Един човек, едно колело, един маршрут.

Телефонът звънна в 5:30 часа. Толкова ми се спеше, че останах да дремя до 6 часа. Багажът ми не беше съвсем готов, а след час и нещо трябваше да поема към първото от двете пътешествия за тази година, които нарекох Е-та (неконсерванти). Изминаха 7-8 месеца в четене и подготовка, разбира се не бях съвсем готов. Останаха незначителни неща, с времето се видя, че не са жизнено необходими за един нормален поход. В началото на седмицата изпратих на Вели, които предложи да ми го достави на втория ден някъде по границата на Рила и Родопи. Бях си начертал тракове в приемлив вариант по международния маршрут минаващ през България Е-8. Останаха ми около 40 минутки до автобуса, трябваше да съм бърз и да не се размотавам както обичам. Нахвърлях дрехите до останалата екипировка, до вратата. След сутрешния тоалет подредих раницата и 10 минутки преди тръгването на автобуса хлопнах вратата, и приключението започна.
За самото пътуване до Боровец няма какво да се каже, освен да похваля шофьора на автобуса. Всъщност беше микробус и шофьорът умело засичаше и псуваше всички срещнати на пътя.
Между 13 и 14 часа бях в Боровец. От 13 години не бях идвал тук, а на почивка не искам и да смятам, че се замисля за точките си за пенсия. На касата на лифта се оказа, че имат само двупосочни билети и с усмивка на лице те таксуват за нещо, което няма да ползваш. 30 минути по-късно бях на Ястребец където се преоблякох и заприличах на нещо като турист. Изпълнен с вълнение закрачих към х. Мусала. При нея се спрях само за печат от Стоте обекта и продължих нагоре. Малко преди заслон Ледено езеро започнах да се задъхвам и да не ми стига въздухът, едно заради цигарите и второ, защото наистина се дишаше трудно заради разредения въздух. Забавих темпото и си давах по-големи почивки. Общо взето се мотах. На самият заслон оставих раницата и се върнах да намеря кешчето в камъните под него. Първо хобито, после хапването. Там се лутах около 30-40 мин., но търсенето се овенча с успех. След като се нахраних и побъбрих с останалите туристи поех към върхът. На него се качих около 18 часа, включих си телефона в един контакт и в раздумка с две момчета и учените от двете бази на върхът неусетно мина един час. Стегнах се и поех към Малкия близнак. По път изнамерих и кешът On top of the Balkans. На седловината между Мусала и Малкия близнак видях явлението Брокенски призрак в мое лице и си го щракнах за спомен, няколко пъти. В подножието на Близнаците ме посрещна цяло стадо диви кози.
По този маршрут от Мусала към седловина Заврачица планината се върти като 3D модел и се разглежда от всички ъгли. В ниското в дясно остава яз. Бели искър.
Този ден не можах да стигна до седловината. Опънах палатката на свечеряване до поточето наречено Усмивката. Вечерях и си легнах.
Събудих се на 250 м.н.в. и си леднах на 2500 м.н.в.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

През нощта се събудих от студ и се дообличах. Времето на тази височина си минава за мека зима.
Въпреки, че бях навил алармата за 5:30 часа станах в 4:30. Един час се мотах и подреждах багажа, стараейки се да не забравя нещо. В 5:30 поех по пътеката. След 15-20 минути минах седловина Заврачица.

Джулай около Заврачица

Може би е една идея по-добра за спане от избраното място. Не забелязах да има вода в района, но не съм и търсил, просто ми казаха, че имало наоколо. Крачех бодро, уверено темпо по пътеката без да гледам навигация. Въпреки нарядко червените марки ми показваха, че се движа в правилната посока. Малко преди да сляза в долината с Казанските езера спрях и седнах на една скала. Времето беше прекрасно, леко полъхваше вятър, слънцето се криеше зад преминаващите облаци. Планински цветя, поточета минаващи през езерата, останалите снежни езици, прелитащи птички. Тази Рила съм я виждал само на снимка.Така прекарах повече от 20 минути, когато реших, че трябва да продължа.

Казанските езера

Изкачванията ги правих бавно, както казах заради недостига на кислород. Шляех се и не знаех къде точно съм, просто следвах пътеката. Така неусетно стигнах до разклона за х. Белмекен и спортна база Белмекен. Реших да не се качвам на север, макар следата ми да минаваше през хижата. Известно време след разклона спрях за почивка и опънах хартиената карта да разгледам наоколо и видя къде точно съм. Много постна и разхвърляна ми се видя. Погледнах и картата на навигацията. На нея видях вр. Ибър и набедих за него върха от лявата ми страна. Прецених, че навреме ще стигна до Белмекен и забавих темпото.

Не знам какви са тези олимпийски огньове, но са малко преди да се види Белмекен

Белмекен

По едно време природата ме повика от един храст и се засилих към нея. Заобиколих храста и в ниското видях асфалт. Беше около 10 часа. Учудих се, защото по спомен следата ми за втория ден беше 59 км., макар да знаех, че е от з. Ледено езеро до Юндола не си давах сметка за разстоянията. Очаквах да пристигна в ранния следобед.Включих телефона и се чух с Вели. И той се учуди, че доста рано съм се озовал на мястото на срещата. Решихме да се срещнем на х. Смирненски. Имах цял ден да се замъкна до нея.
Със задоволство заслизах към спортната база. Подминах я и се паркирах на брега на язовира. Там разпънах катуна, хапнах, извадих мокрите дрехи и се изпънах на шалтето. Така изтече още един час. Събрах си багажа, обувките с твърдата подметка натежаха на краката ми още по билото, но си изиграха ролята и беше време да ги сменя.
Релефа по пътят се смени и започна да приема родопски облик. Една планина остана зад гърба ми. Пристигнах на х. Смирненски и запазих места за делегацията. Хапнах може би най-вкусното свинско със зеле, привечер повторих. Все пак си трябва октан. Настаних се и легна да подремна докато компанията дойде.
Като станах ги заварих вече на масата. Запознах се с новите лица изпихме по бира и се заехме да извадим колелото от кашона. Камен тества колелото Марко као съвестен родител не го изпускаше от поглед с дрона. след теста Камен одобри колелото и ми разреши да продължа с него. Вечерта завърши в приличен час, след мача от европейското. Не разбирам манията по този спорт и това е.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Олимпийските огньове не са ли дъждомери? Smile

И от Ястребец до Белмекен само четири снимки ли направи? Wink

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Знаеш, че са повече. Още не съм свалил всички снимки. Ще се постарая по-натам снимковият материал да е повече. Само да разбера как се свалят и снимките от фейса.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Защото знам, затова го казвам Laughing

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Поздрави, Дидо, само не се отказвай, опитай отново, когато можеш, а ти го можеш!

Тошко!!! Разваляш ми съспенса... Цялото едва ли ще го мина пак, но продължнието е планувано за догодина от х. Свобода. Утре вечер трябва да е готова третата част. Този, които си мисли, че по асфалт е видял Родопи, жестоко се лъже. Това е само опаковката.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Минимума за деня беше яз. Голям Беглик. В малката раница сложих само водата, питката приготвена от майката на Вели, течен шоколад и ветровката. След обичайните сутришни дейности се качих на колелото и поех към Юндола. Беше хладна сутрин и след километър спрях да си облека ветровката. За отрицателно време се спуснах на Юндола. Там закусих и след кратко чудене да не мина ли през Велинград завъртях педалите към Аврамово. След няколкостотин метра видях табелка с червена маркировка към Пашови скали. Знаех, че се падат встрани от маршрута, но четох, че усърдно маркират и реших, че са го прекарали през скалите. Уверено завих натам. Нагоре-надолу по черния път докато не стигнах т-образно кръстовище. Завих по маркиrовката и видях, че се отдалечавам от кеша на Пашови скали. Врътнах се по пътя без маркировка и след като изкачих възвишението се видя облагородено кътче с беседка и огнище на 20 метра от скалите. Намерих кешчето и продължих по маркировката. Даже и навигацията не знаеше, че тук има черен път, но макировката беше прясна и аз смело продължих по нея. Очаквах всеки момент пътеката да завие на юг, но не би. Стигна до ограда и зави на север-североизток. По едно време маrкировката свърши, а 100 метра след нея и пътеката на една поляна. Отсреща се видя Юндола. Поздравих се с успеха, че 40 мин до 1 час движение се оказах пак на Юндола. Както казах нямаше пътека и си избрах шорткът към шосето. Не съм привърженик на движението по азимут, но човечеството не е намерило по бърз начин да се върнеш на желаната точка. Поляна, поток, неокосена трева, мантинела и хоп, на шосето 100-тина метра преди началото на пътеката за скалния "феномен".

Табелка към Пашови скали. Има и по нови на МОСВ

Маркировката пръщи.
Завъртях педалите към Аврамово, малко преди него има бензиностанция. Идеално, ето ги забравените цигари и батерийки за навигацията. Да де, ама дърво. Само тунджа и еспресо от автомат. Изпросих си една цигара от хората пред нея. Нищо безплатно обаче няма на този свят. Тъкмо слагам каската и един дядо се провиква:
- Младеж ти ще свършиш работа!
- Какъв е проблема? - му отвръщам.
Размахва един смартфон подарен му от децата и два телефона тип "Нокия с фенерче". Не можел да се оправя с телефона. 30 минутки копирай номера, гласи аларми, шрифт и т.н. дребни настройки.
Попитах за магазин, но се оказа, че е на километър назад. А аз не обичам да се връщам. Разбрах, че в Аврамово има няколко магазина, като единият е на пътят ми. На път към селото се отбих (на 100-тина метра, не е кой знае колко много) за едно кешче, което хич не ме накефи. За да го открия трябваше да мина през картофената нива на хората и да спускам по един баир, после обратно. И нищо интересно, само за бройката.
В Аврамово се отбих до два от трите магазина. По тези махали магазините работят от 10 до 12 и от 15:30-16 часа до към 18-20 часа. Ако откриете собственика и е на кеф може и да го отвори. Така е в целите Родопи. Първия беше в кметството и не съм търсил никой, на втория който беше в частен двор никой не благоволи да излезе.

Не знам защо, но всички училища в махалите са огромни, към момента неизползваеми. Това е в Аврамово.
След Аврамово има такава инфраструктура от черни пътища, че и Борисов би завидял. В повечето села и махали има асфалт само пред училището и джамията. Започна едно лутане по разни черни пътища и постоянно връщане на маршрута. Маркитовките са изключително нарядко и често сложени неразбираемо по кръстовищата. Навигацията я държах в джоба на колата, а това налагаше спиране за да я извадя. По-късно свикнах и в движение да я вадя, ако терена не е много сложен за каране. След известно време билният път се оформи като главен и лутането намаля.
И друг път ми е правило впечатление, но сега бях много озадачен. Хората са превърнали билото в ниви, предимно с катрофи, но имаше и такива с някакви житни култури. Чудно ми е как им се връзва да се качват до тук и да обработват тези ниви, също ми направи впечатление, че обработват в точни граници нивите си. Не си позволяваха да изорат повече и да го засеят. Съдя по това, че нивите бяха с неправилни форми, а около тях планинска трева. Някой ниви бяха заградени. Често срещах мотори и джипове до нивите и хората се грижиха за реколтата си. Заговорих един такъв за разстоянията до следващите населени места. Стана дума, че на пътят ми е само с. Медени поляни и е на около 36-37 км. Попитах го наблизо няма ли друго населено място с магазин. Отговори ми, ч има, но трябва да се върна малко назад и да се спусна километър и половина. Само обърнах колелото и потеглих. В този момент се сетих за думите на Митака от Сливен :"Комеминееца не знае назад." Само да ме беше видял колко усърдно потеглих назад. Започнах да спускам, но село не се появяваше. Една когато стигнах първата къща се видя някаква махала. Това беше с. Бел Камен. Карайки към магазина разсъждавах как се появяват нивите по билото, защо Родопите са непревземаеми и т.н.

Билна нива.

Училището и джамията в Бел Камен.
Магазина беше от еврейски тип, по-младите да ме разберат ще му ходи една табела "Добре дошли в Metro
Бел Камен ". Взех два банана, цигари и батерийки. Батерийките имаха вид все едно две седмици съм ги дундуркал в раницата. Попитах дали са читави и въпреки, че не ми харесаха ги взех. Имаше само две алкални батерии. Реших, че ще запълнят времето докато си стигна раницата. Тези в навигацията още бяха на три от четири чертички.
Попитах за пътят към билото и след като бях указан забутах колелото по стръмния баир. За следващите няколко часа няма какво да кажа, освен че пътят стана много песъчлив. До толкова, че колелото да не набира по надолнищата без да въртя педалите. Дори въртейки ги усещах съпротивлението. Естествено нагоре основно бутах колелото.

Пясъчни наноси.
И така 4 километра преди Медени поляни, където пътеката се отделя от пътя за селото. Там тя влизаше в гората, а на самата пътека имаше много нападали дървета и храсти, че не ми се искаше да продължавам. Погледнах навигацията и видя, че на 5-600 метра има разклон и спокойно мога да мина през него и да се включа в пътеката. Батериите бяха вече в червено. Като стигнах кръстовището погледнах по кой път да хвана и навигацията беше изключила. Сложих новите и я включих. Даже и нереагира. Извадих батериите и какво да видя - срока им на годност изтекъл 07/14. Атака, сега добре стана. Започнах да мисля кой се е въртял в района. Писах на Яница във фейса, ама кога ще го погледне не се знае. Звъннах на Тошо да ми даде номера и, но телефона му изключен. От Аврамово до Медени поляни на Виваком обхвата си е доста приличен. Продължих бавно пък селото. Наближих едни хора, беряха дърва. В това време Тошко ми звънна и се разбрахме да ми прати телефона на Яница на SMS. Заговорих хората от Медени поляни ли са, магазин там има ли и на колко километра е селото. Оказа се на 3 километра и с достатъчно магазини, 3 на брой. Само спускам. Спускането беше стръмно и още тогава реших, че няма да изкачвам пак песъчливия път към билото, а ще карам по асфалт до Каратепе. За работното време на магазините казах. И тук е така. Отвориха хората, взех си батерии и продължих по асфалт. Е силно казано асфалт, но макадама беше равен. по късно вече заприлича на истински асфалт.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Спуснах се по шосето, което се виеше по река Доспат до с. Побит камък. Малко след селото поех на север към местността Каратепе, където направих кратка почивка и се свързах с ятаците. Разбрахме се да се чуем като пристигна на Голям Беглик. От Каратепе поех на изток по широк камионен път. Планината беше очаrователна с нейните жители и начина им на живот. С безброй кошари, а комините на битовките пушеха.

Родопска идилия
Всичко беше като приказка. Въпреки, че от сутринта гърмеше зад мен и от време на време прекапваше едва тук ме застигна дъждът.

Вижда те ли от къде тече реката. На там е пътят.

Това трябваше да се преодолява.
Беше гадно първите няколко минути, след това се свиква. По едно време се бях отчаял, а умората надделяваше. Изведнъж дойде спускане, което в комбинация с показанията на навигацията, че съм на 6 км. от язовира ми дойдоха стимулиращо и километрите се трупаха неусетно. Точно в 20 часа бях на опашката на язовира. Намерих подходящо място за лодката. Обадих се и продиктувах координатите на които се намирам. За деня бях навъртял 90 км. предимно по черно, около 15 бяха по асфалт. Не е зле като за първи ден. Докато чаках лодката измих колелото в язовира запалих цигара.
Лодката избръмча и къпингуващите излязоха да видят как товарим колелото в лодката. Бяхме страшна картинка.

Плаване по Е-8
Прекарахме страхотна вечер на острова. Сутринта ме изсипаха между Чатъма и Батлъбоаз.

Бивакът на острова.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Този ден тръгнах много късно. Може да се смята, че беше обяд. След като ме оставиха на сушата бавно подкарах колелото към Широка поляна. Цялото скърцаше. Всъщност се разскърца още в вчера в калта. Бях решил да го сервизирам на пекарната на Широка поляна. За целта го измих на чешмата, на предела на същинския Доспатски проход.

Вече завършената чешма с тоалетна и навес.
Спускайки към язовира колелото се обдуха и изсъхна. На пекарната хапнах от превъзходните банички, но пропуснах самунчетата. Прехвърлих се на магазина. Там се мотах малко повече от час за сервизиране на колелото, зареждане на телефона и други необходимости за туристи.
Не ми се тръгваше, но трябваше. Понеже доста се замотах като крайна цел си дадох х. Орфей. Минах южно на Широка поляна, а маркираната пътека минава северно, както впрочем и около Г. Беглик.

Широка поляна. Изглед от юнжа страна.
При яз. Дженевра започна дълго и плавно спускане. Не знам колко километра и колко време ми отне, но знаех, че няма да е безнаказано.

яз. Дженевра с маркировка на колоездачите към х. Орфей
Родопските дървени мостове винаги са ме впечатлявали и много им се радвам. Идеално се вписват в пейзажа. Охраната на Дженевра ми каза, че на третия мост с бариерите трябва да свия по него за да продължа към х. Орфей. Бариера не видях, а мостовете бяха поне пет. Тук е момента да спомена основен принцип в планинския туризъм. Никога, ама никога не се доверявайте на местните. За целия преход от пет-шест съвета само един се оказа валиден, даден ми от планински водач и аз не го послушах.

Един от дървените мостове.
Подминах разклона с 300 метра, като се целих в една чешма, която не работеше. Върнах се на правилния път и ооо чудо. Яко катерене чак до Партизанска поляна. Самото катерене ми отне около час максимум, но беше много стръмно. За сметка на това беше единственото за деня, почти единствено.

Партизанска поляна.
От поляната започва някаква велопътека.

Начало на велопътеката.
Общо взето от Г. Беглик се появиха веломаркировки, но бяха прекалено нарядко, така може да се кара само ако колоездача познава района, иначе може да поеме по някой от многото разклонения. Пътеките в Родопите са в трагично състояние. На вона на автотуризма пешеходния направо липсва. Това беше първата пътека по която минах. С множество нападали дървета, мочурестите места бяха разорани от преминаването на животни. Гумите потъваха в тях и губех равновесие.

Част от пътеката към х. Орфей
Около хижата имаше множество постройки и всички изглеждаха затворени. На поляната мъж и жена събираха сено. Беше между 16 и 17 часа, за това не отворих дума дали работи хижата, а как е пътят до Тешел. Мъжът опъна надолу по поляната, а жената отбеляза на развален български, че с голяма кола не се минава, но с коли като моята много минавали, и че е само асфалт. След разклона Тешел/Борино попаднах в рая. Трасето е за циклокрос, но асфалтирано. Уникално спускате, някой ден ще го повторя. Нападалите камъни образуваха естествени естакади и виражи. Това беше ждрелото на река Кастракли. Малко над ВЕЦ-а се спрях и е чух с приятели. Бях възхитен!

Трасето към Тешел.

С препятствия.

И дървена естакада.
Пътят изскочи в района на ВЕЦ-а, поех наляво, като следва маркировката. На разклона до х. Тешел се оказа, че е трябвало да поема надясно, ако искам да мина през Ягодина. Информацията ми беше любезно предоставена от Гранична полиция. Не ми се връщаше и след кафе от автомата на хижата продължих към Триград. Измислих си причина пак да дойда тук и не съжалявах за пропуска си. Следваха 13 километра асфалт до Триград. Час работа, да ама не! В началото направо летях. Моментната ми скорост се движеше между 16 и 19 км./ч. след 45 километра карене и тикане. С приближаването се появи наклон. Уж малък, но беше много тежко да се върти. По едно време открих, че имам и малък венец отпред. Страшно изобретение е това. На разклона за Чаирски езера двама си седяха на спирката и единия искаше да го закарам до Триград.

Дървен мост между Тешел и Триград.
Отвърнах му да ми сяда на оная работа и да тръгваме, че бързам. Тогава си промени тона. Тук беше първия съвет на сутринта да се върна и да мина по пътя, защото по екопътеката има много нападали дървета. Официално маршрута минава по нея. Минаха километър-два и наклона се увеличи. Тогава се върнах към бутането. Часът беше малко след 19, а Триград все не идваше. Спрях на Дяволското гърло за кратка почивка. Чувствах се смазан, след двадесетина минути събрах сили и продължих към селото. Баира стана съвсем стръмен. След два завоя все едно не съм почивал. Спрях се на крайпътно капанче за магнитчета, мед и билки. Човека ми даде да опитам няколко вида мед и започна да ме обработва търговски. Въпреки това го слушах с интерес. Много ми хареса меда от мента. Колко е от мента и колко е правен с есенция не знам, но беше невероятен. Реших да си купя един буркан. Той ми прегласи голям буркан. Направо си му казах да има малко милост, все пак съм с колело и нося багажа си на гръб. Смени го с малък. Разменихме още няколко думи и той ме посъветва да мина по пътя покрай Чаирдере. Обещах му сутринта да пия кафе при него. Така се разделихме.
Не след дълго стигнах х. Триградски скали. Докато се оправя и вечерям беше станало късничко. Легнах малко преди 24 часа.

Триградското ждрело.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Ооох, тези Казански езера никога няма да забравя! Много искам да се върна там!! Чудно!
Направо не е за вярване, че от Юндола за ден си стигнал Беглик!!! Ние спахме на 2 места преди него Smile

Ваййй! Идин титан си! ръкопляскания

_________________
https://www.youtube.com/watch?v=edqH0ofRQrM

Велинче, това е защото Дидо се изхитри да се вози. Той си седи, колелото и лодката си вървят Wink

Другия път и ние така, но ще ни бъде още по-трудно с боровинките Rolling Eyes

Дидо, какъв е тоя Бел Камен, какви са тези импровизиции!?! То не стига дето маршрут няма, ама ти съвсем си се старал да се го засичаш Laughing

П. П. Родопската кал е епична! Very Happy

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Сутринта станах малко преди да отвори ресторанта към хижата. Седнах отпред и се наслаждавах на звуците идващи от природата. За съжаление това не продължи дълго. Появи се един човек, който за десетина минути ми напълни главата с глупости. Започна със забележка, че в тази жега ще прецакам зимните гуми на колелото и завърши с отметка, че трябва да посетя Бургас. Да съм видел истински девойки. Останалите небивалици ги оставям на въоражението ви.
След като закусих се стегнах за път и поех към Чаирдере.

Цялата река беше в такива бентове. Не знам каква роля са играли навремето.
По път се отбих да намеря двата кеша около Дяволското гърло. Заради големите отклонения на навигацията успях да намеря само единия. Другия поради ред причини влезе в графа "Да не се търси при никакви обстоятелства", най-вече заради описанието му. Спрях на сергията и ударих едно кафе, както бях обещал. Последва спускане по "неголемия наклон", съдейки по моментната ми скорост си беше доста голям.

Не след дълго стигнах разклона за х. Чаирски езера.

Не е от най-добрата переспектива, но се познава, че е слончето.
Въпреки, че беше каменист пътят беше караем. Всеки камък представлява препятствие и изискваше много енергия преодоляването му. След час каране стигнах до мост, при който пътят и пътеката се разделяха. Поне двадесет минути се чудех какво да избера. Стръмното и кратко изкачване по пътеката или плавното и дълго по пътя. Радвам се, че избрах първия вариант, защото само след половин час бях на хижата. До хижата не ходих. В близост имаше две момчета, които стягаха един овчарник и ме поканиха да отдъхна при тях. Разказаха ми за района, маркировките и т.н. Дадоха ми съвет от къде да мина. По горе споменах, че единия се обозначи като планински водач и наистина това, което каза и показа на картата потвърждаваше компетентността му. Поръчаха ми да предам много поздрави на хижаря на тур. спалня в Мугла. Взехме си довиждане и полека се отправих към билото.
След час и нещо бях на кръстопътя до овощната градина. Отказах се от съвета да заобиколя по пътя и продължих по туристическата пътека. Тук се появи и маркировката на "Пътят на султана", някаква измислица на мюсюлманското общество в Европа. Започваща някъде от Австрия и завършваща в Истамбул. Бях чувал за нея, не искам да я коментира, защото не може да не се засегне и политическата страна на въпроса.

Лепенката на "Султана"

И стрелката му.
След като се изкачих на височината видях колко плавно и равно пътят заобикаля върха. Започнах спускане към Мугла, при което регистрирах първите си две падания от началото. Бяха с ниска скорост и безопасни. Едното беше обаче като засада на природата. Клон се закачи за каската и я дърпа назад. Замятам с глава да се откача от клона и в момента в който се откачих предната гума спря в по-едър камък. Минах през кормилото, къде на крака, къде не и паднах в един храст. За щастие храста не беше бодлив. Пътеката излиза на пътя над селото. Откри се страхотна гледка.

По-готината снимка остана във фейса, но това е Мугла.

Училището в селото.

Този надпис май са го виждали 30+ годишни и то не всички.
На втората снимк в ляво се вижда читалище "Г.С.Раковски"
В 15 часа бях в селото, точно колкото каза едното от момчетата. Спрях на магазина в центъра. Взех си два кренвирша и разбира се цигари.Седнах пред магазина и се наслаждавах на идилията. Тук времето не знам кога е спряло, но ще е било много отдавна. Селото наброява около 300 души постоянни жители, но имаше доста изоставени къщи. Казват, че навремето е достигнало до 1200 души. Поздравих Миро от момчетата, говорих с хората и неусетно час и половина отлетя. Три пъти тръгвах и все си намирах причина да остана още малко. В селото са снимани "Време разделно", част от "Гори,гори огънче" и епизод от някакво реалити.
За последен път се допитах от къде е по-добре да мина, всички бяха на мнение, че с колелото през Касъка ще ми е много по-лесно. Послушах ги. Резултата беше 2 часа заобикаляне и 1:30 часа бутане по баир в грешна посока. Тоталка 3:30 часа на вятъра. Вместо да бутам по туристическата пътека максимум час. За тези които не са разбрали. Слушането на местните играе лоши шеги. През Касъка се прави огромна дъга, което е времеемко. След като излязох над махалата излезе синя маркировка. Знаех, че някъде се събират и смело забутах колелото следвайки маркировката по черен път. Малко по късно маркировката на "Султана" се отдели вляво по друг път. От време на време се появяваше някоя много стара табела "Мугла" в обратна посока. Но не знаех точно на къде се движа. Поне посоката беше Перелик/Пампорово грубо казано. Пътят свърши, а маркировката се изви и пое по едно дере, по което аз се отказах да вървя.
Върнах се до разклона и поех по марката на "Султана", след не повече от 200 метра и пътеката и маркировката свършиха. Върнах се в началото над Касъка на панорамния път за Пампорово. Този път е на ВиК-то и върви заедно с водопровода от Мугла до Пампорово. В Мугла има огромна помпена станция и от там захранват с вода курорта. Понеже пътят е сервизен се поддържа в доста добро състояние. Тръгнах по него и след някой и друг километър се слях с червената и синята маркировки. Най-накрая пак съм на трака.
Долу в ниското имаше стадо овце, нямах притеснения защото бяха далеко. Да де, ама кучетата като ме усетиха и се разлаеха. Тръгнаха колебливо към мен. Спрях и сложих колелото между мен и тях. Провикнах се да ги задържат, а овчаря ми вика стандартното:
- Спокойно продължавай. Няма страшно.
Много се зачудих като няма страшно защо момичето дето беше с него започна със завидна скорост да настига кучетата по баира нагоре. Но този факт вече ме поуспокои,беше видно, че момичето ще спечели тази надпревара. Наблюдава театралните действия от високото, като истински пълководец. Докато от лявата ми страна не се появи Балкан. Обърнах се с колелото към него, а той съвсем разсеяно започна ту да ме заобикаля, ту да скъсява разстоянието. Следейки Балкан вече бях с гръб към другите две кучета и момичето. Извика и Канчо (Балкан) при тях.
След тази случка продължих по пътя като се стараех да не изпускам червената маркировка. Стигаха ми експериментите за днес. Така пропуснах отбивката на панорамния път и се разминах с Пампорово.
Денят беше вече напреднал и се ориентирах към х. Ледницата по маркировката. На една поляна тя се отби от пътя и продължи по електрически стълбове. Успоредно с тях имаше черен път. Хванах пътя, но след известно време го изгубих и по азимут се върнах на туристическата пътека. Тук направих още две или три леки падания, драпане в храсталаци и прескачане на нападали дървета. Малко преди хижата излязох на ремонтиран черен път и за отрицателно време се паркирах пред х. Ледницата.

Хижата с Peak-льото.

Ако някой си мисли, че тази година си е купил Мурсалски чай.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.

Адаш, за мурсалския чай - там има хора дето поддържат цели плантации с цел продажба. Не знам колко берат див чай, но култивираните чаени масиви бяха впечатляващи!

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Масивите не съм ги виждал. Предполагам, че го отглеждат, но толкова много се предлага по сергиите, че нещата отиват към смилянския боб. Заповедта ми се видя много безумна, за това я снимах. Да живееш в царството на билките и да не можеш да си набереш.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.