"Светът е книга и тези, които не пътешестват, прочитат само една страница от нея."
Свети Августин
Проклетия. Вдясно Грюк е Хапт, в средата Исмет Сали Бручай, вляво Чет Харушес. Снимка: Branimir Gusic
Останах сам. На сутринта в деня на тръгване се отказа Павката, по обяд Ники.
Свобода и спокойствие се разляха в мен. Нямаше да се съобразявам с никого и никой нямаше да се съобразява с мен. Нямаше да чакам никого и никой нямаше да чака мен. Нямаше да завися от никого и за нищо. Щях сам да избирам пътя си. Щях сам да изкачвам върховете си. Щях да разчитам само на себе си. Бях сам.
Хората на Проклетия. Снимка: Antonio Baldacci, 1902 г.
Не бях тръгвал сам към планината от раждането на дъщеря си. А сега тръгвах. Не бях тръгвал към Проклетия през август, в разгара на лятото. А сега тръгвах. Бях забравил стипчивия вкус на самотата. Бях забравил уюта в пашкула на уединението. Бях забравил пробождането от жилото на нагона на бродещия хищник-единак. Спомних си и тръгнах.
Постигнатото от Османската империя след пет века господство – байрактарите на католишките племена в Проклетия като членове на комисията Джибал в Шкодра. Без тяхното одобрение нищо не е можело да се случи. Османският шериат официално е бил дерогиран в Проклетия за сметка на Кануна на Лек Дукаджин.
И никога досега нито едно мое пътешествие в Проклетия не е било по-малко самотно. И никога досега не съм се чувствал по-малко сам. Хората на Проклетия си ме прехвърляха от ръка на ръка, от катун на къща, от чаша сладко турско кафе на чаша резлива ракия, от празен на пълен с угарките на ръчно свитите цигари пепелник.
Байрактарите на католишките племена половин век по-късно заедно с техните свещеници – началото на бунта, довел до независимостта на Албания, обявена на Чаф Бордолечит (Пределчит) в Проклетия през 1911 г.
Прибрах се съкрушен. Горделивата ми свобода лежеше смешна в праха, повалена от всички тези протегнати, здрави, възлести ръце на проста човешка солидарност, които ме хващаха, държаха, хранеха, носеха и помагаха. Отшелническото ми уединение, в което всякога намирах съкровен смисъл да слушам себе си и планината, мълчеше в ступор излишно и глупаво пред малкото искрени и съпричастни думи, изричани от планинците, които означаваха само едно – смислено човешко общуване, дори когато не знаеш езика им. Неистовият ми ищах за върхове беше прекършен, гледайки и проглеждайки в тези прости хора с неумолима, безпощадна и неуморна доброта. Той беше напълно безпомощен да й отговори, именно защото никой така и не ми поиска отплата.
Хората на Проклетия. Снимка: Branimir Gusic, 1947 г.
Всичко друго е ясно и беше както всеки друг път в Проклетия. За 7 дни качих 6 върха, получих 1 слънчев удар, 1 ден лежах ни жив, ни умрял в палатката, направих 1 премиера, която посветих на дъщеря си... 7300 метра нагоре и още толкова обратно надолу. Глупости.
Почти 100 години по-късно – 1991 г. Албанците от Косовска Проклетия дават колективна клетва за временно спиране на кръвните отмъщения помежду си, докато не се справят със стария си враг – сърбите.
Някога Пиер Бурдийо беше написал, че цивилизациите се разпространяват мълниеносно и победоносно из равното, но сблъскат ли се с няколко стотин метра денивелация, зациклят за векове. Надали има по-добър пример от Проклетия. Цивилизации, империи, обществени формации – всички те бяха опитали. Никой не беше успял. Аз не съм изключение. Но и никога не съм се опитвал. Проклетия ме беше научила на три прости неща: смирено уважение към планината, дълбоко уважение към хората, които я населяват, ясно осъзнаване на това колко малък, крехък и уязвим съм.
Свети Августин от Проклетия. На заден план Мая Бошит.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Окт 16, 2015 2:49 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Окт 14, 2015 11:29 am
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Мая Ершелит / Maja Ershellit, Maja e Rrshellit
Посвещавам това изкачване на дъщеря си Вида.
Нека маршрутът му носи нейното име –
„La Dura Vida”
Първата ми среща с Мая Ершелит – любов от пръв поглед. 9 юни 2012 г. от склоновете на Мая Хекураве.
В 22.30 часа на 2 август се изнизах от притихнала, отпускарска София. Реших да тръгна един ден по-късно, за да се наспя, щом щях да пътешествам сам. Не се наспах. Грешка първа.
Двигателят на великата Корсичка кротко боботеше по баирите към границата. Браян Фери небрежно пееше. Но тоя път пътят ми не беше лек. Унасях се, отнасях се, палех цигара от цигара да не заспя. И така 2 кутии до сутринта... Грешка втора.
Първата снимка на Мая Ершелит. Kurt Hassert, 1897 г.
Някак минах по навик Македония, но на границата с Косово цопнах насред дълга опашка чакащи коли. Косоварите се връщаха от скопските дискотеки. Тоя път си купих сигуримито по-евтино, но това беше слаба утеха за изгубеното време. Нататък по пътя за Призрен през Шар, който толкова много обичам, на няколко пъти щях да отлетя по склона, почти изпускайки по някой завой. Спрях след Превалац на студената помашка чешма и дълго се плисках. В Призрен, олюлявайки се, налях малко бензин, колкото да се разтъпча. Тоя бензин по-късно щеше да ми излезе по-скъп от цялото едноседмично пътешествие в Проклетия. Нова бензинова дюза и комплект нови свещи за великата Корсичка, която едвам ме прибра обратно, пуфтейки на 3 цилиндъра... Грешка трета.
Втората ми среща с Мая Ершелит (вдясно). 19 май 2013 г. от Мая Радохинес. Вляво Мая Какис и Мая Градс.
На развиделяване наближих Джаковица, на разсъмване вече виждах Шкелзен отново. С идването на утрото обаче умората ми не се изпари. Наближаваше 7 часа сутринта, когато отминах Байрам Цур. А ме чакаше още пътят до католишкото село Лек Бибай и оттам пътят до селцето Вран... Не бях сметнал добре времето си. Ясно беше, че вече няма как да хвана прохладните часове по зазоряване. Грешка четвърта.
Трябваше да решавам. Или да легна да спя в някоя нива, или в жегата да бухам из планината. Реших на бухам из планината. Грешка пета. Капитална.
Втората снимка на Мая Ершелит (вдясно). Karl Steinmitz, “Eine Reise durch die Hochlandergau Oberalbaniens”, 1904 г.
Според предварителните ми проучвания пътят до Лек Бибай трябваше да е някъде 7-8 километра асфалт. Грешка шеста. Оказа се асфалт, но широк колкото паркова алея, затова пък накъдрен със завои като италианска спагета. И за кой ли път – просто изсечен в скалите. И беше повече от 15 километра. Скоростта моментално падна на 20 км/час, после на 10 км/час. По пътя се търкаляха камъни с различна големина и количество, после се появиха самотни конници, после първите стада мършави кози.
Земята на Никай и Мертур – същата като Келменд. Камък и църкви.
Но това не беше краят. В центъра на Лек Бибай асфалтът свърши. Знаех това и със свито сърце чаках черния път към Вран. Споменът за кървящия картер на великата Корсичка все още кървеше в сърцето ми. Разминавайки се с първото бусче, понесло ранобудните селяни, попитах шофьора колко километра са до Вран и как е пътят. Той само се усмихна и каза „8 километра. Мир”. На албански това означава „8 километра. Добре”. Повярвах му. Грешка седма.
Пътят към Лек Бибай и язовирът на Дрин.
Пътят никак не беше „мир” и пак излезе повече от 15 километра. Но великата Корсичка затова е велика и точно в 8.30 часа сутринта ме стовари в началото на пътеката за Чаф Нермайнес. Слънцето отдавна печеше, на небето нямаше облак, нямаше и полъх от вятър. Запалих поредна цигара, кипнах едно кафе и отново претеглих вариантите. Планината обаче ме мамеше. Проклетия вече ме чакаше. Самонадеяно натъпках в раницата палатка, чувал, инвентар, дрехи и храна за 5 дни. Раницата стана 15 килограма. Едвам я вдигнах. Грешка осма.
По пътя към Вран: Кроя е Мертурит и Лек Бибай под него.
Почти същият ракурс 110 години по-рано. Снимка: Karl Steinmitz, “Eine Reise durch die Hochlandergau Oberalbaniens”, 1904 г.
Запъплих нагоре. И чудо първо – имаше маркировка. Запровирах се през храсталаците по пътеката и след 15 минути излязох на стар черен път. Продължих по него, докато стигнах изоставени кошари, откъдето вече се виждаше долината, водеща до Чаф Нермайнес. И чудо второ – в долината течеше река със студена, чиста, стипчива вода. Прехвърлих на другия бряг и продължих по все по-изчезващия чер път. Мая Ершелит започваше да се издига все по-ясно и отчетливо над короните на дърветата. Започнах и аз да се взирам внимателно, опитвайки се да планирам някаква линия за изказването му. Така вървях още половин час. И чудо трето – от прастар дървен чучур се лееше ледена вода. Половин час след извора е ключовото място по пътеката. Тя сякаш свършва в нищото, а всъщност е орасла и човек трябва да се провре 5-10 метра през шубраците, за да хване отново тънката й нишка. На един камък ниско вдясно има и маркировка. И чудо четвърто – пътеката се изопна благо из рядка букова гора. Беше все във сянка. Шляпах бавно нагоре, пуфтейки под тежката раница.
По черния път нагоре: гребенът на Мая Прифтит, Мая Градс и Мая Какис.
Мая Ершелит – измамно близо, измамно полегато.
Беше тихо, нямаше никой. Спирах, почивах, опитвах се да усетя планината, да вляза в ритъм. Така вървях още час преди да стигна голямата тучна поляна под превала. И чудо пето – нов прастар дървен чучур изливаше още по-ледена вода, пивка и утоляваща. За пръв път виждах толкова много вода в Проклетия. Благодарих на Бога за тази неочаквана и незаслужена милостиня и продължих нагоре. Точно 13 часа излязох на Чаф Нермайнес. Тия 600 метра денивелация ми бяха глътнали почти 3 часа и половина. Два дни по-късно слънчасал и повръщащ щях да ги сляза за час... Грешка девета. Вървях бавно, много бавно.
Чаф Нермайнес.
Но Мая Ершелит ме теглеше като магнит. Подкарах през гората към стената на върха, която затваря превала. Вече имах някаква идея откъде да се кача. Хвърлих раницата под един бук, хванах здраво пикела и тръгнах. Не взех нито вода, нито храна. Мислех си, че изкачването ще трае час и половина-два... Грешка десета. Голяма. Отне ми 3 часа и половина.
Чаф Нермайнес (вляво) и началото на гребена към Мая Прифтит, Мая Градс и Мая Какис.
Имах да кача още само 600 метра денивелация до върха, но при подсичането на огромната, нацепена от кулоари стена първо трябваше да сляза доста надолу. През ситно натрошени сипеи, без пътека, при порядъчно стръмен наклон. Кандилках се, но вървях. Устремено и настървено. Денят напредваше, жегата пържеше, вятър нямаше. Сянка също. За половин час стигнах широк, но стръмен кулоар, пълен с натрошени „живи” камъни. Той беше единствената ми надежда. В кулоара тръгнах плътно покрай стената, за да използвам ръцете си, хващайки се за нея. Две крачки напред – една назад. Това беше схемата на придвижване. После траверсирах диагонално наляво през целия кулоар, виждайки относително тревист склон от другата му страна. Две крачки напред – две крачки надолу. Това беше схемата на придвижване тук. Накрая захапах редките комчетата трева и изпълзях до нещо като седло. Бях излязъл на широкия, но не по-малко стръмен ръб, водещ към върха. Забримчих на серпентини нагоре. Прехвърлях скалички. Върхът вече бе близо.
Пътят надолу: Чаф Нермайнес и големият кулоар.
Пътят нагоре: последните метри от кулоара и седлото на ръба.
Върхът.
Ясно виждах тревистата пирамида на върха пред себе си. Щях дя успея. В 15.10 часа стъпих на върха. Трепнах. Изтръпнах. Огънах се. Мая Ершелит стоеше на половин километър пред мен – скална непревзимаема крепост. Инстинктивно седнах на първия камък със свито сърце. Нямах повече сили. Устните и гърлото ми съхнеха от жажда. Бях победен.
Горчивата истина – Мая Ершелит.
Трудно е човек да обясни понякога своите действия. Вече бях решил да се върна – разумът го изискваше, липсата на време и вода го налагаше, рефлексът ми на планинар категорично го казваше. Но – чудо шесто – очите ми продължаваха да се взират в скалната крепост, търсейки нейната малка Керкапорта, през която да минат. А краката ми просто поеха натам. Не ги спрях. Машинално определих линията на движение, направих няколко снимки на крепостта, прегледах ги увеличени, за да съм сигурен, че може би има път. Продължих.
Предстоеше ми стръмно слизане по сипей до каменист неголям циркус. Оттам започваше Мая Ершелит. Сипеят беше наистина стръмен – не можех да сляза с лице към склона, защото нямаше нищо стабилно, за което да се хвана. Затворих очи и насред тая августовска жега си казах, че в краката ми няма камъни, а сняг. Отпуснах колена и започнах с леки подскоци да забивам пети в камънака. Проработи.
По пътя нагоре: котата, която сметнах за Мая Ершелит.
След десет минути бях под Мая Ершелит. Предстоеше ми най-трудното – превземането на крепостта. Бях направил достатъчно грешки през този ден. На това място и в този момент нямах право на повече. Прекрасно си давах сметка, че всичко ще се реши от психиката, а не от физиката ми. Внимателно влязох в стената. Вече си бях определил една приблизително права линия в средата й. Микстов терен – скала и трева. Въпросът беше колко стабилни ще са камъните и колко хлъзгави тревите. Провирах се бавно, търсейки монолитни скали и тесни тревни улеи. Имах късмет – камъните бяха „живи”, но големите скали – не. Имах късмет – изпържена от слънцето, тревата беше суха, макар да се късаше лесно със все корените.
Пътят нагоре.
И още нагоре.
Горната, полегата част малко преди върха.
На всяка крачка, след всяко движение се обръщах назад и се питах: „Ще можеш ли да слезеш оттук?” После един друг, по-дълбок глас спокойно и лукаво добавяше: „Тук си сам, но долу не си. Имаш дъщеря, която те чака.” Признавам, че в този миг не можех да дам утвърдителен отговор дали ще мога да сляза. „Единственото, което ми дава представа за безкрайността е човешката глупост”. Думите са на Алберт Айнщайн и са верни. Аз можех да им противопоставя единствено безкрая на гледката от Мая Ершелит. В 16.10 часа бях на върха.
Горната полегата част. Ясно се вижда прагът, след който теренът „потъва”.
Цепката, по която се качих.
Нямаше пирамидка от камъни, нямаше фас от цигара, нямаше следа от минало човешко присъствие. Нямаше вятър, облак, шум, движение на жива или нежива материя. Бях напълно сам. Под мен долината Шала се беше проснала като изялата слон боа на Екзюпери. Срещу мен от другата страна на тая долина постепенно се раждаше една нова мечта – Мая Бига е Шалес. Встрани високомерно и ревниво се издигаше вече изкаченият Мая Радохинес. В другия край на хоризонта, изпепелена от слънцето, стоеше една вече сбъдната мечта – Мая Грюк е Хапт. Това беше всичко. Нямах нужда от повече. Единствено моето мегабебенце ми липсваше. Спомних си оная безсмъртна песен. Тя казваше всичко:
Sabbath bloody sabbath –
nothing more to do.
Living just for dying –
dying just for you.
Натрупах малка пирамида от камъни на върха и тръгнах надолу.
На Мая Ершелит.
Голямата панорама на запад – северо-запад: долината Шала и гребенът на Мая Какис. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.
Голямата панорама на изток – северо-изток: долините на Вран и Цурай Еперм и дългият гребен Красничес и Жаборес. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.
Мая Ершелит 2168 м.
Трудното беше свършило, предстоеше ми по-трудното. Но нали не съм катерач, а най-обикновен планинар, то стана още по-трудно. В порива си нагоре не бях маркирал маршрута си за надолу. Залутах се из кулоарчетата и ръкавите на стената. Така отлетя още половин час, докато сновях нагоре-надолу, пробвайки ту оттук, ту оттам. Накрая дойдоха последните почти отвесни скали. Обърнах се с лице към тях, плюх си в пазвата, спомних си смеха на моето мегабебенце и заслизах внимателно. После облекчено заподскачах по камъните към котата, която първоначално бях сметнал за Мая Ершелит. Тя изпи и последните ми сили. Спирах на всеки две крачки, сякаш бях някъде в разредения въздух, а не на 2100 метра надморска височина. Внезапно си спомних колко по-бързо и уверено се бях качил на Монблан – с цигара на уста...
Маршрутът към Мая Ершелит.
От котата хвърлих последен поглед към Мая Ершелит. Имаше някаква ирония в това изкачване. По-нисък и от Черни връх, Мая Ершелит се беше оказал един от най-трудните ми върхове. Имаше и някаква самоирония. Никому неизвестен, Мая Ершелит се беше превърнал в един от любимите ми, съкровени върхове. Благодарих му и продължих надолу.
Дали наистина бях направил премиера на Мая Ершелит? Колкото и суетно да прозвучи, най-вероятно да. Аргументите ми са следните:
1. Никъде по маршрута не видях следа от пътека или човек, включително на самия връх.
2. Както и на Мая Грюк е Хапт, маршрутът е твърде лесен за чист катерач. И то при положение, че целият масив на Мая Ершелит е практически катерачен обект – стени, контрафорси, кулоари, отделни шипове – които един катерач може да си катери на воля.
3. Както и на Мая Грюк е Хапт, маршрутът е относително труден за нормален турист, но поне е достъпен целогодишно с изключение на зимата, когато големият кулоар е стопроцентов лавинарник, както и слизането от котата.
4. От разговорите си с местните албанци през следващите дни разбрах, че и те смятат Мая Ершелит за труден връх и не се качват на него. Аз поне не срещнах албанец, който да е бил на върха. За сметка на това същите албанци ми разказаха на кои околни върхове са се качвали и не смятат за трудни. Това бяха върхове, които поне според моите разбирания и наблюдения изискват въже, инвентар и другар. Един такъв връх е Мая Прифтит, снимки от който съм публикувал нататък в пътеписа.
5. Най-вероятно съществува друг, по-лесен път за изкачване на Мая Ершелит, който аз не знам. От предварителните си проучвания разбрах, че такъв път има и той отнема час и половина от Чаф Нермайнес.
6. Абсолютно всички върхове около Мая Ершелит са по-високи, може би не толкова красиви, но не по-малко изкушаващи. Затова най-вероятно те са предизвиквали и предизвикват по-голям катерачен, а и планинарски интерес.
Маршрутът в последната си скална част.
Маршрутът от котата, която първоначално сметнах за Мая Ершелит.
Маршрутът от Чаф Нермайнес (вдясно, не се вижда на снимката) през кулоара до седлото на ръба. Със синьо – невидимата част от маршрута. Снимка: интернет
Целият маршрут.
Картата с маршрута.
Сега ще обясня защо слагам оценка AD- на маршрута.
1. Бях сам, което не ми остави място за грешка. А има къде.
2. Не познавах предварително маршрута. Нито знаех дали въобще е възможен. При мъгла ориентацията е практически невъзможна.
3. Макар че маршрутът е относително къс, той е адски изморяващ. Подсичането на стената и качването в кулоара не са технически трудни, но изпиват много сили. За сметка на това най-трудната, скална част е последна. Подсичането на стената и слизането от котата също добавят положителна денивелация към общото изкачване и така тя става над 1000 метра. Като се добави подходът, общата положителна денивелация надхвърля 1600 метра.
4. В началото на скалната част има пасажи, макар и къси, с наклон 60-70 градуса. Другите пасажи варират от 35 до 55 градуса. Скалата не е монолитна и здрава. Съществува обективен риск от свличане на камъни, подхлъзване, падане.
5. Слизането от върха е по маршрута на изкачването.
Разбира се, най-вероятно обективната истина е малко по-друга... Една сработена свръзка, малко инвентар (20 метра въже и няколко големи френда или клеми), предварителна информация за маршрута, ранно прохладно тръгване от палатката край извора на поляната, достатъчно вода... и реалната оценка на маршрута би била PD+. Желая Ви успех!
Красотата на Мая Ершелит. Видян от другата страна на Чаф Нермайнес (към долината Шала).
Слизането до Чаф Нермайнес ми отне още 2 часа. Едвам се влачех. Не можех да преглъщам от болка. Устните и гърлото ми отдавна бяха изсъхнали като гьон. Последното подсичане под стената по трошляка ме досъсипа. И чудо седмо – на 20 метра от раницата налетях на малка поляна с диви ягоди. Просто паднах в тревата и бавно започнах да връщам влага в устата си. Ядох половин час – бавно и на малки хапки заради болката. Накрая станах и отидох до раницата. Изпих единствения литър вода, който имах, но болката продължаваше.
Пътеката от Чаф Нермайнес към долината Шала.
Беше 19 часа, а моят ден все още беше далеч от края си. Тепърва трябваше да сляза едни 600 метра денивелация до католишкото село Кет Лекай, което беше по-близо и по-високо до следващата ми цел – Мая Какис. Грешка единадесета. Свалих 900 метра денивелация и слязох в католишкото село Абат... При това не по маркираната пътека, а лутайки без пътека се по сухите, каменисти и стръмни дерета, опитвайки се все пак да стигна до въпросния Кет Лекай. В 21.20 часа акостирах в Абат.
Гледката от Чаф Нермайнес към долината Шала. Малките бели точици са къщите на Абат. Снимка: Erich Liebert, “Aus dem nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.
Както винаги в Проклетия, просто влязох в първата срещната къща. Посрещна ме млад албанец, който не говореше английски, но поне пушеше. Аз обаче нямах цигари. Затова той ми свиваше от своите, аз ги изпушвах една подир друга и се опитвах да му обясня, че искам да си опъна палатката в двора му. Накрая, както винаги става в Проклетия, спах в неговото легло. Но преди това бях обилно нахранен с домашни гозби край стария горящ оджак на старата каменна къща. Бях обилно напит с домашна ракия. Бях принуден да изпуша още десетина ръчно свити цигари. Едвам стоях на краката си, но знаех – да обидиш гостоприемството на албанеца е най-големият позор за него. Ръкомахах по десетопръстната система и с моя рудиментарен испански се опитвах да си превеждам перфектния италиански на по-големия брат... Така се започна моят „сблъсък” с албанското гостоприемство, който щях да загубя – напълно и безусловно. Малко след полунощ временно капитулирах и блажено заспах в топлото меко легло на моя домакин.
Мечтите по залез – Мая Бига е Шалес.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Окт 16, 2015 3:20 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Сря Окт 14, 2015 12:05 pm
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Траверсът Мая Градс - Мая Какис / Maja Grads, Maja Kakis
"Ja сам рођен у камену."
Свети Августин от Проклетия
Първата снимка на Мая Какис. Erich Liebert, “Aus dem nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.
Същият ракурс 110 години по-късно. 3 май 2015 г.
На сутринта станах чак в 7.30 часа. Знаех какво ме чака на паянтовата дървена маса в двора – чашка димящо турско кафе, водна чаша ракия, пет-шест ръчно свити цигари. Албанска закуска. Тръгнах чак в 9 часа. Моят домакин ме изпрати далеч по пътеката за Кет Лекай, докато се убеди, че няма да се загубя. Не ми поиска нищо, просто махна с ръка и се усмихна. А аз дори не научих името му. Такава е истинската доброта – анонимна.
Абат. Къщата, в която намерих подслон.
Абат. Повече от 100 години по-рано. На заден план гребенът на Мая Какис, Мая Градс и Мая Прифтит. Снимка: Erich Liebert, “Aus dem nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.
Мечтите сутрин – Мая Бига е Шалес.
Слънцето пак печеше, раницата пак тежеше. Нямаше облак на небето, нямаше полъх на вятър. Отново бях изпуснал ранните прохладни часове по зазоряване. А бях само на 785 метра надморска височина. Наведох глава, забодох поглед в пътеката и си казах: „Днес до Бьешка е Маде, утре на Мая Какис”. В 10 часа стигнах до селцето Кет Лекай. Както винаги в Проклетия, просто влязох в първата срещната къща. Да се наплискам, да пийна вода, да почина.
Така срещнах Свети Августин от Проклетия.
Свети Августин от Проклетия, майка му и дъщеря му.
Мая Ершелит на чаша кафе и ракия в двора на Августин.
Посрещна ме млад жилав албанец. Веднага ме сложи на сянка край масата в двора. Юрна младата си невеста да прави кафе и да сипва ракия. Донесе две кутии Kent. Не ме попита нищо. Едната натъпка в раницата, другата отвори и сложи пред мен. Чак тогава седна и... проговори на сръбски.
„Оставете миналото на Божията милост, настоящето – на Божията любов, бъдещето – на провидението Божие.” Това казва Свети Августин от Хипон. Свети Августин от Проклетия говореше друго: „Бях дървосекач в Черна гора, сега съм безработен в Албания. 20 евро месечно социална помощ.” Имаше дъщеря на 6 месеца. До селото му нямаше път, дори черен. Попитах го как е през зимата. Отговорът бе кратък: „Два метра сняг, копая траншея до тоалетната в двора.” Запозна ме с баща си и майка си – корави, отрудени, възлести хора. Католици. Попитах ги как е било по времето на Енвер Ходжа. Мъжът премълча, жената се прекръсти. Имали са пет деца, оживели са две.
Цялото семейство на Августин.
На заден план горе вляво се вижда широката „фуния”, водеща към Бьешка е Маде. Вдясно гребенът на Мая Какис и Мая Градс. Най-вдясно Мая Прифтит. Снимка: Erich Liebert, “Aus dem nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.
Казах им, че отивам към Бьешка е Маде и Мая Какис. Свети Августин от Проклетия простичко каза: „Идвам с теб.” После добави: „Ще обядваме тук. За вечеря ще имаш вода, храна и подслон на Бьешка е Маде. Там е моят кръстник.” Допихме ракията и кафето, после обядвахме. Накрая Августин юрна жена си да донесе за из път домашните хляб, сирене и домати. Натъпка ги в раницата и я нарами. Вдигна я като торба памук. Възраженията ми не бяха приети. За първи път някой носеше раницата ми. Предстоеше ми да изтърпя и по-голямо безчестие.
Последната вода в Кет Лекай.
Първите метри от пътеката към Бьешка е Маде.
Тръгнахме. Августин вървеше като рис – гъвкаво, леко, бързо. Раницата подскачаше по раменете му, кръстният колан се вееше незакопчан. Гърбът му не се огъваше. Изоставах, макар и без раница. Августин обръщаше глава, спираше за миг и ме питаше: „Можеш?” По-късно разбрах, че в този въпрос се съдържа цялата деликатна загриженост и съпричастност на този планинец. Когато накрая казвах: „Не”, той просто спираше, сядаше на някой камък без да сваля раницата и ми казваше: „Пуши една цигара да ти олекне на душата.”
Долината Шала от пътеката към Бьешка е Маде.
Пътеката от Кет Лекай до Бьешка е Маде е ясна конска пътека. По нея няма вода. Стига се за час и половина-два. Върви се през хубава букова гора.
Августин обаче се отби още в началото на пътеката и ме поведе през сипеите. „За люта горещина най-добрият лек е ледената вода.” Думите му започваха да приличат на сентенциите на Блажения Августин. Стояхме пред клокочещ изпод една скала извор. Разбирах, че моят свети Августин прекрасно разбира клетото ми състояние. После подкарахме като керванче по серпентините на пътеката. Говорихме си за всички онези неща от нашия прост живот, които няма как да се предадат по-късно на лист хартия или в интернет форум. Но ги помниш дълго, ако въобще ги забравиш.
Излизането към Бьешка е Маде. Вдясно катуна, в средата – Мая Дренит.
Катунът на Бьешка е Маде.
В 13.30 часа излязохме от гората и пред нас се ширнаха широките, вече пожълтели поляни на Бьешка е Маде. В катуна сякаш вече ни чакаха. Беше глъчка и гмеж. Старо и младо се прескачаха в малката дървена постройка. Кръстникът на Августин имаше двама братя. Единият – ерген-диабетик, другият – ироник-саркастик и геолог. Самият кръстник отговаряше за най-важното – водата. Яхваше коня си с кирка в ръка и изчезваше някъде. След час-два се връщаше, а вместо дисаги конят мъкнеше огромни късове сняг. Снегът се хвърляше в голямо дървено корито... Така ни и посрещнаха – с чаша ледено-снежна вода. Навън плющеше страшна жега, нямах сили и си казах, че просто ще легна да спя – следобяд, вечерта, през нощта. Свети Августин от Проклетия обаче имаше други планове за мен. Каза ми: „Мали одмор. После идемо на Мая Какис.” Знаех какво означава на албански „мали одмор”: ръчно свити цигари на конвейр, кафе, ракия и – в конкретния случай – прясно мляко за разредител. Оставих се в Божиите ръце и приех съдбата си.
"Мали одмор."
Разприказвахме се, разпитах за Ершелит и другите върхове наоколо, научих, че истинското име на Мая Какише (както дотогава си мислех, че се казва) е Мая Какис. Или Мая Какиньс. Или просто Какия... Така неусетно времето се търкаляше към икиндия. Изведнъж небето се разцепи и загърмя. После заваля. Помислих, че Господ е чул молитвите ми за почивка. Уви – точно в 16.00 часа, докато последните капки дъжд още падаха, Августин каза, че тръгваме за Мая Какис. Метна раницата на гръб и потегли. Взехме малко вода, няколко вафли, един шоколад и един дъждобран. Аз взех само пикела и като слепец затупурках след свети Августин от Проклетия.
Водохващането на Бьешка е Маде.
От Бьешка е Маде има две основни пътеки. Едната води към катуна Фуша е Денелит, другата – към Чаф Какис. И двете са прилични и що-годе лесни за следване. Ние потеглихме към Чаф Какис. Но след 15 минути ходене Августин рязко свърна надясно и подкара по тясно пътече, което стръмно пое право нагоре. След още 20 минути стигнахме до водохващането на Бьешка е Маде – дълбока скалиста дупка, в която някаква лавина никога не се стапяше. Тук пътечето свърши. Пак заваля. Пак загърмя. Задуха остър поривист вятър. Стана мокро, студено и хлъзгаво. Но Свети Августин от Проклетия заподскача като дива коза по трошляка. После чух познатият въпрос: „Можеш?” Не можех, но опитвах. Кандилках се из сипеите, но вървях на инат. Едвам успях да го убедя да сложи дъждобрана върху потника си. Аз разпрах с пикела една дупка в средата на чергилото за раницата. Получи се пелерина, която пазеше поне рамената ми.
Августин на фона Чаф Градс.
Малко преди Чаф Градс. Поглед назад.
Проклетия в дъжда.
На сушина под една надвесена стена изпуших една от най-сладките си цигари, хортувайки си сладко с Августин. Не аз, който имам диплома за планински водач, а той – той беше истинският гид... Лесно е по маркираните пътеки да се правиш на палячо пред застаряващи чужденци, за които и Черни връх е истински подвиг. Августин познаваше Проклетия и бродеше из нея като хрътка, дива котка и дива коза едновременно. Тук нямаше хижи, маркировки, туристи. Повечето пътеки, особено към по-неизвестните върхове, бяха отдавна отнесени. Всяка грешка – в ориентацията или по терена – беше половин погребение. А този човек излъчваше абсолютно спокойствие, сигурност, можене и товароподемност. За миг си представих какво би било, ако Августин знаеше поне малко английски и имаше малко нюх... Щеше да има малка уютна пръскаща се по шевовете къща за гости, щастлива жена и много деца. И нямаше да се чуди как заради немотията да бяга немил-недраг към Шкодра...
Черният проклетийски тритон и...
...смазващата гледка от Чаф Градс – гребенът с Мая Прифтит (Свещеническият връх). Отзад се подава Мая Ершелит.
За по-малко от час излязохме над Чаф Градс. Слава Богу, беше спряло да вали. Августин ми посочи долината на Вран под нас и каза: „Има пътека, но по-добре не слизай по нея.” С бинокъл сигурно щях да видя великата Корсичка, която ме чакаше.
Предстоеше ни изкачването на Мая Градс. Августин огледа скалите, попита ме пак: „Можеш?” и смело тръгна да подсича, докато намери слабото им място. Странно, оказа се далеч по-кратко и късо, отколкото очаквах, макар и – меко казано – деликатно като терен. В 17.50 часа бяхме на Мая Градс.
Августин оглежда маршрута към Мая Градс.
Бяхме дошли дотук от Бьешка е Маде за по-малко от два часа. От едната ни страна, съвсем наблизо, вече ни чакаше Мая Какис. От другата ни страна, в цялото си великолепие като Чимите в Доломитите блестеше гребенът на Мая Прифтит. Попитах Августин дали е минавал този гребен. Отговори ми кратко: „Да, сам, за 5 часа.” Нещо не разбирах как е възможно. Той гузно ми обясни: „По 1 метър за 2 минути и трябва да използваш ръцете си.” Очевидно и той не ме разбираше. За албанеца 5 часа са много, адски много време. Това, което той прави за тия 5 часа, на нас ще ни коства ден – ден и половина. Да, бях доживял да ме води един истински guide de montagne – без титла, без въже, без инвентар, без екипировка, без цена. Не се срамувах и не завиждах. Ден по-късно щях да чуя още по-невероятна история. После още една.
2348 м. На Мая Градс.
Гледката от Мая Градс: на заден план от ляво на дясно Мая Алис, Мая Поплукс и Мая Йезерце. На преден план най-вдясно – Мая Бошит.
Гледката от Мая Градс: Мая Какис.
Гледката от Мая Градс: Невероятната красота на гребена с Мая Прифтит. На заден план вдясно – Мая Ершелит.
От Мая Градс към Мая Какис върви елегантен не много дълъг, натрошен гребен. Въпросът беше дали е проходим. Августин смело тръгна надолу. Бързо слязохме от пирамидата на Мая Градс. Трябваше да избираме дали да вървим по гребена или да подсичаме, слизайки през един безумно стръмен кулоар, пълен с трошляк. Това беше единственият път, когато твърдо не се съгласих с моя свети Августин. Той настояваше да изберем кулоара, аз – гребена. Накрая само ме попита: „Можеш?”, аз изфъфлих едно фалшиво „Да” и го видях да подскача напред по камънака на гребена.
Августин по гребена.
Августин по гребена. Отзад вече се подава Мая Какис.
Мая Градс и част от гребена.
Не беше толкова трудно, просто трябваше малко внимание. За 45 минути бяхме на Мая Какис. Беше 18.45 часа. Преливах от щастие. Дори не валеше. Какво повече можех да искам? Бях направил един неочакван и прекрасен траверс. Бях стигнал до този връх, който толкова дълго ме беше примамвал – от Бошит, от Радохинес, от Йезерце... Но най-вече – имах другар. И той ми беше направил този подарък – Мая Какис. „Особено въздействащи са скалните стени от дясната страна на долината, които се издигат във висок, див, начупен гребен, завършващ далеч на запад с два върха, които доминират целия пейзаж.” Това най-вероятно е първото описание на Мая Какис. Негов автор е Erich Liebert, който успява да се изкачи на съседния връх Мая Дренит през 1904 г. Официално и документирано Мая Какис е изкачен за първи път през лятото на 1933 г. от австрийските алпинисти Лотар Финк и Рудл Тинсобин от град Линц.
2366 м. На Мая Какис.
Последната гледка към Мая Прифтит. Кога ли ще се върна за него?
Обратният поглед: гледката към масива на Мая Ершелит (най-вляво) и Мая Какис (най-вдясно) от изток. 9 юни 2012 г.
Обратният поглед: гледката към масива на Мая Ершелит (най-вдясно) и Мая Градс (най-вляво) от запад. Снимка: интернет
Обратният поглед: гледката от северо-запад. Снимка: PSD Prokletije, Plav
Обратният поглед: от север. Най-вляво Мая Бошит. 29 април 2013 г.
Първата ми среща с Мая Какис, когато още не знаех името му. От Мая Йезерце, чист север. Върхът е на най-заден план вдясно. 20 септември 2009 г.
Но в кацата с мед имаше и капка катран. Пред мен лежеше като на длан целият гребен Красничес и Жаборес. Той беше моята тайна цел за това идване в Проклетия. От Мая Какис безпощадно ясно виждах колко самонадеян и непознаващ Проклетия съм. Гребенът беше отчайващо дълъг, а с южното си изложение и абсолютно безснежен. Подходът към него от Фуша е Денелит и слизането от него към Цурай Еперм също бяха дълги и пълни с неизвестност. Трябваше да призная очевадното: този гигантски траверс не беше лъжица за мойта уста. За всеки случай попитах и Августин. Той ми каза това, което вече знаех: „Цурай е мъртво село, пътеките са отнесени, вода няма.”
Дългият гребен Красничес и Жаборес. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.
Послеписът: Мая Какис вляво, гребенът и Мая Градс вдясно.
Мая Какис и Мая Градс, гледани откъм Фуша Денелит. При увеличение на снимката съм нанесъл маршрута.
Картата с маршрута.
Слизането от Мая Какис се оказа неочаквано стръмно. Трошляк и пак трошляк без пътека. Започна и да вали. Августин тичаше безгрижно надолу. Разбирах, че иска да се приберем по светло. Затичах се и аз. За половин час бяхме на Чаф Какис. От дървения кръст беше останала само вертикалната част.
Чаф Какис.
Нататък просто се търкаляхме надолу в дъжда. Някаква пътека из камъните все още има, но е трудна за следване. Вървяхме кой откъде му е удобно. Пътьом Августин събра едно загубило се стадо кози. После пак се отби от пътеката и ми показа стандартния водоизточник тук – бездънна пещера с ледник вътре. Нататък пътеката стана добра, теренът полегна, появи се гора. Оставаше ни още съвсем малко. Облаците паднаха и скриха Проклетия, пак заваля. Бяхме минали между капките. В 20.10 часа цопнахме обратно в катуна на Бьешка е Маде. Все още бе светло.
Свети Августин от Хипон – пастир на души, Свети Августин от Проклетия – и на кози...
В катуна ни чакаше празнична вечеря – омлет, наденица, прясно и кисело мляко, врял хляб и, разбира се, турско кафе с много ракия и много цигари. Ядох пръв. Когато свърших, започнаха да ядат мъжете, след тях децата, накрая жените. Попитах Августин защо. Отговори ми, че ако някой яде заедно с мен, мога да се притесня, че няма да остане достатъчно храна за мен. После стеснително ме попита дали може да се върне в къщата си. Отговорих му, че е по-добре да остане тук – вече бе нощ, валеше силно. Отказа. Предложих му да вземе дъждобрана и челника. Отказа. Каза, че ще звънне след половин час откъщи. Обади се след 20 минути.
Свети Августин от Проклетия.
Накрая към полунощ всички легнахме да спим. Едвам успях да откажа предложеното ми легло – на земята щеше да легне дете.
Дълго не можах да заспя. Лежах на влажната земя и не знаех какво да мисля, нито какво усещам. Всичките ми представи за планината и за мен самия бяха разбити. Нямах отговор. „Ако можеше да Го разбереш, Той нямаше да е Бог.” Това беше отговорил Свети Августин от Хипон преди няколко века.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Окт 16, 2015 3:05 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Окт 14, 2015 12:48 pm
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Поражението
На сутринта се събудих преди всички. Трябваше да взема решение. Дали да отида за час-два до Фуша Денелит и оттам да продължа в неизвестността. Или да се върна с подвита опашка. Решението беше тежко, но очевидно.
Първата снимка на масива на Мая Прифтит, Градс и Какис. Барон Franz Nopcsa, „Aus Šala und Klementi”, 1910 г.
След като всички станаха, поговорих още веднъж с тримата братя. Всички ми казаха едно и също – сам съм, не познавам планината, там няма никой, там няма вода. Седнахме на „албанска закуска”. Изпих кафето, изпуших цигарите, отказах ракията. Състоянието ми беше трагично. Очевидно и те го разбираха, защото извикаха едно момче от съседния катун и ме повериха на него. То веднага дойде, водейки със себе си кон. Сбогувахме се. Тръгвах си с тежко сърце. Искаше ми се просто да остана.
„Величието на простите сърца”. Това са думи на Андрей Платонов и те най-точно описват тези хора.
По пътеката към Кет Лекай.
Тръгнах надолу. Момчето ми предложи да яхна коня. Отказах. Тогава то просто взе раницата ми и я нарами. Но пак изоставах. След час бях в къщата на Августин. Наближаваше обяд.
Августин го нямаше, беше отишъл на пазар в долината. Чухме се по телефона. Каза ми: „Само ти купувам две кутии цигари и идвам.” Дойде след час и половина – подпийнал. Едната кутия натъпка в раницата, другата отвори и сложи пред мен. „Само да хапнем и тръгваме към Чаф Нермайнес.” Докато ядяхме, събрах смелост и го попитах за случката с двамата убити чехи, която беше станала седмица преди моето идване. Погледът на Августин се избистри и той спокойно ми каза: „Виждаш ли черния път отсреща, на другия склон на долината. Там е село Лотай. Където пътят свършва, блести тенекиен покрив. Това е къщата на убиеца. Преди десетина години закла тринадесет годишно момче за една сребърна верижка. Отиде в затвора, но го хвана някаква амнистия. Сега пак уби. Никой не го е крил. Всяко стадо си има мърша.”
Мечтите, които остават – Мая Бига е Шалес.
За да сменя темата, го попитах за Мая Бига е Шалес. Заради средищното си положение тоя връх е споменат във всички стари книги. Така чух първата невероятна история на Свети Августин от Проклетия.
Тръгнал една сутрин Августин за корени. Потеглил от своето село (1000 м.) с брезентова торба и кирка в ръка. Корените били ценни за фармацевтиката, та плащали добре. Слязъл Августин до моста в долината Шала (350 м.) и оттам подкарал директно нагоре към Бига е Шалес. Колкото по-далеч от пътеките се движел, толкова по-голям бил шансът да намери от корените. Къде обяд бил на върха (2232 м.) с 50 килограма корени в торбата. Оттам продължил към Чаф Торес (1800 м.), който е на майната си между Бога и Тет и до него се минава през други два превала. Там спал. На другия ден пак слязъл до долината (450 м.) и се прибрал с торбата корени в селото си. Попитах го как е било. Гузно ми отговори: „Малко ме болеше кръстът. Два дни не работих на къра.” По-късно разбрах, че нито лъже, нито преувеличава...
Мая Дренит, видян от долината Шала. Снимка: Kurt Hassert, 1897 г.
Бащата, жената и дъщерята на Августин, легнала в неговата люлка и закичена на гърдите със сребърен католишки кръст против уроки.
Дойде време да тръгваме. Минаваше 15 часа. Облаците се събираха на небето. Докато се сбогувах се с бащата, жената и бебето на Августин, самият той цъфна с кон на юларче. Стана ми ясно – вчера имах guide de montagne, днес щях да имам санитар. Августин просто ми посочи самара, държейки юларчето. Яхнах коня. Това беше дъното. Last cup of sorrow и пълно безчестие. Аз яздех като турски паша, конят пуфтеше от тежестта ми, а отпред Августин теглеше и двама ни. Вървяхме по онази пътека, по-точно канал, която така и не открих, слизайки от Чаф Нермайнес. Блага, широка, пълна с вода. За час и половина излязохме на поляните под превала. Тук Августин ми разказа втората си невероятна история. Просто посочи един кулоар и каза: „Това е пътят за Мая Прифтит.” Пак нещо не разбирах. Не виждах как е възможно човек сам да мине оттам – кулоарът беше безумно стръмен, натрошен и тесен. Кулоарът на Олимп е цяла магистрала, сравнен с този, който виждах. Но Августин също нещо не разбираше, затова скромно добави: „И оттам се върнах. Беше ме малко страх на слизане, но за теб ще се кача отново.” В гласа му нямаше преструвка или поза. Знаех, че наистина би го направил.
Кулоарът към Мая Прифтит в средата.
И целият гребен между Чаф Нермайнес и Мая Градс. Снимка: Kurt Hassert, 1897 г.
Станахме да вървим. Заинатих се и повече не яхнах коня, но раницата остана на самара. Краят наближаваше. Оставаше последният половин час из хубавата букова гора. С всяка крачка ми ставаше все по-самотно, по-чоглаво – от другата страна на превала щях да съм сам. Скоро гората се поразреди и небето просветна. „Това беше покритият с лоша слава Чаф Нермайнес. С дължина от около километър и височина от 1707 метра на самия превал стоеше един от дървените кръстове, с които всички важни точки в католишка Малесия бяха маркирани.” Така го описва Karl Steinmetz през 1904 г. Пет години по-късно, през 1909 г., Erich Liebert добавя: „За през деня и за целия път през Чаф Нермайнес имаше Беса [албанска дума, означаваща временно помирение по време на кръвно отмъщение – бел. моя]. Въпреки това много хора от двете страни на този превал бяха загубили живота си край него.”
Свети Августин от Проклетия малко преди Чаф Нермайнес. Вдясно над коня се вижда жълтият кръст.
Сега на превала стоеше железен кръст, а на един бук няколко метра надолу беше закован и жълт дървен кръст. Попитах Августин за кръстовете. Така чух последната му история. Тя не беше невероятна, а просто човешка. Августин просто каза: „Светец.” После продължи: „И жълтият и железният кръст са за загиналите тук от лавини хора, тръгнали пеш през зимата да прехвърлят планината, за да отидат в селото си за празника на светеца. Жълтият е за една млада жена, омъжила се в друго село, при друго племе. Железният е за един стар човек, който живееше долу в града.” Разбрах. Отдавна знаех, че за албанеца-католик е свят дълг да участва в празника на светеца-хранител на племето.
Целият гребен между Чаф Нермайнес и Мая Градс. Снимка: Erich Liebert, “Aus dem nordalbanischen Hochgebirge”, 1909 г.
Маршрутът от Кет Лекай до Чаф Нермайнес. Снимка: интернет
Дойде време да се сбогуваме. Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. Стояхме подпрени на железния кръст, мълчахме и пушехме. Августин вече ми беше казал своята малка тайна. Според закона тя беше наказуема. Но за мен той не беше престъпник. Бях видял само добро от този най-обикновен човек. Повече добро, отколкото съм виждал и получавал от друг човек в която и да е планина. И той не беше поискал нищо в замяна. Исках да му дам нещо, ако ще да е просто за спомен. Но нямах нищо. Пари биха го обидили издъно. От екипировка просто нямаше нужда – оправяше се без нея по-добре отколкото аз с нея. Срамувах се от празните си ръце. Цигарата щеше да догори съвсем скоро. Августин щеше да си тръгне. Може би никога повече нямаше да го видя. Тогава се сетих, че в несесера си винаги нося като амулет една сребърна монета със щампован Вихрен на нея. Извадих я и му я подадох. Августин подскочи като ужилен и категорично отказа да я приеме. Бях напълно безсилен. Тогава просто му казах: „Августине, ти си албанец. Няма да мирясаш, докато не опънеш жена си да ти роди мъжко. Вземи това сребро и го пази за сина си.” Августин се усмихна широко и каза: „Мене не треба. За син може.” Прегърнахме се, после му казах да тръгва. Раздялата ставаше мъчителна. Видях го как яхва коня си и препуска в галоп надолу.
Двама на кръста. Снимка: Karl Steinmetz, “Eine Reise durch die Hochlandergau Oberalbaniens”, 1904 г.
Запалих нова цигара. От Чаф Нермайнес надолу щеше да е друг свят. Трябваше да се върна при себе си. Тръгнах бавно по пътеката. Наближаваше 18 часа. Мая Ершелит мълчаливо и неподвижно се извисяваше към забуленото от облаци небе. „Когато човек, минавайки през земята на племето Шоши, прекоси моста при село Лотай и иска да продължи към земите на племената Никай и Мертур, по-добре вместо да следва, изкачвайки се, коритото на потока, да тръгне към Чаф Агрит и след това да слезе под Мая Ершелит, отивайки към църквата в Никай.” Това е първото споменаване на върха и то е дело на преподобния Fulvio Cordignano, описващ мисионерството си в Проклетия през 1888-1890 г.
Споменът: поляните под Чаф Нермайнес и Мая Ершелит. Снимка: свети Августин от Проклетия
Отминах ледения извор на поляната и продължих из гората. Тогава изведнъж започнах неудържимо да повръщам. Не можех да спра. Обърнах се с хастара навън, до стомашни сокове. Десетте часа шофиране, от тях осем през нощта... стремглавото, на юруш изкачване на Ершелит... безбройните кафета и цигари... безчетните ракии... късните тръгвания в жегата... Беше дошло време за сметката. Бях получил слънчев удар.
Седнах на един камък и запалих цигара. Събрах си акъла и теглих калема. Най-важното беше да се оводня. Бях изпил повече ракия отколкото вода през предишните два дни. За храна нямаше да мисля през следващите два дни. Само от мисълта за нея ми се гадеше. Трябваше да почина един ден. И най-накрая да се наспя. Това беше. Затупурках надолу към великата Корсичка. За един час стигнах до нея. Минаваше 19.30 часа. Напълних всички шишета и подкарах към Лек Бибай. На първата подходяща поляна опънах палатката.
Великата Корсичка на пътя към Лек Бибай.
Пътят от Вран към Лек Бибай. 110 години по-рано. Снимка: Karl Steinmetz, “Eine Reise durch die Hochlandergau Oberalbaniens”, 1904 г.
Веднага отнякъде се появи млад албанец и невъзмутимо седна край мен. Запалихме по цигара. Той започна да сочи близкото село Гьонпепай и да повтаря едно и също – „Шпия, шпия.” Това означаваше „къща” на албански. Това означаваше още една „албанска вечеря” и още една „албанска закуска”. Това означаваше още едно заспиване посред нощ, още едно препиване и още един пълен пепелник. Нямах сили за нито едно от тези неща. Бях на неутрална земя и имах право да откажа поканата. Отказах я. С едната си ръка му подадох полупразната кутия цигари, другата сложих на сърцето си. Албанецът ме разбра и си тръгна.
Църквата в Гьопепай. 110 години по-рано. Снимка: Karl Steinmetz, “Eine Reise durch die Hochlandergau Oberalbaniens”, 1904 г.
На сутринта по изгрев ме събуди весела песен – „Good morning, mister. Good morning, mister.” Подадох глава от палатката. Няколко дечица бяха подкарали козите по пътя, пееха и се смееха. Събрах си нещата и подкарах към Лек Бибай. Оттам към Валбона. Жестоката истина беше лъснала. Бях изначално слаб да бухам из Проклетия – просто не бях албанец. Реших да се върна към изпитания си „стил” в Проклетия – fast and light. Fast нямаше как да бъда, Light трябваше някак да стана.
Началото на каньона на Дрин при Лек Бибай.
Отбих се при Алфред и Скендер Селимай за кафе. Стана ми тъжно и жалко за тези хора. Преди 3 години, когато за пръв път ги срещнах, седяхме до среднощ, гледахме карти и обсъждахме върхове. Сега виждах новоизлюпени бизнесмени, които вече не ходеха на планина, а единствено говореха по телефоните си, уреждайки си тази или онази група кекави французи, англичани, германци. Анимация вместо планинско водене, лафове и шеги вместо информация и история... Разбрал откъде се връщам и накъде отивам, Скендер ми каза: „Ти вече познаваш моята планина по-добре от мен.” Премълчах, макар че беше прав. Платих си кафето и си тръгнах. Беше обяд.
Познатите гледки: масивът на Мая Колата.
Познатите гледки: Мая Тат в цялото си великолепие.
Паркирах великата Корсичка на познатото място, което е изходна точка за Грюк е Хапт, Чет Харушес и Исмет Сали Бручай. Напълних раницата и бавно тръгнах нагоре по черния път. Все някак щях да се добутам до катуна Жич – там имаше извор. Щях да опъна палатката и дълго да спя. По пътя събрах някакви научни работници, тръгнали да вземат проби от водата на извора. После събрах и някаква млада двойка албанци. Никой не знаеше откъде върви пътеката. Момчето се оказа планински водач и сериозен катерач, минал цялата южна стена на Мая Харапит – 1200 метра отвес, най-голямата в Проклетия. Побъбрихме сладко кой къде е ходил и за час и половина стигнахме до катуна. Обикновено вземам това разстояние за 50 минути... На катуна, разбира се, ни посрещнаха с кафе и ракия. Кафето изпих, ракията, вечерята и нощувката отказах.
В катуна Жич.
Следобяд легнах в палатката и така откарах до сутринта. Вече бях решил да обиколя целия голям затворен циркус отвъд Мая Чет Харушес. Досега само бях надниквал в него – там имаше по-високи и примамливи върхове. „От Господ попътния вятър, от човека – опъването на платната.” Това беше казал Блаженият Августин. Надявах се, че поне за тези върхове щях да имам сили.
Спомените преди залез: Мая Грюк е Хапт.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Окт 16, 2015 3:08 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Окт 14, 2015 1:12 pm
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Траверсът Мая Пецмарес - Мая Дашльонит / Pecmares,Dashljonit
На сутринта станах чак в 7 часа. Наоколо все още се стелеше рехавият мрак преди зазоряване. Бях приготвил раницата предната вечер. Изпуших две-три цигари, взех пикела и тръгнах нагоре. Още първите крачки ми показаха колко слаб бях – тялото ми работеше нормално, но в него нямаше капчица сила. Забих поглед в пътеката и си казах: „Ако нямаш сила, имаш воля. Ако нямаш и воля, имаш инат.”
Утринната панорама: най-вляво Мая Бошит, по средата Чаф Валбонс, вдясно масивът на Мая Йезерце (двата изпъкващи върха са Мая Рогамит).
Подкарах по пътеката през гората, която тук-там е маркирана от Катрин. След двайсетина минути излязох на големия познат кулоар, водещ към Чет Харушес. Когато преди две години дойдох тук за пръв път, имаше сняг и просто зарязах пътеката. Сега се опитах да я следвам бавно като катърче. Разумното темпо беше най-важното нещо в този момент. Трябваше да вляза в някакъв ритъм. Пътеката се губи из храстите и между камъните, но генералната посока е ясна – нагоре. След още двайсетина минути стигнах стръмното излитане надясно. Запровирах се под скалите с надеждата нищо да не ме хлопне. Пътеката се следваше лесно. После тя се изпъна още по-стръмно, влизайки отново в гората сред камъните. След още двайсетина минути излязох на широките поляни под превала, отделящ Чет Харушес от Исмет Сали Бручай.
Мая Бриасет.
И Мая Бриасет през май 2012 г.
Мая Исмет Сали Бручай.
И Мая Исмет Сали Бручай през май 2012 г.
Дотук се движех що-годе добре – бавно, но с малко и къси почивки, люлеех се, но се държах на краката си. Пикелът тропаше по камъните като капчук по плочника. Чакаше ме още половин час по измамно полегатите тревни склонове до превала. Слънцето вече огряваше скалите на Чет Харушес. Отсреща масивите на Колата и Йезерце блестяха в сребро. Валбона все още спеше в полумрака на идващия ден. Дотук имах късмет – беше прохладно, бях в сянка, от планината се стичаше лек сутрешен бриз. Водата щеше да е най-големият ми проблем. Тайно се надявах и дълбоко в себе си знаех, че във високо по кулоарите ще намеря нестопили се преспи. Накрая излязох на превала.
Масивът на Мая Чет Харушес, видян от превала.
Масивът на Мая Йезерце и долината Валбона под него.
И масивът на Мая Йезерце през май 2012 г.
Предишният път се качих до Чет Харушес бързо и като на шега. Сега попивах гледката и не бързах. Пред мен се ширна огромният хлътнал и затворен отвсякъде циркус. Някъде далеч отпред виждах змийчето на все още неорасла пътека. Горе вляво високо на хоризонта моята цел Мая Пецмарес бодеше небето. Продължаваше да духа вятър дори и на припек. Но най-важното – видях преспите по склоновете на Исмет Сали Бручай. Успокоих се. Вече бях сигурен, че ще кача Мая Пецмарес, все едно за колко време. Ако трябваше, щях да нощувам тук – храна така и така не можех да ям. Можех да се свра като съсел в някоя карстова дупка и да спя без чувал.
Панорамата от склоновете на Мая Пецмарес. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам и съм нанесъл маршрута към Мая Дашльонит – с червено видимата му част, със синьо невидимата.
Мая Пецмарес.
И Мая Пецмарес през май 2012 г.
Беше точно 8.30 часа. От превала тръгнах надолу, следвайки терена. Машинално начертах линията за изкачване на Мая Пецмарес. Чакаше ме стръмно излизане до дълъг и според проклетийските стандарти не твърде скалист гребен. Плавно излязох от големия циркус и захапах сипеите, след тях тревистите склонове, примесени със скалички. Прекатервах внимателно и с наслада. Нямаше за къде да бързам – вмествах се в предварителното си разписание. След по-малко от час стоях на седлото между Чет Харушес и Мая Пецмарес.
Панорамата от склоновете на Мая Пецмарес. Вляво Мая Исмет Сали Бручай, в дъното Мая Бошит, вдясно Мая Чет Харушес.
Спомних си първото си идване тук. Бяха минали само две години, а ги усещах като двадесет. Тогава бях млад, силен и бърз. Сега се чувствах стар, бавен и слаб. Тогава подскачах като дива коза. Сега плетях ситни крачки като лисица, опитваща да предугади всяка гънка на релефа. Тогава изпитвах неутолима жажда за върхове. Сега ценях всяка капка вода. Слава Богу, че поне Проклетия се беше все същата.
Мая Дашльонит, оформящата се следваща цел.
И Мая Дашльонит през май 2012 г.
Тръгнах по гребена. Пътека нямаше. Бавно и неотклонно вървях нагоре. Гребенът не е труден, макар и на места достатъчно стръмен. Скалните пасажи могат да се подсекат при желание. Някои подсичах, други – не. Малко по малко върхът израстваше пред очите ми. Огромната му северо-източна стена постепенно се източваше все по-нагоре, сякаш пропастите под нея я подхранваха да расте и расте. Огледах внимателно циркуса под стената – излизането до гребена оттам беше почти невъзможно. Силата ми не се връщаше, но вътрешната ми увереност прииждаше на бавни, плътни вълни.
Върховият гребен на Мая Пецмарес и фантастичната му северо-западна стена.
Панорамата изпод Мая Пецмарес: най-вляво Мая Йезерце, в средата долината Кукай, вдясно от нея шипът на Мая Тат.
Започвах да се връщам при себе си. Накрая прекатерих последните трошливи и деликатни скали на предвършието и в 9.50 часа стъпих на Мая Пецмарес. За по-малко от 3 часа бях направил 1200 метра денивелация – един поносим резултат.
Посрещна ме желязна триангулачна пирамида. Седнах сред камъните и се заблеях. Всичко наоколо ми беше до болка познато, но все така любимо. Дали ако живеех в Проклетия, би било същото? Или просто идеализирах и умилително доукрасявах тази планина, нейните хора, собствените си изживявания...
Последните метри.
2466 м. На Мая Пецмарес.
Масивът на Мая Колата, видян от Мая Пецмарес.
Фокусирах погледа си и заразглеждах очакващият ме гребен от върха надолу. Бях решил да обрамча този гигантски затворен циркус, като се опитам да направя един приличен траверс. Следващата ми цел стоеше фронтално срещу мен – скалист, пирамидален връх със сходна с Мая Пецмарес височина. Тогава мислех, че той се казва Мая Четат и Дашлем. Един ден по-късно разбрах, че истинското му име е Мая Дашльонит. Но за да стигна до него трябваше да извъртя един голям полукръг.
Голямата панорама от Мая Пецмарес. При увеличение на снимката съм отбелязал върховете, които знам.
Подкарах надолу. Гребенът беше същият като гребена на изкачване – стръмен, скалист, относително тесен, но с възможности за подсичане. Заподскачах надолу и за половин час стигнах нов превал, през който прехвърляше стара пътека, отиваща неизвестно къде. Бях свалил почти 500 метра денивелация. Трябваше да тръгна нагоре. Странно, но именно на това най-ниско място срещнах най-големите трудности. Пътека нямаше. Газех като глиган из клека, а от него постоянно изскачаха скални блокажи. Подсичането им беше хем почти невъзможно заради клека и сипеяците, хем адски уморително заради дългите заобикаляния. Затова започнах да ги катеря директно, за да пестя време. Усещах как в мен се пробуждаше нагона на жищника-единак. Усещах как отново оживяваше сигурно нарцистичната ми самодостатъчност, която бе смазана от албанската доброта в предишните няколко дни. Вървях все по-уверено, все по-често забравях умората. Душех като хрътка терена. Така и намерих преспата сняг, скрита в клека на по-малко от 2000 метра надморска височина.
Гребенът за слизане и седлото долу вдясно, видени от Мая Пецмарес.
Мая Пецмарес и гребенът, видени от седлото.
Накрая клекът се свърши и влязох в сивото карстово царство. Ориентирах се по-трудно, защото пред мен се ширна лабиринт от карстови дупки, малки котловинки, нови сипеяци, задънващи кулоарчета, остри гребенчета и малки стенички. Търсех някаква линия на движение, в която да не губя височина. Такава обаче нямаше, но поне цопвах в дупки, в повечето от които имаше сняг. Хрупах и продължавах. След половин час нагоре-надолу видях скалната пирамида на Мая Дашльонит. Сега всичко бе ясно – вдясно от мен оставаше стръмен, остър скален гребен, който беше проходим, но с цената на загуба на много време, а вляво от мен се разстилаха също толкова стръмни сипеи, примесени със скални прагове и тук-там тревисти участъци.
Новата цел: Мая Дашльонит.
И пътят към нея през Мая Пецмарес. При увеличение на снимката съм отбелязал маршрута.
Забодох поглед в земята и тръгнах нагоре. За 20 минути бях на върха. Беше 12.40 часа на обяд. Мая Дашльонит се оказа само няколко метра по-нисък от Мая Пецмарес. Отпуснах се на един камък. Вятърът духаше, беше все така прохладно. Облаците се скупчваха по небето, но нейде високо без да скриват върховете наоколо. Наистина имах късмет – беше един чудесен ден за ходене в планината. А и тя се разстилаше пред мен безмълвна, замряла, безкрайна.
2458 м. На Мая Дашльонит.
Проклетия. Това беше планината, която обикнах още преди да видя. Влюбих се в нея в мига, в който зърнах името й на географската карта. „Името Проклетие като наименование на планинската област по границата между Югославия и Албания и до днес не е прецизно определено в науката. Немците наричат тези планини с изкуствено създаденото име Североалбански Алпи. Под това име германските географи разбират планините между Шкодренското езеро и Метохия без да вземат предвид градежа и вътрешната структура на самата планина. Същото разбиране има и Йован Цвиич, който вместо изкуственото име Североалбански Алпи само въвежда в литературата дадените от народа имена – славянското Проклетие и албанското Бьешкет е Немуна. Заедно с това той разширява обхвата на това име до Косово и река Ибар. Но името Проклетие или Бьешкет е Немуна народът всъщност използва, за да означи с него най-изпъкващия планински масив по поречието на реките Цьевна и Валбона. Този масив ясно се отличава от съседните планини.” Това пише в далечната 1935 г. на страниците на списание „Хърватски планинар” патриархът на Проклетия акад. Бранимир Гушич.
Голямата панорама от Мая Дашльонит. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.
Прав е Бранимир Гушич. И днес в Байрам Цур няма да чуете, че Хекураве е част от Проклетия. В Тропоя няма да чуете, че Шкелзен е част от Проклетия. Във Валбона няма да ви кажат, че Грюк е Хапт, Бриасет, Джарперит, Колата или върха, на който стоях – Мая Дашльонит, са част от Проклетия. Както и не чух Какис или Ершелит да са част от Проклетия. Дори в Тет няма да чуете някой да казва, че Радохинес е част от Проклетия. Когото и да попитате къде е Проклетия, неизменно ще ви посочи огромния масив на Мая Йезерце, разливащ се в безутешен карст на запад към Келменд.
Патриархът на Проклетия в долината Гърбая, 1961 г. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 3, 2011 г.
Истинската Проклетия – масивът на Мая Йезерце. Снимка: Мира Марко Дебелакова, 1933 г. Най-вероятно тя е първият чист катерач в Проклетия, като изкачва няколко големи стени в края на 20-те – началото на 30-те години на ХХ в.
Обяснението за това е просто. Именно през тоя грамаден масив е минавал основният прастар керванджийски път, свързващ Шкодра с Гусинье и оттам продължаващ към някога плодородната тепсия на Косово поле. Затова всички превали в Проклетия носят локални имена и само най-високият превал по тоя керванджийски път, точно под Мая Йезерце, носи името на отдалечения на повече от 100 километра град Печ, на албански Пея, на турски Ипек – Чаф Пейес. Някога през тоя превал е минавал най-големият трафик. Пътниците са виждали потискащия, надвиснал и плашещ облик на планината. Върлували са из нея кръвните отмъщения. Турска власт не е имало. Нямало е вода. Така планината е получила името си – Проклетия. Това потвърждават и старите карти, които неизменно полагат това име на едно и също място.
Фрагмент от карта, публикувана в книгата на граф Fedor Karaczay “Geografical Account of Albania”, 1842 г. В центъра ясно се вижда надписът „M. Prokleti”
Всички други части на тази колосална маса от начупени, назъбени планини носят свои си, местни имена, а понякога дори нямат такива. Но в края на ХIХ – началото на ХХ в. са дошли „модернизаторите” – пътешествениците, военните картографи, учените, алпинистите. Всеки със своя език, тежнения и интереси. Парченцата пъзел са се слепяли все накриво като шарени кръпки... И е станала кашата.
Фрагмент от италианска карта от началото на ХХ в. Ясно се вижда надписът „Procletija”
Фрагмент от британска карта от 1916 г. Ясно се вижда надписът „Prokletiya”. Интересно, че на две места има надпис „Byeshka Nemuna” и „Byeshka e Namun”. Единият е под надписа „Prokletiya” – точно от другата страна на границата, в Албания. Другият надпис е там, където днес е гребенът на Каранфилите.
Странно, но сръбското име Проклетиjе е попило в немския като Prokletien, докато българското име Проклетия е проникнало – не знам как – в английския. Няма ранен текст, първичен извор за тази планина на английски, където да се употребяват сръбското или албанското й име. Навсякъде тя е Prokletija. Ето ги примерите – в тях се прокрадва и къде точно е Проклетия, и как е станала кашата, и кой как е наричал тази планина... M. E. Durham, наричана от самите албанци Кралица на планината, в своята книга “High Albania” от 1908 г. пише: “Maltsia e madhe [област, обхващаща земите на племената Келменд, Груда, Хоти Кастрат и Шкрел; в превод от албански означава „Великата планина” – бел. моя] is bounded by the lake of Scutari and by the Montenegrin frontier (a purely political and in no way ethnographic line). In the north the mountain range called the Prokletija ("accursed," a name often erroneously applied by travellers to all the North Albanian mountains) divides it from the lands of Gusinje.”
Паметникът на M. E. Durham на Чаф Торес. Тя е единствената западна обществена фигура, която не бива инкриминирана в комунистическа Албания.
По-късно, през 1930 г., на страниците на Alpine Journal в статията си “The mountains of Albania” покорителят на Мая Йезерце C. M. Sleeman пише почти същото: “It appeared that the name Jezerce must, if it has any meaning at all, be only a name for the group at the head of Shala Valley, and from where we stood we could see a number of individual peaks rising from the general mass of this region which is perhaps best called Prokletija.”
Първото изкачаване на Мая Йезерце. Снимка: Alpine Journal, 1930 г.
Накрая ще цитирам първото въобще планинарско споменаване на Проклетия – то е лаконично, ясно и изчерпателно. Думите са на B. W. Cozens-Hardy и отново са публикувани в Alpine Journal през 1895 г.: “Soon after a magnificent view of the Albanian mountains opened out to the south and east across the narrow gorge, 1,500 ft. deep, through which the river Zem [река Цьевна на сръбски – бел. моя] flows. To the north-east the view was bounded by the Prokletija – the “Accursed Mountains” as the Montenegrins call them. They have only this general term for all the Albanian peaks, though the Albanian tribes, they say, have separate names for each.”
Първата демаркация на границата в Проклетия в средата на 20-те години на ХХ в. Мая Йезерце леко вдясно. Снимка: полк. Frank Giles, „Boundary Work in the Balkans”, 1930 г.
Пиша всичко това, защото в българския език – включително в този форум – все по-често се среща името Проклетие. То е погрешно. Още през 1929 г. Константин Иречек в своята „История на българите” въвежда името „Проклетия”. Ето ги думите му: „Дълбокият пролом на съединения Дрин разделя тая планинска страна от грамадния алпийски планински възел, който се намира между равнината Скутари (по албански Шходра) и Метохия и от някои се нарича Албански Алпи (у древните Bertiscus). Повечето върхове на тоя малко известен планински чукар са досущ недостъпни и от голяма височина (Виситор, Глеб, Проклетия и др.).”
Шкелзен на заден план, пред него леко вдясно раздвоеният връх на Мая Радешес, видени от Мая Дашльонит.
Но за мен Проклетия отдавна не беше географска главоблъсканица, нито исторически казус, още по-малко етнографска екзотика.... Тя отдавна и неусетно се беше превърнала в плътна гръбначна цялост – сплав от безжизнена планина, одушевена от хора... Седях на Мая Дашльонит и реех взор. Виждах отсреща маршрута си до Мая Грюк е Хапт – логична, чиста, красива линия, която надали накога щях да повторя. Но най-много се взирах надолу към тайнствената и неизвестна долина Мотинес. Тя беше моята следваща и последна цел. Отвъд нея, самотна, изолирана, без нищо високо наоколо се издигаше скосената пирамида на стария ми познайник Мая Хекураве. Той вече ме чакаше. Напрегнах взор да видя дали има преспи по склоновете на Чаф Дроч. Имаше. Бях предварително спасен. Вдигнах раницата и тръгнах надолу.
Сбогуването с Мая Пецмарес по пътя надолу.
Слизането беше стръмно, но за щастие с достатъчно възможности за подсичания на скалните пояси и серпентини по тревистите склонове. За няма и час стигнах до преспите в големия циркус между Дашльонит и Сали Исмет Бручай. Нахрупах се със сняг, пуснах последния стръмен склон и стъпих в огромния затворен отвсякъде циркус, който вече бях обиколил. Кръгът се затвори. Влязох в следите си. След двайсетина минути из равното прехвърлих последния превал, отвъд който започваше дългото, протяжно слизане към катуна Жич. След още един час по пътеката стигнах ледения едва ромолящ извор. Той е на 50-60 метра над катуна. Отпуснах се за велик одмор и дълго пих от сладката му вода. Дотогава през целия ден бях гълтал само сняг.
Единственият извор, ако човек иска да изкачи Грюк е Хапт, Исмет Сали Бручай, Чет Харушес, Пецмарес, Дашльонит и всичко останало тук.
Точно в 14 часа станах, минах и тия последни 50-60 метра и се паркирах пред палатката. Събрах си нещата, благодарих на албанците от катуна и потеглих надолу. След половин час зърнах великата Корсичка, която кротко ме чакаше под дърветата. Отидох до близкия хотел, на чиято тераса винаги седям, поръчах си едно двойно кафе, купих две кутии цигари, накиснах краката си в ледения поток и се изпънах на един стол. Гледката беше позната – Грюк е Хапт, Сали Исмет Бручай и Чет Харушес. Изпитвах мълчаливо самодоволство сред тълпите туристи по джапанки. Накрая станах и си тръгнах.
По пътя към Драгоби. Скалният тризъбец на Мая Джарперит по средата.
Поех към Драгоби – входа към долината Мотинес. Спрях великата Корсичка пред последната къща в селото и отидох да попитам албанците дали мога да я оставя пред дома им. Наближаваше 19 часа. Както винаги става в Проклетия заедно с паркинг на двора получих легло, при това в отделна мъничка къщурка. Но преди това получих и обилна вечеря. Заедно с ракията и цигарите, които пак нямаше как да откажа.
Картата с маршрута.
Домакин се оказа италианоговоряща албанка – наперена и вряла-кипяла. Дълго си бъбрихме на смесица от испански и италиански, докато люпихме кочаните царевица на двора. После нощта падна и това убито от Бога селце изведнъж оживя – по улицата се разпъплиха коли, оказа се, че има и дискотека, а в нея – шумна албанска сватба. Дълго в тая нощ не можах да заспя, докато слушах народните песни на тоя първичен, необуздан и витален народ. Често те се смесваха с изстрелите на пушките и мъжките викове. „Търпението е спътник на мъдростта.” Това беше казал Блаженият Августин и аз нямах избор, освен да се съглася.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Окт 16, 2015 3:14 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Окт 14, 2015 2:07 pm
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Дългият път до Мая Хекураве / Maja Hekurave, Mali i Hekurave
"На Мая Хекураве
останаха молив и бял лист –
нарисувах ти сърцето си."
Люлцим Льогу
Мая Хекураве е аналогът на Голем Кораб в Проклетия. Преведено, името му означава Железният връх. Според легендата имало някога на Мая Хекураве желязна халка и на нея се закотвил Ноевият ковчег. И наистина – върхът стои като скалист самотен остров, изолиран и далеч от шиповете на останалите нагъсто групирани върхове в Проклетия. Сякаш околните ридове, склонове и изровени кулоари са застиналите вълни на Потопа...
Една от първите снимки на Мая Хекураве (на заден план). Rudolf Leutelt, “Contributi alla morfologia geologica delle alpi nord-albanesi” в Studi Albanesi, vol. V-VI, 1935-36 г.
Призрачната красота на Мая Хекураве от склоновете на Мая Исмет Сали Бручай, 28 април 2012 г.
На сутринта отново станах чак в 7.00 часа. Пак не се бях наспал. Бързо и тихо се изнизах от заспалата къща и хванах пътеката за Чаф Дроч. Тръгвах от 550 метра надморска височина. Превалът ме чакаше на 2150 м. Раницата отново болезнено тежеше на раменете ми – носех пълна бивачна екипировка и храна за три дни. Пътеката е ясна и първоначално върви край малка река с бистра, студена и пивка вода. Дори е маркирана, макар и нарядко, най-вероятно по някакъв немски проект. След петнайсетина минути пътеката свърна нагоре през буковата гора и остави вече сухото речно корито някъде долу. Така е в Проклетия – не знаеш откъде ще бликне вода, нито къде ще потъне.
Къщата в Драгоби, в която намерих подслон. Над нея цитаделата на Мая Джарперит.
Поляните над Драгоби и подаващата се стена на Мая Гавнит в дъното на долината.
Надявах се да хвана прохладата на ранните утринни часове, но долината Мотинес е с юго-източно изложение и слънцето бързо влезе в нея. Температурата рязко скочи и когато стигнах големите подравнени със синори поляни на 45 минути път от Драгоби, вече се задъхвах от жегата. После пътеката отново се шмугна в буковата гора и стана малко по-поносимо. Слава Богу, че поне набирах височина плавно, по-конски. Не бързах. За първи път виждах тази скрита малка долина с девствени гори и величествени върхове, които малко по малко изплуваха над короните на дърветата. След още час почти случайно налетях на най-големия извор, който бях виждал в Проклетия. Леден, направо труден за пиене. Водата извираше изпод голям камък и тръгваше на река.
Мая Хекураве – първото изкачване, 9 юни 2012 г.
Последната среща с Мая Хекураве – на път за Мая Джарперит, 1 май 2015 г.
Някъде тук буковата гора свърши и продължих през рехава, хилава борова горичка. След двайсетина минути и боровете се разредиха и пред мен се ширна амфитеатърът. Това беше краят на долината Мотинес. Венец от остри, зъбати върхове с отвесни сиви стени. Не беше тъй широк и огромен като корабския амфитеатър, откриващ се от долината на Дълбока река, но беше далеч по-уютен, много по-сгушен. Единствено на юг релефът измамно полягаше, за да отвори пътя към Чаф Дроч. Но до там имаше 1000 метра денивелация.
Амфитеатърът на долината Мотинес, малко преди катуна.
Катунът.
След десетина минути по пътеката, виеща се между храстите, видях катуна. На крив дървен прът се полюшваше червеното албанско знаме. Носеше се пръщяща от стар транзистор музика. Посрещна ме възрастен мъж. С усмивка и протегната ръка. Това беше моята последна среща с албанското гостоприемство, доброта и човечност. Човекът чевръсто направи кафе и сложи пред мен цял плик с тютюн. Така се запознах с комисаря от запаса Селим Зенелай. Ех, ако аз знаех поне малко албански или ако той си спомняше поне малко руски... Роден в едно село под Шкелзен, тоя човек 25 години е бил командир на албанския граничен отряд в Проклетия – от Мая Йезерце чак до Чаф Прушит на границата с днешно Косово. Колко истории можеше да ми разкаже, с какво упоение бих го слушал...
В „хватката” на комисар Селим Зенелай.
Спомних си колко пъти бях минавал през порутената вече албанска застава на Фуша Руницес, как при първото си отиване в Проклетия бях спал в бункера на Буни Йезерцес. Опитвах се да разбера поне малко от това, което тоя човек ми говореше. Говореше живо, жестикулираше много, топло се смееше. Единствено когато ставаше дума за сърбите, лицето му почервеняваше и се наливаше с гняв. Казваше само едно: „неандерталци”. Причината – минните полета. Да гине стока и човек, защото и двете страни на границата са живеели, а и днес все още живеят албанци. Същевременно говореше с уважение за сръбските си колеги офицери, с които многократно беше маркирал границата из Проклетия. Тоя човек правеше разлика между човещина и воински дълг.
Комисар Селим Зенелай по пътеката към Чаф Дроч.
Така се търкулна половин час. Слънцето безжалостно капеше от небосвода, свивах цигара след цигара, в джезвето имаше още кафе. Казах си: „Днес до Чаф Дроч. Утре на Хекураве.” Комисар Зенелай това и чакаше. Набързо нареди масата за обяд – всичко на нея беше домашно. Така се търкулна още половин час. Накрая станах и вдигнах тежката раница да вървя. Минаваше 11.00 часа. Комисар Зенелай подскочи, донатъпка раницата с домашен хляб, сирене и домати и ме поведе напред. Опитах се да го спра, но той отказа – щял съм да се загубя из трошляка на сухите речни корита, по които се оттичаха напролет лавините. Беше прав. Повървяхме двайсетина минути заедно, докато пътеката не зави наляво и не хвана отново през буковата гора. Тук се разделихме. Каза ми, че до Чаф Дроч имам само два часа път. Дълго ми махаше с ръка и гръмко викаше „Rruga e mir” – на добър път.
По пътя към Чаф Дроч.
Подкарах като муленце през гората. На няколко места се поувъртях, но все пак успявах да следвам ораслата вече конска пътека. Мина се час, а имах усещането, че не качвам височина. Мина се още един, когато накрая излязох от горския пояс и пред мен лъсна мазният безкраен гол склон към Чаф Дроч. Превалът изглеждаше ужасно далеч. Пътеката потъна сред тревата и се изгуби. Отчаян от бавността си, тръгнах право нагоре по първия срещнат сипей. Така за още половин час изпъплих до пътеката под самия превал. Тук Проклетия отново ме спаси. Тя отвори карстовата си пазва и в нея намерих оазис. Точно срещу мен, досами пътеката, ме чакаше малка нестопила се преспичка. Отпуснах се за един велик одмор и дълго хрупах снега. Натъпках празните шишета и продължих. Чаф Дроч вече ясно се виждаше на десетина минути път.
Спасението.
Чаф Дроч.
Амфитеатърът малко преди Чаф Дроч. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.
В 13.40 часа стоях на превала. Бях направил дневната си норма от 1600 метра денивелация. Срещу мен в контражур тъмнееше изминатият досега път – Чаф Нермайнес, Мая Ершелит, Мая Градс и Мая Какис. Встрани, на северо-запад се подаваше иззад скалите един друг изминат път – Мая Грюк е Хапт и Мая Исмет Сали Бручай. Трябваше да решавам – дали да хлътна в малката полянка под превала и да опъна палатката или да бримча към Хекураве. Решението беше очевидно – върхът неудържимо ме теглеше. Времето оставаше стабилно, макар и ужасно горещо. Нямах вода, но имах сняг. Бях уморен и недоспал, но бях уверен и спокоен.
Чаф Дроч и подаващият се Мая Грюк е Хапт.
Комисар Зенелай ми беше казал, че от Чаф Дроч до Хекураве са 5 часа път. Направих една бърза калкулация – щях да се прибирам по тъмно. Оставих всичко ненужно под една хвойна и тръгнах.
Гледката от Чаф Дроч: изоставеният катун и гребенът с Мая Ершелит и Мая Какис.
Гребенът от Чаф Дроч към Хекураве изглеждаше доста назъбен, а непосредствено под него стръмно надолу се свличаха огромни каменни сипеи. Затова първоначално заслизах по пътеката надолу към мъртвото село Цурай Еперм. За няма и двайсет минути свалих 200 метра и стигнах до изоставен катун. Вече имах достатъчно видимост, за да планирам линията си на изкачване. Мая Хекураве обаче не се виждаше и скоро нямаше да се види. Затова тръгнах към очевиден широк превал.
Поглед назад към Чаф Дроч (най-ниската точка на билото): от ляво на дясно Мая Гавнит, Мая Грюк е Хапт, Мая Исмет Сали Бручай и Мая Дашльонит.
Вървях нагоре по ораслите кози пътечки, които се преплитаха една в друга. С всеки набран метър височина навлизах все по-дълбоко в карстовото царство на Проклетия. Теренът избледняваше постепенно, сякаш се изпепеляваше сам. Тревата изчезваше, навсякъде като бавна вълна се разстилаше камък. После и пътечките изчезнаха и остана само безбрежна каменна пустош на праисторическия Потоп. Там някъде трябваше да е островът Хекураве. Странно, но по-късно, когато пишех този пътепис, попаднах на няколко снимки от експедицията на Бранимир Гушич в Проклетия през 1947 г. Той е използвал същите думи за Хекураве: „каменна пустош”. В тая пустош най-накрая се бях завърнал при себе си. Усещах яростта на самотника, която го държи жив в океана. Усещах хъса на хрътката, който безпогрешно я води към плячката. Усещах фиксацията в погледа, машиналността на движенията, празния покой на душата си.
Снимката на Бр. Гушич от 1947 г. Публикувана в сп. „Хърватски планинар”, бр. 9, 1957 г.
Същият безименен връх, почти 70 години по-късно. Вляво от него е широкият превал.
След час ходене отминах превала. Бреговете на Мая Хекураве бавно и плавно започнаха да се надигат пред мен. Продължавах нагоре, провирайки се между карстовите пазви, в които неизменно виждах преспите бял сняг. Спомних си безкрайния сняг, когато дойдох тук за първи път. Беше май. Сняг, мъгла и мечи следи – това беше всичко. Тогава загубих борбата с върха и се върнах без дори да го зърна. Спомних си и втория път, когато дойдох. Беше септември. Бях с неподходящи хора, валеше неспирен дъжд, лежеше непрогледна мъгла. Пак загубих борбата с върха и се върнах без да го видя. Спомних си и третия път, когато дойдох. Беше юни. Пак всичко беше в сняг, само върховете стърчаха голи и сиви. Тогава неудържимо се качих на Мая Хекураве. Тогава имах спътник, млад албанец.
Оазисите на Проклетия.
Мая Wrong – върхът, който качих погрешка при първото изкачване на Мая Хекураве.
От другата страна на Мая Wrong, 9 юни 2012 г.
Сега най-накрая бях сам. Вървях неоклонно нагоре. След още час стигнах подножието на Мая Хекураве. Островът всъщност беше огромен масив от натрошен камънак, стръмно излитащ нагоре. Взрях се внимателно да открия слабото му място. Видях тясна цепка-кулоар и тръгнах натам. Вървеше се трудно – всичко се движеше и сякаш ме буташе надолу. За петнайсет минути някак успях на изляза от кулоара и стъпих на гребена. Всичко отново се движеше. Прекатервах внимателно и без никакво доверие скаличките и отделните големи камъни. Опитвах се да не подсичам. След още петнайсет минути видях пред себе си познатата желязна триангулачна пирамида на Мая Хекураве.
Островът Хекураве. Кулоарът е в средата на снимката.
Кулоарът, 9 юни 2012 г.
По гребена към Хекураве.
Последните метри.
Беше 16.15 часа, когато стъпих на върха. Бях направил 2200 метра положителна денивелация. Щяха да станат 2400 метра с връщането до Чаф Дроч... Бях се изцедил докрай. Бях напълно празен и едновременно с това препълнен. Гледах, но не виждах. Не чувствах нищо, усещах всичко. Нямаше пространство, нямаше време. Дори слънцето печеше сякаш не съществуваше. Облаците бяха абстракция. Небето – далечен блед фон.
Гледката от Мая Хекураве. Снимка: Branimir Gusic, 1947 г. Публикувана в сп. „Хърватски планинар”, бр. 9, 1957 г.
Почти същият ракурс, почти 70 години по-късно, 9 юни 2012 г.
Почти същият ракурс, почти 70 години по-късно. Долу долината Валбона.
Това беше моят свят. Сврях се до един камък и запалих цигара. Проклетия се разливаше пред безизразните ми очи като застинал безбрежен океан. Пустинно-аскетична, пуритански-пастелна, призрачно-пепелява, по францискански сива. Аз потъвах в тоя океан. Попивах го без да се давя. Непознато и непознаваемо, неосъзнато и несъзнавано се сливаха в тая каменна пустош. Нямах превод. Той дойде сам по-късно, прочетен някога, много отдавна. „Колкото по-неуверен в себе си съм се чувствал, толкова повече е покълвало в мен чувството за родство с всички неща. Всъщност аз нося в себе си едно усещане, че сякаш цялата тази отчужденост, отделяла ме тъй дълго от света, се е пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква неподозирана степен съм чужд на самия себе си.” С тези думи завършва автобиографията на Карл Густав Юнг. De profundis. Аз изпитвах същото. Отдавна и може би всякога.
Пустошта на Хекураве. На заден план леко вляво Шкелзен, на най-заден още по-вляво Джеравица, най-вляво Мая Ропс.
От дълбините на безбрежния океан извираше една по-голяма истина и застиваше по върховете на планината. Усещах я интуитивно. Откривах я инстинктивно. Тая истина предхождаше живота и със сигурност щеше да го наследи. В нея нямаше раждане и смърт, нямаше чувства и разум, нямаше заблуди, надежди и блянове. Нямаше грях, разкаяние, изкупление. Нямаше добро, както и нямаше зло. Тая истина беше истината на камъка.
Запитах се дали в нея има поне Бог. Моисей беше получил скрижалите в планината Синай, един черен камък в Мека беше най-свещеното нещо за всеки мюсюлманин, Христовият via dolorosa свършваше на един каменист хълм, алхимиците бяха търсили безсмъртието в lapis philosophorum... Каменна Проклетия ми отговаряше, че камъкът също е бил сътворен.
Цигарата ми догаряше. Беше време да си вървя.
На Мая Хекураве, 9 юни 2012 г.
Същият панталон, същите обувки, същата фланелка, същите тиранти, същата раница, същият колан, същият фотоапарат... 7 август 2015 г. 2571 м. Мая Хекураве.
Панорамата от Мая Хекураве, 9 юни 2012 г. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.
Отказах се да се връщам по гребена и после по кулоара. Нямаше защо да рискувам да сляза заедно с няколко кубика камък. Тръгнах по познатия широк, стръмен и не по-малко натрошен склон, по който изкачих на Мая Хекураве за пръв път. След петнайсет минути внимателно слизане бях на седлото между Хекураве и Мая Ронг.
Островът Хекураве, гледан от седлото. При увеличение на снимката съм нанесъл маршрута на слизане.
Масивът на Мая Хекураве, гледан на път за Чаф Дроч. При увеличение на снимката съм нанесъл маршрута на изкачване.
Маршрутът към Мая Хекураве. Снимка: PSD Prokletije – Plav.
Картата с маршрута.
Оттук ме чакаше дългият и протяжен път надолу към изоставения катун. После мъчителното, изцеждащо качване до Чаф Дроч. Спирах по оазисите колкото да се нахрупам със сняг. Вървях монотонно и след два часа и половина пристигнах на Чаф Дроч. Прехвърляше 19.00 часа.
Преди превала, преди дъжда: Сбогом, Ершелит.
Междувременно небето се беше свъсило, облаците се бяха наляли с дъжд, из въздуха се носеше заряда на идващата лятна буря. Чевръсто и бързо натъпках раницата и хукнах надолу. Набързо отминах другия изоставен катун под превала и продължих да тичам.
На слизане от Чаф Дроч (най-ниската точка вдясно) в дъжда.
Гръмотевиците удариха, когато вече бях достатъчно ниско. Знаех, че грешките стават на слизане, но въпреки това, бързайки, на няколко пъти паднах като обрулена слива. Когато след час стигнах закрилата на буковата гора, гръмотевиците и дъждът вече спираха. Успокоих се и седнах да пуша. Имах още час и половина светло. Нямаше да вървя по тъмно.
Изоставеният катун и първите гръмотевици.
Отново си зададох стария въпрос: какво толкова има в Проклетия, че да се връщам и да се връщам при нея? Ясно си давах сметка, че не е само безумната й сурова красота. Ясно разбирах, че не е само желанието ми да опознавам хората й – все едно албанци, черногорци, сърби или бошняци, все едно католици, православни или мюсюлмани. Ясно усещах, че не беше и това, което бях изпитал преди няколко часа на Мая Хекураве. Имаше още нещо.
Чаф Дроч е вече високо и далеч.
В мен се завръщаше едно забравено чувство, което някога, вече доста отдавна, изпитвах из Пирина преди да го осакатят и напъплят. Спомних си самотните си зимни нощи на Кончето, когато отвисоко гледах светлинките на Банско и Разлог, които тогава все още бяха обикновени български градове, населени с мои сънародници. Сега, в Проклетия, гледайки все още свъсеното небе, надвиснало над уютния и сгушен амфитеатър от назъбени върхове, ме спохождаше същото чувство. Това чувство беше чувството за дом. Без епитети в сравнителна или превъзходна степен, без обяснения.
Комисар Зенелай ме чака в катуна.
Скочих и хукнах към катуна, където знаех, че ме чака комисар Зенелай. Исках да изпия до дъно чашата на човешката доброта. Като паразит, който не иска да заразява, а самият той иска да бъде заразен. Пристигнах точно в 21.00 часа. Освен комисаря, около масата на поляната сновяха жена му и неизвестен здрав мъж. Моментално получих кафе, ракия и свита цигара. Реших да не отказвам нищо. По-късно дойде вечерята – специално за мен сготвиха месо и направиха омлет. Хлябът излезе врял от кюмбето. Приказката потръгна обратнопропорционално на моята трезвеност.
Залезът.
Неизвестният мъж се оказа берач на билки също като Августин. До него стоеше голяма захабена кирка. От него разбрах, че върхът, под който стояхме и пиехме и който бях качил вчера, се казва Мая Дашльонит. Просто ми каза: „Моята фамилия е Дашльони. Върхът е наша семейна собственост, откакто родът ми е на тоя свят.” Освен това се оказа, че е съсед на Люлцим Льогу. А Мая Хекураве, от който току-що бях слязъл, беше любимият връх на Люлцим. Кръговете се затваряха един след друг и дори Проклетия се оказваше един малък човешки свят. Накрая, когато нощта отдавна вече бе паднала, комисар Зенелай ме заведе в тясната ниска постройка и ми посочи леглото си. Всичките ми пиянски откази бяха отхвърлени с обезоръжаваща усмивка и непринудена доброта. Напали ми печката и деликатно се оттегли. Дълго останах навън, пушех и се взирах в нощта. Или аз бях твърде пиян, или Архимед беше намерил своя мечтан лост и местеше света, защото звездите се носеха над Проклетия и не падаха.
Проклетия от небето. При увеличение на снимка съм описал върховете, които знам. Снимка: интернет
На сутринта ме посрещна „албанска закуска”. Жената на комисаря кипваше кафето, неизвестният мъж методично ми свиваше цигара след цигара, самият комисар наливаше ракията. Но беше станала беля. Оказа се, че комисар Зенелай имаше три байпаса и един стенд. Тоя човек ми беше помогнал предния ден да не изпусна пътеката с ясен риск за своето здраве. Беше се преуморил, през нощта беше получил спазъм и сега сякаш имаше камък в гърдите. Предложих помощта си. Селим Зенелай само се усмихна, натъпка в раницата ми голям комат хляб, после махна с ръка и каза прости думи, които са по силите единствено на голям човек: „Тръгвай, теб те чака дълъг път. Аз все някак ще сляза в Драгоби до вечерта. Rruga e mir.”
Прощаването в катуна.
Подвих опашка и тръгнах надолу. След час и малко бях в Драгоби. Моята домакинка ме чакаше с току-що опечена пита и сок от ръчно бран касис. Великата Корсичка си стоеше незаключена на двора. Питата беше толкова вкусна, че направо я завих в един вестник и я понесох към София. Ядохме я три дни на малки порции и се карахме кой да хапне повече.
Завръщането в Драгоби.
Наближаваше обяд. Моето пътешествие приключваше. Оставаше ми дългият път назад. Разбирах донякъде защо и какво бях изпитал на Хекураве, който подпираше небето нейде високо, високо над мен. „Няма чужди земи. Единствено пътешественикът е този, който е чужденец.” Проклетия оставаше на мястото си, аз си отивах. Аз й принадлежах, тя на мен – не. Това беше нашето родство.
Първата и последната гледка от Албанска Проклетия – всеки път.
Великата Корсичка на прохода Превалац – всеки път.
Подкарах великата Корсичка. Браян Фери продължаваше да разказва истината.
Too fast to live –
too young to die.
One stolen kiss –
your painted smile.
Проклетия се изгубваше зад Чаф Морина. Някъде напред ме чакаше моят дом. Блаженият Августин беше казал: „Няма светец без минало, нито грешник без бъдеще.” То беше пред мен. Бях срещнал Августин. Щях да срещна дъщеря си.
Децата на Проклетия. Снимка: Branimir Gusic, 1947 г.
Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Окт 16, 2015 3:19 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Окт 14, 2015 2:43 pm
dandan
Регистриран на: 26 Авг 2013 Мнения: 211
Велик си!
Сря Окт 14, 2015 6:53 pm
irina
Регистриран на: 16 Сеп 2007 Мнения: 759
Майстор но перото си! Потопи ме в любимата ми Проклетия. Благодаря!
Сря Окт 14, 2015 7:53 pm
аngel
Регистриран на: 02 Юни 2015 Мнения: 1976
Не е така така просто.....всякакви суперлативи някак си не са място в този не разказ, а късове жива плът ....то е едно особено състояние, сякаш Иван и Планината, са създадени един за друг.... .... само Ти и Планината...радост и болка...едно сънуване на живо .
Така веднъж на Пирина, на едно пусто и много диво езеро, се гледахме с часове с един орел, който час по час се спускаше към езерото да грабне риба.....моменти извън реалния живот. Запечатих го на снимка, отзад написах : По всяко време аз съм тук......
Албания е приятно място. Предварително се наслаждавам от следващо ходене. Много благодаря за припомнянето на минали случки!
Нещо пречи в разказа ти, като шумна дискотека в планинска нощ. Това неспане, цигари, тежести, неприятен за четене ненужен драматизъм. Не ми се връзва с албанско-планинското спокойствие и пресметлива разсъдливост. Някак е обидно даже. Албания и камънаците - човек си почива, не бърза, но отнякъде се намира достатъчно време сред леко загадъчното познато-непознато обкръжение.
Сря Окт 14, 2015 11:31 pm
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6453
radi написа:
Албания е приятно място. Предварително се наслаждавам от следващо ходене. Много благодаря за припомнянето на минали случки!
Нещо пречи в разказа ти, като шумна дискотека в планинска нощ. Това неспане, цигари, тежести, неприятен за четене ненужен драматизъм. Не ми се връзва с албанско-планинското спокойствие и пресметлива разсъдливост. Някак е обидно даже. Албания и камънаците - човек си почива, не бърза, но отнякъде се намира достатъчно време сред леко загадъчното познато-непознато обкръжение.
Хм, аз лично оценявам точно тази част от пътеписа.
Нужни са малко литературни щрихи, за да се прескочи границата от така познатата ни тук суха статистика до драматичното повествование.
Ванката го умее и това явно, имал е от къде да учи
_________________ Бутам след осмата бира
Чет Окт 15, 2015 12:05 am
ivailo.hr
Регистриран на: 22 Мар 2010 Мнения: 1355 Местожителство: София
Съгласен съм с Дидо!
Не познавам лично Иван, не ходя по такива места, но винаги с удоволствие чета приключенията му. Доколкото аз разбирам от сериозни планини, алпинизъм и т.н. (а аз почти нищо не разбирам), Иван не е някой кашкавал турист, който се опитва да се прави на супермен в планината и още повече да представя по такъв начин преживяното там. Напълно нормално е всеки човек да има пороци (алкохол, цигари и т.н.). Всъщност човек, който не страда от поне един от трите най-масови порока е страшна и загадъчна личност...
Описанието е интересно, с необходимата доза самоирания, от която супермените са оперирани. Направен е разбор на грешките. Има препоръки към искащите да отидат по тези места. Да не говорим за задълбоченото проучване на тези планини в исторически план. С две думи -- който го може, си го може!
Албания е приятно място. Предварително се наслаждавам от следващо ходене. Много благодаря за припомнянето на минали случки!
Нещо пречи в разказа ти, като шумна дискотека в планинска нощ. Това неспане, цигари, тежести, неприятен за четене ненужен драматизъм. Не ми се връзва с албанско-планинското спокойствие и пресметлива разсъдливост. Някак е обидно даже. Албания и камънаците - човек си почива, не бърза, но отнякъде се намира достатъчно време сред леко загадъчното познато-непознато обкръжение.
Хм, аз лично оценявам точно тази част от пътеписа.
Нужни са малко литературни щрихи, за да се прескочи границата от така познатата ни тук суха статистика до драматичното повествование.
Ванката го умее и това явно, имал е от къде да учи
Подкрепям мнението на Дидо. Пътеписите на Динков според мен са от най-добрите във форума, във всяко отношение.
Нищо не трябва да се отнема или добавя към тях.
Даже и цигарите са си някак на мястото,макар да не съм пушач,като цяло.
Сигурен съм, че доста хора/включително и мен/е запалил по Проклетия.
Колкото до Проклетийския Августин най-големия му проблем ако се захване с туризъм ,явно ще бъде да се научи да взима пари...и в това му е чара.
Чет Окт 15, 2015 10:35 am
EXIIIT
Регистриран на: 27 Юни 2013 Мнения: 1706 Местожителство: Плевен
Така го е видял, това е усетил................изключително и реалистично. Голям си
За друго става дума, но който иска да ме подсети със съобщение за повече. Свързано е с неразбиране или неуважение към традиционния албанския мироглед и ценности. По-точно - към балканския. Пък може да съм в грешка, разбира се.
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети