Проклетия: Бриасет, Ливадит, Чардакут, Радохинес.

„Дървото, посадено върху обща собственост, принадлежи на този, който го е засадил, но неговите плодове могат да бъдат изядени от всеки, който е в състояние да ги обере, и този, който е засадил дървото, няма право да му попречи.”
Канун на Лек Дукаджин, § 237

Проклетия. Човекът и планината. Снимка: Werner Lattmann, “Vergessenes Bergland”, сп. “Die Alpen”, бр. 4, 1936 г.

Трябваше да изляза от дупката, която сам бях изкопал. Трябваше да се върна при себе си. Или поне да се приближа. Пътят ми беше познат. Проклетия. Моята Проклетия, в която думата „моя” не означава притежание, а връзка на аскетична близост и мълчаливо общуване. И този път пътят из ниското беше прашен, забързан, задушен, задъхан. И този път пътят в планината беше стръмен, каменист, без пътека, ту мъглив, ту бляскаво ясен, уморителен. 6 дни, 4 върха, 1 ферибот, 1400 километра асфалт и макадан...
Дали успях? Какво всъщност значи успехът? Често от някой връх Проклетия стоеше пред очите ми като разбунено море – непокорно, но застинало, непознато, но близко, безбрежно, но със своите скрити пристанища из долините. Тогава разбирах, че не съм успял, че няма как да успея, че никога няма да успея, че няма никакъв смисъл да се опитвам да успея.

Проклетия. Хората. Снимка: Alex Majoli, 1998 г.

Господ беше посадил Проклетия в земята и аз берях връх след връх от нея. Тия плодове не бяха сладки и вкусни като райски ябълки. Всеки от тях беше стипчив, сух, карстов залък в обикновено пресъхналата ми уста.
Върховете на Проклетия никога нямаше да свършат. Аз никога нямаше да стана по-голям и по-силен от нея. Щях да се връщам при Проклетия. Щях да се връщам при дъщеря си. По средата щеше да остава пътят и великата вярна Корсичка. В тоя сякаш неизменен кръговрат щях да търся без надежда да открия. Някога попитали Достоевски дали животът има смисъл. Той отговорил с оксиморон: „Животът сам по себе си е смисъл.”
Никой не ми пречеше – Бог или Проклетия. Имах пълната свобода да успея или да не успея, да откъсна още един връх или да се върна, единствено взирайки се в него. Всичко зависеше от мен.

Проклетия. Човекът и планината. Снимка: Norbert Enker, “Albanien Ansichten”, 1993 г.

Отново бях сам. По собствено желание. Трябваше да изляза от дупката, която сам бях изкопал. Дали успях? Нямаше как да забравя Джервазути...
Проклетия ме научи на много езици – сръбски, албански, италиански, добавени към английския, руския, испанския... Тя беше като Вавилонската кула, стълпотворение от народи, езици и вери. Но всъщност именно Проклетия като никоя друга планина ме научи на единствения език, на който всичко би могло да са каже, всичко би могло да се чуе и всичко би могло да се разбере. Мълчанието. То е единственият език между човека и планината. Единственият език между човека и Бога. Проклетия беше църква, катедрала и джамия, върховете й – олтари и михраби. Хората й.... Самият Канун даваше отговора: „Добрият и лошият имат една и съща стойност: законът повелява, че „добрият човек може да бъде роден от лош и лошият човек може да бъде роден от добър.”
Трябваше да изляза от дупката, която сам бях изкопал. Тръгнах.

Проклетия. Канунът на Лек Дукаджин. Снимка: Nikos Economopoulos, 1998 г.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пон Фев 20, 2017 12:01 am; мнението е било променяно общо 2 пъти

Посвещавам това изкачване на дъщеря си Вида.
Нека маршрутът му носи нейното име –
„La Futura Vida”

Credo in unum Deum, Patrem omnipotentem.
One and only – Мая Бриасет.

Както винаги се изнизах рано сутринта. Вида още спеше. Развиделяваше се. Яхнах великата вярна Корсичка и подкарах по до втръсване познатия път. Но нещо вътре в мен ме караше да бързам, да бързам повече от обикновено. Колата се носеше със 110-120 км/час край Перник, Радомир и Кюстендил, край Качаник, Призрен и Джаковица, а по македонската магистрала летеше със 140-150 км/час. Тоя път взех разстоянието от София до Валбона за 7 часа както никога досега.

Долината Валбона, гледана от Чаф Валбонс. От ляво надясно Мая Чет Харушес, Мая Исмет Сали Бручай, Мая Грюк е Хапт. Снимка: Shan Pici, 1938 г.

Познатото пристигане във Валбона. Мая Бриасет вляво. В дъното вдясно Мая Бошит. Превалът вдясно от центъра на снимката е Чаф Жаборес.

Познатите гледки: масивът на Мая Колата.

Познатите гледки: Мая Поплукс вляво и Мая Йезерце вдясно.

Беше 13 часа, когато паркирах на чакълестия паркинг, където асфалтът свършва. Седнах да изпия едно кафе и се вторачих в Мая Бриасет, чиято могъща, безпощадна северна стена изпъкваше срещу мен от другата страна на долината. Слънцето прежуряше, нямаше и полъх от вятър. Цигарите се изнизваха една след друга, докато разгадавах малко по малко това, което вече бях виждал толкова пъти – стръмния, каменист, със сигурност опасен, сякаш безкраен северен кулоар към върха. Беше ли проходим? И то в летни условия.

Гребенът Красничес е Жаборес, видян от Мая Росит – отляво надясно: Мая Исмет Сали Бручай, Мая Грюк е Хапт, Мая Маде и Мая Бриасет. Снимка: Бесник Дуака

Видях го за първи път през 2012 г., когато минах през Валбона в една ранна сутрин на път за Тет. Отново бях спрял на същото място да пия кафе и дълго го бях гледал. Беше юни и падналата лавина в кулоара като дълга бяла змия се беше източила чак до долината. На следващата година отново бях пил кафе на същото място и бях палил цигара от цигара, взирайки се в кулоара. Бях изкачил насрещния Мая Колата, както и Мая Поплукс. От различни гледни точки бях оглеждал този кулоар, бях го снимал и после бях търсил слабото му място.

Мая Бриасет, видян от подножието на Чаф Валбонс. 10 юни 2012 г.

Мая Бриасет, видян от подножието на Мая Колата, 30 април 2013 г.

През 2014 г. с Ники на път за Мая Бошит по каменистото корито на Валбона решението окончателно беше взето – да тръгнем. Обещахме си да пазим плана си в тайна. Целият въпрос се свеждаше до това дали да опитаме на сняг през пролетта или на гола скала през лятото. Тук е мястото да благодаря на Христо Тодев, член на димитровградската експедиция, която няколко пъти безуспешно се опитва да изкачи северната стена на Мая Бриасет. Неговите снимки на кулоара ми вдъхнаха увереност, че той е проходим и ми дадоха ценна информация за микрорелефа на терена.

Кулоарът на Мая Бриасет, 3 май 2014 г. Снимка: Ники

И ето сега аз допивах кафето си сам, гледайки Мая Бриасет. Бях обещал на майката на детето си, че няма да вляза в този кулоар, но дълбоко в себе си знаех, че друг път към върха няма. Винаги съм обичал логичната, елегантна, естествена, кратка линия на един маршрут. Друга линия освен този кулоар не водеше към Мая Бриасет. От всичките си проучвания знаех едно – никой не беше минавал оттам, никой, който да е оставил свидетелство. Никой от всичките ми познати в Албания и Черна гора не беше изкачвал Мая Бриасет. Тръгвах към непознатото.

Цялата истина: Мая Бриасет и неговият северен кулоар, 3 юли 2016 г.

Станах, платих си сметката и отидох да хапна в сянката на едно рехаво борче. После напълних догоре раницата – 30 метра въже, инвентар, палатка, чувал, храна за два дни, много вода, котките, пикела... В 15 часа отлепих в най-голямата жега. За половин час по каменистото речно корито стигнах основата на кулоара. Колко къс изглежда отдолу той и колко дълъг е всъщност. Тръгнах нагоре. Пътека, разбира се, няма. Просто вървях нагоре по живите камъни. В началото наклонът е мек и се върви лесно из трошляка. Така вървях още половин час. Спирах в сенките на големите откъртили се скали, докато вляза в ритъм. Палех цигара и не спирах да гледам нагоре. Планът ми беше прост – имах си авариен план и алтернативен маршрут. Трябваше да вървя, докато мога в този първи уморителен ден или докато мръкне, след което да се изкатеря по някой страничен кулоар и там да намеря поляна за бивак далеч от стената.

Безумната западна стена на Мая Бриасет.

Поглед назад: Мая Тат вляво и Мая Колата вдясно.

Още в първата сянка ме полази огромен паяк-кръстоносец. Антрацитно сив с алабастров кръст на гърба. Лоша поличба. По-късно още два пъти тези гигантски паяци ме полазваха. Затова и нарекох кулоара на Мая Бриасет –Кулоарът на кръстоносците.

Триъгълната стена – краят на кулоара.

Поглед назад.

Продължих. Наклонът постепенно се вдигна, камъните ставаха все по-живи. Трошлякът ставаше безумен. Всъщност някога този кулоар е бил висящ ледник. Ясно виждах един след друг моренните прагове, стръмно изровените странични склонове. В един момент просто ми хрумна да проверя дали отдолу, под камъка, няма все още лед. Разкопах с пикела. Бях на 1300-1400 метра надморска височина. Имаше. Това ме успокои. Започнах да пия спокойно вода и после да тъпча лед в шишетата. След още час стигнах мястото, където кулоарът се стеснява и става наистина стръмен.

Страничният кулоар.

На това място трябваше да взема важно решение – дали да продължа по кулоара и да го мина по тъмно или да жертвам чистота на стила и да се отклоня по някой страничен кулоар, откъдето да търся обход. Ясно виждах недалеч пред себе си голямата триъгълна стена, която задънва кулоара и която е ключ на целия маршрут. Седнах на един камък и запалих цигара. Минаваше 17 часа, над мен висеше поне 500-600 метра наистина отвесна стена – беше се оказало, че освен северна, Мая Бриасет има и западна стена. От нея камъните се обрушваха на поразия, разпукани от слънцето, което безжалостно залязваше и щеше да залязва още няколко часа. Кулоарът беше единственият отток на всичко това. Щеше да е лудост и идиотщина да продължа по него през това време на деня. Със свито сърце станах и се закатерих по страничния кулоар. Предварително го бях набелязал още в София, а от кафенето в долината заснех снежните преспи, които щяха да ми дадат вода за следващия ден, както и поляните, където да опъна палатката си.

На излизане от страничния кулоар – Мая Чет Харушес вляво и Мая Исмет Сали Бручай.

В началото този страничен кулоар е отвратителен стръмен сипей без нито един здрав камък. За щастие поне тук-там има някое хилаво храстче, за което човек да се хване. После наклонът не пада, но има дървета. И така от дърво на дърво с тежката раница, която ме връщаше на всеки две крачки с една. За половин час се изкатерих и теренът омекна. Пред мен се ширнаха наклонени поляни. Проклетия е странна планина. Първите няколко стотин метра денивелация винаги са стръмни и брутално изровени от някогашните ледници, както и последните няколко стотин метра, където са шиповете на върховете. А по средата е меко, зелено, благо и тучно. Бях стигнал този пояс.

Тучните поляни и неизвестна троица върхове.

Минаваше 18 часа. Трябваше да намеря равно място, преспа в близост до него и добра гледка, за да разчертая маршрута си за следващия ден. За още половин час всичко това беше изпълнено. Спокоен и доволен се излегнах в тревата и запалих цигара, докато примусът топеше снега. Хванах бинокъла и заразглеждах терена. Един издайнически сипей ми подсказа, че в страничния на стената гребен има пролука. Щом камъкът изтича, значи там има превал. Целият въпрос се свеждаше до това колко висок би бил скалният праг на превала. Съдейки по големината на конуса на сипея можех да допуша щастливо цигарата си.

Издайническият сипей и превалът, който по-късно кръстих Чаф Бриасет е Вогель.

Постепенно се мръкваше. Всичко беше наред. Бях направил правилно графика си – имах достатъчно време да се наспя след този уморителен ден. Бях натрупал 700 метра денивелация из трошляка за 3 часа. До върха ми оставаха по-малко от 900 метра денивелация неизвестност. Раницата за утре беше готова. Времето беше стабилно. Отсреща слънцето догаряше над Чаф Валбонс, Мая Алис, Мая Йезерце и Мая Рогамит. Това беше истинската Проклетия, поне според нейните посветени изследователи. В 22 часа блажено се излегнах в палатката.

Мая Колата по залез.

Западната стена на Мая Бриасет.

Уви – в 3 часа през нощта придойде страшна буря. Изскочих от палатката и захвърлил надалеч пикела и щеката. Върнах се, но повече не можех да заспя. Дъждът беше толкова силен, че започнах да си припомням солата на Йън Пейс от ученическите си години. Накрая бурята отмина и се съмна. Изчаках час влагата да се вдигне поне от камъните и тръгнах нагоре. Беше 6.15 часа.

Голямата панорама на север по изгрев. При увеличение съм отбелязал върховете, които знам.

Същата панорама от същото място – 75 години по-рано. Вдясно ясно се вижда стената на Мая Бриасет. Снимка: Piero Ghiglione, “Monatagna d’Albania”, 1941 г.

Мая Бриасет по изгрев.

Първоначално тръгнах по широко стръмно поле от ситен камънак. В края му беше издайническият сипей. За половин час бях в основата му. Беше проходим, при това безпроблемно. По него излязох на малък тревист превал. Кръстих го Qaf Briaset e vogel – Малкият превал Бриасет. Точно под превала беше триъгълната стена, която задънва кулоара. Бях успял да я заобиколя. Погледнах я – излъскани от лавините плочи. Трудно катерене от 10-15 метра.

Чаф Бриасет е Вогель.

Симетрия от сянка и светлина върху неизвестен връх.

Обещах си, стига Ники да поиска, да се върна. Обещавам ти, приятелю, да минем целия кулоар наведнъж и изцяло на сняг, с тръгване през нощта, с по две ледени ръце и късо въже.
От превала видях това, което очаквах, това, което бях проучил и чакал – скритият циркус под върха. Пътят ми към Мая Бриасет беше отворен. Целият циркус беше пълен със сняг – чист север, обрамчен от всички страни с огърлицата на скален венец. Само на две места - едното на юго-изток, другото на юго-запад – снегът се провираше през скалите. Това беше моят път, това беше Qaf Briaset е Madhe – Големият превал Бриасет, както го кръстих по-късно. Дългият снежен език в скалите на юго-изток.

Скритият циркус под Мая Бриасет. Превалът Чаф Бриасет е Маде е левият снежен език.

Мая Бриасет най-вляво и Чаф Бриасет е Маде най-вдясно. Помежду им е гребенът, по който вървях.

Отпуснах се блажено за десет минути, сложих котките и тръгнах нагоре. Постепенно наклонът се вдигна, забивах с наслада пикела и предните зъби на котките и вървях. След час стоях на превала – 2415 метра надморска височина. Бях излязал на основния гребен Красничен е Жаборес. За пореден път. Уви – времето не беше с мен. Бях влязал в облак, но оттук нататък пътят ми беше ясен – само по гребена. От Мая Бриасет ме делеше километър и половина по права линия и някакви си 150 метра денивелация. Тръгнах.

От другата страна на превала – циркусът Вашчефен, едно от най-слабо посещаваните места в Проклетия, дори в миналото.

Фрагмент от бастионите на Мая Бриасет, спускащи се на север.

Основното било малко преди върха.

От север гребенът е скалист, от юг – каменист с доста трева, достатъчно широк, само тук-там с някой малък жандарм. Неотлонно вървях в мъглата. Беше тихо, топло, уютно. Не виждах нищо, само краката ми се движеха машинално. Надолу. След 20 минути стигнах широк превал. От него започваше пирамидата на Мая Бриасет. Бях загубил стотина метра денивелация, но какво от това? Продължих. Нагоре. След половин час мъглата се открехна за миг колкото да видя последната кота – обла, широка, близка. След още 10 минути изкачването свърши. Повече нямаше накъде. Бях на Мая Бриасет. Беше ми коствало по-малко от 3 часа да се кача. Беше 9.30 часа сутринта. Маршрутът се беше оказал учудващо лесен и лек.

Последните метри – върхът на Мая Бриасет на заден план.

Бях сам. Вече толкова често ми се случваше това в Проклетия. Сега наистина разбирах Джервазути. Не виждах нищо – бяхме само аз и върхът. Мечтата вече я нямаше. Бледо сивите камъни на върха се сливаха с бледо сивата мъгла. Границата между земята и небето изчезваше. Всичко се сливаше в едно – сивота. На върха нямаше пирамида от камъни, нямаше нищо. Сякаш този връх беше някаква праматерия. Или просто фикция. За да остана на този свят, натрупах купчина камъни и на един триъгълен в рядък пристъп на суета надрасках името си – „Ivan”. Това беше всичко. После просто легнах на земята и зачаках – мъглата да се вдигне. Така лежах час и половина, но мъглата не се вдигна. Мислех за дъщеря си – как се събужда в момента усмихната.

Валбона през облаците.

На върха – Мая Бриасет 2569 м.

Мая Бриасет – единствената му снимка, която успях да направя на слизане.

Накрая станах и тръгнах надолу. След 2 часа бях пред палатката. Тук всичко се виждаше. Ниското атмосферно налягане като с нож беше отрязало света на две – непрогледната мъгла горе и пълната яснота долу. Небето и върховете си оставаха непознаваеми, светът на хората в долината – видим, скучен, подтикващ към бягство. Починах, пуших, събрах си нещата и след още 2 часа седях на същия стол, от който предния ден се взирах в Мая Бриасет. Сега върхът се криеше в облаците. Пиех кафе и пушех. Всичко беше приключило. Наближаваше 15 часа. Слънцето печеше немилостиво.

Палатката, долината, светът на хората.

Всъщност името „Бриасет” е погрешно. Истинското име на върха, който днес се нарича Мая Бриасет, е Мая Маде е Жаборес (Maja Madhe e Zhabores) – Големият връх Жабор. Западно от него се намира върхът Maja e Zhabores, а още по на запад – превалът Qaf Zhabores, който заедно с Qaf Droces са единствените връзки между долините Валбона и Цурай.

Факсимиле от статията „Zur Еrschließung der Nordalbanischen Alpen” с автори д-р Bernhard Bauer, д-р Ludwig Obersteiner и Rolf Richter, публикувана в Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins, Bd. 67, 1936 г. Ясно е посочена 900-метровата стена на върха, каквато другаде в Проклетия просто няма, както и приблизително вярната му височина.

Още едно доказателство, че някога днешният Мая Бриасет е носел името Мая Маде е Жаборес. Снимка: „Zur Еrschließung der Nordalbanischen Alpen” с автори д-р Bernhard Bauer, д-р Ludwig Obersteiner и Rolf Richter, „Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins”, Bd. 67, 1936 г.

От ляво на дясно според днешните им имена – Мая Чет Харушес, Мая Исмет Сали Бручай и част от Мая Бриасет. Снимка: д-р Rudolf Leutelt, “Studi Albanesi”, volume V-VI, 1935-1936 г. Авторът е сред първите покоротели на върха.

Самото име „Бриасет/Бриясет” някога е било Бриасит (Briasit) или Бриясит (Brijasit), които и до днес понякога се използват като дублетни. В книгата на барон Franz Nopcsa от 1910 г. “Aus Šala und Klementi” то е Briezit. Всички тези имена идват от сръбската дума „бриjач”, която означава „бръснач”. И наистина и днес за албанците от Валбона името „Бриасет” е непознато. Когато им посочих върха, на който се бях качил, те посочваха друго име – Maja Madhe (Големият връх), а с името на Брийз (Briez) те наричаха целия масив. Но тогава кой връх е Мая Бриасет/Бриясет/Бриасит/Бриясит? Кой е „бръсначът”?

Австрийската карта на първите истински експедиции в Проклетия. Ясно се вижда, че Мая Бриасет е с височина от 2620 м., което доста точно съответства на днешната височина на Мая Грюк е Хапт. Мая Жаборес е нанесен там, кадето днес е Мая Бриасет. Публикувана в: Ludwig Obersteiner, “Fahrtenbericht aus den Nordalbanischen Alpen”, вестн. Österreichische Alpenzeitung, бр. 57, 1935 г.

Отговорът е – Мая Грюк е Хапт. Той е най-високия връх по целия 14-километров гребен Красничес е Жаборес и единственият, който прехвърля границата от 2600 метра. Неговият дълъг западен гребен е наистина като бръснач. Това са и свидетелствата на педантичните австрийски и германски източници от началото на 30-те години на ХХ век. Най-вероятно славянският топоним „бриjaч” се е албанизирал с албанското притежателно окончание „-it”/ „-et” и е останал в топонимията на долината Валбона. За живеещите от другата му, южна, страна в Цурайската долина албанци този топоним е бил непознат и те са нарекли върха по свой начин – Maja Gruk e Hapt или Maja Gryka te Hapura, което означава „голата, отворена, широка клисура, дере, валог”. Именно така изглежда върхът от юг, откъдето той е най-лесно достъпен.

Снимка, направена най-вероятно от днешните Мая Маде или Мая Бриасет, на която ясно се вижда, че днешните върхове Мая Исмет Сали Бручай и Мая Грюк е Хапт някога са носили имената Мая Грюк е Хапт и Мая Бриасит. Снимка: д-р Bernhard Bauer, публикувана в Ludwig Obersteiner, “Fahrtenbericht aus den Nordalbanischen Alpen”, вестн. Österreichische Alpenzeitung, бр. 57, 1935 г.

Самото име „Красничес е Жаборес/Жаборес Красничес” (Krasniqes e Zhabores/Zhabores Krasniqes) също е славянски топоним. На сръбски и руски думата „красни/красный” означава „красив” или „червен”, чието значение също идва от „красив”. Думата „забор” и на сръбски, и на руски означава едно и също – „ограда”. В българския това е останало в нашата дума „стобор”. Така че целият този 14-километров гребен със само един проходим превал и повече от 10 върха, всичките над 2300 м.н.в., с пълно право заслужава името си – „красивата ограда, стена”. Другата хипотеза е името на гребена да идва от името на племето „Красничи” или „Крайшници”, което обитава долината Валбона и чието име идва от думата „край”. Тогава името на гребена би било „оградата, стената на края”. И двете са възможни.

На слизане по кулоара.

Красничес е Жаборес (на заден план), видян от Чаф Агрит в подножието на Мая Ершелит. Снимка: Shan Pici, 1938 г.

Но как се случило цялата размяна на имената между върховете аз не знам. Знам, че по-малко от 10 години след германо-австрийските експедиции от началото на 30-те години – през 1941 г. – в книгата си „Montagne d’Albania” Piero Ghiglione вече нарича Мая Бриасет именно този връх, който и днес наричаме със това име. Същото прави и през 1947 г. акад. Branimir Gusić .

Снимка, направена най-вероятно от Мая Бошит. Някогашният Грюк е Хапт (днес Исмет Сали Бручай) е запазил името си, но днешният Мая Грюк е Хапт (някога Мая Бриасит) вече се казва Мая Гавнит. Днешният връх Мая Маде носи името Люгбати, а някогашният Мая Маде е Жаборес вече е станал Мая Бриасет. Снимка: Piero Ghiglione, “Monatagne d’Albania”, 1941 г.

За първи път Мая Бриасет – под името Мая Маде е Жаборес – е изкачен от членовете на експедицията, организирана от Австрийския алпийски съюз, проф. д-р Schatz, д-р Lechner, д-р Leutelt, медицинския кандидат Musburger, всичките от Инсбрук, и д-р Egon Hofmann от Линц. Това става през лятото на 1931 г. Те тръгват от Чаф Жаборес по гребена Красничес е Жаборес и траверсират Мая Бриасет.

Факсимиле от статията “Albanienexpedition 1931” с автор д-р Egon Hofmann, публикувана в сп. „Der Bergsteiger”, April 1931 bis September 1931. Тя ясно показва, кога за пръв път Мая Бриасет е бил изкачен официално.

За първи път северната стена на върха е изкачена още през август 1934 г. (!!!) от Kurt Malina и Hermann Schmidl. Второто известно изкачване е направено на 17 юли 1960 г. от източногерманците Peter Popp и Rudi Pimper. Категорията на трудност е VI. Първото известно изкачване на западната стена на Мая Бриасет е дело на членовете на научната експедиция, организирана от Югославската академия на науките и ръководена от акад. Бр. Гушич. Това са д-р Andrej Župančič и Joža Čop през август 1947 г.

Факсимиле от единственото изречение, доказващо изкачаването на най-трудната и голяма стена в Проклетия. Публикувано в „Zur Еrschließung der Nordalbanischen Alpen” с автори д-р Bernhard Bauer, д-р Ludwig Obersteiner и Rolf Richter, „Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins”, Bd. 67, 1936 г.

С ярко червено днешните имена, с тъмно червено – старите.

С ярко червено днешните имена, с тъмно червено – старите.

Допих си кафето, платих си сметката, яхнах великата вярна Корсичка и отидох при моите приятели Алфред и Скендер Селимай. Те отдавна не бяха планинари, а бизнесмени. Кой беше прав – аз или те? Те, които печелеха от планината, в която не ходеха, или аз, който все още ходех в планината, чудейки се как да изхраня семейството си. Тази плитка дилема нямаше прост отговор. Изпих още няколко кафета, обмених пари и отпраших към Байрам Цури да видя стария си приятел Люлцим Льогу. Той дойде със съпругата си, която си спомняше руския, и с доведената си дъщеря, която напредваше бързо с испанския. Аз се мъчех на моята смесица от албано-руско-испано-английски. Резултатът беше един сърдечен разговор между стари приятели до среднощ.

Мая Бриасет в облаците. Сбогом и доскоро, ако е рекъл Ники!

Далеч след полунощ се прибрах капнал в къщата на Скендер Селимай, изкъпах се и за пръв път в този ден седнах да ям. Моята Вида отдавна спеше някъде далеч. Тя вече беше попитала майка си: „Къде ми е маршрутът?”
Когато след пет дни се прибрах, я попитах същото: „Къде ти е маршрутът?” Отговорът й беше: „При тати, много далече в планината.”

Снимка: Shan Pici, 1938 г.

На сутринта станах рано, преди всички обитатели – германци, французи, американци и прочее западняци – всичките със завързани за ушите усмивки и обесени на врата големи, скъпи фотоапарати. Кипнах кафето и запалих цигара. Денят се вдигаше над Мая Тат и слънцето скоро щеше да донесе глъчка, суета, скука и жега. Не исках да оставам повече, но фериботът тръгваше чак в ранния следобяд. През 2015 г. заедно с Ники бяхме минали целия път от Байрам Цур до Шкодра – една истинска наслада за всеки шофьор: 120 километра за 5.30 часа. По-бързо това разстояние и великата вярна Корсичка не успя да прелети. Сега бях решил да се натоваря на този толкова известен, хвален от всички ферибот, който се води най-красивото пътуване по вода в целия свят. Стегнах багажа и отпраших към Байрам Цури да сменя батерията на часовника си.

Мая Тат, гледан от Чуку и Валбонс, махала между Драгоби и Валбона.

И тук, в гмежта на обикновените хора, отново разбрах какво значат думите на покойния ми приятел съдия Румен Янков: „Прости хора, умни приказки.” Стар човек с бастун, куцайки, без да разбира думите ми, ме поведе из сокаците от часовникар на часовникар, докато накрая щастливо и триумфално, с беззъба усмивка, ме монтира пред схлупен дюкян на чаршията, където човек на средна възраст с топла, истинска усмивка не смени проклетата батерия за няколко секунди. На настоятелните ми ръкомахания да си платя той махна само веднъж – небрежно, но категорично и с това приключи въпроса. Междувременно старият човек се беше разтворил в тълпата, извършил доброто си дело без дори да знае за него...

Непотребният вече ферибот – в пълен контраст с името си, което все повече привлича трекери от цял свят.

И фериботите в употреба – „моят” с великата вярна Корсичка.

Преди язовирът, построен от китайците през 60-те и 70-те години на ХХ ., да се появи. Снимка: Karl Steinmetz “Eine Reise durch die Hochlandergaue Oberalbaniens”, 1904 г.

Точно час преди тръгването на ферибота се изсипах на това, което трябваше да бъде пристанището на градчето Фиерц. Голяма, грубо излята бетонна плоча със стърчаща тук-там арматура и няколко пенсионирани, вече ръждясали ферибота. Едно кафене и... същите западняци, от които неистово исках да избягам. Набързо паркирах великата вярна Корсичка върху това, което трябваше да е фериботът – малък понтон с изнемощял двигател, качих се на палубата и започнах да пуша. За спътници ми се бяха паднали охранени словенци, които бяха бръмчали из Проклетия с проклетите си джипове.

Гури и Мертурит (Камъкът на Мертур) – свещеният връх на племето Мертур.

Пътят към Лек Бибай, столица на племето Никай и бастион на католицизма.

Самото пътешествие по язовира на река Дрин продължава 3 часа и половина. Не бих го нарекъл прекрасно, нито запомнящо се – просто калейдоскоп от приятни пейзажи, които ще се сторят обикновени на всеки планинар. И тук-там по някой кратък, малък прозорец към хоризонта, където се откриват върховете на Проклетия. Кипнах още кафе и съжалявах, че не нося книга. Затова реших да почета от книгата на живота и, доколкото можех на моя рудиментарен местен език, започнах да си говоря с албанците на ферибота. Пътниците сред тях бяха отрудени хора на средна възраст, с изсечени на лицата от мъчен живот черти и възлести, силни ръце. Сред екипажа пък нямаше и един с набола брада – всички още бяха младежи, дори деца, избягали от селата си в планината за някой петак във града. Фериботът се носеше бавно покрай тия села, на чиито брегове се трупаха малки купчинки хора, свирката му издаваше пронизителен писък, хората махаха с ръце и от ферибота им отговаряше по някой син, племенник или внук.

В началото на каньона на река Дрин, малко преди село Бериша.

Село Бериша.

Така стигнахме до селото Бериша, където фериботът просто акостира пред селската кръчма и стовари всичко необходимо за жителите – брашно, бира, кибрит и цигари. Народът се прекръсти – всички бяха католици – и фериботът отново потегли. На един остров по средата на язовира се издигаше метален кръст, а край него се търкаляха вече изгнили и паднали пейки, останали от времето, когато наоколо е имало и достатъчно хора, и повече живот.

Кръчмата – центърът на Вселената и хората около него.

Устието на река Шала, извираща в подножието на Мая Харапит над Тет.

Същото място повече от 100 години по-рано. Снимка: Erich Liebert, “Aus dem Nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.

Продължих да пуша и да калкулирам ставащото все по-съмнително бъдеще. Бях загубил един ден с този ферибот, тъй като щях да пристигна в планината по никое време. Това означаваше – както обикновено – да форсирам и вярната велика Корсичка, и себе си. Нея по пътищата на Проклетия, себе си – по каменистите й пътеки или по-скоро извън тях. Това означаваше само едно – на следващия ден трябваше жив-умрял да кача два върха, които се издигаха един срещу друг от двете страни на една и съща долина – Бога. Отказах се да пресмятам сумарни денивелации, да се взирам в картата и да чертая маршрути, да изчислявам времена, да предугаждам къде е останал сняг... Фокусирах се върху предстоящото – как по-бързо да стигна отново до Проклетия.

С екипажа – най-вероятно общата му възраст е малко по-голяма от моята.

В 17 ч. изстрелях вярната велика Корсичка върху това, което трябваше да бъде пристанището Коман – още една груба бетонна плоча, зад която направо в скалата влизаше тунел. Имах 4 часа светлина. Планът ми беше прост – бясно каране до Шкодра и оттам до долината Бога, пък нагоре докъдето стигна с палатката.

Финалът – „пристанище” Коман вдясно.

Безразлично подминах някакъв албанец с жадни очи и просешка ръка, който ми искаше някаква такса за минаването на тунела, и запрепусках по пътя. Обикновено албанците вземат разстоянието от Шкодра до Коман за 2 часа и половина. Аз го минах за час и половина. Пътят от Коман до разклона Пука-Шкодра е ужасен дори по албански стандарти – мил, автентичен артефакт от времето на Енвер Хожда с липсващ асфалт, нагъгрено от тежките камиони трасе, много завои и още повече неочаквани теснини. После по пътя, като врабци по Йовкова жица, започна да се закача целия околен живот – пръснати на платното пазари, паркирали по кръговите кръстовища таксита, спиращи където им дойде автобуси, припкащи от училище дечица, бързащи нанякъде селяни всеки със своята стока – стадо овце или кози, или крави, или табун коне. И всичко това мърдаше, шаваше в неизвестна посока и си пробиваше път из живота в прахоляка и жегата.

Реката-язовир Дрин след стената при Коман.

Качих на стоп младеж във Вау и Дейс, още един от бастионите на католицизма в Албания. Разбъбрихме се на развален английски – момчето се чудеше какво толкова харесвам в неговата планина и се маеше защо карам по-бързо от местните по това бледо подобие на път. Нямаше как и какво да му отговоря, освен интернационалното „баир будала”, след което добавях албано-турското „яваш-яваш” и, пускайки волана в завоя, слагах с усмивка кавичките. На слизане ми предложи пари – отказах, тогава ми предложи да пием кафе – исках, но нямах време.

Прекрасната францисканска църква във Вау Дейс, взривена през 1967 г. наред със стотици други, когато Албания става първата и единствена в света страна, която официално забранява религията.

Отминах транзит Шкодра и подкарах към Бога по полумагистралата към Черна гора. Летях със 140-150 км./час без страх от полиция или катастрофа. Странно как самотата мобилизира човек и ампутира ненужните му в момента страхове, предразсъдъци, притеснения, жажда и глад, умора или радост. Просто се взирах в пътя, натисках газта и пушех. Край градчето Коплик свърнах по тесен, що-годе асфалтов път от времето на първия демократичен президент Сали Бериша и поех към планината. Спрях на единствената по тоя път чешма да се наплискам и да свърша още едно добро дело. Качих местен албанец и сверих колкото можах имената на прелитащите наоколо върхове, които виждах за пръв път. Оставих го в разпиляното край Сухия поток селце Дуцай и продължих.

По пътя към Бога.

Масивът на Мая Рабес.

Накрая и самото село Бога изникна иззад един завой. Прекръстих се инстинктивно, виждайки малката църква с камбана и надвисналата над нея цитадела на Мая Чардакут. Бях започнал да попивал местните обичаи. Бога е част от племето Келменд, може би най-известното и голямо племе в Проклетия. Части от него са се пръснали чак в Хърватска, Косово и Санджак. Ведро паркирах великата вярна Корсичка на мегдана на селото – малко уширение на пътя пред две разположени една срещу друга кръчми, и слязох да изпия още едно кафе, да побъбря с хората и да си налея вода. Беше 20 ч. Слънцето вече се беше скрило зад дългия рид на Мая Умекут, Мая Куч, Мая Ливадит и Мая Тат и хвърляше последните си лъчи върху стените на Мая Чардакут и Мая Рабес.

Долината Бога през 1952 г.

Истината, мечтата, изчистеният до контур вектор на желанието – Мая Чардакут.

И сгушеният в дъното Мая Ливадит.

Долината Бога в края на 30-те – началото на 40-те години на ХХ в. Снимка: Mario Magnani.

Тук, на масата на тротоара, трябваше да реша кой връх да кача първо на следващия ден. Избрах по-високия – Мая Ливадит. Сбърках. Смятах, че е по-труден, а се оказа по-лесен. Смятах, че стигането до него е по-бавно, а се оказа по-бързо.
Допих, допуших, платих си сметката и потеглих. Оставих великата вярна Корсичка в едни храсти и бързо запъплих нагоре право през синорите. Тръгвах от 1100 м.н.в., върхът чернееше далеч над мен, висок 2493 м. Пътека нямаше. Имаше еделвайси. Виждах ги в Проклетия за пръв път – растяха в ниското, по поляните, направо в тревата. Първоначално не повярвах, но те не свършваха. А аз нямах време и бързах. Не откъснах нито един. Псувах се наум, че съм бавен и изморен. Взирах се в оттенъците на тъмнината, която, сгъстявайки се, пълзеше по околните скали. Накрая хванах нещо като пътека, която бързо и неусетно се губеше. Изкушенията не свършваха – налетях на зрели диви ягоди. И те нямаха край. И от тях не откъснах нито една. Вървях нагоре.

Три месеца по-късно, когато се върнах като „гид” – гледката от Мая Чардакут: Мая Ливадит вляво, Мая Тат в средата, Мая Куч вдясно, най-вдясно Мая Йезерце, долината Бога долу.

Обратният поглед – Мая Чардакут вдясно, гребенът на Мая Рабес и долината Бога. Снимка: Rudolf Leutelt, “Contributi alla morfologia geologica delle Alpi nord-albanesi”, 1936 г.

Поне пътят бе ясен – широко, трошливо, стръмно и ставащо все по-стръмно дере. В краката ми се мотаеха и ме спъваха следите на огромни лавини – натрошени дънери, откъртени канари, свлачища камънаци. След час трескаво ходене видях края на дерето – задънваше в стена. Някак трябваше да се измъкна от него и да търся подслон в гората. Това място се оказа най-трудния участък в целия маршрут към Мая Ливадит – брутално стръмен, хлъзгав склон с треволяк и единични скали. Някак изпъплих и затърсих полянка да опъна палатката. Нощта неудържимо се свличаше върху ми. Избрах първото срещнато място – изсъхналите иглички в корените на стар бор. Набързо опънах палатката, запалих челника и цигара.

Лека нощ – гледката от палатката: Мая Чардакут вдясно и целият гребен на Мая Рабес отзад.

За час и половина трескаво ходене бях натрупал 600 м. денивелация. Вече можех да ям – спокойно, дълго, до насита. Минаваше 21.30 ч. Мъждукащите звезди изникваха една след друга върху далечното, студено небе. Нямаше вятър, нямаше жива душа. Угасих челника и примуса и се оставих на тъмнината да ме погълне. Върховете чернееха някъде далече над мен, долината се извиваше някъде далеч долу. Аз бях в средния свят, където си никой и някой – върхът е още далеч, но човешките обиталища са безвъзвратно напуснати. В тоя миг не усещах никаква суета и хладно си спомнях живота си – всички грешки и грехове притъпено рикошираха в съвестта ми, всички „успехи” и „постижения” кацаха ясно и точно по точките си в тривиалната и без големи завои биографична синусоида. Бях просто едно живо същество, оставило своя живот да следва естествения си ход – сън, топлина, завет. Наблизо се разхождаше мечка и чупеше клонки. Взех пикела и заспах с него.

Долината Бога през 1998 г. Снимка: Alex Majoli.

Мая Ливадит в средата, Мая Тат вляво. Снимка: “Zur Erschließung der nordalbanischen Alpen”, 1936 г.

На сутринта станах прилично късно, наближаваше 5.30 ч. Луната все още висеше на нощното небе, но зората вече се раждаше и студено червените й лъчи се блъскаха в хладните стени на Мая Чардакут и Мая Рабес. Отработената в толкова пъти самота процедура – примус, кафе, цигара, няколко минути концентрация и внимателен оглед на предстоящия терен. Раницата беше готова от вечерта. Имах само половин литър вода.

Първата снимка на Мая Ливадит (вдясно). Снимка: барон Franz von Nopsca, “Aus Sala und Klementi”, 1910 г.

Първите лъчи по Мая Чардакут и Мая Рабес.

После потеглих по тревистите склонове. Пътека нямаше. Сравнително полегат склон с висока, все още мокра от росата трева. Отново бях в онази зелена, мека част от Проклетия, където стръмните, изядени от ледниците урви бяха останали долу, а острите, шилести върхове все още стърчаха нейде горе. За половин час стигнах изоставените катуни, които се надявах да намеря предния ден. Така и не разбрах откъде идва пътеката до тях, както и къде е „водоснабдяването” им. Времето беше взело своето – порутени камъни и избуяла трева, тук-там остатъци от пътечета, които се губеха. Времето беше дало своето – капитализмът беше обезлюдил Проклетия, подгонвайки хората към Шкодра и другите по-големи градове с примамките на „цивилизования”, „сит” и „пълен с възможности” „нов живот”. Беше останало само това, което е неподвластно на времето – камъкът.

Изоставените катуни в здрача на идния ден.

И първата гледка към Мая Ливадит.

Мая Ливадит изпълваше хоризонта отпред. Просто трябваше да вървя. Тихо, прохладно, девствено, като отлетяло някъде детство. Тревата започна да отстъпва на камъка. Животът се оттегляше пред височината. Пред мен се изправи нещо като ръб, който се губеше във върховата пирамида на Мая Ливадит. Движех се интуитивно, отгатвайки къде вярно, къде погрешно извивките и гънките на терена. След час се спрях в основата на ръба. Огледах го внимателно – качването до него беше рисковано: стръмни сипеи и почти отвесни скали. Заобиколих го вляво, в посока Мая Куч, където намерих по-мек, макар и каменист терен. Дъгата беше голяма, но нямах друг избор – при фронтална атака едно подхлъзване щеше да е фатално. Ръбът се изопна и стана почти хоризонтален. Тук намерих „водохващането” на катуна – огромна преспа сняг, която надали някога се стопява.

По пътя нагоре – от дясно на ляво: Мая Ершелит, Мая Прифтит, Мая Градс, Мая Какис.

Мая Ливадит – пасажът, който се отказах да катеря (вляво). Заобиколих още по-вляво.

Постепенно започнах да траверсирам през скалите и тесните тревисти кулоарчета надясно в посока Мая Тат. Пътят нагоре е логичен и ясен, но слизането изисква внимание и памет за маршрута, тъй като рискът от „зачукване” в някой отвес е голям. Малко по-малко набирах височина. Околните върхове постепенно оставаха под мен. Единствено Мая Тат беше недостижим и от тази си страна непристъпен. Излизайки на финалния гребен, слънцето ме удари. Прохладата и заветът изчезнаха. Денят вече беше дошъл с цялата си августовска топлина на презрял плод.

Върховият купол на Мая Тат – пътят вече е ясен и лесен.

Крепостта Мая Тат.

„Водохващането”.

За щастие полъхваше лек ветрец, който ми носеше сили. Върхът вече бе близо. Огромната панорама към Мая Радохинес малко по малко се разстилаше под мен. Карстовата земя на Келменд мълчеше някъде ниско долу. Вървях неотклонно нагоре. Когато излязох на връхната кота, разбрах, че върхът е още далеч – пред мен стоеше широко, частично покрито със сняг било, което водеше до най-високата точка.

Върховата кота на Мая Ливадит.

Тръгнах внимателно първо надолу към седлото, а после нагоре към върха, внимавайки да не хлътна в кухините край камъните. Хлътнах. Отдолу ромоляха ручейчета, но ме мързеше да копая с пикела, за да стигна до тях. Просто ядях сняг и съзерцавах, вървейки. Накрая стъпих на Мая Ливадит. Беше ми отнело 2.30 часа и 800 метра денивелация. Още не знаех какво ме очаква в този дълъг ден. Бях спокоен, бях свеж, беше само 8.30 часа сутринта. Просто легнах на камъните и се загледах в необятната панорама наоколо.

Фронталната панорама – Мая Радохинес в средата, вляво от него Мая Йезерце, вдясно върховете на Валбона.

Панорамата назад – от ляво на дясно двата върха на Мая Бига е Шалес, гребенът на Мая Рабес и Мая Чардакут най-вдясно. Долу долината Бога.

Не чувствах щастие – беше ми тихо и безсловесно леко. Не изпитвах самодоволство – макар че вече познавах всички околни върхове, повечето от които дори бях изкачил. Отпуснато и внимателно се взирах в тези, които още не бях – Мая Бига е Шалес и Мая Тат. Така се прехвърлях от кълка на кълка половин час, за да обходя с очите си цялата триста и шейсет градусова панорама. В това августовско слънце прежуряше отчетливата ми представа за планина, в която самота се римуваше със свобода, автархия – с анархия, а смисъл се сливаше с мисъл.

Страничната панорама – Мая Куч и земята на Келменд, докъдето стига погледът.

Мая Ливадит 2493 м.

Пуших дълго и напоително. Накрая станах, сложих два-три камъка върху пирамидката, направена от тези преди мен, и тръгнах надолу. Постепенно разумът се завръщаше, а с него и графикът, часовете, денивелациите... Чакаше ме още един връх в този ден. Той стърчеше непоколебимо отсреща – Мая Чардакут. Слизах внимателно и бавно. На два-три пъти изгубих маршрута си и се връщах нагоре, за да хване верния кулоар и скален праг. След половин час видях преспата и тревистите склонове под нея. Маршрутът стана лесен и бърз – вървях от само себе си, крачейки широко и наваксвайки ситните си стъпки в скалите. За час и половина слязох от върха до палатката. Всичко беше приключило.

Фрагмент от релефа.

Палатката и Мая Чардакут.

Бях качил Мая Ливадит, както няколко години по-рано бях качил и Ливадица в Шар планина – два върха с една и съща семантика: от гръцката дума „ливади”, което означава „поляна, морава, мера”. Те си приличаха – по форма, достъпност, изобилието от трева. Най-вероятно Мая Ливадит е най-лесният за качване връх от цялата група, включваща още Мая Тат и Мая Куч. Най-вероятно някога той, заедно с Мая Радохинес, е бил центърът на скотовъдския поминък наоколо. От върха ясно виждах нетипичния за Проклетия огромен тревист, плосък циркус между Мая Ливадит и Мая Радохинес, който се хранеше от оставащите до ранна есен преспи в подножията на стените на околните върхове. Неслучайно старото, славянско име на Радохинес е Добранац, а наблизо – отвъд тоя голям циркус е Чаф Добранчес, чиито многобройни къщи и оградени нивя ясно показват голямата му населеност в миналото.

Дерето надолу и долината Бога в дъното му.

Германските и австрийските експедиции от 30-те години на ХХ в. не отчленяват трите върха (Мая Ливадит, Мая Куч и Мая Тат) с отделни имена, а ги групират с общото име „Мая Тийбс” (Maja Thiebs). Странно, но когато в късната вечер на същия ден седях в кръчмата в Бога, стар човек спомена същото име, но за превала между Мая Ливадит и Мая Куч – Чаф Тийбс. От друга страна по-ранният източник барон Franz von Nopsca дословно пише: „На 26 август [1907 г. – бел. моя] за съжаление се оказа невъзможно да намерим пътя от Мая Радохинес до Буни Ливадит Богс и аз бях принуден да го търся и на следващия ден, когато отново се качих на Мая Радохинес. През този ден успях да проуча падината Гропа Богс, изградена от юрски кредов варовик. Върховете, които я заобикаляха, бяха Мая Ливадит Богс, Мая Мале, Мая Кеч, Мая Радохинес и Мая Рискулит.”

Само 9 години след унгарския барон Franz von Nopsca австро-унгарската армия ще се появи в Проклетия. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Единственият връх, чието име в това описание остава несъмнено е точно Мая Ливадит, а притежателното „Богс” означава принадлежността на върха и мерата около него към племето Бога. Имената на другите върхове будят съмнение. Много е възможно днешното име „Мая Куч” (на български – Червени връх) да е погрешно и истинското му име да е „Мая Кеч” (на български – Зли връх, по примера на Мая Колата е Кеч или Зла Колата). От друга страна в днешна Черна гора съществува православното и сърбоговорящо племе Кучи, което някога е било албанско и католическо и неговите земи са били там, където живеят днешните Келменди, т.е. именно където се намира Мая Куч. Последният връх е Мая Мале, чиито име е погрешна транскрипция на „Мая Маде” (на български – Големи връх). Най-вероятно зад това име се крие Мая Тат, който е и най-високият от трите, по-нисък само от Мая Радохинес, и най-масивен. Освен това, той е и най-трудно достъпен. Връх със същото име и същата трудност съществува и в долината Валбона и той също носи името Мая Тат (на български – Сухи връх, с възможна конотация: безводен, труден, неприятен). Още повече, че във Валбона къщо има връх Мая Маде, който често бива наричан Мая Мале. Това е всичко, което знам. Другото е безвъзвратно потънало в карста на Проклетия.
Голяма благодарност дължа на моя задочен приятел от Черна гора Борис Челебич, който ми изпрати снимки и карта за маршрута до Мая Ливадит и ми вдъхна увереност, че и аз ще изкача този връх.

Еделвайсът на Проклетия.

Кипнах още едно кафе пред палатката и запалих цигара. Имах право на петнайсет минутна почивка. После събрах всичко и се понесох към ключовия участък, който натоварен трябваше да откатеря. Признавам, че се препотих няколко пъти, докато отгатна точния маршрут надолу. След това чевръсто заслизах през сипеите и изпопадалите дънери. Сега вече си позволих да ям от зрелите диви ягоди и да откъсна три еделвайса за моята Вида. Долината Бога бързо се приближаваше. Накрая ми останаха последните синори. Вече виждах великата вярна Корсичка. Точно в 12.30 часа подпрях раницата на калника й, отворих багажника и започнах да лоча вода. Беше изминал половин ден. Бях на кота нула – транзит. Имах още половин ден. Мая Чардакут висеше измамно близо над мен. Реших да почина един час и да се наям спокойно преди да тръгна отново нагоре. Не знаех колко много бъркам в преценките си.

Една от най-хубавите снимки на Проклетия: дете на гробището в Бога. Снимка: Giuseppe Massani, “Albania: testo e foto di Giuseppe Massani”, 1940 г.

„Моят пикел може да е твоята четка.”
Стив Хауз, „Отвъд планината”

Портретът на Мая Чардакут. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagnе d’Albania”, 1940 г.

Нарамих отново раницата и бодряшки тръгнах по черния път покрай старите синори. Отново си спомних Кануна на Лек Дукаджин: „За да се избегне всеки спор, междата не свива, нито криви, а винаги върви право.” Хората се бяха оттекли към по-лек, мързелив и модерен живот. Дуварите бяха останали, пазейки ненужните вече и буренясали ниви, чието отвоюване от природата е коствало години вадене на камък по камък.

И целият масив на Мая Рабес и Мая Чардакут. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagnе d’Albania”, 1940 г.

Мая Чардакут от поляната – измамно близо, измамно лесно.

Имах да кача само 1100 метра денивелация. Смятах, че ще ми отнеме 3-4 часа. Вървях плавно нагоре, после леко надолу по калдъръма, докато след десетина минути стигнах до голяма равна поляна с огромни, откъртили се от склона скали. Това място би било чудесно за хижа или къмпинг, стига нейде в шубраците да има вода. Тук черният път се губеше из тревата и се залутах за малко, докато го хвана отново в една просека през буковата гора. Виеше се уморително по склона нагоре. Вече усещах умората – не толкова в себе си, колкото заради плющящата жега, която трептеше във въздуха и ме задушаваше.

Поглед назад, три месеца по-късно – Мая Ливадит.

Долината Бога – в средата Чаф Торес, зад него Мая Йезерце.

На самия път растяха цели туфи диви ягоди. Никога не бях виждал толкова много и тъй нагъсто. Неволно си спомних „Поляната с дивите ягоди” на Бергман. Спирах да си поема въздух в някоя от редките сенки и ядях до насита. По пътя епизодично налитах на червена туристическа маркировка, която така и не разбрах къде отива – в един момент тя просто изчезна. Три месеца по-късно щях да я срещна отново в подножието на Мая Чардакут, под самата му стена – виждах откъде идва, но тя подсичаше върха и заминаваше неизвестно къде.

Краят на горския пояс и надвисващия гребен на Мая Рабес.

След час накрая стигнах до края на пътя – той отново се губеше в тревата на голяма равна поляна, превърната в сечище. Оттук трябваше да търся маршрута си през гората, в която постепенно започнаха да изникват скали. Тя беше млада и се вървеше бавно и трудно – преодолявах паднали или отсечени и зарязани дървета. Накрая стигнах стара букова гора, в която вярвах лесно и все на сянка. Но наклонът се вдигна. Изпопадалите листа ми пречеха да намеря пътека, затова тръгнах право нагоре по склона. Сякаш беше безкраен. Крачка по крачка напредвах и след половин час стигнах до скален пояс. Промуших се през някаква цепка и влязох в широк, стръмен, тревист кулоар. Тук намерих пътека, която идваше отнякъде и заминаваше нанякъде.

Долината Бога през 1939 г.

После отново влязох в гората, която пак се сгъсти. Три месеца по-късно нямаше да направя тази грешка и щях да продължа по кулоара до края на горския пояс – далеч по-лесно и бързо минаване. Но сега се борех с буковите издънки, които растяха като стена по стръмния склон. Псувах на глас и размахвах пикела, но млади, жилави и гъвкави те отвръщаха на ударите ми, блъскайки се обратно в мен. За капак по листата им някакви насекоми бяха снесли миниатюрните си яйчица – прашецът се лепеше по потното ми лице и ми пречеше да гледам. Пробивах си път като диво прасе, докато накрая не излязох от горския пояс. Цялата глупост ми беше отнела повече от час.

Гребенът на Мая Рабес.

Пред мен изправи дългата стена на Мая Рабес. Вдясно вече ясно се виждаше Мая Чардакут. Той изглеждаше все така измамно близо и илюзорно лесен. Между гората и скалите течеше тесен, паралелен циркус, пълен с обрушен камънак. Седнах на тревата да изпуша цигара и да преценя времето – своето и метеорологичното. Облаците се трупаха по върховете и ставаха все по-сиви и плътни. Бях закъснял – бях пристигнал по икиндия и маранята от жегата вече се беше вдигнала, охладила и застинала по зъберите наоколо. Бях и бавен – бях вървял дотук почти три часа.

Мая Чардакут.

Още един поглед назад, три месеца по-късно – долината Бога, Мая Ливадит вляво и Мая Тат в средата.

Загледах се надолу към Бога, където слънцето все още необезпокоявано пържеше добитък и хора. Долината лежеше като на длан. Новият асфалтов път се виеше на сивкаво-черна змия към Чаф Торес и нататък към Тет. Бях обикнал тази долина от първия миг, в който я бях видял – широка, просторна и симетрична, пълна с въздух и свободно пространство. Окичена с високи, красиви върхове и от двете си страни, Бога неусетно беше станала любимата ми долина в Проклетия. Името й говореше същото – то идваше от нашето, славянско „Бог”, „божа долина”. Или поне така ми подсказваше старата, от 1688 г. карта на Coronelli “Drino i Boiana”, където тя е отбелязана като „bogic”. Хората минаваха през Бога транзит на път за Тет и измамната красота на Шала и не се задържаха тук. А оттам заминаваха за Валбона. Тук нямаше чужда реч, нямаше трекери, бакпекъри или колоездачи с прилепнали по телата трика, шарени каски и аеродинамични слънчеви очила. Виждах как по пътя все още кротко и бавно се носеха малки стада измършавяли кози. Чувах далечните им хлопатари и лая на кучетата.

Гребенът на Мая Рабес.

Вдигнах раницата и продължих. С първото излитане нагоре тревата изведнъж свърши. Влязох в карстовото предверие на Мая Чардакут – големи, гладки, леко наклонени плочи. Между тях хлътваха малки падинки, отваряха се дълбоки дупки, изникваха скални прагове. Движех се като змия, виейки се оттук-оттам и плавно набирах височина. След по-малко от час се изправих пред бастиона на Мая Чардакут. Вляво от него се спускаше остър и дълъг скалист гребен. Той беше моят път. Някак трябваше да се кача на него, да го траверсирам и там, някъде отзад, където още не виждах терена, да търся слабото място на бастиона.

Седлото, което отделя Мая Чардакут от Мая Рабес. Вдясно тръгва гребенът на Мая Чардакут.

Намерих остатъци на пътека и поех по нея. Три месеца по-късно щях да намеря и маркировка по нея. В началото на гребена я оставих и се закатерих по сипеите и скалите. Гребенът представляваше отчетлив, остър скален ръб, който за щастие беше на ниска надморска височина и сред камъните растяха жилави борове. Тръгнах по него – къде отгоре, къде подсичайки. Бързо, за няма и петнайсет минути го преодолях и стигнах седлото, отвъд което се издигаше бастиона на Мая Чардакут.

Гребенът на Мая Чардакут.

Фрагмент от гребена. През това седло в центъра щяхме да се изкатерим три месеца по-късно.

По гребена – Мая Чардакут и тесният пролом леко вляво от центъра. Аз минах по плочите вляво от него.

Тук беше ключът на целия маршрут – откъде да „захапя”. Логиката диктуваше да вървя право нагоре към очевидния, дълбок пролом в скалите. Той обаче бързо задъни в тясна, отвесна цепнатина. Нямах въже, нямах партньор, нямах дори ленти. Рискът беше твърде голям. Върнах се назад и се огледах встрани – навсякъде се разстилаха гладки, почти отвесни плочи. Свалих раницата, седнах на тревата срещу Мая Чардакут и запалих цигара – трябваше да се успокоя и трезво да прегледам вариантите, които стояха пред очите ми. Тук е мястото да благодаря на Фисник Муца, албански планински водач, който ми изпрати информация за изкачването си. Знаех, че към върха има път – просто трябваше да го видя.

Първата, по-лека част от изкачването на бастиона на Мая Чардакут.

Нямах друг избор, освен траверс през гладките плочи с надеждата да намеря зад тях жадувания път. Леко и внимателно тръгнах. Успях да открия тесен, двайсетина сантиметров корниз, по който да подсека първите плочи. Вдигнах поглед нагоре – над мен се оформяше нещо като камина, по която стърчаха няколко монолитни скали. Тръгнах по тях – някои се оказаха здрави, други – трябваше да изкъртя и хвърля надолу по склона. Напредвах бавно и не гледах под себе си – нямах право на грешка. Ако бях паднал, никой дори нямаше да знае, че съм тръгнал към Мая Чардакут, хеле пък да ме търси.

Деликатният траверс по корниза.

Три месеца по-късно щях да мина този пасаж далеч по-уверено и бързо. Сега наклонът леко омекна, над мен изникнаха два прастари, вече почти мъртви бора. Сложих си ги последователно за цели и от дърво към дърво успях да изляза на смесен терен – трева и скала. Не мислех как ще сляза този петдесетина метров пасаж – в този момент това само щеше да ми пречи.

Първият от изсъхналите борове и теренът преди него.

Последващия траверс вече не беше труден, а само внимателен колкото да не срутя някоя готова купчина камъни или да не се подхлъзна. Накрая теренът полегна окончателно – стигането до върха беше просто въпрос на време и ходене. Тревата постепенно се връщаше, скалите се превръщаха в отделни големи камъни.

Последващият траверс три месеца по-късно, като „гид” – с Пепо Антонов.

И аз три месеца по-късно. Снимка: Пепо Антонов

Отминах очевидно седло с остър шип от другата му страна и подхванах последния стръмен склон към върха. Уви – облаците вече го бяха скрили. Лутах се в мъглата да търся най-високата кота, защото се оказа, че Мая Чардакут има цели три. Накрая я открих по пирамидата натрупани камъни. След 5 часа ходене. Бях стигнал върха.

Очевидното седло. Мая Чардакут е вдясно от него.

Върхът.

Сякаш бях на Мая Бриасет няколко дни по-рано – сивотата на камъка се сливаше със сивото на небето, яснотата и границите на този свят се загубваха във въображаемото, възможното, вездесъщото. Спомних си лаконичната аксиома на Карл Густав Юнг: „Който гледа навън, сънува. Който гледа навътре, се събужда.” Бях буден, но неосъзнат. Съществувах наяве, но живееше несъзнаваното ми. В този миг нямах свои истини, убеждения и представи. Всички те аморфно пребиваваха неизвестни за мен или забравени в сивата влажна мъгла. Усещах с уморената си плът и чрез липсата на вече достигнатия връх изконната правота на Стив Хауз: „Когато стоях на най-големите върхове, които съм изкачвал, успехът се изпаряваше. Както и мнозина преди мен, аз научих, че в момента, в който си мислим, че сме постигнали целта, ние я губим. Успехът е празен.”

Мая Чардакут 2247 м.

Три месеца по-късно всичко беше различно – слънцето меко, по есенному огряваше планината, всичко наоколо беше ясно и видимо, всичко ми беше вече познато и привично, не бързах, не бях уморен, не бях сам. Човешкият свят, макар и качен нависоко, се беше завърнал и тук, където се чуваше човешка реч и се правеха снимки за спомен.

Голямата панорама от Мая Чардакут – целият гребен на Мая Рабес.

На върха заедно с Пепо Антонов.

Отвъд пътя и Чаф Торес – върховете на Валбона. При увеличение съм описал тези, които знам. От тях все още не съм изкачил само Мая Маде...

Отвъд Чаф Торес – Мая Йезерце.

Отвъд гребена на Мая Рабес – Мая Бига е Шалес.

Обиколих и останалите две коти, след което тръгнах надолу. Вървях бързо и стегнато. Бях изпуснал момента да се кача на Мая Чардакут, исках поне да сляза по светло и да имам някакво време за вечеря, покой, сън... Преди ключовия участък се прекръстих и по памет тръгнах към двата изсъхнали бора. Откатерването надолу беше по-трудно – деликатно проверявах всеки камък, всяка плоча. Почуквах ги, леко ги дръпвах – тези, които „тръгваха”, просто измитах надолу по склона. Накрая дойде внимателният траверс по корниза – минах и него. Три месеца по-късно просто щяхме да пуснем един рапел и да си спестим всичко това – като нерви, време и рискове... Е, аз пуснах два, тъй като си забравих пикела и трябваше да се изкатеря през плочите, за да си го взема.

По пътя надолу – долината Бога и земята на Келменд отвъд нея.

Пепо Антонов на рапел.

И аз. Снимка: Пепо Антонов.

Нататък подтичквах по гребена, после през карстовото поле, после през поляните. Брутално нахълтах в гъстите букови издънки – стръмният наклон ми помагаше и се движех бързо, макар и с болка от ударите на клоните. Измуших се през скалния пояс и след него дойде широкият склон със старите буки. Отново си представих, че под краката ми не са сухи листа, а сняг. Заподскачах, забивайки пети в меката почва, и се носех надолу по права линия.

На слизане – просто Проклетия.

На слизане три месеца по-късно – Пепо Антонов (малката червена точка вляво) и бастиона на Мая Чардакут.

Накрая стигнах до сечището, но го заобиколих, влизайки в едно сухо и чисто от дънери дере, и излязох на пътя. Минаваше 19.30 ч. Вечерта топло падаше над долината. Облаците изчезнаха и Мая Чардакут отново надвисна над мен – ясен, красив, остър, все същия, сякаш не бях се качвал на него. Усмихнах се – така и трябваше да бъде. Забързах стъпка по пътя и след няма и час видях великата вярна Корсичка, която кротко ме чакаше. Вече не бях сам.

Великата вярна Корсичка и Мая Ливадит.

Три месеца по-късно – залезът над пътя за Тет.

Бях направил 1900 метра положителна денивелация в този ден и още толкова отрицателна и... отново бях на кота нула – и отново само транзит. В перспективата на гледката наоколо преоткривах правотата на Стив Хауз: „Сборът на всичкия ни късмет, преценки, изслушани и научени уроци, натрупана и загубена денивелация, физическа форма и умения е нула.” Мая Ливадит и Мая Чардакут стояха от двете ми страни – високо, далече, неподвижно и гордо. Малкият, временен човек стоеше долу, движен от химерите на житейския смисъл и подвластен на жаждата, глада и нагона.

Мая Чардакут и падащата вечер.

Три месеца по-късно на същото място стоеше Зафирата, която потегли към Шкодра. Сега подкарах великата вярна Корсичка към селцето Бога за вода, цигари и вечерно кафе. Моят ден не беше приключил. Планът ми за следващия вече беше готов – не исках да напускам долината Бога. Това означаваше само едно – отново да изкача Мая Радохинес. Този път от друга страна, по друг маршрут – от Чаф Торес.

Три месеца по-късно – случайната среща с Лек Дукаджин.

Седнах в същата кръчма, със същите хора. Говорихме за същите неща – трудността на живота в планината, липсата на поминък, бъдеще и пари. Поръчах си същото – кафе и цигари. При същите хора три месеца по-късно, преди да качим Мая Чардакут, щяхме да останем да спим – на стените висяха Богородица и сина й. Сега нощта изведнъж падна и пътят съвсем опустя. Проклетия стана възчерна и плашеща. От хората разбрах, че на Чаф Торес има малък ресторант, който работи до 23 ч. Нямах време, минаваше 22 ч.

Долината Бога, гледана от превала Щегу и Денве (Козята пътека), намиращ се близо до Чаф Торес. Снимка: „Eine Bergfahrt in das nordalbanische Gebirge 1930”, в Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins Bd. 62, 1931 г.

Яхнах великата вярна Корсичка и поех по чисто новия, гладък като стъкло асфалт. След петнайсетина минути по фибите на завоите стигнах превала – ресторантът все още светеше. Отрудена жена с млад син от Бога го стопанистваха. Дойдох им дюшеш: поръчах си вечеря – исках да оставя пари на тези хора, чиито сезон приключваше. Албанското гостоприемство ми донесе и няколко ракии заедно с дългите приказки. Но аз исках да съм сам. Взирах се в звездите и слушах тишината. Накрая жената ми махна с ръка да ползвам някоя от опънатите палатки – без да плащам – и далеч след полунощ хлътнах в една от тях и заспах.

Хората на Проклетия. Щегу и Денве. Снимка: Friedrich Markgraf, “In albanien Bergen”, 1929 г.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Фев 23, 2017 4:11 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Красотата на Мая Радохинес. Снимка: „Eine Bergfahrt in das nordalbanische Gebirge 1930”, в Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins Bd. 62, 1931 г.

На сутринта станах рано. Зората се разпукваше над върховете на Проклетия. Студената температура на цветовете бавно се вдигаше от бледото виолетово към хладното червеникаво. Кипнах кафето, запалих цигара и се загледах. Всеки планинар, а и обикновен човек познава това тихо и необезпокоявано от нищо блаженство на утринта, когато всеки и всичко все още спи и не мърда, а светлината, топлината и животът вече напират да излязат наяве.

Великата вярна Корсичка на Чаф Торес – 1772 м.н.в.

Двуглавият Мая Какис вляво и Мая Ершелит вдясно.

От превала Чаф Торес пред погледа ми се разстилаше почти цялата долина Шала. Над нея, щръкнали, безчетните върхове поемаха в камъка си бледите, напъпващи слънчеви лъчи. Състоянието ми по нищо не се различаваше от онова на първите „официални” покорители на Мая Йезерце през 1929 г. – англичаните Sleeman, Elmslie и Еllwood: „Гледайки от това място [Чаф Щегу и Денве – бел. моя] към долината, пред нас се откриха прекрасни панорами към карстовите стени, издигащи се над боровете, сякаш наистина бяхме в Доломитите... Гледката от другата му страна почти спря дъха ни, тъй като ние въобще нямахме представа, че щяхме да видим такъв внушителен брой, сякаш подредени в боен ред, върхове. Картите, които имахме, бяха напълно погрешни и безсилни да изброят всички тези върхове, които се издигаха на изток и север... Навсякъде в края на долината се извисяваха великолепни назъбени карстови върхове.”

Гледката към Мая Радохинес от Чаф Валбонс. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

По пътя нагоре: Мая Бига е Шалес.

Поглед назад: спящият ресторант на Чаф Торес.

Раницата беше готова – за всеки случай бях оставил в нея и котките, а беше началото на юли... Чисто небе, пронизващ хлад, свеж въздух – твърдите обещания на природата за един добър и ясен ден в планината. Всичко зависеше от мен. Напълних вода и тръгнах. Минаваше 6 часа.

По пътя нагоре: Гропа Борс.

От превала, зад ресторанта, тръгваше нещо като чер път или просто широка пътека. Имаше и червена маркировка. Пътеката влезе в боровата гора и тръгна надолу. След половин час излязох на големи поляни, по които стояха разхвърляни недовършени къщи за гости, стари дървени къщурки и един голям егрек. Това беше Гропа Борс или преведено на български „снежната дупка”. Тук беше старият превал Щегу и Денве – „козята пътека” – където някога, преди построяването на пътя през Чаф Торес през 1936 г., е минавала пътеката между долините Шала и Бога.

По пътя нагоре: пътеката в гората над Гропа Борс.

Мая Радохинес. Снимка: Rudolf Leutelt, ”Contributi alla morfologia geologica delle Alpi Nord-Albanesi”, в Studi Albanesi, volume V-VI, 1935-1936 г.

Залутах се малко, докато хвана посоката във вече станалата букова гора. На склона имаше голяма цистерна с вода, пълнена от маркуч, идващ неизвестно откъде. Пийнах и продължих. Гората бързо свърши и пред мен се изопнаха стръмни тревисти склонове, иззад които изскачаха познатите сивкаво-бели скали и стени на Проклетия. Странно, пътеката беше необичайно камениста и вървях някак неудобно по нея. Дори линията й по терена беше някак си неестествена. На връщане вече знаех причината. Но засега вървях неотклонно нагоре.

Малко преди превала: Чаф Торес и Мая Бига е Шалес.

Снимка: Гледката от Чаф Щегу и Денве към долината Шала. „Eine Bergfahrt in das nordalbanische Gebirge 1930”, в Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins Bd. 62, 1931 г.

Бях бавен и уморен, но спокоен и сигурен. Вече се бях качвал на Мая Радохинес, вече предусещах какво ще видя, усетя и изпитам. Не бързах. Пътеката напусна окончателно гората, маркировката изчезна, заминавайки надолу към долината, камъкът се втвърди и сякаш уплътни пространството наоколо. Пейзажът стана такъв, какъвто винаги съм виждал и исках да виждам в Проклетия – пастелен, аскетичен, самотен. Пред мен се отвори очевиден превал. След час бях на него.

Превалът, холендерът, склонът на Мая Радохинес вляво.

Между камъните, над останалата от зимата пряспа стърчеше пластмасова тръба. Всичко ми стана ясно – това, по което вървях не беше пътека, а заровеното в земята водоснабдяване на ресторанта. Смело отвих холендера, напих се с ледена вода и напълних шишето. Стоях на прага на огромния циркус под Мая Радохинес.

Циркусът под Мая Радохинес и самият връх вляво.

Върхът вече се виждаше – също така огромен и далечен, някъде високо над мен. Слънцето се стичаше по гладките му стени, беше тихо и пусто. Всичко, което трябваше да направя, беше да траверсирам из сипеите този грамаден циркус и да захапя дългия, покрит със сняг кулоар в края му, който щеше да ме отведе в подножието на върха. Целият кулоар беше пълен със сняг.

Снагата на Мая Радохинес (в средата). Снимка: Shan Pici, 1938 г.

Вкопаната в камъка тръба ме водеше. Чудех се колко човешки труд е трябвал за полагането и вкопаването й. Спомних си думите на моя домакин в Коритник: „Кокошка камък кълве”. Това беше поминъкът на хората тук днес – туризъм: да се правят на гидове, хотелиери, готвачи и сервитьори за чужденците и всяка цена за няколко гроша повече беше оправдана... Кошарите и егреците в циркуса бяха празни.

Поглед назад: циркусът под Мая Радохинес.

След хоризонталното подсичане отново стигнах тревисти склонове. Снегът, свлякъл се от стената на Мая Радохинес стоеше на дълбоки преспи и се отцеждаше към циркуса. Безброй малки поточета и вадички ромоляха надолу. Спрях за почивка и водопой. Накрая стигнах широкия естуар на кулоара. Оказа се прилично стръмен, с фирнован сняг. Благодарих си, че нося котките, сложих ги и уверено тръгнах нагоре. Пасажът не беше дълъг.

По склона: вляво част от масива на Мая Бига е Шалес, вдясно част от масива на Мая Рабес.

Кулоарът бързо се стесни и задъни в малък скален праг, през който безпроблемно минах. Бяха минали още почти два часа. След прага сняг повече нямаше, отново бях на слънце. Сякаш се намирах в пустиня – наоколо се стелеха ситни песъчливи камъчета, докъдето ми стигаше погледът. Но наклонът си оставаше стръмен. Вървях трудно – всяка крачка нагоре ме връщаше половин крачка надолу. Някак изпъплих бавно и започнах да траверсирам през тия карстови дюни.

Фирнованият склон и скалният праг.

Склоновете на Мая Радохинес.

Трябваше да изляза на познатия ми от предишното изкачване гребен. Всичко това ми отне половин час. Накрая стъпих на гребена – здрави скали и тук-там отронени, обрушени камъни покрай тях. Дори имаше бледо подобие на пътече, което се виеше там, където това беше възможно. Постепенно гребенът се стегна, изсече, стесни. После окончателно се изправи.

По пътя нагоре: долината Шала.

Проклетия. Масивът на Мая Рабес, най-вдясно Мая Чардакут.

Гребенът на Мая Радохинес.

Знаех, че вече съм близо. Накрая видях голямото, равно, плешиво, каменно теме на Мая Радохинес. Всичко ми беше познато от предишния път, само сезонът бе друг – лятото изпепеляваше и без това бледия карстово-сив цвят на камъка, на цялата планина, сякаш на целия свят. Само по синьото небе плуваха бели пухкави облаци като проснати на слънцето детски пелени. Бях стигнал върха. Беше 10.20 часа.

Връхната кота на Мая Радохинес. На заден план вляво Мая Шникут.

Хвърлих раницата и пикела и легнах на припек да зяпам. Потресаваща беше панорамата от Мая Радохинес – нищо околовръст не спираше погледа, нищо освен Мая Йезерце и Мая Поплукс в далечината не се издигаше по-високо. Пак бях сам и пак нямаше повече накъде – нямаше нагоре, настрани, нанякъде. Отпуснах се, запалих цигара и спрях да мисля, да усещам и да си представям.

Гледката от върха: при увеличение съм описал върховете, които познавам.

Гледката от върха: от ляво на дясно Мая Тат, Мая Ливадит и Мая Куч.

Гледката от върха: Мая Шникут вляво, Карамфилите вдясно.

Гледката от върха: Мая Вишес.

Някога Мая Радохинес заедно със Шкелзен е бил може би най-известният и дълго време смятан за най-висок връх в Проклетия. Централното му местоположение между големите, често посещавани и относително лесно достъпни католически долини Бога и Шала обясняват това. Най-красивите и най-панорамни гледки към върха са от Чаф Валбонс и от долината Шала, откъдето Мая Радохинес издига внушителната си могъща снага.

Първото изкачване на Мая Радохинес.

За пръв път върхът е изкачен на 26 август 1907 г. от барон Franz von Nopcsa, който е смятал, че се намира на най-високия връх в планината... колкото да види отсреща Мая Йезерце. Ето какво пише той: „Изкачването, което започна от Окол [най-северната, най-високо разположена махала на с. Тет – бел. моя] мина без инциденти, но беше много трудно. Последната част от маршрута по южния склон на този планински колос беше с риск за живота, тъй като пред нас се изправи почти отвесна стена, набраздена от съвсем малкото, образували се от стичащата се вода, жлебове. Лек Цури, чиито способности заслужават горещи адмирации, се справи отлично на това място. По най-гладките скални пасажи той се катереше отпред и после изтегляше нашите раници, мен и Садри Лука. Не само аз бях щастлив, когато в късния следобяд най-накрая успяхме да се измъкнем от тази гладка и ужасна стена, и уморени и гладни стигнахме дългия и тесен гребен, който самотно стърчеше в небето. Анероидът за голямо мое съжаление определи височината на върха на 2430 м. През 1906 г., намирайки се в долината, той беше посочил почти 2800 м. и аз смятах, че Мая Радохинес е най-високият връх в Северна Албания.”

2570 м. Мая Радохинес. Поредното изкачване.

Аз не знам каква е семантиката на самото име „Радохинес”, но имайки предвид, че старото име на върха е несъмнено славянското „Добранац”, може да се предположи, че и коренът в думата „Радохинес” е най-вероятно славянски – „рад”. Още повече, че между двете имена може да се открие ясна, основана върху положителното, позитивното, смислова връзка – „доброто радва”, „радостта е добро”. Най-вероятно всичко това се дължи на двата огромни циркуса в подножието на върха, които изобилстват от тучна трева и стичаща се по гладките му стени до късна есен вода. Единият циркус се намира източно, в посока Тет, а другият, носещ името Гропа Богс, е затворен на запад между върховете Радохинес, Тат, Ливадит и Куч и оттича към малкото езерце Личени и Богс.

Просто Проклетия.

Постоях един дълъг безветрен час на върха. После заслизах. По-точно се затъркалях. Онова, което ми беше струвало толкова сили нагоре, сега не ми костваше нищо – забивах петите в ситните камъчета и подскачах като див заек надолу. След половин час отминах скалния праг, не сложих котките, а се запързалях по омекналия вече сняг. След още час бях отминал превала, където отново отвих холендера за един леден водопой. След още половин час крачех по поляните на Гропа Борс. Набързо качих последните леки стръмнини по пътеката към ресторанта и в 13.30 часа спрях пред великата вярна Корсичка.

Красотата на Мая Радохинес, 1939 г.

Край. Бях дотук. Чевръсто и стегнато подредих целия багаж за дългия път към дома. Накрая свалих панталоните – толкова години тия панталони ме бяха носели из Проклетия. Аз ги бях шил и подшивал, и пак ги обувах, щом тръгвах. Обикновени, купени втора употреба, дори не планинарски, без марка и допълнителни джобове, те вече бяха неспасяемо изпокъсани. С тях изглеждах като индианец в прерията или... като жиголо в нощен бар. Просто ги хвърлих и отидох да пия кафе в ресторанта.

Послеписът: Мая Радохинес.

На съседните маси новоизлюпена средна класа албанци ядяха на корем и се снимаха на фона планината, която не познаваха и с която никога нямаше да се запознаят. Блеех с поглед през тях и си спомнях отдавна наизустените редове на Андрей Платонов: „Има време в живота, когато е невъзможно да избягаш от собственото си щастие. Това щастие не произтича от доброто и от другите хора, а от силите на растящото сърце, от дълбочината на тялото, сгряващо със своята топлина и смисъл. Там, в човека, самостоятелно понякога се заражда нещо, независимо от бедствието на неговата съдба и срещу страданието – това е несъзнателното настроение на радостта, но то обикновено бива слабо и обикновено бързо угасва, щом човек се опомни и се захване с близката си, належаща нужда.”
Време беше да си вървя. Всичко беше приключило. Тръгнах надолу по все още полегатия житейски склон.

Планината, хората, Бог. Мая Радохинес в средата, долината Шала, францисканските свещеници. Снимка: Erich von Luckwald, 1936 г.

Lectori Benevolo

Човекът в Проклетия. Снимка: Shan Pici, 1938 г.

Трябваше да се върна в дупката, която сам бях изкопал. След като се бях приближил до себе си. Тръгнах.
Пътят ми беше познат. Той се изпъна пред мен в цялата си дължина и трайност – всякога флуидна представа, твърд несъмнен факт, отпуснато пътешественическо състояние, калейдоскоп от стари стъклени плаки, бясно бягство с посока.

Човекът в Проклетия: италианските егери от 3-та алпийска дивизия „Джулия” на Мая Радохинес в края на 30-те – началото на 40-те години на ХХ в.

Беше 14.30 часа, когато спрях за минута пред малкия паметник на барон Franz von Nopcsa – странно, не го бях видял през нощта на идване. После бързо отминах Бога, щраквайки прощални снимки на все още непознатите върхове край селцата Дуцай и Дедай. След Коплик подхванах познатия път на север към Черна гора.

Човекът в Проклетия: паметникът на несъстоялия се монарх на Албания барон Franz von Nopcsa.

Господ в Проклетия и земята на Келменд отвъд.

Човекът в Проклетия: демаркацията на границата в Рапш през 1914 г. Снимка: в. "Corriere della Sera".

В 16 часа стоях на превала пред платото Рапш – другата врата към Келменд – и гледах малката, бяла статуя на кюрето и младенеца. След час пиех кафе – както всеки път – на Чаф Бордолечит. След още един спрях великата вярна Корсичка на граничния пункт. След още един – на чаршията в Гусинье, пред кафене „Колата”. Собственикът му Евлиян Бектешевич ме прегърна и заръча на жена си – келнерка зад тезгяха – да подреди 4 големи ракии на масата ми. За сметка на кръчмата. Купих им две кутии цигари.

Човекът в Проклетия: Чаф Валбонс, на заден план Мая Радохинес. Снимка: Shan Pici, 1938 г.

След още един – последен – час паркирах „удома” в долината Гърбая. Сърджан и Райко ме посрещнаха с още ракии. Албанецът Шпан Гочай – в дървената си къщичка до гората – също.

Неодушевеният човек в Проклетия: Мая Прехт („Човековръх”) в долината Гърбая.

Човекът в Проклетия: Сърджан Павичевич и Райко.

Далеч след полунощ се прибрах в еко-катуна да дремна преди пътя до София. Както обикновено – безплатно. Това беше всичко. Останалото беше още път. Като всеки път.

Великата вярна Корсичка по пътищата на Проклетия – разклонът за Келменд.

По него отново и отново се задавах втръсналите вече въпроси: „Защо Проклетия, защо планините, защо Планината?”, „Какво толкова има в нея, в тях, в Нея?” Никога не съм бил човек, който знае верните отговори, а може би не съм и от тези, които ги търсят особено, а по-скоро ги оставят да дойдат сами. От ниската камбанария на четиридесетте си и кусур години, надали съм и от онези, които задават точните въпроси. Кой знае – може и да има камбани без език.

Човек и Бог в Проклетия. Някъде в Пука. Снимка: Shan Pici, 1938 г.

В смътните ми и несигурни представи Проклетия се оказа и въпрос, и отговор. Материална и нематериална същност, физическо и психическо преживяване, неизразима в целостта си, неназовима с една дума. Сигурно това, което „правя” не е дори планинарство, не е пътешествие, не е... а е търсене на границата на собственото изтощение, до ръба на преливането, отвъд соматичната забрава на изживяното...

Човекът в Проклетия: 24. XII. 1940 г. на полето край Шкодра в подножието на планината.

Разбира се, не идеализирам – знам, че има разлика между туризъм и емиграция, между посещение и живеене, между дистанция и вживяване. Разбира се, признавам, че погледът ми се вторачва назад към миналото, надолу към корените – най-вероятно към нещо, което вече не съществува, и всичко, което може да намери едно търсещо око, са остатъците от загубващите се нанякъде следи, идващи все така неизвестно откъде. И все пак – с признанието за цялата си пристрастност към Платон – Проклетия и хората й вече се бяха отпечатали в съзнанието ми като някакъв идеал. Планината – разкъсана на три, но оцеляла, заливана от потопите на цивилизации, етноси и вери, но отърсила се от тях и останала суха и безводна. Хората й – поне някога – свободни, но солидарни, въоръжени, но равни, кибритлии, но организирани, примитивни и диви, но витални.

Човекът в Проклетия: Камиле, родена жена – обрекла се да живее мъж. Снимка: Jutta Benzenberg, 2009 г.

Човекът в Проклетия: Канунът на Лек Дукаджин и жената в капана на мъжките отмъщения.Снимка: Nikos Economopoulos, 1995 г.

Разбира се, идеалът като всеки идеал можеше да е само post mortem – отшумяла действителност, останала с девствената красота на планината и острия, нечуплив растер на хората. Разбира се, Проклетия не беше „моя”. Никога не съм бил европеец, още по-малко мога да съм, най-малко бих искал да стана. Аз съм атавистичен човек, пещерен мъж, „тъмен балкански субект”, дърво с корен. Затова тоя балкански свят ме омайва, пленява, загубва, разтваря. Той ми е близък, понятен, свой – със всичките си сакътлъци, кървища, късогледства, дребни омрази и дълбоки комплекси.

Човекът в Проклетия post mortem: гробището в Тет в подножието на Мая Радохинес на заден план. Сничка: Shan Pici, 1938 г.

Проклетия както обикновено се изгубваше из пътя. Тя оставаше – аз не. Между нас имаше и всякога щеше да има разстояние, разлика, разлъка и празния ефир на небето. Моята земя – в която бях роден и в която щях да умра – беше другаде. Аз съм българин и моите корени са другаде. Върховете последни се скриха зад завоя.

Човекът в Проклетия: максимумът на модерна България на запад – българската армия край турския мост над Черни Дрин, 1915 г. Днес този мост е на дъното на язовира по река Дрин в Северна Албания. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Човекът в Проклетия: жената, крепостта на живота. Снимка: Guiseppe Massanni, 1940 г.

Дали бях успял да изляза от дупката, връщайки се в нея? Дали се бях върнал при себе си, след като се бях приближил? Вместо мен отговаряше Карл Густав Юнг: „Депресията е като облечена в черно жена. Дойде ли, не я гони. Покани я, предложи й стол, дръж се с нея като с гост и слушай какво иска да каже.” Юнг спираше дотук, слушайки. Лек Дукаджин и неговият Канун продължаваха, предлагайки: „Ако искаш, изчисти мръсното си лице или – ако искаш – направи го още по-черно.” Аз карах по пътя, решавайки.
Исках да видя дъщеря си.
Надвечер я прегръщах.

В Проклетия. С майката на децата ни. На Мая Йезерце, 29 септември 2009 г. Снимка: Стефан Иванов – SPI.

Отново чудесен пътепис на Иван Динков Smile

. Напълно естествено е да издаде книга, в хартиен или друг вариант, с оригиналните си и излизащи естествено от неговата същност откровения с Проклетия. Мраморните циркуси имат странно привличане, което те заразява, когато се отделиш от пътеките и навлезеш в лабиринта им.

	nabludatel50 написа:
	Напълно естествено е да издаде книга, в хартиен или друг вариант, с оригиналните си и излизащи естествено от неговата същност откровения с Проклетия.

Подкрепям, дано се случи по-скоро!

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Връзката към една от снимките по-горе се е счупила, ето я и нея:

Фрагмент от гребена. През това седло в центъра щяхме да се изкатерим три месеца по-късно.

Въздействащо четиво!Обикваш Проклетия дори без да си я видял на живо...а за тези от нас, които сме се докоснали само по веднъж до Нея остава желанието да се върнем отново...и отново...и отново...!
Благодаря ти!

Картите - за този, който реши да отиде.

Мая Бриасет.

Мая Чардакут, Мая Ливадит и Мая Радохинес.

Благодаря много за това, което споделяте.
Наистина идеите за нещо обобщено от невероятните ви познания за Проклетие е добра, особено ако успеете по някакъв начин да получите пари за това.
Проклетие е магнит за тези, които обичат планините и са видяли невероятната планина на живо.
Имам един конкретен въпрос - явно пътят от Шкодра до Плав в Черна гора е проходим за обикновена кола, щом сте го минали. Още преди няколко години, когато бяхме в черногорската част на Проклетие имах желание да минем по него, но казаха, че не ставал за лека кола. Е, и за пътят от превала до Тет в Шкодра казаха същото, но натоварената баба фиеста го мина безпроблемно.

Привет,
пътят Шкодра - Коплик - Рапш - Тамара - Чаф Бордолечит (Пределчит) - Вермош е напълно асфалтиран от миналата година с изключение на една отсечка между Вермош и границата (1-2 км.). Пътят е грамотно направен - мантинели, знаци, асфалтът е чуден и гладък. Щом сте ходили до Тет, знаете пътя от Бога до превала Чаф Торес - същият е, нов, асфалтиран, добър. Пътят до Вермош винаги е ставал за минаване с лека кола. Това, че аз си строших картера се дължеше на моя грешка и на факта, че точно тогава пътят се правеше - камънаци, чакъл, багери, трактори и т.н. Просто трябваше да се кара внимателно, макар и много бавно.

Благодаря много за информацията. Надявам се да намерим време (а и пари) да минем от там, преди да е станало прекалено цивилизовано. А и Ропояна не успяхме да видим, като бяхме в Черна гора - времето беше ужасно, и единственото, което ще запомня, е спането в добре известното на доста хора във форума място в Гребая.