Из дебрите на "мечкарника": Мароса и Орнио

Йоан Цец, византийски учен, поет, граматик и филолог, живял и творил в Константинопол през XII в. (~1110 - 1180 г.), пише, че планината, известна днес с името дадено ѝ от древните гърци -- Пинд, по негово време е носела името Metzovon. По-късно, през 1552 г., Pahomios Rousanos в съставеното от него похвално слово за Свети Висарион, пише че "Планината, наричана от гърците Пинд, е същата носеща името Metzovon на Варварски език" и по-нататък в същия текст пояснява, че това е планината разделяща районите на Янина и Солун. По-сетне топонима Мецово е споменат във френската енциклопедия от 1756 г. На свой ред John Cam Hobhouse, един от най-близките приятели на познавача на Гърция Лорд Байрон също възприема гледната точка, че този топоним се отнася за цялата планина, а не само за едно от градчетата в нея. В свои бележки от 1825 г. той пише: "... последната планина, известна сега като Мецово, не би могла да бъде друга освен самият Пинд." По-нататък следва епохата на гръцкото национално самоопределяне и свързаната с него постепенна промяна на част от топонимите. Мецово вече не е планина, а само градче-витрина за автобусни туристи.

Имахме два-три свободни дни, в които избрахме да се насочим към района на върховете Лупата, Мароса, Орнио и Авго в южния мечкарник. Долината на река Ахелос (известна също като Аспропотамос -- Бяла река) на запад отделя този масив от Чумерка:

От източната му страна се протяга от север на юг планината Козяк, по чието било върви европейския маршрут E4 на път към Пелопонес. На юг са планините Хаджи (Chatsi) и Аграфа, а на север са масивите Нереида и Трингия. Отседнахме в селцето Нереидохори, чието по-старо име е било Хаджипетрос. Недалеч от Нереидохори е запазен стар сводест каменен мост над приток на Бяла река. Мостът е дарение от Gousios Chatzipetros, заможен влашки овчар, родом от близкото село Елати. Построен е около 1750 г. През моста е минавала стара калдъръмена пътека (известна днес като Vlachostrata), свързвала Тесалия и Епир и в частност околните планински селища с равнината на Трикала. Christodoulos Chatzipetros, син на Gousios Chatzipetros, роден през 1799 г. е служил като секретар на управителя на Епир, Али паша. По-късно е посветен в тайното Общество от Приятели (Filiki Eteria) и взима дейно участие в гръцката война за независимост през пролетта на 1821 г. Достига чин генерал и известно време е адютант на крал Ото Гръцки, а впоследствие и на Георгиос I, до смъртта му през 1869 г. Запазена е една негова снимка от 1855 г., облечен в униформата на военно формирование, съставено от ветерани от войната за независимост. Снимката е направена и впоследствие оцветена от Filippos Margaritis, първия фотограф-грък:

В древногръцката митология Нереидите са 50 морски нимфи, дъщери на морския старец Нерей и океанидата Дорида. Нереиди са: Амфитрита (съпруга на Посейдон), Аретуза, Галатея (която дълго била преследвана от циклопа Полифем), Калипсо, Панопея, Псамата, Тетида (майка на Ахил) и др. Те обитавали "вътрешното море", на брега на което живеят хората (за разлика от океанидите, които живеят във външното море, което бележи края на света). Нереидите живели в сребърни пещери на морското дъно, занимавали се с музика и танци, а в лунните нощи излизали на брега, където пеели, танцували и се състезавали с тритоните. Нереидите били благосклонни към моряците, забавлявали ги с игрите си и им помагали при опасност. Те помогнали на аргонавтите да минат между Симплегадите (двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине). Единственото, което би могло да свързва по някакъв начин новото име на селото и планината над него с тези древни митове е може би изобилието на вода, която там буквално шурти отвсякъде по твърде необичаен за много от безводните гръцки планини начин.

Ние случихме дъждовно време в тези водни планини и донейде заради това през първия ден се отдадохме изцяло на автомобилен туризъм. Изминахме сериозно разстояние нагоре по течението на Бяла река, прехвърлихме билото на около 1700 м н.в. и сетне се спуснахме към Мецово. Минахме покрай чудесни крайпътни църкви и параклиси:

-- Света Параскева

-- Свети Николай

-- Преображение Господне

-- Света Неделя

Срещу Света Неделя има и някакъв паметник със сърп, чук и пушка, който прави впечатление с доста занемарения си вид, особено на фона на църквицата:

В градчето Мецово се натъкнахме на ... мечки, но от бронз -- нелош начин да се обясни "варварския" смисъл на този топоним:

Бързо избягахме от центъра му, който със своите кръчми и сергии не предизвика у нас нищо повече от пристъп на клаустрофобия. За жалост туристическия информационен център за националния парк "Северен Пинд" се оказа разположен почти извън градчето и на всичкото отгоре с работно време само до 15:00 часа:

Е, останахме си "неинформирани", но затова пък се насладихме на безбройните омайни крайпътни гледки в този дъждовен септемврийски ден, най-впечатляващите от които бяха в югозападна посока към върховете на Чумерка, която също сякаш предлагаше нагледен урок за смисъла на името, което са ѝ дали предците ни:

Привечер, след над 200 км по тесни планински пътища с много завои, някои участъци от които доста са пострадали от преминалия наскоро циклон, донесъл наводнения, разрушения и пожари на различни места от Пелопонес, та чак до Тасос, затворихме кръгчето и се прибрахме в изходна позиция в Нереидохори. Дали следващия ден щеше да бъде по-благоприятен за нашите намерения? Облаците малко се вдигнаха, но все още пъплеха по гърба на Орнио:

Утринта ни посрещна с мъгла, през която слънцето трудно пробиваше:

Все пак, доверихме се на благорпиятната метеорологична прогноза и след обилна закуска поехме към района на връх Мароса. Избрахме си за цел билото източно от Мароса, макар и върха да е малко по-нисък от съседите му Лупата и Авго, заинтригувани най-вече от трудностите, които предлага траверса между Лупата и Авго през Мароса и Орнио, а също, разбира се, и заради гледките, които очаквахме да се открият на юг към Хаджи и Аграфа. Въпросния траверс е бил оборудван през юни 2014 г. на няколко места с улеснения за рапел, без които преминаването му би представлявало доста голямо затруднение:

Според описанието от дарителите на тези улеснения, за единия от рапелите са нужни две снадени 60-метрови въжета, а за другия -- едно 60-метрово въже едва достига.

Заради скромните ни възможности, ние се изхитрихме да се изкачим директно откъм долината към красивата средна част от билото, без да ни се налага да минаваме през най-трудните участъци от траверса, които са между Лупата и Орнио от изток, както и между Орнио и Авго на запад. Изкачването бе около 1000 метра. Подухваше свеж североизточен ветрец. Росата или по-скоро мокротията от предходните дъждовни дни, не се вдигна изцяло чак до вечерта. Имаше изобилие от много видове гъби, всред които се открояват най-голямата печурка, която изобщо някога съм виждал (забелязахме я край Св. Параскева предния ден), както и вкусни сърнели, от които не пропуснахме да си вземем малко на слизане:

С набирането на височина взорът достигаше все по-далеч. Зад нас на север и надолу, от другата страна на долината, остана селцето Нереидохори, разположено на южните склонове на Нереида:

Интересно е че на доста голяма височина попадахме на шипкови храсти, отрупани с плод, дори и на самото било (~2000 м н.в.). В българските планини май не сме виждали шипки толкова на високо:

След като най-сетне достигнахме билото, на юг се откри тази гледка:

Поглед на изток към Лупата (самия връх се подава едва-едва отзад, а на малко по-преден план личи един от трудните участъци от траверса):

А ето и поглед на запад към Мароса и Орнио -- следващите по-големи препятствия по траверса към Авго:

Най-високата точка на Орнио сама по себе си е трудно достижима. След спускане по тясна стръмна пътечка на запад се изкачва затревен склон с наклон над 45 градуса (вдясно от ръба на снимката по-долу), който може да бъде опасен ако тревата е мокра. Една по-сигурна алтернатива е минаване по самия ръб с дължина около 60 метра и UIAA категория около III:

След това предизвикателство следва рапел на слизане от Орнио на югозапад:

Ето и още няколко гледки на юг от нашата далеч по-скромна гледна точка, вече и с оптическо увеличение:

Последва дълго, но приятно слизане, което за разнообразие направихме по обичайната гръцка мрежа от горски пътища, вместо по пряката и доста пообрасла пътека, по която се изкачихме. От една поляна в гората неочаквано се откри хубава залезна гледка към Хаджипетрос (1901 м н.в.), най-високия връх на планината Козяк:

Общото ни впечатление от тази част на Пинд е че до около 1200 м н.в. планината напомня Родопите, а оттам нагоре е нещо подобно на Пирин, макар и с надморска височина, която рядко надхвърля 2200 м. Планината предлага множество възможности за ходене, колоездене, пантене и още други удоволствия. Има какво да се прави и лете и зиме, включително и с елементи на алпинизъм за онези, които се интересуват от подобни предизвикателства. Есента не е активен сезон -- бяхме единствените гости в хотела и никого не срещнахме по пътеките из планината. Представяне на всички снимки, които направихме, е достъпно тук.

На следващия ден си взехме довиждане и с Егейско море край дюните на Neoi Poroi или по-просто по нашенски "Нов Порой". Старият Порой е разположен на стръмните югоизточни склонове на Олимп на около 500 м н.в. Да се чуди човек за какъв порой би могло да иде реч. Smile

Чудесни места, но по този ръб не бих преминал! Не, не, не!

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Много интересен разказ и то за район, към който съм пристрастен. Ходихме към Авго преди няколко години, но откъм Ливадохори.

Бих искал да те помоля, ако не те затруднява, да добавиш и една схематична карта с имената, които споменаваш, защото на мен започва да ми става каша. Например на долната снимка върховете спред мен са в Лакмос (Перистери), сниманото е някъде от връхната точка на прохода южно от Мецово, след който пътят се спуска към Халики - селцето е в дъното на този скаляк, който изпъква фронтално. Онзи пък в мъглата, вляво зад него, го качвахме снежно миналогодишния Великден. Вдясно на него излиза и най-високия асфалтиран гръцки роход - Барос (1850 м.н.в.) Какардица е по протежение на билото няколко километра по-южно и още никак не малко остава и до масива на Чумерка, поне в моите представи.

vedrin написа:

Е, останахме си "неинформирани", но затова пък се насладихме на безбройните омайни крайпътни гледки в този дъждовен септемврийски ден, най-впечатляващите от които бяха в югозападна посока към върховете на Чумерка, която също сякаш предлагаше нагледен урок за смисъла на името, което са ѝ дали предците ни:

igurbev написа:

Много интересен разказ и то за район, към който съм пристрастен. Ходихме към Авго преди няколко години, но откъм Ливадохори.

Бих искал да те помоля, ако не те затруднява, да добавиш и една схематична карта с имената, които споменаваш, защото на мен започва да ми става каша. Например на долната снимка върховете спред мен са в Лакмос (Перистери), сниманото е някъде от връхната точка на прохода южно от Мецово, след който пътят се спуска към Халики - селцето е в дъното на този скаляк, който изпъква фронтално. Онзи пък в мъглата, вляво зад него, го качвахме снежно миналогодишния Великден. Вдясно на него излиза и най-високия асфалтиран гръцки роход - Бургос (1850 м.н.в.).

Да, точно така -- конкретно горната снимка е направена от южното подножие на превала между Халики и Мецово в югозападна посока. На нея действително са върховете на Перистери (Лакмос). От близка до тази гледна точка малко по-вляво (на юг - югоизток) се виждат и някои от върховете на Чумерка (на преден план долу в ниското е селцето Халики):

Разстоянието от мястото на снимане по права линия до тях е около 11 км:

	igurbev написа:
	Какардица е по протежение на билото няколко километра по-южно и още никак не малко остава и до масива на Чумерка, поне в моите представи.

Разстоянието по права линия от същото място до Какардица е 18.68 км, но тя не е най-северния връх на Чумерка:

Ето и една скица за траверса Лупата-Фурка-Мароса-Орнио-Авго:

Фурка е върха с червеникавия сипей вляво на тази снимка, а Лупата само малко се подава зад билото вдясно от Фурка:

Орнио е най-високата, издадена на юг точка, в непосредствена близост до Мароса (вляво от нея на снимката по-долу):

Рапелите са по западните склонове на Фурка и Орнио. Повече подробости евентуално би могъл да разкаже Nicolas Kroupis, собственик на хотел в селцето Елати, който е организирал и осъществил оборудването на маршрута.

Имах предвид по-скоро такава схема:

Ако се приеме, че проходът Барос разделя Лакмос от Чумерка и Какардица е част от Чумерка - тогава този нашия, великденския, също е в Чумерка и се вижда на първата снимка.

Ето още една снимка. Чисто визуално Какардица и Чумерка (с Катафиди) са "много по-разделени" от Лакмос и Какардица:

Нямам достатъчно познания, за да направя такава схема, за която да съм сигурен, че е вярна. Правят ми впечатление обаче следните неща:

1) Какардица не присъства като самостоятелно име на планина в картата на националния парк Tzoumerka (Athamanika), Peristeri (Lakmos) и ждрелото на река Arachthos. Това е същата карта, която сме снимали приближавайки Халики от юг.

2) В OpenStreetMap като най-северен връх на Чумерка е посочен Tsouma Plastari (2118 м н.в.), разположен на 700 метра източно от прохода Барос:

3) В Wikipedia Какардица е посочена като най-висок връх на Чумерка.

Въз основа на горните източници би могло да направим извода, че дори да приемем Какардица за име на планина, а не само на връх/рид, вероятно би трябвало все пак да я разглеждаме като част от Чумерка. Ти откъде черпиш сведения че Какардица не е част от Чумерка?

Между другото, името на връх Tsouma Plastari може да е свързано по някакъв начин с чумната епидемия, обезлюдила долината на Бяла река през 1720 г. Plastari би трябвало да означава гипс. В миналото, а и до днес, едно от най-простите средства за борба с гризачите, които биха могли да пренасят заразата, е била смъртоносната смес-примамка от брашно, захар и гипс.

Последната промяна е направена от vedrin на Пон Сеп 26, 2016 4:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път

	vedrin написа:
	Ти откъде черпиш сведения че Какардица не е част от Чумерка?

Реално нямам сериозна аргументация, освен тази, че частта между Строгула и Катафиди набиващо се на очи изглежда като обособен масив. Нещо като описаното тука: http://www.peakware.com/peaks.html?pk=1859&view=overview По всичко личи, че официално не е вярно, обаче.

Интересно, попаднах на ето този текс, според който рида Криакорас разделя Чумерка от Какардица: http://mountainsgreece.com/el/component/content/article/11-greek-categories/vouna/137-kriakouras

Оставам с впечатлението, че съществуват различни схващания по въпроса. Например в немскоезичната Уикипедия има кратка статия за Какардица, в която от една страна се казва че тя е най-високия дял на Чумерка, а от друга посочват, че заради някои нейни географски особености е приемана като отделна планина.

В руската военна топографска карта М1:50000 (лист J34-019-1, отпечатан през 1985 г.) Какардица е част от "Атамания (Дзумерка)":

Много интересни планини, които сте обходили. По времето, когато бях здравата затънал в гъбарството, около с. Гумощник и с. Чифлик в Предбалкана, след дъжд обикаляхме с бинокъл в търсене на групи по десетина гигантски печурки, които там редовно достигат 50 см диаметър и над килограм тегло. Виждаха се от километър разстояние. Често се случваше, след намиране на 4 -5 леговища с печурки, да няма къде да седнем в ладата натоварена с гъби.
Пробвайте го този номер с бинокъла, ако не сте го правили и ви влечат гъбите. И сега има такива печурки, виждам в Балкана отдалече по такива групи на високите поляни под в.Саръяр над с. Енина. Южно, югоизточно или югозападно изложение, габите са винаги в средната отцедлива част на склона, на завет - нито на ветровитото било, нито в долчина. По снимката ви правя извода, гръцката е просто остаряла печурка, щом отгоре е със завити наръфани и тънки краища, а кафявото е избило също отгоре, станала е вече на целулоза. Нашите в леговище, са различен вид, месести и плътни, младите са като бухалки и розови отдолу, по-големите са светло бежави, старите и черни отдолу не са вече подходящи за тиганя.

	nabludatel50 написа:
	...........остаряла печурка, ..........

На вниманието на компетентите - второто е сърнела.

Нещата в крайна сметка се оказват не толкова мистични: в гръцкия текст в Уикипедия съвсем явно се говори (щом и гугъл преводача го разбира), че планината Атаманика (или Чумерка/Джумерка) се разделя на две части, северна и южна, съответно Какардица и Чумерка/Джумерка. Разделя ги реката Μελισσουργιώτικο, която извира точно изпод Криакорас.

А също и един много интересен ред в текста, пак там: Το όνομα Τζουμέρκα είναι σλαβικής προέλευσης και σημαίνει ελλέβορος. Παράβαλε πολωνικό ciemiernik, ουκρανικό Чемерник, και ρωσικό чемерица.
Или с други думи се твърди, че произходът на името Чумерка е от славянски произход и означава "кукуряк". Clap

Бинго!

Поздрави, Ведрине, за разходката в Южен Пинд.
Успяхте ли впоследствие да разгледате околните близки планини - Нерайда, Козяк?

Относно имената Чумерка, Мецово, Смолика и други подобни.
Имената вероятно са старобългарски или влашки по произход. Онзи район е бил в рамките на I-вото българско царство 200-300 години, власите пък ползват за пасбища тези планини от хилядолетия. Чумерка може да е както от чемерика, чемерник (кукуряк?) така и от чумеря се. Последното е по-вероятното тълкуване сякаш, щото чемерика и кукуряк има във всяка планина по много.

За орографското деление. Впечатлението ми е, че гърците отскоро окрупняват двата масива в Атаманика, на името на елинистични племена, живели там в античността. Традиционните местни имена са Чумерка и Какардица. Дали се застъпват или обозначават точно определени планински периметри, могат да кажат само местните власи-епироти. Тънките нюанси щото ги знаете - примерно с Чипровския и Копиловския балкан Very Happy

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

	dido написа:
	Чумерка може да е както от чемерика, чемерник (кукуряк?) така и от чумеря се. Последното е по-вероятното тълкуване сякаш, щото чемерика и кукуряк има във всяка планина по много.

Не е задължително името да идва от това, че е находище на кукуряк, аналогията може да е визуална - "подава се от снега", защото тия отвесни скаляци сняг не задържат, примерно.

Иначе някакво инфо за племето, от което идва Атаманика може да се види тука: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8