Тоя маршрут го мисля поне от лани. Веднъж дори си бях казал, че на следващия ден го тръгвам. Обаче… телефонът иззвъня, аз го изключих, обърнах се на другата страна и… толкоз. Както обикновено напоследък Де го едновремешния ентусиазъм и себеотрицание? Остарявам.
Днес събитията се бяха подредили идеално. Почивен ден, слънце от няколко дни, добра прогноза, високи температури (без да пAри), и жената с децата на път, но без мен Това е денят! Загрявката я направих вчера – качих се по Медковската пътека нагоре, без ясна идея докъде да стигна. Е, стигнах дотук:
Идеята беше да видя дали мога да я кача с колелото. Емзо твърдеше, че с наличие на подходящи предавки и техника, можело. Аз вече предавки що-годе имах на новия Росинант, ама с техниката нещата не са се променили, така че не можах Е, някъде карах, ама повечето си го избутах. Дотук. Трябваше да се връщам, че ме чакаха. Другата идея на качването беше да проверя дали с тоя пълен твърдак мога да спускам каменисти пътеки, без да си почупя китките. Е, не ги счупих, ама и на местата с по-големите камънаци спусках пеш Нищо необичайно за мен. Но всичко мина добре. Това, както казах, беше вчера.
Днес не си давах зор с времето. К‘во толкова, няк‘ви си 60-70 км, в голямата си част асфалт – закъде да бързам? Семейните задължения ми изядоха предиобеда, тръгнах от Враца към 11.30 ч. Вода имах само в едното бидонче, вчерашна, и не беше пълно. Пробвах да намеря чешма в града да напълня – греда, няма работещи чешми по пътя ми по това време. А уж цивилизация… На Вратцата при палатките на алпинистите видях една чешма, ама там освен едно дълго проточило се водорасло от чучурката, вода не видях да тече. Карай, нагоре трябва да има. По горната ма‘ала на Згориград хора почти не видях. В една къща работници лееха бетон, ама в момента на минаването ми от маркуча им не течеше вода и ме досрамя да ги моля да я пуснат да си налея шишето. Карах бавничко нагоре, а коли с всевъзможни регистрации вдигаха пепеляк по пътя и го вкарваха в дробовете ми. Докретах до една чешма, някъде към средата на баира, с два чучура, с мощен дебит. Напълних шишетата и седнах в беседката да хапна. Две от четирите великденски яйца шльопнаха в стомаха ми, заедно с два банана. Оставаха още две кокенца и три банана – друга храна нямах. И хляб нямах. И козунак също. А уж беше Великден… Мислех си, с тая манджа ще изкарам до Лакатник, там има магазини, ще си купя нещо.
По пътя снимки не съм правил. Викам си, айде тоя път без снимки. Да бе, да… Малко преди отбивката за Леденика има хубава гледка към Вратцата и Згориград. Ама, викам си, всеки път ли като мина оттук, ще снимам тая гледка? Айде, тоя път ще пропусна… Ама малко по-натам вдясно от мен, на хълма, на фона на яркосиньо небе и бели облаци, видях стадо коне. Много красиви коне. Поисках да ги щракна, ама греда – скапания телефон не искаше да снима. Сигурно щото ми е подарък от тъщата Отминах ги неснимани. Задникът вече ме болеше и усещах умора. За пръв път качвах тоя баир с колело, досега веднъж го бях спускал с колелото (тогава се качих на Леденика от Бистрец) и веднъж пеша. С колата не се брои, много са. След оная поляна с многото хотели видях върха, зад който знаех, че е ски-пистата и Пършевица. Малиии, далече е, бре… Ама вече бях на билото и се караше по-леко, по по-равно. Ама след Горския дом пак стана тегаво. Около 3 часа след тръгването ми отдолу, най-после стигнах до отбивката за Лакатник. Предната вечер гледах бгмаунтинс и уикимапиата, та имах някаква представа накъде съм тръгнал. Оттук нататък обаче не бях ходил никога. Представата ми беше, че има някакъв път по билото и като карам само по него, ще стигна до Лакатник. Нямах карта, нито компас, нито GPS. На телефона уж има някакъв, ама не знам да го ползвам.
Та така, поех по пътя, уж да има жълта маркировка. Ама май имаше само в началото, на отбивката, после не видях никъде. Имаше си обаче табели за Миланово и Лакатник, а и пътя бе баластриран, абе, главен път между Враца и Лакатник Доста вода обаче се стичаше по тоя път – снегът се топеше. А, да, снегът… Ми той се виждаше още отдалеч, че по северните склонове в гората го има. Отстрани на пътя за Пършевица също имаше от него. Ама все се надявах, че по пътя за Лакатник няма да има сняг. Ако знаех, че има, нямаше да тръгна. Даже мислех предната вечер да звънна на един приятел, дето го знаех, че често броди със ски насам, да го питам има ли сняг по маршрута ми. Не му звъннах. А сняг имаше (след изключване и включване телефонът вече снимаше):
Пътят за Лакатник в началото вървеше по северния склон през гората. Снегът – до над глезените:
Честно казано, надеждата ми беше, че скоро пътят ще завие наляво и ще мине по южния склон, там сняг няма. Уж така го бях гледал на картата. В началото, като видях какво е положението, си викам, айде сега, пич, да те видим колко си корав – ще газиш ли в тоя сняг с мрежестите маратонки, без да знаеш колко дълго ще го газиш, или се връщаш като посран назад? Ком-Емине за под 8 дни, а? И само със сандали? Че аз ако в тоя балкан, дето ми се води домашен, нямам дух да мина някой и друг километър в снега с маратонките, как ще мина цялото Ком-Емине за под 8 дни със сандалите? Айде, Бог обича смелите! Ама аз кат‘ не съм и смел?... Абе, карай и не го умувай толкова!
През повечето време затъвах до около глезените. На места хлътвах и до прасеца. Скоро си намокрих краката и се чуха джвакащите звуци. Странното бе, че заради високата температура на въздуха и големите усилия да тикам колелото в снега, не ми беше студено, напротив, обливах се в пот. Задната гума често блокираше от натрупалия се сняг. Кой да знае, че ще ми трябват снегоходки за мен и мини-ски за гумите?
Бутах и пуфтях в снега, а надежда отникъде не се явяваше – пътят упорито си следваше северния склон и снегът не свършваше. Да се връщам вече бе късно, просто не допусках тая мисъл. На моменти затъвах дълбоко в снега и достигах до скрити дълбоки локви с ледена вода, от което ми ставаше много студено на пръстите. Скоро обаче пак се стоплях. Замислих се да си избера някое удобно място и да се прехвърля през билото на юг. Там поне няма сняг, тревата е полегнала, ще мога да бутам и при първа възможност ще се спусна надолу към Искърския пролом. Ама там са Кобилините стени, как ще се спускам по тях, не познавам пътеките откъде тръгват и накъде отиват. Т.е. почнах да умувам над аварийни варианти. Мога да се спусна и вдясно, на север, малко по-надолу се вижда, че няма сняг, хващам някой път и айде надолу към Вършечките села. Ами после колко път ме чака, докато се прибера, и се излиза на Е-79, ония камиони ще ме убият! Ами ако я закъсам тук? Нямам топли дрехи, нито други обувки, запалката я извадих от раницата да си паля парното с нея, та и огниво нямам, нито пък термофолио А и както се вижда, след последния сняг оттук никой не е минавал, аз съм първия. Сигурно и обхват няма (бях преминал на самолетен режим, да пестя батерията на скапания смартфон), даже да викам помощ, даже и да се свържа, как ще дойдат дотук в тоя сняг?
Я бутай здраво напред и зарежи тия пораженчески мисли!
В един момент излязох на участък, в който за малко си помислих, че гадното е свършило и вече ще карам:
Т.е. по края на пътя имаше малко чистичко. Но това не беше задълго…
Малко по-рано, на едно припечно място, бях изял още един от бананите, за сила. Но въпреки това борбата със снега бе изтощителна и силиците се бяха сериозно поизцедили. Затова, когато излязох на едно по-обзорно място и видях, че пътят ми завива вдясно и продължава по северния склон незивестно накъде, вече се предадох – реших, че на това седло прехвърлям билото и слизам на юг. Стига ми толкова. Оказа се, че на въпросното седло слиза билна колова маркировка, а освен вдясно, пътят ми продължава и направо, на юг, към с.Дружево. Ура!
Идея си нямах къде е Дружево, но си помислих, че сигурно е някъде преди Лакатник (в посока София). Където и да е, тук сняг вече няма, времето е напреднало, изморен съм и си отивам вкъщи! Колкото съм постигнал – толкова! Странното беше, че според часовника съм газил снега само около час време. На мен ми се струваше поне двойно повече!
По-надолу минах покрай овцеферма със соларни панели на покрива.
А тия табели въобще не ги гледах към какво насочват, моята посока беше ясна – надолу! Към топлото и към вкъщи. Очаквах мокрите ми крака да измръзнат надолу, но засега бяха добре.
Пътят надолу каменист, твърдака ми подскача и вибрира на всяка неравност, но се търпеше. Все пак си дадох сметка, че по Ком-Емине пътищата, или поне някои от тях, са доста по-друсави от това тук и там ще ми е по-тежко. Ама като нямам една маса пари за хубава амортисьорна вилка, ще си карам и с тази, твърдата - поне е надеждна и няма какво да й се счупи или повреди
А по-надолу – изненада! Новичка къщурка с маса вътре, пейки и камина:
А на табелата на пилона пишеше… х.Пробойница! А сега де? Та толкова ли съм близо до Пътеката? Значи сигурно през тоя баир отсреща е долината на р.Пробойница? Дали да не ида до хижата и оттам да се спусна до Лакатник? Обаче дай първо да хапнем и да починем, че много се уморих дотук, а още бая път си има. Извадих останалите яйца и бананите и приключих със запасите.
Без да се бавя повече, отколкото ми бе нужно да хапна, тръгнах отново. Няма да ходя до х.Пробойница – рисковано е. Идея си нямам колко е далеч и какъв е пътя дотам. А дори и да стигна до хижата, пътят от нея към Лакатник го знам какъв е и при всички положения не е по-добър от този тук. А въпросния “този тук“ се оказа, че си е точно търсения от мен път към Миланово и Лакатник, имаше си табели, т.е. мисията ми дотук си е всъщност напълно успешна! А къде остана с.Дружево, така и не разбрах…
И надолу, и надолу… Задникът боли и целият съм схванат. Това трябва да е Миланово:
М-дааа, то беше… Хора нийде не видях, а петлите по дворовете пееха. Най-после видях един човек и го питах за пътя към Лакатник. Ами, надолу и вляво. М-даа, точно така:
Вече съм на асфалта, посоката е надолу и от мен се иска само яко дупе! А шосето към Лакатник ме изуми – изсечени серпентини в стръмен склон, а асфалта гладък и равен, все едно не съм в България, ами някъде в Алпите:
Спирачките държат добре, не съжалявам за избора си. Доста коли ме задминаха надолу - софиянци се прибират от родните си места И към 17:30 ч. успешно акостирах в гара Лактник.
Имах идея да ида до оня, ком-еминейския мост над реката, да се докосна до Пътеката един вид, ама ме домързя – излязох в края на населеното място, само че “грешния“ край, времето бе напреднало, чакаха ме много километри, а бях яко изморен. Това последното хич не ме прави щастлив, защото се оказва, че в средата на април 5 часа каране на колело и 1 час бутане в снега са достатъчни да ми изцедят силите; тогава как я мисля тая работа 8 поредни дни по Ком-Емине да бъхтя по 15 часа? Еми, не знам как я мисля. Реалността е, че съм в лоша форма, мързи ме да тренирам и си имам куп други глупости, с които се занимавам и които ми крадат от времето. Отделно семейството с двете деца Последните няколко изречения могат да се приемат като предварително оправдание защо няма да успея лятото
По-нататък е еднообразно въртене по асфалт надолу по Искъра и гадна болка в задника и краката. Интересно, че за около 45 минути стигнах до Зверино; очаквах да е за повече. Пътят е ремонтиран и чудесен, а колите основно бяха към София и не ме заплашваха (освен когато някой решеше да изпреварва докато се разминавах с изпреварвания). Мислех да спра някъде и да взема нещо за хапване, някоя вафла или нещо подобно, но така си отминаха Оплетня, дядо Йоцо, Елисейна, Зверино (може и да пропускам някое селище) – не спрях, мързеше ме Спуснах се до Лютиброд и поех по обичайния си маршрут към наше село, но с необичайно бавно темпо Даже на няколко пъти слизах да побутам и да ми почине задника. Е, в крайна сметка го изкачих, няма да се удавим на края на Дунава я
Е, хубав ден беше. Следва home sweet home
Колко километра и колко денивелация съм минал, не знам, ако на някой му се занимава, да провери и да ми каже. Аз си знам, че работата не е на добре. И едва ли нещо коренно ще се промени до лятото. Поне колелото се доказва като дуракоустойчиво и спирачките като добри. Само трябва да се науча да сменям накладки… За мое учудване, по шосето след Миланово не само че не ми замръзнаха партенките, ами краката ми дори изсъхнаха (или почти). А, и гума не спуках днес, а не носех резервна Забравих я… Като си помисля какъв „кеф“ щеше да е в оня сняг да ми се наложи да лепя и гума… брррррррр! В раницата си нямах почти нищо, тя едва ли е тежала повече от 2-3 кила. Лятото обаче няма да е така. Абе, не е добре работата!
Ама поне беше един хубав и успешен ден! И не си направих нито едно селфи!
Вто Апр 14, 2015 1:31 pm
nicktodorov
Регистриран на: 27 Сеп 2013 Мнения: 24 Местожителство: София
Честито за новия велосипед!
Дано намериш време и мотивация за подготовка.
Ако ли не, винаги можеш да си увеличиш дните. Все пак, едва ли го правиш само за рекорда като разни спортисти, пък макар и за Н-ти път
Вто Апр 14, 2015 7:31 pm
irina
Регистриран на: 16 Сеп 2007 Мнения: 759
Браво бре! Добре, че си нямал идея къде е това Дружево
Вто Апр 14, 2015 10:44 pm
packo packov
Регистриран на: 04 Юли 2013 Мнения: 1262 Местожителство: 144 м денивелация под и на 580 м или 10 мин от Витоша 100
Стряскащ си е тоя път от Пършевица до Миланово. На 3 март го минахме в обратна посока, сеера имаше много сняг! Бяхме пеша и към Враца проработи автостопа. Супер маршрут си направил. Предполагам си видял табелата в центъра на Миланово, че от там до Враца по три пътя може да се стигне, в различни посоки и различни километри. Ха ха. Братчеда има от 3-4 години имот в Милануу, та често ходим, познати са ми до болка и осемте обратни завоя по асфалта надоле, ама има и хубава пътека за МТБ край пътя. През цялото време си мислих обаче, че като слезеш в Лакатник ще си хванеш влака за Враца, ама ти - не! Дерзай, момче!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Де го едновремешния ентусиазъм и себеотрицание? Остарявам.
