Вр. Ботев и водопади

Тази година е рай за туристи, които си падат по водопади. Предполагам, че при това дъждовно време, във всички планини водопадите разкриват своето великолепие и живопис. Аз мога и искам да споделя единствено това, на което станах свидетел при поредното ми ходене в Стара планина. Разбира се, целта ми в никакъв случай не беше да обикалям и да търся водопади. Не. По принцип си падам по била и панорами и когато трябва да избера маршрут винаги давам предимство на тези два критерия. Деретата не ме привличат чак толкова. Но след като предишната неделя бях атакувал вр. Ботев от запад и след като варненци, с които се бях уговорил да ходим заедно, се отказаха заради лошите синоптични прогнози, реших, че е време за изкачване на върха от изток със спъне при Чочо на х.Тъжа. Да, ама не. Хубавото на соловото ходене е в това, че не трябва да се съобразяваш с никого. Плановете могат да се сменят в движение. Така стана и с мен. Петък вечер си легнах с планове да изкача вр. Ботев от Паниците по зимната маркировка през Параджика. В събота сутрин обаче, в ход реших, че отдавна не съм минавал през х. Рай и съответно не съм изкачвал вр.Ботев по Тарзановата пътека. Това беше достатъчно за да променя първоначалните си планове. Скоро, след като подминах зимната колова маркировка, изкачваща се по параджишкия хребет, пред мен се откри невероятната гледка към дерето на р. Голяма Бъзовица и вр. Ботев забулен от облаци нейде там горе, над него:

Купена пък, вирнал гордо снага, сякаш не позволяваше да бъде засенчен от старопланинския първенец:

Пътеката за х.Рай разкри позабравени от мен красоти, от всички големи и малки дерета се стичаше вода. Потоците бяха в такова изобилие, че някои от тях се бяха разположили и по протежение на самата пътека.

Хижа Рай ми се стори променена, обновена, постегната и разхубавена. Честно казано, от няколко години се стремя да я избягвам поради многото туристи, които привлича и съпътстващата липса на тишина, мир и спокойствие, които неминуемо отсъстват при толкова много хора. Така беши и сега. За малкото време, през което престоях на нея, неволно разбрах, че всичко е резервирано, няма нито едно свободно легло за нощувка. Не че ме интересуваше и по някакъв начин разваляше плановете ми. Напротив, потвърждаваше впечатлението ми за нея. И понеже боб чорбата още не беше готова, хапнах една леща. Мазна супа от леща. Така и не я доядох. Което не значи, че не ми се услади. Едно момче от Русе ме позна, поговорихме си малко и не след дълго поех към върха. А пръскалото си беше невероятно. Въобще, целият район около него е белязан от някаква магия:

И така, нагоре по Тарзановата пътека лещата почна да ми понатежава. Аз обаче, не си и давах много зор. Нямаше за къде да бързам, а и върха не вярвах да ми избяга. Често спирах за да гледам двойка катерачи, лазещи по отсрещните скали. Пунктовете за съзерцание и панорамни гледки следваха един след друг. По пътеката не липсваха и пръскала:

След излизането от скалистия участък, нагоре по подсичащата билния ръб лятна пътека, вятърът стана осезаемо силен. Бях с фанелка с къс ръкав и през цялото време не посмях да спра за да се облека. Не ми се искаше ледения вятър да ми "пререже" потния гръб. Това обаче предполагаше непрекъснато ходене в темпо за поддържане на висока телесна температура. На върха направих 2-3 бързи снимки и треперайки от студ се шмугнах в зданието на наблюдателите:

За сравнение, само преди една седмица, когато качих върха от заслон Ботев, обстановката беше следната:

При наблюдателите беше топло, Лорен ме послещна сърдечно, но беше зает с поредните наблюдения. Все пак ме нагости човека с един чай. Непрекъснато прииждаха туристи, едни влизаха, други излизаха и тръгваха по пътя си. Използвах ситуацията, облякох се добре и продължих към заслон Маринка. А там, около Малък Юмрук, от мъглата "изплува" група туристи и не щеш ли, измежду тях, познах една стара планинарка и добра приятелка. Тръгнала с кремиковското туристическо дружество от Тъжа към заслон Ботев. Това е част от очарованието на планината, ей тъй, както си ходиш, мислейки, че си сам и единствен, да срещнеш отдавна позабравен приятел!

След заслон Маринка, на слизане към хижа Тъжа, вече откровенно и неприкрито си се шляех. Не ми се вървеше по билната, колова маркировка и затова "хванах" обиколния черен път. Оглеждах отсрещните дерета и притоците, формиращи Голяма Бъзовица. Зарекох се някой ден да се навра долу, в реката, и да поизуча околния терен. Някой сух, стабилен летен ден. Не сега. Като ми втръсне от била, тогава.

На слизане от Юрушка грамада към Русалийски гробища вятърът отново се разбесня. Което не ми попречи хубаво да огледам района в предвид на това, което си бях намислил да направя на другия ден.

В неделя сутринта потеглих от х. Тъжа към Русалийски гробища заедно с една многобройна ямболска група, която се канеше да качва вр. Ботев. След мостчето при р. Тъжа обаче, групата "заби" вдясно, по дерето на самата река, вместо да се насочи нагоре, по коловата маркировка по склона, и по добре утъпканата лятна пътека да се отправи към билната премка. Кой знае, водача им може да е имал нещо в предвид, но така и не ги видях повече. На премката духна пак познатия силен вятър. Този път спрях и се облякох. Тръгнах на ляво по коловата маркировка към Русалийте, а оттам се насочих към Пенчов пряс. Снимах в посока на Овчарец (Юр. грамада):

Малка Козя стена спотаена по-надолу чакаше да дойде и нейния ред:

И така, по билото, брулен от силен до бурен на моменти вятър, наближавах върха, на който отдавна планирах да се кача:

Снимка назад към Пенчов пряс и долината на едноименната река:

А от Козята стена се откриваха гледки, коя от коя по-хубави. Неприятното в случая беше единствено бурния на моменти вятър. Трябваше почти да легна за да снимам Кадемлийското пръскало:

Последна снимка на отсрещното пръскало на слизане от Стената:

А пред мен, на далечния рид, осезаемо се открояваше Бозалък тепе:

Заслизах надолу по склона в търсене на удобно място от което да видя Пенчовското пръскало. На моя и на отсрещния склон пасяха говеда, появи се и куче, което, възкачило се на една скала, подобаващо, продължително и доволно ме олая. Без да му обръщам особенно внимание, стигнах до мястото за което до сега само бях чувал и гледал снимки и което за първи път виждах със собствените си очи:

Гледах, снимах, ахах, охках, цъках с език замаян от невероятната гледка, а след това се спуснах долу, при поречието на реката, в това, което аз нарекох "Райската долина":

Това беше място, на което Пенчовска река мързеливо си почиваше преди пак да се устреми в своя шеметен бяг надълу, между скалите, към ждрело на р.Тъжа:

Продължих по пътя си. Целта ми беше да стигна до Паниците, където си бях оставил колата. Трябваше да се добера до черния път, който слизаше от вр.Ботев и който минаваше по съседния, слизащ от Юрушка грамада, хребет. Хребета, който в долната си част се разклоняваше и на най-източното разклонение се намираше характерното скално връхче, наречено Бозалък тепе:

Подсичайки с лек уклон нагоре, за да не губя височина, не след дълго се натъкнах на пръскалото при Петкановата вада:

Почивка, съзерцание, взиране напред към долината, справка с картата, снимки и отново напред. Пътят, до който трябваше да стигна, вече очетливо се виждаше.

От него ме делеше само едно дере. И една река.

Същата тази река, която по-надолу захранваше Петкановите водопади:

Тук, колкото и да се оглеждах за брод, не успях да намеря място за преминаване на отсрещния бряг. И затова се събух бос, запретнах крачоли и нагазих в студената вода. Изкачвайки се на отсрещния склон се натъкнах на очетлива и добре утъпкана горска пътека, която ме отведе до премката на безименната кота, от същия рид, на който се намираше и Бозалък тепе, но поне 150 м по-ниско:

От тук пътят надолу не може да се сбърка. Но не е монотонен. Не и сега, по това време на годината и при тези валежи - от всяко дере се спускаше пенлив поток. На един от последните завои се видя и вр. Ботев:

Тук напуснах пътя и по ръба се спуснах към Паниците:

Долу беше жега. И подухваше лек ветрец. А онзи, бурния вятър, остана горе, по върховете и билата. И моите мисли продължаваха да са там. Бях минал през непознати места, но си бях набелязъл още толкова за следващи ходения. Живот и здраве да е само, Балкана чака. Спомних си думите на Чочо. На изпроводяк от х.Тъжа, когато му пожелах до скоро виждане, той ми отвърна: "От теб зависи!"

Браво,много хубави снимки!
За вятъра-потвърждавам-ние бяхме отсреща-катерихме от Равна към Големия Кадемлия-на места направо ме местеше вятъра...ако беше вдигнал малко фотото щеше де ни хванеш в кадър

Този участък през Козята стена отдавна ми е в плановете ма да видим кога ще му дойде реда....

Щом веднъж си минал по тия места, няма начин да не се върнеш пак! Wink

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Наистина вълшебни места,които те карат да се връщаш отново и отново.Само не мога да разбера,защо като си минал до Петкановите водопади, не си се отбил да ги видиш и тях.

	Цитат:
	Защо като си минал до Петкановите водопади, не си се отбил да ги видиш и тях

Замисъла за неделния поход дойде на ход. Целта ми беше Козята стена и Пенчовското пръскало. Бях наясно, че в района има и други водопади, които заслужават да се видят, но не бях правил никакви проучвания за имена и местоположения. Даже, чак като се прибрах в недаля и се зарових в картите и планинарската литература разбрах, че съм видял пръскалото при Петкановата вада и в същото време съм минал много близо до Петкановите водопади. Нищо де, нека да остане повод за връщане по тези места.

Така е,те водопадите ще са там и утре и в други ден и за винаги.Нека да ти останат за откриване и други красоти.По рекичката на която са Петкановите водопади има много падове и е хубаво да се тръгне от горе и да се стигне до Големия Петканов водопад.Надолу за другите си трябва алпийска подготовка.

Много хубаво разказваш.