Проклетия: Мая Тат 2401 м. - "Видовден"

Посвещавам това изкачване на паметта на Румен Янков (1942-2010), председател на Върховния Съд (1994-1996), на Върховния Касационен Съд (1996-2000) и на Конституционния Съд (2000-2009).
И на личността на Здравка Калайджиева, български съдия в Европейския Съд за правата на човека (2008-2015).
Нека маршрутът на това изкачване носи името "Видовден".

Мая Тат. Северната стена, 15 октомври 2017 г.

„Give me the liberty to know, to utter, and to argue freely according to conscience, above all liberties.”
John Milton, “Areopagitica”, 1644 г.

Мая Тат. Южната стена, 5 август 2015 г.

* * *
– Добре де, какво в крайна сметка е общото благо? – попитах аз.
Беше зима. Ниско, оловно небе. Бяхме някъде по Джамджиевия ръб. Малко под Ел тепе.
– Всеки да е честен – отговори Румен.
Тогава сигурно не бях. Днес със сигурност се опитвам да бъда.

Мая Тат. Източната стена. Снимка: сп. „Hrvatski planinar”, бр. 9, 1957 г. Снимката е направена през 1947 г. или по-рано.

* * *
Бях станал в три и половина през нощта, бях кипнал кафето на примуса и бях потеглил с тежката раница по прашния път нагоре. Днес е асфалт, гладък като стъкло. Тогава, на зазоряване, за пръв път видях Мая Тат. Спрях. Тогава не знаех и името му. Думата е една – потрес. Екзистенциален. Това изпитах. Така го й написах по-късно – „И с тези гледки се свиква – че има върхове, които надали ще изкачиш.” Не свикнах.

Първата ми среща с Мая Тат, 28 юни 2012 г.

* * *
Пет години по-късно отново пиех кафе във Валбона. Бях болен. Много. Гной, температура и дълбока, режеща кашлица. Пушех ги една от една и се взирах в Мая Бриасет, прокарвайки мислено линията на новия си маршрут. Под карста на съзнанието обаче реката на несъзнаваното ме повлече надолу по същия този път. Обратно към Мая Тат. Оставих се.
Паркирах от „другата страна на реката”. На същото място, откъдето преди четири години тръгнах за Мая Колата.
Багер преряза отбивката, копаейки канал за вода. Мостовете назад бяха изгорени. Както някога пише Гьобелс – „въпрос на елементарна хигиена”. Тръгнах нагоре.

Мая Тат, видян от Валбона, 2 май 2014 г.

* * *
Не помнех вече къде, нито кога. Здравка спокойно ми каза: „Повечето хора смятат, че могат да намерят решение на всеки проблем. Аз намирам проблем във всяко решение.” Всичко, което ми хрумна беше – Бръсначът на Окам. С думите на Хамилтън: „The obscurity is more often in the passions and prejudices of the reasoner than in the subject.”. Бях срещнал мислене отвъд Архимед. Румен търсеше мъртвата точка, за да пъхне лоста на справедливостта и да отмести света – и този лост беше самият той. Като съвпадение между живот и убеждения. Здравка намираше равновесната точка – като баланс. Румен изхождаше от дължимото. Здравка – от необходимото. Румен даваше пример чрез себе си. Здравка действаше. Румен винаги „играеше” сам. Здравка винаги търсеше съюз.
Не намирах решение, като изкача Мая Тат. Или като намеря себе си. Търсех проблем в изкачването. Търсех проблем в себе си. Аз бях проблемът. Върхът не беше решение.

Проклетия. Хората. 1960 г. На заден план вляво Карамфилите, в средата Мая Фортит, в дъното Мая Лакойвет. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
Предполагам, че 80 години преди мен и патриархът на Проклетия акад. Бранимир Гушич е изпитвал по-своему същото, гледайки Мая Тат. Снимката на върха се появява още в първата му статия, посветена на Динаридите – през далечната 1932 г. Дори 35 години по-късно той не се отказва от нея и – странно – я публикува отново, този път в книгата „Planine Jugoslavije”. А Мая Тат се намира в Албания... Публикува я и в издадената през 1974 г. – само година преди смъртта си – своя планинарска автобиография, която носи казващото всичко име „По Проклетиjама кроз пола стољећа”. А колекцията на акад. Гушич е наброявала над 10 000 фотографии...

Първата снимка на Мая Тат, сп. „Planinski vestnik”, бр. 3, 1932 г.

Същата снимка, „Planine Jugoslavije”, 1967 г. Вляво Гърбая.

Акад. Бранимир Гушич в Проклетия на фона на Троян, 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
Вървях със забоден в земята поглед. Бях си забранил да снимам. Бях си забранил да почивам. Бях си забранил да пия вода. Бях изхвърлил цигарите. Наоколо в безветрието лъхаше следобедната топлина на разлистилото се в есенни багри циганско лято. От долината се чуваха кучешки лай, бензинови резачки, някой по-силен женски вик по децата, преминаващите автомобили, все някакъв признак на жив човешки живот. Всичко това ми бе чуждо. Притъпен, безчувствен, празен вървях нагоре. Бях отвъд. Там и останах. Бях болен. Такъв и слязох.

Проклетия. Мъжете. 1960 г. Албанският клан Люляшевичи в Гърбая. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

За час и половина по козята пътечка стигнах познатия ми от изкачването на Мая Колата стар, малък катун. Празен. Напуснат. Продължих нагоре през буковата гора към следващия. Празен. Напуснат. Слънцето хлътна зад околните върхове. Сянката и студът дойдоха. От тях ми стана по-топло. Зарязах пътеката за Мая Колата и поех по голия, стръмен склон. Мая Тат отдавна висеше над мен. Мълчаливо висок, безизразно сив, безутешно огромен. Стигнах трети катун. Празен. Напуснат. Само козята пътечка продължаваше да се вие между камъните.

Проклетия. Жените. 1960 г. Албанки от Вусанье (Вутай) в долината Ропояна. На заден план Бьелич. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Избрах си едно възвишение – централно под северната стена на върха, за да имам по-добра видимост към нея. Намерих малка, тясна, равна полянка. Хвърлих тежката раница. Бях дошъл дотук за 3 часа. 1200 метра денивелация. Бавно. Много бавно. Опънах палатката. До нея имаше преспа сняг. Извадих бинокъла. Без надежда. По навик. Свалих го. Надежда нямаше. Стопих сняг. Пих. Легнах. Заспах. Не сънувах.

Проклетия. Животът. 1960 г. Вруя в долината Ропояна. На заден план Визитор. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
Румен така и не видя Проклетия. А искаше. Много. Вече беше ходил в Албания и беше харесал страната. Пиехме кафе на гърба на зъзнещата сграда на Министерския Съвет, побрала в търбуха си и Конституционния Съд – колкото за разделение на властите. Срещахме се винаги на това място – най-обикновеното наоколо, където се отбиваха само бачкатори и прости хора. Те и приказките ни бяха такива – прости. „Прости хора – умни приказки.” Така казваше Румен.
Попитах го:
– Тръгваме ли през май, както говорихме?
– Не. Трябва да ходя в Южна Корея.
Срещнахме се няколко месеца по-късно. Бях се върнал от Проклетия. Той – от Южна Корея.
Попитах го:
– Как беше?
– Меморандум. На другия край на света. Сума ти потрошена народна пара. За едни добри намерения.
Не се стърпях:
– Казах ли ти да не се лъжеш по Друмевица.
– Да, бе, да – съгласи се без желание Румен, – отивам аз на някаква среща с немски съдии в Скупщината и я гледам и слушам как се усуква около Гьоре Зайков: Колко сте умен, господин Пирински, колко интелигентен, какъв председател има нашето Народно Събрание.
– И ти какво?
– Тръгнах си. Аз допир със законодател нямам, хеле пък с комунист, за който властите могат да бъдат само в юмрук.
После добави:
– Всекиму се дължи в аванс уважение.
– Чак до Южна Корея ли? – прекрачих една невидима граница аз. Румен не отговори.

Проклетия. Кръчмата в Гусинье. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
Станах чак в 11 часа. Слънцето безгрижно лееше светлина и топлина високо от над Мая Тат. Чисто, синьо, безкрайно, небето висеше като проснат на простора пешкир без нито едно леке-облак. Още един прекрасен ден. В пълен контраст.
Машинално напълних раницата. Въже, клинове, клеми, котки, каска, ръкавици, малко вода, един шоколад. Тръгнах нагоре без вяра, без мисъл, без смисъл.
Машинално избирах линията на движение. Първо стръмен тревист склон с малки скални прагове. После големите каменни реки, стекли се от кулоарите със снега. Палатката бързо се изгуби сред сивите скали долу. Само тук-там из случайните преспи зад мен оставаха стъпките ми. Бързо се отказах да търся път вляво по източния гребен – твърде дълъг, тесен и начупен изглеждаше за солово изкачване. Бързо се отказах и от централната част на стената – с дълги вертикални прагове и тесни, опасни от каменопади кулоари. Запъплих на запад през стръмния трошляк. Сянката на северната стена ме пое и отново ми стана по-топло. Или това беше треската от температурата. „Тук поне и Господ не ме вижда” – без суета си и утеха си казах наум. Над мен оттичаха два по-широки кулоара.

Проклетия на сутринта.

Погледът на север.

Целият циркус Рети и Бард (Белият кръг), видян от подножието на Мая Тат.

Мая Тат от палатката.

* * *
Бяхме рендосали черчеветата на преддеветосептемврийските прозорци във вехтия дом на Румен и вървяхме по улица „Вълкович”, днес „Иван Вазов”. Отсреща наперено, дантелен гаулайтер, се носеше Жоренцето Марков, комуто не беше мигнало окото да се изправи срещу Румен като кандидат за председател на Конституционния Съд. А беше го величал по „старо време”, може би по доноснически рефлекс.
Румен си вдигна високо яката и мина на другия тротоар.
Попитах го:
– Що не му ушиеш на тоя един зад врата?
– Не ритай рядко лайно. Ще си оцапаш панталона – отговори той лаконично с една от ония свои фрази, които побираха всичко, с изключение на омраза, високомерие, злопаметност, превъзходство.
Отново прекрачих границата:
– Ама и той левскарче кат тебе. Само че само от „А” сектор гледа – нали се навря и в Управителния Съвет.
– Тамън му е мястото. То в тоя Управителен Съвет само милиционери и прокурори. Сигурно чевермета въртят след победа. Аз ходя във „В” и после дъвчеме мача в градинката на Народния театър. И люпиме семки – засмя се широко Румен.

Проклетия. Катунът Мечкин дол в Гърбая. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Вече бях минал оттатък и продължих:
– А Ненков и Пунев за какво ги дундуркаш? Единия – делегат на XIV конгрес на партията, с неговия глас си смени името, па и само се надаше да го дигнеш шеф на Касационния Съд след тебе. Другия – касира изборите в Татарпазарджишката кааза през 90-та година, та му тръгна съдийската кариера по „праведно синя” линия. А после и ретроактивното тълкуване на реституцията – пак политически мотивирано с „историческа справедливост”... А и погледни го как пише – Хегел.
– Ниц – отговори Румен вече сериозно, – Ненков повече от Наказателна колегия няма да види. А Пунев какво да го правя – все пита. Не мога да му откажа.
Знаех, че казва истината – без лошо към никого, но и без да отстъпи от себе си. Ненков не видя повече от наказателната колегия. Пунев – повече от конституционния си Талмуд.

Проклетия. Теглото. 1950 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

А на Румен нямаше да му мигне окото няколко години по-късно да изгони от заседание на Конституционния Съд самия му председател Понеделчо Биберонов. Със същите аргументи:
– От джоба ти стърчи партиен билет.
Този път „син”.
Както не му беше мигнало окото като председател на ВКС да бастиса военна колегия – с какво ченгета и фуражки са по-хора от хората?
А знаех, че Румен по-късно сигурно е гласувал за изгонения от него. Той винаги гласуваше за Костов. И казваше: „Чер Иван – орех, под чиято сянка нищо не никне”.

Проклетия. Под Северната стена на Карамфилите. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
Спрях пред първия кулоар. Тесен, стръмен, за щастие без издайническите купчинки на ненадейните каменопади. Виждах път встрани от него през изглеждащата по-монолитна скала. Рисковано, без възможност за осигуровка, без право на грешка. Беше ми все едно. Просто по навик отидох да проверя и втория кулоар. Беше далеч по-широк, но задънваше във високи, категорично непроходими скали. Машинално влязох в него и тръгнах нагоре. Ясно си давах сметка, че влизам в лабиринт. Беше ми все едно. Не знаех защо се катеря нагоре. Бях тежък – отвътре, надолу. Знаех, че трябва да се върна – заради децата си. А продължавах нагоре – потен, задъхан, спокоен.

Скалните прагове в подножието на върха.

Двата кулоара. Аз влязох в десния.

„Моят” кулоар в близък план.

„Печатът” на Мая Тат върху циркуса.

Бързо преодолях кулоара, пълен със живи камъни, и спрях на малко седло с характерна „скулптура”. Огледах се. Надежда все така нямаше. Нямах нужда от бинокъл, за да видя това. Кулоарът беше свършил – оставаше само един гол, поръсен със сняг, неголям склон, който опираше в непроходимите скали. Наляво, точно срещу седлото, излизаше първият кулоар – все така тесен, почти отвесен, вече ронлив. Усещах, подушвах – все така машинално – че тук някъде е „ключът” на цялото изкачване. Нямах друг избор, освен този, който най-много мразя – да подсичам.

Характерната „скулптура”. Вдясно от нея – кулоарът.

Краят на кулоара (ляво долу). Горе вдясно се виждат стъпките ми. Снимката е направена от основата на характерната „скулптура”.

Виждах адски стръмен склон, микс от малки, хлабави скали и хилави треволяци, който косо излизаше от кулоара и, надвесвайки се над първия кулоар, изчезваше някъде „зад завоя”. Запълзях по него. Не мислех как ще го слизам. Забивах ледената ръка в рохката, рехава, плитка пръст и се лъжех, че държи. Накрая „завих зад ъгъла” по тесен, за късмет каменист корниз – под мен зееше целият първи кулоар. Надежда все така нямаше – трябваше най-накрая да вляза в тоя първи кулоар. От двете му страни висяха отвесни, ронливи скали, а той самият се изцеждаше в тясна, почти вертикална цепка. Това беше „ключът”.

Подсичането по микстовия терен.

Поглед надолу към характерната „скулптура”.

Цепката.

„Последният” ключ.

Над цепката слънцето огряваше върха в съвсем друг цвят, чувство и перспектива – светло, ярко, топло, широко, изпълнено с въздух. Вече виждах Мая Тат, наближавах го, усещах го. Хлътнах в кулоара и се закатерих по цепката. Всичко се движеше. Изпълзях. Малка, тясна площадка с отвесни, плътни скали – и още един, още по-тесен процеп между тях. Не знаех дали тялото ми може да се провре през него. Това беше „ключът”. Последният ключ. Проврях се. Слънцето ме блъсна в очите, нажеженият въздух – в гърдите. Ослепях, олюлях се, искрено ми се прииска да запаля цигара. Нямах.

Цепката, видяна по-отдалеч.

Ключовият участък от изкачването: микстовият терен, кулоарът, цепката. Над тях Мая Тат.

„Излизането” – Мая Йезерце отсреща.

* * *
Румен ме заклеваше две неща: да спра да пуша и да се оженя. Не направих нито едното, нито другото. Не напълних и не се подписах със стария Pelikan 100 N, който носеше във вътрешния джоб на сакото си и ползваше всеки ден. И който не трябваше да получавам, ако не спра да пуша. Сега трябва да го върна на сина му.

Проклетия. Чаф Бошит. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Седяхме и пиехме кафе. Носех някаква книга под редакцията на проф. Нора Ананиева. Румен я разлисти, не каза нищо, само извади Pelikan-а и започна калиграфски да пише на първата страница „Баба Нора, Баба Нора, Баба Нора”. После с усмивка добави:
– Виж какво меко перо и каква плътна линия – направи пауза и додаде, – а синчето на Ибрика все ми се перчи с някви апелативни Montegrapp-и.
Мисля, че разбирах какво има предвид. С някаква светла вече горчилка си спомняше как „Баба Нора” и Младенчо Червеняка бяха издали през 1996 г. два различни Държавни вестника от един и същ брой и дата. В единия Румен – с президентски указ – беше назначен за председател на Върховния Касационен Съд. В другия – не беше. А „Баба Нора” беше тичала по нощите да спира първия брой. Повече от това не каза.

Проклетия. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Попитах го за сина на Ибрика.
С нескрита горчива отговори:
– Следващият председател на Конституционния Съд ходи днес с борсалино и кожен шлифер като сицилиански дон.
Беше прав – напълно и за всичко. Евгени Танчев така и престоя в „Седмочисленици” за опелото на Румен – без да си свали борсалиното.

Проклетия. Снимка: Andrea Pieroni

* * *
Забих щеката между камъните. Да не пропусна на слизане процепа. Мая Тат стоеше срещу мен – все още далеч, все още висок. Но вече знаех – щях да го изкача. От това не ми ставаше по-леко. Не бях дошъл тук за това.
Продължих нагоре по широкия стръмен тревист склон, който ме делеше от първите скали. Захапах ги. Оттук нататък всичко беше въпрос на добра ориентация, спокойствие и време. Гледах да минавам през снега, където го имаше, за да ми е по-ясно на слизане. Не трупах пирамидки от камъни – усещах го като оскверняване на върха и стената му. Без нищо възвишено. Придържах се към дясната й част, където тя полягаше, приближавайки се до западния гребен. Вървях на зиг-заг през скалните прагове. Накрая стигнах гребена – тук оставих една пирамидка: за острия завой, който направих.

Тревистият стръмен склон.

Лабиринтът на стената.

Излизането на гребена – двете характерни „ушички”.

Оставаше още малко. Слънцето неудържимо грееше – меко, стоплящо, гальовно. Цялата планина се разстилаше около мен – прекрасна, безмълвна, безбрежна. Проклетия – моята планина, която за пръв път виждах така: с шарената охра на есента, напръскана със сняг, притихнала, стаена, олекотена. Проклетия – моята планина, която за пръв път усещах така: чужда.

Снимка: сп. „Кроз планине”, 1950-те години.

Излязох на върха. За щастие първо видях пирамидката натрупани камъни – не бях пръв. Изкушението ми беше спестено – свише. Нямаше да съм и последен. Нямаше какво повече да направя. Камъкът падна от шията ми. Недалеч. Натежалата ми, гузна съвест ме беше довела дотук. Отвъд това, отвъд този връх нямаше накъде. Не се отървавах от греха си, подритвайки го надолу по склона, нито го посипвах с пепелта на забравата, за да задуша въглените на паметта и болката – и своята, и причинената; за да се излъжа с прераждане приживе или да спестя някому истината още веднъж.

Проклетия. Гърля. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Мая Тат 2401 м. На заден план гребенът Красничес Жаборес.

Проклетия. Снимка: Andrea Pieroni.

Никога не съм вярвал в катарзиса, не вярвах и в този миг, от този връх. Просто вече можех да живея с този грях, който нося – като част от себе си, от това, което съм. И да го нося винаги в раницата. Седем години живях, кретайки, огъвайки се, залитайки, падайки и пропадайки под тежестта му. Камъкът, паднал недалеч от мен, остана на върха. Сега можех да сляза от този връх без да съм отново Сизиф.

Проклетия. Катунът Мечкин дол. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Пет години чаках нареченото през оная юнска утрин, когато за пръв път видях Мая Тат – да посветя това изкачване на Румен Янков и Здравка Калайджиева.
„успях” – е последната вярна дума.
Станах от камъка и тръгнах към втората кота на Мая Тат.

Панорамата от Мая Тат: отляво надясно Мая Пецмарес, Мая Чет Харушес, Мая Исмет Сали Бручай, Мая Грюк е Хапт, Мая Люгбатит, Мая Бриасет, Мая Бошит, Мая Рогамит, Мая Валит и Мая Йезерце.

Втората кота на Мая Тат.

* * *
Видяхме се няколко месеца преди Румен да си отиде. У тях. Между другото вметна:
– Данчо Соколов умира и иска да се простим.
Реагирах първосигнално:
– На какво отгоре след всичко, което ти причини? Не ти ли натресе той и оня хахавелник Филчев, и оня никаквец Гоцев, дето ти насъскаха всички псета като Калтак Дочев и самоубиха Джамбов, щото отказа да се подпише, че е срещу теб? Айде, Костов не отбира от съд, няма и да прогледне. Но Соколов, цял живот е бил адвокат, разбира и затова е мръсник – перфиден.

Проклетия. Католишката църква в Долья. 1956 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Румен се усмихна меко и тихо, спокойно каза:
– И той душа носи, защо да му тежи тоя товар из пътя нагоре? А и на мен, като тръгна.
И днес не знам дали разбирам докрай тия думи. Още по-малко това, което стои зад тях. Нито дали имам тая сила. Със сигурност не. Знам само, че без прошка път няма.

Проклетия. Снимка: Andrea Pieroni.

* * *
На втората кота на Мая Тат нямаше пирамидка камъни. Натрупах. Изглеждаше и няколко метра по-висока от първата. Е, и?
Ясно виждах долу в долината къщите, оградите, автомобилите, пътя. Чувах донесени от полъха на вятъра откъслечни гласове, някакъв шум на машини. Постоях сякаш пуша, после си тръгнах. Минах транзит през първата кота и заслизах надолу.

Първата кота – вляво от нея Мая Шникут, вдясно Мая Росит.

Гледката от Мая Тат на северо-изток: отдясно наляво Мая Радешес, Шкелзен, Джеравица, Мая Колата.

Мая Тат 2401 м. На заден план Мая Йезерце.

Беше ми коствало два часа болест да кача тия 400 метра денивелация. Щеше да ми коства точно толкова да ги сляза – внимателно, бавно, спокойно. Въжето, клиновете, дори ръкавиците – всичко си остана неизвадено в раницата. Не се загубих никъде по стената. Не изпитах нищо ново, нито старо. Единствено по гребена си спомних Трионите. Бяхме с Румен, през зимата. Бях му подметнал:
– „Дори хората да имат едни и същи права, то те не са върху едни и същи неща”, – цитирайки Едмънд Бърк.
– И тия ли я знаеш, куре, тая мисъл?
Така ми говореше. И само това каза.

Проклетия. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

* * *
В 16 часа следобяд бях пред палатката. Имах достатъчно време да сляза до долината по светло. Останах. Тъпо и втренчено гледах върха. Не изпитвах нищо. Стопих сняг, ядох за първи път в тоя ден и оставих залязващото слънце да си играе. Всичко, което ми хрумна, бяха картините на Рембранд и Вермеер.

Удома.

* * *
Пушехме и говорехме. За и против лоялността. За „любимата партия- престъпница” (аз съм ляв по убеждение, кръв и наследство), за хоросана на вечността й от съзнанието за общото престъпление, за „доброволното” самоубийство на генерал Кашев и застреляните преди девети септември нейни депутати пред сградата на Народното събрание... По-късно разбрах, че бях загубил този спор. Тогава все още спорех. Изтъквах лоялността като доказателство за континуитета на даден принцип при съвпадението му у даден човек.

Проклетия. Хайла. 1950 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Здравка се усмихна и тихо каза. Тя винаги говори тихо:
– Нали знаеш какво е гравирано по катарамите на коланите на всеки есесовец?
Знаех:
– „Моята вярност е моята чест.”
Здравка добави:
– Щом искаш, плащай чужд дълг без своя воля. За мен е ясно: компромис в името на принципа – винаги, компромис с принципа – никога.
Нямаше да й мигне окото на три месеца служба в Страсбург да напише особени мнения и срещу Съветския Съюз, и срещу Райха.

Проклетия. Хайла. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
За първи път Мая Тат е изкачен на 8 юни 1934 година от проф. д-р Alfred von Martin, д-р Bernhard Bauer, д-р Ludwig Obesteiner и Robert Huttig – по същия маршрут, по който минах и аз. Те намират на върха каменна пирамида, оставена от италианските топографи, и честно признават това на колегите си. През август същата 1934 година Kurt Malina и Hermann Schmidl прокарват първия катерачен маршрут към върха по югоизточния гребен.

Мая Тат – Made in Germany. Снимка: Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins, Bd. 67, 1936 г.

Гледката от връха – Мая Йезерце. Снимка: Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins, Bd. 67, 1936 г.

Факсимиле от първото „туристическо” изкачване на Мая Тат. “Fahrtenbericht aus den Nordalbanischen Alpen”, вестн. Österreichische Alpenzeitung, 1935 г.

Германските и австрийските екпедиции от този период нямат моите фалшиви терзания, нито искреното благоговение на Бранимир Гушич. Съставени от хора на науката, които са превъзходни катерачи, те методично и безотказно – като термити – изкачват всички основни върхове. И досконално, пунктуално, без епитети и прилагателни ги описват – с вертикални, остри готически букви. Дори височината на върха е измерена поразително точно за примитивните анероиди из раниците им – 2395 м. или само 6 метра по-ниска от тази, която днес фигурира на картата. Според тях върхът се казва Мая Преслопит – по името на близкия превал Чаф Преслопит, чието име от своя страна е архаика, останала от българското „преслап”.

Мая Тат. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1941 г.

Странно, но когато в края на 1930-те години в Проклетия пристига Piero Ghiglione – първият алпинист, спуснал се със ски от седемхилядник и един от най-големите ранни изследователи на Андите, той не изкачва Мая Тат, макар че върхът не убягва от обектива му. И отново – както при акад. Гушич – една и съща снимка на Мая Тат неизменно е във всяка негова книга.

Същата снимка. Piero Ghiglione, „Le mie scalate nei cinque continenti”, 1942 г. Вляво северната стена на Томорица.

Нататък е ясно – отново идват германци, този път от ГДР, но по същия начин – само буквите стават обикновени заради денацификацията. После „застъпва” прохождащата школа на албанския алпинизъм. За мое щастие – макар и задочно – познавам един от „покорителите” на Мая Тат: проф. Alexander Bojaxhi, който изкачва върха по маршрута на Malina-Schmidl през 60-те години на ХХ в. и който за последно е повторен от словенци през 2008 г.

Маршрутът на Malina-Schmidl, описан от словенците.

Горната част на маршрута и намереният от тях клин, останал от изкачването на проф. Aleksander Bojaxhi.

* * *
На сутринта станах рано. Нищо не се беше променило. Само слънцето беше изгряло отново. Виждах Мая Тат в „нова светлина” – без значение. Събрах палатката и тръгнах надолу. Бързо затрополих по козята пътечка и един след друг отминах катуните. Гората ме глътна в пазвата си – мека, с наситени, вече мъртви цветове и много окапала шума.

Мая Тат на слизане.

Надолу.

Мая Тат. Спомен. По същата пътека, 30 април 2013 г.

Бях твърде млад, когато срещнах Румен и Здравка, неук слепок, с несъответен житейски опит, с ниска камбанария и много глупост. Всичко това бяха оправдания, а не обяснения, които бях вече забравил. Думите на този пътепис започнаха да се подреждат сами с крачките по пътеката. Отговорността – и наказателната, и моралната, и историческата са лични. Просто вървях надолу. Психиката ми малко по малко излизаше от соматичното вцепенение и неосъзнатата пределна мобилизация. Болестта си оставаше.

Проклетия. Над Гърбая. Вляво Мая Хекурит. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Спрях и погледнах из отдолу върха – скалист, непристъпен, опиращ небето. Засмях се. Не съм катерач, не съм алпинист, а бях се качил – значи не е било трудно, нито опасно. И всеки би могъл. Спомних си и самоиронията на Румен. Срещнахме се случайно на улицата. Сам, с усмивка започна:
– Абе, редактирам си тая сутрин поредното особено мнение и чета „своите собствени” еди какво си.
– И? – попитах го аз.
– Задрасках и двете.
Бях сигурен. Помня как ми беше показвал еталона си за съдебни решения. Беше едно тънко книжле, издание на БАН – Турски кадийски решения от по половин страница всяко: прости, ясни, логични и лаконични, без чуждици и без наука, само суров житейски здрав разум.

Проклетия. Албанска кула. 1950 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
Нямаше и обяд, когато се изсипах в долината, която още мълчеше на сянка. Великата вярна Корсичка чакаше на „другия бряг”. Прескочих канала, подпалих и отидох да пия кафе. Ударих една кутия цигари на екс, блеейки и попивайки Мая Бриасет от „другата страна” на долината. С „тази” бях свършил.
Нямаше да бързам за никъде. Нямаше да се катеря на никъде. Щях да стоя на едно място цял следобяд. Надвечер прередих раницата и тръгнах нагоре към познатия до болка катун Жич – единственото местенце с вода. Храчех като каруцар из пътеката.

Великата вярна Корсичка на другия бряг.

* * *
Това беше единственото нещо, с което никога не се съгласих с Румен. Отношението към екзекутивата. Румен изхождаше от нейната добронамереност и от необходимостта да се управлява оперативно – с това оправдаваше легитимността на целесъобразността. Аз тръгвах от точно обратния предикат – именно екзекутивата беше изворът на произвола, детерминиран и генетично, а и структурно ней присъщ. Тя беше първа по веригата на изкушенията. Затова според мен всякога и за всичко брадвата на Съда трябваше да я кълца, дори с риск от държавна парализа. Докато се научи. Съдът беше последен по веригата. Аз вярвах в думите на Хамилтън: „Whoever attentively considers the different departments of power must perceive, that, in a government in which they are separated from each other, the judiciary, from the nature of its functions, will always be the least dangerous to the political rights of the Constitution; because it will be least in a capacity to annoy or injure them.”

Проклетия. „Екзекутивата”. Югославски граничари. На заден план Мая Малисорес. 1950 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Румен робуваше на авторитета на институциите и на уважението към държавата. Той беше съдия. За мен логиката беше точно обратна – институциите трябваше да търсят уважението на суверена с делата си, а понятието „държавност” ми лъхаше на само едно – инцест между Левиатан и Горгона, бозаещ на воля от обществото. Аз бях гражданин (поне наум и на думи) и вярвах в казаното от Хамилтън: „They are not rules prescribed by the sovereign to the subject, but agreements between sovereign and sovereign.”

Проклетия. „Екзекутивата”. Сръбският крал Петър „диктува”. Някъде около прохода Чакор. Зимата на 1914-1915 г.

Затова в тия разговори винаги питах:
– Защо тогава се гордееш, че никога ни си бил избиран от политици, а само от съдии?
С усмивка ми отговаряше:
– Защото никога нямаше да ме изберат.
Това, разбира се, беше вярно, макар да не беше отговор. За мен въпросът беше как се рекрутира, еманципира и функционира Съдът независимо от другите власти без самият той да се превърне в самозабравила се каста всесилни и своеволни жреци – вън от обществото, вън от живота?

Проклетия. „Екзекутивата”. Българската армия. 1916 г.

Отговорът на съдия Румен Янков беше личен – поне така го прочетох: „властта на съдиите е търпима само поради възможността за обжалване”. Дата, гербова марка, държавен печат, подпис: Румен Янков, председател на Конституционния Съд, особено мнение по к.д. №17/2002 г. Няма друг български властник в твърдяната ни 1300-годишна история, който сам да е сложил букаи на властта си.

Проклетия. Справедливостта. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Румен отдавна го няма. Но и днес – с риск да бъда обвинен в анархизъм – с хилавия си ум стигам до само едно, сигурно пълно с грешки. Само общество, което пази съдиите, които го съдят, получава гражданство. Общество, което просто гласува за легислатура, получава тирания на мнозинството, триумф на плебса и бравурни словоблудства за попиляното зад завесите общо благо. Общество, което се уповава на екзекутивата, получава тирания на малцинството, триумф на „богоизбраните” и декрети за реквизиция на общото благо – в българския случай с „народняшки” апломб. А после Директория, Пресвета Инквизиция, Чрезвичайна комисия, хунти, регенти, черни полковници, а накрая – Калвин, каудильо, фюрер, дуче, вожд на народите, още някой пуритан и много вещици.

Проклетия. Смъртта. Бягството на сръбската армия от българите. Зимата на 1914-1915 г.

Общество, облегнало се на легислатурата или екзекутивата, неминуемо получава и симбиозата между тях – олигархия. Във всички тези случаи обществото получава робство. Това е истинската корупция, схващана в присъщия й смисъл на разврат и поквара на душата, тъй като в тая душа вече липсва свободата и не се чувства липсата й.
А „доброволно робство не е робство”, казваше съдия Румен Янков. И не е.

Проклетия. Свободата. Хайла. 1950 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

А Хамилтън хладно, ясно и предварително го обясняваше: „It equally proves, that though individual oppression may now and then proceed from the courts of justice, the general liberty of the people can never be endangered from that quarter; I mean so long as the judiciary remains truly distinct from both the legislature and the Executive. For I agree, that "there is no liberty, if the power of judging be not separated from the legislative and executive powers." And it proves, in the last place, that as liberty can have nothing to fear from the judiciary alone, but would have every thing to fear from its union with either of the other departments...”

Проклетия. Щастието. 1950 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

* * *
За няма и час стигнах катуна. Срещнах група канадци, които ме сметнаха за луд – сам, претоварен, подсмърчащ, отвикнал да говори човек, който невнятно сочеше върховете наоколо. Сипах вода от клокочещото излаче и паднах на тревата да гледам Мая Грюк е Хапт. Сенките наедряха, шумовете изчезнаха, дойде вечерта. Отказах се да паля огън – огънчето на цигарата ми стигаше. Легнах върху грубо рендосаните дъски. Отгоре криви мертеци разпарчетосваха небето. Звездите обаче се виждаха – толкова много бяха. Дори перушината на Млечния път.

Проклетия. Катунът Мечкин дол. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Не можех да спя и бавно гледах как светещото се мести из черното. Спомнях си Кант и затулената му в кьошето на Кьонигсбергската катедрала надгробна плоча, на която е издялано простото: ”Две неща изпълват ума с все ново и растящо възхищение и благоговение, колкото повече и по-дълбоко се замислям над тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен.” Звездите ми бяха достатъчни.

Проклетия. На заден план Волушница и Попадия. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

„Всяка лична драма е стерилна и ялова, защото от нея няма ефект за другите хора.” Жестоки и верни, аз бях доказателството за тези думи на Здравка.
Мая Тат стоеше невидим отсреща в нощта – името му означава сух, безводен, безплоден, безжизнен, безсмислен.
На сутринта беше студено.
Край.

Мая Тат.

P. S. Сигурно мнозина са търсели точния образ, единствената дума, вярното сравнение за неразложимата и несрещната у другиго ядка на Румен Янков. Надали аз ще успея.
Още като дете – със свойствените му фантазми – си представях какво би станало с Древния, а оттам и с нашия свят, ако Картаген беше спечелил поне една Пуническа война. По-демократичен, по-космополитен, пристанищен, лек... Самоиронично – в стила на Румен – той самият се оказа Картаген, дори Анибал: предаден от свои и мразен от чужди. А и сам македонец, казваше: „Няма по-проклети българи от македонците.”

Проклетия. Бьелич. 1950 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Но – поне според мен – единствената фигура, която му прилича, е тази на победителя на Картаген Сципион Африкански. Не само заради физическата прилика с изпъкналите умни, леко тъжни очи, голата глава и клепналите уши. Побеждавайки Анибал, Сципион му позволява да стане главен магистрат на Картаген. А връщайки се победоносно в Рим, отказва всички почести, включително тази да стане диктатор. Обвинен и прокуден на свой ред, той до края на живота си живее скромно и се опитва да спаси живота на своя голям противник от отмъстителния Рим. Двамата умират в една и съща година. Ала не това е най-важното.

Проклетия. Нишката на живота. Брег Люляшевича. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Винаги съм се питал – и никога Румен – как се живее във пустош, имайки предвид именно него? Това ли е личната цена за постигането на свободата – самоостракизмът от обществото като мъртва Архимедова точка вътре в това общество – в името на справедливостта за другите? Или другият македонец – Далчев – все пак е прав, че „животът в крайна сметка е един провал”, както е вярна епитафията на самия Сципион: „Ingrata patria, ne ossa quidem habebis.” Нямах и нямах отговор.
Знам за себе си, че само той на тоя свят знаеше смисъла на думите на Сципион Африкански: „Minus solum, quam cum solus esset.” И техния завършек, добавен от Цицерон: „Non nobis solum nati sumus.”

Проклетия. Гърля. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak.

Ivan`Dinkov , отново на върха !

_________________
https://blogailiev.blogspot.com