Гюмюрджински Снежник

Мале-е-й, призраци бродят из Нета. Laughing

В тази връзка се сещам за един друг много разпространен и неприятен синдром - качване на снимки в Гугъл Земя / Панорамио на място много различно (стотици метри до километри) от местата, от които са правени снимките, което е основното правило там. Отваря някой наивник като мен Гугъл Земя и почва да търси нещо - да речем подходящо място за бивак в непознат район. Претърсва снимките в Гугъл Земя в района с надеждата да види нещо интересно там и попада да речем на снимка на Чудните мостове оставена в района на Чаирските езера. Evil or Very Mad

Шах и мат... И ако човек не си направи труда да сравни виждащото се на снимките (ако те позволяват това, т.е. ако се вижда по-обширен участък от местността) с местността наоколо в Гугъл Земя, може да изпадне в жестока заблуда. Преди години си играх да пускам сигнал в Панорамио за снимки, качени на грешно място (на бившата застава "Асен Илиев" вместо на вр. Шейновец) и после те бяха преместени.

Значи нямам грешка, за първи път ми е да видя такова нещо. И тъй като сме пак на снимки от Гюмюрджинския снежник предлагам още една с изглед по отдалече от Чакаларово http://www.img-share.eu/f/images/82/Kopie-ot-6409fMFxPD9.jpg на която съм означил 8 пирамида от където слязохте и мястото на заставата - другият път за слизане. И във двата случая се заобикаля в. Св. Илия. Сега и снимката на нашият приятел http://www.img-share.eu/f/images/95/121530494tbJQYN1.jpg на която си е сложил запазената марка.
И както каза Ивайло Христов местата на поставянето им не е там където трябва да бъде, така и е в в този случай на повечето снимки.
Използвам случая и аз да се покажа. Имам една единствената снимка и ако не беше кръщенето на внучето нямаше да я имам. Не успях ! Трябва да поработя върху себе си още, защото снимката или аватара трябва да бъде 29 кБ с размери 135 /135

Още един поход в гръцката част на Гюмюрджинския снежник https://www.facebook.com/media/set/?set=a.613091238832954.1073741961.200652393410176&type=3

Преди време като нанасях корекции и нови данни по картата BG Mountains в района на Вейката се позагледах и във византийско към този рид. Пробвах да разбера кое как се казва (върховете и целия масив), но нещо ме хванаха бесните и ги зарязах. Не крия, че хич не ги долюбвам византийците (за да не употребя по-силни думи) и може би затова. Няма да е лошо, някой който има интерес към района и няма моя проблем, да се порови тук там, та белким излезе наяве кое какво е.

ivailo.hr написа:

Преди време като нанасях корекции и нови данни по картата BG Mountains в района на Вейката се позагледах и във византийско към този рид. Пробвах да разбера кое как се казва (върховете и целия масив), но нещо ме хванаха бесните и ги зарязах. Не крия, че хич не ги долюбвам византийците (за да не употребя по-силни думи) и може би затова. Няма да е лошо, някой който има интерес към района и няма моя проблем, да се порови тук там, та белким излезе наяве кое какво е.

Мисля, че за мен вече няма съмнение, кой кой връх е това, наименованието в. ОРЛИЦАТА 1483 м. е дадено от българи, а името на върхът със забитото гръцко знаме е PAPIKIO 1483 м. е дадено от гърци. Разбра се, че и двата върха имат еднаква височина, а що се отнася до историята публикувам това което намерих и бях писал във форума на граничарите отг. 228 от 07.03.2013 година.

ПЛАНИНА НА ОРЛИТЕ И ГЮМЮРДЖИНСКИЯ СНЕЖНИК.
Стигнахме Вейката 1463 м. По турско време върхът се е казвал Карлък, от Karlik Dağı - планина или място, пълно със сняг. По късно цялата планина е преименувана на ГЮМЮРДЖИНСКИ СНЕЖНИК. Южната граница на снежника започва от 3 пирамида в. Побит камък 801 м. и завършва до 18 пирамида. в. Черешата 1123,0 м. Срещу Вейката в гръцко е Орлицата 1483 м. с 20 метра по висок от нея, така са ми казвали, така и го намирам и на българските географски карти от моето време .
Сега гледайки картата K-35-099-2 от Вейката надолу с едри букви е написано ПАПИКОН ОРОС също известен като Гюмюрджински Снежник, Карла Даг, Karlu-Даг, Карлък Даг, Karlyek-Даг, Карла-Даг, Karlŭ-Даг, Карлък Даг, Картал Даг, Oros Картал, Орос Картал. В най – високата част на планината е написано в по дребен щрифт във скоби (КАРТАЛ ДАА) в превод от турски Karlal Dağı - орел планина или ПЛАНИНА НА ОРЛИТЕ с връх 1483 м.
Но гърците признават само ПАПИКОН ОРОС планина с най висок връх PAPIKIO 1483 м. Името е дадено от византийците гледайки планината от пътя VIA EGNATIA. ПАПИКОН е бил втори монашески център по римско време след Атон, манастирите са унищожени от турците и превърнати в джамии. Ето защо всичко турско трябва са изчезне, както името Гюмюрджина и Гюмюрджински снежник.
А аз продължавам да се взирам във върховете и да си мисля защо тогава не съм бил малко по любознателен, когато началника извади една карта от сандъка закован към пода на неговата канцелария. Спомням си само надписът :“Гръцката част на картата е съставена от пленени гръцки карти”

За информация: Излезе от печат октомврийският брой на вестник „Ехо”
13.10.2015 г. С подкрепата на БТС и медийната подкрепа на вестник „Ехо" бе маркиран нов туристически маршрут по билото на Гюмюрджински снежник с активното активното участие на доц. Сандю Бешев.

[quote="vedrin"] бившия кльон в BGMountains.........електричество също е изведено на много места[quote]
Предполагам всички били по поделения на гранични отряди Very Happy

да имат спомена, че кльона се захранваше от много акумулатори 24 волта в акумулаторно помещение, а не от елмрежата . Целта на "кльона" беше да предупреждава, а не да убива. Имаше на застава и двама поддържащи акумулаторите войници - кльонаджии. Имаха някакво по-специално име, което не се сещам в момента ....Сивите тежки фенери за нощни наряди се зареждаха от същите акумулатори.Ей..... колко време мина...... Изникнаха от сенките на миналото и пособията и понятията : трубка, зумер, задействие в участък ...., обстановка,покриване .....КСП в две значения / и земя, и нещо за ядене Very Happy

.../

Последната промяна е направена от аngel на Пон Ное 02, 2015 10:30 pm; мнението е било променяно общо 1 път

nabludatel50 написа:

	vedrin написа:
	електричество също е изведено на много места

Предполагам всички били по поделения на гранични отряди Very Happy

да имат спомена, че кльона се захранваше от много акумулатори 24 волта в акумулаторно помещение, а не от елмрежата . Имаше на застава и двама поддържащи акумулаторите войници - кльонаджии. Имаха някакво по-специално име, което не се сещам в момента ....Сивите тежки фенери се зареждаха от същите акумулатори.....тъй като основно нарядите бяха през нощта. Ей..... колко време мина....друга епоха, много сме остарели .....а сещате ли се за пособията и понятията : трубка, зумер, задействие, обстановка,покриване ?

Въпросните акумулатори се зареждаха от електрическата мрежа и предназначението им беше да осигурят непрекъсваемо захранване на съоръжението при евентуалното ѝ отпадане. На заставата, в която аз съм служил в периода от 1988 до 1990 г., електричество от мрежата не се ползваше обаче за готвене, отопление и топла вода -- за целта имаше въглища и дърва. За понятията, разбира се, се сещаме, както и за много други неща. При нас на западната граница промяната дойде с гръм и трясък, защото след като над година патрулирахме край кльона и тичахме по задействия, в остатъка от службата си се занимавахме предимно с демонтирането му.

Твоите спомени са по-пресни, Ведрин , може да греша, но на планинската застава която бях войник нямаше ел.мрежа, само акумулатори за кльона. Възможно е да е имало някакъв кабел специално за тях, но той е бил скрит, в тези помещения се влизаше само от1-2 оторизирани войници, за другите нямаше достъп, както бяха забранени и въпроси какво се случва там. Е, разбира се влизал съм доста пъти и съм виждал акумулаторите наредени на стелажи, но не съм асоциирал, че може да има връзка с кабели, не съм се сещал и да питам . Може и управляващите нарочно да са криели начина на захранване, за да не стане някаква "диверсия" по техните разбирания. Бяха жестоки времена. При мен се случиха и двете тежки катастрофи с обръщане на УАЗ и джип през няколко месеца , сигурно са ви казвали назидателно за тях, след които на заставата останахме една шепа - а бяхме момчета на 18-9 години. Сега големи мъже, ги е страх край едно куче да минат Laughing

nabludatel50 написа:

Твоите спомени са по-пресни, Ведрин , може да греша, но на планинската застава която бях войник нямаше ел.мрежа, само акумулатори за кльона. Възможно е да имало някакъв кабел специално за тях, но той е бил скрит, в тези помещения се влизаше само от1-2 оторизирани войници, за другите нямаше достъп, както бяха забранени и въпроси какво се случва там. Е, разбира се влизал съм доста пъти и съм виждал акумулаторите наредени на стелажи, но не съм асоциирал, че може да има връзка с кабели, не съм се сещал и да питам . Може и управляващите нарочно да са криели начина на захранване, за да не стане някаква "диверсия" по техните разбирания. Бяха жестоки времена. При мен се случиха и двете тежки катастрофи с обръщане на УАЗ и джип през няколко месеца , сигурно са ви казвали назидателно за тях, след които на заставата останахме една шепа - а бяхме момчета на 18-9 години. Сега големи мъже, ги е страх край едно куче да минат Laughing

Не я знам историята с обръщането, при нас не е ставало дума за нея. Промъкваха се единствено откъслечни данни за момчета загинали при нещастни случаи по същото време, когато и ние служехме.

При нас акумулаторното беше относително достъпно. Акумулаторите не си знаеха годините, нуждаеха се от ежедневна поддръжка, държахме ги с отворени клетки, непрекъснато ги дозареждахме и често се налагаше доливане на вода. Ако е имало някакви ограничения в достъпа, те бяха най-вече от съображения за здравето, свързани с вредните изпарения, а не толкова заради сигурност. Прозорците на помещението бяха почти винаги открехнати, за да се избягва натрупването на опасна концентрация водород в него. Акумулаторите на "дозорките" бяха също отдавна клекнали -- не издържаха повече от десетина минути работа и беше много тягостно задължителното им носене по чукарите, защото бяха обемисти и тежки, а не вършеха почти никаква работа, когато се наложи. Общо взето все от някъде е трябвало да бъдат захранвани тези акумулатори -- ако не от мрежата, то с генератор. При нас беше от мрежата. Не разполагам с подробни данни, но предполагам че ако изобщо е имало застави в края на 80-те без свързаност към електрическата мрежа, те са били по-скоро изключения, а не правило. В Кюстендилския отряд не съм чувал да е имало такива по това време.

Най-много липсваше бензин. Една от зимите се случи много студена, замръзнаха всички околни водоизточници (водохващане, каптаж и кладенец), налагаше се да доставяме вода за миене, готвене и всичко останало от седем километра разстояние (в едната посока), тъй като само с топене на сняг не успявахме да се справим. И така -- 2-3 месеца с по една доставка дневно на два бидона вода (като онези, в които продаваха туршия в плод-зеленчуците) с УАЗ-ката заради също така оскъдния бензин...

Колкото до кучетата -- съществуваше сериозен уплах от служебните включително и всред граничарите. Кучетата бяха добре тренирани да не признават ничий авторитет освен този на водача си и, разбира се, изключително злобни. На мен лично ми се случи веднъж при разминаване с насрещен патрул покрай съоръжението да се справям със служебното му куче, което в нарушение на правилата в онзи момент не беше на повод. За миг се поколебах дали да не го застрелям, но вместо това се осмелих да се сборя с него. Това не беше никак лесно решение, като се има предвид че това куче предизвикваше всеобщ страх дори когато е затворено в клетка. Позволих му да захапе лявата ми ръка между китката и лакътя, за да спечеля малко време. Това по принцип е по-добрия вариант, защото с неговата маса при добра засилка то спокойно може да повали човек, а ако това се случи, по-нататък той вече няма почти никакъв шанс да се отърве без сериозни (животозастрашаващи) наранявания. След като веднъж захапе нещо е тренирано да не пуска, така обаче вече по-трудно може да те събори, защото няма същата засилка. Беше през зимата, бяхме с няколко ката дрехи, отървах се само с леки охлузвания преди запъхтян да пристигне водачът му и да ме отърве от обятията на кучето. Имах късмет, че той слизаше надолу по стръмния склон и беше достатъчно бърз -- всичко стана за няколко секунди. Така историята приключи по живо по здраво и за тримата участници, дори май не докладвахме за нея. Овчарските, бездомните и домашните кучета са невзрачни в сравнение с граничарските и човек лесно може да се справи с тях, стига да не се паникьосва излишно. По-неприятно става когато кучетата са повече на брой и атакуват едновременно -- в такива случаи е важна бързата и точна преценка кое е от тях е тартора и разправянето първо с него -- другите бързо отстъпват ако той се озори. Общо взето проблема е предимно психологически, но може и да се разшири, особено ако става дума за физически по-слаби хора (деца, жени, старци).

Времена.....по-пресни са спомените ти, Ведрин, аз бях 79-81, времената бяха много по- дивашки. Мислехме, че е тежко, но се гътна Тито и разбрахме наистина какво е оцеляване, сърбите се уплашиха че Съветите ще ги превземат / с право, СССР са имали такова намерение се разбра / вдигнаха армията си по тревога ,изкараха танкове Шърман модел 1942 на границата и за да не ги дразни, партийното ръководство реши да изкара само Гранични войски срещу тях, докато съветските дивизии чакаха заповеди.
Та 3 месеца в най-лютата зима, която се случи тогава - 79/80 г, под едно дърво на пост, малко стопляне имаше само да се завиеш с голямото зелено химическо покривало и да се затрупаш с шума. За да не ни изненадат, най-вече свои, разпъвахме зумери на километри наоколо. Така спокойно никога не съм спал, оттогава Laughing

Сивите фенери бяха още нови тогава и светеха цяла нощ, май бяха някакво дарение от ГДР.
Проблема тогава не беше горивото което беше в изобилие, а снега, като навали и станат преспи по над метър, само каручка със спуснати автомобилни гуми може да мине.
Инцидентите май ги няма в нета - при обръщането на двата автомобила в Стара планина в началото на лятото 1980 г. / вторият инцидент , с джип , който се обърна току пред мен / загинаха толкова войници и офицери, срязани от металните рамки на каросериите, че останахме 6 човека и ни сочеха укорително като поделение самоунищожило се без бой....никакво съжаление нямаше от тези изроди които ни ръководеха, за младите момчета които си отидоха .....тежки времена.... Off Topic

rumen.panayotov написа:

За информация: Излезе от печат октомврийският брой на вестник „Ехо”
13.10.2015 г. С подкрепата на БТС и медийната подкрепа на вестник „Ехо" бе маркиран нов туристически маршрут по билото на Гюмюрджински снежник с активното активното участие на доц. Сандю Бешев.

Още един ли - кой, зелената лентова маркировка, появяващата се мистериозно на един завой и стигаща по-пряко от червената до билото, но не и до Вейката? Демек маршрут отникъде за никъде... Laughing

Или пък това е поредната подвеждаща информация от медиите, ако става въпрос за вече съществуващата червена маркировка от бившата застава към с. Горно Къпиново до Вейката. Няма лошо да се открие нещо няколко пъти, както ГКПП Маказа го откриваха цели 10 ли 15 години ли беше тази сага...
Виж, ако зелената боя (защото не е лентова маркировка) от Вейката са я направили на лентова маркировка за слизане през ГП 6 и по Арабаджийското до с. Долно Къпиново, това вече ще е новина. Но леко се съмнявам...

vedrin написа:

...............................................
Колкото до кучетата -- съществуваше сериозен уплах от служебните включително и всред граничарите. Кучетата бяха добре тренирани да не признават ничий авторитет освен този на водача си и, разбира се, изключително злобни. На мен лично ми се случи веднъж при разминаване с насрещен патрул покрай съоръжението да се справям със служебното му куче, което в нарушение на правилата в онзи момент не беше на повод. За миг се поколебах дали да не го застрелям, но вместо това се осмелих да се сборя с него. Това не беше никак лесно решение, като се има предвид че това куче предизвикваше всеобщ страх дори когато е затворено в клетка. Позволих му да захапе лявата ми ръка между китката и лакътя, за да спечеля малко време. Това по принцип е по-добрия вариант, защото с неговата маса при добра засилка то спокойно може да повали човек, а ако това се случи, по-нататък той вече няма почти никакъв шанс да се отърве без сериозни (животозастрашаващи) наранявания. След като веднъж захапе нещо е тренирано да не пуска, така обаче вече по-трудно може да те събори, защото няма същата засилка.
...............................................

Добре, че не си го застрелял, макар че по-скоро водачът му е бил за това.
Мой приятел (инструктор на служебно куче на ГЗ Кошуте) ми разказваше как неговият Вел направил ОВС (забегнал самоволно) от караулката на съоръжението до махала Варад, където едновременно давали наряд на портала към махалата и също така били и изнесена тревожна група. През нощта калпазанинът забегнал по женска, късайки синджира и настанала олелия... Моят човек си изкарал акъла. Докладвал в заставата за това ЧП естествено и хукнал да търси кучето из района на Черешките, Бориково, Арда и т.н. Грозяло го освен всички друго да плаща и няколко хилядарки (нещо от сорта на 3000-5000 лв. в средата на 70-те), защото толкова струвало едно обучено служебно куче. Нашият извадил късмет, благодарение на добрата обща дисциплина на своя питомец. Наряд от ГЗ Горна Арда видял двамата любовници около извора на р. Арда и женската отнесла куршума. Тъкмо се канели да гърмят и Вел мислейки го за вълк, когато някой от двамата стоплил, че може и да е служебно куче. Последвали командите: „Седни!”, „Легни!”, „Стани!” и т.н. и Вел отървал кожата...
Разказвали са ми, че до 1976 г. кучетата са били обучавани при задържане да хапят за краката, но това естествено не е ефективно. След това се въвежда обучение за захапване на ръката между китката и лакътя, като това обикновено се прави със скок и целта е човекът да бъде повален на земята. Чувал съм и истории за зверове, които случайно или нарочно са се научили да хапят не ръката, а директно да се хвърлят на гърба и то във високата му част към врата и раменете. Естествено повечето от служебните кучета са били научени от войниците да побесняват при вида на човек с фуражка... Laughing

ivailo.hr написа:

Още един ли - кой, зелената лентова маркировка, появяващата се мистериозно на един завой и стигаща по-пряко от червената до билото, но не и до Вейката? Демек маршрут отникъде за никъде... Laughing

Или пък това е поредната подвеждаща информация от медиите, ако става въпрос за вече съществуващата червена маркировка от бившата застава към с. Горно Къпиново до Вейката. Няма лошо да се открие нещо няколко пъти, както ГКПП Маказа го откриваха цели 10 ли 15 години ли беше тази сага...
Виж, ако зелената боя (защото не е лентова маркировка) от Вейката са я направили на лентова маркировка за слизане през ГП 6 и по Арабаджийското до с. Долно Къпиново, това вече ще е новина. Но леко се съмнявам...

Аз и затова го написах - "за информация". Очакванията ми бяха, че е направено нещо стойностно, от началото до края по билото, но уви, толкова са им възможностите.

fena73 написа:

Втория ден започна обнадеждаващо-35мин.до билото,2 часа до захапване на реброто на Сненика след Вейката,където скрихме раниците в гръчко Smile

И там започна драмата-в началото-скални жандарми,които трябва да се заобикалят доста ниско-ето ги от другата страна-обикалят се отддясно
-
След това се качва шеметно нагоре и се излиза на връхче от което трябва да се завие наляво-на дясно има не по-малко красив връх,всъщност...Маршрута е маркиран с оранжеви точки и черти по дърветата,но явно е слабо посещаван защото не личеше никаква пътека.Реброто е много стръмно от двете страни и е със скални пасажи,доста криви за преминаване,има и скални блокажи в по-ниското на някой места където се наложи да подсичаме

Ще вметна някои допълнения от третомартенското ни повещение в района.

От разрушената застава над Горно Къпиново (края на асфалта) до Вейката с Веско засякохоме 2:20. Би могло и по-бързо да се вземе - всъщност чак след Ючбунар ни хрумна да се забързаме.
Естествено изпозлвахме шорткътите на зелената маркировка.

С излизането на билото видимостта беше страхотна.

Тасос в далечината.

Към Ючбунар.

Към Вейката от Ючбунар.

И към Ючбунар от Вейката.

Реброто в гръцко, което беше и основна цел, поне за мен.

По реброто също се подлъгахме в началото да подсичаме вляво, лечеше нещо като пътека и марки, които слизаха в гората, но по-натам ги загубихме и издрапахме напряко горе малко след първите (зловещо изглеждащи наистина) скаляци.
Вейката и първият скален пасаж, който подсякохме на отиване. На връщане си минахме отгоре и там също се забелязваха (губещи се на места) оранжави точки.

Промъкването по реброто беше къде-къде по интересно от кривенето на крака долу в гората.

Горе долу на половината път - Орлицата е последния виждащ се връх.

Често се забелязваше нещо като пътека, но обрасла и изкълчикрак.

Още няколко снимки от атрактивното ребро.

И вече самият връх Орлицата.

За лош късмет междувременно падна мъгла и гледките се захлупиха.

И няколко снимки от връщането.

Захващаме онази, страшно излеждаща част, която подсякохме на идване.

Е имаше на места приплъзване по задни части, но нищо особено.

А мъглата ставаше все по-гъста.

Тук вече може да приемем, че трудното е минало.

Та това за протокола. После питахме и домакина ни в къщата-хотелче "Гюмурджински снежник" - той също каза, че те използвали пътеката горе по ръба.

Другия път вече трябва да сложим и българското знаме там, че си стана дестинация Smile

Поздрави да хубавата расотка-а за ръбчето не знам...може би като го захапе човек и вече не е толкоз страшно-както казваше някой алпинист(май в "Свирепа арена")-"не знаеш как е докато не ти опре носът в стената" Smile