ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ЕКСПЕРИМЕНТ

Първата обособена литературна проява на модернизма в Европа е Символизмът. Той се появява във Франция в края на 19 век. Основният творчески принцип е въплътен в метафората кула от слонова кост. В съответствие с този принцип художникът трябва да се изолира напълно от злобата на деня, за да се извиси до сферата на духовното.
Символистичната поезия е поезия на индиректното изразяване, при което представяното съдържание не се показва или назовава пряко, а само се подсказва. Посланието на едно стихотворение, колкото и важно да е то, се предава чрез символи, които не могат да бъдат еднозначно тълкувани (както е при алегорията), а се постигат с помощта на интуицията и чувството. По този начин поетическият текст остава свободен от какъвто и да е определен или окончателен смисъл.
Целта, към която се стремят символистите, е да предизвикат с помощта на поетическия текст у читателя реакция отвъд нивото на обикновеното съзнание. Освободена от принудата на назоваването, поезията започва да говори чрез смисловия потенциал, заложен в динамичното съотнасяне на образи и звукове. /по материали от Интернет/
В България символизмът идва в началото на 20 век със стиховете на Яворов и Траянов. При него се достига съвършенство на строфата, мелодиката, римата… изобщо на художествената форма. Но неговата сложност има и друг ефект – разделя културата на масова и елитарна. Текстовете на елитарната литература се коментират в университетските и академични среди, обект са на анализ в средното образование, където затрудняват почти всички. Така се прави опит младежите да бъдат приобщени към елитарния читателски кръг, като този опит обикновено е неуспешен. Никой обаче не прави опит да подложи на анализ текстовете на масовата култура, което, дори да не бъде наречено несправедливо, е една пропусната възможност. Да се опитаме да поправим това!

Веднага обаче възниква първото затруднение: масовата култура не предлага лирически творби в чистия им вид. Това означава, че на анализ трябва да бъде подложен текстът на поп-фолк песен като единствена възможност за аналог или антитеза на елитарен лирически текст. Ето един пример:

БЯЛА РОЗА

Бяла роза с росата ще закича в косата,
да посрещна аз зората.
Бързо слънце да изгрее, да изгрее да залезе,
че да ида на чешмата.

Бяла роза ще закича, бяла роза с бодлите,
но пази се ти пази се…….

Снощи вечер на чешмата срещнах момък в позлата,
с черни очи кат маслини.
Яхна черно врано конче, чудни думи той ми рече,
в любов ми се обрече.

Бяла роза ще закича, бяла роза с бодлите,
но пази се ти пази се…….

Вече съм мома голяма, много лесно се не давам,
дали туй не е измама.
Малко хитро ще опитам, този момък ще изпитам,
с бяла роза в косата…..
и пак припев…. / textove.com/

Въпреки огромния опит, който имаме в анализа на лирически текстове, естествен е шокът, доведен от предизвикателството да бъде интерпретиран текст на масовата култура, при това възприеман само като една страна от синкретичен тип изкуство. Затова нека се доверим на съветите на един от най-значимите български филолози, професор Никола Георгиев, който казваше, че анализът на едно стихотворение се свежда до това да уточним кой, на кого, какво, защо и как говори….
Трудностите идват в самото начало. Всички знаят, че песента се изпълнява от ямболската певица Славка Калчева, но кой е автор на текста? Има ли в него автобиографични елементи? Преглед на жълтата преса дава отговорите на тези въпроси. Автор е самата певица, а вдъхновението идва от букет рози, подарени от приятеля на дъщеря и. Това става в самия край на 20 век.
Лирическият Аз в песента се самоопределя почти по ботевски. Ако Ботевият герой е „хайдутин, бунтовник“, със същата категоричност тук звучи определението „мома голяма“. То ликвидира съмненията за автобиографизъм и причислява лирическата героиня към определена типологична категория. Момата напомня за обекта на обожание в „Стон“ на Яворов. Тя съчетава в себе си детската неопитност и разцъфналата женска сексуалност. Преходната възраст намира изражение в трансцеденталните дихотомии на героинята. Тя твърди, че е недостъпна и веднага изразява съмнение в казаното: „дали туй не е измама?“ Освен това у читателя остава съмнението, че недостъпността се е появила с израстването на героинята.
Творбата е по ботевски или вапцаровски диалогична. Момата говори на абстрактния читател /слушател/ за някакъв момък, когото срещнала. Постепенно обаче момъкът е превърнат в лирически събеседник, към когото тя се обръща предизвикателно. Странен е този образ. Той е „момък в позлата, /с черни очи кат маслини. / Яхна черно врано конче…“ При него има почти символистична многозначност. Той може да бъде възприеман като стилизиран образ на юнака от народната песен, в същото време силно напомня за представителите на един етнос, предпочитан от Юго или Пушкин в епохата на романтизма. Героинята е привлечена от лъстивите му думи и екзотичната му красота. Тя е готова да падне в ръцете му, но не безрезервно и предупреждава:

Бяла роза ще закича, бяла роза с бодлите,
но пази се ти, пази се…….

Фразата е ключова, защото се повтаря и дава заглавие на текста. Белотата символизира чистота и невинност, но неслучайно са споменати бодли и предупреждението „пази се“. Девойката е невинна, но въоръжена с женска интуиция и красота, които могат да наранят като бодли мъжа, който би я подценил. Веднага след това героинята се връща към типичната за нея несигурност: „Малко хитро ще опитам, този момък ще изпитам, с бяла роза в косата…“ Малко хитро всъщност е оксиморон. Означава недостатъчно хитро или направо глупаво, като така изразява аджамийската същност на момата, която всъщност вече се е прежалила.

Странни в този текст са лирическото време и пространство.
Те не отговарят на момента на творческия акт, когато ВиК бяха достигнали до всеки дом, а всички, освен старите баби носеха мобилни телефони. Никой не яздеше кон, а мургавите младежи впечатляваха момичетата с черни БМВ-та. Чешмата, кончето, шушукането в сумрака трябва да напомнят Славейковата поема за Белоногата, да ни пренесат в консервирания свят на фолклора и да ни умилят, което не винаги се случва успешно.

Така неусетно поставихме Славка Калчева в компанията на Ботев, Яворов, Вапцаров, Юго и Пушкин, където едва ли се чувства комфортно, но те са доказани кавалери и ще намерят подход към нея.

Точно в последното изречение се крие един ключов преход. Споменатите автори са се утвърдили или са били утвърдени живеейки в досег и със същата масова култура, от която взимат есенция за да поднесат съответните проблеми на по-високо равнище. (Едва в 12-ти клас при смяна на учителя ми по Български език и Литература научих, че литературата не два решения на проблеми, а само поставя такива проблеми, за да се замислим над тях). Така тези автори стават посредници между две културни равнища, което масовата култура не може да надскочи, а други уж елити не биха посмели да слезнат за малко надолу.