Родопски Offroad. 4-8 май

Първа част.

Традицията повелява... да бъде спазвана. Месец Май е. Отдавна се знаеше, че ще се почива няколко поредни дни. Как ще се отработват после не е от значение. Свободното време, казват, се краде. Месец Май... Дали пък не ми е вече любим?
Пролет, разцъфнали дървета, зеленина навсякъде, слънцето започва да припича все по-силно и по-силно. Доброто настроение нараства прогресивно. 4-8 Май – идеалните дни за планина, с оглед, че от 11-ти отново започвам работа след дългата “творческа” отпуска, прекарана в родния Кюстендил. Идеалната за случая, реших, че е Родопа планина. Така се появи традицията за майските Родопи от миналата година насам. Датата беше отдавна забита. Оставаше само да се намери поне още един себеподобен фен на приключенията, със сходно свободно време. По-рано, след кратък чат с Шамана “едва се нави” Smile

).
Естествено, до последния момент не знаехме, в коя точно част на Родопите ще шетаме. Звънят хора, питат “ще се ходи ли тия дни някъде” – отговарям наполовина:
- Да, но не сме решили още къде.
- Добре де, кога ще го решите?
- Ние сме от Planinari.Org бе, пич, решаваме в момента на тръгването.
На четвъртъчното бироприятие се разбра, че има и други ентусиасти за тия места – Стоян и Камен + Ели. Уикенда всеки ще ходи накъдето го влече, а от понеделник – вторник смятат и те да се потопят за малко в Родопите. Така определихме и мястото, около което ще гравитираме – село Безводно, връх Чиляка и околности. Шамана, поради лични задачки не беше сигурен дали ще се освободи в понеделник вечерта или вторник сутринта – това ни бяха и опциите за тръгване. Звъни в неделя – понеделник на обед отпрашваме. Някъде по пътя Кюстендил – София прозвънявам на Стойчо да проверя дали случайно няма да ни се върже на акъла:
- Бро, айде с нас. Отиваме там и там, с тоя и тоя.
- Абе не знам, много ме изкушавате, ама имам работа, требе да се прибирам в сряда най-късно, пък вие сте за петък или събота...
- Споко бе, има още две коли, те ще се прибират по-рано.
Някак си се върза и той. Уредихме се с чували и шалтета. Напазарувахме от “Фантастико” храна за 5 дена. (105.00 лв сметка, баси експедицията). Успяхме да тръгнем около 15.30 часа.
Едно от най-големите ми удоволствия в живота е да пътувам: дълъг път през май, с подходящата компания. В колата забиват AC/DC, Led Zeppelin, Guns ‘N’ Roses и други знайни и незнайни. Само не ми стана ясно как Шамана не може да слуша Joe Satriani или пък Therion.
- Ачо, кво пеят тия бе...!? – питат ме със Стойчо в един глас.
- Я пусни новия албум на Балканджи, тъкмо ни е по темата.
Успяхме да се доберем до Безводно, където вече ни чакаха нашите хора – Стоян, Бистра, Ралица, Камен и Ели.
- Абе, какво правите чак тука бе. Глей ги къде са се забили накрай света в средата на гората.
Заседнали, както може да се очаква пред селската кръчма, жулят мастичка с лимонада.
Наистина, както беше написал Стоян, такива срещи “накрая на света” са най-приятни, без значение, че с тези хора се виждаме всяка седмица. Зарадваха ни се и те. Дали защото ни виждат или защото им носим мръвки, както подобава, да обърнем на плочата – не стана ясно.
В двора на една порутена от времето каменна къща ни беше базовият лагер. Стиковахме огнище от падналите от стената на къщата камъни и с две плочи от бившият й покрив - оформихме го като камина. Небето чисто, луната пълна. Тих пролетен вятър... Родопска идилия. Сладка раздумка с другарите. Какво повече може да иска човека.
Стоян си заплю близката плевня за нощувка, девойките го даваха по-цивилизовано – спаха в нормална родопска къща, по покана на един местен дядо. Нашата кола, вече открила сезона на чувалите – останахме да спим на открито край огнището.
Планът за вторник беше разнороден. След сутрешното кафе край снощното огнище, Стоян и двете девойки отпрашили към пещерата “Утробата” (или както там й беше другото название). Камен, Ели и Стойчо – към връх Чиляка, и после към Софийско. Нашият отново беше в процес на изясняване – дали да се качим до върха с тях, и след това към село Песнопой по някакви пътеки без маркировка, или директно към селото. Нарамихме целия багаж – цялата екипировка и продоволствията за 4 дневно скитане. Шокът, че това трябва да го носим на гърба си 4 дена с по около 7-8 часа на ден, беше голям.
- Ако ще е гарга да е рошава – подходихме с тънък черен хумор и решихме да качим и върха. Нейде към 11.00 часа тръгнахме.
- Много късно бе, Ачооооо – изказа се Шамана.
- Късно, късно... колко да е късно – отговорих му по Ачовски – а бързаме ли за някъде?
- Ачоооооу – оттам ревна Ели за трети, пореден път, - айде бееееее.
- Пет минутиииии – отговорих типично по Стояновски Wink

))
Лесно не се отлепва от лагера Smile

). Качихме върха по маркираната пътека. Някои обядваха, направихме си панорамни снимки. Камен ни “подсказа” накъде да вървим през Рибния дол. След върха се върнахме леко с тях по пътя към селото, където се и разделихме.
- Айде, приятно ви скиторене и в неделя ще чакаме разбор.
Раниците тежат, но зора е докато свикнеш. Денивелирахме яко по баирите по пътеката за Песнопой, където мислехме да нощуваме в някоя изоставена плевня. Мислехме, че селото е голямо, както показваше картата и GPS-а. Времето напредваше. Високите баири, които привидно щяха да ни вземат душата с тия раници, всъщност ги преодоляхме много бързо и без зор. Явно вече действаше планинското притегляне. Непрекъснато си въртиш главата във всички посоки, вече си потопен буквално в необятните гори. Никой не знае къде се намираш, включително и ти. Втори баир, трети... Преминавахме ги ей-така. Майтапехме се, че ако не се изгубим, няма да се брои за приключение. Както си се майтапехме, така и хванахме втора, трета, четвърта и отгоре – все грешни пътеки. На картата е отбелязана една, на GPS-а няма никаква. С малко офроуд изпълзяхме на един широк черен път, и решихме, че това ще да е. Около километър и половина все по него. В Родопите не трябва да се има доверие дори и на широките черни пътища. На пътеките – съвсем. Така установихме, че сме на погрешния баир – съседния, а пътя, въпреки, че беше широк, свърши изведнъж. Започна една стръмна каменна козя пътека, която продължаваше до трети баир – където нямахме никаква работа. Нашия път на съседният (правилният) баир се виждаше ясно. Това трябва да е. Айде връщане обратно по пътеката, до едно място, после пак офроуд – да прехвърлим нашия баир, без да слизаме в дерето. Минаваме, пресичайки множество паднали борчета. В началото на дерето, през което минахме някой беше построил чешма. Пишеше нещо на турски, наточихме вода, маркирахме чешмата на GPS-а и продължихме. Целта все още беше село Песнопой.

Край на 1 част

_________________
Животът е такъв, какъвто си го направиш!!!

Я дай и останалото, че стана ми интересно. Laughing

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Родопски офроуд. Втора част.

На изпроводяк, Камен беше пернал един азимут – от Чиляка до Песнопой, за ориентир. През половин час гледахме колко още остава, решавайки, че се движим много бавно.
- Осем километра и половина по права линия, да не можем да ги минем за един ден!? Срамота...
Тъй де – ясно е, че азимута в Родопите е толкова относително понятие, че и един километър може да го изминаваме за 2 дни. Лаф да става.
- Колко минахме?
- Абе не знам, дават 6.50 км по права линия до селото, иначе усещам, че по този път ще вървим сравнително успоредно на зададения азимут.
Да, ама не съвсем. Хванахме въпросния път, подсичайки n-тия баир. Стъмни се вече, ще се вадят челници. Малко преди да “пристигнем” в Песнопой, отдолу по пътя пристига джипка с двама души вътре. Спря, заприказвахме.
- Има ли много път до Песнопой?
- Песнопой ли?! Че то там няма нищо. Що не отидете до Русалско, там има кръчма, има и гостна, ще ви посрещнат. Сега правя тоя курс (с джипката – така и не разбрах какъв курс и с каква цел го прави, но няма значение), после се връщам към Русалско, и мога да ви откарам.
- А вода има ли наблизо?
- Има – там и там. На 250 метра от табелката вдясно.
С пожелание за “приятен път” продължихме. Походихме, излязохме на едно “кръстовище”. Вече се беше стъмнило, но челници все още не бяхме извадили. Няма да нарушаваме хармонията я. Небето тая нощ не беше съвсем безоблачно. Поглеждам GPS-а. Бря, 560м до целта. Всъщност целта не беше ясна точно къде е, някой пльоснал точка, на която да пише “Песнопой”, а къде точно се пада, можехме само да гадаем. Съдейки по изолиниите върху петното, което би трябвало да е селото, то трябва да се пада по стръмните от всички страни склонове. Ако трябваше да ходим до точката, щяхме да правим екстремно спускане през 2 къщи, от които светеха челници. Нямаше как да различим коя е изоставена и дали може да се спи в нея. Седнахме да починем за малко на пътя, гледайки долината пред нас. Пътят подсича един относително висок баир, точно над селото, така, че то беше в краката ни. Да слизаме до него и през ум не ни мина, не и в тъмното.
- Какво правим?
- Ами почиваме, и ще го мислим.
Видях на GPS-a, че има показан път до съседното Русалско. Със сетни сили нарамихме отново раниците и потеглихме по него. Показваше грубо към 2.5км до селото по пътя. Не чувствах толкова умора от тежката раница, колкото болка в ходилата. Не знам дали и Шамана нямаше същите проблеми, но стискаме и двамата зъби, без да мрънкаме. Видяхме и прословутата чешма до табелата на един завой, както беше описал чичото с джипката. Имаше една хубава полянка, удобна, поради близостта на чешмата, и ми се прокрадна апокрифната идея да нощуваме там. Пусти инат обаче... Незнайно как решихме, да се придържаме към правилото “Ако ще е гарга – да е рошава”, и продължихме надолу по пътя.
Следващите километър и половина ги провлачихме буквално като зомбита – със скоростта на пиян охлюв. Пустите му крака. Ако до сутринта не минат поне малко, не се виждам как ще вървя на следващия ден. Нямаше изглед да минават лесно от това набиване на ходилата, предвид и други проблеми, възникнали преди два месеца. Също така не се виждаме и двамата, как мислим да направим отсега планувания преход Ком – Емине догодина, живот и здраве. По предварителен план, за да ни стигнат 20 дена, би следвало на ден да минаваме по около 30-35км, ако е вярна цифрата от 700км. За деня бяхме изминали около 20-ина километра, сами по себе си не са много, но през пресечен терен... добиват друга стойност. Слаба работа, бая тренировки трябва да направим за догодина.
След малко се връща джипката, спира:
- Само да оставя човека в селото и се връщам да ви взема.
- Оки, чакаме тука.
Дойде ни като спасение. Последния километър, макар и по широк път, беше най-тегав. Блажено си поседнахме край пътя. Качихме се след малко в колата, едва влязохме вътре с раниците. Пътят води точно до центъра на Русалско. Отдалече се чу кларинет да свири. Ето ти – родопска песен. Да, ама на турски. “Певецът” звучеше мнооого разчувствено. Буквално крещеше. Абе как се разбират тия хора бе...? Местната кръчма беше пълна – с има-няма 10-ина човека, млади и стари, всички слушаха крещящия певец. Заприказвахме се с местните. Наистина гостоприемни и добри хора. Много интересно започнаха д ани гледат. Странно, как редовния въпрос към туристите по тия места е “Кой ви плаща?”. Нас ни питаха може би три пъти. Трудно могат да разберат, че някой ще се вдигне с раница на гръб, без да има някаква далавера от всичко това, да бъхти по 8-9 часа по баирите. Коко викаше да им казваме, че сме геолози и са ни пратили от БАН, да оглеждаме терена за нефт и злато. После се отметна, че можело да ни бият. От пияния певец разбрахме, че “гостилницата” той я бил държал. Нищо, чудно, като се има в предвид, че наподобяваше затвор. Едно високо помещение с размери около 5х3х6м с легло в края, маса в средата, три стола на нея и четвърти до стената – с два чувала ечемик върху него. Леглото само едно – твърде тясно и за двама ни. Шамана реши, че някой трябва да спи отвън. То лошо няма, ама тревата мокра, по нея е минирано от едрия рогат добитък, не е добра идея.
- Бе момчета, ша извиня’ати, че й тако’а, ама вий ня’ати притенций.
- Ааа, няма проблем, спали сме къде ли не, ще се оправим.
Някъде 1.00 след полунощ е, кръчмаря изгони гостите си. Отправихме се към убежището. Леглото с тясно, ама аз веднага намерих алтернатива. Припомних си как едно време в Студентски град в стая за двама, живяхме 5-ма. Леглото – с пружина и дюшек, дюшекът – относително чист, за разлика от циментовия под на помещението, който имаше какво ли не по него. Сваляме го на пода, върху ръждивата пружина слагаме една голяма найлонова торба, която Шамана грижливо бе взел със себе си (цяла дузина), а върху нея шалте. Така и двамата доволни. Вечеряхме, пихме по едно кенче бира, която грижливо носех през цялото време и легнахме. Плановете за следващия ден оставихме да ги решаваме по време на сутрешното кафе.

Край на 2 част

_________________
Животът е такъв, какъвто си го направиш!!!

брей, много хора са ходили към тоя район по това време....
а снимките де са?

_________________

	Kat написа:
	брей, много хора са ходили към тоя район по това време.... а снимките де са?

Здрасти Кате,
снимките ги чакам от Шамана, вероятно в петък ще има качени, малко сме заети тия дни.

_________________
Животът е такъв, какъвто си го направиш!!!