След известни летни премеждия които отложиха планинарството с два месеца най-накрая му дойде времето и се озовах в Разложката котловина. Макар и останал без другар имах необходимия хъс да тръгна сам за пръв път.
Маршрута бе нестандартен, целта беше заслона Спано Поле, по-известен като „Гъбките“. Сам по себе си маршрута е достатъчно нестандартен имайки в предвид, че стане ли въпрос за нощувка по хижи и т.н. в Пирин повечето хора се сещат за Демяница, Синаница и Тевно Езеро. Това което правеше маршрута наистина уникален беше факта, че планирах да стигна до там като тръгна в посока Тевно езеро и след това от Башлийска порта поема на югозапад. На югозапад където да сляза в самата Башлийска долина и изкача Башлийския чукар /Главнишки по соц. име/ и оттам да сляза към Спано Поле.
И така в неделя сутринта бях хванал маршрутката и се возих спокойно до х.Вихрен, а по време на возенето обяснявах на туристи от Израел как да стигнат до Демяница и какво ще видят по пътя.
При пристигането в ранното утро ме завари сериозния планински студ който ме отказа от идеята ми да закусвам, тръгнах нагоре по пътеката с мисълта, че докато слънцето не се покаже иззад Тодорка няма да спра.
Това стане след около 15 минути и ме завари на мостчето на Бъндеришка река, там спрях, съблякох си якето, извадих шоколада и халвата, бутилката с Вихренска вода и закусих. С бодра крачка тръгнах към Дългото езеро.
Не помня колко ми отне, бях зает да попивам от планината без да се тревожа за времето което ще ми отнеме, още беше сутрин. На самото езеро се заредих с още няколко парченца шоколад и щурма на Башлийската порта започна.
Мурените в началото не бяха от най-привлекателния терен, но ме подготвиха психически и физически за това което ми предстоеше. Преодолях дългата порта и вече бях на рида. Така и така се бях качил до там, реших, че възможността която ми се отдава да се кача на Възела скоро няма да я имам. Така само за 15 минути максимум бях на върха, на тази прекрасна панорама.
След това си направих сметка откъде да сляза, че да ми е най-удобно придвижването до подножието на Башлийския чукар.
Попаднах (почти) там където исках. Над мен се извисяваше могъщия Башлийски връх и като го гледах отдолу изкачването му по подготвения от мен маршрут ми се струваше непосилна задача.
Ясно ми беше, че сам човек в планината не бива да предприема рискове като този, но вече бях стигнал далеч. Връщане назад нямаше, или го качвам или спускам Башлийския циркус докато не засека пътеката вървяща от Тевно към Спано Поле.
Тръгнах нагоре с мисълта, че ако работата стане опасна се връщам. Отначало се качвах колебливо, плахо. Но след като минах клека и се озовах на 1/3 от пътя видях, че само изглежда страшно. Пътечката си поддържа един наклон до върха, на достатъчно разтояние от ръба спускащ се стръмно надолу към езерото
Трудно е да я опиша тая пътечка, хем стръмна, хем лесна и приятна. При това с такава панорама!
Последните метри бяха без пътека, само през морени, но посоката беше ясна. След всеки следващ камък ставаше все по-полегато което значеше, че съм все по-близо. Накрая стигнах и за моя изненада на върха заварих четирима юнаци които се готвеха да прехвърлят седловината към Бъндеришки чукар. Само ги поздравих, не ми беше до хора ... гледката тогава беше всичко за мен.
Започнах да слизам, бавно но с бодра крачка, доволен и възхитен, че съм успях да реализирам качването.
Към подножието така се бях умислил, че проспах просеката в клека водеща към Малко спано поле, и се озовах на Конската поляна (Атмегдан). Върнах се за 5 минути назад и намерих пирамидката обозначаваща пътя. Викнах веднъж за да знаят кравите наоколо, че идва човек и тръгнах да слизам.
В самата долина срещнах два чобана, седнали до фургона на 2200 метра, допълнително изолиран с брезент и клекови клони се завърза разговор след като спрях да си почина след изморителното слизане. Поприказвахме за пет минути и поех надолу към заслона, вече беше шест часа ...
Сутринта предстоеше още един нестандартен маршрут. В него влизаше да се кача обратно до малкото Спано Поле и от там да стигна до Дончовите Караули и след това да сляза на бъндеришка порта в посока хижа Вихрен. Още от самото начало си имаше облаци, но за първия половин час не бяха нищо фрапантно.
След това обаче картинката беше такава:
Това беше момента в който си казах „Ако ще ме вали дъжд или бие град, нека поне да е на позната и маркирана пътека“. Така загубих два часа от втория ден докато се върна на изходна позиция но пък се върнах жив и здрав през голямото Спано Поле.
Бавно и полека си стигнах до бъндеришката порта, слязох през муратовото езеро и спокойно си зачаках маршрутката на хижа Вихрен ... доволен и щастлив !!!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
