Родопа планина, приятели бях подценил в годините! В търсене на обектите, дотолкова се вербувах в проекта, който изпълнявам и стигнах дотам, че попаднах в капана на очарователните и изпълнени с магнетизъм Родопи! Пропътувах повече от три хиляди километра (словом) в търсене на изгубеното! Случи се до една част от обектите да не достигна по ред причини... Те обаче си стояха там застинали в годините, по непристъпните планински склонове и по някакъв странен начин ме привличаха. Стоях с часове пред компютри, проучвах карти и се блъсках в ребуса на проекта за снимките, които да приложим в книгата. Това обаче избледнява, изпаднах в състояние, в което поради влошаване на времето не можех да се добера до тях. Аз не вярвам в енергията по тези места, за каквито са нарочени те от изследователи, историци, археолози... Факт е обаче, че светилищата Саръ Кая и Сиври кая, до които не стигнах изплуваха дори в сънищата ми. Люлеех се в бурното море, а отвесните гиганти заплашително оприличаваха сенки на кораби и тънеха в мъгла. Защо казвам всичко това ли? Аз прозрях едно за тази планина! Родопите са контрастна комбинация от гостоприемни хора и негостоприемен терен. Решат ли да те допуснат до себе си - вътре си, случи ли се обаче обратното може да те намерят на пролет оглозган от дивите животни, както ни разказваха многократно хората по села и махалички.......
В това приключение, след поредица от дъжд и студ, се запътихме натам. Районът на село Безводно и язовир Боровица, от които си тръгнах с носталгия едва преди няколко седмици.
Махала Емин Чуш до село Ночево бях пропуснал преди. Животът тук е спокоен и тих, а махалата се намира на едва километър от главен път Асеновград-Кърджали.
Бързайки по задачите тогава претупах района и се разминах с това скално бижу - тракийско светилище Пармаклъ Кая (скалата с пръста). В скалата каменно образувание оприличава пръст, или по-скоро нещо друго.
Скалните ниши в Пармаклъ Кая.
Пещерна утроба между скалните масиви.
С късно тръгване бях пред колапс как ще покрием три от обектите в този ден. Винаги се стремя към максимума, това ме амбицира да си надскачам възможностите всеки път! По ред трябваше да е пещера Утробата и в ранният следобед да се доберем до светилището Сиври Кая (Адамлар). Добре, че преценката ми и този път проработи, да сменя последователността и да слизаме по сумрак от Утробата вместо обратното - от труднодостъпното светилище Сиври кая!
Запътихме се по древни описания към отдавна изоставената родопска махала Рака дере. Там са останали спомените на хората и едва личаща се пътечка подмамваща авантюристи и фотографи.
Всичко би завършило с този красив пейзаж към скалното светилище Сиври Кая, ако човек спре в краят на пътечката и погледа от тук светилището разположено на другия бряг на непокорната река Боровица.
За достигане в подножието на скалният масив, е нужна доза лудост, прегазване на дълбоката по това време на годината - болезнено студена река и изпитания по опасен сипей!
Дори и не предполагах какво ме очакваше, но пред мен от мъглата в сънищата, недосегаем се бе изправил гигантският кораб. С помощта на планината, аз бях тук - в подножието на скално светилище Сиври Кая (Адамлар).
Теренът беше здрава кракотрошачка. Непристъпен сипей украсен богато с най-красивите тръни и бодили...
Със сетни усилия, изподран от горепосочените излязох на изходна позиция!
Трапецовидни скални ниши има разположени съвсем ниско в основата на скалата. Река Боровица следваше своят път в ниското и от тук изглеждаше внушително. Цялото това блъскане по сипея се отплати с тази красива гледка към долината. На чистото ръбче бледнеещо в дясно на кадъра ме чакаше с разумното решение да остане и чака там - Катя!
На слизане не ми се припомня как щях да се пребия по сипея и/или да падна в реката...
Малко по-късно поехме към пещера Утробата. Въпреки късият ноемврийски ден, имаше шанс с маратон по пътеката да се доберем по светло до там! С трудният преход замислен за утре до светилището Саръ Кая, нямаше как да я впиша в план, а все убягваше!
Двадесет минути ми бяха нужни от посоченият час за да се озова в подножието на пещера Утробата.
Изненадан бях! Размера и далеч не хващаше окото, но с изглед вътре Утробата досущ заставаше зад името на тази пещера. Приликата е с детероден орган! В определени дни слънчевият лъч достига точно в краят на пещерното тяло и опложда Утробата!
С отиващата си светлина по сумрак запъплихме към село Безводно. Лагерувайки там, щяхме да опитаме с подход към връх Чиляка да достигнем светилището Саръ Кая. За него знаехме едно! За да достигне човек това откъснато място, трябва да преброди до край света.
В изпълнените с пушещи мечи изпражнения склонове, утрото ни завари над спящото още село Безводно. Там в Родопско одеяло изгрев и мъгли разкриха първите утринни цветове.
Както знаех от предното посещение, не подраниха и проблемните участъци. Свирепи бури са изкоренили хиляди дървета в участък от три километра точно върху едва личащата по стръмният склон пътечка. Със скъсани дрехи, раздрани ръце и крака в рани, свличайки се постоянно напредвахме бавно и мъчително. Гпс-а все показваше едно и също, т.е. че не напредваме и ни чакат още изпитания!
А ето и част от драмата по пътеката, която се сетих да документирам въпреки несгодите!
Завалийката Катя, която се подведе за пореден път и тръгна с мен по тези места!
Назад към изминатото...
Тези кадри направих всъщност на връщане от Саръ Кая, а сега право към това красиво и откъснато кътче. В последният участък преди светилището Саръ Кая, гората смъква рязко височина.
Стигаме в подножието на отдавна изоставени домове.
Скалният феномен Саръ Кая впечатлява с размерите си. Огромна скала изложена на празният склон със самотно дърво върху нея и пещерен свод в основата.
По отсрещните непристъпни хребети махала Шарен нос бе застинала. Минало и разруха... Как са се препитавали тези хора, как са оцелявали тук, в пустошта. Редица въпроси изплуваха в съзнанието. Изплуваха и потъваха в неяснота.
Времето за миг се изясни и Саръ Кая приветства хубавото синьо небе с преминаващи бели облаци. Късметът проработи в иначе облачния и неприветлив ден.
В основата на скалата има немалък пещерен свод/отвор с човешка фигура за мащаб.
И още веднъж - мащаба с човешката фигура в подножието на пещерата.
И отново - махала Шарен нос!
Огледах се внимателно по склоновете да видя и царствената махала Мумджидам, настръхваща история за която може да прочетете в линка към името и! Обитавана само от мечки и един единствен жител - Тунджер Шанбан Али. Не успях да се ориентирам дали наистина се вижда!
Малко е времето по тези свети места. Човек за да ги усети изцяло, е нужно да пренощува в района, когато зверовете излязат в тъмнината на нощта. Чакаха ни труднодостъпният стръмен склон с нападалите дървета и полазващата умора. С болка и трудност се справихме. Останаха хубавите спомени и тръпката да бъдем допуснати до тези свети места.
За награда минахме да отчетем водопадът над село Безводно. Течеше!
Въпреки притесненията, с горещ чай в късният следобеден час отпрашихме в търсене на следващите древни останки - светилището Чит Кая над махала Соколско и село Лисиците. Не открих гостоприемните хора, гостили ме с мекици и айрян в предишното ми посещение тук. Носихме им домашно приготвени армагани. Нищо, ще се връщаме пак и пак да преоткриваме красотите по тези недокоснати места.
Попътно се отбихме до Скалният свят край село Дъждовница. Причудливи скални форми, трапецовидни скални ниши, силуети, страховити каменни лица, наименован е най-точно - Скалният свят, има от всичко по-малко!
Превърна се в традиция да нощуваме в околностите на село Широко Поле, изходна позиция за крепост Моняк, село Лисиците и други откъснати места. Тази година се случва за трети път. Над Широко поле има широки зелени поляни с чешма и борова гора. Идеалната комбинация за отмора и суджук на гребен за възстановяване на изгубените енергийни запаси в трудният преход до Саръ Кая!
Сутринта отново по тъмно прибрахме палатката и поехме по път към село Лисиците. До това откъснато от цивилизацията място се стига по релсов път покрай язовира, от който пътечка през гората отвежда до въжен мост над огромният водоем! В миналото при направата на тези язовири, много махали и села са имали късмет да се окажат на по-високо от нивото на водата и да оцелеят в годините. Сега единствено с лодка или по въженият страховито люлеещ се мост се стига тук - в село Лисиците! Варианти с хеликоптер и плуване оставяме за резерва!
Чешмата в село Лисиците. И калните пътеки водещи нагоре по хълма към светилището Чит кая.
Селската каменна маса в село Лисиците.
Крепост Моняк през погледа на къщите.
И поглед от крепост Моняк към село Лисиците.
Минахме през кални улици, табелки, каменни маси, каменни зидове, а ето и илюстрация с поминъка на хората останали да живеят в това откъснато от цивилизацията кътче.
В черно/бяло обстановката контрастира по-добре.
След тази разходка с бита на хората поехме да се поровим в тръни и бодили, и директно изкачване по склона към скалното светилище Чит Кая. Крайно неправилно решение, при това че има къде къде по-добра и перфектно маркирана пътека..... Бързо, макар и изнервени, и изподрани кацнахме на скалните отвеси. Гледката от високо ни посрещна с главозамайващи красоти!
Трапецовидните скални ниши гледат страховито от непристъпните скали.
И с това по обратен ред през люлеещият се мост над язовира завърши приключението ни по тези откъснати места. Публикациите от поредицата Изгубените Родопи стават доста дълги за четене и писане, но ви уверявам - не е нарочно! Родопите богато гощават всеки дръзнал да се докосне до тях! Тази вечер планувах да остана да спя в район пълен с още история и древни места. Снежната буря, която ме връхлетя изненадващо през нощта успя да докаже за пореден път непокорният нрав на Родопа планина. Аз обаче издържах за сетен път на стихиите и устремен се запътих в търсене на дивото!
Регистриран на: 03 Юли 2013 Мнения: 653 Местожителство: Стара Загора-София
Да пазиш Катя! И аз съм решила да посетя това село Лисиците,да мина по моста над язовира.Сега с твоите снимки ме затвърди в това.Ще говоря с Ивайло Христов)) Той е спец по Родопите.С него е сигурно!
……………………………………………
По отсрещните непристъпни хребети махала Шарен нос бе застинала. Минало и разруха... Как са се препитавали тези хора, как са оцелявали тук, в пустошта. Редица въпроси изплуваха в съзнанието. Изплуваха и потъваха в неяснота.
……………………………………………
Оцелявали са, препитавали са се. Били са корави хора, истински хора. В сравнение с тях ние сме лигльовци…
rain написа:
Да пазиш Катя! И аз съм решила да посетя това село Лисиците,да мина по моста над язовира.Сега с твоите снимки ме затвърди в това.Ще говоря с Ивайло Христов)) Той е спец по Родопите.С него е сигурно!
Ами, сигурно, вятър работа... Останала си с такова впечатление, защото още не съм ви вкарвал в разкази с неочакван край по немаркирани и непознати и на мен маршрути... Но живот и здраве има време.
Чет Ное 27, 2014 10:52 am
Todor
Регистриран на: 03 Юни 2009 Мнения: 1161
Ние с Вени даже си имаме специална фраза, като тръгваме да пробваме нов неизвестен и неясен маршрут : "Нека филмът да започне СЕГА!" и наистина се стига до "разкази с неочакван край"
Ние с Вени даже си имаме специална фраза, като тръгваме да пробваме нов неизвестен и неясен маршрут : "Нека филмът да започне СЕГА!" и наистина се стига до "разкази с неочакван край"
Така и трябва, после като си спомниш, козината настръхва!
По какъв маршрут минахте, че намерихте толкова паднали дървета? По пътеката, която ти пратих, пролетта нямаше. Да не сте минали през Пъндък Егрек? Там имаше такива участъци.
По какъв маршрут минахте, че намерихте толкова паднали дървета? По пътеката, която ти пратих, пролетта нямаше. Да не сте минали през Пъндък Егрек? Там имаше такива участъци.
Ъ-ъ.
Бурите последните месеци явно са си казали думата. Напролет с трион ще се ходи натам.
Природата неумолимо си взема обратно места, които някога са кипели от живот.
Да, трябва. Седях в сянката на скалата и се чудех, какво са използвали за да се качат да дълбаят нишите. Вероятно някакво скеле. Възможно е и околния терен по онова време да е бил по-високо, до към долните ниши.
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Случи се до една част от обектите да не достигна по ред причини... Те обаче си стояха там застинали в годините, по непристъпните планински склонове и по някакъв странен начин ме привличаха. Стоях с часове пред компютри, проучвах карти и се блъсках в ребуса на проекта за снимките, които да приложим в книгата. Това обаче избледнява, изпаднах в състояние, в което поради влошаване на времето не можех да се добера до тях. Аз не вярвам в енергията по тези места, за каквито са нарочени те от изследователи, историци, археолози... Факт е обаче, че светилищата Саръ Кая и Сиври кая, до които не стигнах изплуваха дори в сънищата ми. Люлеех се в бурното море, а отвесните гиганти заплашително оприличаваха сенки на кораби и тънеха в мъгла. Защо казвам всичко това ли? Аз прозрях едно за тази планина! Родопите са контрастна комбинация от гостоприемни хора и негостоприемен терен. Решат ли да те допуснат до себе си - вътре си, случи ли се обаче обратното може да те намерят на пролет оглозган от дивите животни, както ни разказваха многократно хората по села и махалички.......
Останала си с такова впечатление, защото още не съм ви вкарвал в разкази с неочакван край по немаркирани и непознати и на мен маршрути... 
