Еделвайси.

Bjeshkеt e Nemuna.
1.
Път натам.
21 юли.
Рано сутринта е. Отново сме четиримата /Аз,Ирена, Йоана и Ванката/ и вярната Зафира пътува към границата. Докато изтръсквам последните люспи сън от мозъка си, неусетно стигаме КПП - Стрезимировци. Проверките са почти формални и скоро спираме за поредното кафе/бира в Сърбия, до Езеро Власинско?...

Следващата кратка почивка за снимки е в Грачаница, в манастир "Свето Успение Богородично". В църквата снимките със светкавица са забранени, затова включвам Stealth режима на фотоапарата.

На границата с Черна гора закарваме колата под камерите и митничарите само дето не ни свалят гащите /предимно моите/ от тараш. Много се радват на тактическия ми химикал и го разглобяват на атоми да търсят нож /доволно викат – вътре има скрит ... нож! Нож! Нооооож!, но не им се получава. Скрит нож имам, но той е в един от ключовете на връзката за вкъщи... Дълго душат зърната ми кафе, а белия прах в шишенце /сода за хляб/ сякаш не забелязват. На радиотелефоните не обръщат никакво внимание, а щика-нож на Глок с който можеш да заколиш трицератопс, презрително хвърлят настрани. Луда работа... След кратко зареждане с бюреци в Гусинье, късния следобед цъфваме на еко-катуна на Сърджан. Същият добре се е подредил и дреме на една маса. Бунгалото е до миналогодишното, мизерията е умерена, но за нас е повече от пет звезди, след безкрайното лашкане под акомпанимента на Ванката „Чичи – внимавай бе, ко прайш бе, луд чичи, абе ще те... натисни я тая газ, глей го па тоя чичи... чичи лауреат, аааааа чичиииии уби ме бе..., едно време кви чичита имаше аааааа"...”. Ванката е перфектен шофьор, но не си признава. Аз щях да се лангъркам с Дада до тук поне два дни и да отнеса милиарди псувни, че и някой дърво сигур и екскурзията нямаше да завърши на Централна гара в Софето /отдето започна/ ми в някой албански кауш или лудница... Заспиваме рано.

2.
Dolina Grbaja
22 юли.
На другия ден, малко след изгрева, потегляме по хладно към Каранфили. Пътеката отначало е сенчеста и не много стръмна. После гората изчезва и наклонът се увеличава. Неизвестно защо, ми е скапано настроението, но гледам да не ми личи.

Близо до премката /как се казваше?/ съвсем се смотвам. Налага се да сложим седалки, правя го на възможно най-неподходящото и несигурно място, едната седалка се оплита, другата я изтървам по едно сипейче, хубаво че Йоана като Худини я лови... но накрая всичко приключва успешно и продължаваме нагоре. Малко под върха има няколко площадки с елементарно катерене, докосването до камъка бързо ме изцерява и черния охлюв, боцнал роги в сърцето ми, умира. Сякаш съм живял от сутринта в развалящо се яйце и нещо отвън е счупило черупката.Слънчев лъч, или подухващия приятно зюйд-вест, не знам... Заедно сме, без травми, върха е близо и всичко е прекрасно. Горе излизането е лесно. Панорамата е великанска, а имаме и да кешнем една кутийка. Оказва се ФТФ и това е страхотно. Благодаря Вели...

От Върха.

Иван на Върха.

И ние...

С кеша.

Щастливи мама и кака.

След заслужените двайсе минути на вр.Северен Каранфил поемаме обратно. Заради откатерването, Ванката вързва Ирена и Йоана, а аз пера надолу и отпред, като гледам да не „изям” някой камък от горните / всъщност ме нацелват с такъв, колкото юмрук, но Йоана издава предупредителния крясък и лесно се изплъзвам/. До превала нещата са идеални, а после следва едно безкрайно слизане.

Превала.

На слизане.

Използвам останалия сняг за един бърз рамаз, а Ирена пъпли през сипеите. Йоана скипва преспата само по щеки.

Катунът се вижда далече долу, като от балон. Криво-ляво стигаме по полуздрач. Там пием малко бира и много вода и кисело мляко при Шпан и жена му /едни албански приятели-скотовъди на Иван/. Аз съм предимно на вода, която потъва в мене и пия още и още... идва ми да отхапя чучура на импровизираната чешма, толкова ми се пие ВОДА. После още дълго се хидратираме със супи и чай пред нашето бунгало. Преди лягане решаваме утре да потеглим директно към Риека Църноевича /вр.Очняк остава за следващия път, понеже времето смята да се разваля, Ирена и Йоана са близо до предела си след слизането от Каранфили, а аз смятам, че всичко е за кеф/.
3.
Rijeka crnojevića
23 юли.
Не бързаме да ставаме и кафето е сервирано към 9.

На път.

В 11 ч. минаваме границата с Албания при някакви села - Десен Граничар и Ляв Граничар, май се казваха... Появяват се бункери /така и не снимам нито един.../. Ванката разправя, колко интересно е било пътуването га е нямало асфалт тук. Спираме чат-пат за снимки, а пътя става все по крив.

Накрая „фибите” следват една след друга, а „прическата” се завихря нагоре като тая на Мария-Антоанета...

В ранния следобяд сме отново в Черна гора. Чакането е малко, тараш вече няма, и продължаваме напред. Виждаме дори парченце от Подгорица/нещо като Димитровград, но смотано и няма зелено/ и започваме бавно спускане покрай меандрите на Риека Църноевича.

Много е красиво, слънцето е над хоризонта, хладно е. Има изобилие от смокини и нарове /малки, тръпчиви и зелени/. Долу се пльосваме на заведението до моста и след бърз алъш-вериш и омагьосване на местните, си намираме стая за по Х евро на калпак. Една огромна стая с три легла тип - венециански /едното е двойно, тоалетната и банята перфектни, климатик има/. За десет секунди натрупваме грозни купчинки от багаж около леглото ни с Ирена /малко е, но го разпиляваме където можем/ и отиваме на разходка с лодка по езерото. Капитан и рулеви е собственика на хотелчето ни - господин Душко ... Докато шупуркаме из притихналата река, той, /одрал е кожата на Бачо, ако прочете това Бачо!!! / накратко ни разказва историята на района.

Черпи вино, ние го черпим "кайсиева" и накрая спираме за кратко къпане. Душко през това време се изтяга на кърмата на съда си и чати свирепо от нея. Ванката първи се бухва и веднага настъпва на дъното някакво морско дяволче. Това е плод на растение, познато още като – рогатка, воден орех, джюлюн. Гмуркам се и аз, и добивам три /скатавам ги, белким ги подаря на някой, че приличат на глава на извънземно/. Йоана е много щастлива, останалите също. Добър завършек на деня...

Последна бира от верандата.

4.
Drang nach Albania.
24 юли.

Добро ютро.

Сутринта намираме бързо кеша под стария мост на Риека Църноевича в посока юг. После поемаме към Шкодра и Адриатическо море покрай езерото.

В един град спираме - Вирпазар, за кутийка естествено. Атакуват ни агенти за разходки с лодка. Оставяме Ванката и Ирена в колата за охрана и отбрана, а с Йоана изчопляме тайно кеша от градена стена до сами езерото. Има жълти лилии във водата. Поредните след Бавария, Милано, и пак Черна гора.... Снимам ги естествено. Явно чужбина е родина на жълтите лилии.

Панорамния път е много красив. Малко след границата в Албания, разхлаждаме с безалкохолни и бира /за мен/. Скоро сме на морския бряг на Адриатическо море. Градчето е малко... пясъкът е черен, водата щипе чак до нежните лигавици по кърмата на тялото... Обаче голям кеф е да се плискаш, след часове полуанабиоза в потна шушулка.

Разходка из Шкодра. Купуваме на Радко, традиционна албанска шапка естествено. От ония белите, като купички които са.

Стена в Шкодра.

Малко преди залеза „пускаме котва” на един /комай единствения от Албанска страна/ къмпинг на Шкодренското езеро. Той е чист и подреден, има маса хора. Предимно източни европейци. Спасителят работи доброволно след 17 часа. Водата в езерото е чиста. Къпем се дълго, оставям фотоапарата и партакешите си на шезлонга /безплатно се полага ако намериш свободни / и ги намирам пак там. Накрая готвим супа няколко пъти на примусчето. Нямам насмукване този ден - отново на супа, вода и бира /нося си ром, но рома скучае в раницата и така ще е до края/.

Лека нощ.

5.
Lugina e Valbonës
25 юли.

Mirëmëngjesi!!!

По препоръка на Иван ставаме в 5.30 и в 6 сме на път към каскадите на Дрин за ферибота към Коман , а от там за долината на Валбона. Малко се изсилваме със ставането, щото пътя скоро е частично ремонтиран и стигаме бързо. Налага се да висим час и половина по кафенета наблизо и до самата река. Но е красиво, хладно и евтино и висим с кеф. Закъсняващите се суетят здраво. Особено тея дето наместват колите във ферито. Викове, крясъци, силно кафе, ефтина хубава бира, усмивки от моите девойки - така е тука. Ферибота на клана Бериша се казва - "Алпин" и е претъпкан.

И се управлява с крака...

Кака се усмихва. /пестеливо но от сърце/.

Благодаря Ванка за резервациите. Шмугваме се от първите и завземаме седящи места. Поляци, чехи и немци се търкалят по палубата. Тоалетните са големи и чисти. Реката е прекрасна и дива. Има махали до които се стига само с лодка или корабче. Косово после ми легна на сърце, но и тая част на Албания не е за изхвърляне. След два часа и половина, по разписание, достигаме Коман...

Там разтоварваме Зафирата и скоро сме в Байрам Цур. Обядваме в малко ресторантче - държи го госпожа Айше. Самата тя готви и сервира, накрая ни черпи по една баклава. Сметката е повече от скромна, манджите страхотни. За Йоана има дори нещо вегетарианско, от патладжан, домати и още нещо. С натежали кореми се отправяме към долината на Валбона.

На края на шосето, до един хотел с ресторант глътваме въздух и кой сок, кой пак бира /аз съм този грешник/. После пълним раниците с необходимото за бивак и утрешното изкачване и отпрашваме към катуна на едни албанци с единствената чешма наоколо. Аз, както винаги, съм взел повече от тотално необходимия багаж и мрачно кретам най-отзад. Почти до катуна минавам покрай труп на крава, завит с найлон. Тъкмо се отдалечавам задъхан и замечтан, и кравата вдига глава и изревава като локомотив. Подскачам уплашено и тежко, а раницата ме дърпа надолу. Тя била жива!!!! После разбираме, че е болна и май изолирана от другите животни. Явно и мечки не се навъртат, понеже се мъчила така вече три седмици... Горе на чешмата се запознаваме със собствениците на тея места, симпатични албанци на средна възраст. С Ванката дълго разговарят за околните върхове. Май имат общи познати. Вечеряме късно и лягаме да спим по палатките. През нощта завалява, мен естествено ме втриса и получавам някакви ужасни чревни спазми. Повечето време до сутринта изкарвам на чист въздух...

Нашия дом тук.

6.
Drang nach Kosova.
26 юли.
Започва другия ден, а вали още. Всичко навън е мокро. От корема ми бучи като от водопада Виктория. Останали сме двама поспаланковци с Йоана, другите ги няма. Задрямвам и като се ококорвам пак и нея я няма. Отивам до Албанския кьошк. Поздравявам хората и те ме канят на кафе. Другите са там, сухи и щастливи. Чичката седи с подвити крака на един миндер и нещо любезно ми говори. Наблизо е подпряна огромна пушка. Кафето им е убиец, удря директно в петите. Правят и хляб на тиган, странен, но е вкусно. На топло съм, наоколо ситни жената, подава ми чаша вода още кафе, кеф... всички са мили и деликатни един с друг, дори корема ми учудено замълчава... Тоя път явно ще се простим с идеята за Мая Исмет Сали Бручай. Навсякъде е подгизнало, водата продължава да се лее от небето. Горе, по върховете е мъгла нашарена с почти черни облачни парцали. Чакаме известно време и след като не спира да вали, прибираме багажа и палатките и слизаме на паркинга през мократа гора. Кравата ме гледа тъжно из под найлона, щом преминавам. Май започва да се осиферва. Долу подреждаме криво-ляво раниците в багажника и отиваме да пием кафе в един рибен ресторант на края на долината /която видяхме само отдолу/.

Реката.

Мен ме тегли също и тоалетната там. Метър на два е поне, чиста мирише хубаво. В Албания е така. Хапвам страхливо, домашно сиренце и някой картоф. Към Косова се вслушвам в звуците от корема си. Бурята явно затихва. По пътя с Ванката спорим на политически теми. Спокойно, изслушваме се, без много емоции. Иван е прекрасен събеседник, търпелив на приказки и рязък на шофиране. Научавам доста неща от него от разни кухни... В Косова над Печ спираме в Туристическия инфо-център. Работят само младежи. Набързо си букваме къща за гости в разклоненията на Ругова клисура и отпрашваме нагоре. Макар, че сме изморени, спираме за кафе в някакъв намазан хотел в село Боге. После стигаме и до „нашата” къща в село Дрелай. Казва се Шкипония...

Посреща ни много любезен човек - мосю Осман /бивш учител, сега пенсионер/. Поназнайва чат-пат френски. Обелваме по няколко страхливи лафа с него и близките му и инспектираме къщичката, в която ще спим. Повече от прекрасно е, особено след последната нощ. Тоалетната е там, чиста осветена, току що дезинфекцирана. За щастие повече не се налага да търча като на пожар до нея... Вечерята е включена в цената и е повече от обилна, сервира и готви млада жена /снаха? дъщеря? / на мосю Осман. Изяждаме всичко, а тя гледа от един прозорец и размахва черепак като тенисна ракета и повтаря нещо на албански, което звучи като – „Хареса ли ви милички? Искате ли още? А? Искате ли? Има много, постарала съм се...” Накрая едва се замъкваме до леглата, хеле че Йоана си напълва стомаха само с вегетарианско чудо - много апетитно, забъркано от огромни чушки и други зеленини в съдържанието... Спим спокойно. Аз направо лягам и се превръщам в талпа. Без сън, спомени и кофти усещания. Макар че съм къпан, спя като къпан на куб, чист отвън и отвътре и ментално също.. Събуждам се чак заранта, в прекрасно настроение.

7.
Gryka e Rugovës
27 юли.
Ден на Варна хехехе. А, ние се излюпваме рано и тръгваме към Хайла /Хойла на албански/. Ванката прави чудеса със Зафирата и стигаме до една рекичка, разцепваща на две черния път към село... Водата е доста бърза, пени се, съска и разнася клюки между разни камънаци. Затова паркираме наблизо и нагоре - пеш. С крака вместо с кола тук е добър избор, понеже покрай пътя има огромни количества непипани боровинки. Големи са колкото черешки. С едно загребване, скромен човек пълни половин шепа, алчен - шепа и отгоре. Явно местните не ги ядат много. Няма и никакви боровинкоберачи. Нагоре по пътя боровинките не намаляват, но към тях се бутат вече и кръглички, едни ягодки и сочни червени малини.

Както ще каже някой от нас после - „Let"s fоrget about Hajla...” Нагоре не е стръмно и скоро стигаме до село Пепай. Още в началото е гробището. По надгробните камъни има маса изрисувани местни покойници в народни носии, някои мъже със стари пушки. Много е колоритно.По средата има 12 бетонни гроба на войници от АОК. Не правя снимки, не ми е удобно. Е, правя но отдалеч...

Малко извън селото срещаме млад и възрастен мъж. Младият е с дълга черна брада и е по-задъхан. Криво-ляво се разбираме, баща и син са. Бащата отива при брат си горе по катуните да носи някакво кравешко лекарство за болен добитък. Канят ни на кафе у брата /той още не знае/. Катуна е точно под върха. Лятото тук живеят около 30 семейства с кравите и козите си. Това място е тяхно и е летният им дом. От далечните къщи се чуват детски гласове и кикот. През вариото разглеждам едно седем осем годишно момченце как вика весело и размахва огромна брадва срещу чворест пън. Брата излиза и се поздравяваме. Прегърбен е, с някакви белези по тялото. После разбираме, че и той е участвал във войната. Кафето е силно, Ирена става доста словоохотлива, а аз пия черен чай. Казват ни, да си изхвърлим водата и да налеем от тяхното изворче. Наистина е божествена, схваща зъбите, като че ли леко сладнее и мирише на мащерка...

Снимка от катуна.

Йоана се надбягва с мъглата.

След последния напън сме на върха. От другата страна е отвесно и долу е Черна гора. Тук минава границата. Виждаме живи еделвайси, аз за пръв път. Големи са като чаени чинийки. Снимам ги няколко пъти, не късам. Ако предните бяха късали, само чукани щяха да останат, а и не познавам еделвайса като растение – само по цвета.

Към Черна гора.

Кеф.

На върха изяждаме съдържанието на ланч-боксовете и поемаме надолу.

Гъбките си ги бива...

В селото ни запуква як дъжд. Точно преди гробищата се появява полицейски джип. От вътре ни махат и викат „How are you?”... Ние махаме в отговор. Те натъртват въпроса , вече поизнервени ... викали са всъщност /не им се излиза в дъжда” – „Who are you?” Приближаваме и се представяме. Полицаите казват, че в началото на пътя за селото видяли изгоряла кола... Аз веднага разбирам каква е работата, но на Иван му се изглаждат бръчките по лицето за секунда и после то става четериизмерно и жъло като печена ябълка. Очите му мърчеят из-зад тази емоционална вселена тъжно и стреснато... Аз им казвам, че няма огън без дим и те се съгласяват. Майтапели се... След още половин час слизане и ядене на боровники, които се крият като мокри хлебарки в трънките, заварваме Зафирата непокътната. Палим и скоро сме в къщата при дядо Осман. Вечерта преминава спокойно и на маса. Нощта е мъчителна за Ирена и Йоана. Моя вирус от палатката ги посещава. Хубаво е, че е за кратко.
8.
No name.
28 юли.
Сутринта дамите ми изпълзяват с резедави лица из под завивките, но героически хапват ПОНЕ колкото врабчета от обилната закуска. Местните не спорят, само мълчат и кимат . Набързо си събираме партакешите, товарим Зафирата и след снимка с любезните домакини слизаме в Печ /Пея по албански/ и си организираме една ферата.

По сравнение с тези в Алпите е микроскопична, но е приятно преди обяд да те подухва ветреца залепнал за скалата като муха. Змии няма. Снимам само странна пеперуда.

Всъщност се навъртат доста насам...

После издаваме китовете, пътьом забърсваме един кеш и отпътуваме към близка пещера – „Sleeping beauty”. Дупката е красива. Ползвам Stealth режима за снимки. Осветена е малка част, а ни развежда великана на косовската спелеология и планинарство – Фатос Каталози. Много приятен човек. Тих, търпелив , ерудиран. Обаче не ми казва къде е кеша, който не съм сторнал овреме. После се оказва, че въпросният е Premium...

Пещерата.

На връщане отново преминаваме покрай изворите на Дрин. Така изглежда сигурно Ниагарския водопад, ако го снимаш с макрото...

Път нататък. Изглежда тук да продаваш грънци си е доста изгодно...

Малко преди края на наситения ден минаваме през Прищина и емблематичния булевард – „Бил Клнитън”. Бившият президент се слънчево хили от калкана на един блок...

Град Призрен.

Вечерта ни заварва в курорт над Призрен – Превале. Този път няма Рамазан и си намираме бързо място за нощувка. В мотелчето предлагат и домашно сирене, бира и всякакви местни вкусотии. Банята мирише на ароматизатор и дезинфектант. Всичко е идеално чисто.

9.
Обратно към България.
29 юли.
Последния ден тук. Сърцето ми остава в Косова. Но сутринта бая чакаме за да платим нощувките.

Птичките са ранобудни.

Неделя е, а и косоварите явно обичат да си поспиват на чист въздух. Накрая към 9 се появава сънен батко, с две бири на подноса и взема малко евро от джоба ми. Бием си камшика. Бях сторнал няколко кеша и спираме по пътя за Македония. Единия е от по предната година до паметника на АОК /тогава не го намерихме/ . Сега не бързаме и изследваме всеки камък и тревичка. Има и хинт, но е лъжовен. Кеша е намерен. Кешърката с която го търся, ми се хвърля на врата от радост. След обяд сме в Тет /Македония/. Спираме за кафе, бира и заради Шарената джамия. Отначало нахлуваме доста припряно в двора и попадаме на молещи се. Няколко човека ни поглеждат учудено и се издухваме навън. Скоро се разотиват и дълго разглеждаме тоя храм и паметник на историята. Снимам със Stealth режим вътре.

После продължаваме към България. Жегата се увеличава, тоалетните се променят към лошо след границата. Скитанията ни са към своя край. Благодаря Ванка и Всички елфи и Принцеси с главна буква, които направиха ходенето интересно, контрастно и незабравимо. До другия път.

п.п. На места има псевдохудожествена измислица, но повечето е чиста истина. За тоалетните е свята истина /имам специално отношение към WC по света и ги изследвам доста претенциозно/. Опитах да е кратко. Рязах, съкращавах – това е.

Последната промяна е направена от Kent на Чет Авг 23, 2018 4:02 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Еее, прекрасно пътуване пак! Насладих се! Райски планински долини - зелени и красиви. Безценен Иван! Йоана - сладка украса на пътеписа. Ако е моя, ще я изяждам от целувки. Решаващо преимущество на маршрута - липсата на тълпи! Живи и здрави бъдете!

Васе добре разказваш , чак си те представих.....готино е. Браво на Вас и на Ванката.

Много хубави места сте посетили и видели!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Ей, накрая и аз ще се замъкна при албанците след толкоз хвалене. Shocked

А белите камъни наистина изглеждат хубаво.

Може би си струва посещението. Аз, за Албания, предния път като ходихме, не си направих труд да понауча нещо, от което ме е безкрайно срам. Верно, че само минахме виртуалната граница и качихме М.Иезерце тогаз. Камо ли за Косова. А, то било интересно. Енвер Ходжа май ги е качил на клоните за едно 50 години/ в Албания/ , те подивяли и затова реномето им е такова доскоро. Иначе са били интересен и учен народ. На път са май пак да станат.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%B8_%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B1%D1%8A%D1%82%D0%B0%D1%80

Цитата от Уики не рекламира нищо. Не знаех за тази организация просто.

Поздрави.

Невероятни места и страхотен разказ! Благодаря!