Кораб зимно: премиера по гребена Шулани и Радомирес

Посвещавам на Николай Николов,
моят другар в Кораб.

Целият гребен Шулани и Радомирес, видян от кота 2716 м. При увеличение на снимката съм отбелязал върховете.

* * *
10 февруари 2019 г. 11.47 ч. Довлякох се. Някак. Ослепително слънце. Тихо. Топло. Прекрасно.
Ники отдавна ме чакаше. Попита ме лаконично:
– Как си?
Излъгах:
– Добре.
Бяхме на 2500 м. Чудесно виждахме колко далеч сме все още от гребена. Чакаше ни дълго, тясно, натрошено ребро, водещо към остра, скалиста кота. Едва там започваше гребенът.
– Готов съм да продължа, – казах задъхан.
– За мен е твърде рисковано, – излъга ме на свой ред Ники.
По-късно, някъде надолу по склона, на връщане, съвсем между другото щеше да ме попита:
– Плетеше ли си краката или така ми се е сторило отдалеч?
Плетях ги. Надолу също така – от срам. Съвсем отблизо.

Мястото, до което достигнахме и натрошеното ребро към скалистата кота (вляво). Снимка: Николай Николов.

* * *
28 февруари 2019 г. 17.47 ч. Седнах на гранична пирамида №4 – Голем Кораб. Слънцето меко, златисто залязваше на чистото небе. Духаше ураганен, безспирен, леден вятър.
Аринета се радваше край мен като малко дете. Попита ме с усмивка до уши:
– Щастлив ли си?
Излъгах:
– Разбира се.
Просто бях уморен. Смисълът, пълнотата, усмихването щяха да дойдат по-късно.
Бяхме направили този траверс – красив, истински, най-вероятно девствен. Чакаше ни само пътят надолу. Едва в края му бяха хората, кюмбето на кръчмата, сладкият цигарен дим, димящото кафе посред нощ.
– Готов съм да бивакуваме тук някъде и утре да качим Мали Кораб, – казах сериозно.
– За мен е направо абсурдно – отговори ми Аринета невярващо, – да оцелеем в тоя вятър още една нощ.
По-късно, някъде надолу по склона, на връщане, ядосана, че вървях откъдето ми дойде, ме попита:
– Ти сериозно ли говореше на върха?
Заплетох крака. Запалих цигара. Оставих я да върви както и досега – първа. И се усмихнах в нощта. Там, над мен, висеше целият гребен. Мълчеше. Имах си събеседник. Съвсем наблизо.

Целият гребен Шулани и Радомирес, видян от Голем Кораб. При увеличение на снимката съм отбелязал върховете.

* * *
10 юли 2009 г. 13.10 ч. За първи път бях в Кораб. Пъргаво изприпках до малката пирамида камъни на кота 2745 м. Междувременно мъглата беше скрила гребена.
Бях сам. Не се лъжех – бях млад, силен, бърз, дръзновен, жаден, лек като пух. Но нямах палатка и чувал и се върнах.
По-късно, някъде надолу по склона, на връщане, тичах, мъчейки се да забравя този гребен.
Не успях.

Фрагмент от гребена. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

* * *
Мога да опиша по часове, дни, години и състояния – природни и свои – срещите си с Кораб. Зиме и лете. Все едно – гребенът винаги оставаше от „другата страна”. А наблизо. Знаех е, че е въпрос на време, на вътрешно зреене, на тихо търпение, на мълчаливо изчакване. Не знаех, че провалът е пръв – неочакван, жесток, дълбок, горчив, несъмнен. И най-лошото – че нямаше да съм сам в него.
Там, някъде надолу по склона, на връщане, плетейки крака, си обещах да се върна сам.
Камък висеше на шията ми. А исках да се изправя.

Фрагмент от гребена. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

* * *
2 ноември 2018 г. 12.28 ч. Паркирах пред кръчмата в Радомир. Отвъд нея тръгваше Кораб. Накрая бях стигнал подножието на гребена, който начупваше хоризонта. Отпечата ми се. Отвътре. Лееше се приказно лято посред есен. Ясно, толкова синьо небе. Топло, ослепяващо слънце.
Седнахме с Ведрин и Нина Желязкови да пием кафе, да бъбрим и да попиваме. Току-що бяхме бедствали в същата планина, но от „другата й страна”. И продължавахме към Проклетия.
Времето за мен беше изтекло. Плодът беше узрял и висеше пред очите ми на клона на планината. Бях чакал достатъчно. Можех да потърпя още малко.
Не знаех, че търпението ще ми донесе провал.
Изтърпях го.

Първата „лична среща” с гребена от Албания.

* * *
27 февруари 2019 г. 04.30 ч. Подкарах Великата вярна Корсичка в нощта. Бях сам. Нямах съмнения. Бях спокоен. Километрите се изнизваха. Пресмятах, претеглях, предвиждах – имах шанс. А под тънката, напукана кора на съзнанието, разума, волята и ината кънтяха и доразпукваха думите на майката на децата ми:
– По-добре децата ни да имат някакъв баща, отколкото никакъв.
Из заледените завои към Власина си дадох сметка за най-простото – страхувах се. За първи път, откакто ходя сам в планината. За децата си, които вече ми липсваха. За себе си – който и да съм. От суетата на собственото си желание. От капана, че нямаше връщане назад.
В Грачаница, където винаги пия кафе, просто се обадих на Аринета и й казах с две думи истината. Нямах на кого друг.
Отговори ми:
– Дай ми половин час да си събера нещата.

Кораб. Пристигането.

* * *
9 февруари 2019 г. 04.30 ч. Всичко беше започнало както обикновено.
Не за първи път тръгвахме с Ники за Кораб.
Щяхме да пътуваме както и досега в сладки приказки и цигарен дим. Щяхме да пийнем кафе 7 часа по-късно в затънтеното селце Радомир в подножието на гребена. Щяхме да се топлим на кроткото следобедно слънце, докато вървим нагоре към мястото за бивак. Щяхме дори тренировъчно да прекатерим няколко скали. Щяхме да опънем палатката си на сухо. Щяхме да се наслаждаваме на тая пуста, безумно красива, а всъщност толкова малка планина. Щях да си спомням думите на Ники, когато излязохме на основното било на Кораб преди две години при траверса на гребена Кабаш:
– Кораб е по-красив от Проклетия, защото е девствен.
Щяхме...Щях...
Шалтето ми отлетя по скалите надолу. Ники спокойно ми каза:
– Ти почивай. Аз ще се върна.
Благодарих му без думи.
Така малко по малко щях да започна да разбирам. Че щях да спя вместо да топя сняг. Че щях да пуша напрегнато вместо да ям. Че щях да предложа да станем половин час по-късно.
Че всъщност ме няма.

Кораб. На път към провала. Снимка: Николай Николов.

* * *
27 февруари 2019 г. 15.30 ч. Село Радомир ни посрещна без ток и без жива душа. Тихо ръмеше. Кораб не се виждаше, скрит в ниските сиви облаци. Духаше остро, на пориви. Беше студено.
Чевръсто подредихме раниците и потеглихме нагоре. От пръв поглед се виждаше, че снегът е повече, по-мек и по-лош. Всеки от нас с Аринета сложи качулката и потъна в себе си.
За по-малко от час стигнахме старата албанска гранична застава, която понастоящем е каптаж на извор. Тук взех решение да не следваме реката, както бяхме направили с Ники, а да продължим нагоре към голямата тепсия на Корабския панаир. Търсех друг, по-лек подход към гребена, макар и по-дълъг. С обица на ухото исках да пестя сили, макар и с цената на време. Аринета ме следваше сляпо, без въпроси и възражения. Като дива коза.

Кораб. На път към „успеха”. Снимка: Arineta Mula.

Дъждът се превърна в суграшица. После в сняг. Вятърът се усили. Видимостта намаля. Под пресния сняг лежеше лед, останал от топлите дни.
Изоставих затрупаната пътека и тръгнах наслуки. Набирах височина директно нагоре. След час и половина вървене стояхме над превала, където бяхме опънали палатката си с Ники. Сърцето ми се сви. Нима отново щях... щяхме...
Упорито продължих навътре в планината – срещу вече ураганния вятър, срещу сипещия се сняг, срещу студа, срещу късмета си.
Вървяхме така още половин час. Накрая в мъглата сякаш в просъница се ширна тепсията на Корабския панаир. Разбрах, че няма смисъл да продължаваме – там вятърът просто щеше да ни отвее.
Намерих нещо като дупка, хвърлих раница и извиках на Аринета през вятъра:
– Тук.
Имахме само половин час светлина да се окопаем.

Нагоре.

* * *
10 февруари 2019 г. 07.00 ч. Събудих се. Първото усещате – слабост. Попитах Ники:
– Как спа?
Отговори ми:
– Добре. Даже ми беше топло.
Наум прецених – а на мен студено. Не беше от чувала.
В 8.30 ч. тръгнах първи по дългия, изветрен от снега склон. Надявах се да избързам, за да не бавя Ники, който неизбежно щеше да ме настигне. Още тук започнах да спирам, да заплитам крака, да се навеждам за по шепа сняг.
Ники ме отмина след първите двеста метра набрана денивелация и започна неудържимо да се отдалечава нагоре. Първо се превърна в точка, после просто изчезна. Благодарих му, че не ме гледа.
Опитах всичко – серпентини, шоколад, още сняг. Същият резултат. Вървях на инат. Същият резултат. Отказах се, забравих за времето и продължих както мога. Бавно. Твърде бавно.
Вече знаех, че този ден няма да мина гребена.

Ники по ръба.

Ники по ръба...

* * *
28 февруари 2019 г. 06.30 ч. Събудих се. Първото усещане – поносимост. Попитах Аринета:
– Как спа?
Не ми отговори. Спеше, изгубена в огромния си чувал от Еверест.
Всичко вътре в палатката беше в сняг. Слава Богу, поривите на вятъра през нощта поне бяха пощадили самата палатка. Слава Богу, било е кучешки студ. Чувалът ми беше облицован с ледена кора. Тя ме е топлила.
Дръпнах ципа и излязох навън за цигара. Диагноза: ясно, ледено, ветровито. Нямаше смисъл да се бавим в такова време. Нямаше и как да стопим сняг. Както не го бяхме стопили и предната вечер.
Събудих Аринета. Събрах палатката.

Бивакът в дупката и кота 2716 м. вляво.

В 8 ч. тръгнах първи нагоре. Надявах се да избързам, за да не бавя Аринета, която неизбежно щеше да ме настигне. Вървях нарочно бавно, на серпентини, с кратки почивки. Гребенът стоеше над мен, а на него – кота 2716 м., която ясно се виждаше – далеч и високо.
Аринета ме отмина след първите десет минути. Оттам всеки от нас подхвана своя линия из лабиринта на терена, който се гънеше нагоре и надолу. Както и по склона към Мая Грюк е Хапт виждах на какво е способна младостта, вродената сила, дадената ти от Бога издръжливост. Опитвах се да не си спомням своите, някогашните, от другата страна на Кораб преди 10 години. Не успявах докрай. Не ревнувах. Радвах се.

Първите стъпки нагоре.

И първите панорами – Корабският панаир.

Вървяхме монотонно и неспирно, все в сянка. За щастие снегът беше здрав, твърд, сигурен. Бавно набирахме височина. Вдясно от нас малко по малко се оформи скалистото ребро, в чиято основа бяхме спряли с Ники. Беше проходимо – дори от мен. Усмихнах се горчиво – разбирах приятелското решение на приятеля си. Бях го разбрал още тогава.

Дългото скалисто ребро. С Ники стигнахме до голямата скала вдясно.

След 2 ч. стигнахме на платото под самия гребен и спрях за по-дълга почивка. Оставих Аринета да се изгуби по склона към превала – без котки, с огромния кош, който наричаше своя раница. Изпуших цигара и продължих.
Невинният, надвиснал над нас, сякаш съвсем близо превал ни отне още 1.20 ч. стръмно изкачване. Влязохме в другия свят – този на слънцето. Но вятърът така и не спря. Накрая бяхме на гребена.

Аринета под превала.

И аз под превала. Снимка: Arineta Mula.

Превалът.

* * *
10 февруари 2019 г. 11.53 ч. Грохнал, допушвах.
Ники повтори:
– Добре ли си?
Трябваше да изплюя камъчето:
– Не. Няма ме.
Бях прекарал тежка зъбна инфекция. Бях пил силен, но неподходящ антибиотик, затова пък нередовно. Бях изкарал на крак и грип покрай децата... Оправдания много... Същият резултат. Провалът вече бе тук.
Останалото беше по протокол: разходихме се да огледаме начупеното ребро, да обсъдим възможностите, да преценим времето, да проиграем вариантите. Упорствах.
Ники взе сам решението. Заради мен. Съжалявам, приятелю, ти можеше да продължиш сам и щях да се радвам.
Усмихнахме се и поехме надолу. Аз и преносно.

Недостигнатата кота... Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

* * *
28 февруари 2019 г. 11.40 ч. Стояхме с Аринета на превала. Кораб лежеше пред очите ни прекрасен, смълчан, бял.
Отляво се издигаше кота 2716 м. Надясно тръгваше гребенът. Беше доста по-дълъг от очакваното. И по-начупен.
Предпочетох да не мисля за това, а не можех. Казах на Аринета:
– Оставяме раниците тук и отиваме до котата.
Сякаш само това чакаше. Отлетя като птичка напролет, докато вземах за всеки случай въжето.

Аринета към кота 2716 м.

И моето излизане на котата. Снимка: Arineta Mula.

След половин час внимателно качване бяхме на върха. Беше наистина красиво. Дори вятърът утихна.
Но моите притеснения си останаха: в средата си гребенът хлътваше и се назъбваше. Докато слизах, мислех какво да направим. Вече на превала казах на Аринета:
– По-добре да слезем надолу, дори на рапел, и да подсечем всички скали. Снегът е стабилен.
Тя ме погледна учудено и ненатрапчиво каза:
– Предлагам ти да качим следващата кота и да погледнем. Винаги можем да се върнем.
Следващата кота беше острата, скалиста кота, до която водеше натрошеното, тясно ребро, в чиято основа спряхме с Ники.

Гледката от кота 2716 м. – Корабският панаир и Кепи и Бард над него.

Гледката от кота 2716 м. към гребена.

По-късно трябваше да призная, че решението й бе вярно. Това е и една от причините да напиша този пътепис. Виждах как пред очите ми израства истински планинар – с опит, с око, с рефлекс, с навик, а не просто човек, дарен от Бога със способността да изкачва всичко – от Еверест през Матерхорн, Айгер, Ама Даблам, та до Кораб. Виждах и друго – в очите ми аз самият се смалявах и презастраховах – от съмнения, възраст, умора, дълг към останалите ми далеч деца. Бърках. И щях да сбъркам още веднъж в този ден.

Кота 2716 м., видяна от превала.

* * *
Нарамихме раниците и продължихме по гребена. Подсякохме лесно първата голяма скала, стърчаща настрани и захапахме острата, скалиста кота 2018 м. Аринета вървеше по самия ръб, аз леко подсичах, търсейки слабо място в заледените кулоари. Чух над главата си нейния глас:
– Мисля, че ще падна. И то върху теб.
Виждах само раницата й. Отговорих:
– Не мисли и няма да паднеш.
Друго не можех. Не падна.

Гребенът. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1961 г. Публикува се за първи път.

Събрахме се на котата. Тя се оказа най-трудната част от целия гребен. Тясна, с ронлива, изветряла скала и заледени, натечни кулоари. Предстоеше ни безкрайно деликатно минаване през снежна ивица по самия гребен и странично изкатерване на голяма, разрушена скала. Целият пасаж беше не повече от 10 метра, но падането от която и да е страна щеше да е последно в живота. Обикалях за цепка да забия клин – нямаше. Търсех камък да фиксирам въжето за него – нямаше. Накрая се вързах, прехвърлих примка през камъка пред Аринета за нейно спокойствие, включих въжето в протриващото и й казах:
– Отпускай ми, когато ти кажа.
Не завързах другия край на въжето за Аринета. Нямаше какво друго да направя.

Българка, село Бибане, Кораб. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1961 г. Публикува се за първи път.

Тръгнах. Прекатерих надолу няколко лесни стъпки и стъпих на снежната ивица. Широка 20-30 сантиметра, тя трябваше да ме издържи и да не рухне, за да мине и Аринета по нея. Минах. Хванах скалата, но всичко се рушеше в ръцете ми. Драсках с котките и чистех с предните им два зъба, за да отворя поне стъпки. Накрая видях дълбока, черна, здрава цепнатина. Извадих клин и неистово го забих докрай. Едвам сложих карабинера и включих въжето. После, далеч по-спокоен се изкатерих на котата.
Чух глас зад гърба си:
– Искаш ли да снимам?
Стана ми смешно. Отговорих сериозно:
– Нито ти, нито аз ще снимаме, докато и ти не минеш оттук. И забрави за клина – просто го остави там със все карабинера.
Послушна като ученичка, Аринета си прибра телефона, взе примката и тръгна усмихната към мен.

Кораб. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1961 г. Публикува се за първи път.

* * *
Надолу вече беше лесно – като по пиринското карстово било. Сравнително широк ръб с отделни скали и стръмни падове. Губехме бързо височина. Аринета подскачаше на петдесетина метра от мен – напред, на пориви, без спирка. Вървях внимателно и напрегнато се взирах в скалите по средата на гребена – там беше ключът на целия маршрут. Проправях алтернативни линии за подсичане, търсех пролука между камъните, представях си какво е след тия остри скали.

Аринета на слизане от кота 2718 м.

И аз. Снимка: Arineta Mula.

След половин час бяхме в основата им. Страхът ми се сбъдна – гладки плочи, поръсени с пръхкав, изветрял сняг, който не държеше. Казах на Аринета:
– Минавам отпред и подсичам максимално близо до плочите да не скъсаме нещо.
Мълчаливо ме изчака да мина. Колкото беше дарена, толкова беше и обикновена – просто едно дете на планината, далеч от суетата, осмислянето, изтъкването, обясненията с думи. Преживяванията директно минаваха през нея като волтова дъга и изтръгваха само широки, искрени усмивки, разперени ръце, радостни възгласи.

Скалите по средата на гребена. Над тях кота 2745 м.

Подсичах деликатно, докато стигнах заледения кулоар между скалите. Бях стар, бавен и слаб, но все още нещо беше останало в главата ми, сигурно по спомен – благодарих си, че бяхме взели по две сечива, а не по един прост пикел. Методично катерех на предните зъби на котките и забивах една след друга ледените ръце. Бързо излязохме зад първата скала и захапахме втория, по-къс леден кулоар, който ни изведе на втората, по-висока скала. Продължихме по ръба, който бързо изтъня. Отвъд него се продънваше ниско седло...

В заледения кулоар. Снимка: Arineta Mula.

Седнах от сенчестата страна на ръба, където снегът беше твърд, запалих цигара и казах на Аринета:
– Трябват ни 50 метра въже за сигурен рапел до седлото, а имаме само 30 метра. Все пак ще трябва да се върнем и да подсичаме още по-ниско.
Застанала в слънцето, тя грейна и отговори развеселена:
– Тръгвам надолу да проверя дали не можем да слезем.
Опитах се да я спра. Не успях. Без да сваля дори раница бързо се изгуби по гладките плочи, по които снегът се топеше и малките камъчета се търкаляха. Беше твърде стръмно, твърде обрушено, твърде рисковано.
Извиках режещо:
– Просто се върни.
Върна се. Обясних й човешки – нямаше къде да забия дори един клин, не беше ясно дали ще има и по средата на скалата, за да пуснем междинен рапел. Накрая кратко й казах:
– Назад.

Погледът назад към изминатото.

* * *
Бързо откатерихме късия леден кулоар и тръгнах към по-дългия. Аринета ме спря и ухилено посочи обратната страна на ръба, където се белееше друг, тесен, ужасно стръмен кулоар. По него като фуния се изсипваха ураганен вятър, ледени кристали, вкочаняващ студ. Поклатих глава – не знаех къде излиза кулоарът. Аринета ми каза, вече слизайки:
– Само ще проверя.
Вече знаех, инстинктивно усещах, че отново е взела вярно решение. Вече знаех, че спокойно мога да отстъпя мястото си на водач и да направя път. Някога така се случи и с Ники – от северо-западния ръб на Мальовица до Дом дю Мишабел, за нула време. Планината ми беше дала и тая награда – да срещам по-можещи от мен, дори повече – да срещам хора, които пред очите ми разперват уверено и неудържимо криле. Смалих се още повече в очите си, дръпнах си за себе си един дебел калем равносметка и тръгнах след нея.

Аринета в кулоара.

* * *
Гузен, минах отпред и започнах да кова стъпки в мекия, на припек, сняг под скалата. Поне за това не бях сбъркал – имахме твърде малко въже за един рапел. Скалата беше здрава, но висока и дълга. Бързо я подсякохме и излязохме на широките поляни под кота 2745 м.
Вече знаех – всичко щеше да бъде въпрос на издръжливост срещу вятъра, който се разигра в лицата ни из равното и широкото. Вече знаех – всичко щеше да е въпрос на време, което да ни стигне до Голем Кораб. Вече знаех – всичко щеше да е въпрос на блъскане до откат. Пуснах Аринета отпред и бавно продължих след нея. Спирах и хрупах сняг по сякаш безкрайния, измамно полегат склон до кота 2745 м.

В подножието на кота 2745 м.

Голямата скала, която подсякохме отляво... поне 50 метра въже за рапел. Снимка: Arineta Mula.

В 16.45 ч. бяхме на върха. Ослепителната красота на продължаващия гребен се ширна под нас – контрастен, тънък, назъбен, като надигаща се змия.
– Не беше ли това краят? – въздъхна разочаровано Аринета и притеснено попита. – Как ще минем този гребен?
Отговорих й кратко, спокойно, уверено:
– Ще го минем.
С тези думи приносът ми в това изкачване се изчерпа.

Погледът назад от кота 2745 м. – вляво кота 2718 м., вдясно кота 2716 м.

Погледът напред от кота 2745 м. – Голем Кораб и гребенът към него.

Тръгнах надолу по познатия отпреди 10 години безумно стръмен терен – отделни ронливи скали, набраздени от заледени до кокал кулоарчета. Ритах с все сила снега, за да отворя стъпки за меките обувки и лошите котки на Аринета. Знаех колко уверено се чувства тя на скала – досущ като Ники. Знаех колко спокоен се чувствам на лед. След половин час деликатно, леко и предпазливо откатерване бяхме в началото на финалния гребен. Погледнат отблизо, той омекна, отвори и разшири. Съмненията ми, че ще трябва да се обвържем изчезнаха. Дори Аринета се върна към себе си и с усмивка изприпка пред мен. Сякаш виждах себе си преди 10 години...
– Мога ли да опитам?
Махнах с ръка и запалих цигара, за да й оставя аванс. Заслужаваше първа да се качи на върха, да намачка девствения сняг със краката си, да види приближаващата се пирамида и топлото, залязващо слънце зад нея. Заслужавах да си почина преди неизбежното.
След още половин час бяхме на Голем Кораб.

Аринета по финалната част на гребена.

Последните метри.

Излизането на Аринета на Голем Кораб.

* * *
28 февруари 2019 г. 17.47 ч. Седях на гранична пирамида №4 – Голем Кораб. Имахме по една замръзнала ябълка всеки – да я топим в устите си вместо вода, каквато нямахме в този ден.
Направихме няколко снимки и се затъркаляхме надолу, подритвани от ураганния вятър.

Аринета Мула на връх Голем Кораб. На заден план целият гребен Шулани и Радомирес.

Back in black –
I hit the sack.
I've been looking at the sky
'cause it's gettin' me high.

Бързо, неудържимо губехме височина. Голем Кораб чезнеше във пушека на вихрушката на снега. Далеч преди Мала Корабска врата махнах на Аринета с ледената ръка да се пуска по склона към долината.
Слънцето меко се потапяше зад Малите Кораби. Както постепенно омекна и наклонът на планината. Не запалихме челници. Негласно се разбрахме да не цапаме истината на този дълъг ден. Оставих Аринета да крачи напред и, слизайки, се взирах във висящия над нас гребен, който току-що бяхме минали. Гранитът му червенееше здрав, силен и вечен.
Вятърът най-накрая утихна. Тишина, тъмнина, дори топлина...
Утробата на дългата долина.

Снежното знаме на Голем Кораб.

Снежната вълна по основното било. На заден план двата Мали Кораба.

Надолу. На завет. На тъмно.

* * *
28 февруари 2019 г. 20.22 ч. Животът изникна от тъмнината. Двете минарета на джамията в Радомир светнаха като приглушен фар сред околните почернели урви. Бяхме близо. Гребенът беше изчезнал зад нас.
Хвърлих прощален поглед на черното натрошено ребро, което все още се виждаше в нощта. Нашите пътища с Ники се бяха разделили тук. Бях тъжен и прав. В цялото мълчание наоколо най-много ми липсваше неговото.

Светлината. Животът. Нечий Бог.

* * *
28 февруари 2019 г. 20.50 ч. Отворих вратата на кръчмата в Радомир. Удари ме димът на евтини цигари. Аринета беше единствената жена в кръчмата. Собственикът дотича с широка усмика и протегната ръка, в която държеше цигара. Настани ни до кюмбето.
Беше дошло време да проверя хипотезите си за Кораб от албанска страна. Дълго разпитвах мъжете за имена, местности, върхове и история. Господ отдавна беше оставил на самотек това място, за чието българско име никой не знаеше и което още по-малко разбираше. Както и планината – за албанците тя просто бе „Кораб” и в тези незначещи нищо за тях две срички се побираше всичко: и гребенът, и върховете по него, и долината под него, и Голем Кораб, че и двата Мали Кораба. Единствено Корабският панаир беше опазил името си, макар и никой да не знаеше какво значи то. Оскъдните спомени на възрастните албанци ги връщаха към някогашния огромен летен пазар на стока, дал името на тая тучна тепсия. Върхът над нея, известен откъм Македония с албанския превод на българското си име Бела Чука – Кепи и Бард, те наричаха просто Мая Траш – Дебелия връх. А известния от векове с името си Мала Корабска врата превал те наричаха просто „Чаф” – Превала. Същата беше съдбата и на Голема Корабска врата – просто още един „Чаф”. Поне разбрах, че думичката „шуле”, откъдето идваше Шулани и Радомирес значи „припек”. Не и за нас.

Българи, село Кракорница, Кораб. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1961 г. Публикува се за първи път.

Можех ли да умувам за тия хора, които нямаха училище, работа, свестен път, а понякога за дълго и ток? А и кому всъщност е нужна тая история, която не ни учи на нищо?
Вечеряхме домашна храна и пратих Аринета да спи. Аз останах до късно да бъбря, доколкото мога, с албанците за далеч по-смислени и прости неща. Тоя разговор им бе по присърце.

Българка, село Бродец, Кораб. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1961 г. Публикува се за първи път.

* * *
29 февруари 2019 г. 08.00 ч. Отдавна стоях на терасата на кръчмата, пиех кафе, пушех и гледах Кораб. Идваше времето да си тръгнем, а тая прозаична гледка не ме пускаше.
Аринета още спеше. Щяхме да се сдърпаме за някаква дреболия. Знаех го предварително – всеки реагира различно на връщане към обичайния си живот. Когато вече го няма фокусът на целта, мобилизацията на силите и контролът над емоциите.
Да, Ники се оказваше прав. Кораб беше по-красив, защото е девствен. Цената на тая девственост беше забравата. Обезлюдяването. Измирането. Като оттока на снега напролет. Надолу и надалеч. До суха трева. Която после ще пожълтее.
До новия сняг.

Прозаичната гледка от терасата на кръчмата.

* * *
29 февруари 2019 г. 12.10 ч. Люм Кула. Обичам това място. Тук се изливат снеговете на Проклетия, Пастрик, Коритник, Джалица, Дешат и Кърчин. И Кораб. Тук се събират Бели и Черни Дрим. Тук някога са били трите стари турски моста – Везировия, Брутския и Люмския – на една педя земя. Днес техните останки лежат в огромен язовир като в саркофаг. Каква по-проста алегория за историята, която ме вълнуваше като мъртво вълнение...

Някогашният турски мост над река Радика, Кораб. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1961 г. Публикува се за първи път.

Исках да почерпя Аринета в малкия ресторант с голяма тераса над водата. За това, което беше направила. За мен.
Не ме разбра:
– Гост на албанец в Албания не може да черпи, – отговори ми тя твърдо.
Просто подадох ръка и й благодарих. Не разбра и това.
Можех ли... Трябваше ли... В планината има място за всеки от нас и за всяко човешко усещане, желание, разочарование, прочее. И в живота сигурно е така.
В късната есен на 1915 г. цар Фердинанд идва в Люм Кула да види с очите си разгрома на Сърбия – изоставените обози, захвърлените оръдия, замръзналите в снега трупове. Дали ако разкажех на Аринета тая история, щеше да се зарадва като чиста албанка. Премълчах. Това нямаше да е благодарност.
Трябваше да вървим.

Мержелеещият се Кораб, гледан от Бистра. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1961 г. Публикува се за първи път.

* * *
29 февруари 2019 г. 16.30 ч. Измъкнах се най-накрая от Прищина и подкарах под палещото слънце дългия път към дома. Успокоен и разтърсен, усмихнат и натъжен, просветлен и изморен. Осмислянето идваше без осъзнаване. Като снежните прашинки на корабската вихрушка, които вятърът на живеенето набиваше в тънката, напукана кора на съзнанието, волята, разума и които отвъд тях на инат си пробиваха път – поне някаква мъничка част – в бездната на несъзнаваното и може би без да искаме ни променяха, правейки ни по-добри, в което от Господ беше и смисълът на нашия винаги грешен живот.
Някак бях разтворил капана и се връщах назад. А баща ми беше написал преди почти 40 години: „Да знаеш да чакаш. Да можеш да чакаш. Без да се превръщаш в капан.”
Щрак.

Край.

Кораб. Снимка: „Планински вестник”, бр. 7, 1939 г.

Иван Динков, Дами и Господа! Ледът се пука!

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Чета не пътепис, а вълнуващи мемоари...благодаря ти!
Respect

Благодаря,че отново ни правиш съпричастни към толкова лични и истински преживявания! Чета и не искам да свършва, като сутрешното кафе с първата цигара Laughing

!