От Равногор до язовир Въча и пътя Кричим-Девин

Имаме къща в село Равногор, и аз съответно реших, че трябва да я използвам като изходна точка да обиколя подробно целия Равногорски дял на Баташката планина. Откъм северните склонове на този дял е лесно- има пътища, шосе от Брацигово, и изобщо- там няма никакви проблеми.
Но откъм южната страна не само че няма шосета, ами освен това там е дългия язовир Въча, който е като непреодолимо препятствие между Равногор и шосето Кричим-Девин, с изключение на мястото, където е неговата язовирна стена. Тоест- ако искам да обходя южните склонове на дела, трябва да слизам надолу към язовира, и после пак да се връщам нагоре до Равногор или Фотиново.
Затова реших, че има решение, и то е да си купя надуваема лодка, която да е достатъчно лека да си я сложа в раницата, с която като сляза до язовира, да мога да го пресека и да изляза на шосето.

Но прехода ми всъщност започна още от Пещера. Реших да се кача до Равногор по река Пиздица, до Конско дере, и оттам по камионния път да изляза на шосето под Атолука, и така да стигна до Равногор.
Това е, което изминах през този първи ден:

и

През този първи ден прехода беше изключително труден, а над Пиздица и по много опасно стръмни склонове. За да не се повтарям, тук съм дал повече описания за този преход:
http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?t=8472

Тръгнах сутринта около 9:30, и пристигнах в Равногор чак вечерта към 21:30, само с кратки почивки.

На следващия ден просто прекарах времето в почивка в нашата вила.

И на третия ден беше момента да сляза от Равногор до шосето Кричим-Девин.
Тръгнах сутринта по пътищата между картофените ниви и ливади южно от селото, и скоро излязох на билото, откъдето тръгва хубав черен път вече по южните склонове на Равногорския дял. Пътя върви леко и приятно надолу, след около час стигнах до една добре запазена чешма. Там всъщност се върви почти водоравно, през хубава смесена гора от бор и бук, някъде между 1150 и 1250 метра височина. Накрая след около час и половина от началото на маршрута излязох до едни билни ливади, където има разклон. Тръгнах по долния път, който вървеше през прохладната гора. По едно време отдолу изкочи едно весело ловждийско куче, аз се спрях за всеки случай, но то само ме подуши и си продължи. Малко след него се появи и един джип на военна полиция, управляван от собственика на кучето.
После пък отдолу по пътя дойдоха три крави. Аз за всеки случай отбих встрани от пътя, защото не се знаеше дали покрай кравите няма и някое по-голяма и не толкова добро и весело куче. А пък и едната крава определено беше бик, който промучаваше от време на време. Както и да е, оставих ги да си отминат нагоре по пътя, и си продължих надолу. Започна да става все по-горещо.
По-надолу и наклона се увеличи, пътя стана по-стръмен, и стигна до един разклон, по който аз си продължих надясно (наляво се отива до някаква вила или кошари, ходил съм преди, но там пътя свършва, и не върши работа). И след около 2 часа и половина от началото на прехода стигнах отново до същото това било, което се спуска от високите части на Равногорския дял, но вече в ниското, на около 850 метра височина. Там има електропровод, една вила и край нея нещо като ферма. Това е местността Форцово. Мястото е много панорамно, на североизток се вижда яз. Въча, вече доста по-отблизо, а на юг е дълбоката долина на Фотинска река, и ридовете зад нея.
Край Форцово тръгнах бавно, тихо и внимателно, да не ме погне някое куче, понеже се чуваше, че нещо работи, бръмчи, но човек не се виждаше. Скоро обаче излезе един човек, бай Едикой си, аз се успокоих, че и да има куче, той ще го спре, той пък ми обясни колко още остава до язовира, каза също и че на брега имало хижа, което за мен беше странно- никаква хижа няма отбелязана на картите, недоумявах и как би могло да се стигне до тази хижа, освен по пътя по който вървях. Другия вариант е само с лодка през язовира.
Както и да е, продължих по пътя, който стана вече само коларски, по-обрасъл с нископланински треволяк, и по-напечен от жегата в ниското. Той заобиколи от юг връх Гарваник, и като излязох от източната му страна, пътя стана вече доста обрасла пътека, която изведнъж започна да се спуска стръмно надолу. Тя се разклони, аз хванал левия разклон, който беше по-стръмен надолу, накрая излезе на един друг малко по-добре очертан път. И той продължи да се спуска все по-надолу през нископланинската широколистна гора, отстрани по едно време се мярна сред дърветата комплекс Чилингира, край пътя Кричим-Девин, на отстрещния бряг на язовира. И накрая, след около 3 часа и половина път от Равногор, излязох на въпросната хижа.
Оказа се, че това всъщност не е хижа, а по-скоро частна вила, която обаче предлага нощувки срещу заплащане. Тя е нова, доскоро тук е имало само някаква стара къща, отбелязана на руската топографска карта с името Нейчев чифлик, а на картната схема на една табела в центъра на Равногор мястото е обозначено с името Чечево.
Там имаше няколко мъже, голи до кръста, които почиваха и пиеха бира. Нямаше нищо за ядене, само пих една студена вода при тях, след което слязох по един стълби до брега на язовира.
Язовира беше доста спаднал- с повече от 12-13 метра, което за мен беше благоприятно, и брега беше оголен. Долу на водата имаше един понтон, на който бяха вързани две лодки, имаше дървена пейка и маса с чадър. Първо седнах горе под най-ниските дървета да обядвам сандвичите които си носех. После слязох до понтона, и на пейката под чадъра започнах да надувам лодката. Тя е с три камери, но третата, най-външната, има една по-голяма клапа, която не знаех как да я надуя, така че я оставих така, и надух само първите две. Не си бях взел помпа (другия път обаче ако пак пресичам язовира така, вече ще си взема), и надувах с уста- за около 40 минути. Горе-долу я надух, но като че ли не достатъчно, лодката си остана доста мека.
Бях си определил отсрещната точка на другия бряг на язовира, до който исках да стигна, и се надявах да го улуча. Все пак понеже брега беше оголен, си казах, че и да не успея да го улуча, няма да е голям проблем.
По-големия проблем обаче беше, че нямах НИКАКЪВ опит с лодки и гребане. Казвах си, че в крайна сметка щом имам въздух в лодката, даже и да се преобърна, пак ще се държа за нея и няма да потъна. Все пак си бях взел една затваряща се найлонова торбичка, в която сложих всичко ценно, и всичко, което не трябваше да се намокря, пъхнах го в раницата, сложих я на задната страна на лодката и я вързах за нея, така че ако лодката се обърне (което, както ми казаха, и както и сам усетих, е твърде възможно), раницата да остане завързана на нея и да не потъне.
След това седнах в лодката (като се помолих Бог да ме опази до отсрещния бряг). Като седнах в меката, недобре надута лодка, доста хлътнах, но все пак останах над водата, и в лодката не влезе вода.
В началото тръгнах малко хаотично, докато свикна да си служа с греблата. Бяха ми казали, че по принцип греблата не трябва да се потапят надълбоко, а да загребват равномерно вода колкото може без да се потапят много. Да, но така често изпусках ту едното, ту другото гребло, те пляскаха във водата, отскачаха, лодката се клатеше и завърташе. А и самата лодка е тясна, и беше доста неудобно с тези гребла, да ги въртя напред и назад.
Все пак след около 20 мин стигнах до средата на язовира. Но много се уморих, и започнах да се плаша, че по този начин вече нямам сили да напредвам, ръцете ми (особено лявата) доста се измориха. И слънцето много напече, а имаше и насрещен вятър, добре че беше все пак слаб. А отстрещния бряг изглеждаше недостижим.
Започнах внимателно да пробвам и други начини да греба, почивах от време на време, и накрая все пак "му хванах чалъма"- започнах да греба с по-дълбоко загребване, с въртеливо движение (а не както до този момент напред-назад). Сега вече беше по-удобно, скоростта се увеличи, и тръгнах уверено напред. И не се изморявах толкова. Е, пак от време на време изпусках ритъма, и лодката се завърташе, но после пак си влизах в ритъм.
И накрая, след около 8 мин гребане по този начин, стигнах до отсрещния бряг. Улучих много точно понтона, който беше там. Чувствах се супер яко от постигнатото.
Веднага се изкачих до черния път над понтона, който извеждаше на шосето Кричим-Девин, там си намерих едно дърво, под чиято сянка спаднах лодката, сгънах я, и я прибрах обратно в раницата. После се изкачих на шосето, и скоро мина една кола, която спрях на стоп, и тя ме закара до Пловдив.

Това беше маршрута, който изминах:

А ето и малко снимки от язовира:

П.П.
Не съветвам НИКОГО да предприема такова пресичане на язовир Въча като мен по този начин, ако няма опит в гребане с такава лодка! Предполагам, че ако отстрани имаше някой гребец и не наблюдаваше какво правя, би се хванал за главата като ме гледа. Мога да кажа, че само Бог ме опази да не се преобърна с лодката по средата на язовира- а той е около 100 метра дълбок по средата, водата от около 50 см надолу в дълбокото изведнъж става ледено-студена, в същото време там надморската височина е само около 550 метра, и жегата е много силна, като в София (която е на същата надморска височина). Така че аз лично следващия път, ако пак пресичам яз. Въча, преди това бих потренирал малко.