Когато чух, че тази дама е взела под аренда Амбарица си помислих че е луда. После есента на 2013 форума направи среща там (за жалост не успях да присъствам) и отзвука не беше много добър за нея. Нямало за ядене, не всичко било както трябва. Неща които винаги са се чували по хижите. Тя тъкмо бе започнала. Или не - по-скоро се чудеше от къде да подхване заварената разруха след Дончо и компания.
Стана ми интересно какъв човек е Ема и много исках да се запозная с нея. Ноември същата година с един приятел прескочихме до там. Времето беше кофти - мъгла, вятър, студ. Хора имаше съвсем малко - една група от Търновското држество само. За първи път не носих абсолютно нищо за ядене. И такова на хижата нямаше. Никакво. Имаше едни зелки в кухнята, които обаче не успяхме да измолим да ни даде поне една за салатка. Ема почти цял ден и до късно вечерта я нямаше в хижата. Продължавах с противоречивите чувства към новата хижарка, особено след като вечерта спахме и на течение, от което на другия ден се сецнах. За това тя вина няма разбира се, но на мен ми бе гадно и всички ми бяха криви. А тя просто е мъкнала дървата с Борко, които са й дали прекалено късно. А зимата чукаше на вратата. Всеки с неговите си грижи, само дето тя мислеше несамо за собственото си оцеляване.
При дългото ми обикаляне из Балкана на следващата пролет прескочих да се видя с баба Дана на Зелениковския манастир. Дълго си приказвахме за Ема, която според нея е човекът, който може да възроди емблемата на Троянския балкан. Беше въодушевена и силно вярваше в думите си. Повярвах й, все пак това е хижарката на Амбарица и познава нещата най-добре от всички нас.
После почнаха фестивалите, ремонтите, добрите думи и отзиви от туристите. Всичко започна да се нарежда така, както трябваше да бъде в една хижа. За жалост успях отново да се кача на Амбарица чак септември. Уридих си среща с един общ познат нарочно там. Хем да се видим, хем отново да се запозная с Ема. Този път всичко беше различно. Пак уцелих времето с дървата, но този път и понацепих малко. После седнахме и побъбрихме за всичко - за хижите, за хижарите, за парка, за маркировките, за хората, за идеите, за мечтите. И видях една жена, която мечтае и се бори да осъществи тези свои мечти. С помощта на многобройните си приятели и милеещите за Амбарица туристи. И нещата се нареждат по правилния начин. Защото всичко сторено вече се вижда.
Днес с Ема вече сме приятели. За жалост Амбарица е мнооого далеч, за жалост съм се хванал с други неща, които искат своето време и време за места като това красиво място все не остава. Но продължавам да мечтая някой ден отново да се кача там горе за по-дълго от няколко часа и този път да си почина. А защо не и да помогна с каквото мога.
Това е за Амбарица и Ема Гатева от мен. Едно място което се възражда от пепелта. И емблемата вече блести там долу под Купена. Успех Ема. Да си жива и здрава.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
