Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
"Мургаш! Хайдушкият Мургаш, любимият връх на Любена Каравелова, който му е посветил и песни, и проза! Отдавна е забравена тая планина, новото поколение нито е чувало за нея. Другите великани, които наскоро открихме – Родопи, Рила, Витоша, Амбарица, Юмрючал – блазнят туристи и писатели, а Мургаш се не чува. А Мургаш е бил в онова време, в героическата епоха на българина роб, люлка и свърталище на юнаците: планинските хайдуци наши там са намирали прибежище, яли са легендарните печени агнета под дебелата сянка на букака му. Песнята ни разказва за тия юнаци и въздиша за Мургаш. Той е пълен със смътни възпоминания за неизвестни витязи на отмъщението, горите му са поглъщали гласовете им, изворите му са прохладявали гърлата им, мъжка сила и енергия и буйни животи са се размахвали във волна мощ из самотиите на забравената сега планина.
Пустата Мургаш планина!
Много си, Мургаш, хубава!"
Иван Вазов
Трето табелчесто дело ни отведе отново на Белия камък и Зла поляна
Това е едно от доказателствата, че Земята е кръгла - в каквато и посока да поемем със Стефан, рано или късно стигаме до Белия камък
И понеже човек се учи докато е жив, научих няколко много важни и ценни неща:
- поляната, която все наричам Лъжебелия камък си има друго име - Циганска поляна (ама това не е много сигурно, защото източника е картата на Домино)
- пътят от Врачеш е най-стръмния вариант, значи за в бъдеще да се избягва
- от Белия камък може да се изпретрепеш да тичаш към Витиня или Лескова, но може и да не го правиш!
- този район е чудно красив през май
Този път нищо не сме маркирали, ами тествахме дали маркировката между Зла поляна и Белия камък върши работа в тъмното Теста показва, че върши, ама може и по-добре. Тоест, може и по-добре да се маркира и е по-добре да не се замръква
Сложихме няколко от табелките, които останаха от Върбиш - Риш
И направихме едни надписи към чешмата на Зла поляна, за което малко се колебаех дали да се издаваме, че сме го направили преди да има положителни отзиви, но човек трябва да си поеме отговорността, дори да е изпратил някого в дерето
Ето това е бригадата:
Имаше и цър-пър, ама няма всеки път да го споменавам, да не дразня любителите на скарата, най-вече визирам себе си
И няма нужда да споменавам, че накрая пак се озовахме на Арабаконак - И все пак тя е кръгла! Земята имам предвид
Е, то и за мен може да се каже същото, де, защото на Арабаконак пак ядохме... абе свински истории Тя Пътеката може и да не стане по-хубава след нас, ама ние от това маркиране ще станем сто кила, че и отгоре
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Ное 25, 2013 8:52 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
"Show me the way, Show me the way
Bring me tonight to the mountain
And take my confusion away
And show me the way"
Styx - "Show Me The Way"
Четвъртото дело е - ха ха ха, каква изненада - от Арабаконак до Витиня
Първи ден - аз, Стефан и Живко маркирахме и Стефан ряза с ножиците каквото можа, но там на места е толкова обрасло, че е направо непроходимо, особено край оградата на ДДС-то.
Така че за другата година може да се прочисти с лозарски ножици и триончета, за един ден е работата. Предполагам, че може да се мине и само по черните пътища, както е дадено на новата карта на Домино, но защо трябва да се изоставя вече маркираната (и дори премаркирана) пътека?
Мероприятието мина добре, само дето - ха ха ха, още една изненада - пак замръкнахме малко преди излизането на шосето за Витиня Миналата седмица бях там и последните марки, които сме ги правили в тъмното все едно са правени от пияни туристи, с две леви ръце и при силно земетресение
Снимки за мое голямо учудване нямам, дали защото сме бързали или ме е домързяло да си вадя фотоапарата от джоба - не знам. А имаше какво да снима - от другата страна на оградата на ДДС-то се бяха наредили мечка - глиган - мечка - глиган
Еми то затова човек си носи брадва в колата и кибрит в джоба
Снимки от големите огън и цър - пър също няма
Доказателства липсват
Стефан да не се обажда, както казах - снимки няма
На другия ден се разходихме до х. Чавдар, като пътем натрупахме повече камъни на отбивката при бараката с копривата
За тук трябва стълб с табелка, дано един ден се случи
И между другото около х. Чавдар има доста ягоди, та съвета ми е човек като ходи там да си гледа в краката, а не да зяпа по дървета, облаци и звездеци
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Ное 25, 2013 9:15 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
"Пътуването се измерва по-добре в приятели, отколкото в километри."
Тим Кейхил
Шестото по хронология и второто по епичност дело за тази година е участието ми в чистенето на връх Ботев от "За Земята"
За една седмица ми се случиха безброй интересни, смешни, мокри, забавни, мъдри, малинови, мъгливи, вегетариански, ветровити, стръмни, чувалчести, боровинкови, кадемлийски, слънчеви, русалийски и още малко и още толкова неща
Повечето от които на Пътеката
И качих два пъти връх Ботев
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Ное 25, 2013 9:43 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
"Няма смисъл да използваш думата „невъзможно“ за нещо, което току-що очевидно се е случило."
Дъглас Адамс
Аз бих перефразирала това така: "Няма смисъл да казваш, че между Лескова и Мургаш няма вода, след като току - що очевидно си пил от нея"
Разбира се става въпрос за седмото приключение по пътеката - най-лежерното, успешно и приятно от всичките - търсенето на извора при вр. Данчулица.
И като си помисля как миналата година по това време ядох зелени къпини, защото умирах от жажда на две крачки от него...
Сега няма такава опасност:
Остават ни за откриване само още три извора между Лескова и Белия камък
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Ное 25, 2013 10:02 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Следва продължение за последните два прехода по Пътеката - от Лескова до Тръстеная преди няколко седмици и от тази седмица - около Витиня и Арабаконак (дежа вю)
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Ное 25, 2013 10:06 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
"Умира бавно този…
който се превръща
в роб на навика,
минавайки всеки ден
по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати."
Пабло Неруда
И така, докато се огледам, годината се беше изнизала и аз още не бях минала точно тази отсечка в Западна Стара планина, която най-много ми беше харесала - от Тръстеная до Лескова. Както и оброчището "Св. Дух", което е за мен специално място.
Така че в началото на ноември реших - сега или никога. За съжаление всички други имаха вече някакви планове, пък и явно идеята да се ходи и маркира не стана популярна сред моите приятели. Което ми показва, че ако някога се пробвам да работя в областта на маркетинга и рекламата ще умра от глад
За щастие си намерих спътник за първия ден - Welmud
И така на 8 ноември, събота, рано сутринта са срещнахме на Централна гара. Опашките стигаха до пейките и типично по български се чуваха мърморене, викове, закани и неизбежното "ще си изпусна влака!". Мила родна бедежейска картинка, която бях позабравила. Росен обаче беше заел вече стратегическо място на една от опашките, така че си купихме билет до Реброво и хванахме безпроблемно влака. Даже успяхме и да седнем, което показва, че не хората са много, а нещо в продажбата на билети не е както трябва.
В Реброво се осведомихме за маршрутка, оказа се че има такава след един час, чакала другия влак. Решихме да не чакаме, а да минем пеша няколкото километра до Батулия през това време.
Минахме по ето този клатещ се мост, който колкото повече се страхуваш и тичаш, толкова повече се клати
И след него се отклонихме вляво по пътя за с. Батулия.
Като изключим боклуците край пътя - много и изненадващо разнообразни, имаше хубави гледки към реката и къщичките около нея. Есента все още държеше позиции
За половин час стигнахме до входната табелка на селото с прочутия надпис "Село на крадци, воглаве с кмета Славейко", видях че е правен неуспешен опит да бъде изтрит
След още 15 минути и до кръчмата в центъра, където ни упътиха по пътя за с. Буковец. Това село се оказа най-фантомното място в Стара планина - табелки за него няма, пътя се губи... или ние го губехме, опитвахме се да го стигнем пеша, с кола, пеша, с кола, пак пеша... и няма село, и няма...
Фантом ви казвам, истински фантом
Пътят всъщност започва оттук:
Батулийския манастир не го видяхме, решихме че нямаме време да се отбиваме, пък и само заподозряхме къде е отбивката, защото после други табели няма
Хубаво си повървяхме, на два пъти ни качваха местни хора, на едно място се заблудихме в едни поляни, така че се качихме без пътека нагоре и после хванахме друг път, а не основния... общо взето си направихме хубаво ходене
Имаше и много гъби, но Росен ми каза да не си пека вечерта от тях, въпреки че са ядливи
Имаше и стара синя маркировка:
И така по някакъв начин стигнахме до с. Буковец, някъде два часа и половина но отне от Батулия, благодарение на един човек, който ни спря без дори да сме му махали и ни спести доста ходене.
Това е бившата хижа Буковец:
Не изглеждаше като място, където бих искала да пренощувам, още повече че гробището кротко белееше с камъните си зад нея
Макар че в днешно време човек трябва да го е страх повече от живите, отколкото от умрелите...
Тук си поговорихме с една "местна" жителка, която ни разказа, че е ходила до връх Чукава с кола, разбира се дежурното "леле, ама вие пеша ли! знаете ли това колко е далече?!?" и ни даде указания, че на следващия разклон трябва да се завие надясно.
Обадих се и на Стефан, докато изхрупахме една буковецка дюла и той ми каза същото - че трябва да завия надясно, после да мина покрай местността Гроба, да се придържам вдясно, но в същото време да завивам и наляво, за да не отида до Лескова (това малко ми заприлича на движението на възвратно-постъпателната лисица ) и най-вече като стигна поляните да се качвам към върха.
Естествено имах и ценната карта на Картография от 80-те години
Разделихме се с Росен, който трябваше да се връща в София, страшно се радвах че съм си намерила такава хубава компания за най-гадната и досадна част от пътя. И разбира се съжалявах, че няма да може да остане за най-хубавата - качването на върха и отсечката между Чукава и Тръстеная
Оттук насетне пътя беше изключително приятен - не много стръмен и с редуващи се букови и борови гори, изоставени и неизоставени къщи и полянки
Ето това е местността Гроба, стига се за по-малко от час от Буковец:
В тамошните гори се въдят екзотични птички, по дърветата са накацали папагали
Ето на тази поляна седнах да обядвам около час и половина след като тръгнах от Буковец. Мислех и по-рано, но или имаше хора, или крави
Извадих после картата, гледах, гледах (по-скоро проформа, защото тази карта от Седемте на Картография си е голям смях, ако човек наистина реши да се движи по нея ) и реших че това са поляните, от които трябва да се качвам накъм Чукава. Струваше ми се че върхът е някъде над мен.
Имаше и хубав път, който водеше нагоре в началото на поляната:
Който път ме изведе на други, още по-големи поляни
Тук вече изоставих всякакви пътища и тръгнах право нагоре през едно сечище. Там доста време се гледахме с една сърничка, която хич не се уплаши от мен и ме остави да я приближа, но в момента в който извадих фотоапарата, изчезна за секунди. Бре, че срамежливо животно!
Накрая излязох на едни поляни с камъни, храсти и коне. Наоколо нямаше нищо по-високо, значи това трябваше да е върха
М-да, ама никъде не видях това циментовото, дето съм виждала, че хората се снимат до него. Обиколих един път поляната - няма. Обадих се на Стефан и той каза - там е. Каза ми че има път, който слиза до Хайдушкото кладенче право на север Какъв север, за мен има ляво, дясно, напред, назад, нагоре и надолу. Даже са шест моите посоки, а не четири
Добре че Козница стърчи и служи за ориентир
Направих още един тигел по поляната и най-накрая намерих онова място от снимките, минала съм точно през него още в началото, аз точно там излязох
А това е пътя на север (тоест в посока Козница )
Пътя е гаден, каменист и стръмен, но много бързо извежда точно на Хайдушкото кладенче
По него срещнах и първия ловец. Разпита ме откъде идвам, къде ще нощувам, не ме ли е страх сама, къде живея, какво работя, какво образование имам... малко се постреснах тука, защото реших че ме интервюира за някоя работа - я на мечката, я на дивата свиня та и аз на свой ред се поинтересувах дали няма опасност да ме гръмнат. Човека вика "не бой се". Ха, че мен точно от "не бой се" ме е страх!
Покани ме в хижата да спя, каза че място има и купон ще става
Ето ги и пейките при Хайдушкото кладенче:
Тук имаше джип и още един ловец, но реших да не обяснявам и на него същите неща, та направо тръгнах малко по Пътеката. Искаше ми се да отида до оброчището "СВ. Дух", но малко по-нататък чакаше трети ловец, който ме осведоми че трябва да внимавам, защото в тази посока имало още десет и се отказах.
Разпънах шалтето малко по-надолу на поляната, извадих храна, вода и полегнах да се наслаждавам на гледките към Козница и Осеновлаг
Накрая ловците си тръгнаха, като ме поканиха още веднъж в хижата, не са лоши хората, но са завладели мястото там през ловния сезон и това е положението.
Отидох да си налея вода от изворчето, разпънах палатката и натрупах клони до огнището, имаше доста отрязани дървета наоколо.
Погледах залеза...
И тъкмо се стъмни и се отпуснах край огъня и нещо се спусна към мен през шумата...
Два баскервила!
Обоже, обоже, обоже!
Щеумра, щеумра, щеумра!
Обаче вместо да ми прегризат гърлото, баскервилите почват да махат с опашки и да ровят в шумата около мен
Тъкмо почнах да пресмятам как да разделя храната на три по братски и те изчезнаха.
След малко пак се появиха
После дойдоха и ловците с джип да си ги приберат. Предложиха ме да ме карат към хижата да не съм сама, както и хубаво вино и бира. Както казах, не са лоши хората.
Останах пак сама, опекох си една наденичка, поседях до огъня...
После страшно ми се доспа, пък и се появи силен вятър, така че изгасих огъня, намъкнах се в палатката и спалния чувал и съм заспала почти веднага, въпреки усилията ми да остана будна
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Последната промяна е направена от Mariana1000 на Пет Ное 29, 2013 9:00 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Ное 27, 2013 1:58 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
„Рядко се озовавам там, където съм искал да ида, но обикновено се озовавам там, където трябва да бъда“.
Дъглас Адамс
Сутринта се успах. Но настроението беше добро, защото нямаше роса и прибирането на палатката щеше да е лесно, и защото изгря чудно слънце откъм Емине
Помотах се доста със събирането на багажа, не успях да вмъкна палатката в калъфа, така че я прибрах директно в раницата. Ето затова най-добре е само на спален чувал, но признавам си, че от страх да спя сама само с чувала, мъкнах палатка. Друго си е да се заключиш в къщичката
Предната вечер се бях поразходила по пътеката в западна посока да видя как е, така че приготвих четките и боята, метнах раницата на гръб и директно тръгнах. Върви се само по пътища и има доста сечища - повече от миналото лято. Слагах тук-там маркировка, като предимно подновявах старите марки, някои от които доста избледнели, други ясно си личаха. Интересно ми е дали имаше такава разлика заради мястото, на което са поставени, или са правени по различно време?
Получаваше се горе-долу следното:
преди
и след
преди
и след
Бях решила да закуся на Чукава, защото през цялото време вървях в сянка и ми беше студено. Хапнах набързо в ето тази беседка на припек.
Тук беше малко гадно за маркиране, защото има иглолистни дървета и трябваше да вадя триончето и да беля кората.
През цялото време си поглеждах часовника, защото ме беше страх че няма да успея да свърша и да се прибера вечерта. Оказа се, че не е невъзможно да се маркира с голяма раница на гръб и с двата цвята едновременно, но не е и лесно. Доста се бавех и докато преценя къде да сложа марка, ако дълго време не е имало. Друго си е двама човека, единия върви напред и казва къде се вижда най-добре, а на мен често ми се налагаше да се връщам. Отгоре на всичко уж човек там няма къде да се отклони, но все излизаха някакви черни пътища, а гледната точка от изток на запад е по-различна отколкото спомените ми, когато вървях в обратната посока.
Все пак се оказа, че си спомням доста ориентири. Веднага познах завоя, където се избягва качването на Високата Чукла
Тук няма къде да се сложи марка, но поднових тази на последното дебело дърво в другата посока
Честно казано се зарадвах, че излизам от гората, едно защото щяха да започнат хубавите гледки, друго заради слънцето и трето не е приятно да се върви през сечищата.
И не на последно място се отдалечих от стрелбата, която се чуваше още от сутринта. не можех да определя откъде се стреля, така че ми се струваше, че е отвсякъде, навсякъде и главно около мен. Затова от време на време подвиквах: "Не съм елен, не съм свиня, човек съм." После се сетих, че съм турист, а не човек и почнах да подвиквам "Не стреляйте, турист съм, турист съм" Не срещнах никого, сигурно са били ловците далече от мен, но... страх лозе пази
А гледките започнаха по план Всичко беше в зелени, кафяви и ръждиви цветове и чудесно се комбинираше със синьо-бялото небе отгоре
Козница, с къщичките пръснати навсякъде долу:
Пък аз си вървях по пътя, зяпах и от време на време намирах по някое по-дебело дърво за марка, но там няма много такива
Излязох на поляните преди вр. Плато. Мислех да седна да хапна и да пия вода при голямото дърво, при което почивахме по време на Ком - Емине, че беше станало вече обяд, но на откритото започна да подухва вятър и се отказах. Пък и по равното се вървеше бързо
На дървото поднових марката, имаше и избледняла жълто-червена. То и без това тук можеше да маркирам само по основите на стълбовете, така че не си давах много зор.
Самите стълбове са поорязани
Тук зърнах Издремец и малко се стресирах колко е далече и то това не беше крайната точка за днес. Ето го и Издремеца, от който се виждат златните кубета на Александър Невски
Виждаше се и Ком, макар и да имаше облаци. Или аз толкова исках да го видя, че си въобразявах, че го виждам
А ето това си мисля ,че е вр. Плато, също не се качва, пътя завива наляво и го подсича, коловете продължават нагоре. Аз без малко се засилих нагоре по коловете, но видях че има марка на един камък наляво долу и се върнах
Тук пътя е много приятен, редуват се иглолистни горички с букови и ту мирише на бор, ту се гази в шумата и се чува есенното шшшшш-хруп, шшшшшш-хруп
Има и полянки
В един часа най-накрая седнах да хапна и да пия вода, крайно време беше. А и боята в кофичката се беше свършила, та трябваше да сваля раницата и да долея. Ето тук почивах, директно на пътя... при толкова полянки
Хапнах малко шоколад, не ми се ядеше много, но за сметка на това изпих повече от литър вода. Все така правя - обезводнявам се безхаберно само от мързел да си извадя шишето
Добре че бързо си прибрах нещата в раницата, че отдолу се зададоха мотористи, които префучаха покрай мен. Като нищо можеше да се разхвърчат боя, шоколад и прочие мои вещи, ако се бях забавила малко
Ами при толкова полянки, кой наистина ме накара на седна на пътя?
Всъщност една от причините беше, че имаше там стрелка и марки, които бяха сложени доста високо и се опитах да ги подновя с раницата, но не ми се получи, та затова я свалих
Тази почивка обаче ми се отрази добре и за още час и половина стигнах до ловджийското чакало. Оттук през връх Лиляка може да се качи човек на Издремец (или да слезе оттам, както направихме пролетта), но нямах никакво желание да го правя точно сега.
Това чакало обаче е един много добър ориентир и в двете посоки. При него има и кол с ръждясала табелка.
След 20 минути бях на Баин камък - традиционното място за снимки. Въпреки напредналия следобяд и това, че раницата натежаваше все повече и повече, нямаше как да не се снимам. Направих упражнението клякане с тежка раница и опити да се метна долу в пропастта за да изпреваря брояча на самоснимачката
Долу в ниското както винаги белееше "Седемте престола", помечтах си да се телепортирам там, но нямаше как, така че продължих по пътеката. Тази част не я обичам много - много. Защото е стръмно, разбира се То е качване, слизане, качване... край няма. И най-лошото е, че съм го минавала това разстояние три пъти и не мога да се самозалъжа, че остава по-малко или по-равно
А, не е вярно, оказа се че бях забравила голямото паднало дърво, което трябва да се прелази отгоре. Въпреки, че някой добър човек е издълбал стъпка в него, пак не успях. Повъртях се, пробвах с левия крак, с десния крак, не става и не става. Накрая се примирих, оставих кофичката, свалих раницата и минах. Едно такова забравено препятствие и отиват десет минути в чудене и псуване (никой не ме е чул,значи не се брои )
В три и половина бях на Манастирските ливади, отдъхнах си, че поне до Тръстеная ще стигна по светло. Ето този стълб горе е друг сигурен ориентир дори и когато е тъмно, от опит го казвам
Като стигнах до Чемерника още не бях решила накъде ще слизам - към Бов или към Лъкатник. Обмислях и варианта да спя тук и на сутринта да слизам надолу, но вече си бях свършила работата (и бялата боя, че къде измазах цяла кутия!?) и този вариант не ми харесваше твърде много. Нещата обаче се наредиха от само себе си
Докато подновявах марката на кола на ъгъла на фермата колкото да се намирам на работа за да помисля накъде да поема и съдбата се прояви чрез едно симпатично семейство с малко момиче, които ме попитаха за къде е маркировката. В такива случай винаги ми идва да кажа - за нос Емине, защото за мен тази маркировка е до там Разказах им какво се намира в непосредствена близост в двете посоки и във внезапен прилив на вдъхновение ги попитах дали ще слизат и накъде.
Да бе, внезапно вдъхновение Послъгах малко... Съвсем пресметливо ги запитах, защото целия ден ми беше омръзнало да ходя сама, и знаех че както съм изморена ще се влача надолу в тъмното като плужек. но най-вече ми се искаше компания
Оказа се, че слизат към Бов и това го приех като един добър знак, защото и аз натам клонях преди да ме заговорят.
Дано не са съжалили, че се съгласиха да се присъединя към тях, защото имах доста неизговорени думи за деня и в началото разговорът ни беше почти монолог
Хубавото е, че вървяхме с добро темпо и не ми позволиха да се отпусна, да правя дълги почивки и да се влача надолу Мобилизирах се, няма да се излагам пред хората Само това липсваше - уж печен турист, уж маркировач, а да се размрънкам
То малко оставаше, де, добре че се спряха на една поляна да наберат гъби, та седнах, поех въздух и си допих водата.
Светна ми пред очите, та се поотвориха и за есенните красоти наоколо
Стигнахме по светло до село Бов, но вече се здрачавеше...
Оказа се, че тези много дори хора са с кола и не само се съгласиха да ме свалят до гара Бов, ами се оказа, че са в посока София и направо се прибрах с тях
Да са живи и здрави!
Така се прибрах навреме, като почти изпълних програма максимум. И не ме застреляха, защото може и да съм свиня, но не съм дива
... И не ме застреляха, защото може и да съм свиня, но не съм дива ...
А аз мисля съвсем по друг начин. В никакъв случай не си свиня, но си ДИВА.
Как иначе да ходи сама жена къде ли не, през деня и ноща, да спи където свари(е, къщичката била заключена уж).
Блазе ти, че можеш да ходиш така и да маркираш за нас.
Бъди жива и здрава!
Това, че не ви хваля със Стефан (и тези, които ви придружават понякога) след всяко премаркиране и всички други хубави неща, които правите за Пътеката, е само защото не искам да се повтарям
Съб Ное 30, 2013 12:49 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Не са нужни похвали изобщо
Пиша ги тези неща едно за да се популяризира отново и още повече маршрута, друго да е полезно ако някой реши да поскита из Западна Стара планина. Че в Централен Балкан е лесно - като се качиш на билото и става ясно откъде ще се мине, ама в западните гори тилилейски е съвсем различно
Имам една много голяма полза аз от това маркиране - разучих някои пътека така, както никога не бих ги разучила от едно минаване по тях И не само Пътеката, а и някои странични, по които се стига до билото. Страшно съм доволна от това
И се научих да ходя и спя сама То е като в казармата - от Ком тръгваш чирак-планинар, на Емине стигаш мъж
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Ное 30, 2013 4:19 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Последен маркировъчен излет за годината
Или как събрахме публика на Витиня, за новата жертва на Нашия Планински Гуру Стефан, как превзехме турските отбранителни линии, за поредния опит да ни отстрелят (неуспешен), лекия старопланински бриз и как папараците ни дебнеха отгоре с хеликоптера (Звезди на Звездец).
А, сетих се, мотаеха се и някакви бои по едно време, та може да стане въпрос и за тях
Мислех си, че Хайдущкото кладенче - Чемерника ми е последното ходене за тази година по Пътеката, но Стефан предложи да качваме Звездец, с леко домаркиране на Витиня.
Случи се на 23 ноември - последния хубав есенен ден
Бяхме трима - аз, Стефан и една млада планинарка Ваня (и на години и като опит). Милото Ванче преди това беше правило само два излета на Витоша и с това ходене на Стара планина, при прогноза за облачно и ветровито време направо се хвърли в дълбокото.
Ама така става, с този, който тръгне със Стефан - тъкмо си цапа на плиткото и си мисли колко лесно нещо е плуването и хоп - три метра дълбочина с два бала вълнение... оправяй се, аз те снимам, а и клипче ще има
И можеш, ама не искаш
Но започвам отначало.
В началото беше Мечката
И Пътеката
И ние, опитвайки се да направим надпис указващ тур. спалня Витиня, която е някъде там
Надписът не се получи добре, мазахме, трихме, мазахме, в крайна сметка не стана както трябва, но разредителят е на привършване, така че засега така остава
Това е туристическата спалня, заведох Стефан и Ваня да я видят, че тя е интересен обект по Пътеката. Леля Стефка я нямаше, беше оставила внука си за стопанин
После исках да ходя да си маркирам сама, но Стефан насила ми взе кофичката с червената боя. Това го отбелязвам за да няма после обвинения, че съм карала никого насила да ходи да маркира
И да знаете две неща от мен, първо в края на ноември сутринта на Витиня е кучешки студ и второ двама човека маркират по-бавно от един
Като сме двамата не винаги имаме съгласие къде да се постави марката. И като компромисен вариант се прави и на двете места... и работата върви двойно по-бавно.
От десет до един и половина маркирахме една нищо и никаква отсечка от Витиня, до оградата на ДДС-то, малко след като Пътеката се отбива от асфалта по черен път. И то при положение, че там няма къде да се отклони човек
Имам снимки само накрая при разклона и оградата, защото си мислех да снимам на връщане като са ми свободни ръцете. Но после решихме да се върне само Стефан, а ние с Ванчето починахме и хапнахме през това време
И нащраках малко снимки
С две думи четири часа мотаене, за отсечка дето се минава за петнайсет минути
И отиде половин кутия бяла боя за няма нищо
Следващата ни цел беше връх Звездец. Така че се качихме до някъде с колата след Арабаконак, хапнахме и само с вода и почти напълно празните кутии боя поехме нагоре. Засега времето се държеше, въпреки прогнозите да следобедно заоблачаване и вечерно преваляване
Естествено погледа се отплесваше да търси връх Ком на всяко по-открито място по пътя
Ето го най-новия член на маркировъчния екип, който издържа геройски изпита
Стигнахме до мястото, където червената маркировка се разделя от пътя за Звездец. Оставихме подновяването на почти заличената марка за на връщане, а ние продължихме наляво и нагоре. След малко се стига до билото и края на гората.
Пътят продължава напред:
А ние завихме надясно:
Покрай гората има път, но ние се качихме по-нагоре заради гледките. Това в далечината е връх Звездец, а Стефан снима следите от турските укрепления:
Само дето отвсякъде започнаха да извират облаци
Пред нас уж все още беше добре... ама не, всъщност не отиваше на добре работата
И ветрец започна да подухва... един такъв старопланински...
Долу на пътя имаше ловец, дойде и ни разпита, получихме указания откъде да минем. Прочетената история за гръмнат по погрешка от ловците човек, както и заредената пушка много помагат за спазването им
Но не и при нас
Тези камъни се заобикалят отдясно, има си и просека в гората с път преди това.
Естествено ние ги заобиколихме отляво
Ама бяхме по-далече от ловците
Последните метри преди върха вятърът беше ураганен, долу облаците съвсем се сгъстиха, а ние се чудехме да се ядосваме ли че няма гледки или да тъпчем камъни по джобовете да не ни отвее
Някакъв хеликоптер кръжеше и първо си мислех, че са спасителите, чакат да ни отстрелят или да ни събори вятърът в дерето, та да дойдат да ни спасяват, но после се сетих че сигурно са папараците, които ни дебнат да ни снимат на върха
Не ги разочаровахме естествено
Ванчето :
И моя милост:
Стефан не пожела да се снима, според мен го крепеше единствено мисълта за залеза
Ей това видяхме на изток... т.е. едно нищо и връхчето на Баба
Като тръгнахме да слизаме слънцето се опита да пробие облаците и всичко стана оранжево. То добре, че беше този залез, че фотогрфът по съвместителство е и шофьор и не беше хубаво да кара раздразнен в тъмното по черните пътища
Този път минахме от правилната страна на камъните, но пак не по просеката. Стефан ни изнуди със заплахи, че ще ни застрелят. Все едно ловците са луди да стоят на тоя ветровалник като се стъмва. Докато ние подсмърчахме по камъните, те вече сигурно бяха на втората ракия до печката
Защото то си беше вече ракиено време, почти пет часа. Залез
Последен поглед към върха:
И към просеката с пътя, по който нито се качихме, нито слязохме... Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже
Още една снимка на залеза (като маркираме, винаги случваме на залези, вероятно защото винаги замръкваме )
И слязохме с бодра крачка към колата
На това в литературата му се вика хипербола
На пътя ни изчакваха едни хора с кола. Да ни питат откъде идваме. Предизвикахме шок и ужас с признанието, че слизаме ЧАК от Звездец
Леко развеселени от разговора се спуснахме до червената маркировка, където имахме малко работа - да подновим избелялата марка на разклона. Тя всъщност не беше избеляла, а понеже е на младо иглолистно дръвче, постепенно кората се беше сменила и боята изронила. Обелихме кората, Стефан оряза пречещите клони, аз обрах колкото боя имаше по кутиите (не се сетихме да оставим повече) и с това маркировъчния сезон приключи
Стана ми мъчно.
Сега, а не тогава.
Тогава нямаше време за подсмърчане, защото трябваше да стигнем до колата и умирахме от глад.
Аз като съм гладна, не си хабя силите за разни емоции и лиготии.
А препускам към храната и с четирите копитца
След 12 минути бяхме при храната... искам да кажа при колата
След още един час до огъня и скарата при паметника на Арабаконак.
Луди хора
Хайде ние със Стефан разбирам, че сме вече с история на заболяването, но за Ванчето ми стана жал. И тя се научи да маркира, да не се отказва, да счита че е нормално да замръква, да търси клони в тъмното и да се опушва. Мда, провалихме и Ванчето
Предлагах им аз да се приберем и да метна пържолките и гъбите във фурната, ама не.
Лу-ди хо-ра
Иначе беше хубаво там - светлините на Стъргел трепкаха долу, имаше звезди, после нямаше звезди, после преръсиха няколко капки, после пак имаше звезди... и искри... и храна...
И накрая се прибрахме в София
За този разказ нямаше мото, както обикновено, но има финално стихче.
"Всеки ден редей гората,
рони сух листец.
Скоро ще покрий земята
пухкав бял снежец...."
Кирил Христов
КРАЙ НА ВТОРИ СЕЗОН
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 02, 2013 10:59 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
По време на Мечулиците ходих до Прекръстето и мятах по един поглед в източна посока И на 7 юни ми се отвори възможност да нагледам Пътеката там. През изминалите две години маркирахме и разчиствахме на няколко места, ходихме на още няколко, но района около Мургаш е първото ни маркиране и моя слабост
Първите ягоди за сезона. Папратливите поляни или къде е следващия маркировъчен кол? Взривоопасните тръби на газопровода. Тревопасни-стръвници край ДДС-то. Гръмотевична буря. Дъжд. Диви прасета. Старопланински НеоОрфей
"Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре."
Самюъл Бекет
Имах транспорт до Ябланица - Стефан, Емил и Чавдар отиваха да търсят изворите на Еловица. И на мен ми се искаше да ги видя, но нямаше да имам време, пък и през юни водата вече беше намаляла. В девет часа тръгнахме по пътя от Търсава покрай река Еловица, много приятно място, с ливади
Не след дълго видяхме и най-големите рушители на дисциплината
Както и едно много сладко смоче
След няма и час си избрахме един от черните пътища, които се отклоняваха в ляво, точно преди основния път да пресече реката. Отклонението ни заведе почти до билото...
...и дори и без пътека в последната част лесно излязохме точно на най-горния кол от папратливите поляни. Последва закуска и се разделихме - те тръгнаха към изворите, а аз извадих боята и започнах полека лека да маркирам по пътеката за газопоровода. Марки по принцип си имаше, есента на 2012 бяхме слагали тук-там, а и старите си личаха, но можеше да стане и по-добре Така и така минавах, защо пък да не опресня някоя и друга стара марка?
Все пак много се бях захласнала в боядисването, защото ми отне два часа да стигна до газопровода, което иначе става за по-малко от половин час Но изобщо не съм усетила как минава времето, разбрах че съм се мотала толкова едва после, по часа на снимките.
Ето го и газопровода, ужас!, колко много е обрасло всичко. Нищо чудно че почти никой не го познава и не разбира къде продължава пътеката
Бях запланувала тук да сляза до река Еловица и да си налея вода, защото нямах достатъчно. Първоначалните две кутии с боя в раницата ми за две години се бяха разраснали до мини бояджийска работилница и като тръгвах се наложи да спестя част от багажа, включително и водата. Реших обаче, че тъй като не бързам за никъде, мога да жертвам половин час и да отида до Еловица. Не бях предвидила само едно - че пътя ще се окаже толкова стръмен.
По едно време се държех с ръце за клоните отстрани и само се чудех как ще се качвам на обратно
Ама слязох благополучно. Долу имаше тръби (каквито сигурно всички очакват да намерят на газопровода), надписи че е взривоопасно при удар (което веднага ме накара да си представя как пробвам с някой голям камък какво ще стане), удобни пънчета за почивка и - ура! - поточе с удобно място за наливане на вода
За 15 минути се слиза, ама е наистина гадно слизане
Седнах на сянка да почина, хапнах вафлата която носех и се напих с повече от литър вода, бях доста ожадняла, въпреки че носех вода в малката раничка, която бях взела с мен. По стар навик обаче не пиех, не за да пестя, а от мързел да извадя. След кратка почивка и с голямо нежелание се затътрузих нагоре
Слънцето печеше безмилостно и стръмното ми идваше в повече, но изобщо не съжалявах за слизането, не и с един литър вода и една вафла в коремчето
Значи за там, за да се вижда къде продължава пътеката ще трябва първо да се изчистят къпините и малините, второ да се направи някакъв парапет за високия праг и трето да се наслагат множество табели... и пак не съм сигурна че всички ще го забелязват Понеже не можех да направя нищо от така изброените, въпреки че това е едно много важно място пак бях тръгнала без да го обмисля добре, направих следното:
Сложих още една табела
Вързах няколко лентички - бели и червени - по храстите
Сложих още малко боя по макар и тънките дървета отсреща
В момента мястото изглежда така, т.е. очаквам и тази година хората да се чудят къде е пътеката. Изобщо имам чувството че това ще си остане проблемно място завинаги
Отидох и до алтернативната пътека, която е стотина метра наляво, в посока Врачеш. Все още обмислям възможността да се маркира и тя. Направих две стрелки на камъните в началото на пътеката и на едно по-дебело дърво малко по-нагоре и написах Мургаш на дървото. Така ако някой отиде натам няма да се чуди дали да тръгне по нея. Лошото е, че ще трябва да върви известно време без маркировка и докато не излезе на Циганска поляна ще се чуди какво се случва. Както и да е, това за маркировката по тази пътека ще се мисли догодина. Снимки на тези стрелки нямам, защо не знам, сигурно слънцето ме е било вече напекло, беше станало три и половина и наистина голяма жега...
Между другото ако видите ето този надпис на един камък, означава че след пет минути ще излезете на газопровода (без да искам го направих докато си почивах, но може да служи като ориентир, че газопровода е близо)
Разстоянието, което го бях минала за два часа на отиване, го минах за двайсет минути на връщане Много приятна пътечка е това през пролетта (когато не се минава Лескова - Витиня, разбира се )
На папратливите поляни се гътнах под една шипка да се охладя, да почина и да хапна, по възможност и трите едновременно.
Щеше да е прекрасно, ако не ме нападнаха огромни комари посред бял ден. По едно време махах като вятърна мелница заради тях, но удържах позициите и не ме изгониха
После се опитах да разчистя малко храстите в началото на пътеката след папратливата поляна. Видях съществен пропуск - имах два триона, но си бях забравила лозарските ножици, които са много ефективни срещу бодливите шипки. Язък! Направих каквото можах и тръгнах през папратливите поляни
Вързах и тук лентички, поне откъдето аз минах. Поднових и маркировката на двата стълба, която указва че има завой - ако се върви от изток на запад, завоя е наляво, като се върви от запад на изток - завоя е надясно. При всички случаи надирането в трънаците е сигурно.
Последва малко провиране из шубраците, после хубава гора...
...и най-накрая разбрах кое е Йовчева поляна, за която Григор ми беше разправял. Заклевам се, че тая поляна за пръв път я виждам, въпреки че това ми е четвърто минаване от там.
Много хубаво място за спане, имаше и струпани дървета за огнището, но реших да продължа, защото на другия ден щеше да ми остане много път, а трябваше да успея да сляза в Ябланица за маршрутката в четири. Часът беше само седем и половина, не че го знаех, защото въпреки че спрях да пия вода, така и не извадих телефон да погледна кое време е станало.
Петнайсет минути по-късно бях на сечището, което маркирахме предишния път по нов начин. Старата пътека вече почти не се забелязваше накъде отива, плановете ни да я възстановим и нея май няма да се осъществят. Това е едно от местата, с които най-много се гордея - маркировката се следи безпроблемно
Възнаградих се с ягоди
А десетина минути по-късно срещнах ей тези два образа:
Французи, обикалят си из Европа и отиват към Истанбул. Не разбрах защо пътя им към Истанбул минава през Мургаш, ама с моя английски пак добре че и толкова разбрах Казаха че за пръв път виждат човек, който прави марки Единия извади камера и вика: Прави марки. Направих една, нека да снима човека и да се радва Казаха че ще нощуват на палатка, докъдето стигнат. Аз им казах че ще спя на спален чувал и даже ме хвана малко яд, че не съм се спряла на Йовчева поляна, където щях да ги примамя с огън и печена сланинка и да ми разкажат интересни неща за техния преход. Ама като имала глава да пати... Разделихме се и всеки си тръгна по Пътеката
След още половин час стигнах пътя Врачеш - Ябланица, позачудих се какво да правя, но там място за спане няма, така че продължих. Усетих се каква грешка съм направила като тръгнах покрай оградата на ДДС-то, ама късно. Почна да се здрачава, от едната страна оградата, от другата гората, разни животни почнаха да щъкат насам натам, стана лошоооооо. Чак от тревопасните почна да ме е страх, защото гадините се оказаха питомни - стои някакво еленоподобно на пътеката, аз се приближавам и му говоря, то не мърда, само ме гледа. А тези зад оградата още повече не се впечатляваха като минавах покрай тях. Жалко че беше вече тъмно и не ги снимах, пък и не ми се вадеше фотоапарата, че още носех кофичката с боя. Честно да си призная не ми се и спираше. Подсякох Погледец, ама за Рудешки камък не ми стигна времето и силите. В един момент стана абсолютно тъмно и спрях на първото равно място край пътеката, с едно паднало дърво да ме подпира да не се свличам докато спя
Спрях, извадих фенерче, погледнах - десет без двайсет. В десет и пет вече се бях преоблякла, напила с вода, увила багажа с найлон против росата, а аз се бях опаковала в спалния чувал и бивак сака и доволно пуфтях отдолу. Доволно, защото си бях легнала без да ме изяде някое стръвно тревопасно, а пуфтях, защото подлъгана от предишната седмица очаквах през нощта да е студено и се бях навлякла с блуза с дълъг ръкав над тениската.
Почетох малко и тъкмо реших да заспивам установих, че това което си мислех за бръмчене на самолети, всъщност са гръмотевици, а светлината от луната нещо примигва обезпокоително. И досега недоумявам откъде се взе тази гръмотевична буря. Значи от една страна беше добре, че не успях да стигна до Осенов преслоп, както го мислех, защото щях да легна на откритото и щеше да е по-зле. В гората не беше страшно. Малко стресиращо като заваля върху бивак сака, но се свиква.
Почетох си още, докато траеше бурята и тъкмо изгасих светлината и реших да спя и отвън се чу грух-грух-грух... Признавам си, че рядко съм се плашила така В темата за животните попитах как човек следва да постъпи, като рови прасе около него, защото всички на които разказвах случката реагираха все едно съм постъпила грешно
Как постъпих ли?
Ами как? Сигурно чуденето ми какво да правя е траяло няколко секунди, през което време прасето сигурно се е уплашило от тупкането на сърцето ми. След това включих челника, отворих спалния чувал и ревнах срещу гората. Осветих наоколо - прасета разбира се нямаше, защото са избягали още докато се борех с циповете на бивак сака и спалния чувал. Огледах хубаво наоколо и пак си легнах, но понеже съм си аз и си ме е страх, реших да се застраховам от ново нашествие. Пуснах музика на телефона и го оставих да си свири докато спя. На сутринта се събуждам - телефона свири, птиците се опитват да го надвикат - лудница!!!
Щях да кажа, че на горките животинки околовръст след тази нощ трябва да им леят куршум, ама много зле звучи, нали?
Опитах се пак да заспя, но не успях, пък и бях пропуснала вечерята, затова реших да подраня със закуската
Снимах си лагера, пред спалния ми чувал се виждаше изровено от прасенца, ако го бях видяла вечерта нямаше да легна там... пък можеше и да легна, щото нямаше да се сетя че съм сама
Изобщо беше дълъг и интересен ден, какъвто често се случва на Пътеката
За пръв път преживях сама гръмотевична буря, дъжд в бивак сака и нощна среща с прасе, направо си е късмет че ги отметнах наведнъж, да не се притеснявам за в бъдеще
Предстои още 2/3 ден по Пътеката, така че - следва продължение....
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Последната промяна е направена от Mariana1000 на Нед Юни 15, 2014 8:07 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Нед Юни 15, 2014 1:59 am
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
... и продължението
Закуска на Осенов преслоп. Отново на Мечулица. Слизането към Ябланица. Четири километра в жегата. Спирка с чешма.
"Знам горски кът, по-скрит от всички други,
цял в мащерка, иглики, теменуги..."
"Сън в лятна нощ" - Шекспир
След хубава вечеря, изядена на закуска и събиране на багажа си направих снимка в лагера - за спомен
Понеже знам колко бързо забравя човек, а и това паднало дърво няма да е вечно там си направих знак, за да намеря мястото и следващия път като мина оттам.
Знам че не е много редно да използвам цветовете на туристическата маркировка за лични цели, ама какво да се прави - временна невменяемост поради уплах от близки срещи с диво прасе
Малко по-нататък на пътеката имаше паднали дървета, всички бяха заобикаляли отгоре, а оригиналната пътека вече беше успяла да обрасте с къпини. Опитах се да поместя дърветата, но бяха много дълги и тежки и не успях. Така или иначе пътеката вече се е изместила, жалко че никой не е разчистил навреме, а там често минават мотористи, макар че за тях това може и да е интересно препятствие - завой...
Оказа се, че съм наистина много близо до Осенов преслоп, ако снощи бях повървяла още двайсетина минути щях да стигна
Оказа се че и него не си спомням. разбира се, знаех че има такива поляни от картата, но как изглеждат... все едно за пръв път ги виждах. Вече почвам да се замислям дали не страдам от някакав странна старопланинска амнезия
Как само миришеше на роса, мащерка, глог и слънцееее
... и още ягоди...
Тъкмо бяха започнали да зреят, ако някой иде там сега ще съжалява единствено колко ще го заболи кръста да седи наведен и да яде
Повъртях се малко да повторя марките върху стълбовете и да потърся водата и пътя за Ябланица. Е, и да озобя зрелите ягодки, но това докато почивах
После метнах отново раницата на гръб и се качих до горния край на поляната, където полежах, закусих и си направих снимка с Мургашът
Междувременно беше станало десет часа, след час и половина мотаене по ливадата и ароматерапия, реших че или разпъвам бивака, наспивам се и слизам директно в Ябланица, или хващам боята и отивам до Мечулица. От пълно деморализиране и дезертиране ме спаси това, че шалтето ми беше мокро от дъжда нощес. Така че скрих раницата в гората, взех боята и празните шишета за вода и за един час бавно и спокойно като охлюв стигнах до Прекръстето.
И след още 40 минути до Мечулица. Много се зарадвах на възможността да се измия както трябва
За двата дена на по-тихо място не съм била. Така съм свикнала да е шумно и многолюдно там, че чак ми беше неприятно. Налях си вода и седнах да хапна вафла на припек преди да тръгна обратно. Не ми се тръгваше, но вече беше 12 часа и не забравях, че единствената маршрутка е в четири часа, а дори не знаех колко време ще ми отнеме слизането и на какво разстояние от спирката ще се озова. Разбира се, по-лесно щеше да бъде да си бях взела раницата и от Мечулица да сляза за един час в Огоя по добре познатия ми път, но първо не ми се маркираше вече с раницата и второ, една от главните ми цели беше разузнаване на пътя за Ябланица.
На връщане не маркирах и успях да снимам малко.
С ГАП през цялото време се конкурирахме с дърветата. Има усет за маркиране, беше си дълбал инициалите точно на най-удобните за марки дървета.
Това което вървях от 10 до 12, в обратната посока го минах от 12 до 12 и половина
Отново на Осенов преслоп
На снимката в дясно се вижда пътя за Ябланица, по който предстеше да тръгна след малко. Преди това обаче трябваше да свърша една много неприятна работа - да опаковам всичко бояджийско и да го прибера в раницата. Откакато веднъж раницата ми стана розова отвътре се отнасям доста сериозно към това занимание и новите и здрави пликове са най-важната част от бояджийския инвентар
Докато прибера всичко и се почистя с разредителя (друго нещо, което мразя, но човек не може да ходи навапцан в червено като великденско яйце), на поляната се струпаха мотористи. Или не ме забелязаха както се бях настанила под едно дърво или не ги интересуваха туристите. Не ми обърнаха никакво внимание. А и аз не се засилих да ходя да говоря с тях, нали бях намерила пътя за надолу. Когато говорихме с тях предишния път ми казаха, че нищо не знаят за местностите, значи нямаше какво интересно да ми кажат.
Заминаха накъм Прекръстето, а аз метнах раницата на гръб, въздъхнах примирено че ще слизам ва най-голямата жега и си взех довиждане с Пътеката
Пътя беше гаден, каменист и стръмен.
Макар че на моменти минаваше през чудесни ливади и наистина беше красиво
След половин час започнах да вървя покрай реката, вадих картата да се ориентирам докъде съм стигнала, но имаше толкова много пътища и толкова рекички на нея, че нищо не успях да разбера. разбира се, знам че ориентирането става по формите на релефа и върховете ама...
Поне посоката и наклона бяха верни
След един час вървене, подбиване на крачката и даване на път на пълчища мотористи се тръшнах на първото удобно за сядане място до реката, което видях. Оооооох, веднага попаднах в Старопланинския Рай
Доколкото в Рая сервират варени яйца и домати
Оказа се, че пак съм се удавила на края на Дунава, т.е. била съм на пет минути от пътя
Излязох точно там, където ни каза човека в кафето - пътя вляво веднага след моста. На пътя има поставена стара табелка, че е забранено минаването на МПС без разрешение.
Значи последователността е такава като се пътува от Ябланица към Търсава - първо е кафето, после има едно уширение с контейнер за боклук отляво и след това е този мост, с четири железа стърчащи в четирите му края (на първото вдясно има вързана бяла лента)
Дотук добре, но маршрутката едва ли идваше до това място. Проведох кратка битка, придружена с викове и щеки с две малки, но страшно нахъсани и злобни кученца, които излязоха от една къща. За разлика от огромното куче, което стоеше до кофата с боклук малко по-нататък и изобщо не ме залая.
Влязох в кафето и попитах за маршрутката. Оказа се, че трябва да вървя още 4 километра. Купих си един тоник, да не излезе че съм прекъснала сериала на жената за нищо. Прелях си го в едно от шишетата за водата, въпреки че имаше един час да ги мина тези километри хич не ми се искаше да рискувам, така че тръгнах веднага. Още повече че маршрутката нямаше точно разписание - като дойде - който е там се качва и тръгва, не чака до четири часа. Оказа се, че може да замине и в четири без петнайсет.
Четирите километра се оказаха 45 минути по напечено от слънцето шосе, без никаква сянка
Най-хубавото обаче, което могат да направят хората, на които селото им е 12 километра дълго с една спирка по средата е да си направят спирка, в която да има чешма. Рай ви казвам, Рай, жалко че преди това трябва да се мине през Чистилището
Дойдоха още двама човека, успокоих се че маршрутка ще има, поговорихме си за Ябланица, за х. Мургаш, за Белева поляна, за дивите прасета и естествено за сношната гръмотевична буря. Бурята беше основна тема за разговор в маршрутката Всеки споделяше какво е правил, какво му е полял дъжда. Само една жена я беше проспала и жестоко съжаляваше, че не може да даде своя принос в описането на стихията
Местните хора ми обясниха, че няма смисъл да чакам влака, почти веднага минавал автобус от Своге за София, който си хванах от Реброво. Стовари ме на Гара Север, точно на спирката на трамвай 19, който пък за нула време ме закара до вкъщи
И за сега е това
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Юни 15, 2014 8:03 pm
rumyeah
Регистриран на: 26 Сеп 2007 Мнения: 14 Местожителство: София
Благодаря за изключителните разкази - скоро ги открих и изчетох/ изгледах наведнъж. Направо съжалих, че не съм Ви била приятелка във фейсбук преди време - със сигурност щях да се кандидатирам за приключението. Пожелавам още интересни продължения
Вто Юли 15, 2014 1:48 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Пробойница - 2 юли 2014
До Тодорини кукли и назад...
"Нито един миг не се повтаря.
Нито едно време не се завръща.
Врати преминати – се затварят.
Реки прекосени – не са същите."
"Констатация" - Мира Дойчинова
Този разказ е за едно ходене на втори юли до Тодорини кукли, което съчетахме с малко маркиране на връщане
Направихме го еднодневно, макар че имаше вероятност и възможност да е с преспиване. Вината това да не се случи така беше моя, признавам си, но всъщност като се има предвид как едвам стигнах до билото, може би така беше по-добре.
След поредицата от завои за мен беше истинско облекчение да стигнем до хижа Пробойница. Разбира се още на Лакатник започнаха спомените. Обещахме на Деси на връщане да я заведем до прословутия мост над Искъра, на който се снимат всички ком-еминейци. До сега никога не сме успявали да спазим намеренията за това какво ще видим на връщане, по простата причина, че това става по тъмно. Дали сме успели да разчупим традицията този път... ами ще стане ясно на края на разказа
А в началото беше хижа Пробойница
Не се отбихме, въпреки че имаше хора на терасата, дългото пътуване до там ни караше да сме нетърпеливи и да побързаме да тръгнем нагоре
В стремежа да не забравя важните неща като боя и триони си забравих якето, та се наложи Стефан да се връща до колата малко след като тръгнахме. Подразнени и от това допълнително забавяне с още по-голямо желание хукнахме нагоре по пътя
Което в крайна сметка ни изигра лоша шега, защото и тримата не можахме да забележим отбивката за пътеката. Въпреки че уж гледахме.
В резултат на което маркировката изчезна (защото не минава по пътя, то е логично), докато не стигнахме до някои твърде объркващи знаци (и не, нямам никакъв спомен преди две години откъде съм минала, включително и за този завой, пак проклетата старопланинска амнезия )
На едно дърво в посоката, от която бяхме дошли имаше стрелка и буква "П"
А напред пътя се разделяше на две - на дясното разклонение имаше стрелка:
Очевидно тук пътеката отново излизаше на пътя, но нямаше и следа от нея в посока Пробойница
Спряхме, извадихме картите, погледахме твърде противоречивата информация и тръгнахме по единствения път, който оставаше - направо - т.е. в противоположната на хижата посока. И понеже това е Стара планина и законите на географията не важат по Пътеката се оказа, че наистина обратната на хижата посока е правилната. Стигнахме до тази свободно висяща табелка:
И до марки:
И няколко минути по-късно и до добре маркирана пътека, която се отбиваше в дерето вляво:
Загадката беше разрешена - като се стигне до дървото със стрелката, където се излиза на пътя за Пробойница има две възможности - да се слезе до хижата наляво по пътя, като се следва избледнялата червена стрелка с буквата "П" или да се продължи надясно малко по пътя и след това да се завие наляво по една стръмна, но иначе добре очертана и маркирана пътека. По пътя е повече като разстояние, но за качване сигурно бих го предпочела. За слизане - по пътеката
Почти съм сигурна, че преди две години слязохме по пътя...
Продължихме нагоре. Десет минути след това маркировката напусна пътя и тръгна по пътечка.
Може би вървяха дори успоредно, защото след пет минути пак бяхме на пътя:
Табелка и две марки указваха обратната посока, отбелязахме си, че тук трябва да се поднови маркировката за да се вижда по-добре.
Зад завоя кипеше дървосекаческа дейност
Поздравихме се с работниците, упътиха ни че от там е маркировката (така де, била е от там, преди да изсекат всички широколистни дървета край пътя) и ни казаха, че пътеката се разделя от пътя при нещо като рампа. Нещото като рампа се оказа бивша поляна и настоящо блато с кал до глезените и плуващо гориво отгоре.
От хижата до тук се добрахме за половин час. За щастие оставихме смрадта и калта зад себе си и навлязохме в една прекрасна гора. Само в началото имаше клони по земята, но доколкото си спомням преди две години беше по-трудно проходимо. Или след Ужасът на Риш всички препятствия ми се струваха нищожни?
И вечната жълто-червена марка
След половин час пред нас започна да прозира небето, което означаваше, че сме близо до поляните, следователно и до билото
Прегазихме и един поток. Обсъдихме дали го е имало 2012 година... отново никакъв спомен А стабилно си течеше сега...
Ето го и последното дърво с марки и табела, има си даже и крака, с които здраво е стъпило на земята, въпреки че изглежда старо:
Зад него имаше още едно поточе:
А това са поляните, които водят до билото. За ком-еминейците това е гадно стръмно слизане. А за нас се очертаваше гадно стръмно качване. Да се чуди човек кое е по-зле... Нямаше да се чудим дълго, защото на връщане щяхме и да го слизаме
Тук коловете продължават към Вършец и някаква хижа Бялата вода, до която има жълта маркировка, има полуръждясали табелки
А вдясно (като се слиза от билото) има един последен кол, с табелка за х. Пробойница и той сочи към гората:
Това остана малко загадка, защото ако се продължи направо надолу от кола с табелките Вършец/х. Бялата вода, вместо да се ходи надясно към кола с табелката Пробойница, се стига точно до онова дебело двукрако дърво с табелката. Аз мръднах покрай пробойнишкия кол и единственото което успях да постигна е да се набутам във вода, кал и бурени до кръста. Така че е безмислено да се минава оттам. Ето защо на връщане сложихме една табела при вършешкия кол, която сочи директно към дебелото маркирано дърво в началото на гората.
Качването наистина се оказа стръмно, нещо губех сили, добре че Стефан и Деси газиха из малините и тревата да отбелязват коловете на GPS-а, та успях да се извлека до горе. Дааа, така нямаше да мога да мина Ком - Емине
Иначе наистина тази година поляните бяха разкошни, от постоянните валежи имаше и положителен ефект
Горе на билото се разположихме за кратка почивка и обяд, видяхме и Червената локва. За пръв път в живота си. Този път не е амнезия, а ком-еминейската слепота
След един час припкане без раници по билото (защото ни дойде прекрасната идея да ги оставим там където ядохме, т.е. близо до Локвата), стигнахме и до първата кота на Тодорини кукли. Някои хора - любители на върхове - търчаха по-бързо, а други се влачеха отзад и се чудеха как да изклинчат от ходенето до другата кота
Снимки, гледки и ура... няма да има друга кота, защото времето напредна, а и го има успокоението, че тази се води баш върха, а и всички сме ходили до другата. Аз дадох най-стабилната лепта в намирането на оправдания
Така че обща снимка...
... и обратно към Пътеката
Където се отдадохме на заслужена почивка, все едно не е вече късен следобяд и все едно не бях приготвила бои да маркираме
Което и почнахме да правим от този момент нататък
Както казах на предпоследния кол сложихме тази табелка
А Деси навърза червени и бели ленти по храстите до гората:
За тези ленти ми е много интересно дали се виждат и дали хората ги свързват с маркировката? Изобщо дали помагат, пречат или е все едно дали ги има или ги няма?
Освежихме и дървото:
И в гората каквото можахме също
След калната т. нар. от дървосекачите рампа не сме слагали много марки, защото няма вече дървета, подновихме марките там където пътеката се отбива от пътя първия път, сложихме и на едни по-тънки дървета няколко допълнителни за всеки случай. Оттук насетне не сме правили марки, освен там където пътя завива надясно преди да се отбие пътеката в ляво в дерето сложихме една табелка насреща, така че да се вижда на слизане:
С което маркирането окончателно приключи, първо защото се стъмни, второ защото свърши червената боя, и трето - там пътеката е много добре маркирана. Само накрая, където се излиза на пътя разчистихме малко малините и сложихме повече марки, да се виждат от пътя. Разбира се,това не касае ком-еминейците, а тези, които ще вървят от Пробойница към Петрохан. Нека се мъчат по стръмното, а не като нас да си се качат лежерно по пътя. Ама сме гадни, а?
За около половин час се смъкнахме до колата. В хижата светеше, но вече беше минало десет часа, а ни предстоеше път до София, така че се натоварихме и потеглихме. Умирахме от глад, но имахме само сурово месо, домати и супер люта апетитка. С последните две и повечко хляб се наядохме на спирката на Губислав, след като решихме, че нямаме сили да палим огън, но не можем и да издържим гладни до София М-да, студ, глад и люта апетитка морят ком-еминееца, дори когато не е ком-еминеец. Тежка е царската корона
П.П. Излишно е да казвам, че не показахме на Деси моста на Искъра
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Росен обаче беше заел вече стратегическо място на една от опашките, така че си купихме билет до Реброво и хванахме безпроблемно влака. Даже успяхме и да седнем, което показва, че не хората са много, а нещо в продажбата на билети не е както трябва. 
