Проклетия: пътепис за нищото.

“Какъвто и факел да запалим и каквото и пространство да освети той, нашият хоризонт винаги ще остава обкръжен от дълбините на нощта.”
Артур Шопенхауер

Тъмнината на Проклетия. Снимка: ерцхерцог Макс, 1917 г.

* * *
Всичко беше приключило. Без да беше започнало. А беше се случило. В мен.
Затова пиша лично.

* * *
Отидох. За да се върна. Върнах се. За да си отида. Кръговрат нямаше.
Пътищата – дългият по пътя, краткият по пътеката – нямаха значение, нито смисъл.
Планината – отдавна обикната, до болка позната – също.
Хората – досущ като мен, различни по своему – също.
Нищото имаше.

* * *
Сухата равносметка.
2 дни, 2 часа сън преди 10 часа шофиране, още 2 часа по пътеката, една нощ в снега на палатка без рейки, още 2 часа надолу, още 10 часа до дома...
Още едно нищо.

Човекът в Проклетия. Снимка: Georg Fruhstorfer, 1944 г.

* * *
Спрях до моста над Бели Дрин между Призрен и Дяково. Луксозен ресторант с голяма тераса. Кутия цигари, кафе.
Мостът – безизразен, на средна възраст – прехвърляше мътната, още спяща река. А някога е бил красавец, с един свод, зидан на хоросан, забъркан с яйца... Сърбите го взривяват през 1915 г., бягайки от нашите. После го възстановяват, за да го взривят отново през 1940 г., бягайки от немците. Накрая го строят такъв, какъвто го виждах – бетонен, водоравен, безхарактерен. Не успяват да го взривят преди да го вземат албанците.
Някога се е наричал Свети Иванов мост – по името на близкия, вече изчезнал, манастир. После – иронично – сръбското име е станало Швански мост – от съкратеното албанско произношение на думите „Свети Иван” – „Шен Ивани”. През 1913 г. тук се срещат сръбската, идваща от Призрен, и черногорската, идваща от Печ, армии и слагат на моста границата между двете тогавашни държави.
Днес никой не помни тези истории. Още едно нищо – в множествено число.
Албанците днес наричат моста Ура е Фшайт по името на близкото село и всяко лято скачат от него в реката...

Свети Ивановия мост над Бели Дрин. На заден план Пастрик.

* * *
Паркирах в жегата насред прашното площадче в Лек Бибай. Едноетажна, белосана къщурка – това беше кафенето. Срещу него – друга едноетажна – общината. Отстрани – трета едноетажна – училището.
Две кутии цигари, две кафета, много по две приказки с мъжете. Жени, разбира се, нямаше.
Загледаха Великата вярна Корсичка. Попитаха колко струва. Предложиха ми жена за размяна. Девствена, разбира се. Другото не е жена, а впрегатна сила.
Спомних си старата българска приказка: ако искаш къщата ти да е преметена, децата – нахранени и облечени, дворът – прекопан и насаден, стоката – издоена и остригана, вземи си булка католичка от Северна Албания. Спомних си и свойта лична история: имах някога връзка с жена, която на раздяла ми показа бабината си носия – контрастна, от Шкодра, най-вероятно на племето Келменд... Много неща си обясних, късно.
Приех предложението:
– Ти тестваш колата. Аз – жената. Стара кола и нова жена – сляпа баба.
Всички се смяхме, дълго. Не направихме сделка.
Още едно нищо.

Животът в Проклетия. Снимка: Rhodri Jones.

* * *
Вървях по пътеката нагоре. Познавах я, познаваше ме. Познатият, прастар въпрос вървеше редом. Защо го правя? Защо отивам в планината?
Отговори много. Моят е този. В първо лице, единствено число, в страдателен залог.
Сам по себе аз съм нищо. Сама по себе си планината е нищо. Изкачвайки се – или слизайки – Бог – този, който ме е създал – ме низхожда, изпълвайки ме с живот, смисъл, предназначение. Ако реши.
Не го виждах. Не го чувах. Не го усещах. Той беше навсякъде в нищото.
Пътеката се виеше плавно край пълната, жива река в пролетта.
Всъщност моят отговор не е мой. Той е този на всички пророци. ...Голгота, Кайлаш, Атон, Цион, Джабал ан Нур край Мека, Храмовият хълм в Йерусалим... Няма Бог без планина и планина без Бог.
Аз не съм пророк. Аз бях и съм просто един пилигрим.

По пътеката.

* * *
Излязох на равната поляна под превала. Беше пълна със сняг. Само едно голо петно суха безцветна трева зееше по средата й. Беше подгизнало от вода.
Стената на Мая Ершелит висеше от едната страна, безименният гребен се надигаше от другата. Беше вече късен следобед. Ясен, все още топъл, уютен.
Тръгнах да опъвам палатката и видях, че съм забравил рейките. Отърчах до гората да накърша дълги клони, та да я опаянтя в снега. Стана вигвам на туземец.
Кипнах кафето, отпуснах се и следващият познат въпрос дойде сам. Защо Проклетия? Защо именно тя?
Отговорих си ясно, отдалеч, без чувства и без вживяване. Вече можех да го направя.

Безименният гребен и поляната на Фуша Ндермайес.

Тази планина беше квинтесенцията – символът и митът – на живота, който носех в кръвта си и който извираше от корена ми. Оголен до кокал от безводния, пепеляв карст, тук се беше родил и вирял в най-чиста среда оня балкански човек, който и аз съм. Примитивен, атавистичен, консервативен и аскетичен. Жилав, немногословен, свободен и саможив.
Нямах илюзии – нито за цялата, винаги противоречива истина, нито за истинския й цвят: „Нека бъда съвсем точен – човешката природа е просто това, което е: тя има своя тъмна и своя светла страна. Сумата на всички цветове е сивият – светлина върху тъмен фон и тъмнина върху светъл.” Досущ като карста.
Слънцето лягаше зад безименния гребен и стената на Мая Ершелит посивяваше, избледнявайки до голям, отдавна угаснал въглен малко преди да се разсипе на прах.

Мая Ершелит и палатката.

* * *
Спях върху сняг. Палатката падаше върху мен цяла нощ, огъвайки буковите клони под напора на вятъра. Събуждах се, пушех, взирах се и заспивах отново.
Случайни мисли и състояния просветваха като падащи звезди и в просъница ме връщаха към същностите на битието. Приятелството – като сол на живота – което имах и което, надявам се, давах. Любовта – като илюзия за спасение – която бях изпитвал и, надявам се, бяха изпитвали от мен. Вярата – като последна надежда – която носех отвътре с всичките си съмнения. Самонаблюдението, което в най-добрия случай щеше да остарее като съвест. ...Спомням си, че сънувах сина си усмихнат. Смееше се с очи...
Нощта – както винаги – поглъщаше всичко това, размивайки границите между действително и сънувано, възможно и желано, истинско и бленувано. И го побираше в себе си. Самотата оставаше.
Още едно нищо. Съвсем осезаемо.

Самотата в Проклетия. Снимка: ерцхерцог Макс, 1916 г.

Старостта на съвестта в Проклетия. Снимка: Photo Goldner Paris, 1930-те.

* * *
Отворих очи. Надзърнах навън в сутринта.
Чисто небе. Птичи песни. Слънчево петно в снега на десет метра от мен.
Вече знаех, че няма да тръгна нагоре.
Защо? Това не знаех.

Изповедта. Отговорът в Проклетия. Снимка: Rhodri Jones.

* * *
Отидох на слънце, легнах върху сухата, прежълтяла, останала от миналата година трева. Кипнах кафето. Въпросът стоеше редом без отговор. Защо го направих? Защо отидох в планината?
Моят отговор беше този. От първо лице, единствено число, в деятелен залог. Сама по себе си планината продължаваше да е все така нищо. Аз я одушевявам. Аз я оживявам. Аз я вселявам.
А този път не можах. Дистанцията, хладът, безразличието бяха останали. Трябваше ли да се насилвам – именно тук, където го бях правил толкова пъти, толкова години, винаги сам? Трябваше ли да вървя срещу тихите, ясни думи на себе си, срещу кънтящото мълчание Божие – именно тук, където бях стигал до пълно изнемощение, до безчувственост от умора, до слънчев удар, до препиване и препушване, до арогантен хазарт с живота си по скали, кулоари и гребени?
Този път смирено и твърдо си отговорих – не.
Просто не ме теглеше. Ясно виждах северната стена на Мая Ершелит, набраздена от три пълни със сняг кулоара. Поне два от тях можех да изкатеря. А не ме теглеше. Наникъде. Нямах мечта.
Запалих цигара и чух птиците, вгледах се в лилавите, ситни цветя, полюшващи се от вятъра.

Проклетия. Снимка: John Vink, 1999 г.

* * *
Вървях по пътеката надолу. Реката течеше до мен. Отмивайки съзнанието, носейки несъзнаваното.
Болеше ме, а бях спокоен. Беше ми мъчно, а не съжалявах. Съжалявах за времето, а го виждах безкрайно пред себе си. Не обръщах поглед назад. Просто вървях. В нищото.
Усещах недвусмислено, че няма значение или смисъл дали се изкачвам или слизам. Планината – както и Бог – бяха психическо, а не физическо преживяване. Опит отвъд абциса и ордината, отвъд вектор, височина, лъч и даже движение. Според стария принцип на алхимията: „това, което е горе, е същото като онова, което е долу”. Според думите на Юнг: „Във всеки от нас живее един друг, когото не познаваме.”
Нищото ме беше погълнало и аз се бях разтворил в него. Но бях жив и цялостен в него.

Надолу.

* * *
Спрях в Прищина за последно кафе и кутия цигари. На чаршията – нова, безлична, пълна с преоблечени хора.
Бях чужденец. Усещах пулса на витален живот, който не беше мой. Чувах жив език, който не разбирах. Виждах искрен, истински, убеден в себе си фалш на самосъздаващ се свят, народ и държава. Срещах погледите на хора, които не познавах.
И все пак коренът ни беше общ. Земята ни беше същата. Небето беше едно за всички ни.
Разбирах жестовете на телата и паузите на езика. Отгатвах думите зад погледите. Знаех, че без лъжа няма нова истина, без забрава – бъдеще, без насилие – промяна. Приемах – с дистанция – жестокия закон на живота, че той трябва да избие, да избуи като плевел, като бурен, въпреки всичко. За останалото щяха да се погрижат времето, вятърът и прахът – истината, историята... те винаги са били нищо.
Едни от многото.

Историята, нищото... Снимка: Paolo Pellegrin.

* * *
Пътят се изнизваше в обратна посока. Притъпено, безчувствено, категорично знаех, че ще се връщам – дори без катеря. Тоя път всъщност беше пъпна връв. Двупосочна.
Тъмнината падна в Трън. Продължих. По спомен: „Моето лично разбиране е същинското съкровище, което имам, и най-голямото. Въпреки че е безкрайно малко и крехко, сравнено със силите на тъмнината, то все пак е светлина, моята единствена светлина.” Нямах друго. Нищо друго. Нищо.
Жълтите фарове на Великата вярна Корсичка късогледо пробиваха нощта, осветявайки пътя.
Край.

Светлината на мечтата. Както си я представям. Снимка: Georg Fruhstorfer, 1944 г.