Австрийските Алпи - дойдох, видях.....купих си обувки

СЪВСЕМ НАКРАТКО:
Две злополучни разходки в района на Гросглокнер, като при първата се отказах на реброто на Фушеркаркопф, а после не минах малкия ледник в посока Обервалдерхюте, за което не знам дали да съжалявам. При втората мъглата ни обгръщаше до обед, а после просто се вдигна дотолкова, че да завали.
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/rayion-t-na-grosglokner.832282
Едно изкачване на смешния връх Шмитенхьое, висок колкото нашата Снежанка, но с повече лифтове и писти. 1150 метра разлика във височините, 3 часа и малко ходене нагоре, два и половина надолу за една скъпа бира.
Шматкане в района на Китцщайнхорн, след унизително ползване на лифт. Малко ходене, много мръзнене и очакване на гледки.
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/kitcshtayinhorn.832373

И С ОТЕГЧАВАЩИ ПОДРОБНОСТИ ЗА ТЪРПЕЛИВИТЕ:
Пиша ги за тези, които поради различни причини като мен не пътуват често, а и никой не знае всичко. Не сте длъжни да четете, а овластените нека изтрият това, което е неприсъщо на идеите на форума. Няма да говоря само за планини.

Тръгнахме за Алпите не по мое, а по предложение на половинката, която явно е усетила, че планините са ми болест, но ми е неудобно да хакна семейния бюджет с една сериозна сума само за мой кеф. Не се опъвах дълго и се съгласих. Разпитах тука, отзоваха се хора, най-много Дандан, запазихме места и зачакахме. Имах много време, даже опресних училищните си спомени за немския език. Изчетох много за Австрия, а изречението “В Австрия има над 3000 върха над 3000 метра” ме доведе до умиление. По природа съм скептик и ентусиазмът, доколкото изобщо мога да го изпитвам, се свързва само с планината. Научих, че повечето върхове са по-трудни от онова, с което сме свикнали като туристи, а виа ферата има на повечето от тях. Ако не се изтарикатим да използваме лифт, обикновено се преодоляват около 1500 метра височина до върха. Има достатъчно “хамалски” върхове, които могат да бъдат качени само с туристически инат, като най-високият от тях е май Кройцшпитце, 3450 м. Като знам каква е разликата между Пирин и Родопите при тези около 800 метра горница, очаквах да видя един огромен Пирин. Ами това и получих, макар че не можах да видя планираното, то кой ли е видял целия Пирин от първия път.
ПЪТЯТ:
По съвет на Дандан тръгнахме с личния автомобил за по-голяма автономност. Нямам проблеми с шофирането, но се изнервям от контактите със Системата, а точно така се получи. Тръгнахме на 14 август вечерта с намерение да спим в Гьор, Унгария, а на 16 да заемем резервираните места в Австрия. В първите минути на 15 август бяхме на границата. Там обаче попаднахме на задръстване от хиляди турски гастарбайтери и висяхме 3 часа преди да продължим. Пътя покрай Димитровград и Пирот минахме в тъмнина, установихме, че и там са същия дол дренки – ремонти и ограничения от 40 до 80 км/ч. Ниш светеше като голям град, но ние бързахме напред. Платихме сръбските путарини /пътни такси/ и хванахме магистралата. Ограничението по нея е 120, настилката – подобна на нашата. Катаджии почти няма. Цъфнахме в Белград на разсъмване. Вдясно остава някакъв Чачак, някакво околовръстно, но докато преценим откъде, пропуснахме отбивката. Спрях и питах един бензинджия, каза ми да не ми пука и да карам направо. Беше прав, независимо че минахме направо, пътят беше с особен статут и не сме се туткали. На връщане табелите ни прекараха през околовръстното.
В Сърбия винетка не се плаща, само магистрална такса, на три места към Унгария, общо над 20 лева в едната посока, като приемат евро и карти. Картите се приемат на обозначени гишета, другаде е само с пари. Възможно е да платите в една валута, а да ви върнат в друга. Не знам дали го правят винаги. С мен бяха любезни, според жената, защото говоря сръбски.
На унгарската граница ни се пийна мозъка. Пет и половина часа клюфтяхме сред бусове с шумни ориенталци, от прозорците се подаваха боси крака, дойде време за молитва и един се метна в ТИР лентата, която в този момент беше празна. Появиха се камиони, но тоя продължи с метаните. Почти съм убеден, че беше нарочно, а не от глупост. В Унгария платихме едновременно тяхна и австрийска винетка, като унгарската е само фиш, а австрийската се лепи като нашата. Валидност – 10 дни. Заменяйки жегата с дъжд, най-после пристигнахме в Гьор. Намерихме пансион за 33 евро стаята и 23 часа след като потеглих, слязах от колата. Изминати бяха повече от 1000 километра, но не в тях беше проблемът.
На другия ден се мотахме във Виена. Кво да прайш, животът е компромис. Докато се натуткаме, заваля отново и пътят на запад, още почти 400 километра, продължи отчайващо дълго. Поне шенгенската граница се минава само с намаляване на скоростта до 60.
На връщане имах късмет. Задръствания нямаше, минахме всички граници почти като шенгенски и успях да поставя личен рекорд по шофиране. 1630 километра за 19 часа и половина. Не съм карал прекалено бързо, просто от Залцбург до Ниш са основно магистрали и свързващи пътища, магистрала е и от София до Пловдив. Освен на границите спрях седем пъти по за една цигара и посещение на олтара на лекия път. При три от спиранията зареждах.
ГРАДОВЕТЕ:
Посетихме първия, четвъртия и петия по големина градове в Австрия. Виена, Залцбург и Инсбрук.
Имах по-големи очаквания за Виена. Прочел бях, че градът е проектиран да издържи още един милион местно население, без да се задъха. Видя ми се по-малък от София, въпреки статистиката. За час стигнахме пеша от източния му край до центъра. По-чисто, по-уредено и все пак, нищо особено. Сградите са подобни, Виена е била образец за София. Пратера е просто увеселителен парк, не мога да се впечатля от виенско колело и въртележки, нито от детски влакчета. Мерак имах да видя катедралата “Свети Стефан”. Пишеше, че е почти 200 метра дълга и толкова висока. Е, не е. После пак четох и се оказа, че според източника могат да и се загубят много метри дължина. От 196, та на 111. Същото се получава и с височината. Площадът около катедралата е прекалено малък за нея, докато питаш къде е и фасадата те блъсва в лицето. Наоколо е пълно с файтони за кеф на туристите. Мият и чистят, но пак мирише на фъшкии. Минахме покрай много имперски сгради, не ходихме да гледаме къде лежат кокалите на императорите. Както всеки стар град, Виена не е с прави улици, а всичко кривка на някакви полузавои, та посоките се следят трудно. Пихме по едно безалкохолно, платихме паркинга /3 евро/ и да ни няма.
http://tortomanin.snimka.bg/culture/viena.832294
В Залцбург ходихме през първия ден, предвиден в престоя. Бях достатъчно уморен, за да не ме бива за добро качване. Градът събира много туристи, може би в това е проблемът. Има голяма река, близки планини, добра архитектура, а сякаш си в мол. Прочули са се някакви градини, японци ходят да се венчават там, между рошавите туристи ходят официално облечени чичета и кокони, избягали на почивката на някоя ВИП проява. Панаир на суетата. Биричка, качване на крепостта /8 евро на човек/ и дим, дим….
http://tortomanin.snimka.bg/architecture/zalcburg.832280
Инсбрук пък въобще не ми хареса. Ходихме там, осмисляйки един дъждовен ден, дето за нищо не ставаше. С отбиването до Цилертал, ледникова долина, също затисната от облаци, навъртяхме почти 450 километра. Последва проблем с паркирането, който отне повече от половин час. Планините не се виждаха, златният покрив се оказа не на къща, а на един смотан чардак, пък за колоната със статуйките да не говорим. Наша Света София си е в пъти по-добре.
http://tortomanin.snimka.bg/architecture/insbruk.832374
СЕЛАТА:
Е тук е голямата работа. Големи, чисти къщи, трудно се разбира хора ли живеят, хотелче ли е или кметство. Подстригана трева, все зелена заради влагата, цехове и ферми скрити на втора линия, зад дървета или зад декоративни огради. Черкви и площади оправени. Училищата спретнати, асфалт навсякъде. Кравите са по далечни пасища, не мирише. Браво…… Даже мухи няма.
http://tortomanin.snimka.bg/architecture/avstriyiskite-sela.832286
ПЛАНИНИТЕ:
Никой не очаква да кажа лоша дума за планините. Виновни сме ние, времето, никога те. И тук така. Скъса ни кофти време, отваряше се колкото да видим какво губим.
http://tortomanin.snimka.bg/mountain/hija-edelvayis-avstriya.832278
Първата среща с Алпите беше в района на Гросглокнер, където се достига по платен /34 евро на кола/ път. В началото ти се струва скъпо, но като видиш идеалния асфалт, който на две места надхвърля 2500 метра, като разбереш, че паркинги, тоалетни и атракции са включени в тази цена – омекваш. Изкопали са около километър тунели. Има и кино. Освен това при повторно посещение в рамките на годината плащаш само 10 евро.
Тръгнахме по този път, по който има безброй паркинги за гледане и снимане и стигнахме до Пастерце, най-големия местен ледник. Като по-голям брат на Вихрен, Гросглокнер успешно си играеше на криеница в облаците и едва успях да го снимам.
В мъглата направихме опит да се качим на Фушеркаркопф, трихилядник, завършващ според прочетеното с виа ферата или поне до седлото. Тръгнахме по едно ребро, което започна да се стеснява, появи се парапет с ново въже, после остатъци от стар парапет. Мъгла и жена ме подканяха да се откажа. Издрапах едно разузнавателно скално стъпало над Мима, не видях нищо оптимистично и…таковата. Ръб. До около 2700. Върнахме се и тръгнахме по пътеката към Обервалдерхюте. Стигнахме ледника и спряхме на 2740 при едни италианци. Времето за кратко се оправи, Видяхме големия връх, няколко съседни и ръба, който ме отказа. Втория път просто не е за разказване. Сутринта мъгла, до 40 метра видимост, после дъжд. Аз съм в Алпите, а пуша цигари и разглеждам изложба от стари коли.
На Китцщайнхорн се качвахме в гадно време с лифта. Надявахме се отгоре да е слънце, ама не стана. Билетът е 37евро, на нас по толкова ни взеха поне, макар че пишеше 35. Три последователни лифта те качват на 3029 метра, преодолявайки повече от два километра височина. Горе ни чакаха мъгла и вятър при минус един градуса. Слязохме стотина метра надолу, където огромна тумба араби с якета и апрески под наем се пързаляха с пластмасови тави. С краката си преодоляхме отново височината от 3000 метра. Като преписвач на изпит. Само дето героят от вица казвал “30 минути срам, после цял живот инженер”. Ръбът се откри само за малко, новият, от нощта сняг, беше около 15 сантиметра.
Отново всичко освен ресторанта е в пакетната цена. На 2400 метра има магазини за обувки и дрехи, дават и под наем. За 100 евро си купих папуци, намалени от 180. Продавачът не вярваше, че някой купува обувки 48 номер.
За Шмитенхьое няма за разказване. Едно голямо няма нищо. То от мъглата едва се видя Целерзее. На върха бирата обаче беше 10 лева.
ЦЕНИТЕ:
Като изключим кръчмите, цените са като нашите, но в евро. Демек, двойни. Горивата им по селските бензиностанции са като нашите, най-евтиния дизел беше 2.48 наши лева. На магистралата обаче стига до 3.20, което си е голяма разлика. Имаше такива предупреждения в нета, ама не очаквах повече от 20 стотинки. Същия номер пробутват в Унгария и Сърбия. Цялата екскурзия ни излезе около 2400 лева – седмица полупансион, застраховки, пътни, такси, билети, входове.....
ПЪТИЩА:
Пътищата им са по-добри от нашите, но не идеални. Някои магистрали друсат, има ремонти, получават се задръствания. Карах по магистрала на първа. Шофьорите имат хубав навик. При задръстване кривват в края на пътя и така осигуряват място в средата за линейка или патрулка. При нас от това веднага би се възползвал някой тъпак с голямо его. Табелите им са електронни и могат да променят ограниченията за скоростта. Имат знак за задръстване. По-добрите магистрали са в Унгария, а най-гадният път от Хасково до Инсбрук е северната дъга на софийското околовръстно.

	tortomanin написа:
	Цялата екскурзия ни излезе около 2400 лева – седмица полупансион, застраховки, пътни, такси, билети, входове.....

Много бе! Ще рече 1200 лева на човек за една седмица?
Е, всъщсност, то човек ако е тръгнал с такава нагласа, може и много повече да похарчи Smile

Ами, плюс една нощувка в Унгария и 4100 километра път с дизелово ВолвоV70, Пътните не сме делили с никого. Не сме се правили на шейхове, но никъде не сме заобикаляли пунктове за такси, плащахме паркинги и билети навсякъде. Поразходихме се из градовете поради лошото време, а това са пари. То само билетите за лифта на Китцщайнхорн бяха 74 евро, което по хамалската сметка си е 148 лева. Почти до всеки язовир в Алпите пътят се плаща.
Похарчените пари не са проблем. Остава разбираемото за всички тук разочарование да стигнеш до Алпите и да не си начешеш крастата до кръв. Е, от утре отново съм на Пирин.

Сравних го с нашата обиколка из северна Италия (качвахме се с колите включително и до Passo dello Stelvio) - 2757 метра. В Италия дизела е чуствително по-дебел. Излезе ни няма и 500 лева на човек. Разбира се хранителните запаси и бирата си ги возехме в багажника.

Вероятно сте били на палатки и къмпинги и с повече хора в колата. Аз бирата си я плащах, носех само кило и половина ракия, за което унгарският митничар ме изгледа презрително, сякаш съм менте българин.