Регистриран на: 29 Апр 2013 Мнения: 5 Местожителство: София
Рилско ноемврийски разходки
Здравейте, от доста време чета и все не се престрашавам да пиша, но нейсе дойде и моето време.
Петък (01.11) събрах набързо/2часа?!/ багажа, направих сандвичите и тръгнах, но не стигнах далеч, пред асансьора осъзнах, че съм забравила храната на кучетата – ужас, заден – подготвяне на дневните порции и пак опит за тръгване, така на 3-тия път сполучих. Раницата със спалният чувал, палатката и всичко друго излезе малко над 16 кг., поне кучетата сами си носят храната... Към 21:30 вече бях в колата изходна точка Люлин и крайна цел – Кирилова поляна. Голямо каране беше, на доста тирове разгледах стоповете и „коледните лампички” във всевъзможни форми и размери. Преминавайки през гр. Рила гледам часовника на колата показва 00:23 – е как го направих това, да го бутам мастъра пак по-бързо щях да стигна, на поляната бях в 01:10?!, сериозно се замислих да извадя чувала и да нощувам в колата, че кой нормален човек ще е още буден... Оказа се, че съм с само с час и 20 мин. напред във времето )) Та стигнах на поляната в 24 часа /реално време/, в ресторанта на Чичо Киро светеше и един истински българин пиеше червено вино с наденица – класика! След известни разпити каква съм и с кой акъл посред нощ пристигам на непознато място ми даде ключа за бунгалото, уредих се – няма отсега да вадя чувала, че едвам е натъпкан багажа... Сутринта – чай, омлет, кафе и приказки – къде и защо ще ходя.
Към 9:30 тръгнах от поляната към Сухото езеро, небето кристално, без едно облаче да има - кеф, голямо ходене беше, но гледките към края на изкачването са уникални! Кучетата щастливо се щураха наоколо и никой от нас нямаше идея в какво приключение се забърква... На сухото езеро спряхме за около 30-40 мин. заслужена почивка, бях особено доволна от себе си, че взех разстоянието за час и половина, като на много места го пишат два часа... От няколко дневното разглеждане на карти и маршрути, видях, че малко след езерото има пряка пътека към Поповокапските езера, в нета намерих малко инфо за нея, но реших, че ще я намеря, ако ли не ще измисля такава... и ето тук започна да става интересно – измислих я, ама такава я измислих, че не е за разказване. Видях едно готино изкачване, стори ми се много интересно, линията беше ясна, евентуално щях да покатеря малко и скалички – маршрутче мечта! Да, ама не! Началото беше нормално, клек, туфички със скрити камъни и поточе, преминаващо под и над туфичките, що годе приличен терен. Към средата на изкачването нещата загрубяха, наклона стана към 45 о , доста хлъзгаво и нестабилно, ама пусти инат – няма да се връщам! След още около 100 м. ситуацията стана сериозна – почти вертикал, пълзене на четири крака, катерене по скали и търсене на възможност за минаване. Кучетата, тренирани от други изкачвания почти безпроблемно намираха правилният път, та често ги следвах, макар на моменти да се разменяхме във водачеството... Оказа се че катерене с голяма и тежка раница на такъв терен не е много гот, капака ми пречеше да си вдигна главата да огледам терена, а ако се отделя много от склона имаше реална опасност да ме дръпне назад към долината... След незнайно колко време успях да се изкача, като кефа, че съм горе, всички сме налице и без контузии беше голям, но умората ме съсипваше... Излязохме на 5-10 мин. от най-малкото Поповокапско езеро и там се размазахме за обяд и необходимата почивка. Завлачването до Римски друм беше особено бавно и тегаво, често спирах за почивка, явно „пряката” пътека ми беше взела силиците, но едното краче пред другото и стигнах до превала. След сверка с картата тръгнах по стълбовата маркировка в посока СЗ, към заслон Страшното езеро, но след 3-4 стълба изчезнаха както стълбовете, така и червената лентова маркировка по скалите, имаше и пресен сняг с единични самотни следи, та нещата не изглеждаха особено добре, около час се въртях – връщах се до последната видима маркировка и тръгвах да издирвам следващата, но без особен успех. По някое време започна да се стъмва и преценявайки ситуацията, разбрах че шансовете ми за намиране на правилният път в тъмното, преуморена, не са особено големи, та се върнах до последният стълб и се заех с подготовката на бивака. Тогава много се израдвах, че не бях оставила палатката в колата с идеята , че ще спя на заслона, а предвидливо я взех, въпреки четирите й кила. Нощта беше безветрена, а тишината и спокойствието завладяващи, пълна дивотия! В такива моменти човек се замечтава и никак, ама никак не му се връща в „цивилизацията”. Сутринта стегнах багажа, кучетата получиха последна порция храна и реших да използвам дисагите на кучо за пренасяне на останалите ми сандвичи и др. – да не слиза празен... Всичко беше наред докато подведен от леда върху едно от езерата, магарето не реши да се разходи по него и разбира се пропадна... Поне сандвичите не се бяха намокрили много... Този път минахме по царският път през Кобилино бранище, преди Сухото езеро снимах мястото на изкачването, луда работа, ама ко да се прави. Към 13 часа бях на Кирилова поляна, където имах уговорка за душ в бунгалата и с мръсна газ към Рилският манастир, че ме чакаха приятели. За капак на връщане решихме да се отбием и на Стобските пирамиди – много са красиви, но за съжаление голяма част от народа не може да се наслади на пълната им красота поради едно дву-три метрово необезопасено изкачване след края на пътеката.
Ако си минала вдясно от водопадчето на 54 снимка, като че ли това е пътя и не би трябвало да имаш после катерене по скали. Стръмно е, ама не чак толкова. Горе за заслона е трябвало да минеш по зимния маршрут по Попова капа, не че и там не е страшничко при хлъзгаво време, ама по червената (лятна) маркировка вече се минава само от джедаи.
На Стоб бях преди седмица-две и стигнахме с децата (малкото на 6г.) до края без проблем. Някой от твоите хора, явно има засилен страх от високото.
Във всеки случай спането на палатка ми се струва дори по-романтично, отколкото на заслона. Хубаво е човек да остане сам със себе си (и двете кучета, в твоя случай ).
Вто Ное 05, 2013 2:46 pm
dzuzi
Регистриран на: 29 Апр 2013 Мнения: 5 Местожителство: София
Antoon, на 53-та снимка съм показала от къде минах, на картата пътека е показана след езерото, а не в средата му и от там съм се заблудила. Явно джедайдизма не ми е в кръвта, следващият път ще пробвам по Попова капа. По принцип предпочитам да спя на палатка - сам си избираш мястото и изгледа, но ми беше интересно да видя заслона след ремонта. Завиждам на децата ти, надявам се да има повече такива родители!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
)) Та стигнах на поляната в 24 часа /реално време/, в ресторанта на Чичо Киро светеше и един истински българин пиеше червено вино с наденица – класика! След известни разпити каква съм и с кой акъл посред нощ пристигам на непознато място ми даде ключа за бунгалото, уредих се – няма отсега да вадя чувала, че едвам е натъпкан багажа... Сутринта – чай, омлет, кафе и приказки – къде и защо ще ходя.
).
