Ком-Емине сама - вярвам го, защото е абсурдно.

Един закъснял пътепис стои в тетрадката ми от 2013 и търпеливо чакаше да премина през поредните лудости - маратон в Атина, Ел Камино де Сантяго, Е4. Мисля си, че трябва да споделя преживяното по пътеката, защото би могло да помогне на някои хора или да върне приятни спомени на други. Самата аз прочетох много пътеписи от форума, които ми дадоха полезна информация и увереност, че мога да го направя. Наскоро научих, че един от планинарите, които срещнах по тази пътека вече не на този свят и мисля, че и той би искал повече хора да споделят и да говорят за планината и дано това да доведе до нещо добро. Това едва ли ще е традиционният пътепис със снимки и указания, но вече има много такива, което е хубаво и полезно, а аз ще опиша какво съм видяла, почувствала и усетила и срещите си с хората и се надявам да добавя няколко щрихи към общата картина на това незабравимо приключение.

Едва ли има планинар през чиято глава да не е минавала мисълта за КЕ. Е, в моята се беше загнездила от няколко години, но все не намирах време, а когато намерих време се оказа, че няма с кого. Опитът ми от ходене с групи не беше особено приятен и затова бях ограничила броя на хората, с които ходех в планината до само един, достатъчно луд като мен. Но през 2011 при него се появи сериозен проблем с очите и не трябваше да ходи на високо заради очното налягане. След дълго умуване и четене на пътеписи се настроих да тръгна сама.

Кюстендил - Ком

Преди да хвана автобуса за София минах през една приятелка да си премеря раницата. Тя е над 70 годишна и с толкова планинарски опит, че само мога да слушам и кимам с глава. След всички указания и съвети тя решава, че трябва да взема едно шишенце кубински ром, защото човек трябвало да си има малко алкохол в планината. Аз й се сопвам
- Нали видя, че раницата ми е 13 кг без водата, а и къде ще го сложа!
А тя ми отвръща
- Това е ром, какъвто е пил Хемингуей и е по-стар от тебе, нямало къде да го сложи, ако трябва в пазвата ще си го сложиш!
Засрамена, натъпквам шишето в раницата и потеглям.
Времето за стигане в Берковица отдавна мина, а автобусът продължава да лъкатуши през малки селца. Притеснена отивам до шофьора да попитам. Оказа се, че съм пропуснала да сляза в Берковица и сега автобусът пътуваше за Монтана. Сигурно е станало докато помагах на един възрастен човек да седне на мястото ми и да намести всичките си торбички или пък все още съм била под влияние на миналогодишното ми пътуване в Одеса, където джигитите, шофьори на градските автобуси, въпреки че не ти дават билет, помнят колко пари си им дал и къде трябва да слезеш и ако не го направиш те изхвърлят собственоръчно. Съдбата очевидно ми се надсмиваше – справих се в Истанбул, Лондон, Одеса...., но не и в Северозападна България! Чудесно начало на прехода, няма що! Докато кроя планове къде ще отседна в Монтана и как ще продължа нататък, шофьорът казва, че имам късмет защото той бил от Берковица и като стигнем в Монтана, понеже ще се прибира в Берковица с колата си, ще вземе и мен.
Е, фал старт, ама не и капо.

Хижа „Ком”. Пристигам около 22:00 ч. В столовата са се настанили да купонясват десетина ловджии, които вече са на градус. Носи се сръбска музика и ехтят подсвирквания. Хижарят ме настанява и след това слизам в столовата. Докато слизам дочувам разговора им –
- И е сама???
Хижарят отвръща:
- Еми, те вече много жени ходят сами. Оня ден мина една, от 8 месеца ходи сама от Африка, сега минава Ком – Емине и после заминава за Америка.
Е, значи нито съм единствена, нито съм толкова луда, само малко. Хижарят е мил човек. Поглеждам с ужас табелката на която пише „ Нощувки – 15 лв.”, а аз съм се приготвила за такива по 12 лв. , но той ми взема 10 лв. за нощувката и ме черпи чаша вино с вечерята. Може би това е своеобразното му извинение, че хижата се тресе от шумния гуляй и ще продължи да се тресе до сутринта. След вечерята му оставям рестото да се почерпи в името на успешния ми преход. Той веднага пита Ком – Емине ли? Предните дни са минали момиче, което казало, че ще го минава за 2 месеца и момче за 1 месец. Явно тази хижа има само два вида посетители – Комеминейци и гуляйджии.

Ком - Пробойница

Ранното ми ставане пак не се осъществи. Обикновено си оставам само с намеренията. Потеглям в 8:00 ч. Потеглям право нагоре през иглолистна гора. Добре че на седловината, която е и разклон има боровинкаджии, та да ми кажат къде е Ком и къде е Петрохан. Около табелите се е настанил един табун коне. Миролюбиви са, но не искам да ги закачам. Традиционните камъчета от Ком и обратно. Срещам 1 момче без раница, само с щеки и 1 бутилка вода. В името на това да съм близо до коловете минавам през царството на клека и подобни растителни видове. После е хубавата букова горичка. Като от приказката „Маша и мечката”. Само раницата ми да не беше толкова тежка. На хижа „Петрохан” пия кафе. Хижарите са доста разговорливи. Като разбраха, че съм сама казаха, че по-рано минало едно момче, на което хижарят давал бонбони, но то отказало и така получих задачата да му дам бонбоните заедно със съвета, че гонят ли те трябва да бягаш, а дават ли ти трябва да вземаш. От тях разбрах, че КОС означава късно осъзнал се селянин и го използват за съвременните софиянци, каквито били вече повечето им посетители. Следват боровинковите плантации и безкрайни баири. Срещам група лелки, които здравата ме нахокват, че съм сама, ама няма какво да сторят. Спускането към Пробойница ми се струва безкрайно. Заприлича ми на миналогодишното слизане по Дългия рид към Рилския манастир, в края на който с облекчение въздъхнах: - Слава Богу, добрах се! Явно вниманието ми е било насочено да правя сравнения, а не да слизам по правилния начин, подхлъзвам се на една пръчка и нещо изщраква в лявото ми бедро. При всяко следващо стъпване усещам опъване и болка, но се надявам след почивката в Пробойница да отшуми. Според описанието на картата очаквах да мина през две мостчета и да видя порутена сграда, но не става така. Малко неочаквано за мен се изтърсвам пред хижата след едно мостче. Маркировката и коловете днес се държаха подобаващо. Появявяха се веднага щом в главата ми се завъртяваха някакви питанки и чуденки, но ако имаше мъгла щеше да падне голяма веселба. Не че варенето в собствен сос в горещ ден като днешния е много приятно, но мъгла в която не можеш да видиш коловете ми се вижда по- страшна, а може би така се успокоявах, че все пак късметът не ме е напуснал и успешният старт е налице.
На Пробойница се срещам с момчето, на което трябва да дам бонбоните от х. Петрохан и мисията е завършена успешно. Вечерта минава в разговори с хижаря, който ни изнася лекция защо не трябва да се ходи сам, как утре голямата денивелация ще ни разкаже играта и колко много хора се отказват на този етап. Е точно такива приказки ми действат много мотивиращо.

Пробойница - Тръстеная

На сутринта хижарят на Пробойница предлага да ме закара до гара Лакатник, но отказвам, защото няма да е същото. Нали ще потъна в земята от срам, че още на втория ден съм се качила на кола. След половин час вече ми е ясно, че днес ще стигна само до хижа Тръстеная. Ходенето с раница по асфалт далеч не от любимите ми преживявания. Към 11:00 ч. вече съм на гара Лакатник. Сядам на моста да погледам Искър. Минава възрастна двойка. Мъжът се обръща към мен:
- Къде ти е гаджето?
- Знам ли го.
- Да не се е фрълил у Искъро?
- И аз това се чудех, току виж изскочил от водата.
Е, малко шеги никога не са излишни. Пресичам линията и тръгвам по шосето нагоре, което ми изглежда безкрайно. Жегата вече здраво ме мори. Според разпечатката от сайта на предпоследната спирка преди с. Лакатник има чешма. Вече мисля, че съм я подминала, а нямам достатъчно вода. Очите на страха сигурно са големи, но очите на жаждата са мнооого големи. Срещам един дядо с каруца, който казва, че до Лакатник има още 2 км. Успокоена, изпивам последната вода. Скоро стигам до спирката с водата. Каква благодат! А слънцето пече ли, пече. Ето я и табелката с. Лакатник. Правя победоносна снимка и продължавам нагоре по черния път. От време на време се появяват облачета и затулват слънцето. Две жени ме спират:
- Момиченце, ела да ти дадем круши. Много са сладки.
Е, сега вече съм истински щастлива. Аристотел нещо е сбъркал като е казал, че щастие е това, което постигаш сам. Скоро влизам в гората. Почивам си от време на време, нали не бързам. Към 16:00 ч. съм на х. Тръстеная. Дори ме пускат да се изкъпя и изпера преди работниците от малиновата плантация. От пътеписите, които прочетох, очаквах съвсем различно отношение, но определено извадих късмет.

Тръстеная - Лескова

Преди да тръгна по пътеката си мислех, че ще започвам да ставам рано като всички други и ще използвам щеки. Така и не направих нито едното, нито другото. След чаша кафе, в 8:00 потеглям през малинената плантация. След фермата по Сапард има разклонение. Явно по навик тръгвам по по-стръмното. След известно време усещам, че път има, ама маркировка няма. Оставям раницата и отивам напред да я търся, да ама я няма. Връщам се до последната маркировка и хващам другия път. Скоро се подава един маркировъчен кол.
- Ах, ето къде си се крил злонамерен кол!
Ти блей по чавките. Пък после колът ти е виновен. Една от особеностите на соло туристите е че си говорят с всичко наоколо, започват да усещат движенията, звуците, шумоленето, всичко, което когато си в група остава незабелязано сред разговорите. Плашещият трясък в гората вече е разпознаваемата песен на вятъра в клоните или шумоленето на някоя живинка в храстите. Или поне при мен е така. Вървя си през буковата гора, крачката ми спори. От болката в бедрото ми няма и следа. Значи, почивка му е майката. И така до разклона за манастира Седемте престола. На табелката пише 1 час до манастира. Решавам, че мога да сляза до него и после да се върна и продължа, и без това имам предостатъчно време. Речено- сторено. Тръгвам за Седемте престола. Ама то пътека ли е като пътека. Слизане по урви право надолу, пътеката обрасла цялата в тръни и клони, маркировката почти я няма, от време на време се появяват оранжеви парцалчета. В един момент, както и маркировката и парцалчетата изчезват, отнякъде се обади здравия ми разум, който явно беше почивка досега, и ми напомня, че това дето съм го слизала ще трябва да го качвам. Обръщам се и тръгвам обратно. Докато се катеря с тежката раница си мисля, че ако намеря чавката, която ми беше изпила мозъка, ще й извия врата. Понеже беше крътък преходът си осигурих подобаващо качване и слизане плюс здраво изподиране и възобновена болка в бедрото. Качването е бавно и имаш време да поглеждаш наоколо, най-вероятно затова при три високи дървета забелязвам дървен кръст и надпис обозначаващи гроба на млад мъж загинал при падане там през 60те години на миналия век. Помислих си, че може би затова е трябвало да сляза на това място, до което, съдейки по състоянието на пътеката скоро не беше стъпвал човешки крак. Все пак, като видите онази табела за Седемте престола, ако ви хрумне да поемете по тази пътека, пригответе се за свободно търкаляне, здраво дране и един ден престой в манастира, защото едва ли ще ви се връща.
Обратно на разклона, почивка и след това в правилната посока. Широк път, гори, малини, от време на време се открива такава просторна гледка, че ти се иска да си птица и да полетиш. Малко преди горски дом Чукава, отстрани на пътеката, е опъната една вълча кожа. Сякаш някой иска да каже на туристите:
- Хора без работа, къде сте се юрнали в Балкана. Тук е страшно, не е за вас.
Слизането в х. Лескова е малко приключение, защото старите колове с табели по тях те изкушават да прескочиш ниската ограда и да слезеш надолу до горичката, през ограденото пасище, както и правя, въпреки че е логично маркираната пътека да го заобикаля.
Бях се приготвила да прекарам нощта в навеса до хижата, защото според предварителната ми информация, там нямаше никой. За моя изненада, близо до хижата ме посреща куче, очевидно бранещо жилището си, а скоро излиза и жена и се оказва, че хижата не е пуста. Стопанисва я турско семейство от котленските села – Елиф и Халил. Мили и гостоприемни хора. Излъчват човечност и доброта. Дават ми последния си хляб за вечерта, защото съм гост.

Еха, супер, дано утре има следващ епизод. Работата няма да избяга Wink

_________________
Не мога да спра.
http://ke-2013.blogspot.com/

Валерия, поздравления за доброто начало на пътеписа, нямам търпение да продължа да вървя по пътеката с него и с теб Smile

Позволих си да прибавя линк към пътеписа в темата с обобщената информация за Ком-Емине, надявам се да нямаш нищо против.

Интересно ми е колко надолу си слязла по пътеката за Седемте престола? Иска се голяма смелост да се метнеш там, пък и като чета за паметника и храстите си минала и най-стръмната, и най-обраслата част

Както написах вече - интересно начало в Дивия Резерват Северозапад, чакам продължението Very Happy

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Чета с интерес пътеписа, тъй като е написан така да се чете и се случват неща, които се случиха и на нас.
Може ли да ми кажеш датата на тръгването си. Има вероятност да сме се движили едновременно по трасето.
Ние бяхме шестима до Петрохан, четирима до хижа Добрила и трима от там до морето.
От Ком тръгнахме на 20 Юли 2013 г.

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров

Радвам се, че началото на пътеписа ви е харесало и се надявам да прекарате приятно по пътеката с мен и останалите части на пътеписа.

Яница, нямам нищо против линка, който си сложила, а що се отнася до слизането ми към Седемте престола, доколкото си спомням, ходих около час и стигнах до някаква рекичка, но манастир на хоризонта нямаше. Може и да съм била близо до него, но както написах тогава се обади здравият ми разум и се върнах обратно. Аз не го наричам смелост, защото мисля, че смелост е да направиш нещо от което те е страх, а моето си е жива лудост, каквато имам в изобилие, но това е тема на друг разговор.

Мечо Пух, аз тръгнах от Ком на 3 август 2013. Мисля, че не сме се срещали, щях да си спомням със сигурност.

Ето го и следващия епизод.

Лескова - Витиня

Днес ставам малко по-рано. Елиф също става, въпреки че снощи й казах, че няма нужда да става рано, само за да ми прави кафе. В 6:30 пием кафе, в 7:00 Елиф и Халил ме изпращат, а усещането е като че се разделям с близки хора. Прегръщат ме като дъщеря си, за която ако знаят, че ходи като мен сама в планината ще умрат от притеснение. Успокоявам ги, че моите родители не знаят, че съм сама, иначе и те ще умрат от притеснение, а пък и в планината е по-безопасно отколкото в града.
Продължавам през гората, с безброй качвания и слизания и промяна в посоката, докато свят ти се извие. Преди черния път между Ябланица и Врачеш, черен – по-късно разбрах, маркировката изчезна, изскочиха безброй пътеки и тунелчета в папратта. Обходих ги всички, но без резултат. На път бях да се паникьосам, сигурно щях да опропастя целия ден с обикаляне на тунелчета от папрат и треви. Накрая се върнах до последния кол и внимателно проследих посоката. Оказа се, че другия кол е в съвсем различна посока от папратта, в която бях започнала да слизам и противно на моите очаквания за слизане към някакъв път, следваше леко изкачване. Успокоена, поемам пак да се качвам и слизам и очаквам да стигна до шосе. Четирите часа, за които трябваше да стигна до него минаха и реших, че съм много бавна, а Витиня беше кауза пердута. Към 14:00, ни в клин ни в ръкав, се сблъсквам с Белия камък. Беше леко объркващо, но вече бях стигнала нещо разпознаваемо, а като видях, че пътеката до Зла поляна е маркирана, едва не затанцувах като Кевин Костнър в „Танцуващият с вълци”. На поточето в гората си устроих пир. След около един час излязох на Зла поляна. Отидох да видя табелите, без раница. От говедарника вече викаха и махаха с ръце. Върнах се за раницата и отидох при тях. Е, това е значи легендарният говедарник на Зла поляна, възхваляван във всички пътеписи. Имаше четирима пастири. Най-възрастният от тях, видимо развеселен, ме подхваща:
- Дека ти е групата?
- Нямам група?
- Е, как така одиш у гората сама?
- Ами, ето така, с двата крака.
- Да не си от ФБР, имаш ли пищоль?
- Имам, разбира се. В раницата ми е.
Двете, около 25 годишни, момчета умират от смях. Получават нареждания да ми сипят от червения боб, какъвто никога не съм яла, ракия, бира, царевица....! С големи усилия ги убеждавам, че току-що съм яла, но с удоволствие бих пила едно кафе. Момчетата се разтичват да правят кафе, а с двамата по-възрастни пастири повеждаме разговор за това как продават кравите си в Албания, а пък внасяме месо от Испания и други неволи и несправедливости в живота. Идва кафето, и в смях и майтапи минава половин час.
- И сега, ако некой те чека на Витиня, оди, ако не, тука си стой, никой нищо нема да ти направи.
- Ами, ей сега ще изтичам до Витиня и ако никой не ме чака там, ще се върна.
Да са живи и здрави пастирите. Повдигнаха ми настроението. Зад шегите и майтапите им прозира топло, човешко отношение, неосъждащо лудите , хукнали по баирите.
Следва продължително слизане по прашен камионен път. На няколко места се чудя дали това е правилния път. Маркировката не е от най-често срещаните явления по трасето. Имам чувството, че от всяка пора ми излиза прах. Къде е тая Витиня?
Към 21:00 се появява. И какво се появява – изоставен крайпътен магазин, чешма, пейка и преливаща кофа за боклук. По-пътя профучават огромни камиони и все повече засилват чувството ми за безнадеждност. Звъня на туристическата спалня. Телефонът е изключен. Не така си го представях, но това е положението. Обикалям напред-назад в тъмното. Отивам до пазача на горското, който казва, че туристическата спалня е в бараките отзад, жената я няма, но сигурно е отключено. Вече си мислех, че туристическата спалня не съществува. Отивам там и се самонастанявам. Единственото предимство е че имаш покрив над главата си. Делях стаята с мравки, скакалци и пеперуди, а по-мръсна стая отдавна не бях виждала. По-късно се появиха жената и внука й. Симпатична женица. Била е хижарка. Говорим си за хижи и походи. Животът й не е лек. Гледа внука си сама, докато дъщеря й живее друг живот. С бране на къпини и малини и продажбата на сладко свързва двата края, а туристическата спалня явно е последната й грижа. Е, пак спасих кожата!

Витиня - Кашана

Ставам към 7:00. Първоначалният ми план е да стигна до х. Чавдар, да се къпя, пера и почивам, но леля Стефанка от туристическата спалня на Витиня ме убеждава, че по-добре е да отида на х. Кашана. Стигало се за около шест часа и половина, но трябва да говоря с хижаря, защото не е постоянно там. Е, щом е така тръгвам за Кашана към 8:30. Близо до оградата на ДДС Витиня заварвам една група на бивак. Току-що са се събудили и събират чували, палатки и други принадлежности. Като ме виждат, че се туткам да търся маркировка и се чудя накъде да хвана ме осведомяват, че пътеката покрай мрежата била толкова ошумена, че не можело да се мине. Повечето хора по КЕ ходели 14 км до Горно Камарци и после до Арабаконак. Тази алтернатива нещо не ми хареса и реших да си вървя по пътеката покрай мрежата. Само в началото имаше два гъсталака, а след това си беше наред. Към 11:00 вече съм на Арабаконак. Време беше да се обадя на хижаря на Кашана. Казах му, че съм стигнала до паметника и искам тази вечер да нощувам в Кашана, а той ми отвърна, че съм много близо до хижата, отвън имало беседки, да си почивам там, а той ще дойде чак вечерта. Уверявам го, че такъв сценарий едва ли е възможен, защото раницата ми е тежка, ходя бавно, местностите са ми непознати и често обикалям да търся маркировката. Той не ми противоречи много и настоя да си поръчам нещо, което да вземе за вечеря. Като си помисля за ядене, все месо ми е в главата, та като един стандартен хищник си поръчах наденица. След разглеждане на паметника и кратка почивка, продължавам по пътя след него. Пътеки в гората го подсичат, но маркировката е рехава и трябва да се внимава много. На една отбивка решавам пак да се обадя на хижаря и да го попитам дали да продължавам да вървя по пътя или да тръгна по отбивката. Той не отговаря. Е, завих по отбивката и стигнах до един привлекателен надпис „Е 3 20м наляво през копривите”. Как да не тръгнеш по такава пътека. Направо ме теглеше като магнит да проверя какво има след копривите, може пък и маркировка да има. Сред копривите и гъсталаците попаднах на малинова плантация. Нали не бързам, изядох толкова малини, колкото не съм изяла през целия си живот. Пък и в гората е по-прохладно, не ми се излиза от нея. След плодовия пир, навлизам в буковата гора, включвам телефона. Неприети повиквания от хижаря. Обаждам му се, за да му кажа, че съм добре и съм искала да го попитам дали да завия, но вече съм се се оправила, попаднала съм на малинена плантация и продължавам нататък. Следва кратко мълчание от негова страна, на което не отдавам кой знае какво значение, пожелаваме си приятен ден и продължавам. Към 15:30 стигам до х. Чавдар. Сядам за кратка почивка и кафе. Хижарят казва, че до Кашана има пет часа. Това ми действа като студен душ. През главата ми минава мисълта дали да не остана на х. Чавдар, но вече няколко пъти говорих с хижаря на Кашана, така че си плюя на петите и хуквам. Преди връх Баба изскача друг паметник на руски войници и тогава червеят на съмнението вече започва да гложди съзнанието ми. Обаждам се на хижаря, че сега подсичам връх Баба и си мисля, че днес като му се обадих от Арабаконак, той е решил, че съм при този връх. Звучи притеснен, далече съм, сигурно съм уморена, как ще стигна преди да се стъмни. Ами, щом съм тръгнала, ще стигна. Вече съм на доста по-високо и крача бодро. Обикновено ниското ме мори и се влача като костенурка, но по високото ми поникват криле. Вървя отгоре по Етрополските зъбери. Широко и просторно, гледки навсякъде, накъдето ти видят очите.

След Етрополските зъбери слизам на пътя. Пак неприети повиквания. Обаждам се на хижаря, който звучи още по- притеснен, съветва ме да не се катеря вече, да вървя само по пътя, а той ще дойде да ме посрещне с колата си. Упорито отклонявам предложението, изглежда ми като поражение. Но обещавам, че няма да се катеря по никакви чукари, а ще продължа само по пътя. При следващия паметник се появи хижарят с колата. Давам му само раницата си и хуквам през гората. Без раница мога и да тичам и дотичах до още един паметник и в 20:30 и до хижата Кашана. Кой да ти знае, че има толкова паметници! След туристическата спалня във Витиня, коприви, малини, паметници, влачене, тичане, както хижарят каза, Кашана ми се вижда като Шератон. Баня и вечеря – какъв лукс! Много се смяхме като разбрахме, че като съм се обадила от Арабаконак, той си е мислил, че съм на паметника близо до хижата и е недоумявал къде са тия малини, за които му говорех в по-късно обаждане.

Кашана - Паскал

Днес реших да я карам по-лежерно. Само до х.Паскал. Вярно е че пак слизам в ниското и утре отново ще трябва да набирам височина, но като че ли не се чувствам готова да изтичам до х. Ехо. Излежавах се и се мотах до 9:00. След малко обиколки в търсене на маркировката, която се беше скрила зад една чешма, крайно време беше да се започна да се изкачвам. На високото седях, слушах, гледах и попивах. Странното, непреходно спокойствие на върховете се настанява и в човешкото същество. На разклона за Свищиплаз реших да сляза до хижата и по възможност да обядвам там или само да пия кафе. Да, да, ама не! Там правят ремонт и хич не им е до такива изпълнения. Е, някой друг път. Продължавам и пак се туткам в гората, защото е голяма жега и не ми се излиза на открито, ама искам, не искам, това е положението. Излизам от гората. Огромни баири, простиращи се докъдето поглед ти стига ми навяват усещането за незначителност на фона на това могъщество, но коловете са нарядко, толкова далече един от друг, че инстинктът за самосъхранение не ми оставя много място за подобни размишления, а ме подтиква да мисля в посока къде отивам и как ще стигна. Към 16:00 съм на х. Паскал. Няма жива душа. Звъня на единия от тел. номера, оставени на вратата. Питам кога има човек на хижата. Отвръщат ми, че хижата е отворена в събота. Не ми се искаше да казвам, че съм там, защото си мисля, че не е редно някой да хукне заради един човек да отваря хижа или пък да се притеснява. Под хижата има навес, пейки и маси. Ще спя там. След като съм се изпрала на чешмата отвън и вечеряла, сядам с цигара /нямам хавански пури като Хемингуей/ и няколко глътки кубински ром, по-стар от мен и гледам залеза. Небето прелива в пепеляво розови и сини оттенъци, а аз се сливам със залеза.

Респект , чакам с нетърпение продължението.

Мнооого добре описано пътешествие, поздрави!
Не ми липсва липсата на снимки даже Laughing

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Благодаря ви за добрите думи.

Време е за следващия откъс.

Паскал - Ехо

Снощи след едночасово сепване и подскачане при всеки шум съм заспала непробудно и така до 6:00. Мислех си, че няма да мога да заспя, но в крайна сметка физическата умора си каза думата. Нов ден е, с нови предизвикателства. Приготвям си раницата и установявам, че сапунът, който вчера оставих на чешмата е почти изкълван или изгризан, явно на някой му е бил вкусен. Потеглям в 7:30. Качването от х. Паскал до връх Паскал е истински душевадник. Спирам през няколко крачки да си взема дъх и да се наругая за безумното решение да сляза в ниското вчера и сега да се катеря пак. С Божя воля и народна мъка към 10:00 вече съм на върха и си ходя по двухилядниците. Минавам изтърбушената хижа Планински извори и сядам на Петте чучура за кратка почивка и после пак нагоре, че ме чака здраво качване. Преди Буливаня сядам да се полюбувам на просторната гледка, отнякъде долита звън на чанове, оглеждам се – стадо овце кротко си хрупат и подрънкват със звънците. Странна работа, нито овчар, нито кучета. В единия край на стадото нещо се чернее, прилича на мумия, цялата в черно. Сигурно е някой изхвърлен спален чувал. Тръгвам натам и мумията подскача. Оказа се овчарят, целият облечен в черно и с черна шапка на главата, полегнал да си почине.
- Къде ти е кучето? За пръв път виждам стадо без куче.
- Ами, отиде по любов.
Заприказвахме се. Обяснява ми за върховете и населените места, които се виждат в далечината, за овчарските неволи и вълците. Очите му са безкрайно сини, в тях няма нищо друго освен искряща чистота. Имам чувството, че съм срещнала Христос в човешки образ. Кротко нарежда как да подсека Буливаня, за да не се моря да го качвам и да спестя време. Тръгвам към върха, обръщам се – той ме наблюдава. Послушно се насочвам към пътеката за подсичане, дори и да искам да изкачвам върха, сърце не ми дава да пренебрегна съвета му. Следва Братаница. Този великан, нито знам как, нито смея да го подсичам. Катеря се по царския път. След Старопланинското конче е време за почивка. Отнякъде се носи „Ехооо”. Не виждам никого, размахвам ръце и викам „Ехооо” на свой ред, но продължавам да вървя нагоре по Пъпа. От високото виждам, че някой се движи в моята посока, а малко по-късно вече установявам, че е колоездач. Е, с моята скорост, няма начин да не ме настигне. И така продължавам дългото изкачване на Вежен. На върха срещам две жени с дете. Те ме разпитват къде отивам, как се стига до там, в коя посока се върви и подобни подробности. След върха сядам за подкрепление с ядки. Ето го и колоездача.
- Ако знаеш какво гонене съм ти ударил, защото искам да отида до х. Ехо, а ми е за пръв път и нямам нито карта, нито компас. Един овчар ми каза, че някаква жена отивала на х. Ехо.
- Ами, аз си мислех, че вървя бавно и който и да е след мен ще ме настигне и преди да ме задмине, ще му поръчам, като иде на хижата, ако не съм се появила до 22:00 да каже някой да дойде да ме гръмне.
Овчарят му беше казал, че отивам на х. Ехо, но той да не подсича Буливаня, а да се качи и спусне по върха, било удачно за колело. Е, при него овчарят беше приел образът на сатаната. Явно нищо не е само бяло или само черно. Та, колоездачът е Краси от Монтана, тръгнал разчитайки само на маркировката, без достатъчно храна, вода, спален чувал и разочарован, че от Кашана насам почти не се е качил на колелото, а през цялото време го е бутал, влачил и носил. Струва му се съмнително, че изобщо ще стигнем до х. Ехо, размишлява на глас как ще спим на открито. Уверявям го, че коловата маркировка изглежда добра, и дори да замръкнем, имам два фенера, все ще стигнем хижата. Той ми отвръща, че е реалист и не иска много да се надява, а пък аз си мисля, че ако беше реалист, нямаше да хукне в планината като на разходка в парка. Той е уморен до смърт, почти нищо не е ял, но трябва да тръгваме. По пътя за х. Ехо гледките стават все по-красиви. В залеза, преливащ в розво пепеляви и сини оттенъци се диплят върхове – късче от земния рай. Препъвам се по пътеката, не мога да откъсна очи от залеза. В 21:30 сме на х. Ехо. Краси е толкова уморен,че едва си изяжда вечерята, а аз го успокоявам, че всичко си е наред. Не са ни изяли мечките, не сме били в гръмотевична буря, а сме на х. Ехо и вечеряме. Все пак, на колело от Кашана до Ехо не е шега работа.

Ехо - Добрила

Към 8:00 пием кафе, приготвяме се. Краси потегля за Клисура, откъдето ще се прибира, а аз за Добрила. Красивите гледки ме заливат отвсякъде; приятно е да крачиш из цветни поляни без да имаш нищо друго в главата си освен хубавата утрин. На х. Коза стена правя малка почивка за кафе и продължавам. По пътя срещам хора, които се качват по билата на лов за красиви гледки. След вчерашните двухилядници хич не ми е до качване и подсичам. Но искам да мина по въжения парапет на Козя стена. Покачих се до началото на парапета, почудих се доста дали да не го подсека, раницата ми е тежка, пък и път ме чака, но тъй като здравият ми разум пак си беше взел почивка си казах
- Какво се правиш на разумна, я марш по парапета!
И си заслужаваше, и гледката, и по-различното усещане от ходене по билото. След това слизам и продължавам да подсичам. Тревистите пътеки гъмжат от от буболечки. Нещо здраво ме жегва по единия крак. Зачервява се, сърби и боли. В главата ми започват да се въртят мисли как може да получа алергичен шок и да се трупясам насред път. Но скоро ще стигна до Троянския проход и ако нещо се случи, все някой ще ме намери. Към 14:00 съм на Троянския проход и малко след паметника застигам мъж и жена, които си почиват. Канят ме да поседна при тях. Аз се опитвам да отклоня поканата, че доста път ме чака до Добрила, но все пак се заговаряме. Това са Кирил от Варна и Цветанка от Плевен. Отиваха на заслона Орлово гнездо. Тръгнахме заедно. В приказки, бързо стигнахме до заслона. От мислите ми за трупясване насред пътя нямаше и следа. Оставих ги на заслона, с уговорката, че може да остана два дена на Добрила, за да качваме Ботев заедно. На Дерменка спрях за кратка почивка и продължих през гората. Добрила все не се показваше. Безкрайна ми се видя пътеката до нея. Накрая пристигнах там в 20:00. След вечерята последва разбор на положението и реших, че следващия ден ще остана на Добрила да се погрижа за появилите се мазоли и да дам малко почивка на стъпалата си. Освен това искам да сляза с лифта до Сопот, да подменя останките от изгризания сапун и да позапълня изтънелия си джоб от някой банкомат.

Сопот

Към 9:00 съм на път за лифта. Единият от работещите на хижата казва, че той стига до него за 20 минути, ама аз за колко ще стигна не знае. Ами, сега ще проверим. Едно от притесненията ми за прехода, преди да тръгна, бяха овчарските кучета. При предишните ми срещи с тях в планината, определено не се държаха според представите ми за пазачи на стадото, които не те закачат, ако ти не го закачаш. А и миналата година в Рила и Пирин се наслушах на разкази как скачат директно върху теб и трябва да имаш я тояга, я пиратка. Е, засега нямах такива преживявания, но ето къде били кучетата пазачи, по пътя за лифта. Натъквам се на стадо крави и три кучета. Заобикалят ме и яростно лаят. Не мога да мръдна и крачка. Говоря им, без да правя резки движения. След малко се успокояват. Понечвам да се измъкна, но след 2-3 крачки пак скачат. Пак водим преговори, нови 2-3 крачки. Изневиделица, отнякъде изръмжава един джип и те хукват след него, а аз хуквам възможно по-далече от стадото. Както и да е, стигам до лифта, само за да установя, че той не работи, ама вече съм тръгнала, щом трябва ще вървя пеша. След малко срещам момче и момиче на разходка, които казват, че лифта работи само до междинната станция. На обяд се добирам до Сопот. Първо в музея на Иван Вазов, после необходимите покупки и обратно на лифта, а той е спрян, защото има силен вятър. Ех, май ще трябва да се качвам пеша, а това щеше да е денят ми за почивка. Сядам да изчакам и ако до половин час няма промяна, ще вървя нагоре. След 15 минути богът на ветровете се смили и се качих на лифта, едва не ме отвя, но в крайна сметка стигнах до Добрила. Там заварих Кирил от Варна. Оказа се, че с Цветанка не се познават от по-рано, дори от Дерменка бяха дошли сам по сам. Както и да е, уговорихме се на другия ден да вървим на Ботев заедно.

Поздравления!
Пътеписа го нареждам до този, който ме вдъхнови да направя Е-3 един месец преди теб.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Пишеш страхотно! Все едно съм на билото. Току виж до края на пътеписа и аз да се навия за Ком- Емине. Very Happy

Благодаря ви. Надявам се пътеписът да носи вдъхновение.

Добрила - Ботев

Към 7:40 след чай и кафе потегляме за Ботев. Изкачваме стръмната Златия. Спътниците ми още не са се аклиматизирали и често правим почивки, а аз съм се сраснала с раницата, готова съм и да тичам с нея. Следват Купена и Кръстците; за въжения парапет там съм чувала какви ли не страхотии. Цвети уклончиво отговаря, че зависи от нагласата и сама ще преценя за себе си. Е, не е голямо успокоение, но не разполагам с друго и ще трябва да почакам. В приказки и ядене на боровинки, неусетно стигаме до парапета. На едно от по стръмните места в началото се повдигам с раницата едва от третия път, за малко да си остана още там. Рзаписваме се в тетрадката на Големия Купен, където заварваме да си почиват двама колоездачи. Минаването с колело по тези въжета за мен си остава мистерия. Като си помисля, че аз едва се повдигнах с раницата, а пък те как носят колелата, раници и себе си, не знам. Е, време беше пак да тръгваме, да ама слизането винаги е по-трудно. Както и да е слязохме без излишна паника и след това заслужено седнахме за обяд. При Жълтец хващаме погрешната подсичаща пътека и се отклоняваме за х. Левски, но навреме се връщаме и към 4:45 заслона Ботев се вижда. Кирил предлага да починем, защото вече сме близо, а аз си мрънкам, че съм изостанала от графика и днес ще съм минала много малко разстояние; защо ще почиваме, след като заслона е съвсем близо. Все пак седнахме да почиваме, като си в група, трябва да си с групата. След това Кирил остава да нощува на заслона, а аз и Цвети продължаваме. Оставаме на метеорологичната станция на Ботев, където заварихме дежурният на станцията, който беше познат на Цвети. Смяната му свършваше на другия ден и като се разтича, извади всичко, което трябваше да бъде изядено и си спретнахме царска гощавка. Според външния ми вид никой не предполага какви количества храна мога да опустоша, но при мен всичко е по много.

Ботев - Мазалат

Към 8:00 съм готова за тръгване от Ботев. Теглото на раницата ми се е увеличило с домати, краставици, картофи, хляб. Тъкмо се беше поизпразнила малко, но съдбата се грижи балансът да се поддържа. След разклона за Калофер тръгвам по едни, изглеждащи нови, червено-жълти пилони, решила съм си, че червеното е правилният цвят, на каквото и да е сложен. След известно време нищо не съвпада с описанията и откровено вървя в погрешна посока. Обаждам се на Цвети, тя ме прехвърля на дежурния в станцията, който е вещ планинар.
- Веднага се връщай на билото, там ще се ориентираш!
Бегом марш на билото, това което слизах доскоро, сега го качвам. Но хубавото на билото е че можеш да видиш ориентирите и да си свериш посоката, да ти издуха вятъра мозъка и да се сетиш, че вместо до тичаш по разни пилони, по-добре първо гледай картата, пък и хората са измислили север, запад, изток, юг. Скоро се сблъсквам с една табела, на която се мъдри едно измъчено „жа”, явно половината от Тъжа. Обаждам се на Цвети, да не се притесняват и продължавам в правилната посока. След дългото спускане към 14:00 се дотъркалях до Тъжа. Там спирам за почивка и кафе. Единият от работещите там ми се накара, че много бавно вървя, още вчера трябвало да съм на Тъжа, той го е минавал този преход, а аз какво се влача. Ами, какво да се прави, бавна съм. По-късно срещам възрастна двойка, те говорили с мъж на път от Бузлуджа за Тъжа, който видял 300 кг. мечка. Звучи страшничко, ама, а късмет. След лекото спускане следва продължително изкачване в гората. После по чакълирания път, някъде подсичам по него, другаде не, и така през паметните плочи, та до Росоватец. Преди да се спусна по лятната пътека се любувам на ансамбъла от двухилядници – Голям Кадемлия, Триглав, Росоватец. Пеещите скали явно днес се бяха уморили да пеят и не пяха за мен. Към 20:00 съм на Мазалат.

Мазалат - Бузлуджа

След кафето към 8:00 потеглям на път за Бузлуджа. Изгревът беше красив, времето е приятно и се движа с бодра крачка. По трасето нахраних два мравуняка с овесени ядки. Дотук вече ми стана ясно, че няма да проям овесените ядки и по-добре да послужат на някой друг и тъй като нямаше друг наоколо, реших да разнообразя менюто на мравките, пък и да намаля теглото на раницата си. След чешмата на „Коритата” от камионния път се отделя горски път, но няма маркировка. Все пак тръгвам по него, маркировката е потънала вдън земя, връщам се до камионния път и по него слизам до табела, сочеща асфалтираното шосе. Продължавам по него, за да изляза на мястото, от което преди малко се върнах. Пак влизам в гората и вървя по горския път. Ура, най-после маркировка. Малките радости в живота, кой би чогъл да предположи, че появата на маркировка може да предизвика такива усещания. След х. Партизанска песен вече няма проблем с ориентирането. Вървя по шосето, насреща ми два камиона и работници, които ги товарят с дървен материал.
- Абе, момиче къде ти е шапката, ще получиш слънчев удар в тая жега!
Сигурно са прави, ама не обичам шапки, нито зимата, нито лятото. Чак като ми изгорят ушите или носа се сещам, че имам такъв атрибут. Към 12:00 вече съм на Узана, където почивам и обядвам. От сянката се любувам на просторните поляни, ширнали се пред погледа ми. След почивката отново съм на път. По голото било слънцето припича здраво, бързам да вляза в гората. След поредица от качвания и слизания, ето го прохода Шипка. Почивка за сладолед и кафе и към върха. Нямам много време за мотаене и бързо се насочвам към стоманената батарея. Малко преди паметника спира лъскава кола. Предполагам, че спират, за да ми предложат да ме закарат обратно и бързам до колата да им благодаря и да им кажа, че от Батареята продължавам в друга посока. Точно стигам до колата, прозорецът се спуска, показва се ръка с GSM и прави снимка на паметника, после колата продължава. Няма ли най-после да се излекувам от наивността си. Следва пътека в гората. Пак качвания и слизания. Вековни широколистни гори, приятни пътечки и от време на време панорамни гледки. Препускайки по горист склон надолу едва не връхлетявям върху един мъж, който изглежда правеше някакви замервания. Не знам кой от двамата е по-стреснат и стъписан. Май свикнах да не срещам почти никой в гората, а пък човекът явно се е чудил какво ли е това същество трещящо по пътеката. След първоначалния шок, повеждаме разговор.
- Рисково е да се ходи сам в планината. Има разкъсани телета в района на Узана, предполага се, че е мечка.
- Да, чух, че един мъж видял 300 кг. мечка
- Да бе, видял е явно мечето, майката и бащата са доста по-големи.
- Е, аз няма да се връщам там, отивам в обратната посока.
- Бог да те пази!
От една страна вече ми идва до гуша постянно да ме поучават, а от друга, все пак, хубаво е, че хората проявяват загриженост. Към 20:00 пристигам на Бузлуджа. Там заварвам три момчета, колоездачи от Англия. Връщат се в Англия от Истанбул. Побъбрихме малко, вечеря и в леглото. Е, и днес се разминах с мечките!

Още един добър пример за това как не би трябвало да се прави преходът Ком-Емине- САМ, няма значение мъж или жена. След абсурда Берковица-Монтана спрях да чета по-нататък!

Ми що чак сега пишеш, че си спрял да четеш????
По- раничко трябваше, да не се мъчи момичето да пише Very Happy

Билото на Балкана има красота, но там има и "дяволи". Кой га търси, ще ги намери, последно беше Мирослав с колелото.
Аз сериозно, а ти си грешил, темата тук не е за збирките.