Да се разходим из Тирол и около него

„Защото го заслужавам!“ често се повтаря в рекламите. Не знам дали го заслужавах, но се реших на пътуването с онази мрачна логика, с която изнервеният от работа българин посяга към шишето или кутията цигари.
Още през септември миналата година порових из нета и запазих седем нощувки в Цвийзелщайн, село на три километра над Зьолден. Изборът изглеждаше логичен – първият път бяхме в област Залцбург, втория в Каринтия, ред беше на Тирол. До тръгването имаше много време, но и проблемите – служебни, домашни, здравословни…. не свършваха. Последната тъпотия беше, че ми удариха колата три дни преди началото на екскурзията и вместо спокойно да събирам багаж, търчах по автотенекеджии и бояджии. На 25 юли, сряда, по обед си получих колата, а вечерта вече пътувах. Имах някаква представа за това доколко мога да планирам пътуването, знаех, че без „изненади“ няма да мине. Малко след София спрях за последно българско зареждане. Подобен на камила преди път, мирният шведски танк изпи 69 литра дизел и доволно оригна. Доволен бях и аз – така щяхме да стигнем до родината на ОМВ.
Карах бавно, с около 100 по магистралите, макар че ме чакаха над 1200 километра път. Ако нямах проблеми по митниците, можех да стигна Блед на разсъмване. Щеше да е спокойно и хладно, без типичната за забележителностите навалица. В хотела обаче можех да ида след три, така че нямаше защо да бързам. Когато наближих градчето, вече печеше здраво. На няколко километра от него се озовахме в задръстване. Не можах ли да избера някое село за междинна спирка, а се начуках в Блед? Взех нестандартно решение – просто отбих и продължихме пеш.Колата беше оставена до конна база или стадион, после имаше голф игрище, видяхме река Сава, изкачихме хълм и минахме табелата. Е, преди езерото наклонът беше в наша полза.
Ето го! С дължината си над 2 километра и ширина около 1.4 това си е природна забележителност. Водата е доста чиста, а замъкът и островърхата църква му придават особен чар. Само да не бяха жегата и бясната навалица. Снимат се хората, снимаме се и ние. Аз ще участвам във фотоконкурса „Когато бях най-зле“. Подпухнал от безсъние и видимо мокър от пот, изтърпявам фотосесията с философско търпение. Но, винаги може да стане по-лошо. Завалява. Не носим чадъри, колата е далече…. Справяме се някак, влизаме в нея и отпътуваме към Радовлица – градче на няколко километра, където сме запазили нощувка. Градчето е малко и симпатично като повечето словенски населени места.
Настаниха ни. Хотелът се оказа хостел, много чист, но със спартанско обзавеждане. Цена – 60 евро. Минах през банята и отидох да попитам жената на рецепцията дали колата ми е на подходящо място. Е, успяха да ме изненадат. Вместо положителен или отрицателен отговор в няколко думи, получих обяснение с размера на Мопасанов разказ. Моят немски се свърши, разказът не свършва. Предложих да минем на сръбски, така се разбрахме, а то не е и за разбиране. Площадът бил общински, заведенията наоколо – частни. Обикалял някакъв чичка и прилагал търпимост от три часа. След това – проблеми. Хората пишели табелки кога са дошли. Написахме 15 часа. След 17 не минавал. После, без да местим колата, написахме 7.00. Това ни гарантирало сън до 10 часа. Хм, в 8 се бяхме измирисали.
Така мина първият ден от пътуването, който продължи всъщност два дена и една нощ.
Малко снимки от него:
http://tortomanin.snimka.bg/travel/bled-i-bledsko-ezero.5135416
Ще пиша на части, може да се затвори прозорецът.

Вторият ден започна малко рано….. Вероятно бяхме най-старите в хостела, добродушно изтърпяхме музиката, която не беше силна, но не спря, пък и път ни чакаше. Точно до вратата ни имаше кафемашина, всичко по 60 евроцента. Докато сваля багажа, пийнах кафето и забих поредния „Парламент“. Носех пет кутии, трябваше да ми стигнат. Не е проблем цената на цигарите, но трудно избирам тютюн и много мразя да го сменям.
Маршрутът, избран от мен, противоречеше на всички навигации. Щях да мина през Вюрценпас, вместо през Караванке. Не е заради парите, малко са, но на тунела понякога има опашки, а и по пътя за Вюрценпас се минава през Кранска гора, виждат се Юлийските Алпи, по-красиво е. Минаваме. От австрийската страна наклонът е 18%, спускането прилича на управляемо падане. На втора съм, оборотомерът въпреки големия двигател гони 4000. Ползвам и спирачки. Слизам и съм при Лиенцерските Доломити. Красиво е. Аз карам, Мима снима през предварително почистените стъкла. Малко завиждам и мрънкам. Заобикаляме Хое Тауерн от юг и запад. От изток вече сме ходили срещу Гросглокнер. Движението е рехаво, гледките красиви, заслужава си пътуването. Плащаме по евро на километър за един десеткилометров тунел и сме при Митерзил. Вземам поредно шантаво решение. Минавам през Кицбюел, пропускайки Цилерзее и водопада Кримил, ходил съм. Не че не съм минавал и през Кицбюел, ама беше тъмно като в….. И валеше.
Влизам в Тирол!
„Погледнете сега!... В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по устата!...“. Това е написал Алеко за скалите при Погановския манастир. Хм, Алеко е авторитет за мен, но знам какво го е формирало като човек и защо говори така. Декларативният патриотизъм на българските писатели от тази епоха е задължителен. А за въздишането – и то е елемент от епохата, при която тъкмо се изживява европейският Романтизъм, а при нас Възраждането върви със салтанатите на сантиментализма. Мустакати юначаги въздишат здраво и се опитват и сълза да пуснат, за да са „герои на времето“. Е, и Погановският манастир не е български, не е необходимо да се напъваме да хвалим.
Моята логика е проста: размерът винаги има значение, каквото и да ви убеждават. В Тирол е вторият по височина връх в Австрия – Вилдшпитце /Дивият връх/ – 3770м. Трихилядниците сигурно са над 500.
Постепенно се убеждавам, че Северен Тирол не е точно Австрия, като се бях убедил, че Южен Тирол не е точно Италия. Дори движението е различно. В цяла Австрия нормалната скорост за движение извън магистралите е 100, в Йоцтал е 80. Това се оправдава не само от терена, а и от склонността на многобройните туристи да правят глупости. По магистралата /доколкото е такава/ограничението беше 100, но поне може да се променя спрямо многобройните електронни табла. Подминаваме Инсбрук. На запад от Инсбрук не съм ходил досега в Австрия. Времето е добро, виждат се планините, абе, веселко. Пристигаме в селото и се настаняваме. Хазяите са приблизително наша възраст, с ясно разпределение на функциите. Жената се занимава с такива като нас, има четири апартамента за отдаване под наем, мъжът е фермер. Стар автофен, може би бивш състезател. Освен четирите ВМВ-та, имаше Форд Кортина в идеално състояние, олепен с надписи. Маломерният апартамент, в който се настанихме, имаше всичко необходимо. Могат да се настанят и четирима, ако се налага. Цената за 7 нощувки беше почти 400 евро, но в района цените са доста по-високи. Чисто и тихо, чува се само шумът на трите реки, които се събират наблизо. Съвършенство? Не и на Земята, но недостатъците са пренебрежими. В селото с 159 жители /според Уки/ няма магазин, няма училище, църквата не работи и както в селото на Дядо Йоцо има кръчма. Е, има ток, асфалт, канализация, интернет….
Толкова за втория ден.

Айде наспивай се , да продължиш , че стана интересно !

Първо събуждане в Тирол. Уморен съм, не ми се мърда. Всъщност, тръгнах към Алпите тотално неподготвен физически. Най-високото място, до което се бях качвал в годината, беше първият от Дончовите караули, а седмица преди това – Тодорина порта. Не отивах да доказвам някому нещо, а да ми е кеф!
Избрах лесното, то и без това го даваха да вали. На юг, в посока Италия беше Тимелсйох или Пассо Ромбо, най-високият асфалтиран проход между двете държави. Според едни източници е 2509, според други е 2590. Омагьосали са се с цифрите, а аз не се сетих да го премеря с алтиметъра. Така ли се казваше таковата? Подминах Обергургл и Хохгургл и стигнах станция за плащане на такси. Колко трябва да платя? – попитах и служителят с някакъв немски хумор ми отговори – 32 марки. Дадох 16 евро и продължих, без да знам, че се набутвам.
Горе си е хубавко…. Качил си се с колата на височината на пиринските порти и веднага започва гледането. Единственият официален туристически маршрут от прохода обаче беше Ерцхерцог Егуен вег или пътят на ерцхерцога със същото име. Очаквах да е нещо като кайзеров път, ама… гола пътека, която в началото тръгва надолу, а след пет часа ход ще те закара на хижа. Аз 10 часа за една бира не ходя. След задължителните за европейския свят атракции тръгвам на изток към един връх на границата с Италия – Граслахершпитце – 2969м. Не стигам. Мима се отказва заради наклона и обявява седяща стачка. Качвам се малко над нея в търсенето на гледки – фотообекти. Качването е продуктивно. В обратната посока има езера, с тях може и Мима да бъде излъгана да повърви. Тя е от Езерната школа. Ако не знаете какво е това – проверете. При нас означава, че езерната школа стига до езерата, а който е луд да ходи нагоре – прав му път.
Връщаме се, намираме пет езерца от западния край на прохода и мирясваме. Достигната максимална височина за деня – 2700. Не е много над Караулите. Гледки обаче имаше. Тръгваме обратно и става ясно, че трябва да платим пак 16 евро. Пакетната за отиване и връщане била 21. Не знам от италианската страна какви претенции имат. Иначе, асфалтът е добър, поддържа се и от двете страни.
Валя, но след като стигнахме колата.
Третият ден бе посветен на Тимелсйох.
Снимки около прохода:
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/timelsyioh-ili-paso-rombo.5135432

tortomanin написа:

На юг, в посока Италия беше Тимелсйох или Пассо Ромбо, най-високият асфалтиран проход между двете държави. Според едни източници е 2509, според други е 2590. Омагьосали са се с цифрите, а аз не се сетих да го премеря с алтиметъра.

Според трети източници пък е 2474 m:

https://en.wikipedia.org/wiki/Timmelsjoch

https://kade.si/#tm=18/1235418.95/5926643.37/0

И двете числа над 2500 ще да са някаква (може би) италианска измишльотина...

Между другото, гледам, че оттам минава Е5. Smile

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Преди да тръгнем за Австрия, всички прогнози бяха за дъждовно време. Не е оправдание, но се оказа, че имам полари, една плетена шапка и нито една за слънце. Събудих се слънчасал, щеше да става и по-зле, но по- добре слънце, отколкото мъгли в Алпите, а?
Накъде в неделята? Вече не ми се ходеше в Зьолден. Веднъж го бях минал и само в една посока, но недостатъците бяха ясни. Презастрояване около главната улица, липса на паркоместа, изобщо, всички проблеми на нашите курорти освен мръсотията. Спомних си разговор с коренен жител на Китен, според когото местните били 600 човека, но през лятото ставали 5000. Не знам дали е вярно, но зьолденчани според преброяването са малко над 3000. Колко стават през сезона – не ми се мисли.
Тръгнахме за Пицтал – съседната долина на запад, която почнала да се обезлюдява след ВСВ, докато построили няколко лифта и работата тръгнала. Съжалих, че не съм отишъл в Пицтал като основна база. Беше много по-спокойно, селата бяха по-малки…. Айде, не е важно.
От последното село хващаме подземна железница, която ни закарва на височина на 2840 метра. Многократно съм спорил с познати за лифтовете, но пък наклоненият подземен тунел какви проблеми създава? Отделно е независим от климата. Нямаме ни един.
Качваме се на глетчерекспреса срещу 22 евро на калпак. Питат и за лифта нагоре, но отказвам. Мога да се кача на 3400 метра с технически съоръжения, но къде е туризмът? Върхът се казва Хинтерер Бруненкогел, 3440м, но дори и местните са забравили името му, защото за тях е най-високото кафене в Австрия, с изглед към Вилдшпитце.
Слизаме или излизаме от железницата и попадаме във фантастична дупка, оградена от над 15 трихилядника. Гадно е, но и служителите не знаят имената им. Разпитвам за няколко леки върхове, за които съм чел. Не ги знаят. Дупката с диаметър приблизително от пет до седем километра е кака на Големия казан под Вихрен. Била е изцяло пълна с ледник, от който са останали парчета. Също има един сгънат, завъртян край, но водата от ледниците пропада някъде надолу.
На малка чука в този казан, на височината на Вихрен се мъдри странен параклис – Параклисът на бялата светлина. Замислен е по-скоро като произведение на изкуството, отколкото като религиозен обект. Бял мрамор, семпла, ефектна архитектура… Някак стряскащ, но ефектен. Наснимал съм го, но размерите се губят, дори когато има човек до него. Слизаме от чуката и търсим с какво да се захванем.
После тръгнахме по табелите. В една и съща посока се тръгва към върховете Миттагскогел /3159/ и Миттелберг. Движехме се на север, беше още рано и в казана беше пусто. Накрая в една посока се оказахме три семейства – ние, някакви азиатци и немци с двете си деца. Общо осем човечета. Азиатците бяха по-млади и кльощави и ни изпревариха. На около 2950 метра пътеките за върха се разделяха, като маркировката беше еднаква. Виждах пътеката до върха, но Мима реши да пресече една пряспа и да стигне до превал, да погледне от него и да спре. Стигнахме превала. Машинката показваше 3063 метра. Няколко снимки, Мима остана, аз продължих. Азиатците бяха пред мен, немците – отзад. Децата останаха на премката. Промъквахме се през нацепени камъни, бавно вземахме височина. После нацепването свърши, остана измита скала с широчина колкото гърба на бивол. Не като парапет, а просто с клинове беше накована верига. Не носех въжета и карабинери, не исках да лазя. Първи се отказаха азиатците, след тях аз. Немците изобщо не дойдоха до веригата, разбирам ги. Причините им седяха на един камък до Мима и си чешеха телефоните. Отказах и този трихилядник, не ми беше първият. Върнах се, качих съседната чука, добавих още двайсетина метра към резултата от премката и с това качването почти приключи. На връщане изгледах алтернативната пътека, но на поправителен изпит не ми се явяваше. Реших да изпратя жената към кафенето долу, а аз да изкача едно врязано в ледника предвършие на Хинтерер Бруненкогел. Не е лошо като идея, но поради мащабите на планината бях оценил като поточе една вода, стичаща се от леда. Оказа се доста буйна река, в която не исках да газя нито бос, нито с обувки.
Толкова за Пицталер глетчер, ето снимки:

http://tortomanin.snimka.bg/mountain/pictaler-gletcher.5135433

Беше около 14 часа. Дойде ми еретическа идея – Защо да не отскоча и до съседната /следващата/ долина? Длъжен бях да отида, защото се казваше Каунертал, а нали хасковлии сме кауни. Нещо като хасковски филиал. Тръгнахме към филиала. Мима си бъркаше в телефона и откри някакъв скъсяващ път между двете долини. Ясно беше че ще е тесен, със завои и стръмнини, но защо сме дошли? Превалът се оказа на „родопска“ височина – 1520 метра. Изненадващо за нас се оказа наличието на голям и уреден паркинг. Имаше и панорамна тераса, на която е трудно до останеш сам за снимка. Не се снимах. Слязохме в Каунертал, но будката за такси за ледниковия път беше прекалено ниско, а в 16 часа за изкачване на Карелсйох не ми се мислеше. Мима само си търсеше за какво да стачкува. Върнахме се в Йоцтал.
Снимки от Каунертал:
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/kaunertal.5135435

Две долини в четвъртия ден - добре! Very Happy

Последната промяна е направена от tortomanin на Сря Авг 08, 2018 12:33 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Още преди четири години бях хвърлил око на Фентертал, югозападно разклонение на Йоцтал. Долината свършва на италианската граница с превал на около 3000 метра. Има хижа и поне четири трихилядника, достъпни с хамалски инат и без алпийска техника. Пътят в едната посока е цели шест часа, трябваше да измисля нещо по-софт заради другарчето. От Фент /1900м/взехме седалков лифт нагоре до 2364м. Нататък е пътека, продължението на лифта се строи. Билетът е 13 евро на човек, вземат и по пет за паркинг.
Тръгнахме към Бреслауер хюте или хижа Вроцлав, както казва Г-преводачът. Хижата е на 2844 метра. По пътя се пресича поток, после става по-стръмно, заради което при реката имаше временно изоставен кросов мотор. Имаше много хора, при това големи групи от пенсионери.
-Хе, че вие още 60 нямате – окуражи ни една немкиня - Аз съм на 76.
Сетих се за „Аферим, бабо, машалла!“ от Вазовата проза.
На хижата не спрях изобщо и продължих за Уркундколм 3140 м, а на Мима остана съмнителното удоволствие да ме следи с телеобектива. От хижата към Вилдшпитце тръгва дълъг рид с поредица от гърбици, като за върхове са признати само Уркундколм и Йоцталер Уркунд 3556м. Втория нито можех, нито исках да го качвам. Писна ми и от първия, при който някои диагонални подсичания приличаха на тези от северната страна на Муратов. Намерих площадка с пирамидка, малко под върха, запалих цигара, снимах и – надолу. На хижата за пет евро пих най-добрата за годината наливна бира.
Времето отново беше слънчево, заради оредялата ми коса главата ми изгоря до болка, носът ми стана грапав, усещах ушите си чупливи. Ама кеф! Разходихме се около хижата, възползвахме се от „фотографското“ време, даже прекалихме със снимането.
Ето нещо и за вас:
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/urundkolm-3134.5135436
Петият ден също бе признат за успешен.

Дано и за бъдеще да има такива хора, които да споделят своите впечатления от Тирол!

Живи и Здрави Бъдете!

В края на Зьолден, в посока Цвийзелщайн се отклонява път към ледниците с името Йоцталер глетчерщрасе. Навсякъде пише, че това е най-високият асфалт в Европа, но сведенията отново са противоречиви – от 2798 до 2830 метра. Където има завои, има мотористи.

https://www.youtube.com/watch?v=OKJCuie8ALU
Клипът не е мой, просто онагледявам пътя.

Тръгваме нататък. Пътят е добър, но наклоните са 13-процентови. Приблизително на 2000 метра започва платеният участък. Даваме 19 евро и отказваме гондолата, която да ни качи между два върха. Достигаме най-високия паркинг в Европа, в средата на който има конструкция, доказваща къде сме и се снимаме. Качваме някаква чука, снимаме, слизаме. Минаваме пред челото на ледника Ретенбах и снимаме. От ледника се стича вода, която пълни няколко езерца, окастрени от човешка дейност – паркинги и пътчета, така че приличат на микроязовирчета. Има зимен стадион, строи се още нещо. Отново през най-високия тунел в Европа се достига до ледника Тиефенбах. Заради скиорите на двата ледника са построени толкова паркинги, че могат да хванат едновременно 1300 коли и 200 автобуса. Така четох, да не мислите, че съм ги смятал.
Оглеждаме се за маршрут. Моето око забива към черен път, водещ до станцията на гондолата, ползван от джиповете на поддръжката. Мима протестира, че всеки ден гоним трикилометровата граница. Тръгваме по харесания от нея маршрут Пет езера. Езерата се оказват изкуствени, само едното от тях е красиво, а накрая пак преминаваме трите хиляди метра, изкачвайки една скала, която цепи ледника надве. Правим много снимки, откриваме следи от човешко присъствие – шишета от алкохол, огромна алуминиева лопата от машините за поддържане на пистите, кабели, които няма кой да открадне. Времето е прекрасно, слънцето пече ли пече и започнах да използвам резервните дрехи като шапка. Заприличах на бял арабин с метълски наклонности.
Ето снимки:
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/nayi-visokiyat-p-t-v-evropa.5135439
Край на шести ден.

От Каунентал сте Велики!

Евала!

Благодаря на всички, които ме подкрепят!!! Respect

Продължавам с нашите простотии....
След седмица път и катерене край ледници, Езерната школа вдигна бунт! Искала на Боденското езеро. Изпаднах в тактическо отстъпление и се съгласих. После подготвих условията за контраатака и уредих ранно ставане. Стар виц гласи „Как успя да свършиш толкова глупости за един ден? Станах рано.“ Ей затова обичам да ставам рано.
Другите дъртаци още си миеха очите, когато аз вече карах към Брегенц. Улеснен бях от биологичния часовник, който тракаше с час напред. Пак се караше бавно, не по моя вина. Комбинацията от коли, пешеходци, велосипедисти и камиони е !!!!! Заменям с удивителни балканска фраза.
Караме си по магистралкатааа…. Ми то наща , бате, е по-добра. Ограничения – 100, ремонти – 60. В един момент Тиролските и Баварските Алпи се сбутват, става съвсем тясно и се стига до тунели. 15 километра тунел ми идват вповече, но щом е построен, значи е трябвало. Плаща се, щом е поносимо за мен, значи за европчаните става. Стигаме Брегенц. Хем е административен център, хем като не го знаеш…
Абе… Брегенц! Градче колкото Харманли, ама на Боденското езеро. Странно различна съдба. Всъщност, не ми хареса. Доста полузатворени комплекси, претенциозна Арт сцена на пристанището, проблемно паркиране. Автомат брои монетите на един от многото паркинги. Ресто не връща, просто изчислява даденото по тарифата и вади фиш за престой.
Е, дадохме пари, взехме фиш и заобикаляхме.
Не ме кефи. Първо тръгнахме на произволна страна покрай езерото. Навряхме се в смешно пристанище, тревист плаж и алеи, оспорвани от пешеходци и велосипедисти. Колко море е Бодензее, при всички празни приказки? Като съм дошъл обаче,трябва да обиколя. Два пъти минавам край някаква „морска гара“ с „арт сцена“ Модерна скулптура изобразява женски ръце, които държат и разпиляват карти. Можех да го възприема за красиво, ако ръцете не бяха татуирани. Еееее… Продаваха на едно място нови БМВ –та, оплакнах очите. После ходихме към истинското пристанище, някаква гара… Усмихнах се само на стара жена, хранеща птици. Покрай нея снимах птичето струпване.
Снимки от Бодензее:
http://tortomanin.snimka.bg/travel/bodensko-ezero.5135440
Хе, казвах ви, че отстъплението ми е тактическо. В ранния следобед вече юрках Волвото обратно. Малко преди последния курс на лифта за Рифелзее, бях в Мандарфен, Пицтал и купих еднопосочни билети за лифта към Рифелзее. 14.5 евро на турист, двупосочните са с пет евро плюс, но нямах нито време, нито желание да ги ползвам.
Пак съм над 2000 метра, даже жената не мрънка, защото пак има езеро и пътят пак е само надолу.
След като бяхме при „пъпът на Европа“, сме при най-голямото планинско езеро в Австрия. Голямо е наистина, лифтът ни изсипва малко над него на 2300 метра. Насреща има връх с височина под 3000, може би около 2600 – 2700м. Виждат се писти и черни пътища, бих го качил, но не съм сам. Поглъщам зеления цвят на ледниковата вода и тръгваме надолу. Покрай нас трещи потокът от езерото, образуващ постоянно някакви каскадни водопади. Прекалявам със снимането, почти всичко изтривам, а за Снимка БГ оставям онова, което е под 6 МБ. Демек, остава по-калпавото. Не че не мога да го свия малко, но два дена меша снимки и спомени, а търпението ми не е безгранично. Като е станало дума, извинете, че не съм турил отварящи се снимки на тази дълга тема и при толкова снимков материал.
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/rifelzee.5135441

Добреее…………. Две езера в един ден, за ден седми стига.

Последната промяна е направена от tortomanin на Чет Авг 09, 2018 5:44 am; мнението е било променяно общо 1 път

Последен ден с осигурена нощувка в района. Програмата трябва да е скромна, за да позволи възстановяване преди дългия път обратно, преди всичко за шофьора, значи …. ЯС.
Отиваме само до Хохзьолден. Убеждавам се, че повечето Хохове не са стари села, а нови хотелски комплекси, в които няма ни една фамилна къща. Тяхна си работа, не ми пречи. По пътя се разделят две ясно обособени и поддържани пътеки. Едната е само за велосипедисти, другата само за пешеходци. Ей сега дойде време да отпоря едно есе срещу велосипедистите, радлерите, колесарите в Тирол. Нихната мама!
Да, ще се разпознаят някои хора тук, но ако са като тези, нека се дразнят, а ако не са, нека се разграничат!
В Тирол не са проблем рокерите, които незнайно как изтърпяват да карат след мен с 80. Понякога пропускат да ме изпреварят и след подканяне с ръка. Кахър са велоталибаните, които са най-наглото племе. Ако някой им е на алейките, реагират истерично. Ако алейките не им харесват, карат по тротоарите, улиците, шосетата. На зебрите са пешеходци. Като форма на гъзарлък имат леки каски, но често карат неосветени в тунелите. Последно се подразних, когато голяма, еднакво облечена група велосипедисти умишлено се навря в забранената за тях пешеходна пътека. Да не би да не могат да четат?
Да не си разваляме кефа… Ходихме до хотелите…върховете наоколо бяха вече снимани…. Последен ден.
Признавам, че кракът ми не стъпи в Зьолден, не ползвах лифта му, макар че беше най-близкият. Мразя шарено, шум, навалица… Добре, утре си отиваме.
Снимки от Хохзьолден.
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/razhodka-do-hohz-olden.5135444

Последната промяна е направена от tortomanin на Чет Авг 09, 2018 5:42 am; мнението е било променяно общо 1 път

Ама наистина си отиваме. Уморен от търчане назад – напред, дори не мога да съжаля. Разделяме се с хазяите, свикнали с немци, но трудно възприемащи българи, и за първи път ги виждам да се смеят искрено, като на развален немски им обяснявам как ми се е изпържила главата. Пътят е прекалено дълъг за каране на един дъх и отиваме на гости във Велс при познати. После… планини няма, трябва да спра. Дори и от Велс, оставащите 1440 километра се превърнаха в ад заради задръствания в Унгария и по митниците. 22 часа бях зад кормилото, но беше трудно да ме ядосат. Знаете защо.
А за следващата година ми се върти нещо в главата като Аоста….. Знаете защо.

Ами да си беше зел Корса , да не ти пречат велосипедистите .
Сега сериозно - адмирации за фотописа , замисляш ме сериозно в тая посока . Но за разлика от теб ще си зема комби , та да има място за колелата .

Браво, Коце.. Обичаш си да караш... Smile

А биренките носеше ли си в раницата катон на Даутов... Наздраве!