Как успявате?

Да не оспамвам темата за завистта, че това не е точно завист. Винаги съм се чудил, как туристите успяват да се откъснат от задълженията и измъквайки кола като баба Илийца, да се понесат към планината.
Не ме разбирайте погрешно - и аз споделям вашата любов към циреите на земната кожа, но от едва две години мога да миткам що-годе редовно по планините. Веднъж няма пари, друг път време, обикновено и двете. Докато е млад, човек гледа деца, после стари родители, после.... не може да ходи.
Не вярвам всички да сте богати, свободни или безотговорни.
Каква част от бюджета си отделяте за туризъм? Какво правите, за да предпочете семейството планината пред "удоволствията" на ремонта?

Ха! Tortomanin вкара ме в размисъл. Very Happy

Не съм ходил на планина от три седмици и вече не издържам. Ставам изнервен и мързелив. Чакам с нетърпение този уикенд.
Бюджет: никога не съм се замислял и пресмятал колко харча за един уикенд. Но е със сигурност над 50 лв. Винаги купувам едно кило ракия, която ми струва 10 лв. Транспортът е между 5-20 лв., в зависимост от дестинацията. Нощувката е 10-15 лв. Цигарки, хапване, салатки итн. Те се натрупаха.... Винаги тръгвам с повече пари на планина. Не се знае какво може да се случи.
Имам нещастието, или щастието ( не съм сигурен) да не съм семеен и това ми дава свободата да ходя когато си поискам и когато има с кого. Най-добрият вариант, ако говорим за планини, човек да си хване някоя планинарка със сачма в главата и да си ходят заедно със чаветата. Very Happy

Въпрос на съдба, любов и интереси.
Никога не изпитвам завист към мои приятели, които са по-бързи или по-можещи в планината. За мен планината е хоби и място за релакс. Просто обичам да съм там, независимо от маршрут, място и тн.

Последната промяна е направена от Алекс.Йо на Пон Ное 17, 2014 10:20 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Ми , значи всичко е до желание . Ако не ти се получи , просто не си го поискал достатъчно силно . Едно време като ученик съм пътувал без билет в БДЖ , на стоп , спане на палатки и по храсталаците , ял съм сух хляб с левурда - само и само да се откъсна от гадната София и да съм сред природата . Сега по-рядко излизам , но пак се получава без особено да ощетявам семейния бюджет - колата ми е на газ ( 7 лв за 100 км) , храната е - каквото е изостанало в хладилника , а екипировката - супер скромна . На времето ходих само с кубинки и си ми беше екстра , сега съм с бюджетни трисезонни обувки ( хубави или лоши - вършат работа ) , раница Ташев , термоблузки от Декатлона , якенца и панталони от Зиг-Заг . Та така - най-важно е желанието за излет , след това е всичко останало !

Хм, замислих се. Как успяваме... Успявам рядко и причината е липсата на достатъчно свободно време. Напоследък е по-често, избирайки кратки и леки маршрути, по които да водя и малкия ми син. Финансово уикенд на планина излиза горе-долу колкото и в града, освен ако не го прекараме затворени между 4-те стени на апартамента. Не завиждам, а се радвам на хората, които успяват да откраднат време и да се откъснат от сивотата на града.

начин на живот, плюене отвисоко на всякакви кариери освен мозъчните тренировки и лек професионален и постоянен ъпгрейт и съчувстващ и креативен житейски партньор. това е нашата рецепта. но ние не ходим точно само на планина, ходим навсякъде.

Като не съм стъпвал в планината повече от две-три седмици не мога да си намеря място. Като зависимост ми е. Странното, е че допреди да се роди малкия не беше така. Пак обичахме да скиторим с жената, но никога това чувство не е било толкова силно. Сега ако имам време, винаги избирам планината и фотографията (планинска най-вече), всичко друго остава на заден план. С времето се научих да ценя свободното си време и да не се съобразявам с желанията на приятелите ми (не планинари за съжаление), кой къде иска да ходи и т.н. (визирам места различни от планината). В момента трудно можеш да ме навиеш да си похарча парите за екскурзия различна от тази в планината.

П.П. Какви са тези количества ракия за уикенда, на мен за година няма да ми се събере толкова твърдо гориво. Не казвам, че не пия, но като съм горе това е последното нещо за което се сещам. Изключение е зимата > чай с ром за топло и лятото > бира за дехидратация Laughing

_________________
"...Some people have systemathic approach on nothing..."

tortomanin написа:

Да не оспамвам темата за завистта, че това не е точно завист. Винаги съм се чудил, как туристите успяват да се откъснат от задълженията и измъквайки кола като баба Илийца, да се понесат към планината.
Не ме разбирайте погрешно - и аз споделям вашата любов към циреите на земната кожа, но от едва две години мога да миткам що-годе редовно по планините. Веднъж няма пари, друг път време, обикновено и двете. Докато е млад, човек гледа деца, после стари родители, после.... не може да ходи.
Не вярвам всички да сте богати, свободни или безотговорни.
Каква част от бюджета си отделяте за туризъм? Какво правите, за да предпочете семейството планината пред "удоволствията" на ремонта?

За мен това е особена и превъзходна смес от късмет, прагматизъм и любов.

Късмета е предимно в това че съм роден в семейство, в което ходенето в планината беше очаквано и неотменимо занимание в почивните дни всяка седмица. Така научих наизуст Витоша от най-ранна детска възраст, а скоро след това към нея се прибави и Рила, но само през летните ваканции. За мен Рила тогава беше "Голямата Планина", за която мечтаех цяла година и отивах там като на експедиция в непознати далечни земи...

Пирин открих едва като абитуриент с едно тридневно препускане от Сандански през Безбог, Вихрен и Яворов до Банско с тежки раници, пълни с консерви "Русенско варено" и "Зрял боб с кюфтета". Това се допълваше и от една голяма торба презрели смокини. Планът беше да продължим с брат ми в същото темпо и през Рила та до Боровец, но ни свършиха силиците рано-рано. Какво да се прави -- младежки ентусиазъм -- идва и си отива бързо.

Последваха две години в казармата, където за пръв път се прояви прагматизма. Наборните комисии в онези времена съвсем формално питаха в кой род войски предпочиташ да служиш, аз тогава ги изненадах с непопулярен заради кратките отпуски и други присъщи несгоди отговор, но затова пък направих постижим избор -- граничар. Така и стана, изкарах две лета в горите край Кюстендилското село Бобешино. Старите ме посрещнаха с думите "сега си човек всред дърветата, накрая ще бъдеш дърво всред хората". Това мен не ме притесняваше особено, приех този особен бит, на стотина километра и на също толкова години от Софийския. След като бе неизбежно да загубя две години от младините си в такива безумни занимания -- бях с последния набор служил толкова дълго време, а през втората година основната ни дейност беше да демонтираме оградите, които през първата охранявахме... -- поне можеше да ги прекарам предимно в планината и повечето време сам. Това беше несравнимо по-приятно от каквато и да е друга военна служба. Една от зимите се случи изключително студена и снежна, а Кюстендилско по принцип е и едно от най-студените места в България, наред с Кнежа. Замръзнаха дълбоко и сякаш безвъзвратно всички възможни водоизточници -- кладенци, каптажи, реки. В продължение на 2-3 месеца се снабдявахме с вода от над десет километра разстояние по тесен планински път в два големи пластмасови бидона, като онези, в които "Плод и Зеленчук" продаваха насипни туршии. Трябваше да ни стигнат за едно денонощие пиене, готвене, миене на съдове, пране, бръснене и къпане на двайсетина млади тела и неколцина по-дърти от тях с по-големи права и може би нужди. Възможности за допълнителни курсове на УАЗ-ката с бидоните нямаше -- имаше остър недостиг на гориво, не само при нас, а в цялата държава. Към края на този период всички имахме вид подобен на описания от Джек Лондон или Чарли Чаплин в произведенията им за Клондайк. Несгодите някак допълнително подчертаваха обречеността на системата и начинанията ѝ, но пък и всичко беше по своему красиво и истинско -- студено и бяло, топло и човешко, особено когато пътьом се отбивахме да проверим дали неколцината местни възрастни жители на пръснатите из планината къщи от 19-ти век се справят добре с лютата зима, а те от своя страна искрено споделяха с нас скромните си радости, може би и защото децата им отдавна ги бяха изоставили и забравили. Тогава за пръв път опознах истински планината през зимата. Макар и в относително по-ниска местност, всичко беше много различно от еднодневното пързаляне с шейна по пътеките на зимна Витоша, следвано от удобствата на топлия дом.

Много скоро след това ветровете на промените ме отнесоха за няколко години в Париж, където най-много ми липсваха ... планините -- тогава твърде далечно и скъпо удоволствие за студентския ми бюджет. Разнасянето на салати и пици по домовете, чистенето на килими, мокети и мебели, гледането на чужди малки деца и другите подобни студентски занимавки, освен ученето -- това не бяха дейности, с приходите от които можех да си позволя нещо повече от скромен подслон и храна. С първата ми истинска заплата от работа по специалността в края на следването си купих и първата раница от парижкия Декатлон, също първите по-сериозни обувки, котки, въже... Раницата все още я ползвам близо 20 години по-късно, макар и след сериозни ремонти, котките -- също, а въжето бе разрязано на две парчета по невъобразими причини. Появиха се и възможности за разходки сегиз-тогиз до Шамони и други интересни места, за пръв път усетих адреналина от преминаването по маршрути, по които във всеки следващ миг чувстваш с всичките си сетива че той може да е и последен за теб на този свят. Така и не доизкачих никой впечатляващ връх там, но се нагледах на какви ли не красоти в подстъпите им, а и покрай това установих че за мен високата планина, да кажем над 3800 метра, не е най-свойската среда.

Не след дълго се завърнах в България, донейде и заради нашенските по-човешки планини. В тях срещнах истинската любов, също като мен отрасла с тях, но обиколила дотогава с една идея повече и по-високи върхари от мен. Живота ни запрати отново на Запад в равната и донейде скучна Белгия, в която най-високия "връх" е едно безкрайно плато на 694 метра над кафявото и студено Северно море. Там се научихме да оценяваме подобаващо вековните гори, заменяйки истинските планини с равния и безкраен лес между Брюксел и Ватерло, в който съвсем спокойно можеш да се загубиш като Наполеоновия генерал маркиз дьо Гроши. Този епизод не продължи прекалено дълго -- само две години, колкото и в Бобешино -- и скоро отново се озовахме близо до нашенските планини, които и до днес обикаляме при всяка възможност, като се стремим при всяка разходка да посетим поне едно място, на което досега не сме били. Оказва се че все още се намират такива дори и на Витоша. Постепенно започнахме да (пре)откриваме Стара Планина, Родопите, Странджа, Осогово, Средна гора, Краището, както и по-непосещаваните места из Рила и Пирин, каквито за щастие има предостатъчно. Живота близо до планината позволява и да я опознаваш в различните ѝ настроения, в различните годишни времена, в различните части от денонощието. Това е едно несметно богатство и незаменим източник на енергия.

Когато имаме пътувания в чужбина по работа, в поредните прояви на прагматизъм все гледаме да ги съчетаем и с малко опознаване на планините наоколо. Така открихме чудесни места из Пиренеите, Алпите, Високите Татри, а също в по-ниските планини (или по-скоро хълмове) между Чехия и Полша.

Общо взето днес парите не липсват, излишните килограми -- също, а силите винаги свършват по-рано отколкото душата ти иска. Колкото до времето -- то отлита сякаш все по-бързо, но пък това много помага да се съсредоточаваме върху по-хубавото и ценното около нас. Откъм стари родители също сме късметлии -- ходят дори повече и по-добре от нас. Миналата есен и в първия сняг с 80-годишния ми баща направихме бърза двудневна разходка между ВЕЦ "Лъки" и Тевното езеро, в която на моменти с усилие го догонвахме. Тази есен и в проливен дъжд за едно денонощие обиколихме пак с него от Попина лъка през Беговишкия превал и обратно по Мозговица. Пет години по-младата от него тъща е редовен посетител на Витоша, а любимия ѝ маршрут е от Златните мостове до Морени. Баща ми все казва че най-обичал широки пътеки с лек наклон надолу, но това са си донейде превземки, имайки предвид как ходи. Де да можем и ние като него на неговите години. Тъщата пък избира маршрути, в които има само или поне предимно изкачване. Май това е и основната причина напоследък да избягва върховете, от които рядко има организиран транспорт надолу.

С две думи: успяваме всякак Smile

Последната промяна е направена от vedrin на Вто Ное 18, 2014 5:17 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Аз пък се "запалих" доста късно по планинският туризъм. Може би бях на 28 когато започнахме с приятели да се качваме на Витоша. По това време живеех в София. Истински и завинаги се "запалих" на един четиридневен преход в Рила - ЦПШ - х. Мальовица - з. Страшното езеро - новщувка на БАК - вр. Мальовица - х. И. Вазов като на Додов връх ни валя дъжд и град. На др. ден х. И. Вазов - през Раздела до х. Скаквица (нощувка) - х. Скаквица - ЦПШ през Ловна и Вада, нощувахме на палатки. Тогава ни водеше гаджето на един приятел, а тя бургаско чедо-алпинист Smile

. Родена на 0 м. надморска височина все бързаше да набере височина право нагоре. Smile

Всичко е много хубаво, само че уви на мен не ми е достатъчно да стигна до някъде ако не съм се изтормозил преди това. Мисля че чрез потта, болката и страха се пречиствам, а гледките и свежестта ме зареждат с покой и радост.
За съжаление напоследък не успявам да намеря време заради професионални и лични ангажименти. Вече не съм сам, имам си "ремаркенце" и от следващото лято, живот и здраве, ще започваме леките преходи Smile

. Но ходенето на планина е приоритет, заедно с още няколко други Smile

.

Така че аз трудно успявам напоследък да намеря време да отида на планина, но това ще се промени. То пък и едно време беше това лято. За сметка на това зимата се очертава да е много "корава", така че "а дано..."

Ами ... не успяваме.
Ходим когато можем, а то не е твърде често. Най-вече заради липса на време, а понякога и заради непредвидени обстоятелства (нали животът е това, което се случва, докато ние кроим своите планове).
Ето, тази година се случи така, че вече точно шест месеца не сме стъпвали в планината. А какви закани имаше, вкл. Ком-Емине ...

_________________
Планинарство за всеки
Пътят на св. Яков (Camino de Santiago)

Е, да кажа и аз как се справям, горе-долу.
Роден в равното, видях за първи път отблизо българските планини, когато баща ми ме помъкна на някаква негова командировка в Родопите. Още не ходех на училище и помня само изкачването на някакъв баир над Мадан. Нагоре ме дърпаше непознат мерак, който ме води и до днес. А баща ми все викаше "Полека, ще се умориш, ще се изпотиш.". Голямо разочарование беше, че не стигнахме най-високото. Миналия ноември, след 43 години, минах оттам, не разпознах нищо, освен сградата на Горубсо. Меракът за високото остана, започна дългото несправяне. Бях хлапе, нищо не зависеше от мен и ходенето в планината бе по-рядко от веднъж годишно. Докато завърша техникум, бях видял Петрово бърдо, Атолука, Шипка и Бузлуджа. Служих пак в равното и едва на 21 се озовах студент под Резенчетата на Витоша. Пет години топурках по нея, но картата за софийския градски транспорт бе 13.50 за три месеца, а слизането с лифт от Голи - 45 стотинки.
После стана сложно. Зарибеният планиноман завърши точно в смахнатата 1990, когато нямаше бензин, пари, цимент, кисело мляко.... Само купони и обещания. Бях на 26, без работа и със скромната задача да довършвам къщата на баща си, който вече беше инвалид. Работа намерих.... Търсеха се варианти за ходене на планина.
1. Направих си смешен работнически влог. Веднъж на три месеца парите стигаха за билети до София, търчах до Черни или ходехме с колата до Пампорово.
2. В училището имаше стар колега алпинист, който правеше ученически екскурзии. Започнах да чиракувам при него и да се уча как да върна толкова здрави ученици, колкото съм взел. Видях Рила и Пирин отблизо. Ух....
3. Датчикът на резервоара на колата не работеше. Превърнах резервоара в тайна касичка. Когато колата повърне - ето ти екскурзийка.
4. Минах на газ /2001 - 2011/. Свикнах с еднодневките. При пълна кола 500 километра не излизат толкова скъпо. Уморително е, но еуфорията компенсира. От 2000 до 2010 година работех допълнително, не че забогатях.
5. Минах на дизел. В края на 2012 година купих една гарсониера в Разлог и нещата се промених коренно. Друго е да се плъзнеш почти по задник по Пирин и да влезеш в банята. Все каня приятели и почти никой не идва. Не съм забравил и другите планини, само по Родопите твърде не ходя.
Цигарите, пиенето и яденето не ги смятам на гърба на туризма, те си вървят и в Хасково. В последните две години обаче съм навъртял почти 40 000 километра, което си е сума. Знам, че за някои неща съм келеш. Не спя на палатки, намразих ги през службата, категорично отказвам да карам малка кола, за което си плащам, но никой не е съвършен, та аз ли ще стана. Не ходя и с големи организирани групи. Много келеши ставаме и почваме да си пречим.

През последните 2 години нямам нито един пропуснат уикенд. В близките години преди това пропуските са по 1, по 2 пъти годишно. Въпрос на желание е. Преди няколко месеца тичах до Черни връх и обратно една събота сутрин, защото следобеда бях на сватба на близък приятел и нямаше как да се измъкна. Разбира се в неделята след това отново бях на планина. Винаги се намира начин. Оправдание също. Кой каквото го влече в крайна сметка.

igurbev написа:

През последните 2 години нямам нито един пропуснат уикенд. В близките години преди това пропуските са по 1, по 2 пъти годишно. Въпрос на желание е. Преди няколко месеца тичах до Черни връх и обратно една събота сутрин, защото следобеда бях на сватба на близък приятел и нямаше как да се измъкна. Разбира се в неделята след това отново бях на планина. Винаги се намира начин. Оправдание също. Кой каквото го влече в крайна сметка.

Това не е за тук, а за темата за Завистта. Laughing

Иначе си прав - оправданието е като задника, всеки си го има. Начини се намират, стига да има желание (и здраве, разбира се). При някои желанието просто е по-малко, отколкото при други. Или приоритетите са различни.

_________________
Планинарство за всеки
Пътят на св. Яков (Camino de Santiago)

По моя лична преценка, ако беше само въпрос на желание, щях да съм примерно 2-3 пъти месечно в планината.
Обаче реалността е друга. Било е и по-добре от сега, ще бъде и по-лошо. Това е ясно. Кефът обаче е по-голям, защото се случва рядко.

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

	mislesht написа:
	Кефът обаче е по-голям, защото се случва рядко.

Веднъж седмично е достатъчно рядко. Laughing

В крайна сметка всичко опира и до приоритети. Репликата "Има ли желание, има и начин" звучи мотивиращо, но много често е далеч от реалността. Ако трябва да избирам между желанието да съм в планината или да съм с малкият някъде другаде, винаги ще предпочета второто. За мен като баща е по-приоритетно да изградя от малкият човек един мислещ и адкватен индивид, шанс който аз не съм имал като дете.

Още малко остана и след някоя друга година ще тича с нас горе в планината. Все пак първото му излизане в планината, беше когато бе едва на 2 месеца. Razz

_________________
"...Some people have systemathic approach on nothing..."