Проклетия: Щогут, Харапит, Шкурц, Вила

„Обещанието лежи на дъното на раницата.”
Канун на Лек Дукаджин, книга 6, глава 16, чл. 84

Проклетия. Деца. На заден план вдясно Мая Харапит. Снимка: Shan Pici, 1938 г.

Това беше друго пътешествие. Това беше друга Проклетия. Това беше друга приказка.
Аз бях друг. Не бях сам.

Проклетия. Дете. На заден план Мая Харапит. Снимка: Димитър Ангелски.

Нямаше го препускането по пътищата, изцеждането из карста, прималяването от жега, пресмятането на времена и разстояния, изтръпването от възможното падане.
Имаше ниско прелитащи облаци, свеж, хладен вятър, ледена, пивка вода. И непознати, добри и гостоприемни хора. И познати, добри и гостоприемни хора.
Имаше една палатка – за двама. Едно въже – за двама. Една велика вярна Корсичка – за двама. И една планина – Проклетия за двама.

Проклетия. Живот. Край Шиу и Бард.

Нямаше го напразното търсене на собствената граница – докъде, докога, още колко, отвъд какво. Нямаше я нарцистичната втораченост навътре през кривото огледало на планината. Нямаше ги псевдонеосмислените самота, свобода и мълчание.

Проклетия. Човек. На заден план Вила. Снимка: сп. "Хърватски планинар", бр. 9-10, 1986 г.

Имаше спокойно откриване на нови върхове и преоткриване на старо приятелство. Имаше искрени, немногословни разговори, в които познатите паузи казваха повече от изречени думи. Имаше взаимно доверие, когато пътекта се загубваше или облаците скриваха някой връх. Имаше мълчаливо споделяне – отвъд опредметеното й, опошлено, обезчовечено, онлайн значение. Споделяне, в което всеки оставаше себе си и точно такъв се срещаше с другия.

С Митко преди почти 20 години в Пирин. Снимка: Йоанна Висоцкая.

Три години отлежа обещанието ми към Димитър Ангелски да отидем само двамата в Проклетия. Дадох му го на слизане от Карамфилите през юли 2013 г. Той е човекът, който ми отвори вратата към планината – случайно, като ми предложи да тръгнем заедно на някакъв купон у тях. Аз реших да мина през тая открехната порта – и така взех едно най-верните решения в живота си.

Проклетия. Пътят. Ura e Meshit на река Кир. Италианските егери от 3-та алпийска дивизия „Джулия” в края на 30-те – началото на 40-те години на ХХ в.

Оттогава просто минавам през нея и се връщам – отвъд е спасението, нужната тишината, самоналоженият остракизъм, безвремието и баналните, вечни истини за света, човека и Бог. И неистово синьото небе, което ненащърбено от планинските върхове си остава просто небе. Някога учениците му попитали Конфуций какво е небето. Неговият отговор бил: „Земята е факт”.

Вратата Проклетия и синьото небе, септември 2009 г. На заден план от ляво на дясно Мая Радохинес, Мая Вижес, Мая Ришкулит, Мая Харапит и Мая Щогут. Снимка: Стефан Иванов - SPI.

Валеше – ситно, гъсто, неспирно. Облаците лежаха сиви, пълни, тежки над Ропояна и не помръдваха. Черният път от Вусанье по долината бе свършил и пред нас стоеше жълтата туристическа табела, даваща началото на пътеката за Тет. Минаваше 18 часа привечер. Стояхме на сушина във великата вярна Корсичка и чакахме. След толкова уговорки, взаимни изчаквания, размествания на графици и прочее житейска, семейна и служебна проза Проклетия ни посрещаше навъсена, скрита, отблъскваща.

Красотата на Мая Щогут, май 2013 г.

Същият ракурс 70 години по-рано. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

След час най-накрая капките се разредиха и облаците малко се вдигнаха. Набързо стегнахме раниците и чевръсто поехме по мократа, хлъзгава пътека през буковата гора. Вървяхме стегнато и мълчаливо – като стари другари, които нямат вече какво да си кажат, а и им е хубаво да са заедно.

Първото „туристическо” посещение в долината Ропояна, 1935 г. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 3-6, 1936 г.

За няма и половин час отново излязохме на черния път. След още десетина минути стигнахме поляните преди сухото езеро Личени Щарес („езерото на билките”), което се пълни само напролет. Облаците си висяха като скъсани дрехи на дълъг простор по околните върхове. Дишахме влага, а не въздух. Бързахме преди отново да завали. Беше само въпрос на време.

Патриархът на Проклетия академик Бранимир Гушич в Ропояна на фона Личени Щарес (долу), Мая Вукоцес (вляво) и Крошня (диагоналният жлеб в средата). Снимка: Иван Гушич, сп. „Хърватски планинар”, бр. 3-4, 1964 г.

Същият ракурс 50 години по-късно, май 2013 г. Езерото е пълно. Зимата на 2012-13 г. беше най-снежната в Проклетия за последния половин век.

Бързо прекосихме огромната поляна на езерото, по средата на която е границата между Албания и Черна гора, и хванахме нагоре по пътеката към Фуша Руницес. Някога – докъм края на 30-те години на ХХ в. – на тая поляна е имало граничен пункт.

Пътят към Проклетия по долината на река Лим в Черна гора. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Конската пътека отново се заизвива през буковата гора. Някак неусетно минахме в тръс тия серпентини и излязохме на нова поляна. В нейния край трябваше да е старият дървен кръст, а под него – изворът и катунът. Вече се мръкваше, пак заръмя – тихо и напоително. Успяхме да стигнем подслон преди истинският дъжд да придойде. Шмугнахме се в порутения, от грубо натрупани камъни катун и седнахме край огнището. В него имаше живи, топли въглени. Набързо стъкмихме огъня преди домакините да си дойдат.

Първата ми среща с Мая Щогут, юни 2012 г. Вляво Мая Ришкулит.

И последната, септември 2016 г. От Мая Йезерце, с увеличение.

И една от многото, юли 2013 г. Отново от Мая Йезерце.

Щом те дойдоха, първото нещо беше да ни почерпят от свойта ракия и да ни дадат от своя хляб и своето сирене. Бяха двамина овчари от далечно село край Шкодра – пътят със стоката им бе коствал два дни по черните пътища и стръмните пътеки. Прости, неуки, но щедри, гостоприемни, през следващите три дни щяхме да сме комшии. Нищо не взеха, само ни дадоха. Бъбрехме криво-ляво – аз на албано-италиански, Митко – с жестове. Някога тоя катун е принадлежал на католиците от село Никч, днес неговите стопани бяха мюсюлмани. Но старият дървен кръст си стоеше на скалата – така, както го помнех от първото си идване преди 8 години.

Албански овчари. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 3-6, 1936 г.

Нощта падна, дъждът утихна. Извадихме челниците, намерихме равно място и опънахме палатката. Всичко се случи сякаш се е случвало толкова пъти – отработено, бързо, без много приказки. И наистина беше така, само че се бе случвало преди много, много години. Пожелахме си с Митко лека нощ и ясен утрешен ден и заспахме.

Мая Ришкулит вляво, Мая Харапит в средата и Мая Щогут вдясно, септември 2009 г. Снимка: Павел Беличовски.

На сутринта облаците отново лежаха ниско над планината и криеха върховете. Нямаше никакъв смисъл да тръгваме рано. Надявахме се слънцето и топлината да ги разгонят по-късно. Потеглихме чак след 10 часа. Овчарите ни изпратиха с радостни викове преди и те самите да потеглят със стоката си към планината на паша. Вече бяхме решили да поемем към Мая Щогут – най-ниският и евентуално най-лесният от плануваните върхове. Нестабилното време ни принуждаваше към това – надявахме се, че има някакъв шанс Мая Щогут да остане под облаците, които не вярвахме да изчезнат.

Безутешната гледка на сутринта.

Аз познавах относително добре маршрута до подножието на върха от изкачването си на Мая Радохинес през май 2013 г. За няма и половин час се изкачихме до старата албанска застава при извора Шиу и Бард. Старият малък, снайперистки бункер, който си спомнях, беше ударен от светкавица и плочите му се търкаляха по камънака наоколо. За щастие малкото излаче си беше на място в дерето до заставата, издяланото му каменно корито – също. Напълнихме вода и продължихме. Пред нас изникна прясна, нова червена маркировка – бях учуден от „възможностите”: можехме да поемем за Никч, Тет, Лепуша и кой знае още къде. Най-вероятно още някой австрийски проект...

Старата албанска застава.

Ние продължихме през поляните за Никч. Пътеката скоро ги напусна и се качи по склона сред скалите. Стесни се, наклонът се вдигна. Малко по малко влизахме в облаците. Надеждите ни се изпаряваха с всеки набран метър височина, но вървяхме заедно – стегнато, спокойно, с удоволствие, скрепено от старо другарство. Спирахме колкото за някоя снимка в мъглата.

Митко по пътеката в мъглата.

Конската пътека се виеше бавно и дълго нагоре и аз си спомнях как през 2012 г., а после през 2013 г. бях „шурмувал” „по правата” целия този масив в устрема си първо към Чаф Добранчес, а после към Мая Радохинес. Тогава това ми беше отнело не повече 30-40 минути, а сега вървяхме вече повече от час. Тогава бях млад и силен, сега бях уморен и стар, но спокоен и „помъдрлял” и не исках „велики дела”. Така неусетно излязохме на огромно карстово плато, където пътеката се изгубваше сред нацепения още в земята камък.

Фрагмент от карстовото плато – симетрии, сякаш сътворени от човешка ръка.

И отново сработи старият навик, придобит от толкова години съвместно ходене в планината – пръснахме се да търсим пътеката: мълчаливо, без да се губим от поглед, организирано. Митко успя да я намери и продължихме. С краката си усещах познат терен – наистина бяхме стигнали гигантското безводно плато, затворено между Мая Шникут, Мая Щогут, Мая Ришкулит, Мая Вижес, Мая Харапит и Мая Прошит. Това беше карстовата пустиня на Келменд.

Откриващият се Мая Щогут на фона на стар влашки егрек.

Това беше истинската Проклетия – поне според старите карти: оня масив, проснал се от двете страни на основния път от Печ за Шкодра през Гусинье, Чаф Пейс, Тет, Чаф Торес и Бога. Странно, но именно по тоя път имаше повече вода от който и да е друг: изворът Синьо око малко след Вусанье, изворът под Фуша Руницес, изворът на самата Фуша Руницес, изворът при Шиу и Бард, изворът под малкия дървен кръст на влизане в Тет. Може би някогашните керванджии, странници и пътници са нарекли така планината заради страховитите гледки из пътя – надвисналите над Ропояна скали на Карамфилите и Скокища, гребенът на Мая Лагойвет и Мая Шкурц и настръхналия Мая Бойс над Фуша Руницес и накрая зъбът на Мая Харапит точно над превала Чаф Пейс. А срещу него при добро време се виждат Мая Поплукс и Мая Йезерце. Кой знае...

Фрагмент от юголславска военна карта от 1928 г. В горния десен ъгъл е посочена планината с нейното автохтонно ( българско) име – „Проклетja”, а не сръбско „Проклетиje”.

Факсимиле от индекса в края на книгата на P. Fulvio Cordignano S. I. “L’Albania a traverso l’opera e gli scritti di un grande Missionario italiano il P. Domenico Pasi S. I. (1847-1914)”, volume II. Точна, ясна и изчерпателна дефиниция къде се намира Проклетия в тесния смисъл на думата.

Нашите надежди и предвиждания се сбъднаха. Наближаваше 14.30 часа, когато Мая Щогут започна да се показва под облаците. Зарязахме пътеката и тръгнахме направо към върха. Но платото наистина беше огромно и ни отне повече от половин час, докато стигнем подножието му. И тук не говорихме дълго с Митко – просто уточнихме с две думи очевидното: решихме да изкачим върха по права линия. Зависехме от нестабилното време, което всеки миг можеше отново да скрие върха в облаците – затова вървяхме през това, което вече бяхме видяли, колкото и стръмно да изглеждаше то.

Митко на фона на Мая Щогут.

Измушихме като змии под първата стена в основата на върха и зачоплихме по сипея нагоре. След него теренът малко омекна и изникнаха рехави скални прагове, гарнирани обилно с трева. Накрая дойде редът на скалната пирамида на Мая Щогут. Митко поведе в първия малък, трошлив кулоар. После аз го смених и тръгнах деликатно и внимателно нагоре, за да не събарям камъни. Въжето така и си остана в раницата – от него просто нямаше нужда.

Цялата красота на Мая Щогут.

Митко към Мая Щогут.

Деликатният кулоар.

Върхът.

Накрая излязох на гребена. Върхът беше близо. Скоро го видях – малка натрупана купчинка камъни. Изчаках Митко, който вървеше минута след мен и заедно отидохме до върха. Беше ни отнело точно половин час щурм от основата до връхната точка. Стиснахме си ръцете с усмивка и благодарност. Митко по навик се обади на жена си, аз по навик запалих цигара.

2245 м. На върха.

Облаците бясно прелитаха наоколо, откривайки за броени мигове околните върхове. Нямаше смисъл да чакаме – времето отново се влошаваше. Постояхме половин час на върха за удоволствие, хапнахме по една вафла и ябълка и тръгнахме надолу.

Митко по гребена надолу.

И по плочите.

Мая Щогут е най-ниският връх в цялата местност между Мая Радохинес и Карамфилите, той е по-висок само от Мая Харапит. Но поне за мен е най-красивият, някак си „най-връх”. Отчетлив, отделен с дълбоки и широки седла той просто се набива в погледа, израснал сякаш нарочно точно в средата на огромното карстово плато. А гледката на отвесната му стена откъм Чаф Добранчес пожелавам на всеки планинар.

Мая Щогут, погрешно означен като Мая Херапит. Снимка: Rudolf Leutelt, ”Contributi alla morfologia geologica delle Alpi Nord-Albanesi”, в Studi Albanesi, volume V-VI, 1935-1936 г.

Доказателството: Мая Щогут, видян от Чаф Добранчес, юни 2012 г.

Слязохме от върха по друг път. Хванахме широкия гребен, който полегато слиза надолу. Там, където той задънва с скален отвес, го напуснахме по широки, несложни плочи и започнахме да траверсираме към основата му. След половин час бяхме на платото. Облаците се дръпнаха за последен път, небето посиня и върхът се отвори колкото да ни пожелае лек път на слизане.

Последната гледка към Мая Щогут.

После настъпи призрачно време – буквално и преносно. Бързо и стегнато вървяхме в мъглата без да бъркаме и за миг посоката и пътеката. Не знам как се е чувствал Митко, аз си спомнях новелата на Исмаил Кадаре „Посърналият април”, която описва една любов и едно кръвно отмъщение в Проклетия. Съвпадението бе пълно – отново и отново сивото на камъка се сливаше със сивото на мъглата, сякаш това беше цветът на живота в тази планина: блед, суров, недохранен, труден, жесток, но човешки.

Призрачното време.

Ослушвах се и се оглеждах дали иззад някой камък няма да изскочи човек. Не изпитвах страх, а странно спокойствие сякаш това беше най-естественото нещо в тази мъртва планина. Вървях по пътека, на която хора са се простили с живота си, но не са имали друга, която да следват – отново буквално и преносно. Внезапно разбрах причината – пътеката не беше помръднала от онова време и нямаше как да помръдне. Изсечена и натрошена в камъка от хилядите кози и конски копита и човешки крака тя му бе неподвластна. Хората бяха изчезнали, но тя беше останала.

Местността между Радохинес и Шникут, видяна от склона на Мая Йезерце. Снимка: Павел Беличовски, септември 2009 г.

Спомнях си и нещо друго. Митко вървеше пред мен сега както някога – преди почти 20 години – по билото на Беласица. Стелеше се същата призрачна пелена. Бяхме отишли на някакво международно изкачване на връх Тумба, но бързо зарязахме официалната част и подкарахме по билото, вземайки и някакъв шотландски геолог с нас.

С Митко преди почти 20 години – Беласица.

Нощта ни свари под една вишка – нямахме палатка и спахме в нея. На другия ден довършихме каквото оставаше до Конгур и надолу до Петрич. Но аз си спомнях сега в Проклетия тая бяла млечна мъгла, която тогава в Беласица преливаше като река през яза на билото. А ние шляпахме по браздата и гледахме как мъглата се закача на вълма по останалата от Първата световна война бодлива тел...

Млечната мъгла на Беласица. Снимка: Димитър Ангелски.

Точно час по-късно зърнахме старата албанска застава. Наляхме отново от ледената й вода и продължихме надолу. След още петнайсет минути бяхме пред огнището. Там отново ни чакаха топли, живи въглени.

Митко на две минути от огнището.

Удома.

Първата известна снимка на Мая Харапит. Снимка: сп.“Osterreichische Alpenzeitung”, бр. 53, 1931 г.

На сутринта отново станахме късно. Облаците отново лежаха ниско. Отново нямаше закъде да бързаме. Спокойно и лаконично обсъдихме възможностите. За Йезерце нямахме нито добро, нито достатъчно време. Затова предложих на Митко да отидем до Мая Харапит – вече го бях качвал, върхът беше красив, маршрутът – интересен, нетруден, недълъг. Наистина не исках „велики дела”, нито търсех „силни изживявания” – с Митко през изминалите години имахме предостатъчно такива из планините. Просто реших да „споделя” с него този връх, надявайки се и той да остане под облаците, и така Митко да зърне още нещо от Проклетия.

И една от многото. Снимка: Shan Pici, 1938 г.

Стартът.

Отново тръгнахме чак след 10 часа. Отново бързичко за няма и половин час излязохме на старата албанска застава, но този път продължихме по прежълтелите вече поляни към Чаф Пейс. Пътеката се виеше плавно нагоре-надолу. Аз си спомнях второто си идване в Проклетия – беше през 2009 г. – когато минавахме оттук на път за Мая Йезерце.

Мая Харапит от бивака преди изкачването на Мая Йезерце, септември 2009 г.

И една от многобройните снимки на Мая Харапит, май 2013 г.

Бяхме млади, една голяма компания от приятели, не бързахме, знаейки, че върхът няма как да ни избяга. Йезерце не ни избяга, но Харапит успя. Спомнях си как неистово исках да го кача – стоеше пред очите ми, а нямахме вода и... слязохме в Тет през нощта. Бях ядосан и гневен на Свидна, която беше моя спътница тогава. На другия ден пък нямахме време, за да не изпуснем другарите.

Тет. Семейството, което ни приюти, септември 2009 г.

Беше почти по същото време – сега беше краят на август, тогава – краят на септември. Тогава виждах за първи път тези поляни, тези върхове, вървях за първи път по тези пътеки. Оттогава се изнизаха години и сега вече вървях по тях като керванджийско муле, по навик, по памет, сякаш със завързани очи.

По пътеката към Чаф Пейс.

За щастие времето се оказа далеч по-добро от предишния ден. Мая Харапит се отвори още след старата албанска застава. Слънцето проби и върна лятото. Небето посиня, облаците побеляха. Беше пусто – туристите от Тет още не бяха дошли на излет, овчарите от заставата вече бяха тръгнали на паша.

Езерцата преди Чаф Пейс – най-ниската точка.

Пътеката се втурна надолу към двете малки езерца преди Чаф Пейс. Вече се намирахме в широкото, разлато подножие на Мая Харапит. А не бяхме вървели и час. Оставихме пътеката и тръгнахме нагоре към върха – без пътека, направо през тревистите склонове.

Мая Харапит.

Стремяхме се да следваме ръба, за да имаме гледки към долината Шала. Преодоляхме два стръмни склона, по които още растяха единични борове. След тях постепенно камъкът се завърна, но по един особен начин, който се среща само тук, в Келменд – дълги, надлъжни ръкави от карст, дълбоко прорязани от водата. Сякаш бяха успоредни, дебели вени на праисторически звяр, чието сиво туловище отдавна не помръдваше вкаменено.

По пътя нагоре – Мая Бига е Шалес.

По пътя нагоре – Митко в из карста.

Малко по малко релефът ни връщаше на север, встрани от ръба, към широкия скалист кулоар, от който в прелитащите облаци вече можехме да различим бастиона на Мая Харапит. Спомних си как някъде тук при първото си изкачване на върха тръгнах право нагоре през скалите, вместо да завия отново на юг в малкия, внезапно отворил се тревист циркус. Сега с Митко свърнахме в него по едва видимата пътечка, която ни върна на ръба. Не ни оставаше много до върха.

Митко по ръба на Мая Харапит. На заден план долу долината Шала.

Просто трябваше да вървим все нагоре през облаците, които пак и пак прелитаха ниско, през нас. Ръбът окончателно се оформи, стесни се без да става труден или опасен, така че движението ни бе лесно и ясно, дори при слабата видимост. Вярвах отпред без да изпускам от поглед Митко, който подскачаше по камъните след мен.

Митко по финалния гребен.

Накрая излязохме на финалния гребен, където наклонът „угасна”. Бяхме съвсем близо. В 13.50 часа стъпихме на Мая Харапит. Отново си стиснахме ръцете с усмивка и благодарност. Къс, кратък, лесен, приятен маршрут. Красив, импозантен, панорамен връх. Кратки, внезапни, мигновени гледки през облаците.

2218 м. На Мая Харапит. На заден план Мая Щогут.

В последните години Мая Харапит се превърна във „визитна картичка” на албанска Проклетия. На южната му стена, най-дългата на Балканския полуостров, дори има цял накован тур, а аз даже познавам един от „авторите” му. „По-напредналите” от стандартните западни туристи се изкачват на Мая Харапит и това е „черешката на тортата” в програмите им, докато по-обикновените минават под него, снимат го, цъкат с език и се връщат обратно надолу към Тет...

Мая Харапит. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 9, 1957 г.

За всичко това има, разбира се, и по-сериозно обяснение. Мая Харапит затваря долината Шала – той е най-видимият, най-обособеният връх в нея. А самата долина е „сърцето” на албанска Проклетия – най-„водоснабдената”, най-населената, най-достъпната, с най-много обработваема земя. За разлика от Валбона, която е мюсюлманска, Шала е католишка и като такава е била „обект на внимание” от францисканци, австрийски и френски консули и всякакви западни пътешественици.

Цивилизацията вече е дошла с посторяването на пътя през Чаф Торес през 1936 г. (на заден план вдясно Мая Харапит)...

...и в края на 30-те години на ХХ в. Тет има дори туристическа хижа... Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

...както и францискански колеж.

И накрая – за разлика от Валбона, през която не е минавал нито един основен път, през Шала е минавал пътят от Печ за Шкодра...
Името „Мая Харапит” означава „Черни връх” – нещо, което е останало и в българския език като израз: „чер като арапин”. Дали и на него хайдуците не са чакали керваните с жаден впит поглед, както са правели това на Харамията в Рила?

Мая Харапит, септември 2009 г.

Постояхме с Митко един дълъг час на върха, чакайки и недочаквайки чисто и ясно време. Така ни било съдено. Ала кога друг път тия пусти облаци щяха да летят пред очите ни, раздипляйки я Бига е Шалес, я Поплукс, я Щогут. Беше като ония стари, калайдисани гюмове от детството ни, от които някой усмихнат чичко заплиташе на пръчка захарния памук – на тънки и сладки фандъци, които се лепяха един връз друг – и ние ги гледахме с широки очи и зяпнала уста. Така и сега зяпахме наоколовръст я Шала, а планината, хапвайки ябълка, пушейки, бъбрейки си.

Мая Щогут през облаците.

Долината Шала.

Проклетия.

Накрая дойде време да тръгваме. Търкулнахме се надолу по същия път – бързо и стегнато, спирайки за малко край дълбоките карстови дупки, чието дъно рядко се виждаше. Следвахме пирамидките и пътечето. Отминахме прорязания камък и стъпихме на тревистите склонове. Тук срещнахме „гид” с група западняци – вървяха бавно и концентрирано, на равна дистанция един от друг, като по учебник за движение по ледник в Алпите.

Митко из карста.

Бързо ги оставихме, за да срещнем младо, прекрасно и жизнерадостно семейство от Дахщайн – мъж, жена и три деца, руси, здрави, синеоки арийци. Бащата и най-големият син отпердашиха към Харапит, ние с Митко свалихме майката с двeте й малки деца – а те подскачаха по-смело от нас по камънака. Разделихме се сърдечно на езерцата.

Angriff – Deutschland über alles.

Оттам продължихме по вече познатите поляни надолу. Кой знае защо отново си спомних първото си отиване на планина. Беше, разбира се, Пирин. Беше, разбира се, Кончето с Вихрен. Бяхме аджамии и блъскахме 17 часа от х. „Яворов” до х. „Вихрен”. По-късно разбрахме, че е имало температурен рекорд: 47 градуса на сянка. Очите ни блуждаеха, устните бяха пресъхнали от жажда, месата ни бяха подпухнали от изгаряния. Но още бяхме силни и устремени, макар и глупави. Беше преди повече от 20 години, а си го спомнях сякаш е било вчера.

Първият Пирин, първият Вихрен.

Сега, в Проклетия, вече бяхме остарели, семейни мъже, с прошарени, оредяващи коси. Вървяхме спокойно, бавно, безгрешно. За няма и половин час се върнахме „удома”. Нямаше 17 часа.

„Велики одмор” на езерцата.

Нашите домакини още бяха със стоката по баирите. Надзърнах в порутените им къщички и не се удържах – видях две калайдисани тави прясно изпечен хляб, загърнати в кенар. До тях, на сплъстената земя стояха гюмовете със сирене. За ужас на Митко и въпреки укора му просто грабнах едната тава, отрязах парче сирене и започнах да ям само хляб, сирене и сол. Нима има по-сладко, по-истинско и човешко удоволствие от това – хляб, сол, сирене и ледена вода, която се лееше на десетина метра от нас при скалата с дървения кръст?

Няма по-добри хлебари на Балканите от албанците. И по-добри сладкари от горанците. Снимка: Димитър Ангелски.

Когато нашите домакини се върнаха, им предложих да им платя хляба и сиренето. Отказаха и ми коства големи усилия да ги убедя – най-вероятно го направиха от учтивост пред настойчивостта на техния гост. Останахме около огнището до късна вечер, бъбрейки.

Една от първите снимки на Мая Харапит. Снимка: Rudolf Leutelt, ”Contributi alla morfologia geologica delle Alpi Nord-Albanesi”, в Studi Albanesi, volume V-VI, 1935-1936 г.

Същият ракурс 80 години по-късно, май 2013 г.

Накрая се уморих да „превеждам на кръст” на всички участници от всякакви езици, нито един от които не знаех напълно и предложих да лягаме. На следващия ден предстоеше „големият ден”. Аз бях дошъл тук, за да изкача Мая Шкурц и нямаше лесно да се откажа независимо от времето.

Една от първите снимки на Мая Шкурц (върхът в сянка вляво под облаците). “Eine Bergfahrt in das nordalbanische Gebirge”, в Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins Bd. 62, 1931 г.

Мая Шкурц отново под облаците, юни 2012 г.

Да, това беше „големият ден” – изкачването на Мая Шкурц. Но той започна като всички предишни – с ниска облачност, хлад, безнадеждност и късно тръгване. Имахме само един летящ лист хартия – нещо като карта, нещо като чертеж на маршрута, но в него белите петна бяха повече от информацията.

Същият ракурс, дело на първите „официални” покорители на Мая Йезерце. Снимка: „The Mountains of Albania”, сп. “Alpine Journal”, бр 42, 1930 г.

Мая Шкурц отново под облаците, септември 2009 г.Снимка: Стефан Иванов – SPI.

Тоя лист беше дело на моя приятел от Плав Ахмет Рекович, посветен изследовател на Проклетия, планински водач и съвестен мюсюлманин. Надраска ми го в едно кафене при първата ни среща.

Скицата на Ахмет Рекович.

Въпреки всичко това тръгнахме с Митко бодро и стегнато нагоре. Пътят в ниското ни бе ясен – широкият циркус на запад непосредствено след Фуша Руницес. Минаваше 10 часа. Бяхме решили да опитаме отново късмета си с едно късно тръгване, макар маршрутът да бе дълъг, а денивелацията – сериозна.

По пътя нагоре – неизвестно накъде.

Бързо хванахме някаква стара пътека, която виеше плавно нагоре. След половин час налетяхме на стари, изоставени катуни. И тук беше минал бичът на „новото време”, подгонвайки хората. Взирахме се в лежащите по върховете облаци, за да отгатнем посоката в огромния циркус, но не можехме. Просто вървяхме нагоре по пътечката с надеждата поне за миг някой връх да се отвори, за да „калибрираме” линията си. Не знаехме къде отива тази пътека, нито къде точно е Мая Шкурц.

Обратната страна на Мая Шкурц (вдясно) – откъм циркуса Коприщит. Снимка: Rudolf Leutelt, ”Contributi alla morfologia geologica delle Alpi Nord-Albanesi”, в Studi Albanesi, volume V-VI, 1935-1936 г.

Целият масив на Мая Шкурц и Мая Лагойвет. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

За щастие това уморително изкачване беше по стръмни тревисти склонове, така че поне не ни се налагаше да се катерим залудо през скали. Но накрая тревата приключи и карстът отново изникна – всевластно и повсеместно. Дотук бяхме вървяли час и половина, а взорът надежда така и не виждаше. Само от време на време циркусът под нас се откриваше, колкото да се зарадваме, че набираме височина – в неизвестното, в бялото, в нищото. Трябваше да решим как и накъде да вървим.

Все така в неизвестното.

И отново с Митко се разбрахме почти без думи – продължихме по очевидния релеф на терена, следвайки най-лесната линия нагоре. Тя се очертаваше като тесен, стръмен циркус, който пълзеше към облаците. Казахме си, че все някъде, че все някак ще излезем на дългия гребен, по който лежи цялата редица от известни и неизвестни върхове, един от които трябва да е и Мая Шкурц. Пътека вече нямаше, тук беше царството на лавините, които измитат всяка пролет склона и донатрошават камъка. Поне това беше добре, защото можехме да вървим относително лесно нагоре.

Голямата панорама от Мая Йезерце, септември 2009 г. Снимка: Стефан Иванов – SPI.

И една моя – от склона на Мая Йезерце, юни 2016 г.

Внезапно стигнахме моренен праг. Пред нас беше бяло. Разтъркахме очи – не бяха облаците, беше сняг. Голяма, фирнована преспа. Натъпкахме шишетата с тая неочаквана изненада, починахме малко на хлад и продължихме. Пред нас се изправи стръмен, сякаш безкраен стръмен трошляк. Чоплехме бавно и монотонно, неудържимо.

Прагът, преспата, фунията.

Склонът постепенно се сви на фуния, наклонът окончателно се вдигна, но изскочи трева. След още десет минути в тоя тесен кулоар неочаквано стигнахме до седло. Тук вече имахме видимост – от другата страна на седлото се просна огромният циркус Коприщит. Седнахме с Митко на завет и гледка.

Циркусът Коприщит. Вдясно Мая Нигвачит.

Напречният гребен, отвъд който е Мая Шкурц. В основата му е преспата.

Вече виждах една от следващите си цели в Проклетия – изследването на този отдалечен, затънтен, безводен, може би напуснат от хората циркус. Над него стърчаха неизвестни за мен върхове. Не знаех нито имената им, нито дали са изкачвани, нито дали са изкачваеми. По склона от „нашето” седло навътре към циркуса вървеше тънка пътека – значи имаше някакъв път, но накъде отиваше той аз не знаех. Не знаехме и къде точно е Мая Шкурц. Нямахме и никаква видимост към гребена в посоката, където трябваше да е върха – голяма, почти отвесна скала блокираше погледа. Затова предложих на Митко да отскочим до близкия връх от другата страна на седлото, който поне виждахме пред себе си, пък оттам от по-високо да се огледаме.

От другата страна на седлото – връхчето за оглед.

Митко нагоре по гребена му.

Зарязахме раниците и тръгнахме. Пред нас се изправи елегантен, нетруден скалист гребен. Вървяхме с лекота и удоволствие. Времето малко по малко се подобряваше – облаците отстъпваха пред синьото небе, вятърът подухваше приятно и леко. За няма и половин час бяхме горе. Намерихме малка купчина камъни. И най-накрая Бог беше с нас – отсреща през облаците бавно изникна Мая Шкурц. Нямаше кой друг да е. Вече знаехме къде сме, вече знаехме къде е върхът. Бяхме спокойни, радостни, доволни – Проклетия лежеше наоколо девствена, красива, прежълтяла от горещото лято.

Най-накрая – Мая Шкурц.

От другата страна на този безименен връх се откри зашеметяващ гребен – тесен, скалист, начупен, той се губеше към поредния неизвестен ми връх. Още тогава реших, че един ден ще трябва да се върна тук, за този гребен. Дай Боже, това да стане с приятел.

Фантастичният гребен отвъд.

„Нашето” седло, неизвестното връхче за оглед и Мая Шникут вдясно от него.

Слязохме бързо и чевръсто, взехме си раниците и започнахме, траверсирайки през стръмния тревист склон, да подсичаме голяма скала, която блокираше достъпа ни към подножието на Мая Шкурц. След като я заобиколихме пред нас се ширна огромният каменист циркус под върха. Пътят ни беше открит.

Мая Шкурц и циркусът под върха. Снимка: Димитър Ангелски.

Митко през циркуса.

Но върхът изглеждаше непревзимаем целият обрамчен от скален пояс. Наум си припомних с кристална яснота думите на Ахмет Рекович: „Търси жлеба, където скалата рязко сменя цвета си от тъмен на светъл. Той е там, дори да не го виждаш. В него е пътят.” Затърсих, но нищо не виждах. Присвих поглед и видях – изглеждаше като монолитна стена на два цвята по диагонала: светъл и тъмен.

Жлебът.

Благодарих на Ахмет – като истински планинар не беше скрил пътя от другите, не го беше запазил за себе си както гидовете някога на Ден дю Жеан. Бързо и леко за няма и петнайсет минути подсякохме трошляка на циркуса и застанахме в основата на стената. Ясно виждахме жлеба – десетина метра стръмен участък между две успоредни стени.

Благодарност. С Ахмет Рекович.

Извадих въжето, но от него отново нямаше нужда. Ахмет Рекович и неговите приятели бяха поставили метален парапет в най-тясната част. Един голям, откъртил се камък я затапваше и образуваше труден скален праг. От тоя камък стърчеше ръждясала тел – свидетелство, че върхът е изкачван в миналото, най-вероятно от албански планинари или граничари. Застанах отпред и тръгнах смело нагоре. Митко ме следваше неотклонно без да изостава.

Митко на „ключа” – големият камък.

Митко на слизане и целият жлеб.

След като минахме жлеба, пред нас на стръмни прагове тръгнаха къси хлъзгави тревисти склончета. Всяко подхлъзване тук би било фатално – те са широки между 3-4 и 10 метра и човек практически няма място за спирачен път. А трябва да ги подсича, усуквайки се диагонално нагоре. Накрая и склончетата приключиха, теренът стана по-каменист, но по-широк и полегат. Оставаше ни още съвсем малко.

По пътя нагоре – безименна кула. Вдясно склонът, по който вървяхме.

Митко по склона.

Фрагмент от тревистите склончета.

Последните метри. Митко на фона на Мая Шникут.

Накрая върхът се видя. В 15.45 часа стъпихме на Мая Шкурц. Облаците все така си прелитаха и понякога отваряха гледки. И аз си спомних още едно то пътешествията ни с Митко, когато облаците пак летяха така – Олимп. Беше първото ни излизане от България, преди почти 20 години. Дори не помня дали още нямаше визи... Тръгнахме аз, Митко, Мия Ачкова и Таня Петкова с една малка допотопна количка, в която не знам как се събрахме. Даже се носехме резервна туба с бензин...

С Митко в подножието на Олимп.

Днес животът ни е разхвърлял в най-различни страни и посоки. Тогава преспахме на Приония и за един ден се качихме до върха и си слязохме. После отпердашихме към морето – и там спахме само на чували. На пясъка, на брега. Беше хубаво, беше истинско – нова страна, нова планина, непознати хора, говорещи непознат език.

На Олимп.

Не беше трудно, не беше страшно – тогава нямаше интернет, нито книги или карти, с които да се подготвим. А бях купил 17 метра статично въже, което и досега пазя. Беше си лукс за малката ми студентска стипендия – за повече нямах пари. Имахме и късмет – бяхме сами на върха. Имахме и топли, истински отношения помежду си, непомрачени от интимност или ревност.

На слизане от Олимп.

И ето че сега стояхме с Митко на Мая Шкурц, но отсреща не беше Стефани, а Мая Лагойвет. А под нас не беше Бяло море, а Фуша Руницес, където ни чакаше палатката ни. Точно 1200 метра по-долу. Пак си стиснахме ръцете с усмивка и благодарност. Не говорихме много. Постояхме половин час и потеглихме надолу.

2503 м. На Мая Шкурц.

Мая Лагойвет – само няколко метра по-висок и много, много по-труден.

Фуша Руницес – 1200 метра под нас.

Вървяхме внимателно, бавно, спокойно. Облаците малко по малко оставаха над нас. Мая Шкурц се скриваше бавно в тях като Олимп в дошлата от морето мараня. Трополяхме надолу като диви кози. Ниско долу срещнахме овчар, който изглеждаше сякаш бяхме 50 години назад във времето – със стар, прокъсан костюм, навуща и черен чадър в ръка. От него разбрахме, че „нашето” седло носи името Чаф Лагойвет.

Митко из трошляка под Чаф Лагойвет.

Мая Шкурц и Мая Лагойвет от Мая Йезерце, септември 2009 г. Снимка: Павел Беличовски.

За 3.30 часа бяхме обратно на Фуша Руницес. Наближаваше 19 часа. Събрахме си нещата и се търкулнахме към великата вярна Корсичка, която ни чакаше в Ропояна. За няма и час бяхме там.

Целият масив на Мая Шкурц и Мая Лагойвет, септември 2009 г. Снимка: Стефан Иванов – SPI.

Мая Шкурц и Мая Лагойвет от циркуса Буни Йезерце, септември 2016 г.

После историята е позната до сладостна болка – „удома” при Сърджан в Гърбая, който ни посрещна на наредена маса с думите: „Шта je за мени, то jе за теби”. ”Удома” на ракия при Шпан Гочай в малката му къщичка, който ни посрещна с думите: „Моjа кућа je твоja кућа”. Нещо, което знаех от Кануна на Лек Дукаджин: „Къщата на албанеца принадлежи на Бога и госта”.

Свидна Михайлова, Мая Шкурц (вляво) и Мая Лагойвет (вдясно). Ясно се вижда кой е по-високият връх. Снимка: Стефан Иванов – SPI.

Първата снимка на Проклетия в планинарската литература – Вила. Снимка: W. H. Cozens-Hardy, “The mountains of Montenegro and Albania”, сп. “Alpinе Journal”, volume 17, 1895 г.

Това беше последният ни ден в Проклетия. И ние искахме да го изгребем до последно, както се пие ведро студена вода посред жега – с жадни устни. Станахме в 4 часа сутринта. Навън още беше нощ – тиха, хладна, влажна и черна, каквито са всички нощи в Гърбая. В 4.30 часа потеглихме отново към Албания – този път легално.

Вила и Рикавачко езеро. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 2, 1956 г.

По тъмно минахме границата при Грънчар и поехме по черния път към Вермош, най-северното село в Албания, там, където снегът се задържа половин година. Нашата цел – връх Вила – все още стоеше скрита в нощта. Залутахме се из пътищата по сухото корито на реката и накрая оставихме великата вярна Корсичка при последните къщи във Вермош.

Вече на връщане: Вермош.

И Вила.

Спомних си думите на Сърджан Павичевич за гордите планинци, живеещи тук. Поводът беше отварянето на граничният пункт преди десетина години: „То je било катастрофа. Шли са у Гусинjу као сенки. Ни са имали ништа за живот. Енвер Хођа ги je држал у гладу и пуцал за ништа. Пута приje ниje било ни за Скадар, ни за Гусинjе. Jeли су кору дрва.”

Някъде край Вила – някога гордите албанци-планинци. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 2, 1956 г.

Зората се разпукваше над планината. Хванахме първия черен път, който водеше нагоре и подкарахме бързичко покрай оградени за паша поля. След половин час пътят влезе в букова гора. Вървяхме успоредно на границата, която висеше над нас по билото. На един разклон имаше дори маркировка, сочеща към езерото Рикавец. Това беше нашата първа цел. Скоро черния път свърши и започна хубава, макар и орасла стара керванджийска пътека. Тук-там тя беше подпряна на суха зидария по завоите.

Митко на границата.

Наклонът се вдигна, денят неудържимо напредваше, а с него и жегата идваше. Най-накрая – като за щастлив финал на това пътешествие – времето окончателно се изчистваше. След още половин час стояхме на малък, уютен превал – това беше границата. Досами пътеката още стоеше стара бетонна пирамида. Смело влязохме в Черна гора и тръгнахме под сенките на високите буки, припкайки надолу към езерото. Скоро и то се видя.

Първата снимка на Рикавачкото езеро. Снимка: Kurt Hassert, 1897 г.

И това Рикавачко езеро, което ние видяхме.

Рядко съм виждал по-красива, пасторална и топла гледка в планината от Рикавачкото езеро. Високо разположено като оазис сред гората, с разхвърляни по мерата къщурки и прекрасни, остри, сивкави върхове наоколо. Както се оказа впоследствие, и с топли, гостоприемни хора – мешавица от албанци и черногорци, православни и католици.

Паметникът и най-вероятно гробът на войводата Дрекал. На заден план превалът с границата.

От край време то е част от земите на племето Кучи, което мнозина историци смятат за албанско, въпреки православието му. И аз отново си спомних думите на Сърджан Павичевич, когато седяхме на ракия, а келнерът Райко беше донесъл да ми покаже старата карта на „велика” Черна гора от 1830 г.: „Райко, Куку-Райко, ти ни си прави србин, ни стари црногорац, ти си Куч, шта значи истини албанац.” После се усмихваше и го питаше: „Райко, Куку-Райко, причаj ми како се зове жена от вашег племена?” А Райко ядосано отговаряше: „Врла кучка.”

Кучките планини от катуните край Рикавачко езеро.

Отминахме стария паметник на прародителя на Сърджан – войводата Дрекал – издигнат от някакъв друг Павичевич, и продължихме към къщичките. Да, и Сърджан беше Куч, но с чувство за хумор.

Поглед назад: Рикавачкото езеро и гористия превал, където е границата.

Спряхме в първата, където семейство майка и син ни сложиха на дървената маса на двора. Нямаше как да откажем, въпреки нежеланието на Митко. Кафе, ракия, дори кока-кола, сладки и сладки приказки – типичното гостоприемство на планинеца. Така се търкулна половин час, посветен на обърканата етнография и бурната история на тия планини, за които дори не е ясно част от Проклетия ли са, част от Комови, част от Жийово или просто са си Кучките планини.

Хора, срещи, планини. Вила на заден план.Снимка: Димитър Ангелски.

Добрите хора ни упътиха откъде да подхванем към катуна Студенац, пък оттам вече към самия връх, който вече ясно се виждаше. По пътя ни спряха други добри хора – обещахме им да се отбием при тях на връщане. Иначе просто нямаше да качим Вила, нито да се приберем в България.

Последните облаци се откъсват от Вила.

Слънцето вече напичаше, Вила се беше открила в цялото си великолепие, сякаш беше един умален Айгер с триъгълната си сенчеста стена, която стоеше срещу нас. Шмугнахме се буковата гора и по старата пътечка за още половин час се качихме до вече изоставения катун Студенац. И тук гледката беше прекрасна – сиви, пастелни и неизвестни ни върхове, прежълтяла, полюшваща се трева по склоновете, чановете на овцете и лаят на кучета нейде далеч.

Вила и гората, отвъд която е катунът Студенац.

По пътя към катуна Студенац.

Вървяхме с Митко стегнато и бързо, заедно, без почивка. От катуна хванахме нещо като пътека, по която тук-там излизаше стара югославска маркировка. В един момент просто тръгнахме нагоре откъдето ни се струваше най-удобно и лесно. Следвахме линия високо над циркуса, спускащ се от седлото между Вила и неизвестен ни връх.

По пътя към седлото под Вила – катунът Студенац от птичи поглед.

Митко по склона на Вила преди седлото.

След един дълъг час в жегата без сянка отново излязохме на границата между Албания и Черна гора. И отново я пресякохме – нелегално. Пред нас в контражур се ширна Проклетия, под нас гористите предпланини на Келменд край Вермош. Починахме пет минути и захапахме мазния, измамно полегнал склон.

Седлото, границата и върхът с дълго албанско име на юг.

Мазният склон на Вила.

Странно, но най-много се уморявам именно от тези наклони – нито наистина стръмни, за да набираш бързо и отчетливо височина, нито наистина полегати, за да вървиш бързо по тях. Всяка крачка по тях е една идея по-трудна, но и те поставя една педя по-ниско от желаното. А за капак и тревата беше висока. Но ние с Митко пъплехме нагоре с неизразимо удоволствие и радост. Върхът вече бе близо.

Митко на последните метри преди върха.

Вила.

Пътека нямаше или ние просто не я търсехме, а вървяхме кой откъде види. В 11 часа стъпихме на върха, облени в пот. Пак стиснахме ръце и седнахме край граничната пирамида. Цялото изкачване ни беше отнело 3.30 часа.

2093 м. На връх Вила.

Вила е най-отчетливият връх по границата между Албания и Черна гора преди тя да влезе в Проклетия. Неговата пирамида дели тая граница на два участъка – още от Флорентинския протокол през 1926 г. С Вила започва и планинарската история на Проклетия в далечната 1895 г. Иронията е в това, че както и Мая Шкурц, който не е най-високият връх в масива си, така и Вила и по-ниска със само 7 метра от съседния си връх с дълго албанско име, което така и не запомних.

Върхът с дълго албанско име – очевидно по-висок.

Същият връх, гледан от Проклетия и погрешно описан като Вила. Снимка: Antonio Baldacci, 1902 г.

На всичките ми молби да качим и него Митко спокойно, безотказно и лоялно възразяваше: „Жената ме чака”. А аз повтарях всуе: „И мойта ме чака, та затова дай да се позабавим”. Заблеяхме се в маранята, гледайки непознатите ни планини на запад. Кога ли ще дойда за тях, кога ли ще дойдем за тях? Гледайки тези планини, ясно си давах сметка, че с напредването на възрастта и живота вече не исках височина, трудност, известност, фалшива самореклама и измамна суета, а тиха, девствена планина, далеч от хижи, пътеки, туристи.

Някъде в Проклетия. Снимка: Molteni, 1897-1898 г.

Исках сам да откривам откритото от други, вървейки в забравените им и вече излинели следи. Да споделям по възможност всичко това с приятелите си. Да срещам обикновените местни хора, да си говоря с тях за простите неща от живота и да попивам тяхната доказана от планината мъдрост.

Гледката от Вила към Кучките планини.

Проклетия в контражур.

Постояхме половин час на върха и тръгнахме обратно надолу. Чакаше ни предълъг път. Бързо слязохме до седлото, а оттам и до катуна. После се втурнахме по пътеката към езерото. Спряхме се при добрите хора, които строяха къща. Собственик – черногорец, майстор – албанец, а всъщност едни и същи хора, с едни и същи представи, без различия и вражди.

Митко надолу след седлото.

Митко на фона катуните край Рикавачко езеро.

Махнаха с ръка към планината, обяснявайки старата кървава история, когато границата се е местела в зависимост от силата на едно или друго племе, я албанско, а черногорско. После седнахме в сянката за по чаша студена вода – за повече нямахме време. Чакаха ни и там, където вече бяхме. Отидохме. Прощавахме се с хора, които сигурно повече няма да видим. А те остават в паметта, с времето избледняват, но усещането не изчезва напълно, отпечатва се някоя дреболия, дума, жест и ти ставаш неусетно по-богат, по-смислен, по-пълен...

Добра среща на добра приказка.

Накрая дойде време наистина да потеглим към истинските си домове. Хванахме пътеката към превала и бързо отминахме граничната пирамида. Погледнахме за последен път опалената от слънце Вила и сгушеното сред оранжевите треви езеро, след което хлътнахме по склона надолу – отново в Албания.

Митко, Вила и пътят към дома.

След един час бяхме пред Великата вярна Корсичка. Стадо овце небрежно пасеше край нея. Ние бяхме дотук. Нататък, както всякога, беше тя. Далеч след полунощ се прибрахме в София.

Църквата във Вермош.

Едно пътешествие беше приключило. Едно старо приятелство се бе върнало. Една планина беше останала да ни чака.

Великата вярна Корсичка.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Мар 01, 2017 7:34 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Amicus alter ipse

Докато се прибирахме, по пътя през главата ми отново препускаха мисли. Но тоя път те бяха други – не мислех за себе си, за неясното си място на тоя свят и за мястото на планината в него и мен. Мислех за хората, с които ме беше срещала, събирала и – нерядко – разделяла планината. Познати и непознати, приятели и спътници, случайни и предопределени.

Проклетия от упор. Италианските егери от 3-та алпийска дивизия „Джулия” срещу Мая Харапит, 1940 г.

Митко седеше до мен в колата. Той беше от приятелите, от първите, сигурно първият. Странно, за повече от 20 години през отношенията ни не беше минал облак, нито сянка – нито веднъж, нито в планината, нито под нея.

И казармата ни събра, но не ни раздели.

С другите – думата не е точна, когато става въпрос за приятели – да, спорели сме, мълчали сме си, понякога дълго, дори сме се карали – в Проклетия, Пирин, Алпите, Кораб... „Тези истории не са приказки. Те са мислите и действията на човек, който греши, и на неговите партньори, които също са хора. Не смятайте, че тези портрети възвеличават мъжеството, смелостта, уменията или разума. Въпреки че тези качества присъстват, има ги и страхът, неспособността и компромиса”. Думите не са мои, на Стив Хауз са. Такава е истината – всеки от нас е различен и пътищата ни в планината – както и в живота – твърде често са също различни. Но нима е порочно или погрешно това?

Проклетия. Келменд. Приятелство.

Щом толкова ревниво – и може би невинаги правилно – съм държал на собствената си свобода, имам ли право да откажа на другия да бъде свободен? Разбира се, не. „В крайна сметка всичко зависи от отделния човек. Сборът от милион нули не прави единица”. Думите не са мои, на Карл Густав Юнг са. Такава е и тази истина – всеки от нас е, вярвам, личност, иначе няма как да сме хора. „Сборът е нула и така целите се превръщат в канава на животите ни.” Думите пак са на Стив Хауз.

Олимп. Приятелство. Второто изкачване на върха. Daniel Baud-Bovy и Frederick Boissonnas.

Уви, аз не съгласен нито с него, нито с Юнг. Там, където има приятел, едно и едно не прави нито нула, нито две. А едно – заедно.

Проклетия. Келменд, 1958 г. Те просто трябва да разберат.

Чудесен разказ!
Добре написан, добре подбрани снимки!
Винаги с удоволствие следя темите ти за Проклетия.
Желая ти хубави преживявания в планините!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Картите - за този, който реши да отиде.

Мая Щогут, Мая Харапит, Мая Шкурц.

Вила.

Време е да издадеш книгата вече ! И ми запази една...

_________________
Където има воля има и път!