ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ всичко за планината

Българските 2000-ници Иди на страница 1, 2, 3  Следваща      ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Обща дискусия Предишната тема Следващата тема Българските 2000-ници Автор Съобщение Павел Б Регистриран на: 31 Авг 2015 Мнения: 51 Българските 2000-ници БЪЛГАРСКИТЕ 2000-НИЦИ Посвещавам изкачването на всички знайни и незнайни високи върхове по Българските планини на майка ми, която толкова се тревожеше за мен. За върховете и статистиката Някъде през 2005 година за пръв път се замислих на колко много върхове съм бил и ми хрумна идеята да се изкача на всички именувани 2000-ници в България. Направих си таблица и прилежно издирвах и попълвах информацията за върховете и височините. За Рила ползвах основно книгата на Румен Грънчаров, като допълвах отделни коти след лични наблюдения, дискусии и прочетеното в други книги за Рила. За Пирин много ми помогна Speedy с неговата статистика и множество проучвания и описания (въпреки това, все още не мога да „преместя“ Дженгала на Сиврията ). За Родопите ми помогна Андон, а за Витоша - Жоро Левскаря. На всички тях, а и на много други приятели и познати, с които сме обсъждали планините и обикаляли по върховете СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРЯ! Годините се нижеха и таблицата малко по малко се запълваше. Нямах план кога и как ще изкача всички върхове. Не мислех дали ще успея или не. Планините бяха част от мен и се наслаждавах, бродейки из най-затънтените места. Изкачванията ставаха сякаш от само себе си. Аз просто се опитвах да навлизам все повече в непознатото. Белите клетки в таблицата ставаха все по-малко, докато на 13 Юли 2013, след изкачването на Падалото и Васильов гроб, изчезнаха... Таблицата се запълни. Пътят, по който вървях 14 години изведнъж свърши. Бях объркан, не изпитвах щастие. По-скоро тъга. Тъга по нещо безвъзвратно загубено. Бях затворил една отдавна отворена врата. „Не би имало светлина, ако нямаше мрак. Всеки край е всъщност ново начало.“ П. Караангов Много мислих как да опиша моите изкачвания на всички (може би) наименувани и множество безименни върхове в нашите прекрасни планини. Имах идея за подробно описание на всеки един връх, всяка една кота, всяка една островърха скала, грабнала вниманието ми. Отказах се... Много от спомените ми бледнеят и вече не съм в състояние да предам реалистично изкачванията на доста от високите ни върхове. Мислех да опиша по-емоционалните изкачвания, а останалите просто да ги изброя в хронологичен ред по дати или разделени по планини, но и от това се отказах. Сухата статистика я имам в една проста excel-ска таблица… Затова реших просто да напиша нещо. Така, както ми идва отвътре. Без хронология, без ред, само прескачащи се чувства, мисли и емоции… ВИТОША - Началото Няма как, както повечето софиянци и за мен всичко започна от Витоша. Нищо особено – едно обикновено изкачване на Черни връх с група приятели от квартала. Спомените вече бледнеят и единствено снимката на най-високата точка ме подсеща за това ходене. Бях попаднал в планината напълно неосъзнато и случайно. Просто излязохме на разходка и решихме, че ще ходим на Витоша. Беше късната пролет на 1999 година. Дали това може да се нарече начало..? Кой знае? Статистически погледнато, може би… Като цяло, винаги съм пренебрегвал Витоша като планина. Ходя там рядко, обикновено да се катеря зимата по Резньовете и лятото по Комините, с децата или просто когато няма къде да отида. Тази планина по една или друга причина никога не ме е мотивирала и предразполагала към нещо запомнящо се. И до ден днешен за мен Витоша си остава „проклетата планина“, най-вече заради проклетото време и тълпите от хора, на която ходя само в краен случай… РИЛА - Първото екскурзионно Може би началото на моето скитане из планините трябва да се търси при първото ми екскурзионно летуване в Рила през 2000-ната година. Беше организирано от група приятели като маршрута беше повече или по-малко тривиален: Рилски манастир – х. Рибни езера – х. Грънчар – х. Заврачица – х. Хр. Смирненски – Велинград. Първите ми изкачени върхове в Рила бяха Вапа и Чемерна. Какъв впечатляващ дебют! Помня групата, която се беше проточила по пътеката вляво от билото, а мен все ме теглеше по високото… РИЛА - Да срещнеш точния човек На това екскурзионно се запознах с един човек на име Румен. Обикновено групата правеше съответния преход до определената цел (хижа) до ранния следобед, след което Румен изчезваше някъде. Направи ми впечатление, че този човек се „губи“ следобедите и направо липсва в дните, отделени за почивка в хижите и не се стърпях да го попитам къде се „покрива“. Румен ходеше до околните езера и се изкачваше на близките възвишения, за да снима същите тези езера – това беше неговата страст в планината. Един ден почивахме на х. Грънчар и Румен предложи да отскочим до Якорудските езера. Сформирахме малка група и се запътихме по едва различима сред клека пътека към западното ребро на вр. Суха вапа. Помня, че на едно място се объркахме и останалите се върнаха, за да намерят пътеката. Не обичам да се връщам! Продължих директно през клека. Бях по бански и с тениска без ръкав, но това не можа да ме спре. Излязох на връхчето, което някои наричат с името Грънчар. Оттам огледахме езерата и се спуснахме до мъничкото езерце, което блещукаше в краката ни. За първи път се къпах във високопланинско езеро. Беше студено, но все пак пошляпах няколко минути. На следващия ден не се чувствах добре, а вечерта вече бях с треска и температура. Въпреки това не се отказах от ходенето до вр. Мусала, което беше предвидено за почивния ден на х. Заврачица. В началото се чувствах ужасно и едвам се влачех, но продължителното изкачване на Манчо ми подейства изцеряващо и до Мусала вече бях напълно здрав. С Румен съм ходил само няколко пъти на планина, но почти винаги местата, на които ходихме бяха изолирани и слабо посещавани - Голямото Долно Леворечко езеро, Черния гьол, Къркъмските езера… Места, на които и днес въпреки масовката и широката употреба на проклетите машинки (GPS-и) все още можеш да почувстваш уединение и спокойствие. Да усетиш величието на Планината… РИЛА - Мальовица След екскурзионното се събрахме една вечер в Парка на свободата (Борисовата градина), за да се видим и да си разменим снимки. Румен предложи да ходим на Страшното езеро. Така една хубава съботна сутрин в края на Август се озовахме на ЦПШ Мальовица, а в късния следобед опънахме палатки на брега на езерото. По някаква телепатия сестра ми ми беше подарила палатка няколко седмици преди това без въобще да знае, че съм се запалил по планините и аз като „многогодишен“ турист имах всичко необходимо за пребиваване на открито – кубинки, анорак, раница, палатка и спален чувал… Езерото не ни се стори никак страшно и затова на следващия ден се качихме на вр. Мальовица. Мальовица, един от най-популярните върхове в българските планини. Величествената северна стена дала толкова много на българския алпинизъм… Въпреки, че за мен лично този връх не е толкова значим, имам голямо желания да полазя Стената. Да усетя хладния й полъх и със смирение да мина по стъпките на Големите. Тези, които с цената на жертви и лишения са проправили пътя към невъзможното… Преминавайки през II-ра тераса видях един човек, който се отклони наляво. Попитах Румен къде отива този човек. „Натам е пътеката за върховете Злия зъб, Орловец, Ловница и Купените. Те са трудни и не са за всеки“. Нещо смути мисълта ми и предизвика особен интерес у мен. Няколко години по-късно този район се превърна в любимото ми място в Рила… СТАРА ПЛАНИНА - вр. Ботев Същата есен с малка група приятели ходихме на Стара планина. В доста мокро и меко казано променливо време се качихме на вр. Ботев по т.нар. „тарзанова пътека“. Капризите на Балкана ни направиха свидетели на уникални гледки, променящи се за секунди. Като на огромна сцена мъглите и препускащия вятър скриваха и разкриваха невероятни пейзажи от есенната Стара планина. Самото ходене беше стандартно - Калофер - Паниците - х. Рай - вр. Ботев и обратно, но спомена за чудно красивия Балкан остана завинаги в мен… ПИРИН - Вихрен За първи път стъпих в Пирин на 24-ти май 2001 година. Спахме с приятели на палатка до пътя под х. Бъндерица. На следващия ден се качихме на вр. Вихрен. Времето беше мрачно и мъгливо. На места газехме големи преспи тежък сняг. Планината беше пуста и въпреки че беше празничен ден не срещнахме никакви хора. Само едно мършаво бездомно куче ни правеше компания с подвита от студа опашка… Пирин - Кончето Дойде есента и с Румен отидохме на палатка на Влахините езера. Времето беше динамично, но като пристигнахме в долината на р. Бъндерица се показа Слънчице. До ден днешен, всеки път, когато слизам от колата в Бъндеришката долина си спомням думите му, че „това е слънчева долина и няма да вали“. След като опънахме палатката се разходих до Муратов вр., откъдето имаше чудна гледка към околните циркуси. Беше малко преди залез и Гергийските езера блестяха приказно красиви. На следващия ден Румен остана да си обикаля езерата, а аз тръгнах към Вихрен и Кончето. Времето беше доста мъгливо, но и през ум не ми мина, че мога да се загубя. Просто трябваше да ходя нагоре, докато свърши баира. Вървях инстинктивно без пътека, докато изведнъж от мъглата не се показа пирамидата на върха. Беше сиво и пусто. Продължих по лятната пътека към Кончето. Гъстата мъгла ме тревожеше, но не ме разколеба. Трябваше само да следя пътечката. Какво по-лесно от това. Тръгнах към Премката. По пътеката надолу за пръв път видях паметна плоча на загинал в планината човек. Подейства ми притеснително и потискащо. Чудех се дали да продължа, дали ще мога да се върна и къде въобще съм тръгнал в това време. Никога не бях ходил в тази част на планината. Даже нямах представа как изглежда. Просто знаех поредицата от върхове, които ме очакваха, защото ги бях гледал на картата. Със себе си не носех нищо. Всичко което имах беше на мен - кубинки, дънки, анорак и един малък фотоапарат. Тъй като не познавах района, след Премката се отклоних по подсичащата пътека и по едно време се озовах в средата на Карстовия ръб (т.нар. Конче). Видях червено-белите метални колове и разбрах, че се намирам на Кончето. Въже нямаше. В последствие разбрах, че е било откраднато… Продължих до вр. Бански суходол, след което вече само по билото се върнах до вр. Кутело. По ръба отново имаше паметни плочи, които ми подсказваха, че трябва да си опичам акъла. Беше толкова пусто, че все едно бях на друга планета. Само един гарван профуча и изграчи някъде в мъглата. Върнах се към Кутелите и Вихрен. Това беше първата ми среща с любимото ми Карстово било на Пирин. Пирин - Карстовото било Бях чел, че на Карстовото било на Пирин има заслон. Имах голямо желания да го видя и затова в началото на м. Октомври 2001 г. потеглих към Пирин. Тъй като нямах другар тръгнах съвсем сам. Това беше първото ми изцяло „солово изпълнение“ в нашите планини. Информацията, с която разполагах беше, че трябва да сляза на разклона за Беталовото, че се ходи до някаква х. Яворов, че на билото има заслон и че от х. Яворов до заслона е се стига за ок. 4.5 часа. Толкова… В автобуса за Банско срещнах сродни души, които ми подсказаха къде е разклона за мест. Беталовото, защото аз си нямах никаква представа. Казаха, че вечерта имат среща на х. Бъндерица и че ще тръгнат от х. Безбог... Къде е Безбог, къде е Бъндерица? Явно и тези другари не бяха много наясно с планината, както и аз… Слязох на разклона и захапах първо асфалта, а след това и пътеката. Без проблеми стигнах хижата. Беше пусто и тихо. Налях си вода и тъкмо си нарамих раницата и отнякъде се появи хижаря. Поздрави ме сърдечно и ме попита накъде съм тръгнал. Казах му за плановете си да спя на Кончето и да се спусна към Бъндерица или Вихрен. Човекът видя, че съм аджамия, но отговори усмихнато: „Браво, времето ще бъде чудесно. Ще стигнеш спокойно по светло. А вода взел ли си?“ Показах половинлитровата бутилка. Човекът ми подаде още една бутилка и каза: „Вземи я, ако не ти трябва я носи празна, но мисля че няма да ти е излишна“, след което ми разказа за пътеката и последната вода на Суходолското езеро. Аз съм вироглав човек и обикновено не слушам другите, но този човек ме спечели от момента, в който проговори. Не се опита да ме разколебае, не се опита да ме поучава, не се опита да ми въздейства по никакъв начин. Просто ми каза няколко думи и ми пожела лек път. Беше приказен октомврийски ден. С лекота следях пътеката и не след дълго бях на езерото. Послушах, напълних си и двете бутилки с вода и тръгнах към билото. На Суходолския превал видях подсичащата пътека и тръгнах по нея. Още в началато ми стана досадно и дръпнах право нагоре към ръба. Беше един от онези чудесни октомврийски дни с кристално ясно време и прекрасни гледки. Планината беше пуста, а заслона - „резервиран“ само за мен. Бях абсолютно сам. Див и щастлив. И до ден днешен се чувствам прекрасно, когато съм сам в планината. Познавам невероятни хора, имам достатъчно приятели и все пак едни от най-силните чувства в планината съм изпитвал и изпитвам, когато съм сам… На следващия ден потеглих към Карстовия ръб. Времето отново беше великолепно и внимателно огледах целия район. Всичко беше толкова различно без гъстата мъгла и силния вятър. На Премката реших, че ще сляза през Казаните, защото не бях минавал оттам. С изненада установих, че слизам изключително бързо и много преди обед бях на поляната на х. Бъндерица. По пътя срещнах част от групата, която бях засякал предния ден в автобуса на път за Пирин. Другата част на групата беше на х. Бъндерица, където дълго време слушах разказа на Синевата за тяхното ходене от Безбог до Бъндерица. Бях сгрешил. Тези хора бяха много наясно с планината. Имаше много да уча… РИЛА - Мусала през зимата Зимата на 2002 година за първи път ходих зимно на вр. Мусала от Ястребец. Беше м. Март, но беше много студено. С умиление си спомням екипировката - дънки, кубинки и анорак. Едно просто, но много истинско изкачване… Застигна ни буря. Като се върнахме на хижа Мусала дънките ми бяха замръзнали като кюнци и около час неможах да ги сваля от себе си… Книгата на Румен Истинското начало на моята страст по високите върхове дойде през пролетта на 2002 година, когато майка ми ми подари книгата на Румен Грънчаров – Върховете на Рила. Тя се превърна в мой пътеводител към високите върхове не само в Рила. Прелиствайки страниците и следейки маршрутите по картата мислено се пренасях в планината. Четенето и разучаването на маршрутите съвпадна с лятната ми сесия. Имах интересна програма: сутрин ставах към 7 часа и учех до обяд, след което цял следобед учех за Рила и нейните високи върхове... РИЛА - Злия зъб На 23-ти Юли 2002 си взех и последния изпит от лятната сесия и успешно завърших 4-ти курс. Още на следващия ден тръгнах пак по баира. Бях се отправил към района в Рила, който „не е за всеки“. Информацията, с която разполагах не беше много – прочетеното в книгата на Румен и един телефонен разговор със Стефан (мой приятел, понастоящем кум ). Беше хубава сутрин в средата на седмицата и планината беше пуста. Изкачвайки се от II-ра тераса към заслон Орловец постепенно се откриваха внушителни гледки. Когато стигнах до заслона не знаех къде се намирам. Отвсякъде стърчаха зъбати върхове, но Злия зъб веднага се набиваше на очи. Не можеше да се сбърка. На картата всички околни върхове – Орловец, Злия зъб, Двуглав, Иглата, Ловница и Камилата бяха сбутани един до друг и не бях много сигурен за останалите върхове. Стръмният улей между Орловец и Зъба ме изведе на билото. Видях мъж и жена, които слизаха от вр. Орловец и ги попитах дали са ходили на Злия зъб, но не бяха се качвали. Имаха особен респект към върха и нямаха намерение да се качват на него – не бил подходящ за туристи. Отскочих и аз до вр. Орловец, след което се запътих към южното подножие на Злия зъб. На юг от площадката под отвесните стенички се бяха проточили трите големи улея – Белият, Дяволският и Синият. Обърнах им гръб и се захванах с катеренето. Не беше трудно, но определено имаше емоция и адреналин. Дотогава никога не се бях катерил, но въпреки това запълзях сигурно по трите малки отвесни прага. След малко бях на 2678 м.н.в. и обгръщах с поглед цялата планина. Беше наистина приказно. Улеите, Иглата, Двуглав, Дяволските и множеството други игли, които заемаха пространството между билото и долината на Рилска река предизвикаха у мен невероятно възхищение и оставиха незабравим спомен. Бях толкова развълнуван, че изобщо забравих да отида до Двуглав… Злия зъб! Този връх има особено значение за мен. Той е не просто любимият ми връх в българските планини, а нещо много повече. Понякога е трудно да се опишат чувствата - красота, суровост, възторг, респект, желание, болка, колебание, вяра, сигурност, копнеж… Чувствам Рила като майка, а Злия зъб - като свой дом в планината… След първото изкачване на Злия зъб почувствах нещо различно, което не бях усещал дотогава. Почувствах, че съм бил на място, на което не е трябвало да ходя. Дълго време не можех да разбера на какво се дължи това. Ходех сравнително често на върха,но все нещо ме човъркаше и не ми даваше покой. Имаше нещо, което не разбирах… Един ден всичко ми се изясни… Преди години, когато започнах да скитам по планините, те не бяха така популярни. Разбира се през лятото имаше големи групи, които обаче правеха стандартни преходи от хижа на хижа, ходеха възторжено по маркираните пътеки и пееха планинарски песни. Нямаше подробни карти, мобилните комуникации едва прохождаха, а за GPS никой не беше чувал. Хората, които дръзваха да скитат самосиндикално по разни „забутани“ райони, които познаваха скритите пътеки или си позволяваха да ходят без пътеки, хората, които дръзваха да кръстосват планините през зимата не бяха много. Около ходенията обикновено не се шумеше, нямаше facebook и никой не даваше тракове и координати. За да се завреш на такива места и особено зимата трябваше някой да те заведе или да отидеш сам, почти на сляпо, а в най-добрия случай с бегло описание, изровено от Интернет… С тъга поглеждам назад към онези отминали времена. Усещането за Планина и свобода, усещането за дивотия беше истинско… Поне за мен. Промяната, която започна и заплашва да превърне и най-дивите и чисти места из нашите планини в общодостъпни даде отговор на моето безпокойство… Злия зъб беше връх на алпинистите. Това беше връх затворен за масите, връх, затворен за туристите. Сред планинарите, а и в Интернет пространството беше трудно да намериш някой неалпинист, който да се е качвал на върха и да може да ти даде адекватна информация, а наличната беше незначителна, разпокъсана и непълна. Дори и хора с немалък опит в планините нямаха надеждна информация за изкачването на Зъба. Несъзнателно, воден от непознатото и труднодостъпното, аз бях дръзнал съвсем сам да се кача на върха на алпинистите. Макар и с катерене, бях се качил по най-лесния път. Това не беше честно. Не беше честно заради хората, които бяха дръзнали да премерят сили с този великан, които бяха живели години наред с мечтите си да изкачат югоизточната стена, които бяха минали през хиляди лишения и критични моменти, висейки по отвесите, които борейки се със зъби и нокти бяха преодолели таваните на Веждите. Ако не друго, то от чисто уважение този връх трябваше да си остане на алпинистите… И това нещо ме глождеше. Бях се качвал много пъти на Злия зъб, но един ден реших, че ще се кача по някой от туровете. Не бях сигурен дали ще мога по югоизточната стена, но ако не по нея, то поне по някой от маршрутите по другите стени. Злия зъб ми даде повече от обикновеното ходене на планина. Прекрачих границата… Започнах да се катеря. Основното научих на курса от Николай и Ели, а останалото - от приятелите, с които макар и рядко, споделяхме отвесите. И до ден днешен не се имам за никакъв катерач, въпреки че от време на време покатервам, но скромния ми опит в комбинация с глиганските ми наклонности и желанието ми да посещавам места, където „нормалните“ хора не ходят ми помагаше (и все още ми помага) и ми позволи да стъпя на множество „недостъпни“ места. Винаги подхождам с уважение и респект към планината, но съм уверен в себе си и знам, че мога да мина отвсякъде. Е, почти отвсякъде… Времето минаваше и вече бях изпълнил обещанието си да се кача на Зъба по катерачен тур, но желанията ми ме теглеха към югоизточната стена. Един хубав съботен следобед седяхме с Ники (мой приятел) до пирамидата на върха. Югоизточната стена беше останала под нас. Току що бяхме излезли по Славянския тур. Мечтата угасна превърнала се спомен. А само до преди няколко часа гореше с пълна сила - желана и красива… Погледнах Стената. Изпитах респект, огромен респект. Не от сложността на маршрута - той определено беше под възможностите и на двама ни, а към Планината и мащабите, които те карат да се чувстваш нищожен и малък. Поведох по първото въже. Беше приятно и логично. Направих осигуровка и след малко се събрахме с Ники на първата площадка. Той изведе второто въже, което беше късо и минаваше диагонално през малка плоча. Събрахме се под тавана на втората площадка. На дясно се отделяше психарията Армеец, а ние продължихме вляво. Катеренето беше лесно и след малко се озовах в тясна камина, завършваща с таван. С малко усилия излязох леко вдясно през тавана. Нагоре изглеждаше лесно, но… Винаги отнякъде се появява едно „но“. В случая „но“-то беше, че неусетно бях подминал мястото на третата площадка и сега нямаше къде да направя осигуровка. Бях на лесен участък, но никъде не ставаше за осигуряване. Нямаше как, трябваше да откатеря тавана и да се мушна отново в камината. На неудобно място на джаджи и стари клинове направих добра осигуровка. Ники напредна по маршрута, направи осигуровка под мен и аз отново тръгнах нагоре без да сменяме водачеството. Излязох от камината и след няколко лесни пасажа се излегнах на тревистия склон под източния ръб. На практика тура беше свършил. Оставаше да се разходим до най-високата точка… За хижите, хижарите и бракониерите Лятото на 2003-та година си наумих да ходя на вр. Рилец. При слизането от върха за първи път срещнах бракониери. Бяха двама и идваха от х. Рибни езера. Бях ги мернал предната вечер да пият ракия с хижаря. За моя най-голяма радост им бях подплашил козите и останаха с пръст в уста. От тогава придобих непоносимост към хижарите, някои от които също са бракониери или ако не, то поне ятаци на тези разбойници. Наистина малко са читавите хижари в България, въпреки че все още се срещат истински хора. Не обичам стълпотворенията и масовките в планината и затова обикновено старателно избягвам хижите – тези „свърталища на балъка“. Ходя там през зимата, когато са пусти, самотни и студени… Иглутата Идеята за строене на иглута беше възникнала спонтанно в главите на другарите Альоша и Стаян. След успешна проба на Витоша, през м. Март 2004 се събрахме малка спретната дружина и се затътрихме към Белмекен. Първото иглу изникна още по светло, но Стоян реши да го изпробва колко е здраво и се покатери отгоре. Резултатът беше разрушителен. Докато Альоша и Андон се заливаха от смях, аз и Слави се захванахме още по-усилено на работа, иначе трябваше да спим в хижата, където условията тогава бяха меко казано мизерни. В крайна сметка построихме две иглута и една землянка, чиито покрив беше от покрити със сняг врати, които случайно намерихме захвърлени в хижата. Приключихме със строителните дейности след полунощ. Небето беше кристално ясно. Наоколо беше тихо и много студено. Температурата беше под -15°С. Колко е била призори не искам и да знам. Температурите обаче съвсем не смутиха Стоян, който захърка в момента, в който зае хоризонтална позиция. Имах удоволствието да участвам в още едно знаково иглустроене в Стара планина под вр. Ком. Времето беше типично старопланинско – студено, със силен вятър, гъста мъгла и снеговалеж. Вече ми се губят спомените, но мисля че построихме едно голямо иглу и една пещера. Всички другари се намърдаха в иглуто, а аз - в пещерата. На сутринта входа ми беше напълно затрупан от падналия сняг и навеищата. Наложи се Стоян и Альошата да ме откопават с лопати. Времето беше толкова кошмарно, че даже не се и опитахме да се качим на вр. Ком… Пирин - Кончето През пролетта на 2004 г. се озовах на Кончето с Йорген - мой колега от Дания. Беше 23-ти май и времето беше великолепно. Имаше все още доста сняг и по ръба се бяха образували огромни козирки. Нощувахме на заслона. На следващата сутрин времето беше кошмарно - бурен вятър, суграшица и гъста мъгла. Очакваше ни вълнуващ ден. Вятърът набиваше ледените частици в очите ни, а снежните козирки се сливаха в общата бяла маса. Въжето на ръба беше бронирано с дебел слой лед. Минахме предпазливо през тесните участъци и малко преди обед се озовахме в бурята на вр. Вихрен. Йорген се държеше много мъжки. Това беше първото му стъпване в Пирин. Знаех, че не си пада по екстремните ситуации, но в нито един момент не показа признаци на безпокойство или паника. Усещах доверието, което имаше към мен, а аз самия бях учудващо спокоен сякаш се разхождах пред хижата в хубав слънчев ден. Подминахме пирамидата и се насочихме към Джамджиевия ръб, когато изведнъж от мъглата пред нас изскочи колело със закачена на него червена раница. Бяхме меко казано изненадани. Лоши мисли минаха през главите ни и се спогледахме многозначително. Разговаряхме само с погледи и знаци. Взирахме се в гъстата мъгла, но виждахме едно голямо нищо. Докато слизахме надолу се опитвахме да викаме и да свирим с уста, но бурята отнасяше гласовете ни. На Кабата стихията намаля. Открихме следи от котки в замръзналата кал. Свирихме, викахме, търсихме… Нищо... На х. Вихрен се бяха събрали екипи на ПСС. На следващия ден по телевизията съобщиха, че човека с оставеното на Вихрен колело е бил намерен починал от измръзване в района на Кабата. Бил е някъде там, до нас, наблизо. Всеки път, минавайки оттам си задавам въпроса дали неможехме да помогнем на човека и да го измъкнем от ледената хватка. Знам, че никога няма да намеря отговор, но този въпрос непрестанно витае у мен… Рила - от Боровец до Рилския манастир През м. Юли 2005 г. тръгнах на тридневно ходене от Боровец, като минах през всички върхове по билото от Маркуджика до вр. Черна поляна (вкл. отбиване до вр. Песоклива вапа и вр. Суха вапа) и от Кьоравица до Бричебор. На това ходене тръгнах сам, но се върнах с приятели. Първо на Мусала се запознах с Цецо и Чавдар от Пловдив, а на Бричеборското било настигнахме група, водена от Румен Грънчаров, който ни показа и апокрифната пътека, излизаща зад х-л Рилец. Всъщност, ако не беше Румен не беше ясно как и откъде щяхме са се спуснем до манастира. Но, Планината си знае работата. Рила винаги ми е подавала ръка, когато съм имал нужда… Рила - хотел Ловница Началото на лятото на 2005 г. се запътих към Северозападна Рила. Едвам се изтръгнах от добродушните говедарчани, натъпкали се в бусчето. Ходих от с. Говедарци до вр. Ловница, като се качих на върховете Малък Лопушки и Лопушки, които досега все ми убягваха. Направих си „легло“ на вр. Ловница, където прекарах нощта срещу югоизточната стена на любимия ми връх - Злия зъб. Следващият ден бе посветен именно на него. Цял ден обикалях по склона на Ловница и началото на Белия улей, за да снимам „намръщената“ му физиономия. След като се наснимах се качих на върха, като на слизане от Прозореца направих страхотно спускане по огромния снежен език, стигащ до подножието на заслона… Рила - Пчелино Връх Пчелино е един от най-трудно достъпните върхове изобщо в нашите планини. Отдалечен и обрасъл с расов клек, върхът си кротува в сянката на Скакавците и се радва на епизодичните посещения само на изтънчени ценители. В средата на м. Юли 2007 се събрахме отбор мераклии за глиганстване (Огнедишащия змей, Цецо, Митака и аз) и още в петък вечерта паркирахме колата в с. Мала Църква и поехме нагоре. По тъмно стигнахме билото и се метнахме в спалните чували, всеки със своите мисли за предстоящия ден. На следващата сутрин още по здрач се насочихме към вр. Свети дух, където закусихме, наслаждавайки се на клековата джунгла, която ни предстоеше. Вече бяхме навлезли в отделни гнезда от клек, но общо взето до седловината преди Пчелино нямаше сериозно газене. Глиганиадата започна с изкачването на „кошерите“. Змеят подаде команда „грух“ и се втурнахме напред. Докато Цецо, Митака и аз се опитвахме да търсим „слабите места“ на клека и внимавахме да не се одраскаме много, Огнедишащия вървеше като безотказна руска машина и не след дълго се наложи да ни изчаква, за да не се разпилеем из клека. След известно време установихме, че няма особена полза от подбор на пътя и придвижването става далеч по-бързо, ако не му мислиш много много, ами се бухнеш в клека с рогата напред. Спомням си, че по едно време се спрях и се качих на клона на расов „ендемит“, за да огледам обстановката наоколо. Всичко беше клек, клек и пак клек. На три места клоните се клатеха, като се чуваше „пращене“, примесено с цветущи епитети. Моите приятели, споменавайки нечии роднините продължаваха устремно напред. Някъде по склона към върха изгубихме един другар. Митака каза, че го наболява крака и ще се връща овреме преди да е станала беля. Останахме трима, а борбата тепърва започваше. Северната кота на върха е изцяло обрасла с клек. Направихме си снимки, полюшвайки се като маймуни по най-високите клони на „ендемита“ и продължихме нататък. Минахме през средната кота и от върха на един клон със задоволство установихме, че от седлото до най-южната кота има тревен коридор. Прицелихме се към него и загрухтяхме из джунглата. Минаването по този „коридор“ беше като райска пътека през ада. Клекът започна да се предава и изпълзяхме на камъните на най-високата, южна кота на върха. Бяхме на скален оазис сред клекова пустиня, но имаше много оптимизъм. Оставаше само да се доберем до склона на Малкия Скакавец. Слизането в клек определено е по-приятно, отколкото качването, а и вече бяхме понатрупали опит. За около 2 часа преодоляхме разстоянието от Пчелино до Малкия Скакавец и се излегнахме на заслужена почивка. Нататък беше лесно и очаквано тонусът рязко спадна. Лека разходка, лежане по поляните и привечер акустирахме край Песъкливото езеро, където спахме. За следващия ден предвиждахме леко спускане по долината на Долна Лява река. Да, ама не. Ядец. Такова газене на клек се заформи, че газенето по Пчелино ни се стори детска игра. Клекът по склона към реката и в самата долина беше наистина расов. Стволовете бяха като на вековни борове, а клоните - много по-високи, много по-гъсти и много по-оплетени от клека по билото. Стигайки долината се надявахме, че ще открием стара пътека, която да намали страданията ни, но такава нямаше. Изходът беше един - с рогата, пардон с глигите смело напред. След многочасови ругатни се добрахме до водослива на Долна Лева река и Леви Искър, където хванахме т.нар. „пътека“ към Мала Църква. Въпреки че тази пътека като цяло е непроходима, в този момент тя ни се струваше като булевард. Критериите ни бяха силно изкривени и пречупени през призмата на изживяното през последните дни. Минахме през охраняемата зона, като обяснихме, че сме се загубили… Дежурните ни провериха и за наш късмет записаха в тетрадката само имената на Змея. Нямам представа какво щяхме да обясняваме, ако бяха решили да запишат мен и Цецо, тъй като две седмици преди това с него отново се бяхме загубили на същото място, слизайки през клека от Кобилино бранище по долината на Леви Искър… Газенето на легендарния клек на Пчелино и неуместната шега с глиганстването по Долна Лева река беше сериозна крачка напред в развитието на планинарските ми умения. Нагледния урок по клекогазене, който ми даде Огнедишащия е най-ценното, което някой ми е давал в планината. От тогава броденето из клека за мен е по-скоро удоволствие, отколкото проблем, а самия клек - мой верен приятел, отблъскващ „балъка“ и позволяващ ми да се насладя на уединението с Природата. Рила - Йозола Бях чел, че езерото Йозола е най-недостъпното езеро в Българските планини. Приказно красиво, обрасло с расов клек, скрито от погледите на туристите и с изключително слаба посещаемост (предимно от бракониери), то заседна в мислите ми като място, което трябва непременно да посетя. В средата на м. Юни, 2009 г. тръгнахме от „При чичо Киро“, като излязохме по р. Гьолска в циркуса на Манастирските езера. Всички бяхме минавали неколкократно по Бричеборското било и затова решихме този път да минем през циркусите. По бракониерски и животински пътеки, а доста често и без пътека обходихме циркусите на Манастирските и Джендемските езера, минахме през Черния гьол и Смрадливото езеро и под Рибните езера се спуснахме в долината на р. Маринковица. Там спахме на чували на гости на нашия добър приятел клека. На следващата сутрин през Маринковица и Погледец, поехме към Йозола. За наша голяма изненада стигнахме до езерото без да газим почти никакъв клек! Това много ни изненада и смути. Затова решихме, че няма да е интересно, ако се върнем по същия път. Бяхме се настроили да газим клек и останахме особено разочаровани, че това не се случи. Затова, след като се цопнахме ритуално в езерото решихме, че от него диагонално през клека ще стигнем до долина на Леви Искър и оттам ще се качим до Кобилино бранище. Подаде се команда „грух“ и се забихме директно в клека. След няколкочасово пращене със Змея се качихме на една самотна скала из клековото море, за да огледаме обстановката. Цецо се беше отклонил към Леви Искър. След като коригирахме посоката му на газене, след малко и той дойде до нас. Беше уморен и сякаш в погледа му личеше отчаяние, недоволство и нежелание да продължи, но нямаше начин. Трябваше да се измъкнем, а това означаваше още много клекогазене. След още няколко часа борба в късния следобед изпълзяхме на водослива на Горна Лева река и Леви Искър, където след кратка почивка хванахме „пътеката“ към Кобилино бранище. Познавахме въпросната „пътека“ от предишни скитания из района, така че бяхме подготвени за казармените методи на придвижване (предимно пълзене с пълно бойно снаражение). Привечер се измъкнахме от прегръдката на клека и безгрижно се спуснахме към Сухото езеро и Кирилова поляна. Бяхме мръсни, потни, изподрани, уморени, но невероятно щастливи от преживяното… Рила - Пчелино през зимата Имах голямо желание да усетя преминаването на вр. Пчелино през зимата. Разбира се това включваше и траверс на цялото Скакавишко било - прекрасен маршрут за зимно скитане. Както обикновено, пуснах мухата на правилните хора и една прекрасна съботна утрин се стоварихме в с. Говедарци. Огнедишащият беше помъкнал един голям лист от шперплат, за да ремонтира прозореца на заслона, а останалите се задоволихме с по някоя друга дъска, пирони и найлон. На х. Мечит към нас се присъединиха Аспарух и Христина, тръгнали за Рибни езера и Слави, решил да попанти из района. Така в приятна компания и сладки приказки, бавно и полека се понесохме към Мечитите. Излизайки на билото ни посрещна вятърко (за щастие сравнително слаб) и Змея без малко да полети с огромното шперплатово платно на гърба си, но призовавайки силата, някак си успя да се задържи на крака. След Мечитите със Слави се отделихме, за да уважим Лопушките върхове. Не видяхме нищо, защото падна мъгла и след кратка справка с „говорящата кожа“ (която отлетя в небитието) се спуснахме надолу към заслона. Цецо и Змея се развихриха и набързо спретнаха прозореца, като преди това бяха откопали рекичката и напълнили вода. Хвала на такива другари. Събудих се притеснен в 03:30. Алармата на телефона ми не се беше включила, но планината ни теглеше към себе си, задействайки 6-тото ми чувство. Вдигнах останалите глигани на крак и след час мачкахме склона на Водния чал, улеснени от пъртината на Аспарух и Христина. На върха подухваше и беше студено, но едва ли някой очакваше друго в края на м. Февруари. Към Маринковица просветля. На места имаше парцалива мъгла, но към Драганица и Скакавците се изясни и се отвориха едни гледки... Времето беше чудесно, ходенето ни спореше, въобще, очакваше ни един приказен ден високо в планината. Снегът беше подходящ и си шляпах само със снегоходките (свалих ги в Мала църква). Билото на Скакавците беше леко, приятно и обзорно. Неусетно се нижеха връх след връх и ето че някак без особени усилия се озовахме на Пчелино. Толкова пот, сили и псувни бяхме оставили тук лятото в клековата джунгла, а сега просто се разходихме по него. Края на ходенето вече се виждаше – оставаше просто да се възкачим на Светия дух и да се спуснем в Мала църква. Трудното свърши… И започна страшното… Изкачването на вр. Свети дух, заедно с всичките му духчета се оказа кошмарно. Бяхме се спуснали ниско, вятърът беше утихнал и планината се беше превърнала в горяща пещ. Започна яко газене на тежък, мокър, мек сняг в адска жега. Ругатните, които отнесе Светия дух бяха повече отколкото Пчелино през лятото. Това мижаво връхче направо ни разказа играта. Полуживи се влачехме по несвършващите чучки, сякаш невярвайки, че това е възможно. В късния следобед най-накрая минахме и последното връхче и се спуснахме надолу към спасението. Когато стигнахме до селото вече беше тъмно. Рила - Отново на Пчелино На Огнедишащия му беше домъчняло за Пчелино и затова решихме да го посетим отново. Този път на обратно - от Мала църква към Кобилино бранище. Още по тъмно се изсипахме на мегдана пред кметството. Селото беше замряло. Метнахме раниците и загазихме нагоре. Не след дълго напуснахме пътя и завихме наляво към билото. В приказки и приятни спомени от предишни минавания някак неусетно стигнахме билото и Светия дух, който така ни беше изтормозил преди няколко години. Денят беше прекрасен и вече сериозно напичаше, а както вече знаехме „много хубаво не е на хубаво“. Трябваше да побързаме, за да не затънем нейде из клека на Пчелино. Започна да ме наболява коляното, а и формата ми определено беше слаба. Лъчо предложи да се връщаме. На практика ходенето тепърва започваше, а аз, освен че не бях в кондиция имах и болки в коляното. Стиснах зъби и продължихме. Неможех да се откажа точно сега на прага на Пчелино и Скакавците. Змеят се нагърби с биенето на пъртина, за да облекчи моето ходене и криво ляво се справяхме. Въпреки болките даже и темпото ни не беше лошо. Леко минахме през Пчелино, след което се спуснахме към седловината под Малкия Скакавец. Избрахме сравнително безопасен маршрут по иначе лавиноопасния склон и зашляпахме нагоре. Снегът омекна. Вървях отзад, ругаейки неволята и болките в коляното, като се опитвах да не изоставам. Заобиколихме надвесената към седлото козирка и излязохме на Малкия Скакавец. Нататък беше лесно, но коляното ме болеше все повече и това ми разваляше удоволствието от чудесния ден и приятното ходене по билото. Връх след връх, преминахме Скакавишкото било и от Възела завихме към Маринковица и Водния чал. Ходенето - лесно, приятно и безгрижно, като изключим факта, че куцах с единия крак. Вече бяхме близо и ако се наложеше и пълзейки щях да стигна до заслона. Залезът ни хвана преди Водния чал, а на слизането към Кобилино бранище извадихме и челниците. За да бъде удоволствието пълно падна и мъгла, та се наложи да вадим компаса, за да не се мотаем по широкия склон в търсене на коловете. Малко преди 22:00 часа бяхме на заслона, където се отдадохме на заслужена почивка. На следващата сутрин станахме късно. Първоначалната идея беше да се качим на билото и през Средоноса да се спуснем в Мала църква, но крака все така ме болеше и затова се насочихме към х. Мечит, където се изтъпанихме още преди обед. Доядохме каквото беше останало неизядено, за да не го мъкнем надолу и бегом към Говедарци. Мачкайки нагорещения асфалт в селото си направих следната равносметка: не бях във форма, но се справихме без проблеми с доста дълъг преход; ако не ме болеше крака щях и аз да бия пъртина и спокойно да стигнем по светло; като стигнахме на заслона не бях особено изморен и определено можех да вървя доста още, ако имаше нужда. Разбира се, това се отнасяше в още по-голяма степен и за Огнедишащия. Абе, пасваме си с тоя човек и това си е… СтаРа планина - 100х24 Още в далечната 2003 година, когато Станислав за пръв път пусна идеята за едно такова мероприятие по билото на Стара планина, ми се стори много интересно и имах голямо желание да се пробвам. Ако не се лъжа, началната идея беше за преминаване по билото от Мазалат до Мургана. В разразилата се в последствие дискусия и изложените доводи Станислав реши, че ще е по-удачно да намали дистанцията и така се роди 100х24 по билото на Стара планина, организирано от StaRaTrekking (Станислав и Рада). Една не малка група хора подходиха доста резервирано. Обясняваха как нямало да стане, как била нужна някаква си организация, кой щял да носи отговорност и т.н. Тогава Стоян написа нещо много ценно: „Има един лаф - "Питай експерт, за да ти каже как една работа няма да стане". Но и от критиките има полза - има достатъчно хора, които да намират кусури и хубавото е, че го правят безплатно.“ По това време нямах представа дали ще мога да мина разстоянието, още повече в рамките на 24 часа. Въпреки това се бях наканил да се пробвам, но трябва да си призная, че прогнозата за времето ме отказа. Даваха го студено с почти постоянни валежи. Не ми се струваше разумно и приятно да бъхтя по билото на Стара планина в дъжд и гръмотевици… Когато Станислав описа преживяванията на групата бях много радостен. Той, заедно с Рада, Станой, Андон и Сашо бяха стигнали почти до края и най-важното - доказаха на „неверниците“, че този преход е напълно осъществим, дори и в неподходящо време… На следващата година вече нямаше отказване и в края на м. Юли групата от мераклии се събрахме на х. Мазалат. След кратък вечерен разбор, проведен от Станислав се оттеглихме по леглата. Моето беше на поляната пред хижата. На следващата сутрин точно в 06:00 поехме по билото на запад. В опознаване и спонтанни приказки неусетно изпълзяхме на вр. Ботев, където на лоста до станцията поставих традицията за коремното възлизане с раница на гърба. При преминаването през Костенурката, Кръстците, Купена и Амбарица, групата се поразкъса, като отново се събрахме на голямата почивка на х. Добрила и х. Дерменка. По здрач продължихме към Троянския проход, но малко след засл. Орлово гнездо влязохме в ужасна гръмотевична буря. Бягайки между светкавиците се добрахме обратно до заслона. Нямам страх от гръмотевични бури, но истината е, че си беше много страшно… След като бурята отмина 6 човека продължихме на запад и малко преди 04:00 часа се намъкнахме в х. Козя стена. Бяхме мокри, с подгизнали и разранени крака. Не ми се искаше да се отказвам точно сега и казах, че ако има поне още един желаещ съм готов да продължа до х. Ехо. И тогава Радо започна да се стяга за тръгване. И у двама ни се завърна изпарилия се в бурята ентусиазъм. Нарамихме раниците и се спуснахме в тъмнината. Точно в 05:55 си честитихме успешното завършване на прехода… Радо влезе да поспи в хижата, а аз си извадих спалния чувал и се излегнах на земята. Бях уморен, но не можех да заспя. Мислех си за изминалия ден и мократа нощ. За хората, с които ме срещна планината, за чудесното изживяване и перипетите, през които преминахме, за да стигнем до края. Бяхме група от началото до края. Сякаш с магическа пръчка планината ни бе превърнала от познати в приятели. Е, поне за 24 часа… На следващата 2005 година пак участвах. На х. Ехо вече не бяхме само двама, а групата започна да се разраства, както и мераклиите на старта, разбира се. През следващата 2006 година разрастването беше още по-значително. Походът еволюираше, но като че ли съревнованието започна да измества приятелския дух, така характерен за началните години. Разбира се в това няма нищо лошо, но аз лично изгубих нещо, което повече така и не намерих… През 2007 отново се включих, като този път „стартирах“ посред нощ от Карлово. Успях да си осигуря отпуск само за петък и затова тръгнах за похода след работа с нощния влак за Варна. Призори излязох от гората над х. Левски, качих се на билото минах през вр. Кафадикилди и към 08:00 бях на вр. Ботев, където направих голяма почивка, докато чаках групата от Мазалат. Някъде към обяд, заедно с другарите, поех отново на запад. Помня, че Yogi и Никси ми изкараха душицата на лесния участък между Добрила и Дерменка. Ходенето се превърна в тичане, а аз бях уморен. Не бях спал от около 30 часа, една седмица преди това беше изморителното глиганстване в клека на Пчелино, а две седмици преди това бях ходил на Мусала - Вихрен. Абе, само оправдания… Походите 100х24, организирани от Рада и Станислав ми дадоха тласък за още по-дълги и трудни „изяви“. Научих много за другарите, с които споделяхме приключенията и още повече за себе си и собствените ми възможности. Но най-важното бяха прекрасните хора, приятелите... От Мусала до Вихрен и от Вихрен до Мусала „Виновникът“ за идеята ми да ходя от Мусала до Вихрен за 24 часа беше Рада. Неин роднина (Румен) го бил правил преди доста години с негов приятел. Искрата пламна и се превърна в пожар, който не можеше да бъде потушен. Трябваше да опитам... Беше м. Юли 2007. Планината беше навъсена. Качвайки се към Мусала ме посрещна снежна буря със силен леден вятър - чудесни предпоставки за едно запомнящо се преживяване. Не се отказах. Вярвах, че Рила ще ме пусне и ще ми даде шанс поне да опитам. Следобед бурята отмина и времето се оправи. Всичко беше в мои ръце, т.е. крака… Бях пресметнал, че ще е най-добре да тръгна в 20:00 часа, но нещо ме човъркаше и неможах да се успокоя. Потеглих два часа по-рано от предвиденото – просто не ме свърташе. До х. Македония стигнах за 6.5 часа, но времето беше много студено и ужасно ме боляха колената. Затова полегнах да подремна и да се стопля. Напуснах хижата чак към 04:15. В 10:00 часа бях на Предела, където ме чакаха Рада и Станислав. До Кулиното се повозихме с колата, а на обяд вече бяхме на Даутово езеро. След кратка почивка продължихме по билото през Каменишки вр. и вр. Албутин. Малко след 16:00 часа бях на засл. Кончето, където ме посрещнаха Ники, Милена, Вяра, Иван и Гьоко. „Кметът“ поведе по финалния участък. Точно в 17:32 бяхме на Вихрен. Една мечта остана зад гърба ми… Радвам се, че моето ходене „повлече крак“ и в последствие още хора се спуснаха в това приключение. Ще си позволя един съвет към хората, които мислят тепърва да се пробват. Ако искате да изживеете пълноценно ходенето от Мусала до Вихрен (или обратно) и да почувствате истинско удовлетворение от докосването до нашите най-високи планини, направете го сами и в никакъв случай не използвайте GPS... Винаги съм смятал, че ходенето от Вихрен към Мусала е по-лесно от ходенето от Мусала към Вихрен. Учудващо, най-вече за самия мен, практиката показа, че съм изпаднал в заблуда. На 21-ви Юни 2008 г. точно в 04:30 часа тръгнах от Вихрен към Мусала. Всичко беше пресметнато до последния детайл и на следващата сутрин рутинно трябваше да се „увенчая“ с „неувяхваща алпийска слава“… Всичко беше като „по ноти“ - прекрасен слънчев ден, най-дългият в годината, топла нощ, приятел, който да свали чувала ми от вр. Вихрен, приятел, който да ме подкрепи на Джанка. Какво повече можех да искам? Но, както често става, „много хубаво не е на хубаво“. Жегата направо ме съсипа, а системното недоспиване ме довърши… Всичко беше като нарисувано, но не се справих. Въпреки това бях щастлив, дяволски щастлив от преживяното… През лятото на 2011 реших, че е време за реванш. Посоката отново беше от Вихрен към Мусала. Формата ми беше незадоволителна, времето - неподходящо (постоянен силен вятър и в последствие гъста мъгла от Горни куки до вр. Мусала). Но човек се мобилизира пред трудностите. След постоянна борба със силния вятър и в последствие с гъстата мъгла успях да стигна до Мусала за 23 часа и 48 минути. Спомените ми са ясни, като че беше вчера. Много добро време от Вихрен до Предела - малко над 5 часа. Страхотна „свинщина“ до вр. Капатник. Апатия и безтегловност по най-лесните участъци от Капатник до х. Македония и от Реджепица до Долни куки. Воля и мобилизация към Овчарец. Мудност по Близнаците. Умора и решителност към Мусала. Наградата - идиотска усмивка по изпръхналото ми лице в самотната студена чайна на върха… Стара планина - Южният Джендем Трябва да е било накъде в далечната 2004 година, когато в главата ми заседна идеята за Джендема. Помня, че една есен си бях стегнал багажа за там, но точно тогава Веско (Рилец) ми пусна пътеписа на Огнедишащия за неговото скитане по тези места. Вече имах опит по планините, добра физическа и психическа подготовка, многократно бял скитал на забутани места, но правилно прецених, че не съм дорасъл да се завра сам в Джендема. Трябваше да почакам 4 години, докато един топъл августовски ден закрачих редом до Змея по екопътеката на Бяла река. Не след дълго стигнахме до предупредителна табела, която бе сложена, за да предпази туристите от „владенията на дявола“. Това беше сигнала, който чакахме, за да изоставим широката пътека и да се гмурнем в неизвестното. По животински пътечки, а на много места без никакви пътеки, през клони и голямо разнообразие от шубраци, стигнахме до водослива с р. Бъзовица. Змеят ме беше предупредил, че ме очаква потресаваща гледка. И наистина, металният мост над Бяла река в това забравено от Бога място е ако не стряскащ, то най-малкото смущаващ. Бяхме на т.нар. Кьорави мостове. Продължихме нагоре, като дори и животинските пътечки съвсем изчезнаха. Преминахме „Траверсът на боговете“ и не след дълго бяхме на Стипцата. Заобиколихме от дясно по стръмни скали и след малко се натъкнахме на видра. Животинката не ни усети и дълго й се наслаждавахме как се гмурка във вировете. След известно време се наложи да я смутим и да преминем за кратко през владенията й. Озовахме се пред Зимниците, където се приготвихме за плуване в дълбоки води. Старателно увихме в няколко ката найлони целия си багаж и го прибрахме в раниците си. Бяхме по бански точно като на морето. Само дето водата беше с около 20-тина градуса по-студена. Помня, че в началото се мъчех да не се мокря много, но още при първия праг на Долния Зимник дяволът ми подложи „динена кора“ и се проснах по гръб във вира. Това ми подейства успокояващо. Вече не се тревожех нито за себе си, нито за раницата. Преплувахме Зимниците и се озовахме на прага на преизподнята - Дяволските теснини. С рогата напред се втурнахме през вирове, прагове и водопади. Някои бяха лесни, други трудни, но всички бяха много хлъзгави. Като цяло теснините са най-лесното място от гледна точка ориентиране. От двете страни се извисяват огромни отвесни стени и няма къде да отидеш. Просто си шляпахме в студените, кристално чисти води. Рогатият е гостоприемен домакин и в средата на Дяволските теснини ни предостави слънчев оазис, където да се сгреем на припек преди да продължим нагоре, където водопадите станаха високи и на места минавахме директно през водната струя на падовете. След теснините се облякохме и продължихме вече без да газим във водата. Траверсирахме вдясно и преминахме Пръскалска река високо над водослива й с Бяла река. Последва слизане и след няколко пресичания и кратки траверси се озовахме на водослива с Джендемска река. Това божествено, пардон дяволско място се намира приблизително в средата на Джендема. Беше сравнително рано и решихме да продължим нагоре без ясна представа къде ще нощуваме. От Змея знам, че оазисът на водослива с Джендемска река е единственото място за нощувка, на което може да се разчита. Всичко друго е импровизирано и неясно, като всяка година е различно - зависи от пролетното снеготопене и дебита на реката. Този път имахме късмет и малко под „царството на водопадите“ намерихме малко равно място непосредствено над реката. Опънахме се в чувалите с грейнали усмивки. „Дивак на бивак“ и то не къде да е… На следващата сутрин продължихме нагоре и не след дълго достигнахме каскада от водопади, която след известно загубване все пак заобиколихме от лявата страна. Преминахме Партизанските теснини, които на фона на Дяволските са си направо незначителни и стигнахме Козия рог - прекрасен водопад, който заобиколихме с висок и труден обход от север. След това траверсирайки от север водопад след водопад се озовахме в началото на края - Големият Джендемски водопад. След много стръмен траверс по южния склон, изпълзяхме до „халката“ и излязохме над водопада. На левия бряг на реката, малко над мястото, където водата се хвърля в бездната има плоска надвесена скала, която предоставя уникална възможност да погледнеш във врящия котел. За миг ми се прииска да застана на ръба изправен, но за щастие шубето бързо прогони неконтролираните мераци. Все пак полегнах на скалата. Змеят ме хвана за краката и това ми позволи да се надвеся с половин тяло над бездната. Усещането е неописуемо. След еуфорията, стръмен тревист склон ни изведе над Трояците, след което се спуснахме към Хайдушката воденица. Релефът постепенно започна да омеква. Току преди да напуснем пределите на Дявола достигнахме Доньовите водопади. Беше сравнително рано и водата беше доста студена, но решихме, че сега му е времето да се изплицикаме във вира под водопада. Това беше наградата ни за всички преминати трудности и опасности… Стара планина - х. Козя стена В края на м. Март 2004 г. имаше клубна сбирка (клуб Туризъм на dir.bg-то) на х. Коза стена. За по-интересно със Стефан решихме да тръгнем от Карлово. Стартирахме от гарата в малките часове на деня. Времето беше типично мартенско-старопланинско, т.е. доволно капризно с интересни съчетания на вятър, мъгла и дъжд с променлива интензивност в рамките на деня. Като цяло ходенето протичаше без особени емоции предвид ограничената видимост, влагата и газенето на мокър сняг в билната част, но планината винаги може да поднесе изненади. Това ми беше първо ходене в този район и нямах идея къде се намирам. При Стефан, макар и със забележителна памет, положението беше сходно - минавал един път преди 10-тина година, като част от прехода Ком - Емине. Един сляп и един с едно око, уморени след 18 часово скитане, лутащи се в мъглата на Старопланинското било малко преди да падне нощта. Чудесна комбинация… Лятната пътека беше под снега, а зимната се загуби в общата сивота. Стефан предложи някаква посока, която в този момент ми изглеждаше абсурдна. Просто интуитивно знаех, че не трябва да вървим натам. Докато се убеждавахме взаимно накъде трябва и накъде нетрябва да вървим планината ни даде джокер. За миг мъглата се разкъса и мернахме кол. Повече не ни трябваше. Втурнахме се с всички сили и хванали веднъж вярната посока излязохме на паметника на летците. Стана съвсем тъмно, а моята батерия на челника реши, че не иска да работи в събота, въпреки че беше чисто нова. Така с един челник по бегли спомени, ориентиране по терена, с помощта на парченца от солети и губещи се стъпки, след 20 часово ходене стигнахме х. Коза стена. Удовлетворението беше голямо, а настроението приповдигнато. Това беше първото ми преминаване през Козята стена по тъмно. Последваха още четири поредни все в тъмната част на денонощието. Приятелите ми си говореха за скали, въжета, еделвайси, какви гледки се откривали и кои върхове се виждали, а аз въпреки петте ми преминавания не можех да споделя вълненията им. Но пък имах свои неповторими спомени, чувства и мисли… За тази случка си спомням всеки път, когато изпитвам колебания в планината как да постъпя. Инстинктът не ме е подвеждал. Хубаво е, че човек, макар и разумно същество все още е запазил част от инстинктите си - макар и силно притъпени - и може да се възползва от тях в случай на необходимост. Разбира се, инстинктите също подлежат на усъвършенстване. Няма как да имаш силно изразен инстинкт в планината (и не само), ако ходиш по маркираните пътеки, държиш се за въжета и парапети или се взираш постоянно в екрана на GPS-a… Рила - Иванов камък и Соколец Една съботна сутрин в края на м. Март 2007 г. със Стефан се запътихме към един непопулярен район в Рила - върховете Иванов камък и Соколец. Беше приказна зимна утрин с много сняг, отрупал клоните на дърветата. Още щом напуснахме пътя от Боровец за с. Бели Искър сложихме снегоходките и поехме нагоре. Както обикновено, почти веднага заглиганихме без пътека в дълбокия сняг. Затъваше се до коляно, но опиянени от спокойствието и красотата бързо набирахме височина. По едно време, през натежалите от сняг клони мернахме вр. Иванов камък. Последва снежен клекинг, след който изпълзяхме на върха. Срещу нас бяха кабинките на лифта пълни с наточени скиори. Бяхме толкова близо до тях, а всъщност ни деляха светове. Толкова различни ценности и разбирания… На върха решихме да останем в „нашия“ свят и поехме към тишината на Соколец. Накацали по отсрещното било Скакавците ни предоставиха поредната неподражаема панорама. Леко поприведен, извън светлината на прожекторите до тях скромно се спотайваше вр. Пчелино. Не предполагах ни най-малко, че само след няколко месеца с удоволствие ще мачкам вековния му клек. През Орловите скали и стръмно дере излязохме над с. Бели Искър… Стара планина - Траверсът Ботев - Амбарица Това е един от малкото алпийски траверси в Стара планина. Лятото е нещо като по-дълга разходка, но зимата е вълнуващо и интересно, особено при повечко сняг. Дълго време му се канех, но все не се получаваше. Или времето беше ураганно или изникваха ангажименти. През Януари 2008 най-сетне му дойде реда. С Ники, Слави и Йоги се качихме през Равнец до засл. Ботев и на следващия ден се разходихме по билото. Снегът не беше много и на някой места ходихме по трева и камъни, което никак не ми се понрави. Някак си неуспях да усетя пълния кеф на траверса. Хем си беше чиста зима, хем голи участъци… През м. Февруари 2012 се наканихме пак за билото. Качването беше стандартно през Равнец. Бяхме отбор юнаци начело със Змея и Аспарух. Компания им правихме Ванката и моя милост. Интересното беше, че се качихме в страхотна зимна виелица, комбинирана с гъста старопланинска мъгла. Като влязохме в заслона приличахме на бронирани снежни човеци и хижаря, който не беше виждал хора от преди нова година щеше да получи удар... На следващия ден си заслужихме прекрасното време, многото сняг и напълно обледенените скали. Никога не бях виждал Стара планина толкова бяла. Начешахме си крастата подобаващо, като аз даже си позволих да мина траверса изцяло със снегоходки. Който е ходил зимата по този траверс знае, че има само няколко по-чепати места, на които трябва да се внимава - „Костенурчетата“ и слизането преди Кръстците, една по-стръмна чучка малко след Кръсците и повечко внимание при изкачването на Купена (въжетата от север, въобще не са за зимно минаване и често е по-добре да не се напуска билото). Рила - По Трионите през зимата Трионите през зимата са интересно място за разнообразяване на тривиалното изкачване на или слизане от Мусала. В средата на м. Януари 2007 направих едно солово преминаване, тръгвайки от вр. Мусала. Помня, че имаше само един по-особен участък и то най-вече, поради лошите снежни условия. Това беше една отвесна скална цепка, по която се беше образувала огромна гърбица от нестабилен сняг. Преминах участъка, като с краката се запъвах от едната страна, а с гърба си натисках нестабилния сняг към другата страна на скалите. Общо взето успях да си вдигна адреналина… След седмица повторихме упражнението. С Ники и Милена тръгнахме сутринта от Боровец. Духаше много силен и студен вятър и малко след Палеца Милена се отказа от билото (разходи се по нормалния път), а ние се качихме по ръба на Иречек. Освен вятъра и студа не срещнахме други проблеми въпреки че въпросната цепка я слязохме на рапел, защото решихме да се правим на алпинисти. Тъй като бяхме аджамии, докато се мотахме с въжето тотално замръзнахме. На няколко пъти намекнах на моя другар, че без въжето отдавна щяхме да пием чай на върха, но той държеше да потренираме, за да сме подготвени за друг път, когато се наложи… Понеже времето за мотаене го изгубихме по траверса, на върха останахме за кратко, след което за разнообразие слязохме през Безименния вр. и вр. Алеко. За да бъде пълна програмата ни хвана и гъста мъгла, която обаче не можа да развали приповдигнатото настроение. Рила - По Царивръшкото било В края на м .Ноември 2005 с група приятели се насочихме от Елешница към Царивръшкото било. Идеята беше да завъртим кръгче и да се върнем по Бричебор. Още на тръгване обаче пътищата и пътеките започнаха да изчезват и заглиганихме директно нагоре през гъстите шубраци. Изпълзяхме преди Белчевица и хванахме билото, което в тази част на планината е тип старопланинско. Минахме по всички бабуни, начело със самия Царев връх, като не пропуснахме да се отклоним и до Долна Кадиица, за да е сигурно, че сме ошетали всичко. Глиганиадата и отлоненията ни позабавиха и тъмното ни хвана още преди Големия Мечи връх. Освен това изневиделица падна и гъста мъгла, та се наложи да търсим котата на върха. Въпреки мъглата продължихме по билото. Между Мечи връх и Ангелов връх се събрахме на един кол, за да решим къде да спим. Въпреки че беше непрогледна тъмнина и гъста мъгла решихме да отидем до Кадиин гроб. Потеглихме напред, но след няколко минути спряхме притеснени. В един момент, като по общ сигнал си казахме, че вървим в неправилна посока. Вятърът ни брулеше от друга посока, а и заскрежените тревички сякаш бяха наопаки. И наистина, в гъстата мъгла по равното било се бяхме върнали неусетно към Мечи връх. Обърнахме отново посоката и след още няколко минути ходене решихме, че няма смисъл да се лутаме в мъглата. Опънахме палатките където сварихме и се намятахме по чувалите. Както често става, на следващата сутрин се замотахме и Бричеборското било отпадна. От Кадиин гроб направихме няколко лъча до Коджакарица и Аладжа слап, след което се прибрахме по Илийна река… Пирин - вр. Вихрен Няма нищо по-хубаво от това да се събудиш на някой връх и да посрещнеш изгрева директно от спалния чувал. Едни хубав есенен ден тръгнахме със Стефан за Пирин. Целта беше много ходене и все по билото. На самото било излязохме през Дутовото езеро, като с ужас установихме, че е напълно пресъхнало. Понеже сме „печени“, бяхме тръгнали почти без вода - аз нямах никаква, а Стефан носеше едно недобре измито шише от олио с остатъци от веро в него, което беше пълно малко над половината. Та с тази т.нар. вода, която разредихме със степче, за да тушираме вкуса на верото изкарахме от Кулиното до Влахините езера, на които слязохме на водопой на следващия ден. Спахме на вр. Вихрен, като изгрева на есенното слънце продължава да ме топли и до днес. Спане по върховете Спането на някой висок връх е едно чудесно преживяване. Изпращаш последните слънчеви лъчи и посрещаш първите. През останалото време обикновено биеш клинци, тъй като почти винаги е студено и доста ветровито. Едно от първите ми спанета беше на палатка на вр. Мусала в началото на м. Декември. За да не мъкна много си бях взел летния чувал, който е като вестник. Едвам изкарах нощта. В палатката температурата беше доста под нулата и въпреки че спах с грейката и якето едвам дочаках утрото. Това е единствения път в който съм спал с всички налични дрехи и въпреки това ми беше ужасно студено… На Вихрен съм спал 2 пъти, като втория беше при първия ми опит (неуспешен) за преминаване от Вихрен до Мусала за 24 часа. Една ранна пролет опънахме палаткта на вр. Юмрука. Не беше студено, нито ветровито, но беше облачно и мъгливо и не успяхме да се насладим нито на залеза, нито на изгрева… Двете ми спанета на вр. Купена са крайно недостатъчни, за да се насладя изцяло на едно от най-хубавите места в Балкана. Ще ми се да се изопна там зимата, ама кога ли ще стане. Май все повече се отдалечавам от тава дело… Вр. Ловница предлага една от най-запомнящите се гледки - Югоизточната стена на Злия зъб. Само това беше достатъчно, за да ме задържи цял следобед, цяла нощ и цялата следваща сутрин на върха и по склоновете му… Зимата на 2008 спахме на палатка на вр. Ибър. През нощта задуха много силен вятър, който заплашваше да ни отнесе и по настояване на моя другар някъде в ранните сутрешни часове някак си успяхме да си съберем партакешите и се изнесохме да си доспим на седловината между Ибъра и Каменити вр. Това „паническо“ напускане посред нощ си има предистория. В края на м. Януари същата година, няколко седмици преди спането на вр. Ибър, с Цецо спахме на билото под Топуклия. Това беше злощастния уикенд 26-27 Януари, когато в Стара планина загинаха нелепо две млади момчета. По това време ние бяхме на билото на рида Топуклия. Бяхме се качили през върховете Сиврикая, Трещеник и Трите улука, като решихме да спим на рида. Поради бурния вятър се спуснахме леко към долината на Айрандере и разпънахме палатката. Нямам идея как, но през нощта точно около палатката вятърът беше поносим, въпреки, че наоколо всичко пушеше в снежни вихри. Изгревът беше лилаво-червен и планината беснееше и бучеше неудържимо. Имахме желание за билото, но на няколко метра встрани вятърът ставаше ураганен. Успяхме да съберем палатката и се спуснахме право надолу по стръмния склон, висейки по отвесните прагове на подаващите се клекови клони и дръвчета. Дори и долу в долината, вятърът беше много силен. В последствие разбрахме, че още призори и на Ботев, и на Мусала, и на Черни връх вятърът е ударил максималните 144 км/ч, които могат да се измерят… Пирин - На Тевно през зимата Тевно езеро през зимата е едно от най-хубавите места в нашите планини. Няколко годни поред ходихме да празнуваме Нова Година или Великден. Интересното беше, че всеки път бяхме сами в заслона, което имаше особено очарование. Със Змея и Стефан решихме новата 2009 година да я посрещнем именно там. Качихме се на 30-ти от х. Безбог, като минахме по билото от вр. Безбожка тумба до Дженгалската порта, обиколихме вр. Дженгал и се качихме на Момин двор по стръмен, но технически лесен, слабоизразен ръб, излизащ на голямата пирамида под върха. На 31-ви направихме кръгче в региона. От вр. Валявишки чукар по ръба се спуснахме директно в Голямото Валявишко езеро. Минахме през острова и по отсрещните тераси се качихме на Дженгалската порта, откъдето траверсирахме целия Дженгалски гребен и вр. Момин двор. Следобед бяхме отново на Тевно и се приготвихме за празнуване. Празнуването беше до 22:00 часа, когато си честитихме новата година и си легнахме, защото на следващия ден ни чакаше ставане в малките часове и път до Кончето… Рила - Злите потоци В миналото Злите потоци са се наричали всички улеи по Мальовишкото било от вр. Мальовица до Купените. Сега някои от тези улеи си имат имена. Едва ли има човек, обичащ Рила, който да не знае Белия, Синия и Дяволския улей. През лятото на 2006 година тръгнахме към Белия улей. Никой не беше ходил преди това там и както подобава, вместо в Белия влязохме в улея водещ към билото между Ловница и Големия купен. Минахме без драматични моменти, че даже и едно куче прекарахме с нас… Още веднъж съм хващал този улей вместо Белия. Разбрах за грешката още в началото, но ме мързеше да се връщам и отново издрапах по улея между Ловница и Купена. Интересното тук беше, че горната част на улея я преминах по тъмно, тъй като тръгнах от Кирилва поляна надвечер. То в улея трудно можеш да се загубиш, но определено можеш да се претрепеш... Като трудност този улей не отстъпва на Белия, а на места е и по-ронлив. През м. Септември същата година се явихме на поправителен. Качихме се по улея преодолявайки сипеите, водопада и стръмните затревени склонове. Беше много забавно, а гледката с надвесените Дяволски игли и физиономията на Зъба - уникална. Намерихме почти цял спален чувал, модел от комунистическо време. Кой ли завалия е останал без чувал на това място..? Синият улей е много дълъг с много отвесни прагове. Затова със Змея решихме, че ще е по-лесно да го спуснем. Идеята беше да се качим по Дяволския улей и да слезем по Синия. Не за първи път обаче объркахме улеите и вместо по Дяволския се изкачихме по някакъв друг улей, който ни изведе в основата на Портала. Разбира се, усетихме се рано, но нямахме никакво намерение да се връщаме. По пътечката за катерачните турове по Портала, Двуглав и Иглата се прехвърлихме в Синия улей, след което започна едно шеметно спускане. Както споменах, Синият улей има множество прагове, които се пускат на рапел (носехме си едно късо въженце към 30 м и една седалка) или се траверсират (обикновено от дясно) по много стръмни и опасни склонове. Ние направихме нещо средно - на повечето места траверсирахме, а където ни се стори много страшно - пуснахме рапели. Улеят на практика свърши на асфалта за Кирилова поляна… Дяволският улей все ми убягваше. Имах голямо желание да се изкача по него, наслаждавайки се на стената на Двуглав - една от най-величествените гледки в нашите планини. Разбира се, можех просто да се спусна от Халката надолу и с няколко рапела през по-чепатите места да сляза на Кирилова поляна, но това не ме привличаше. След няколо пропаднали уговорки и загубвания по съседни улеи, това лято най-сетне го уцелихме. Всъщност уцелването на улея не е особен проблем, стига за знаеш къде да търсиш и да не те мързи да се върнеш, ако разбереш, че не си на правилното място. Тръгнахме с Ники и Роската от Кирилова поляна. Подминахме улея, спускащ се от седловината между Купените и Ловница и влязохме в Белия улей. Тези два улея в долната си част се доближават много един до друг, като объркването на това място е много лесно (правил съм го два пъти). След Белия улей продължихме още малко в западна посока и влязохме в Дяволския. В началото се колебаехме дали това е улея и дали пак не сме хванали някой съседен такъв, но с набирането на височина колебанията ни се изпариха. Бяхме точно там, където искахме да бъдем. Изкачването по Дяволския улей предлага несравнимо удоволствие. Улеят на места е много стръмен с отвесни прагове, но като цяло е стабилен и поти няма ронляци и сипеи, което прави придвижването много по-сигурно в сравнение с Белия и Синия улеи. Освен това, Дяволският улей е много по-къс (особено сравнен с безкрайния Син улей) и при едно добро темпо може за нула време да се излезе на Халката. Гледките са впечатляващи. Като се напредне малко по улея високо в ляво пред стената на Двуглав се подават рогата на Портала. Постепено гледката нагоре почти изцяло се фокусира върху Двуглав. От дясно са Дяволските игли, които и от тази страна са доста зъбати. Мащабите са смазващи и човек се чувства като незначителна частица от общия приказен хаос. Минахме през Халката и траверсирахме Злия зъб, след което завършихме следобеда със спускане по Белия улей под зоркото наблюдение на Дяволските игли. За снегоходките За да навлезеш по-сериозно в зимната планина и да изминаваш като Аспарух наглед немислими за нормалните хора разстояния през зимата не е достатъчно да си физически подготвен и да познаваш планината. Без ски или снегоходки и най-подготвените се предават пред дълбоките снегове и пропадащата ледена кора. Когато реших да открия за себе си зимната планина едно от първите неща които си купих бяха снегоходките. Без тях не бих могъл и да си помисля да кръстосвам нашите прекрасни бели планини. В началото изпитвах колебание. Снегоходки или ски? С течение на годините се оказа, че ските не са ми по вкуса и окончателно преминах на снегоходки (въпреки че още си пазя пантите и коланите). Така и не станах достатъчно добър със ските, за да изпитвам истинска наслада от тяхната употреба. Но пък за сметка на това се специализирах със снегоходките. Чувствам се изключително уверен, когато са на краката ми дори и когато условията определено не са подходящи. Ето малко суха статистика за някои по-интересни преминавания, осъществени изцяло със снегоходки: • Стара планина: трверсът Ботев - Амбарица • Рила: Скакавците; Жандармите; Венеца; Йосифица; Зъбците и Павлев вр., Бричеборското било; Близнаците; вр. Алеко - вр, Мусала; вр. Сиврикая - вр. Ибър (по рида Топуклия); вр. Мустачал - вр. Чемберлия - каскаден път; ЦПШ Мальовица - гр. Рила (през източния ръб на Мальовица, Додов вр., Калините и Поличите); засл. Страшното езеро - вр. Попова капа - Мечитите - Будачки камък; югоизточния ръб на вр. Езерник - Малък мечи вр. - Олушки вр. • Пирин: цялото главно било от вр. Пирин до вр. Кралев двор без зъберите на Дончови караули (вкл. ръбовете на Баюви дупки, Кончето, Вихрен, Муратов вр.); Окаден; х. Яворов - връх Разложки суходол (през Самара); Муратов вр. - х. Синаница; Башлийски чукар - Бъндеришки чукар; вр. Безбог - Дженгалска порта; вр. Възела - вр. Василашки чукар; Мозговишки рид; вр. Яловарника - вр. Голена; Беговишки превал - вр. Каменишка кукла - вр. Каменица - засл. Тевно езеро Приятелите ми често се шегуват, защото обикновено слагам снегоходките веднага след като сляза от колата и ги свалям като стигнем пак до колата. Ходя с тях по сняг, лед, камъни, скали, кал, трева. Общо взето ги използвам като вседеходки… Рила - Иглата Всеки път, когато ходех на Злия зъб, излизайки на Прозореца Иглата се набиваше в очите ми. Това беше единствения връх, на който неможех да отида просто хей така. Трябваше ми другар и то другар, който знае какво прави. В края на м. Октомври 2008, една съботна вечер се качихме с Ники на стария ми опел и потеглихме към Рила. Следващия ден беше предвиден за катерене по Иглата, но поради катастрофа, въобще не успяхме да стигнем до планината. Няколко месеца след това неможех да се катеря, заради болки в областта на гръдния кош. Слава Богу, всички хора бяха ОК и освен нагънатите ламарини, нямаше други щети… Времето минаваше, а Иглата оставаше да ме терзае. В началото на м. Октомври 2010 с Ники и Милена отново се запътихме натам. Качихме се на заслона и отидохме на проучване - самото катерене трябваше да е на следващия ден. Пуснахме рапели по Двуглав, след което другарите ме пуснаха да се покатеря пръв на Иглата. Катеренето от тази страна е кратко и доста лесно. Въпреки че се качихме, нещо продължи да ме човърка… На следващия ден времето отново ни подхлъзна. Заваля суграшица и сняг и с подвити опашки направихме един траверс до Мальовица, колкото да не е без хич… В края на м. Юли 2011 се запътихме с Ники за Южния ръб на Иглата. Началото на тура го знаех, въпреки че никога не бях катерил там (но бях скитал достатъчно в Синия улей и подножието на Иглата, Двуглав и Портала). Ники поведе по първото въже, но мина доста в дясно и се замотахме. Дюлфера на второ въже го минах и пътя нагоре стана по-лек. Понеже нямахме много опит катерехме бавно, въпреки че нямахме технически затруднения. Помня, че през цялото време се чудехме дали сме на тура и на кое точно въже сме. Така и не помня колко въжета направихме, но по едно време се заоблачи и заваля дъжд. Иглата ни беше подготвила поредното изпитание. Скрихме се в скална ниша, но дъждът не спираше, а и облачността все повече се сгъстяваше. Появи се мъгла и вятър. Решихме да продължим катеренето в дъжда, който в интерес на истината малко понамаля. Поведох нагоре. С повечко груба сила, за да компенсирам хлъзгавите скали изкатерих 4-5 въжета и привечер бяхме на Иглата. Спретнахме бърз рапел и докато обяснявах как ще се изкатеря в тъмното по Двуглав се оказа, че въжето се е заклещило и няма откачане. Въпреки няколкочасовите опити на моя другар нищо не се получи и се наложи да нощуваме на седлото. Нямахме никакви бивачни съоръжения. По едно тънко поларче, яке за вятър, един дъждобран и едно бивачно фолио. А вятър имаше предостатъчно, заедно с доволно количество дъжд, който валя цяла вечер и почти цяла нощ. Никога не бях изпадал в подобна ситуация, но какво пък. Винаги има първи път… Осигурихме се добре за скалите, за да не се претърколим в нищото до нас, завихме се с наличния дъждобран и фолиото и дремнахме до сутринта. Бях чел как алпинистите спят по разни площадки, докато водата се стича във врата, ръкавите и обувките им. Е, сега и при нас беше така. Докоснахме се и ние до алпинизЪма… На следващата сутрин откачихме въжето и изпълзяхме без проблеми по мокрите скали на Двуглав. Приключението завърши, като останаха само усмивките и незабравимите спомени… Беласица и Славянка Тези две планини оставаха на заден план и все не намирах време за тях. Бях чел, че поради граничния контрол са сравнително рядко посещавани, но много красиви. В края на м. Май 2006 най-накрая дойде ред и за тях. Прилежно извадих разрешително от Гранична полиция, за да няма изненади и поехме натам със Станислав, Цецо и Чавдар. Първата нощ спахме на заслона с многозначителното име Розова поляна. Рано на следващата сутрин се изкачихме на вр. Конгур и поехме на запад по билото. Беше ужасна жега, а вода - никаква. Доста ходене отметнахме и привечер решихме да оставим вр. Тумба за следващата сутрин, за да му отдадем заслуженото време без да го претупваме. На сутринта, притиснати от тясната ивица, която нашите съседи учтиво са ни отпуснали се разходихме до върха. След това поехме по обратния път, като този път минахме по пътя, криволичещ под билото. Вървеше се по-бързо, но краката ни се подбиха и беше много досадно. В допълнение слънцето прежуляше здраво и обратно на заслона стигнахме ни живи, ни умели. На следващия ден заходихме към Славянка, като спокойно се качихме на Марина поляна, където направихме един „велик одмор“. В сравнение с Беласица, Славянка беше като малко райско кътче. Съня под огромната мура до корубата е един от най-сладите сънища, които съм имал в планините изобщо. Китни зелени поляни, изпълнени с многобройни цветя. Достолепни мури, изпълващи въздуха с аромат на смола. Бистра студена вода, игриво клокочеща в тревата. И никакви хора! Пълна идилия… На сутринта спокойно обходихме шепата високи върхове и цял ден се наслаждавахме на тази приказна планинка… Пирин - Джинджирица В различни източници по рида Малка (а на някой карти Голяма?) Джинджирица се мъдри връх на име Сегментепе. В старите карти даже се води с височина 2440 м.н.в. Дълго време се чудех какъв ли ще е този незабележим гигант на това било..? От никъде не личеше там да има подобен връх. Така или иначе това нещо ме човъркаше и реших да проверя има ли такова животно или не. На Змея не му трябваха много кандърми, за да го накарам да глиганстваме из пиринския клек и една сутрин в края на Юни се запътихме към рида Малка Джинджирица. От Кулиното хванахме първия изпречил ни се път, който тръгна в желаната от нас посока. Не след дълго нещата си дойдоха на мястото и тръгнахме нагоре без път и пътека. След стръмно изкачване достигнахме обло, обрасло с иглолистна гора и високи треволяци връхче - единственото по целия рид. На новите карти е дадено с височина ок. 2040 м. Последва кратко спускане и се мушнахме в клека. В интерес на истината, глиганиадата не беше много, но за сметка на това при всяко докосване на клоните се отделяше огромно количество прашец, който направо запушваше дихателните ни пътища. За около 2 часа изпълзяхме на Плешкия връх (Малка Джинджирица) и поехме по билото на югоизток. Покрай Даутовото езеро се спуснахме до Ушиците и качихме срещуположното безименно връхче. Предложих на Змея да продължим по това обрасло с клек ридче и останах особено разочарован от отказа му. Не му се газеше повече клек на човека и това си беше. Разделихме се. Аз отново се зарових в клека, а Змея се върна на Ушиците и кротко се спусна по долината в посока х. Яворов. След няколкочасова борба, минах през още 2 безименни връхчета, надвишаващи 2000 м.н.в. Набелязах си още едно клекогазене за следващия ден, след което успокоен и доволен се спуснах при Змея, който ме чакаше блажено излегнал се на една поляна. На другата сутрин изненадите продължиха. Лъчо пак любезно отказа отправената покана за газене в клека и с това окончателно загуби битката за глиган на годината. Вместо това тръгна към вр. Пирин. Разбрахме се да се срещнем при колата на Кулиното и всеки пое по своите задачи. Моята беше пореден самостоятелен клекинг. Въпросното връхче, към което се бях запътил на някои карти се води под името вр. Плас, което не е много ясно доколко е издържано, но така или иначе след прилична порция клек си замъкнах кокалите и на тази бабуна. Оттам се спуснах по усет към Кулиното, като пристигнах рано рано при колата, където в самодоволен мързел дочаках Змея. Осогово В началото на м. Февруари 2009 със Стефан, Свилката, Никси и Змея се запътихме за Осогово. Имахме само един свободен ден и решихме да се разтъпчем до тази по-рядко посещавана планина. Стартирахме в малките часове на деня и се озовахме в с. Гърляно прекалено рано, та се наложи да подремнем в колата, защото все още беше тъмно, а наоколо беше пълно с расови трънаци и бодили. Веднага щом просветля поехме нагоре по реката, но скоро я изоставихме и се качихме на рида, който бавно и методично ни изведе на вр. Таштепе. Малко след това влязохме в гъста мъгла. Беше много влажно и духаше леден вятър. Пирамидата на вр. Руен приличаше на огромна снежна буца, а заслона - на ледена крепост, до която нямаше никакъв достъп през дебелия лед. Върнахме се по билото през вр. Мали Руен до Бегбунар, където по-голямата част от групата се насочи към х. Осогово. На нас със Змея се падна честта да затворим кръгчето и да се върнем до колата в с. Гърляно. През вр. Човека, който беше единствения неизкачен (в нашата част от планината) 2000-ник на Осогово през този ден и ниските Църнотрав и Асиката се спуснахме по-тъмно до колата. За Приятелите Приятелите са най-ценното нещо, което ми дадоха планините. Чудесните хора, с които бродехме и бродим зиме и лете, в слънце, дъжд, мъгли и ветрове из близки и далечни планини, споделяйки изсъхналия хляб и замръзналата вода. Всички те са нормални хора или поне така изглеждат отстрани. Но какво всъщност значи думата „нормален“ и кой определя кое е нормало и кое не..? И могат ли да се да се нарекат ненормални хората, който с радост газят дълбокия сняг, с готовност мръзнат по отвесите и зимните биваци, с желание кръстосват непроходимия клек и газят в ледените планински реки, с ентусиазъм се включват във всякакви приключения, криещи множество неизвестни..? Благодаря ви, приятели! Павел Беличовски Вто Авг 30, 2016 2:11 pm kibik Регистриран на: 16 Апр 2008 Мнения: 402 еххх, Павка радвам се да те "видя" отново :_) знам за този проект от самото му начало - "у дир-ъ" и много се радвах на идеята ти Вто Авг 30, 2016 10:42 pm didogen Регистриран на: 15 Дек 2011 Мнения: 1479 Местожителство: kleta majka balgariq Много приятно четиво. Благодаря за споделеното! _________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P. "Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P. Вто Авг 30, 2016 11:21 pm planinar Регистриран на: 20 Дек 2006 Мнения: 354 Re: Българските 2000-ници Павка, благодаря ти, че ни правиш съпричастни. Отдавна не се беше появявало нещо толкова истинско. Павел Б написа: Трудното свърши… И започна страшното. А това ще си го запиша. Сря Авг 31, 2016 2:55 pm fena73 Регистриран на: 16 Окт 2011 Мнения: 1930 Местожителство: Ст.Загора Браво за старанието да го опишеш! А таблицата няма ли да публикуваш? Чет Сеп 01, 2016 8:43 pm Speedy Регистриран на: 29 Ное 2006 Мнения: 2551 Местожителство: Неврокопъ Re: Българските 2000-ници Павел Б написа: въпреки това, все още не мога да „преместя“ Дженгала на Сиврията ) Трудно е. Голяма бариера! "Сърдит съм", че на 18.03.2012 г. барем едно здрасти не каза на хижа "Вихрен" Иначе... С тия 2-хилядници не мисля, че имах някаква кой знае каква полза за начинанието ти. Доколкото си спомням моите "данни" бяха по-скоро нещо като ориентировъчни. _________________ Пирин - географски и етимологичен речник Пирин - пътеводител Чет Сеп 01, 2016 11:06 pm Павел Б Регистриран на: 31 Авг 2015 Мнения: 51 kibik написа: еххх, Павка радвам се да те "видя" отново :_) знам за този проект от самото му начало - "у дир-ъ" и много се радвах на идеята ти Здравей Жоро, Еее, аз си ви гледам от време на време, но като цяло не се изявявам. Не че ти го правиш де... Не малко хора знаеха за този т.нар. "проект" и това беше една от причините да се престраша да напиша няколко реда. Честно казано, докато писах ми изникваха все нови случки и спомени, но просто нямах време (и сега нямам ) да опиша всички интересни неща. Просто са ужасно много. Поздрави и дано се видим някъде по баирите. Павел Пет Сеп 02, 2016 9:22 am Павел Б Регистриран на: 31 Авг 2015 Мнения: 51 Re: Българските 2000-ници planinar написа: Павка, благодаря ти, че ни правиш съпричастни. Отдавна не се беше появявало нещо толкова истинско. Павел Б написа: Трудното свърши… И започна страшното. А това ще си го запиша. Здравей Камене, Този лаф го знам от Гьоко (кмета). Не знам да ли е негов или и той го е чул отнякъде, но определено ми допада, а и да ти кажа много често става точно така... Поздрави, Павел Последната промяна е направена от Павел Б на Пет Сеп 02, 2016 9:47 am; мнението е било променяно общо 1 път Пет Сеп 02, 2016 9:29 am Павел Б Регистриран на: 31 Авг 2015 Мнения: 51 fena73 написа: А таблицата няма ли да публикуваш? Здравей, Нямам идея как да пусна excel-ската таблица във форума..? Мога да я изпратя на меила на всички, които имат желание. Ако някой може да я качи ще му бъда благодадрен. Поздрави, Павел Пет Сеп 02, 2016 9:32 am Павел Б Регистриран на: 31 Авг 2015 Мнения: 51 Re: Българските 2000-ници Speedy написа: Трудно е. Голяма бариера! "Сърдит съм", че на 18.03.2012 г. барем едно здрасти не каза на хижа "Вихрен" Иначе... С тия 2-хилядници не мисля, че имах някаква кой знае каква полза за начинанието ти. Доколкото си спомням моите "данни" бяха по-скоро нещо като ориентировъчни. Здравей Ники, Да, бариерата е голяма. Все пак те поздравявам за усилията. Може би бъдните поколения планинари ще успеят да я отместят... Сега проверих. На 17-18.03.2012 сме ходили със жена ми и Ванката от Яворов до Кончето през Самара и през вр. Вихрен сме се спуснали в долината. Извинявам се! Нямам спомен защо така се е случило. Аз принципно съм асоциален тип и обикновено избягвам хората и хижите, но въпреки това нямам практиката да не поздравявам приятели, познати или случайно срещанати по пътеките хора..? Данните бяха много полезни. Още си ги пазя. Между другото, изкачил съм и една много голяма част от безименните върхове над 2000 м.н.в. (не само в Пирин, а изобщо в нашите планини). Някои от тях са особено интересни и запомнящи се. Поздрави, Павел Пет Сеп 02, 2016 9:46 am mislesht Регистриран на: 29 Ное 2006 Мнения: 3426 Местожителство: Пловдив Павел Б написа: fena73 написа: А таблицата няма ли да публикуваш? Здравей, Нямам идея как да пусна excel-ската таблица във форума..? Мога да я изпратя на меила на всички, които имат желание. Ако някой може да я качи ще му бъда благодадрен. Поздрави, Павел Здравей! Можеш да копираш съдържанието на файла и да го поставиш в таг [code]: [code] съдържание [/code] Друг вариант е да запишеш екселския файл като "интернет страница". Има такава възможност. После го качваш на някакъв сървър и го споделяш във форума като линк. П.П. Спомних си за онази среща на х.Козя стена, беше такъв панаир, с толкова хора...дори следващата на х.Амбарица не беше такава! Сякаш тогава окончателно намразих масовките. _________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето. Пет Сеп 02, 2016 12:05 pm vedrin Регистриран на: 25 Авг 2010 Мнения: 5835 Местожителство: 1116 m н.в. mislesht написа: Павел Б написа: fena73 написа: А таблицата няма ли да публикуваш? Здравей, Нямам идея как да пусна excel-ската таблица във форума..? Мога да я изпратя на меила на всички, които имат желание. Ако някой може да я качи ще му бъда благодадрен. Поздрави, Павел Здравей! Можеш да копираш съдържанието на файла и да го поставиш в таг [code]: [code] съдържание [/code] Друг вариант е да запишеш екселския файл като "интернет страница". Има такава възможност. После го качваш на някакъв сървър и го споделяш във форума като линк. П.П. Спомних си за онази среща на х.Козя стена, беше такъв панаир, с толкова хора...дори следващата на х.Амбарица не беше такава! Сякаш тогава окончателно намразих масовките. Би било удобно може би да бъде сложена в Google Drive и споделена като публично достъпна (само за четене) таблица -- така хората биха могли да търсят в нея, както и да я подреждат по различни колони ако от това има смисъл. Ето как изглежда една друга подобна таблица: https://docs.google.com/spreadsheets/d/1N2SDyv_jLf7upuyoGNUiYQXv87vSQGIz8I2--Gnz1xo/edit#gid=0 Ако впоследствие авторът добави нова информация, удобно е също че линка остава същия. Пет Сеп 02, 2016 12:45 pm dido Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6448 Здрасти Павка, беше удоволствие за мене най-сетне да видя в повествование дългогодишните ти газения из расови Рило-Родопски клекове и камънаци. Четейки - забелязах разни дребни, но важни липси. Примерно - едно минаване от Църномогилски чал за Кутело, зимни траверси на Котешки чал и пиринския Средонос (дали помня правилно ?), както и едно интересно зимно минаване за Тевно езеро през северния ръб на Момини двори _________________ Бутам след осмата бира Пет Сеп 02, 2016 1:47 pm donzezi Регистриран на: 15 Апр 2014 Мнения: 130 Местожителство: Пловдив 2000 +- 10метра Здравей , и аз като вас събирам върхове . Без значение от височината - важното да са красиви и емблематични. Досега имам 65 върха , като траверсите за един ден броя само един връх . Предлагам ви да не спирате ,а да разширите върховете 2000-ците - 100 метра да речем. Така в списъка ще попаднат хубави върхове. Модър,Голица,Крашнел - (Родопа ми е любима) . А най ме дразнят военните - разплули се горе ,не че има какво да вардят (НАТО и безпаричието отдавна и успешно ликвидираха Българската армия). _________________ Избягвам употребата на БДО, ПКС, ИОМ, ИБПУ, ССОБ и телефонен способ ,но ми се налага !!! Съб Сеп 03, 2016 10:22 am Аспарух Регистриран на: 19 Яну 2012 Мнения: 67 Re: Българските 2000-ници Епично, Павка! Да ти кажа, има още едно нещо, което постепенно откриваш в планината- удоволствието да въвеждаш децата си в нея. Радостта от качването за цял ден на Попова капа с тях вместо 15 върха сам през зимата и да ти кажат, че искат пак. _________________ Планински зимен пътеводител Пон Сеп 05, 2016 1:20 am Покажи мнения от преди:  Всички мнения1 Ден7 Дни2 Седмици1 Месеца3 Месеца6 Месеца1 Година  Първо най-старитеПърво най-новите     ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Обща дискусия Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2, 3  Следваща Страница 1 от 3   Идете на:  Изберете форум ЗА ФОРУМА----------------Правилата на форумаПроблеми и препоръки БЪЛГАРСКИ ПЛАНИНИ----------------ПиринРилаСтара планинаРодопиВитошаВсички останали НАЦИОНАЛНИ МАРШРУТИ И СПОРТНИ ПРОЯВИ----------------E-3 Ком-ЕминеЕ-4 Витоша-Верила-Рила-Пирин-Алиботуш(Славянка)E-8 Рила-РодопиСпортни прояви ПЛАНИНИТЕ ПО СВЕТА----------------Планини в ГърцияПланини в АлбанияПланини в Република Северна МакедонияПланини в РумънияПланини в ТурцияАлпиПланини, планини ОБЩА----------------Обща дискусияЛитература, карти, GPS ресурсиЕкипировка, необходими нещаВелотуризъмВръзкиПредлагам / ТърсяДруги туристически забележителности РАЗНИ----------------ЛафчеСрещи и уговоркиДоброволчески дейности Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети ВРЕМЕТО: вр.Ботев вр.Мургаш вр.Мусала гр.Сандански Черни връх  Вземи рекламен банер

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.