Рилската дузина - 12-те най-високи върха в Рила (за 1 ден.)

Трилър в два сезона. Cold

Такива дни се помнят цял живот, и в най - малките подлобности. Браво! Ценно в случая също е, че Стефан е използувал само класически средства щадящи природата по маршрута си, в стил Валтер Бонати. Победа на духа и тялото, в екстремална ситуация.

Каквото и да кажа ще е малко!Описание,снимки...за самото ходене няма да коментирам!Респект!
само една забележка-дано не четем края да епопеята следващата зима! Very Happy

давай,ве човек!!! Lam

Тя и тази зима ще си отиде, а ти още не си завършил разказа... Smile

Феноменален разказ, Илиев! А за идеята, разработката, планирането, снимането и изобщо цялото постижение нямам думи!

Имаше ли момент, в който си мислеше, че е по-добре, че си сам? Със сигурност е имало моменти, в които на човек му минава мисълта да се предаде и да се откаже пред надвисналото тотално изтощение и опасности. Не е голям процентът на хората, които все пак биха продължили. Съответно, шансът спътникът или спътниците да имат същата воля да продължат вероятно е малък.

Чакам с нетърпение продължението и финала!

(Ами ядосаха ме и затова реших да не завършвам разказа.
Всъщност - разказът е завършен. Остава несъществена част.
Тази година отново ме ядосаха и затова реших да го завърша.
Гневът е страшна сила - често разрушителна, но и съзидателна...)

	Dimov написа:
	... Имаше ли момент, в който си мислеше, че е по-добре, че си сам?... ...

Да. Имаше такива моменти. Но много повече бяха моментите, в които съжалявах, че съм сам.

Имах цел за постигане - Рилската дузина - и бях твърдо решен да я осъществя. Ако имах спътници, чиято воля не бе достатъчно силна, за да продължат към целта при трудни условия - по-добре беше да се откажат, докато е време. Може да прозвучи безсърдечно и егоистично, но за съжаление е така. Това не беше обикновен излет в планината. Тук трябваше да се постигне резултат. Всичко или нищо.

Между другото точно така се получи - спътниците ми се отказаха още в самото начало - още преди да тръгнат. Може би така стана по-добре, може би не. Но нищо не пречеше да тръгнат и ако/когато видят, че не могат да продължат - тогава да се откажат. Така бих имал компания поне през част от маршрута. Но не стана така...

Продължение на разказа:

Намирах се на връх Песоклива вапа. Обърнах се и започнах да се връщам по следите си към Юрушки чал.
От запад се надигаше снежна виелица. Вятър, слаб сняг, облаци... Луната скоро се скри и едва мъждукаше:

Учудващо, но тъмнината не ми пречеше и напредвах бързо. Скоро се върнах обратно на Юрушки чал 2768 м (19:16):

Започна дългото продължително спускане по ръба на север с няколкото гърбици.

Ето я гърбицата, по която ми предстоеше стръмно слизане (минах безпроблемно):

Вятърът вееше неприятно от лявата ми страна и блъскаше снежинките в очите ми. Бързо се спусна студ.
Положението обаче не беше толкова зле, Луната излезе иззад облаците и освети долината на Бели Искър:

Скоро обаче ми стана ясно, че започвам да се уморявам, вятърът продължаваше да ме измъчва, вървях все по-бавно и по-бавно.
Вече слизах 15-тина минути, прецених, че няма да стигна без почивка до Маришки чал, затова реших - време е за шоколад! (19:32)

Изядох втория евтин шоколад от Кауфланд (100 грама) на завет зад една скала. Като не духаше вятър, не беше никак лошо.

Ей това винаги ме удивлява в планината - наглед трудно положение, а хапнеш малко, пийнеш вода и ти дойдат силите и куража!

С новите сили от шоколада бързо слязох до седловината между Юрушки чал и Маришки чал. Ето ги и указателните табелки (19:50):

Следва стръмното изкачване към Маришки чал - кол след кол, стъпка след стъпка, почивка след почивка, докато накрая (20:24):

Пропълзях задъхан с последни сили на Маришки чал 2765 м (20:27), макар че можеш и да не го качвам повторно, но все пак:

После се спуснах до раницата си (20:29). Въздъхнах с облекчение, когато я открих съвсем лесно. Леко побеляла от снега, чакаше ме:

Не си позволих да почивам много. Предстоеше ми слизане. Температурата беше спаднала до около минус 8 градуса (20:35):

Малко има за разказване как слязох по стръмния склон и след това започнах да катеря нагоре към връх Манчо.
Следите на моите другари, които бяха минали оттук през деня, едвам се виждаха, вятърът ги беше леко заличил.
Но все пак нямах колебания, дирята се виждаше достатъчно добре, а и Луната светеше, коловете също се виждаха.

Раницата обаче тежеше. Изморявах се. Това беше съвсем нормално. Все пак бях на път от 17 часа. Правех чести почивки.
Но мисълта, че катеря последния - ПОСЛЕДНИЯ!!! - връх от дванадесетте, ме изпълваше с едно неописуемо чувство и кураж.
Колкото и да вееше вятърът, колкото и да затъвах в снега, колкото и снежинките да влизаха в очите ми - ВЪРХЪТ беше близо!
Бързах напред и бях уверен - най-после начинанието щеше да бъде доведено докрай! Най-после щях да мина Рилската дузина!

Ето, че и последният кол се появи. След него ми оставаше да мръдна 20-тина метра встрани и да стигна връх Манчо 2771 м (21:20):

Това беше! Край! Свърши се! Бях успях! Бях минал Рилската дузина! Зимно! За 1 денонощие!

Не мога да се сетя дали изпитах нещо по-специално в този момент. Може би да, а може би не.
Това не е важно. Наистина имаше радост и удовлетворение, но нямах време да им се порадвам, все още не.
Предстоеше ми изкачване до втората кота на връх Манчо (т. нар. Малък Манчо) и 2 часа слизане към хижа "Заврачица".

Огнедишащ - вдъхновителят на това приключение - беше изкачил връх Малък Манчо (спорно е дали е връх или само кота).
Защо и аз да не го изкача? Беше висок почти колкото най-високата кота на Манчо. Беше близо до пътеката. Още имах сили...

Речено - сторено, ала не съвсем.

Бързо слязох до седловинката между двата Манчовци, оставих раницата и започнах да се изкачвам към Малък Манчо.
Не ми спореше. Изведнъж почувствах колко бях уморен. Изведнъж почувствах, че силите ми свършват. Изведнъж нещо стана...

А върхът беше на по-малко от 200 метра, на някакви си 50-тина метра денивелация за изкачване! Толкова близо...
... но и толкова далеч. Вятърът започна да се усилва, вееше право срещу мен, заслепяваше очите ми, блъскаше ме и ме спираше...
Скоро започнах да напредвам едвам-едвам, борех се за всяка крачка, почивах толкова начесто, че ходът ми се забави до пълзене...

Не можех да си обясня какво става. Просто беше необяснимо трудно да продължавам напред. Бях загубил волята си... необяснимо...

И тогава - борейки се със студения вятър, местейки с мъка краката си в дълбокия сняг, изведнъж се сетих за нещо, за нещо важно...

Представих си моите приятели, седнали на топло в хижата. Представих си топлата печка. Представих си угрижените им лица...
Представих си как се притесняват за мен и тръгват да ме търсят. Представих си хижаря Пламен, как стои буден и ме чака да дойда...

И тогава нещо в мен се скъса! Нещо се пропука! Нещо се намести! Осъзнах се!

Не беше важно да кача последната кота. Нямаше смисъл. Не беше важно. По-важни бяха приятелите ми.

Постоях една-две минути нерешително в снега, под брулещия вятър. Помислих още малко. Но стигах все до същия извод.

Мисията беше изпълнена. Време беше вече да се връщам. Веднага. Бързо. Към хижата. Към топлината. Към приятелите.

(Може да се стори много драматично, но това беше положението. Вътрешната борба наистина беше голяма.
Може и да имаше после разочарование от това, че съм се отказал, но тогава това беше правилният избор.)

Обърнах се, бързо се върнах до раницата, вдигнах я, обърнах гръб на Манчо и потеглих на изток към Заврачица.

И сякаш стана чудо! Още с първите стъпки вятърът утихна, сякаш стана по-топло, Луната започна да свети по-силно...
Умората намаля, дори изчезна, а аз започнах да крача бързо и уверено, а на душата ми стана леко, радостно и ведро...

Явно бях направил правилния избор!

И така, с усмивка на уста продължих в нощта, вече под песента на лекия ветрец и меката лунна светлина:

Най-после стигнах и до седловина Заврачица, където моторни шейни бяха рисували фигури и кръгове (22:1 Cool

:

Тук имаше обхват и можех да се опитам да звънна в хижа "Заврачица", но на хижата нямаше обхват.

Оставаше ми по-малко от 1 час слизане, но при кол номер 13 от зимната маркировка имаше опасност от лавина.
Винаги съм се чудил на тази опасност - доколко е реална. Едва ли беше добра идея да проверявам през нощта и то сам.

Но нямах избор. Бавно и полека, стъпка по стъпка - ето че изминах и последните метри до хижа "Заврачица" (23:00):

Тук най-после свърши моето приключение! Тук най-после приключих с Рилската дузина! Тук най-после почувствах сигурност...

Свалих раницата пред вратата, събух котките (доста зор видях, каишките бяха много замръзнали и едвам ги разкопчах).
Хижарят Пламен ме чакаше. Също и някои от приятелите ми. Поприказвахме, хапнах малко, не си спомням какво точно говорих...

Бях уморен. Едва сега - след като седнах на топло до печката - почувствах колко съм уморен и колко се нуждая от почивка...

Легнах си и скоро заспах, но не знам в колко часа.

На следващия ден предстоеше нелеко продължително слизане към Боровец. А вече бях уморен...

____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!

Хижа "Заврачица". Думите са безсилни да опиша уюта на тази хижа. Топлите стаи. Старите легла, спокойният сън и голямата печка...

На сутринта си спретнахме хубава закуска и побързахме да потеглим, защото времето се очакваше да продължи да се разваля.

Задължителната обща снимка с хижаря Пламен (09:21):

Чакаше ни дълъг път, но това не ни притесняваше. С другари лесно се върви. Дори и времето се оправи, изгря слънце...

Скоро стигнахме до улеите, където имаше снежни свличания, които ни напомниха, че лавинната опасност беше напълно реална:

А горе - по високите върхове - времето наистина беше ужасно - облачно, мъгливо, силни ветрове...
Тежко на тези, които бяха сега горе на билото и се мъчеха в тези условия. А можеше това да бъда аз - през нощта...

Гледка от Саръгьолската поляна към върховете Шатър, Дено и Заврачица (12:53):

Обяд в гостоприемната хижа "Чакър войвода" - още една великолепна хижа с много добър хижар (13:07):

Времето съвсем се оправи и слънцето напече с пълна сила. Ходенето спореше. Дворецът "Ситняково" (15:00):

Заведението "При Георги", което беше разрушено и изгоряло при свада, вече беше преместено на новото място до двореца:

В ниското поточетата и чешмите си течаха, беше топло:

Имаше много туристи, пешеходци и много скиори, големи и малки:

Ето го и Боровец, а зад него в далечината вдясно - Витоша, отвъд която се е скрила София (15:55):

И тук видях зеления цвят на боровете:

Слънцето беше огряло клоните, правейки ги да изглеждат необичайно зелени, наситено зелени, пролетно зелени.
И тук осъзнах, че вече не искам да е зима. Не исках вече да има сняг, да има студ, не исках да правя повече пъртини...
Исках да е пролет. Да е топло. Да израсте зелената трева, да дойдат птиците, да разцъфтят цветята, да е топло, топло...

Исках да е пролет...

Стигнах до колата при хотел "Олимп" (16:10):

Тук окончателно приключи моята Рилска дузина. Пешеходната. Край. Това беше. Облекчение и тъга...

Сякаш преди седмици тръгнах оттук за хижа "Мусала". А оттогава бяха минали само 2 дена и 2 часа и 30 минути...

Разбира се, на връщане се отбихме до култовото заведение "Кума Лиса" в град Самоков (17:18 ):

И накрая паркирах колата в тъмния квартал "Овча купел" в София и се прибрах вкъщи (19:11).

***

Това е разказът за моето зимно минаване на Рилската дузина. Добър или лош - това е.

По-късно ще напиша послеслов, послепис, изводи и заключения, авторско мнение, допълнение...

Но засега - стига толкова.

____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!

Е,напълно достатъчно е!
Respect

Разказ еталон! Направо вдъхновява!

Стефко, ти наистина пишеш като големите алпинисти. Браво и за постижението, и за умението така майсторски да разкажеш. Възторг! ръкопляскания

Браво за преминаването през снежният апокалипсис ...

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

И това всичкото нещо от един веган!!! Жив да си!

	Пчелата Жужа написа:
	Стефко, ти наистина пишеш като големите алпинисти. Браво и за постижението, и за умението така майсторски да разкажеш. Възторг!

Добавка

Големите алпинисти имат съветници и помагачи в писането, за да стане книгата бестселър, а ти сам с едничките свои сили написа този увлекателен разказ. Необикновен и забележителен си, Стефко! Здрав да си!

Стефане, браво за чудесния разказ и много благодаря, че го завърши!

Във всичко, с което се захванеш, да успяваш със същото вдъхновение и упоритост, и това да ти носи не по-малко удоволетворение!

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Хайде стига сте го хвалили тоз Стефко, щото следващият разказ ще го чакаме сигурно 5 тодини.............все така прави той не го е срам.