокрещата се палатка, сврях се в нея подгизнал, кипнах едно кафе и запалих цигара, слушайки равната музика на пороя. Тя не ми припомняше нищо друго, освен пропитите с тъга, достойнство и самодостатъчност на човека думи на Сципион Африкански, че „никога не съм по-малко сам, когато съм сам”. Беше ми леко отвътре и тежко отвън. Цигарите се изнизваха една след друга под несекващия дъжд и с тях както водата по мен се оттичаше във палатката, правейки малки езерца по краищата й, така и капките смисъл се отцеждаха като песъчинки по дъната на тия езерца и нямаха превод в думи, които да кажат, че човек може да бъде щастлив и без да го знае.

На Мая Гусанит. Отзад Джеравица.

Джеравица в дъжда и езерата Джеравишки очи.

Накрая дъждът спря, отдавна беше минало полунощ и дойде време да се оправя за сън. Дръпнах ципа и излязох навън за последна цигара на воля. Наоколо в топлата нощ се стелеше ведро, пълно безветрие. Облаците се бяха изнизали по долините надолу и Джеравица като гърбица на стара камила се заобляше под облещената луна, която беше съща като оная синя луна, грееща призрачно над палатката, когато за пръв път се качих на тоя връх преди вече много години. Дръпнах обратно ципа и мокър заспах.

Проклетия, сънищата. Печ, 1939 г. Снимка: Marie-Louise Pasquino-Joubier.

Проклетия, кошмарите. Манастирът Високи Дечани, 1998 г. Снимка: Giovanni Cocco.

Проклетия, ужасите, още 1976 г. Снимка: Niko Zhufka.

Вдигнах се далеч преди изгрева, разтърках очи, кипнах кафе, попуших на изсъхналия камък отпред и стегнато заприпках към Джеравица. За половин час из познатата ми пътека излязох на върха, срещу когато слънцето ярко и жарещо се надигаше. Тиха и влажна, притаена и свежа, Проклетия се събуждаше и от катуните долу заприиждаха откъслечни звуци. Гледката и оттук ми беше вече позната, и тоя дял на планината бях вече опоскал, и нямаше какво вече да правя. Върнах се при палатката, натръшках всичко да се суши, направих още кафе, преброих оставащите цигари и зачаках останалото да свърши слънцето. След час потеглих надолу и след още час бях в катуна при стария албанец, който още спеше. Из пътя минах край езерото Сърцето и, самотен, се върнах година назад, когато плувах в това езеро щастлив и силен, с всички илюзии на сбъднатата за малко мечта.

Бивакът под върха на сутринта.

Сянката на Джеравица върху Джеравишкото око.

На Джеравица.

Посрещна ме жената на албанеца. Недоверието й беше останало. С неохота събуди мъжа си, направи кафе и донесе ракия, но твърдо отказа да ни направи снимка, забодена в иглата си, с която кърпеше стара престилка. Разговорът отново се върна в старото русло на вече предъвканите теми, които по табиет трябваше да изприказваме още веднъж, че да ни е сладко кафето и пивка ракията. Накрая се вдигнах да си вървя. Наизпроводяк го попитах:
– Аз ли нещо, че жена ти не ще да ни снима?
Той се захили и каза:
– Не си ти проблемът. Аз съм. Не съм я ебал, та затуй е кисела.
Засмях се и аз, та му върнах:
– Ми ако я беше ебал, а пак си беше останала кисела, кой щеше да е проблемът?
И двамата дълго се смяхме на тия думи без отговор и знам, че отида ли друг път, ще ми вярва.

Катунът Плочица, 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Катунът Плочица, със съмняващия се албанец.

Набързо се смъкнах с Великата вярна Корсичка долу и, щом излязох на асфалта, спрях в първия изникнал като гъба нов и голям ресторант. Млади, тънки и жилави, с току-що наболи бради, албанци ме посрещнаха и настаниха под сянката на огромна тента до изкуствен водопад. Докато пиех кафе, се замислих за метаморфозата в траекторията на капитализма от прашните христоматии до живата му плът във Косово. Безвкусицата и кичът на построеното, ампломбът на обслужващите го, лентяйското високомерно благосъстояние на клиентите, посечената природа зад оградата, най-вероятно липсващите документи в кадастъра издайничестваха за вековете оскъдица из планината, за колибарския живот, за черната безпросветност и неграмотност на хората, за жестоките превратности на взаимни кланета между албанци, сърби и турци, за вкоренилото се беззаконие като закон, за ферментиралата буквално биологична виталност като контрапункт на придобиваното полека съзнание. Просто в Косово дълбоката оран на войната и преобръщането на пластовете в престъпната младост на тази държава оголваха до неприличие случващото се навсякъде из Балканите.

Косово, Печ, 1999 г. Байракли джамия и чаршията, изпепелени от сърбите. Снимка: Riccardo Venturi.

Косово, мартенският погром над сърбите от албанците през 2004 г.

Косово, Проклетия, границата с Албания, 1999 г. Спасението на албанците.

Косово, Проклетия, Ипекската патриаршия, 1999 г. Христос с трънен венец, манастир с бодлива тел.

Ако средоточието на капитализма е пазарът, то в Косово то си остава чаршията, ако сърцето на капитализма е борсата, то в Косово то все още е сарафът, ако енергията на капитализма иде от конкуренцията, то в Косово тя се лее като боза из алъш вериша. Ако крепостта на капитализма е банката, то в Косово тя е сухата пара в дюшека под пушката във всеки дом. Ако виталността на капитализма е в технологията и реинвестицията, то в Косово тя е в статиката на клановата пирамида, в чиято основа е дихотомията на кръвта – нашата свещена и чуждата, на белите робини, на наркоманите, на излъганите европейци, на изметените сърби.

Алъш вериш банк, Печ, 1939 г. Снимка: Marie-Louise Pasquino-Joubier.

Чаршия, Печ, 1939 г. Снимка: Marie-Louise Pasquino-Joubier.

„Пазар”, Печ, 1957 г. Снимка: Ludo Kuipers.

Клан (на албански – фис), Печ, 1939 г. Снимка: Marie-Louise Pasquino-Joubier.

Виждах го у мъжете, които го излъчваха нарочно, виждах го и у жените, които се подмокряха естествено – тук законът на живота беше нагон, примитивен, първичен, първосигнален, по нюх. И причината пак беше Проклетия. Натикани в планината от нашественици – римляни и славяни – или империи – византийска и османска – или мачкани от чужди държави – Гърция или Югославия – или бити от своята собствена, албанците се бяха очукали до челик през вековете, изхвърляйки от живота си всичко ненужно за оцеляването си и свеждайки го единствено до инстинкт да сграбчиш, изядеш и оригнеш чуждото, тъй като в Проклетия няма земя ни за хляб, ни за паша; инстинкт, сакрализиран в канон да се възпроизвеждаш по много, броейки само мъжките си чеда, че и планината, а не само врага, взема своя кръвен данък.

Мъжът и жената, Проклетия, Вермош, Келменд, 1939 г. Снимка: Rene Benezech.

Моят български народ ще изтлее тихо в иждивение от немара, мързел и немукаятлък, а албанецът ще пребъде без никога да се развие отвъд възможното му и точно в тая невъзможност – да се изучи, да се промени наистина, а не като вълк само козината, да се развие, да се претопи в нещо по-голямо от себе си щеше да е разковничето на самото му оцеляване. Водата на времето ще тече, но камъкът на речното дъно извадиш ли го, няма да е глътнал и капка вода и сух ще е.

Косовска Проклетия. Снимка: сп. „Кроз планине”, 1951 г., бр. 2.

Изсипа се бурен, но кратък дъжд, който за час разведри тягостната жега. Допих кафето и станах да си вървя. Отминах транзит Дечани и спрях в селото Горни Стреоц, откъдето тръгваше някакъв път нагоре към планината – така бях чул от албанеца, който не ми вярваше. Бях решил да видя и тоя малък дял от Проклетия, носещ името Копривник. Нямаше как, трябваше и тук да пия кафе и да разбера качеството на пътя. Случката се повтори отново – нов и голям ресторант с изкуствен водопад, млади албанци и скъпи коли. Наблюдавайки от ъглова маса, си дадох ясната сметка, че не съм виждал албанец с походката и стойката на земеделец, нито съм видял грацилна албанка. Мъжете неизменно бяха възлести и късокраки, с издути глави и мускулести тела, жените, дори красивите, бяха трътлести, здраво стъпили, заземени, с остри черти. И двата пола още носеха закваската на Проклетия – те бяха планинци.

Жената. Косовска Проклетия, Руговската клисура, 1972 г.

Уви, пътят се оказа непроходим за Великата вярна Корсичка и се наложи да спазаря някакъв джип, в който се натоварих. Не ме бяха излъгали – пътят беше ужасен и десетте му километра изядоха половин час. Возеше ме нов млад албанец с умен поглед и нежни черти на лицето, който не знаеше бъкел английски, но със свенлива гордост ми показваше на телефона си из завоите какъв планинар и ловец в едно беше. Гледах снимки на ниски върхове и други с проснати, обляни в кръв глигани, сърни и елени. Лесно ми беше да разбера, трудно ми беше да приема, лесно ми беше да съдя, трудно ми беше да оправдая. Не направих нищо и се усмихвах без очи и без думи. Такъв беше животът, колкото и да звучи като оправдание, а не като обяснение – бях го видял и в Босна, където цената на уродливото развитие по външен образец я плащат или чуждите, или природата. Тя беше грижливо преметена и всеки етнос беше залостен в свои кантони, а междувременно гората беше изсечена, продадена и народът нахранен, а някои екземпляри от него дори повече. И това беше със знанието, участието и по предписанието на международната общност, която неуморно и до днес рекламира новия стар мост в Мостар, препостроен от нея като символ на реалното разделение и липсващото обединение.

С младия планинар-авджия Леонард на фона на Мая Стреоц.

Младият албанец всъщност беше по рождение добър човек, закара ме до края на пътя, показа ми една празна цитадела, дето била на негов комшия, та в нея да спя, показа ми и чешмата да не я търся из тъмното и накрая ми каза, че ще ме чака утре да пием кафе, като сляза. Стана ми тъжно за това младо момче, чиято младост летеше на халост, а навън се заизлива нов порой, тъй че се скрих в дълбоката тераса на първия етаж, извадих книгата и потънах в нея, както дъждът потъваше в земята без следа и спомен.

И двамата на фона на „моята квартира”.

Четях „Нишата на позора” на Исмаил Кадаре, най-титулования албански прозаик и стар приятел на моя покоен баща. Книгата повествуваше за османското време и табиета на отрязаните глави на предателите, които се излагали в тая ниша на позора насред Цариград, та народът да види и знае, и да не вдига глава. Кадаре беше добър и увлекателен разказвач, но плитък ум, при това зле прикрит шовинист. Всяка от трите новели в тая иначе тънка книжка завършваше с напудрен патос, ала търсеше бленуваното величие на родния народ в миналото, а не в настоящето, та то да пръкне нещо за в бъдеще и като червена нишка за халва на Заговезни по редовете се нижеха оправданията, че все някой друг много лош кърши вектора на вродения порив на албанците към общочовешки прогрес – я турци, я сърби, я гърци, я някое не на място блато или придошла не на време река. Благодарих на Бога мълчаливо, че си имаме Елин Пелин, един откровен, сух, стегнат, по шопски обран мълчаливец, който никого не товареше с чужди грехове, нито раздаваше сладкодумно общи присъди, а здраво стъпил в калта я описваше такава, каквато е – поглъщаща всеки и всичко. Но и съжалих, че в неговите разкази, а и в нашата литература като цяло, липсваше мостът, тая проста човешка конструкция – и като символ, и като метафора, и като алегория, дори като прост образ. Това, до което всяка балканска литература по своему беше стигнала, къде наслуки, къде донякъде, къде до плътна и изчистена картина, къде до висината и изяществото на готическия свод за нас беше останало една липса, при това голяма като непостроен през буйна широка река мост.

Проклетия. Мост. Река Чем, Келменд, 1939 г. Снимка: Rene Benezech.

Междувременно нощта беше паднала върху моя унес и буквите повече не се четяха. Чукнах се по главата, че съм просто един баир будала, а не мозък, изпуших още една цигара и заспах сладко.
Сутринта отново дойде преди изгрева с кукуригането на петел в близката къща. Механично повторих алгоритъма: цигара, примус, кафе, цигара, кафе. Механично го продължих: чувал, шалте, храна, дрехи, книга – всичко потъна в раницата в своите места, после станах и бързо тръгнах нагоре с първите слънчеви лъчи. Всичко и всички все още спяха. Прохладно, ведро, ясно, чисто утро, мека, зелена, олекотена планина.

По пътя към Мая Стреоц. На заден план Стреоцките катуни и метохийската равнина.

Оставих раницата под последните борове и бавно продължих нагоре. Отдалеч, особено от метохийската равница, върхът стоеше като остра внушителна пирамида и теглеше окото към себе си. В действителност той не беше висок, нито труден, просто една полегнала бабуна с много клекове и сипеи помежду им. Самоиронично си казах, че надали бих могъл да намеря по-минорен и ординерен послепис за това пътешествие и се наврях право в клека, с което сгреших. Борих се дълго и уморително, докато стигна до нещо като сипеест кулоар, по който спокойно да продължа. За час бях на върха, по който също растеше клек и всъщност представляваше една дълга и почти равна поляна. Поне гледката си струваше, макар и с много насмешка над себе си.
Нямах желание да продължа борбата с времето, виждайки как облаците първо скриха равнината, а сега пълни пълзяха нагоре по планината, и реших да се върна въпреки изкушението нататък по билото – красив, скалист, пирамидален връх.

Гледката от Мая Стреоц – Джеравица.

На Мая Стреоц.

Ветерник.

Всъщност бях благодарен без да знам кому, че всичко свършваше толкова прозаично. Усещах тежестта на годините си и олекотяването на чезнещите си сили и намирах такъв край за съразмерен, пропорционален и логичен завършек, в който епитетите отдавна трябваше да са изпаднали от речта ми.
Слязох си бързо и, обръщайки поглед назад, виждах, че не бях сгрешил. Облаците бързо скриха всичко, после тихо и напоително заръмя. Ускорих крачка, щом стигнах черния път към селото, но за късмет веднага ме настигна джип. Пращящ от здраве млад албанец отвори вратата и ме покани да се кача. На задната седалка седяха като аптекарски шишенца пет малки дечица и мълчащата като пън тяхна майка. Албанецът беше селянин тракторист и ми обясни с пръсти малко вулгарно, че не мисли да спира с децата, щото такъв трябва да е албанският мъж.

Проклетия. Мъже. Снимка: Niko Xhufka, 1976 г.

В селото се сбогувахме сърдечно, след което окончателно подредих багажа във Великата вярна Корсичка и извадих записките си, по които да направя културна и човешка обиколка на връщане към дома. Отбих се в Дечани за кафе с млад албанец, когото познавах като планинар, а днес вече бе съсобственик на туристическа компания, в която беше титуляр планински водач без диплома. Нямаше какво повече да му кажа, тъй като всеки прави своя избор без той да е добър или лош в чужди очи. Седяхме в централно кафене, в което се чувствах неуютно, и слушах поредната история на успеха. Нямах нищо против, защото аз самият съм някакъв планински водач, и все пак това, което чувах не беше моето. Не знаех дали да съжалявам човека срещу себе си или самия себе си.

Косовска Проклетия, превалът Чакор, 1960 г. Просторът. Снимка: Снимка: проф. Zeljko Poljak. (публикува се за първи път)

Питах се къде е истината, ако такава въобще съществува и къде е пътят да стигна до нея. Знаех категорично едно – обичам планината, обичам да съм сам в нея, обичам да търся нея и себе си, и Бог, дори да не намирам нищо, обичам да обичам, което изпитвам в планината, дори отвъд самоизтощението, провала или „успеха”, забравата или „славата”, обичам да съм обичан от вятъра, от студа, от мократа трева под палатката, от студената чиста вода, която пия от потока, от хоризонта, на който не мога да се нагледам.

Косовска Проклетия, 1954 г. Печ, Шадраван-чешма. Снимка: Noel Halpern.

Подкарах Великата вярна Корсичка нататък. Знаех ли тогава, че получа още един въпрос вместо поне един отговор. Тръгнах да търся един стар манастир. Това се оказа най-тежкия ми преход в това пътешествие. Манастирът „Свети Марко Коришки” е сгушен в каньона между селата Кориша и Кабаш и е отдавна разрушен от албанците. Дълго, часове, се лутах из каньона, раздрах дрехите си, разлепих обувките си, катерих се по скалите, блъсках се из джунглата на гъстата бодлива растителност и... не го намерих. Намерих само един темел от дялан камък и нищо друго. Какво беше това – знак или отхвърляне, орис или поличба... Не знаех и опустошен се върнах при Великата вярна Корсичка, подкарах и... спуках гума, след това спуках и картера. На изключен двигател прелетях по черния път до селото и цопнах в първия сервиз. Сам смених гумата. Добър албанец залепи картера с някакъв силикон и спокойно ми рече да карам спокойно до дома, като даже ми даде допълнително масло и всичкия силикон. Изтръпнал, сломен и наистина опустошен тръгнах на Христови тръни, а имах до пътувам от Призрен до София. Ала Андрей Платонов беше наистина прав, че „доброто в човека живее независимо от самия човек и въпреки него” и добрият албанец наистина се оказа добър и картерът издържа.

Проклетия, долината Шала, 1940 г. Доброто. Снимка: Guiseppe Massani.

Не издържах аз и се отбих в Прищина да се видя с голямата звезда на косовския алпинизъм, Ута Ибрахими, първата албанка, стъпила на Еверест и вече изкачила пет от четиринадесетте осемхилядника. Определи ми среща в лъскаво шумно заведение на самата чаршия. Закъсня. Не знаех на кой свят съм и имам ли такъв.
Срещу мен стоеше младо, симпатично, държащо се естествено момиче, но аз отново усещах непроходимата бездна във възприятията ни за планината. Слушах за проекти, амбиции, фирми, успехи. А може би бърках. Да, може би грешката беше в мен, а не в съмняващия се албанец, нито в жена му, нито в младия авджия-планинар, нито в Ута Ибрахими, нито в Исмаил Кадаре, нито във фирмаджията-водач, нито в липсващия манастир, нито в Бог.

Ех, чаршията в Прищина някога, 1919 г. Снимка: Frederic Boissonnas.

Какъв беше смисълът от това, което правех, от това, което бях или съм, или ще бъда? За кого всъщност имаше смисъл, ако въобще имаше? Е ли творчеството – пък било то и под формата на планинарство – спасение за твореца, хеле пък за читателя или зрителя? Е ли някому нещо този пътепис? Е ли даже вярата в Бог нечие спасение, щом Той остана непознаваем и скрит в манастира си, а аз сляп и блуден в търсенето си?
Можех да продължавам регистъра на подобни въпроси до безкрай. Все едно. Те оставаха плитки, клиширани, нищо непитащи, оправдаващи, жалостни.

Въпросът-отговор. Проклетия, Вермош, Келменд, 1939 г. Снимка: Rene Benezech.

Прекрасно, наизуст, знаех всички точни наблюдения, заключения и изводи на скептиците, стоиците, гениите и те бяха верни до едно, като това на Атанас Далчев, че „ужасното е не че се мениш, а че въпреки всички преживелици и нещастия оставаш все същият”, но всички тия наблюдения спираха в констатациите – в повечето случаи тъжни, болезнени, отчайващи, потресаващи, те обездвижваха света и човека, разпъваха го в противоречието, в парадокса, в абсурда, във въпроса без никакъв отговор, в болката, в безнадеждността, в самотата, разтваряха го в безсмислието, разпъваха човека на кръста в самия човек, от който нямаше ни сваляне, ни възкръсване като в топлите и окончателни думи на Иво Андрич: „не мога аз, добри човече, да оздравея, защото не съм болен, а просто съм такъв, а от себе си не можеш да оздравееш”... А аз исках да продължа отвъд това, да намеря брод оттатък и да си обясня, ако дори не мога да променя, да преплувам, да прелетя, да се задържа във въздуха... още от дете пред черния прозорец на нощта в стаята си аз блъсках с глава стъклото и питах нощта: защо? докъде? Как? И отново и отново: защо?

Проклетия. Брод. Манастирът Високи Дечани, 1999 г. Снимка: Giovanni Cocco

Проклетия. Мост. Река Чем, Келменд, 1939 г. Снимка: Rene Benezech.

Всичко ли беше предначертано с раждането или сами се създавахме? Виждах хора, които като кораби пореха вълните на живота или гладката му повърхност и които живееха според отговорите, които не знаеха, защото не си и задаваха въпроси. Виждах и хора, които оставаха разчекнати от въпросите, вечно търсещи убягващите им отговори, хора, чиито живот в края на краищата сам се оказваше под въпрос. Мнозина с лекота казват, че самоубийството е бягство, ясно от какво, но никой не казва бягство накъде и към какво... Виждах и хора, Слава Богу, че ги имаше, с непогрешима вътрешна сила, която не им спестяваше въпросите и терзанията, и болката, но като компас ги водеше през лабиринта на живота до усмивка, до щастие, до смисъл, до постигане на живота като отделен, свободен, самодостатъчен човешки живот, който сам по себе си се оказваше отговорът.
За щастие не бях от първите, за съжаление не бях от последните.

Той, тя, всичко продължава, въпреки всичко, заради всичко. Проклетия, Печ, 1999 г.

Знаех и това – самотата се ражда сред хора, ражда се от хора и се предава на хора като болест. Знаех и че самотата се лекува от хора. С любов и нищо друго. Че така се лекува и болката. Знаех го и от бегъл личен опит, колкото да приболява и да липсва по-силно, че опипом търсиш с протегната ръка в нощта на живота, че отговорът е този, че Меша Селимович е по-добрият от Иво Андрич и че „мога да покоря света с едната си ръка... само, ако ти ме държиш за другата”, а аз не исках да покорявам нищо, исках само един човек. И още един – мене си. Защото душата остава безпризорна без Бог, откъсната и затова летяща, самотна и затова търсеща, все натам, отвъд, оттатък, в нощта, където търсенето на другия продължава. И в тоя порив, полет и... спомен Проклетия беше завъртяла две букви вътре в себе си и се беше превърнала за тия дванадесет години, през които като пилигрим бродя из нея, в проклятие, а „истинско проклятие за човека е онова желание, което нито се осъществява, нито пък угасва”.
И това желание се изповядваше, както го беше рекъл бай Елин Пелин, „под самó звездите”.

Изповед. Снимка: Marie-Louise Pasquino-Joubier, 1939 г.

Край.

На някои снимки, очевидно правени много отдавна и с посочен автор, пише "Публикува се за първи път".
Би ли пояснил?

Привет,
проф. Желько Поляк е бил около 40 години главен редактор на списание "Хърватски планинар". Той е колега по болница и другар в планината на човека, когото аз наричам патриарх на Проклетия - акад. Бранимир Гушич. Преди 4 години просто се вдигнах до Загреб и прекарах 4 безсънни дни и нощи, обработвайки в дома му огромната информация на проф. Поляк за Проклетия и Кораб. Човекът, като ме видя, че не смогвам, просто ми подари всичко - куфари с негативи, книги, карти, списания. Даде ми и документ с личния си печат да нямам проблеми на границата и ми позволи да ползвам документацията както реша.
Та това е.

Велико!

Благодаря за споделеното! Respect

Поредни благодарности за споделянето, Ванка! И най-вече за въпросите....