Прощъпулник с пришки и въздишки

Здравейте, колеги(то аз съм по-скоро един туристически плазмодий)!
Тъй като смисъла на всеки един форум е споделянето, ще си позволя да ви обременя с първото си туристическо попълзновение, което ме дари с огромно количество положителни емоции и… пришки.
Та казано накратко, цял живот се каня да стана турист и най-накрая спонтанно и припряно дългоочаквания момент дойде. Не знам дали причината се крие в някаква осъзната вътрешна потребност от духовен характер, подсъзнателно внушение от страна на любимите ми седем колежки, или просто криза на средната възраст, но просто рекох и отсекох, че този уикенд ще претърпя качествено нова метаморфоза и в събота около десет часа с мерак се клатушкаш на задната седалка на колесницата от Габрово към квартал „Видима”, Априлци. Маршрута беше пълна абстракция за мен – хижа „Плевен”, зимния път към връх Млечен Чал, спане в хижа „Васил Левски” и на следващия ден прибиране с подсичане на южния дял на планината покрай заслон „Ботев”(с покачване на самия връх, ако сме в състояние. По-точно ако аз съм в състояние) по летния маршрут и през гората пак до квартал „Видима”. Като километраж ми се видя доста скромен и дори вътрешно се засегнах леко, както подобава на профан е една област, но не лишен от претенции при това.
Преосмислих отношението си към туризма още по време на качването към хижа „Плевен”. До този момент си го представях като лежерно занимание, но когато сякаш след цяла вечност се добрах до нея, ми се стори, че съм стигнал сякаш до края на света и малко след това. След като се свестих с една кутия локум, щурмувахме ски пистата към подножието на зимния маршрут към връх Млечен Чал. Представете удивлението ми, когато се сблъсках с хладната мъгла и сумрак, в рязък дисонанс с изгарящото слънце по-долу. За мен тази обстановка бе тайнствена и неестествена, да не кажа сюрреалистична. Самото изкачване в алпийски стил, макар и уморително(особено за книжен глист като мен) ме изкефи страхотно. Издрах си ръцете по металното въже, ожулих си краката по безцеремонния камънак и сприхава хвойна и се почувствах някак по-жив, колкото и плоско да звучи. Смазващо усещане за човек, прекарващ деня си в полюляващ се стол, ако случайно не си вдигне дупето, за да отиде до някоя институция. Най-накрая изпълзяхме горе(особено аз) и плътната мъгла ни обгърна като юрган. Честно казано, мислех да се простра на земята, но ме спря огромното количество овчи и кравешки изпражения, с които бе „аранжирана” цялата поляна. Все пак открих един по-чист участък и след като починахме добре(използвах този момент за да се преоблека основно, защото от мен буквално течеше вода, която бе в състояние да захрани някое планинско дере) и се подкрепихме с това-онова, продължихме по билото към участъка, от който щяхме да се спуснем към хижа „Васил Левски”. Камънака бе доста своенравен и правеше всичко възможно да затрудни едно лежерно свличане надолу, което налагаше описване на сложни циклоиди, съчетани с издирване буквално на осем броя боровинки(абе между другото кьорава боровинка няма, а храстите изглеждат странно безжизнени без свежи филизи) стигнахме до хижата. Между другото, тук вече кутретата ми започнаха да дават „заето” и след като се събух с нетърпение буквално на пъпа на хижата, установих, че съм се снабдил с две симетрични и завършени пришки в приятен нежнорозов цвят. За щастие, бях си взел едни кецове за вечерта(не си бях взел обаче марля и лекопласт) и след като предвидливите ми спътници извадиха лелеяните санитарни материали и се обинтовах като мумия, пристъпихме към заключителната част за вечерта. Малко(всъщност доста) се опасявах от спането и по-скоро хигиената – от казармата не бях спал в общо помещение, а в хижа не бях полагал тяло никога, но мястото се оказа хигиенично, дори за скрупульозна персона като мен, а след като получих чисти чаршафи и успях да си взема душ, болшинството ми притеснения бяха отмити. Останалата част от вечерта премина в скромна почерпка на външна маса до един часа, когато хидроксилните дестилати привършиха и най-сетне положихме телеса.
Представете си изумлението ми, когато на сутринта се оказа, че с изключение на един колега, в стаята има само дами. Помислих си, че туризма явно притежава редица скрити достойнства, за които не подозирам и окрилен от разкриващите се перспективи за малко не паднах от нара. След това откритие хапнахме пържени филийки и в девет часа започна втора част от приключението. Идеята бе да подсечем южния рид и покрай заслон „Ботев” да се спуснем по летния маршрут с отклонение през гората, покрай „Водните дупки” до паркинга, където ни чакаше каляската. Успях да се пъхна(заедно с пришките) в новите си обувки, с които наивно бях тръгнал без каквото и да е предварително третиране, и след като се нагласих като сгоден циганин със съдържанието на раницата дойде време да потегляме. Между другото, се оказа, че съм забравил резервни чорапи, но пък за сметка на това и освен всичко останало съм взел чадър, несесер-комплект за хранене за шестима, резервна риза и потник, комплект анцуг, горнище на пижама(имах смътен спомен за него и посред нощ падна голямо опипване в мрака, като за щастие не успях да палпирам спящата до мен дама, която трудно бих убедил, че просто си търся пижамата), две порцеланови чаши и ролка изолирбанд.
След тази инвентаризация изпълзяхме от горския масив от хижата и тръгнахме по пътеката, която се виеше по южните ридове. Всъщност изпълзяването не мина така лесно и бе съпроводено с безброй почивки , но час по-късно вече пъплехме бодро по планинската пътека и се възхищавахме да откриващите се панорамни гледки. Отвсякъде ромоляха води, зелените цветове в разхитително многообразие от багри галеха очите, в небето плуваха невъзможни облачни форми и цялата тази пищност не би оставила безразличен дори и някоя издялана от камъни персона. Освен това практически хоризонталното трасе с малка денивелация превръщаше ходенето в истинска разходка без излишни напрежения, пришките ми кротуваха и времето минаваше в кротки разговори от всевъзможно естество. Направи ми впечатление колко много овце се разхождат наоколо – явно планинските пасища освен за красота се ползваха и за чисто прагматични цели.
Не след дълго безметежния ни поход бе смутен от кански рев „Комунисти-и-и-и-и-и!”, който разпра небесата като корабна сирена. Същия принадлежеше на мургав овчар на неопределена възраст, който бе седнал край пътеката в леко опиянено състояние - очевидно под влияние на Бакхус. Човечецът сякаш не бе приказвал цяла вечност с хора и ни атакува с неспирен и практически неразбираем, но възторжен монолог. Как да е успяхме да хванем основната семантична линия и завързахме някаква весела форма на комуникация. Всичко това бе аранжирано с лая на трите овчарски кучета, които буквално се давеха от гняв, докато накрая стопанина им не ги скастри с познатия ни йерихонски глас и старателно полирана дрянова тояга. По време на този многопластов възпитателен процес разбрахме, че имената на тези космати създания бяха Айкххххххххххх, Гркцааааааааааа и Прумксццццццццццццццц, като е възможно да съм объркал някой символ. След като запознанството ни еволюира по такъв естествен начин, човекът ни попита дали случайно носим ракия(разбрахме го съвсем добре). Тъй като бяхме привършили скромните си наличности вечерта се наложи да разбием сърцето му, но за наше учудване, той сякаш от нищото, досущ като събирателен образ на Дейвид Копърфийлд и Динамо, измъкна литрова бутилка и ми я подаде. Аз съм леко гнуснав, признавам с ръка на сърцето, но почувствах, че ще го обидя, ако му откажа, пък и се рекох, че алкохолът(уж) все пак стерилизира всякакви зарази, така че въздъхнах дълбоко и отпорих мъжка глътка с нещо неопределено. Шишето обиколи всички и с нескрита гордост овчарят обясни, че в нея имало анасонлийка с водка – микстура, за която предполагам не подозират и най-големите познавачи в сферата на блендинга на алкохол…
Най-накрая успяхме да се измъкнем от човека след редица ръкостискания и продължихме нататък почти в тръс, притеснени от измеренията на подобно гостоприемство и проекциите, които би могло да приеме, и неусетно се явихме под връх „Ботев” срещу заслона. Тук вече пришките ми явно най-сетне се събудиха решиха категорично да напомнят за съществуването си, което пък от своя страна отложи качването до върха за последващ момент. Заслона бе претъпкан с народ, така че след като хапнахме на една скала над него, решихме да се спускаме към цивилизацията.
Тук вече нещата буквално си таковаха мамата. Колкото красиви бяха разкриващите се пред нас главозамайващи гледки, които само един разхитителен творец като Природата би могла да създаде с подобна небрежна щедрост, толкова досадно бе тупането на клетите ми кутрета, които сякаш горяха, но дори и те не успяха да притъпят това помпозно и обсебващо усещане за величавост. За капак към тази диаметрална симфония от визуални, спиритуални и физиологични усещания се прибави и дискомфорта в областта на глезените, където твърдите бордове на обувките буквално смазваха нежните ми крачета, невиждали нещо кой знае колко по-различно от институционални подови повърхности и всички тези комплексни въздействия буквално ме съсипаха многопластово. Последните етапи изпъплих подпирайки се на бастун със скоростта на астматичен плужек и пъшкане достойно за издънен парен котел. Вида на паркираната каляска предизвика в мен умиление и кресчендо от емоции, каквито не бях изпитвал от отмяната на Единната сметка на НАП от КС. Не знам какво съм предизвикал аз от своя страна у околните, но доста хора ме изгледаха с нескрита тревога.
Та накратко това е, колеги, първия ми сблъсък с туризма в реалните му измерения. Извинявам се, ако съм ви обременил, или писанията ми са груби, семантично и стилистично неиздържани – пиша в реално време и без чернова.

Последната промяна е направена от Мунчо на Пон Юли 28, 2014 11:34 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти

За обувките ти не знам,ама разказа и фотото определено са на ниво.

Шпечеляващо!!! Clap

Само една питане. За какво Ви беше това слизане до Левски. От Плевен да се качиш до билото, после да слезеш до Левски, после пак да се качиш горе и отново надолу. Ми това си е голям мазохизъм. Според мен. Що не до Рай през Ботев? Хем на върха, хем в Рая. Не че на Левски е лошо. Напротив. Ама си е тра-ла-ла

Чудесна история. Продължавай да ходиш и пишеш.

Обувките са ти малки. Стягай ги яко надолу, че да не ти се блъскат/търкат пръстите при слизане.

Дебели вълнени чорапи. Винаги ходиш само с дебели вълнени чорапи. Като на овчаря с ракията. Обяснявам защо - протеинът известен с името вълна е убийствен материал - топли и мокър, не запарва, пропуска влагата от потенето на крака навън, и не се вмирисва (ако отидеш за 1-2 седмици на баир, спане навън и си носиш 2 чифта чорапи това има значение!). Дебелият чорап също така пази крака ти от злите обувки.

Кожата се омекотява със спирт. Ракията на овчаря, прочее, е перфектна за целта (иди му я вземи, ако искаш да бъдеш изяден от кучетата Laughing

)

За хижата носи джапанки или сандали - леки и удобни. 20 лепенки е минималният брой, с който се тръгва на планина. По-добре си вземи памук и медицински "изолирбанд" на URGO. Слагаш лепенка на глезена, отгоре слагаш памук и увиваш добре с изолирбанда. Триенето на обувките сваля всяка лепенка иначе Wink

Поздрави,
Ясен

Много забавно разказваш! Very Happy

Ако забравиш пришките и изхвърлиш порцелановите чаши от раницата - ще станеш планинар.

Може би си между „Дебит“ и „Кредит“ в Долната Земя, но виждаш ли отново върховете докато си на мекия стол – ще се върнеш в планината.

Добре дошъл, в Горната Земя! Croc

_________________
Жена се милва до зори, планина се до пладне минава.
Човек със знанията си прави от планината или приятел, или враг.

Браво - страхотен стил и хубави снимки! Надявам се да има още много такива разкази и снимки! Като за прощъпулник си се справил отлично, даже много добре ръкопляскания

Аз ходя с памучни чорапи и отгоре вълнени, сменям само памучните всеки ден, другите по-рядко, но съм си взела два номера по-големи обувки.Никога нови туристически обувки не са ми правили пришки.Виж дали са ти по мярка.

_________________
Всичко е възможно.

Добре дошъл тук в Горната земя и от мен! Пишеш страшно увлекателно. За раницата не се бой - всеки следващ път ще носиш по-малко излишни неща. Един ден ще видиш от колко малко неща имаш наистина нужда. Обаче с обувките е сериозно. То без пришки не може, но май наистина са ти малки. При продължително слизане стягай до глезена, за да не се движи вътре крака. Хайде със здраве и прави подготовка за следващия маршрут!