За моя радост дойде "голямата" годишна отпуска със спряганото още от миналата есен голямо скитане крос Рила и Пирин.
Тук ще стане на въпрос за почти тридневното прекосяване на Рила.
Ден първи: вр.Ястребец – х. Грънчар.
Въпреки неблагоприятните прогнози и непрекъснатия валеж в петък през нощта и ръмежа в събота /15.08/, в 08.45 сутринта хванахме кабинката от Боровец за Ястребец.
Долу на касите на кабинката ни казаха че горе било „гъста мъгла“.
Времето беше мъгливо около х. Ястребец, но подухваше вятър. Това ми даде знак, че ще се оправи видимостта.
Към 09.15 ч. поехме по почти хоризонталната пътека към х. Мусала.
Имахме само ок. литър вода, щото на хижата има от къде да се наточи.
След около час стигнахме хижата, подминахме я и в посока вр. Дено намерихме мястото за водопой. Напълнихме всички съдове, кемълбеци и след кратък замисъл дали да не хванем по зимната маркировка нагоре към върха, поехме по лятната, която е запад-югозападно от хижата. Нищо интересно нагоре, освен, че времето се оправи и се отвориха гледки във всички посоки, но времето си беше „палаво“ и видимостта се менеше начесто.
Качихме се до заслон Ледено езеро, починахме на него, стреснах се от цената на бирата /4 лв./ и вече окончателно събуден от цифрата поехме нагоре към върха. От долината започнаха да се чуват глъчките от идващите по петите ни шумни туристи, мераклии за високопланинска слава, борещи се за заветния печат в/у книжката 100 НТО и „покоряващи“ балканския първенец.
Горе на върха беше приятно, но без видимост за наше съжаление. Хапнахме стабилно.
На слизане към Преслапа под Мусала на път за вр. Малък Близнак палавото време ни изненада приятно, като отдръпна завесата над циркуса на Маричините езера с околните върхове, толкова любими на мен. Онемяхме от красотата на циркуса, особено на зеления клеков венец под вр. Манчо:
От Преслапа поехме нагоре към Малък Близнак и Голям Близнак, като пътеката ги подсича ту отляво, ту отдясно, като по този начин предоставя невероятни гледки към гореописания циркус и към прекрасната долина на р. Бели Искър, едноименният язовир и малко по-късно към Скакавците. Честно да си призная много ме беше яд, че на подстъпите към Мусала, на самия връх и на по-голямата часто от слизането към Преслапа нямаше никаква видимост към Скакавците и Сакън дупка, която мечтаех да видя от там. Но от Малък Близнак се отвори гледка и в тази посока, та поначесах Скакавишката ми краста.
След Близнаците пътеката тръгва леко изкачване посока вр. Маришки чал, като го подсича и продължава леко спускане към подножието на вр. Юрушки чал /Овчарец/. Някъде в началото на подсичането на Маришки чал е разклонът за Белмекен/Заврачица. Нямаше как да пропусна поклонението до вр. Манчо В този смисъл поехме нататък.
Е нямах късмет – 10 минути преди да кача върха изневиделица от Маришкия циркус наизкачаха мъгли и скриха гледката, която ме зарази с планинския вирус миналото лято. На няколко метра мод върха се отдадохме на почивка, с похапване на ябълки и др. вкусотии.
Погледнах в посока юг, т.е. Ропалишки циркус и върховете Песоклива вапа и Юрушки чал и видях как много бързо мъгелите пълзят по и към тях и как небето взе да се „схлупва“. Надуших влагата във въздуха, която недвусмислено говореше за дъжд и облякох раницата и мене си с дъждобрани. Нататък чак до х. Грънчар ни валя един рехав дъжд с прекъсвания. Гледки имаше обаче. Особено ни впечатли тази към Грънчарския циркус от подстъпите към Юрушки чал, в частта където пътеката го подсича от юго изток. Разкошотия. Вървейки надолу към седловината Джанка си набелязах и приблизителното място за палаткуване.
Пристигнахме на набелязаното място в югозападния край на Грънчарското езеро и под рехав дъждец опънах палатката, която се оказа много удобна за опъване в такова време по простата причина, че горната и част се разпъва първа, за кратко време и служи за заслон, отдолу на който се прикача долната част.
15-тина минути по-късно дъждът спря, излязохме навън, наготвихме си манджите, похапнахме царски, пихме чай и се положихме по постелките с прекрасното намерение да се отдадем на прегръдките на бог Хипнос, Морфей или който е там.
Ден втори: х.Грънчар – х.Македония
Денят започна абсолютно безоблачно, което адски ме зарадва, защото предчувствах приятното усещане от топлите слънчевите лъчи по съненото тяло, как те ще изсушат мократа ми палатка, като по този начин ще ми олекне раницата поне с 500 гр. За невероятните предстоящи гледки от предстоящото билно ходене във всички посоки да не говорим. Така в прекрасно настроение си приготвихме закуската, хапнахме, пийнахме кафенце и поехме обратно към Джанка. На седловината свихме в ляво посока вр. Ковач/Налбант.
Преди да започне изкачването към върха преминахме през много интересно място:
каменна река, осеяна с пирамидки натрупани най-вероятно от многото палаткували на това място, където има прясна питейна вода.
Връх Ковач/Налбант е невзрачен връх, гледан от долината на Бели Искър или от Запад и дори юг, но от тук изглеждаше величествено:
Пътеката го подсича от югозапад и нататък до подножието на вр.Канарата следва едно много приятно лесно ходене, което благоприятства наслаждаването на гледките, които предоставя тази част на Рила – от вр. Реджепица, Канарата, Йосифица, Шишковица, Скакавци и др.
Така зяпайки стигнахме подножието на вр. Канарата, където настигнахме един стар планинар на ок. 65-70 години, който като му казахме къде отиваме отсече - „О – към 22 часа сте там“ - това доста ме учуди и стресна. Не бях си поглеждал часовника този ден въобще. Оказа се, че е 15.20.
Успокоих се и му казах, че не знае кои стоят пред него и че към 20.30 сме на х. Македония. Тук му е мястото да спомена, че в последните преходи взех да се учудвам на издръжливостта и на доброто темпо с което маах из високата планина. Както често се шегувахме помежду си – вече сме джедаи , т.е. безсмъртни. А пия и бира...
Сбогувахме се с приятния възрастен планинар и поехме към първия от 6-те върхове-убавци по втората част от трасето, което си е чист марш-на-скок.
Времето взе да се разваля, като над 2600м.н.в. Постоянно си беше облачно, а върховете – забулени. Издуха североизточен студен вятър.
Последователно качихме Канарата:
, снимах „Зъбците“:
барабар с Йосифица:
минахме въжето на Павлев връх:
Черна поляна, Аладжа слап и Ангелов връх бяха в облаци и ги минехме набързо със задължителните вече почивки, щото тая част от прехода си е бая изморителна. Духаше студен североизточен вятър и дори сложихме ръкавици.
На здрач хванах този вълшебен контур на :
Така точно преди да се стъмни и да се наложи да слагаме челници пристигнахме на х. Македония, бая сдухали. Беше малко преди 21.00 часа. Брутално слизане – ок. 600 м. денивелация от билото до хижата за 20-тина минути. Палаткувахме малко над постройките на „Хидрото“, под хижата.
Ден трети: х. Македония – Добърско.
Колежката от дунавско мнооого добре го е описала в тази тема.
Само ще спомена, че и този ден като предния си приличаха – рано сутрин прекрасно безоблачно време и малко по-късно бързо заоблачаване и над 2300м.н.в. - никаква видимост. Отново издуха „оня“ ветрец.
А църквата в Добърско е невероятна. Запазени оригинални стенописи, иконостас, 5 бр. икони, и всичко това на много по 100 години... Църквата е трикорабна, каменна, с естествена вентилация, каменни зидове. Свързана е с историята на България – в двора и има лековито кладенче, на което са си облекчавали болките в очните ямки част от самуиловите войни. Просто ТРЯБВА да се види и да се изслуша беседата на много добрата и знаеща водеща.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
В този смисъл поехме нататък.
, т.е. безсмъртни. 
А пия и бира... 
:
