Още с пристигането хижарят излезе и ме посрещна. Взех си една бира, седнахме пред хижата и подхванахме разговор. Какъв съм, от къде идвам, утре на къде съм и т.н. Първо не повярва, че съм минал по стълбовете, защото хората пеша трудно минавали от там, а с колело било невъзможно. После ми се накара защо не съм минал по пътя, който споменах по-рано. Накрая ми забрани да се качвам на панорамния път. Това само докато не видя картата в раницата ми. Не успях да го убедя, че тази карта е за източни Родопи. Като я докопа започна да я върти във всички посоки и за десетина минути констатира няколко неща. Че картата била на България, че не е автомобилна, а туристическа, че е много подробна и като не можа да открие хижата, че била за източни Родопи, а ние сме в централни. Нямах търпение да я затвори, а той си я разглеждаше и си коментираше все едно мен ме няма. След двадесет минути се наигра с нея отново забеляза, че съм там. Вече беше време за втората бира. След като я донесе започна да ми обяснява от къде е добре да мина. Предложи ми да мина през с. Гела, защото докато катеря към панорамния път вече съм щял да стигна до селото. Препоръча ми да се движа само по асфалта до х. Момчили юнак. А това удължаваше пътя ми с около 30 километра, но не го спомена. Не след дълго вечеряхме кой каквото има и си легнахме. Е даде човека 1/3 хляб и един домат, без да ми вземе пари. Направи ми впечатление, че залости масивната врата с едно желязо в стената и се зачудих.
Я, някой познат е бил тук.
Сутринта не се видяхме. Беше хладно и и ясно време. Направих си кафе и седнах на пейките пред хижата да се наслаждавам на планината. Към 7 часа поех към с. Гела. По надолу по пътя имаше овчарник, а хората бяха седнали на една беседка отпред. Кучетата се разлаяха и тръгнаха към мен. Аз виках, хората викаха, кучетата лаеха и никой никого не слушаше. Голяма врява се вдигна. Кучетата бяха на десетина метра от мен, а стопаните им само им викаха, един не стана от масата. Едното куче започна да ме загражда. Въпреки паниката тръгнах към него викайки с колелото пред мен. То се върна при другите и усетих, че въпреки паническият ми страх имах известен контрол. Лека-полека с лице към кучетата се отдаличих на безопастно разстояние и си продължих. Последваха няколко километра спускане чак до Широка лъка.
Не знам как я слагат тази маркировка, но имаше табела в центъра на селото. Една единствена. Хем не се движа по официалния маршрут, хем бях на него. И това се случваше постоянно, голяма каша е с маркировките в Родопи. Спрях в селото и зачаках за печат от стоте обекта. До 10:30 часа сергията с печата не отвори. Явно момичето ще е било снощно. Инфо центъра не работеше, а музеят беше в ремонт. Така от три печата, а останах без нито един. Попитах в едно магазинче за сувенири за печат и се сдобих с такъв за Голям Перелик. Направо да се смаеш.
Широка лъка с маркировката на моста в центъра.
Замъкнах се до Пампорово и пак се отдадох на почивка. Все едно бях тръгнал на почивка, а не на преход. Търсейки от къде да излезя от курорта и да хвана пътя за Проглед един човек ми каза, че има и по-пряк път за Рожен. Спрях пред едно табло с карта на околността и разцъках картата на навигацията. Леле, как може да слушам хижаря на Ледницата. Каквото съм обиколил, обиколил. Ама от тук да си удължавам маршрута с 15 километра. Край! Местните да си гледат работата. Имам карта и глава на раменете. Твърдо реших да не слушам съветите им. Я на маркировката и газ към прохода Рожен. За по-малко от час преодолях разстоянието от 8 километра. Отклонението до обсерваторията е около 1 километър от маршрута. Така, и така съм тук решавам да се отбия за един кеш. На няколко места имаше табелки "На баира има скара и бира". Тези табелки ми даваха сила да напъвам педалите нагоре. Изкачих се и гледам един се върти около едно капанче, но първо работата. На портала на обсерваторията заявявам, че искам да ида до параклиса. Не може да се влиза вътре. На въпроса ми има ли друг път до там охраната отговаря няма. Ха, първия кеш в България от затворен тип. Веднага влезе в графата " Да не се търси при никакви обстоятелства". Майната му, отивам да се успокоявам с кебапчета. Върнах се на капанчето и се оказа, че не работи и няма нищо. Поисках поне нещо за пиене и човека ми предложи от неговата вода. Ама аз вода си имам. Идваше ми да го направя на нищо, как може да слага такива табели при положение, че още не си е сгобил къщичката. Пак бях на солети с изотонична напитка.
В 16 часа с овесил нос поех към х. Момчил юнак. След пътеката се излиза на асфалт и следва спускане. След един завой изскочи един овчарник. Само като го видях започнах да набирам скорост. Кучетата скочиха, ама къснооо. Не знам каква скорост развих, но беше впечатляваща след 45 изминати километра.
С наближаването на хижата силите ме напускаха и темпото падаше. Почивките станаха много чести. На една чешма ме задмина един бус и всички от него ми мятаха за поздрав.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Когато стигнах хижата бусът беше отпред, а хората в него. Влязох в хижата, оказа се, че работи като хотел и нощувката е 20 лв. Чуваха се гласове, но никой не ме отрази. Излязох отпред и седнах да разгледам района наоколо. След мен излезе ръководителят на групата видимо възмутен от нещо. Качи се в буса и потеглиха. Жената от хижата излезе, тъжно изгледа буса и си влезе. Не знам колко кофти търговец трябва да си, ама да изтървеш над 20 човека...
На навигацията видях, че летовище Хайдушки поляни е на един хвърлей място. Реших да продължа натам. Като пристигнах туристите тъкмо бяха слезли от буса и обикаляха да намерят нещо отворено. Пак гледане на навигацията и хайде към х. Преспа. Малко преди да влезя в гората пак се видях с ръководителя на групата. Поговорихме и си разменихме телефоните. Да му звънна ако има места на хижата. Предложих му да тръгват, защото денят отиваше към края си. Все пак е работен ден и едва ли хижата ще е пълна. Аз се забързах ентусиазирано, хем да избегна преход по тъмно, хем се радвах, че ще стопя 10 километра повече за деня. За по-малко от 40 минути видях покрива на хижата. Стъпих здраво на педалите и си представих как изкъпан, в цивилни дрехи цокам бира. Когато бях на 20, може би 30 метра от хижата, зад храста излая куче. Предвид изпълненията през деня инстинктивно стиснах спирачките. Прелетях над кормилото и по очи, отгоре ми се стовари 10 килограмовата раница, накрая през нея усетих седалката на колелото. Станах и проверих телефона и навигацията, които бяха в джобовете на кръстния колан. Здрави са. Раздвижих се и освен лека болка в гърдата друго не установих, значи и аз съм добре. Вдигнах колелото и го затиках до хижата. Вече и погледа ми се оправи. Завайках се, как може да се вържа на вързано куче, порода "Троянски подкаручник".
Хижарят излезе, запозна ме с обстановката и Мечкоубиеца. Бяха се чули вече с туристите и всичко се нареди. Поисках бира, той се оправда с доставката и ми изнесе два литра от личния запас. Групата пристигна и хижаря ги настани. Окупираха всичко, но ми оставиха прозорец да мина през банята. Помолих хижаря да ме настани, той едва тогава разбра, че не съм с тях и ми предложи самостоятелна стая със седем легла. Той прояви интерес към колелото и докато с гордост се хвалех забелязах счупените стъкла на командите и липсата на бялата мигалка. Веднага я издирих и прибрах в раницата.
Вечерта се събрахме на маса и излезе мистерията с групата туристи в нищото, чудейки се къде да нощуват. А тя е толкова абсурдна. Били каратисти от Пловдив, които всяка година правят преход 120 километра из Родопи. Имали резервация в Проглед, но Хеи-то го затворили. (не разбрах хижа или тур. спалня) Наели бус и започнали да търсят нещо из района. Може би заради присмиването ми на късмета им ме наплашиха с истории за мечки в района. Към тях се присъедини и хижарът. Тях ще ги спестя, но бяха правдоподобни. Това ме накара да се замисля за промяна в маршрута. В интерес на истината нито една следа от мечка не видях до края.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Нед Юли 17, 2016 9:35 pm
gundu
Регистриран на: 18 Фев 2012 Мнения: 181 Местожителство: София
didogen написа:
...... Влязох в хижата, оказа се, че работи като хотел и нощувката е 20 лв. ..... Жената от хижата излезе, тъжно изгледа буса и си влезе. Не знам колко кофти търговец трябва да си, ама да изтървеш над 20 човека....
С извинение ще помоля за едно уточнение.
За хижа Момчил юнак ли става въпрос или за хотела, който е на 30-40м от нея.
Ако става въпрос за хотела, тази жена е напълно независима, нищо не зависи от нея де и ако е ставало дума за отстъпки и разни такива лоши работи, съвсем закономерно е бягството на пациентите, пардон, на клиентите .
Моля давай и продължението на разказа!!!
_________________ ТУРИСТ - ЗДРАВИ КРАКА, ШИРОКА ДУША, РАНИЦА НА ГЪРБА...... И ПРАЗНА ГЛАВА,..
Става дума за хотела. Като се прибрах разбрах , че хижите са били две. Старата си е хижа, новата хотел. Тя старата до колкото разбрах е неработеща, ни е имало отворено помещение.
В пътеписа се старая да разкажа как видях и почуствах нещата в момента. За това не разказвам странични неща. Нищо, че е разхвърлян и нередактиран.
Та доколкото разбрах вътре е имало мъж, то и аз чух два мъжки гласа. И не толкова цената, колкото отношението ги е отказало да останат. А и щом са те оставили да се разпореждаш с каквото и да е, все имаш някакви правомощия.
А каратистите бяха като лавина. Понеже бирата остана за мен налетяха на една бъчва с ракия. На другия ден сутринта им доставиха 80 порции скара и решиха, че им хареса хижата останаха са още една нощувка. Това без обичайното зареждане, което трябваше да дойде предния ден. Толкоз за търговийката. В никакъв случай не ги критикувам. Може да имат друг таргет. Споделям наблюдения само.
Ще се опитам тази вечер да пусна следващия ден.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Сутринта станах поръчах си кафе и се загледах в картата. През днешния ден трябваше да влезя в източни Родопи. Исках да реша от къде да мина. Не само снощните истории с мечки, но и предупреждение, че ще видя голям зор с изкачването на Сини връх ме караха да търся друг път на изток. Дилемата беше след х. Свобода дали да поема на юг през Баните към яз. Кърджали или още от Давидково на север и някъде преди яз. Тракиец да се включа в официалния маршрут.
Появилите се хора ме разсеяха и единственото което установих по картата е, че ако се стегна до три дена ще съм в с. Мезек. Поисках да си платя бирата и кафето, за което ми обявиха цена от 30 стотинки. Хижарът отказа да вземе пари за бирата. Разбира се оставих му 5 лв. с обяснението, че съм супер доволен от отношението и, че трябва да ги вземе. Наистина я препоръчвам. Но си трябва предварителна заявка.
Стъкнах си нещата и хайде на път. Пътеката до х. Свобода беше приятна за каране. Когао пристигнах на нея беше заключена. Докато закусвах и се зверих в картата хижарите дойдоха. Поприказвахме малко, пих кафе и тръгнах към Давидково по асфалта. По пътеката имало нападали дървета. Гърдата ми напомняше за себе си най-вече при слагане и сваляне на раницата. Спусках бавно по разкошния планински път и се наслаждавах на природата. На 1800 м.н.в. реколтата не беше станала, но на 1200 м.н.в. ягодите бяха страхотни. Една публикация на приятел във фейсбук ме отказа да слизам към яз. Кърджали покрай р. Арда и за следваща цел си избрах с.Загражден. Болката в гърдата стана досадно постоянна, но с едно болкоуспокояващо затихна и нямам спомен да съм я усещал до края на деня. В Загражден утрепах около 1 час в ядене и приказки с бабата в заведението. Пак отворих картата и реших от тук през с. Две тополи, по някакви пътеки до с. Безводно, а от там е лесно. От с. Безводно има асфалт до Комунига, това ме наведе на мисълта, че е голямо село и го избрах за нощувка. Тръгнах чак към 15:20 часа. От с.Загражден има черен път до с. Две тополи минаващ през дъскорезницата на селото и е току що оправен и заравнен. Не можах да хвана логиката, но има и асфалтов път или макадам, но хората си ползват черния.
В с.Две тополи попитах едни хора, които правиха купа със сено кой път да хвана за с.Безводно. Казаха, че не са от селото и ме упътиха надолу. Слизайки към "центъра на селото видях едно семейство в двора на една къща. Оставих колелото на пътя и увиснах на оградата със същия въпрос. Мъжът излезе и започна да ми обяснява пътя през Бозва. (Бозва е махала на Безводно, пътят е вдясно от нас) После ме попита с какво съм и като разбра, че съм с колело, каза, че моите колеги и моторджии минават през Тухла(Тухла е махала на Рибен дол, пътят е вляво от нас). Ама къде ще се връщам през Тухла, пак обяснява пътя през Бозва. Ама може да го объркам. Започва да обяснява пътя през Тухла. И така няколко пъти, докато не стана каша в главата ми. Основните му думи бяха: До таз гора, надясно, от тук, но не до там и т.н. Честно и да не беше смесил пътеките, пак нищо не разбирах. Само това което се виждаше отсреща. Извадих картата и навигацията. На нея не може да се ориентира, а на картата не били тез пътеки, които той знае. Но редовно ходел на лов и му е ясно. За час можел да иде, аз със сигурност ще замръкна. Извадих да запаля цигара и очите му светнаха като на дете в ДетМаг. Поканих го да запали, все пак съм солидарен. Мъчел се с някакви свити цигари. Седнахме на поляната, жена му донесе кафе и се заговорихме общи приказки. Как в Родопите нарочно няма инфраструктура. Заради многото войни на времето. Колко тежко било като нещата стигнат до лекар. Общо взето за бита на хората. Колкото и приятно да ми беше трябваше да тръгвам. Понеже разбрах всичко, но не и пътя нагласих навигацията на рутиране. Тя пък взе, че изчерта маршрут 6.30 км. и даде време на пристигане 19:25 часа. Час и нещо, нищо работа. Последно му я показах и попитах това ли е. Отговори, че не вижда добре, ама май да. О.К. Разделихме се и аз поех по пътеката, която уж е некараема. Колко да е некараема, като за 20 минути вече бях под билото отсреща.
Там една неприбрала се със стадото крава ми изкара акъла и пак се сетих за мечките и шума. Разменихме се като пубертети с кравата, продължих нагоре викайки. Започнах да изкачвам един връх. Времето беше топло и влажно. Спрях за глътка вода. Зад мен шум, обръщам се кравата. Предполагам, че си е мислила, че я викам. Това до някъде е добре, ако има мечка (както им викат месарка) ще нападне кравата. Ако не мога да я продам в Безводно. Все келепир. Баира беше толкова стръмен, че кравата ме заряза. Пак бях сам, потта ми се стичаше от дунапренчетата на каската. Най-накрая изкачих баира. Навигацията показваше вече време на пристигане 20:45 часа. Да, ам от тук спускане до р.Рибен дол и ще наваксам. Минах покрай нещо ловджийско, с една връв. Не разбрах капан ли беше или някакво друго съоръжение. Тук се отделих от пътя и поех по пътека. След хълмчето пътеката се изгуби. Аз се движех по навигацията дърпайки колелото надолу през храсти и нападали дървета. Разбира се с надеждата, че ще се появи. Спрях в едни трънаци, където беше по открито, а на картата пътеките се разделяха. Свалих раницата и открих, че в трънаците водата ми беше паднала от страничните джобове. Беше останала само една от трите бутилки, с една глътка вода. Изпих я и започнах да се оглеждам. В коритото на реката видях три изоставени постройки наречени от мъжът от Две тополи "Рибка". Не трябваше да слизам към тях, а да поема по диагонал на реката. Всичко което разбрах от обясненията му бяха така, само дето пътеката не беше проходима. Може и да е била преди 30 години. Тръгнах по разклонението в същите условия. Изведнъж се почуствах като в стъклена топка. Хем бях там, хем не мога да докосна нещата около мен. Започнах да драпам надолу без да се съобразявам с нищо. Само следвах пътеката на навигацията. С голите крака карах през бодлите без да им обръщам внимание. Всичко осъзнавах, но не се слушах. Знаех, че само трябва да стигна коритото. Погледнах телефона и имаше обхват. В събитието поисках някой да изрови телефон на къща за гости или нещо подобно в Безводно. Имах киселини от жажда, потта падаше на дисплея и капките натискаха бутоните за писане. Едвам написах какво искам. Тъкмо напиша буква и капка пот падне на стрелката за изтриване. Пуснах каквото написах и продължих. Времето напредваше за разлика от мен. Исках да се обадя на някой, да му кажа къде съм и той по читава карта да ми каже къде има проходима пътека. Посоката и дължината нямаха значение, само да е проходимо. Да ама нямах обхват. Когато се свлякох (в преносния смисъл) в р.Рибен дол часът на навигацията показваше 20:10 часа. Може и да е било рибен дол, ама много отдавна. Това е каменна река. Водата тече дълбоко под камъните, а аз умирах за вода. Бях спукал задната гума. Пътека нямаше и аз продължих по коритото. На близо има мост по навигация. Това ми беше надеждата за път. На едно място водата излизаше от камъните. Напълних си половинката и отпих само една глътка. Така през 50-100 метра пиех по една-две глътки. Трайно се появи вода и аз шляпах в нея. Като свърши бутилката пак я напълниш и пиех на части. Вървях срещу течението в очакване на моста. А той се оказа бент. Това ми стопи надеждите за път. Качих раницата на бента и огледах. Имаше леки следи от пътека в моята посока и покрай коритото нагоре идваща от един приток в посоката в която трябваше да вървя. Върнах се и взех колелото. На бента се заех със смяна на гумата, с очакването да има пътека по която да карам. Вече ми просветна и станах по-координиран. Изпих още половин литър вода докато сменях гумата. Часът беше около 21 и започна да се здрачава. Вместо по дерето тръгнах по ръба. Появи се веломаркировка, а пътеката се разшири и очерта. Това ми даде исканата надежда. Беше време за светлините, мечките нали. Когато посегнах да включа червената мигалка на колелото установих, че и тя е паднала в храстите. Извадих челника и го сложих на каската. На едно заравняне веломаркировката зави надясно. Аз си продължих по навигацията към с.Безводно. От тук нататък всичко измервах в 100, максимум 200 метра напред. Челника започна да свети ту вляво, ту вдясно. Посегнах да го хвана с ръка, той падна и изкасна. Знаете как повечето челници са с т-образни прорези и като се разтегне ластика започват да падат. Бръкнах в раницата и извадих бялата мигалка на колелото. Поради падането трябваше почти постоянно да държа копчето да свети. Пътеката пак стана проходима. Стигнах една чешма обозначена на навигацията, но беше пресъхнала. Изпих последната си вода и продължих. След 200, може би 300 метра имаше друга чешма. Бих вода, запалих цигара и проверих за обхват. Имаше! Не получи телефон за нощувка, но получих предупреждение да не тръгвам кум вр.Чиляка, че били едни сипеи. Да бе само за Чиляка съм сега. На отсрещния баир се виждаха светлини на отдалечени къщи. Беше много романтично, но на мен не ми беше до любуване на каквото и да е. Да съм минал 100 метра и пътеката пак се загуби. Спрях да разгледам навигацията. Спрях рутирането и продължих по нарисуваната пътека. И тук станаха едни сипеи. На има няма 100 мета от мпстото на разглеждане спрях да пия вода. Ама водата беше останала долу. Зарязах колелото и раницата и слезнах да търся водата по следата, по която съм минал. Намерих я, но с трудност намерих раницата и колелото по същата система. Продължих по сипеите и на едно място закрепих колелото за едно дърво. Бях много изморен. Исках да си извадя чувала и да легна на момента, но беше стръмно. Селото беше на 1.50 км. по навигация. Представих си как се нанизвам в кръчмата и каквото предлагат. След 10 минути бих точка на мястото и оставих колелото. Има-няма 100 метра издрапах по сипеите и влезнах в заравнена гора, където крачката вървеше. Бях на 200 метра от селото, а не се вижда никаква светлина. Часът беше 24. По едно време срещу мен светнаха две бели петна. Скрих мигалката и те изчезнаха. Пак светнах. Това бяха отраженията ми в един прозорец. Осветих наоколо и се оказах сред изоставени къщи. Викането си е едно на ред през цялия път. Бях стигнал Бозва.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Пон Юли 18, 2016 11:22 pm
Rain
Регистриран на: 03 Юли 2013 Мнения: 652 Местожителство: Стара Загора-София
Дидо, трилър си написал, брат. На края четях с палци, стиснати в юмрука.
... и на мен татко ми викаше Месарка, някога... :д
И какво!..
Изкуствено препятствие 100-тина метра след х. Преспа.
Трапезарията на х. Свобода.
В Давидково има толкова много табели, че се чудиш на къде да хванеш.
Загражден от високо. Голямата сграда в центъра на снимката е бивш шивашки цех. Имало е и военен цех в селото. Пловдивкият университет има научна база. Навремето когато се приема указ 56 семейството на управителката взема ресторанта на "частно". На ден са рязали по 45 кг. месо за шишчета. След "преврата" (както го наречи тя) селото започнало бързо да се топи. Така е с почти всички родопски села. И причината не е в настъпилата безработица, а падналите ограничения на комунистическия режим, който цели задържане на хората в селата. В по-късен разговор един човек сподели, че е напуснал селото на 30 години. След като пада комунизма. Всеки желае по-добър живот. По селата остават страхливите и тесногръдите.
Май месец са вдигнали цената на водата. В Севлиево повече от вода няма, но тук цената е 2,25 лв. по памет.
Ремонтираният черен път към Две тополи с указателна табела.
Навлизам в населено място и ограничавам скоростта. От както минах през гробищата на Котел на Е-3, все от към гробищата захождам в населените места. На Е-8 ми се случи около 6 пъти.
Изоставена къща в Две тополи. Като извадена от приказка.
Безкрайното катерене след Две тополи. И изкачването не свършва в дъното на снимката. Тук някъде бях зарязан от кравата.
"Пътеката" според картата и навигацията.
Каменната река Рибен дол и изоставените къщи при "Рибка".
Жадуваният мост, който се оказа бент.
На това ми приличаха краката след слизането по пътеката.
Бента отгоре. По обясними причини това е последната ми снимка.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Вто Юли 19, 2016 10:03 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Дидо, след като прочетох разказа ти, вече няма да казвам никога, че Е-8 ми беше най-трудното Ти все едно направи Е-вдън-гори-тилилейски То не е за смях, ама знаеш - на чужд гръб и сто колелета са малко, та и на мен ми е лесно сега пред компютъра да чета и да пускам емотикончета. А като знам, че описваш само малка част от преживяното и почувстваното... абе добро приключение е станало
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Спорен мен Е-8 е труден маршрут. Въпреки движението предимно по пътища. В Стара планина след върха слизаш само до седловината, в Родопи слизаш чак до дерето. Върховете са по-стръмни, немислимо е да се движиш само по маркировка.
Като цяло аз съм много доволен и ако не беше реброто щях да го завърша. От както се върнах акъла ми е все в Родопите, даже вече има планове за завършването на маршрута догодина. За сега един приятел изяви желание, но не е изключено още да се включат.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Сря Юли 20, 2016 6:43 am
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
didogen написа:
...немислимо е да се движиш само по маркировка.
Особено ако слушаш местните
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница Предишна1, 2, 3Следваща
Страница 2 от 3
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Ти все едно направи Е-вдън-гори-тилилейски 
То не е за смях, ама знаеш - на чужд гръб и сто колелета са малко, та и на мен ми е лесно сега пред компютъра да чета и да пускам емотикончета. 
А като знам, че описваш само малка част от преживяното и почувстваното... абе добро приключение е станало 
