В понеделник, 28 юли, се изсипахме с булката в Стара Рибарица. Паркирахме в края на асфалта и явно изтървахме началото на пътеката през Шаля, по която исках да минем. Отдавна не бях вървял оттук, а имах прекрасни спомени от тия места. Повървяхме по долината, докато стана съвсем ясно, че ако продължаваме така, ще стигнем до Рибаришкия проход вместо до хижа "Вежен", закъдето се бяхме запътили.
При устието на една рекичка, вливаща се от запад, напуснахме долината и хванахме някакъв дърварски път нагоре по баира. Оказа се не много добър - по него обиколихме две трети от водосбора на рекичката, а освен това беше страшно изровен и грозен. След дълго изкачване отдясно се появи синята маркировка и нататък продължихме по нея.
Скоро бяхме на вр. Голяма Шаля. Гледките оттук са зашеметяващи, въпреки че връхчето не е високо. След предишното ми идване дирекцията на парка е построила наблюдателна кула на три етажа с широки площадки, с табло с панорамни снимки и други сведения за планината. За съжаление всичко е вече доста очукано, а и "мършата" (както е рекъл поетът) се е погрижила да съсипе, каквото може. Мисля, че трябват жестоки закони против вандалите - не просто строги, а жестоки, както и още по-жестоки хора, които да ги налагат.
От кулата слиза друга, жълта маркировка към Рибарица някъде вляво от билото. Може и да съм се мотал по нея някога, но не съм сигурен. Синята от Стара Рибарица е доста изтъркана вече, но все още върши работа.
Продължихме по билото, вече доста по-полегато, като вървенето никак не ни спореше поради изобилните и тлъсти боровинки. На едно място, където двата склона са стръмни, а билото - тясно, пътеката беше преградена с нещо като стобор от клони. Предполагам, че идеята е била да се възпрепятства движението на конете. По-нагоре една табелка ни осведоми, че се движим по пътека, която е "затворена" (каквото и да значи това). Дежурните облаци се събраха, почна да гърми и ние побързахме да се откъснем от пашата и да побързаме нагоре.
На хижа "Вежен" освен хижарите имаше само няколко души. След като помачкахме котката, която помислихме за бременна (а се оказа, че само е преяла в неделя) подминахме хижата и влязохме в гората. Харесах си много едно местенце - равно, с педя дебел дюшек от борови иглички, с едно поточе наблизо - и се захванах да опъвам палатката. Докато я наглася, притъмня така, сякаш вече мръкваше. Гръмотевиците се усилваха. Намъкнахме се вътре и дъждът плисна.
Валя толкова силно и толкова дълго, че ако подобен дъжд се излее над любимата на всички ни столица Мордор, убеден съм, че журналистите ще си имат тема за поне месец напред. Шумът на капките по плата беше оглушителен и ни пречеше да спим. Позакроти се уж малко, задремем и хоп - плисне отново, заплющи, затрещи и ни събуди. По едно време сериозно обмислях, дали да не стана, да направя топчета от тоалетна хартия и да си ги тикна в ушите. Домързя ме, естествено. Някъде из малките часове спря да вали, а ние блажено спахме до 9.
На сутринта окъпаната гора беше приказно хубава, обвита в загадъчна мъгла, през която струяха процеждащите се между клоните слънчеви лъчи. Не ще и дума, всичко беше подгизнало, но пък беше и топло. И трите дни вървях със сандали, които почти навсякъде бяха съвършения избор за подобно време. Единственото сухо петно беше под дъното на палатката. Използвахме го, за да съберем багажа и тръгнахме нагоре.
На километър по-нагоре край пътеката мълния беше ударила едно високо дърво. Явно протеклият силен ток бе нагрял до кипване соковете на дървото и то просто бе избухнало отвътре. От върха до корените му по дължината на стъблото се белееше почти прав светъл жлеб, сякаш изсечен от огромно длето. Липсващият материал беше разхвърлян наоколо във вид на трески, дълги по метър и дебели колкото ръката ми. Мощта на мълнията си беше направо стряскаща. Човек неволно си представяше, какво би било, ако на мястото на дървото се окажеше той.
Поточета бълбукаха навсякъде наоколо. Седнахме да закусим на подсичащата пътека под Вежен, а от Каменната порта се зададе една по-ранобудна от нас група от хижа "Ехо". Ние отивахме натам. През повечето време се радвахме на добра видимост. Както обикновено, по склоновете около Ветровития преслап обикаляха берачи на боровинки. Стигнахме на "Ехо" тъкмо когато отново загърмя и закапа и прогони хората в хижата. Ние седнахме на масите отвън, решени да се възползваме докрай от гледката, преди да завали сериозно. Той пък облакът май се уплаши от мерака ни и спря да капе. Остави ни да се нахраним и да си изберем място за спане в началото на гората край пътеката, слизаща в Дамлъдере. Тъкмо опънахме палатката, и заваля. Този път обаче беше за кратко. Вечерта се помотахме наоколо. Слънцето се показа и вечеряхме на припек, след което се оттеглихме с достойнство в покоите си.
В сряда исках да слезем до колата през връх Кукуй, където също не бях стъпвал от десетилетия (а булката - никога), но имах смътни сладки спомени за мястото. Качихме се право на Кавладаня, закусихме и дълго се наслаждавахме на балканската панорама. Беше безоблачно, но далечните върхове около Ботев се виждаха премрежени от влажния въздух. Беше тихо и дяволски красиво. Направо не ми се тръгваше от върха.
Най-после потеглихме надолу. Повървяхме по ръба, където никаква пътека не личеше. Свих надясно в гората в посока на добре очертаното било. Послизахме по него и изведнъж попаднахме на хубава пътека, маркирана в синьо. Зарадван, тръгнах по нея надолу, но след няколко минути разбрах, че вървим в обратната посока - към "Ехо"! Пътеката подсичала от запад Кавладаня, затова горе не сме я видели. Върнахме се и се натъкнахме на разклон - от другата страна на върха го подсичаше друга пътека, според табелките отиваща към х. "Козя стена"; вероятно излизаше някъде около Карчов преслап. Тук имаше и табела, че и тази пътека е "затворена" (снимка има в пътеписа на martin555). Ние обаче вече имахме опит с такива обекти и знаехме, че не хапят.
Маркировката беше много изтрита, но пътечката в началото личеше добре. Попаднахме в дива гора тилилейска, сякаш оцеляла от дядово Адамово време. Ако това не е раят, не знам какво е! Прекрасните високи буки, стройни и прави като колони, забулваха със зеленикавия полумрак на гъстите си корони билото, осеяно с паднали клони и цели дървета, храсти, скали, натрупани в диво и зашеметяващо великолепие. Оглеждах се онемял наоколо, без да мога да се наситя на гледката. Прелестни места! Радост за окото и душата!
Пътечката често се губеше, както и изтритите знаци от маркировката (между другото, великолепно направена, но нищо не е вечно). Маршрутът обаче така или иначе следваше билото, а то е добре очертано. В един момент слизането се смени с изкачване и пред нас се появи малкото, но остро връхче Кукуй. Пътечката зави вдясно и започна дълго подсичане на един дълъг и стръмен склон под скалите, през храсталаци и коприви, в които с моите сандали не се чувствах съвсем добре. Естествено, знаци тук нямаше къде да се видят. По едно време видях, че върхът остава над нас и се притесних, че сме подминали мястото за качването му. Ето защо запъплихме нагоре по склона. А склон като склон ли беше! Жива стена, наклонът на която на места надвишаваше 45 градуса (не преувеличавам). Приказката за "тревните шестици" си беше много уместна тук. Е, чак шестица не беше, но до четворка със сигурност го докарваше, защото изкачване без помощта на ръцете беше немислимо.
Накрая, потни и измъчени, изпълзяхме право на котата до циментения триангулачен знак от 1940 година. Чепато връхче! Отгоре ни стана ясно, че маркираната пътека... просто го заобикаля, без изобщо да се качва на него. Това не беше толкова чудно, макар да е срамота, разбира се: връхчето представлява скалист гребен с много стръмни склонове, а самият му ръб е добре обрасъл с някакви много бодливи храсталаци, подобни на хвойна, но с големината на дърво.
Хапвахме и се наслаждавахме на несравнимата панорама към Черната река, Ненов камък, Кашка, Ушите, Кавладаня, Юмрука, Шаля... В небето летяха два орела, единият с бели кръгове отдолу на крилата (вероятно скален орел?). От време на време единият пикираше надолу, набирайки бързо много голяма скорост. На върха обаче доста припичаше (все пак, висок е само 1459 м) и затова скоро се заехме с решаването на не съвсем очевидната задача как да слезем оттук. Направихме го общо взето по ръба, но не беше никак лесно. Сандалите ми, пълни с кал, се хлъзгаха така, сякаш си бях гресирал краката. Все пак се появихме на оттатъшната седловина, където се срещнахме пак с пътеката. Убедихме се, че тя наистина заобикаля Кукуй от изток ниско под скалите.
Прясната червено-бяла маркировка показваше, че тук излизаме от парк "Централен Балкан". Това много скоро се усети. Дървената мафия беше вилняла на воля тук. Изчезнаха величествените буки, изсечени до шушка. Появиха се храсталаци, иглолистни насаждения, ловджийски вишки, построени до локва на една седловинка, та проклетите убийци да могат удобно да застрелват животните, докато те пият вода. Някакъв човек се показа от вишката. Надолу се повлече широк, разоран, кален път. Вдясно видях едно сърне, спряло и напрегнато и любопитно взиращо се в мен. Когато най-после хукна надолу, се разкрещях подире му с цяло гърло и заплясках с ръце - дано не му хрумне злощастната идея да иде да пие вода от локвата! Поне сега вода имаше в изобилие и навсякъде.
Слизането по пътя до Стара Рибарица беше кално, стръмно и не особено приятно. Напечени и потни, пресякохме шосето за Шипково и побързахме да се бухнем в придошлата и мътна река Дебелщица. Това ни освежи и посъживи. С тъга се сбогувахме с Балкана.
Страхотен и увлекателен пътепис! Поздрави! Отново се пренесох там в дебрите на резервата и спомените ме върнаха няколко години назад, когато походихме в района. Трябва да ти пратя еди трак със слизането ни от хижа Вежен, връх Кукуй ще ти се стори равна полянка!
Това не беше толкова чудно, макар да е срамота, разбира се: връхчето представлява скалист гребен с много стръмни склонове, а самият му ръб е добре обрасъл с някакви много бодливи храсталаци, подобни на хвойна, но с големината на дърво.
Това трябва да е била прословутата червена хвойна, рядко неприятно препятствие!
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
